Сръбско-Българската война - 1885 год.

[Parabellum]

Освен това тази граница е незаменим източник на погранични конфликти, твърде изгодни за Сърбия, която през 1881година сключва тайна военна конвенция с Австро-Унгария. Всеки конфликт с България носи двойна полза: сръбският авторитет пред западно българското население нараства, дават се материали на европейската дипломация относно негодността на България да се справи със задачите на самостоятелно княжество. Зачестяват граничните инциденти, логичната последица на които не може да бъде друга освен война, от която сърбите най-малко имат основание да се плашат, а крал Милан я желае на всяка цена, едно, за да закрепи разклатеният си авторитет от Сръбско-Турската воин,а и друго, за да осъществи честолюбивите си планове, които бяха разрушени от енергичното противопоставяне на руските войски в България.

Един от първите сериозни инциденти е този при Кула. През нощта на 10 декември 1880 година 200-300 души въоръжени сърби нападат стражевите постове: Връшка чука, Мирчова млака, Бачище, Рунтова могила. Българската стража открива огън, но скоро е принудена да отстъпи пред многобройните нападатели, които настъпват едва ли не в правилен боен ред. Резултатът от това нощно нападение е изгаренто на 12 поста и дълга преписка между двете страни. Макар, че свидетелските показания говорят в полза на България, и макар че следите по снега да идват от Сърбия и спират до постовете, сръбското правителство потвърждава, че постовете са били запалени от българите, като едновременно с това съжалява, “че княжеското правителство в България е могло с такава леснина да обърне внимание на един рапорт неверен и пристрастен и по този начин да хвърли върху сръбското население и сръбската войска едно от най-тежките обвинения, когато едно сериозно изследване би могло лесно да открие злото основателно”. За обезщетението, което иска българското правителство, сръбското не отговаря. Официалното разследване по случаят открива следното: Нападението е било извършено от жителите на с.Велики извор по подстрекаването на сръбските власти. То е било извършено щом е станало известно, че местността “Ключа” се отстъпва завинаги на жителите от сръбското село Търновец. Желанието на Великоизворци е било да предизвикат бъркотии с въоръженото си нападение, за да се доберат със сила да своето землище “Мостище”, което е било останало в българските земи още през 1833година, когато селото им е било предадено към Сърбия.

Сериозен сблъсък, който бе предизвикан отново от сърбите, става при с.Сенокос, веднага след установяване на граничната линия, която и без това е прокарана в български ущърб.

[Parabellum]

Бреговският Въпрос, Зайчарският бунт и емигрантският въпрос

Според чл.2 от Берлинският договор, границата между Сърбия и България минава “от върха на гората Радочина на запад по гребена на Балкана, през Чипровец и Стара планина, оттам по старата източна граница на Сърбия, установена през 1833 година.” Старата граница до Дунав върви по течението на р.Тимок като десният бряг остава в България, а левият в Сърбия. През 1883г. р.Тимок изменя своето течение при Брегово, отнемайки една част от ливадите – наследствен имот на крал Милан. Българските постове заемат веднага този пункт като съставна част от българската територия. И твърде основателно: леглото на реката е граница между двете държави, следователно с неговото естествено изменения се изменят и граничните очертания на териториите.

Измененото легло на Тимок става удобен повод за Сърбия да прехвърли крак през него, за да може при първа възможност по-късно да претендира за нова естествена граница, която би намерила по течението на р.Лом - обект на нейните стремежи от 1832 година. Българското правителство отказва да удовлетвори нейните домогвания. То застава твърдо зад положението, че леглото на реката е естествена граница между двете страни още от времето на хатишерифа. Въпросът става още по-ясен като се види големината на Бреговското землище. А то според сръбски признания не е по-голямо от 1/4 кв.км. Но големината на спорната зона няма никакво значение. Въпросът е от една страна да се използва затрудненото положение на княжеството, притискано от всичките си съседи, и от друга - да се отвлече сръбското обществено мнение от вътрешното напрежение в кралството, което застрашаваше династията на Обреновичите. Това напрежение се засилва особенно много след основаването на радикалната партия, която веднага привлича на своя страна селската маса. В борбата между тази партия и властта се намесва скоро и крал Милан, който се обявява против радикалите. При изборите на 7 септември 1883г. последните печелят с голямо мнозинство и сблъскването с короната става неминуемо. Към края на октомври в Зайчар и околността му се обявява въоръжено въстание. За него българското правителство разбира незабавно от своите погранични органи. То започва да следи зорко развиващите събития в Сърбия, без да му иде на ум дори да ги използва за разрешението на редицата териториални, митнически и други въпроси. Събитията започват да се развиват с голяма бързина. За техният размер и пролятата кръв може да се съди от кратките телеграми на видинският окръжен управител. Според тях, възстаналата милиция и разбунтувалият се народ са били успели да вземат една батарея при Зайчар, но на 27 октомври войската успява да ги отблъсне и да си вземе батареята. Този и следващият ден са били минали в ожесточени сражения при Криви вир, Луково, Болевац и Ябланица с войските, които идват от гр.Кюприя. В Зайчар имало до 50 души убити, а ранени повече. При Болевац милицията попада между два огъня, но в същото време други от разбунтуваните успяват да влязат в Княжевац и да пленят една батарея, с която потеглят към Зайчар. Възстанието в Лебанска околия, Алексиначки окръг, обявено на 27 октомври, било веднага потушено от редовните войски.

На 1 ноември възстава и Неготинският окръг, където веднага се обявява военно положение. Отново се разбутнува и Алексиначки окръг. На 2 ноември три възстанали батальона от Княжевацкият окрък срещат два батальона редовна войска от Белград. Сражението става при с. Вратарница, Зайчарско. Боят продължил от 6 часа сутринта до 4 часа следобед като накрая редовната войска разбива възстанниците. Милицията, преследвана, отстъпва към Княжевац като дясното й крило опира в Българската граница.

Съобщенията от 3 ноември говорят, че възстанниците са разбити, а водачите им, учители и свещеници, хванати. Но въпреки това сръбското правителство продължава да струпва войски в разбонтуваните области. За тези събития сръбското правителство съобщава на българското със следните телеграми:

“Белград, 1 ноември. Размириците в Черноречки окръг се бяха разширили по целият Княжевацки окръг, в града Княжевац, Баня и околия Банска и Алексиначка. Войската разби постепенно бунтовниците и вчера зае Баня, а днес - Княжевац. Бунтовниците се предават и слагат оръжие. Много водачи са уловени. И в Алексинац се появиха снощи брожения, властта взе мерки за да задуши и спре по-нататъшното им разширение.”

“Белград, 2 ноември. Нощес войската завзе Алексинац, обезоръжи бунтовниците и сега е въдворен ред във всичките кътове. Води се следствие над виновниците. В цялата страна владее пълен мир.”

Българското правителство държи през всичкото време на тези събития в Сърбия коректно поведение, което се вижда от редицата негови разпореждания до нашите погранични власти. Последните пък при всеки нов повод бързат да получат инструкции от Министерството, от страх да не извършат постъпка, която би дала повод на нашите западни съседи не само за обвинения, но и за подозрения дори в някакви симпатии към сръбските възстанници. По този повод Драган Цанков, министър на Вътрешните работи, покрай другите дава и следните две телеграфни съобщения:

“Видинскому окръжному управителю. Прибирайте и настанявайте бежанците. Ако има въоръжени, отнемайте оръжието. За изпровождане на войски ще се споразумея с Военното Министерство. Давайте ми сведения за всичко що става на границата.”

“Кула. Видинскому окръжному управителю. Не е нужно да употребявате нито милицията, нито войската на сръбската граница за бежанците, които вярвам идват у нас за защита. Но ако идат лица въоръжени, или които искат да образуват въоръжени чети у нас, на първите ще отнемете оръжието, а вторите ще вземете под полицейски надзор. В краен случай само ще повикате войска, която ще има наставеления от Военното Министерство. Мирните бежанци ще прибирате, ще настанявате е ще храните, ако нямат с що да си купят храна като държите сметка на разходите. Сръбските политически престъпници, които идват у нас, могат да живеят под защита на нашите закони, но ако не мируват у нас, ще ги вземете под полицейски надзор.”

Към главните виновници на Зайчарската буна Българското правителство е по-строго, само и само да не даде повод на сръбското за пререкания. За тях то разпорежда незабавно да бъдат изпращани във вътрешността на България. Колко здраво държи българското правителство на това поведение, доказват следните телеграми:

“До Министър-Председателя Цанков. Вследствие на събитията в Сърбия, принудени сме да избегнем тука и да подирим защита като политически бежанци. Веднага след дохождането ни окръжният управител ни пъди за Шумен. Молили сме го да не ни преследва тъй, защото Видин е достатъчно далеч от границата. Ако е нужно, ще дадем поръчителство от тукашните граждани, но ако това абсолютно не може да бъде, молим за позволение да живеем в друг някой окръг, където да бъде за нашият живот по-удобно.
Н.Пашич, депутат от Зайчар, Станоевич, депутат от Княжевац, Миленович, депутат от Болевачка околия и още 6 души”

[Parabellum]

Цанков отговаря на 5 ноември:

“Телеграфирах на управителят да ви остави да живеете във Видин, ако няма несгодности, но с едно условие, че ще мирувате и няма да излизате от града навън към сръбската граница.”

Това коректно държание на България се харесва на сръбското правителство, докато последното се занимава с умиротворяването на Сърбия. То бърза да изрази своята благодарност пред българският представител в Белград, който от своя страна предава тази благодарност по телеграфа така:

“Белград, 2 ноември, 7 часа и 30м. вечерта. До министър-председателя Цанков - София. Министър Богичевич ви благодари от страна на сръбското правителство за вашите разпореждания, изложени във вашата телеграма. Той ми каза, че войската заминала не в Неготин, а на Ягодина - да е там готова, ако нещо се яви в Крушевац. Кирович.”

Щом обаче утихва бурята в Сърбия, сръбското правителство забравя за благодарността си към България, за нейното добро поведение и систематически се мъчи да преобърне Зайчарската буна от един чисто вътрешен въпрос на въпрос за взаимоотношенията между двете държави. Първото обвинение, което хвърла сръбското правителство върху българското, е за даденото политическо убежище на бегълците у нас. Скоро обаче то разбира колко това обвинение не може да има такава тежест, която иска да му даде то, защото правителството на България не беше направило повече от онова, което международните задължения му повеляват.

След това обвинение идва второ. Сръбското правителство започва да се оплаква от поведението на емигрантите в България, които били конспирирали срещу кралство Сърбия. Започва се дълга преписка от обвинения и обяснения. От българското правителство започва да се иска сметка за поведението на всеки емигрант. Как е било раздухвано това поведение на сръбските емигранти в България, може да се съди от обстоятелството, че общественото мнение в Сърбия е било почити готово за едно евентуално нахлуване на сръбската войска в България, за да бъдат преследвани емигрантите. По този начин погледите на сръбското общество се отвличат от вътрешно-политическият живот в страната, за да се насочат към България, в коато Н.Пашич, уж със съдействието на българското правителство, бил готвел ново възстание, пращайки в пределите на Сърбия взвания, прокламации и агитатори, снабдени с редовни паспорти, които били издавани от българските власти.

Освен със Сърбия, България има проблеми по граничният въпрос и с другите съседи. Граничната линия между България и Турция за дълго остава неопределена, особенно в пункта Кюстендил - Дупница. Вследствие на това, сблъсъците между турските и българските постове стават ежедневие, което пък от своя страна се отразява твърде лошо върху местното население. Жителите в България дълго не знаят, дали наистина остават в пределите на княжеството, а тези от другата страна на границата са принудени да търпят своеволията на на една разсвирепяла и все още неустановена власт. Западните покрайнини на княжеството започват да се пълнят с хиляди бежанци, които увличат със себе си и населението на крайграничните села от Кюстендилско и Дупнишко. Българската власт не е в състояние да се справи както трябва с тях. Започват се четнически движения, арена на които е Горно-Джумайско и Щипско. Турското правителство протестира пред българското за тези четнически акции и, възползвайки се от този факт, започва да тероризира местното българско население.

Непрокарана окончателно остава и границата между България и Румелия. Последната “се създаде, без да се знаят точно етнографските отношения там и без да се подозира силата на българският елемент.” А и хората в Южна България, “които най-много пострадаха през 1876-77година, смятаха своето връщане под господството на Портата като една жестока и несправедлива съдба”. Населението от двете страни на тази граница не може да разбере, по силата на какво е разделено на две и какви са тези политически съображения, които правят от членовете на един и същ народ поданици на две различни държави.

Малко спокойствие идва от страна на границата с Румъния, макар и нейното окончателно начертаване да не минава без инциденти и неприятности.

[Netso]

С това доуточнение се показва доста добре ситуацията довела до войната.Утре ще допълня бойните действия и така ще се допълни темата.Много ти благодаря
Parabellum за информацията някои неща не ми бяха извесни.

[Parabellum]

С това доуточнение се показва доста добре ситуацията довела до войната.Утре ще допълня бойните действия и така ще се допълни темата.Много ти благодаря
Parabellum за информацията някои неща не ми бяха извесни.

То има още мноооооооооооого
Това е само увода

[Parabellum]

Решението на Сърбия да воюва с България след Съединението
При тази политическа обстановка се обявява Съединението между Княжество България и Източна Румелия. За княз Александър, Съединението е добро средство за възвръщане на пополярността му, която губи след редица грешки от вътрешен и външен характер, а за крал Милан - добър повод да закрепи разклатеният си трон. Династичните интереси на двамата владетели попадат случайно в хармония с желанието на техните народи и те правят всичко, което зависи от тях за да не го нарушат. Александър знае много добре, че съединението рано или късно ще стане, но той по външни и особено по вътрешни причини не може да стори почти нищо от своя страна, за да го подготви не само дипломатически, но и военно, защото заедно с правителството се осланя на времето, което работи в полза на българите. Същото знае и Милан. Последният е бил уверен, че двете Българии няма да могат да съществуват дълго разделени една от друга и затова си гарантира подкрепата на една от великите сили с договора от 1881г, сключен между Сърбия и Австро-Унгария, и на една балканска държава със съглашението, сключено между Сърбия и Гърция. А и сръбското ръководно обещство, което все още е било недоволно от придобивките след Руско - Турската война, все още бленува, заблудено от своите шовинисти писатели и политици, за сръбски земи до Искъра. За разширение на сръбските земи мечтаят хора като Н.Пашич. Той като емигрант в България пише на 10 септември 1885г. писмо до крал Милан от гр.Видин, изпратено от Калафат, в което одобрява сръбското въоръжение твърдейки, че Милан е избрал сгодният момент да “присъедини Стара Сърбия и сръбските земи в Македония и с това да положи основният камък за първенство на сърбите между народите от Балканският полуостров”. В него той обещава да напусне с другарите си всякаква опозиция и да помага на краля “доколкото му позволява положението”. Разбира се дотук Пашич има предвид Турция и българските земи в Македония, към които са били отправени очите на мнозина сърби, но той не изключва и България, ако се съди от края на писмото му.

България има на своя страна само общественото мнение на Русия, симпатиите на руските офицери в Източна румелия и все още тайното съгласие на Англия да се унищожи Берлинският договор. Първата делегация, която е била пратена от Пловдив до правителствата на Великите Сили за подготовка на Съединението, почити никъде не е приета официално. Тя обаче дава възможност на ръководителите на общественото мнение в Европа да разберат, че съединението на двете Българии ще стане рано или късно, а също така да направи опит да разбере тяхното разположение спрямо България и българското дело. Всички, до които се допитва тя, й отговарят едно и също: Съедининето ще стане, но още не е време.

Съединението също така е желано от две велики сили: Русия и Англия. Пръвата търси сгоден момент да го извърши, за да си отплати същевременно за поражението си в Берлин и за да затвърди своето влияние в България, а втората желае да стане то въпреки волята на Русия, за да изтръгне корените на руското влияние, или поне най-малкото да спре неговото разширение. Потвърждение на това са думите на лорд Солзбъри, казани пред английския Парламент:

“Не сме ние, които сме се изменили, а събитията. Нашата цел е същатата: да спрем нашествието на русите към Цариград. Колкото би ни се видяла опасна една България, привързана от признателност към Русия, толкова една съединена България под един княз, послушен към европейското влияние и вярна съюзница на султана представлява една солидна гаранция срещу едно руско господство.”

Чрез Съединението руската дипломация счита, че Русия е отблъсната чувствително далеч от своите домогвания до открито море като й се изпречва на пътя един народ, който заедно със своят княз трябва да й бъде признателен и да й съдейства. Това намалява и влиянието й над Турция. И официална Русия е поставена пред дилемата или да одобри Съединението, или да се обяви против него. Колебаейки се между едното и другото, Русия взема едно средно решение: да признае свършеният факт и да стори възможното, за да запази добри отношения с Турция.

Германия пък седи върху базата на протокола към съглашението от месец юни 1881г. като се мъчи да задържи Австрия, съветвайки я “да избягва всичко, което би могло да докара конфликт с Русия”.

Макар и предполагано, Съединението става една изненада за Великите Сили, защото се извършва твърде неочаквано за тях. Изненада е и за съседите на България. Дипломатическите канцеларии се раздвижват. Раздвижва се и турското правителство, което все още не знае как да реагира. Българите обаче, очаквайки неговата намеса, струпват войски на турската граница. А за останалите балкански държави не е ясно какво трябва да предприемат. Желанието изкушава всички да вземат някакво решение, което би им позволило или да увеличат своите владения, или да заякчат по-добре вътрешното си положение, но не смеят поради объркания дипломатически концерт. Европа, току-що отървала се от кошмара на една всеобща война след Сан-Стефанският мир, бърза да направи всичко възможно, за да я предотврати и сега. Затова Черна гора се прави че нищо не е чула за българското съединение, а Румъния дава вид, че този въпрос никак не засяга нейните интереси. Братияну говори в румънският парламент за симпатиите, които румънският народ храни към българското съединение, напомнящо съединението на Влашко и Молдова. Против Съединението протестират само Гърция и Сърбия. Гърция мотивира своя претекст от 28 септември, направен от Делиянис, с обстоятелството, че се нарушава равновесието между славянския и гръцкия елемент на Бълканския полуостров, установено от Берлинският Конгрес. Но колкото Гърция бе готова да протестира, толкова тя бе неподготвена за война. Преди всичко, тя се намира в големи финансови затруднения: в бюджета за следващата година е бил предвиден дефицит от четири милиона драхми. Освен това, тя няма достатъчно оръжие и боеприпаси. Всичкоте тези причини я заставят да дочака края на свиканата в Цариград Конференция от дипломатицеските представители на великите сили, която има за задача да разгледа въпроса за Съединението. Уговорката на нейната резерва е, че ще предприеме действия, ако не бъде запазено балканското status quo. Съединението на двете Българии е за нея добър повод да осъществи завоевателната си политика в Македония, санкционирана от Сърбия със съглашението, сключено преди това. Според това съглашение “Неврокоп в долината на р.Места, Източна Мекедония, ще образува северните граници на гръцките интереси към Сърбия; от там през Мелник в долината на Струма до Железни Врата на вардарската граница ще мине през Битоля и Охрид до устието на р.Шкумба. Последните два града остават в Гърция, а Прилеп в Сърбия”. По отношение на България и двете страни остават с развързани ръце като си гарантират взаимна подкрепа, в случай че великобългарското движение застраши интересите на една от двете.

Сръбският протест е мотивиран в тронното слово от 20 септември, с което са открити заседанията на Скупщината в Ниш. В това слово като се набляга на равновесието, създадено от Берлинския конгрес, се настоява то да бъде запазено: в противен случай Сърбия сама ще направи възможното за неговото запазване. Тези изявления на тронното слово са посрещнати много остро от европейската преса. Вестник “Таймс” отбелязва иронично, че ако би се приел сръбският протест, това би значело да не може да се измени нито един член от Берлинският договор без волята на Сърбия, което би било абсурдно.

Със своят протест крал Милан и сръбската политика преследват двойна цел: те се надяват с него, първо, да осуетят усилването на една своя съседка, в слабостта на която виждат стабилността на сръбската държава, и второ, да си гарантират в бъдеще Македония, към която насочват погледите си по-настойчиво след прокарването на жп.линията София - Ниш. За тях Съединението предрешава въпроса за тази страна. След него вече с положителност можело да се знае, чия ще бъде тя като се извърши рано или късно обединението на българския народ. Македонския въпрос започва да се смята от сръбските политици, начело с крал Милан, като въпрос на живот и смърт, макар за него, както признава Слободан Йованович, ”да е владеело чудноватото мислене” до Сръбско-Българската война. Тази земя е схващана от сръбското мнозинство като българска, или по-малко сръбска, отколкото е Босна и Херцеговина. Имало е и такива хора, които са говорили за нея като за чиста сръбска страна, но те са били малцина “Них су сматрали за шовинисте и фанатци”.

Войната е необходима за тези политици и за обществената група около тях, не само защото трябва да се осуети едно бъдещо съединение на България с Македония, не само защото последната би усилила твърде много България, но и защото веднъж влязла в ръцете на България, сърбите няма да могат да удържат Поморавия. Земите между Морава и Тимок биха започнали да гравитират около българският център, тъй като една България с Македония би ги опасвала от изток и от юг, когато Сърбия би се допирала до тях само с една малка линия от Запад.

[Parabellum]

Обаче сръбската дипломация не се решава да излезе с тези схващания, които твърде много допадат поне на част от сръбското общество; затова тя измисля вече споменатият претекст за възстановяване на нарушеното балканско равновесие. Но когато Сърбия е осмяна от чуждата преса, а западната дипломация изтръгва от нея, както и от Гърция, обещанието че няма да предприеме нищо, докато не се произнесе свиканата в Цариград конференция по българското съединение и по свързаните с него въпроси, тя замисля друг начин на действие: решава да тръгне по стъпките на България - да направи и тя съединение, но не със свои земи, а с чужди. Това трябва да стане преди да се е закрила конференцията, та последната, когато признае едното съединение, да признае и другото. За тази цел сръбското правителство праща свои агенти в западните български предели, но техните усилия остават напразни. Ето как се развива тази тяхна пропаганда според един официален рапорт на Тома Василев, тогавашен началник на Административно-полицеското отделение при българското Министерство на Вътрешните Работи:

“От две недели насам сръбските погранични власти са се запретнали да агитират между населението в Трънското окръжие да се разбунтува пред българската власт и да поиска присъединението си към Сърбия. Те скроили и план за завземането на това окръжие. Според казването на многобройни доверени лица, сърбите се готвели да влязат в Трънско през Цариброд и Трън и да се съберат в Брезник; но предварително искали да дойде една депутация на Дъсчен Кладенец да ги покани. Щом завземат окръжието, те силом щели да принудят населението да подпише едно изявление със задна дата, с което да се обяви, че е сръбско и иска присъединяването си към Сърбия. Това прошение щяло да им служи за оправдаване пред Европаза постъпката им. Ежедневно се привиквали наши погранични селяни от сръбските погранични власти, да ги убеждават да работят за осъществяване на тази идея. Обещавана им била богата работа. На кметовете и главните дейци сръбското правителство щяло да даде по 500 минца, а на населението прости недоборите / които да кажа мимоходом в Брезнишка околия възлизат на 300 000 лв./ и данъка за 5 години и ще го освободи от войнишка повинност. В други села дето обещанията нямат стойност, сръбските агитатори казвали, че нашият княз помолил сръбският крал да му прати войска на помощ, защото имал нужда, та затова селяните трябвало да приготвят хляб и да посрещнат войската добре. Всичкото извършено от сръбските погранични власти иде да убеди всекиго, че сърбите имат намерение да си присъединят Трънското окръжие по начина, по който стана съединението на Източно Румелия към княжеството. Оправданията им щели да бъдат ”Населението е сръбско, то ни повика, защото не ще да бъде под България. То е освободено от сърбите и иска да бъде под Сърбия”.

Потвърждение на този сръбски опит да се надигнат българите в Западна България против собственото им отечество се намира в телеграмата на трънският окръжен управител. Ето пасаж от нея:

”Пиротският началник и един офицер, придружен от няколко сръбски чиновника, дошли в пограничното паспортно писалище, повикали кмета на българското село Гойн дол и му казали, че България се намира в едно критично положение, защото била нападната от турци, ромъни и гърци. Предложили му да възбунтува българското население и да скъса телеграфните жици като го уверяват, че сърбите щели да пристигнат със седем батальона, за да окупират всичките местности, дето някога бил гърмял сръбски топ. Ако кмета сполучи в това предприятие, те щели да му дадат възнаграждение 500 минца и щели да освободят населението от данъци за 5 години. Тайни сръбски агенти обикалят със същата цел Брезнишката и Трънската околия.”

Такъв един агент - поп Партения от Суковският манастир, главен сръбски агитатор - е бил заловен от българските власти на 4 октомври 1885 г. в с.Вълковия, Царибродско.

Населението обаче не се поддава. Нещо повече: то ненавижда сърбите и бе готово със сила да им се противопостави.

Без съмнение, българското правителство не оставя без внимание тези сръбски игри и домогвания. То с една нота от 5 октомври обръща вниманието на гръцкият дипломатически агент Рангабе, натоварен да защотава сръбските интереси скъсаните заради Съединението дипломатически отношения между България и Сърбия като го моли да съобщи на Гарашанин за поведението на сръбските гранични чиновници. Българското правителство в същото време се надява, че сръбското ще вземе необходимите мерки, за да се предотврати подновяването на тези агитации, вредни за интересите и на двете държави. На 6 октомври княз Александър пише на крал Милан твърде приятелско писмо в което подчертава, че българският народ не може да повярва на намерението му да прекъсне приятелските си отношения с България. С предаването на писмото е натоварен Димитър Греков. Милан отказва да приеме пратеника и писмото, защото бил предполагал, че княз Александър щял да му предложи задружно действие срещу турците, а той нямал намерение да се впуска в подобни авантюри ръка за ръка с българската революционна политика.

[Parabellum]

Конференцията в Цариград

За избягване на войната, която би имала твърде неприятни последици за мира в Европа, действат и европейските правителства. На 3 октомври Русия, Германия и Австро-Унгария се съгласяват да свикат конференция в Цариград, за която по техен съвет Портата изпраща покани до Великите Сили. Целта на конференцията е да поиска от княз Александър да си оттегли войските от Източна Румелия, и ако той не се съгласи, ще му бъде заявено, че силите няма да се противопоставят на Турция, ако тя би искала да възстанови правата си над тази провинция. Единствената държава, която се противопоставя на Великите Сили е Англия. Тя иска на всяка цена да избегне една военна намеса от страна на Турция, боейки се от това да не последва самото унищожение на последната и окупация на България от страна на Русия.

Конференцията се открива на 23 октомври 1885 година. Крайни становища заемат Русия и Англия. Първата, жертва на Берлинският договор, се застъпва за неговото ненарушаване, а втората истинският създател на този договор, се обявява против него. Към английската страна клони и Франция, която иска да играе примирителна роля в конференцията, без да скрива своите симпатии към Съединението. Италия държи колеблива позиция. Нейните симпатии клонят към политиката на Англия, която в даденият случай се явява защитник на принципа на народностите. Различно е поведението на останалите две държави. Германският посланник счита, че Германия няма особенни интереси на Изток и че нейната задаче е да бъде посредница между Русия и Австрия. Австрия взема решително становище срещу турската намеса в Румелия. Тя иска на всяка цена да извоюва териториални компенсации за сърбите, чиито апетит за български земи е раздразнила, като им се дадат Трънско и Брезнишко. Или най-малко, посланниците в конференцията “да констатират накърняването на Берлинският договор”. Защото иначе и останалите балкански държави, вземайки пример от българското нарушение, биха потърсили “свой пай от плячката”.

[Parabellum]

Само за едно нещо са съгласни представителите на великите сили в конференцията - в необходимостта да се запази статуквото на Балканите. Но и тук те не могат да стигнат до някакъв резултат.

Особено страстни спорове предизвиква предложението на Сайд паша, направено на 28 ноември, което изисква:
1) да се застави княз Александър да оттегли войските си;
2) да се подкани населението към подчинение на султана;
3) до назначаването на нов генерал-губернатор Румелия да се управлява временно според органическият устав от един извънреден пратеник;
4) този пратеник да поеме управлението, щом се оттегли Александър;
5) щом се възстанови редът в Румелия, една смесена комисия, назначена от султана, да се заеме с подробните изменения на органическият устав.

Тази формула е отхвърлена от посланиците, които се разделят без да стигнат до краен резултат.

[Parabellum]

Обявяването на войната от Сърбия

Крал Милан не спазва даденото обещание да дочака края на конфернецията, защото му става ясно, че посланниците се намират в едно безизходно положение, породено от позицията на Англия. По негово внушение сръбското правителство става още по-ревностно в агитациите си за война. На него са му необходими нови поводи, за да се войските си през българската граница, оправдавайки се пред Великите сили, че е нарушило обещанието си да дочака края на конференцията не по своя вина, а по вина на българите. На 2 ноември то заповядва на войските си да навлязат в България. По този случай И.Цанов, български Министър на Външните Работи изпраща нота до великите сили:

“Вследствие на една телеграма, отправена тази сутрин до княжеското Военно Министерство от командира на българските войски в Цариброд, имам чест да Ви съобщя, че днес на разсъмване кралските сръбски войски, състоящи се от няколко батальона пехота, от два ескадрона кавалерия и от две батареи артилерия, са нахълтали в българска територияпрез голямото шосе Пирот – Цариброд и окупирали българското село Паскаш.”

“Справедливо учуден от известието за това ненадейно навлизане на сръбската войска в територията на българското княжество, аз побързах да пратя да питат тази сутрин в 10.30 часа господин Рангабе, гръцки дипломатически агент, натоварен с делата на Сърбия в България, дали е известен за важните събития, които стават на границата.”

“В следствие на тази моя постъпка Господин Рангабе ми съобщи веднага официално по пладне текста на телеграмата, която му била отправена от Негово Превъзходителство Г-н Гарашанин, кралски сръбски Председател на министерският Съвет и министър на Външните работи, и която е бил получил към 4 часа сутринта, тук да ви съобщя:
Командирите на първа дивизия и пограничните власти заявяват едновременно, че българските войски са нападнали днес в 7.30 часа сутринта позициите които заема един батальон от първият пеши полк на сръбска територия в околностите на Власина. Кралското правителство счита това немотивирано нападение за обявяване на война. То ви моли, Господин Агенте, да съобщите в негово име на Госопдин Цанков, министър на външните работи, че Сърбия като приема следствията на това нападение, се счита във военно положение с българското княжество днес 2 ноември, 6 часа сутринта”

“Княжеското правителство ме натовари да ви съобщя, Господине...., че то енергически протестира против уверенията, които се съдържат в тази телеграма, като заявява високо, че българските войски никога не са не са нападали позициите окупирани от сръбските сили върху сръбска територия в околностите на Власина.”

“Предвид на тежкото обвинение, насочено срещу княжеското правителство от страна на кралското сръбско правителство, правителството на Негово Височество счита за чест да установи фактите тъй, както са се случили, заедно с всички обстоятелства, които се отнасят до тях.”

“На 1 ноември между 7 и 8 часа сутринта един български патрул инспектираше княжеските погранични стражи между селото Божица и границата, когато е бил внезапно нападнат от в българската територия от една рота сръбска пехота, която откри залпов огън върху нашите патрули. Нашите войници, като отстъпват зад една стръмнина, почват скоро да отговарят на огъня. Един от нашите войници е убит на мястото и двама ранени. Сърбите изгубиха от своя страна 8 души. Скоро част от сръбската пехота се оттегли към пограничната линия, а другата част се тури в засада на двадесет разкрача назад от мястото, където бе почнало нападението, като остави на мястото своите убити. Нашите войници тогава се оттеглили като взели със себе си убитият си другар и двамата ранени. Такава е Господине......., истината.”

“Нападението е станало от сръбските войски. Българските войски са се държали винаги в отбранително положение и ще държат същотото поведение и днес още, когато от Цариброд ни съобщават нахлуването в княжеската територия на кралската сръбска армия”

[Parabellum]

“И впоследствие на такова едно нападение, за което всичката отговорност пада върху сръбските негови войски и върху него самото, кралското сръбско правителство заявява, че се е принудило да се счита във военно положение спрямо княжество България”

“Напротив, правителството на Негово Височество трябва да счита за обявяване на война решението, взето от правителството на сръбският крал, да навлезе в територията на княжеството без предварително съобщение за мотивите на едно решение,колкото важно толкова нечуто.”

“Българското правителство приема със спокойствие, което му дава съзнанието за изпълния дълг, следствията на една война, която не е била предизвикана от него, и за която не ще носи отговорността пред Европа.”

“Наистина, нужно ли е да се изчислят разните мерки, взети от княжеското правителство, които доказват, че правителството на Негово Височество е било далеч от мисълъта да предприеме нещо, което би могло да се счита като неприятелско и нападателно действие спрямо Сърбия, още пък по-малко да предприеме една братоубийствена война?”

“Всеки знае, че едва един месец има от тогава, когато българските граници към Сърбия бяха съвсем лишени от войски, и че българските сили почнаха да се отправят към тези граници само от деня, когато напълно се доказа и стана известно, че краското сръбско правителство, изменявайки назначението на войските си, свикани на военна нога предвид една акция против прямите притежания на Османската империя, направи внезапно обрат и съсредоточи успешно войската си на българската граница."

“Всеки знае, че българските войски до днес даже са разположени на пет, десет и даже двадесет и пет километра от сръбската граница, и че фортификационните работи извършени от княжеското правителство, се намират почити пред вратите на столицата."

“Тези мерки не са ли безпорно доказателство за пълните с благоразумие и умереност настроения на българското правителство, което не желае да предизвиква каквото и да е било нападение, употреби напротив всичките си усилия за да избегне по всякакъв начин един конфликт като се ограничаваше на едно свършенно отбранително положение?"

“При тези обстоятелства правителството на Негово Височество се обръща към високото безпристрастие и справедливият съд, за характера и важността на обявената война от краското сръбско правителство на княжеското българско правителство."

"Принадлежи на Европа да реши, кой в настоящият момент е взел инициативата за тази война и от коя страна е правото."

"Моля Ви да благоволите да съобщите гореизложеното на правителството, което имате честта да представлявате и да приемете. И.Цанов”

Че Сърбия е искала на всяка цена война с България признава и Слободан Йованович:

“Известно е, че нашето правителство и след единодушната постъпка на великите сили е търсело само повод да нападне България с войска. Четири дена селд Гарашниновата нота, крал Милан е казал на турският посланик: Ако сръбски войник, макар и само един, макар и само половина, бъде ранен или убит, моята владетелска чест ще бъде толкова уязвена, че ще трябва без колебание да ударя България.”

След този разговор - казва същият писател, макар и да не е бил ранен нито един сръбски войник, сръбската войска е била преместена от Ниш в Пирот. На нея и е била предоставена заповед да премине границата; трябвало е само войната да бъде обявена официално. Но в последният момент обявяването на войната е било изоставено - даже е била отменена заповедта за нахлуване. Защо? Защото Австрия е спряла Сърбия, тъй като сръбската войска е трябвало да премине в настъпление на 23 октомври, а конференцията в Цариград е била свикана на 24 същият месец. В такъв случай войната щеше да съвпадне с откриването на кноференцията или да я предхожда един ден.

Съгласявайки се да чака конференцията, сръбското правителство изглежда е било забравило, че за него непосредственият повод за война не е Съединението, с което се занимава конференцията, а емигрантският въпрос, който не влиза във военната програма. Конференцията е можела да върне статуквото в Румелия, но не е било в нейната власт да принуди българското правителство към по-строг надзор над сръбските емигранти.

Като се поддава на австрийските внушения да не бърза с войната, сръбското правителство започва да търси нов претекст. За такъв използва пограничният инцидент при с.Власина като звено от верига подобни, които често са ставали по-напред. Според цитираната нота на българското правителство не остава съмнение, че този инцидент е бил предизвикан от върховните сръбски власти. На тях отдава вината и и Слободан Йованович. Той намира за странно съобщението на правителството си до великите сили за обявяването на войната.

“Защо - пита Слободан Йованович -, всяко от тия нападения не е било съобщавано своевременно? Защо всички тези нападения се съобщават на великите сили наведнъж, когато в същото време нито едно от тях не се подкрепя с факти? Защо не се означава датата на нападението и броят на войските които са го извършили? Защо не се е протестирало в София когато е трябвало по-рано да се извести на българското правителство като се искат от него гаранции и обезщетения? Към великите сили би трябвало да се отнесем само ако българите не биха ни обърнали внимание на нашият протест. Па като се обръщаме към великите сили, защо сме се ограничили да им кажем само за повредите на границата, а не сме ги замолили да премахнат със своят авторитет подобни български постъпки? Какъв е този начин да се обявява война не томува, с кого ще се воюва, а на някой трети?”

Тези призания, които прави най-добрият познавач на Сръбско-Българската война, не се нуждаят от никакви пояснения. Те са толкова ясни, че надали би останало у някого съмнение за скритите желания на сръбското правителство, което вече е било решило въпросът за война с България. Не остава заблудена по този въпрос и чуждата дипломация. Лорд Солзбъри казва направо на сръбският посланник в Лондон, че английското правителство е недоволно от коварната постъпка на Сърбия, а Фрейсине, френски министър на външните работи, съобщава на Високата Порта, че Франция няма да предприеме нищо, а Портата намери за потребно да обяви война на Сърбия продаи нейното нападение на България, “и това въпреки уверенията на сръбският посланник в Париж, че на Сръбско-Българската война не трябва да се гледа инак, освен като на погранично стълкновение.”

[Parabellum]

Развитие и устройство на българската армия от 1879г. до навечерието на войната

Развитие на българските въоръжени сили

Основата на българската армия беше положена в Русия през 1877година в навечерието на руско-турската война.Идеята, че тази война се предприема за да се освободи България,привлича в Бесарабия,където се съсредоточават руските сили,монжество български емигранти,които предлагат услугите си да воюват в състава на руската армия.Тяхната готовност е добър повод за руското Военно Министерство, което съзнавайки че появата на български народни войски редом с руските ще бъде най-добрата пропаганда сред българското население,бе решило да сформира от българските доброволци особенни дружини .На 1 април 1877 година се сформират първите три дружини по две роти,за кадър на които са били дадени офицери от пешия конвой на гланокомандващият, както й всички офицери българи на руска военна служба.Поради масовият наплив на доброволци ,на 17 април със заповед по руската Действаща армия-¹40,от трите дружини се образуват вече шест,по пет роти всяка,като им се дава названието Българско опълчение.Дружините са били сведени по две в три бригади .Така съставено от подбрани и въодушевени българи патриоти,Българското опълчение образува здравата основа,върху която по-късно се издига българската армия.
След свършването на войната,въз основа на ст.VI и VIII от Сан-Стефанският договор,русите се заемат да устроят и българската войска.При руският комисар в България княз Дондуков-Корсаков е създаден особен военен отдел,от който се развива по-късно Военното Министерство.Голяма част от опълченците са разпуснати,щабът на опълчението разформиран,а останалите опълченски дружини са наречени “Българска земска войска” .За да се попълнят дружините,се произвежда първият наббор и то вече въз основа на принципа за общата задължителна военна служба.На 25 април 1878г., комисарят издава “Временныя правила для образованiя земскаго войска Княжества Българскаго”,в които е прокарано началото на задължителната военна повинност за всички граждани на възраст от 20 до 30 години.Организацията на армията се предвижда милиционна,а комплектуването- териториално.”Ратниците”, се казва в тези правила,могат да бъдат свикани само на обучение или за действие.Всеки окръг дава известно число хора,които формират определени войскови единици.Към “Временныя правила” е било приложено разписание,което определя следният състав на Българската земска войска:
59 пеши дружини по 4 роти
13 конни дружини по 4-6 сотни
17 осем оръдейни батареи по 2 артилерийски роти и 30 артилерийски роти за местна техническа и артилерийска служба.
Пехотната и артилерийска роти са били предвидени по 250,а сотнята по 150 души.Общата численост на армията се предвижда да бъде 59 000 души пехота 9 750 души кавалерия и 16 000 души артилеристи.
Тази организация,предвидена за цяла Сан-Стефанска България,не може да бъде приложена в Македония,защото последната е била все още под турска власт,нито в Пиротски,Нишки и Врански окръзи,понеже те са били окупирани от Сърбия.Тя се прилага само в окупираните от русите български земи.Поради на недостига на достатъчно число новобранци,взети от първият набор,става нужда да се произведе втори набор от 23 000 души,от които се попълват бившите опълченски дружини до 1 000 души, и се сформират нови 17 дружини,6 конни сотни и 6 батареи .
Кадърът за новосформираните части се взема от руските окупационни войски,предимно от служилите в опълчението.За подготовка на подофицери още през 1878г. е сформиран в Търново учебен батальон.За попълване с офицери в Пловдив е създадена учебна команда,която към края на същата година е преместена в София преименувайки се на Военно училище
В това положение българската войска просъществува до пролетта на 1879 година,когато България се разделя по Берлинският договор на васално княжество и автономна Румелийска област и земи,които са дадени на Ромъния,на Сърбия и на Турция.Понеже областите в които е създадена Българската земска войска се разделят на две, войската също се разделя,като във всяка от споменатите области тя продължава да се развива по съвсем различен начин.

[Parabellum]

Севернобългарската войска


Юридическата основа на българската войска в княжеството се полага от конституцията ,гласувана на 16 април 1879 година.Според нея всеки български поданик е длъжен да служи във войската по нареденият от това закон.Князът е върховен Главнокомандващ на всички военни сили в мирно и военно време,той раздава чиновете по закона, и нему дават клетва ония които постъпват на служба .Ръководната дейност по въоръжените сили се съсредоточва във Военното Министерство.
Въз основа на тези постановления императорският комисар издава през май същата година “Общiя основанiя образованiя и устройства земскаго войска”.По късно тези общи основания са преработени с незначителни изменения от българското правителство и одобрени от Княз Александър,а по-късно- на 17 декември 1879година- са напечатани под името “Временно положение на за българската войска”.
Според това положение изпълнителната власт по военното управление принадлежи ,под надзора на княза и на военният министър.Всеки български поданик от 21 до 40 години подлежи на военна повинност,като въоръжените сили се разделят на две категории:Действаща армия и Народно опълчение.Срокът на службата в дийстващата армия е 10 години,от които 4 под знамената и 6 в запаса.След като изтече времето в запаса,военнослужещият преминава във Опълчението,към което се зачисляват и всички способни да носят оръжие,които по различни причини не са служили в постоянните войски.
Мирновременният състав на войската се определя на:
21 пеши дружини,4 конни сотни,6 пеши,1 планинска и 1 конна батарея,1 ½ сапьорни роти,1 обсадна рота и артилерийска паркова команда.Пешата дружина в четириротен състав е брояла 608 човека без офицерите;конната сотня-154 човека;батареята 8 оръдия и 293 човека-пешата,планинската 268,обсадната 320,конната 155 души;сапьорната рота се е състояла от 255 човека;парковата-от 100.Общото число на войските на действителна служба в мирно време е възлизало на 16 240 души .
Във военно отношение княжеството е било разделено на три области: Източна, Западна и Софийска.Всички войскови части,разположени на територията на областта се подчиняват на началника на съответната област.Непосредственото управление на артилерийските части и учреждения, а също и ръководството на на специалните артилерийски занятия е принадлежало на началника на артилерията.Със същите права се е ползвал и началникът на на инженерната част по отношение на сапьорните части.
През 1880 година Народното Събрание гласува “Закон за взимане на новобранци в българската войска”.Този закон установява окончателно началото на задължителната военна повинност и урежда прилагането му,като определя подробно освобождаването от служба,което се разрешава и указва кака да се произвеждат наборите.Законът променя съществено “Временното положение” по отношение срока на службата в постоянните кадри.той предвижда за пехотата 2 години,за другите родове войски 3 години служба,а в запаса-за пехотата 8,а другите родове 5 години.Този закон внася голяма справедливост в носенето на военната служба,но в същото време той спира отведнъж развитието на армията,която до този момент се развива изключително бързо.Още по-голяма пречка за понататъшното развитие на армията става закона за народното опълчение,гласуван през същата 1880 година.
Според конституцията върховен главнокомандващ на армията е князът,а изпълнителната власт принадлежи на военият министър.Още през 1879 година стават недоразумения между княза и народното представителство относно тълкуването на конституцията.Князът я намира за крайно либерална и иска известни ограничения, а народното представителство,напротив настоява да я талкува по-широко.От друга страна военният министър не е съмишленик,нито сънародник на останалити министри.Той е руски офицер командирован в България и неговият пост зависи от Петербург, не от княза.Същевременно всички висши длъжности до ротен командир се заемат от руски инструктури,за които истински върховен началник в България е генерал-министърът.Така че в армията, а заедно с нея и съдбата на България,са били в ръцете на военният министър.Правителството постоянно трябва да се държи почитателно към него,а Народното Събрание,гласува без възлажение военният бюджет.Народът няма никаква власт над войската,нито чрез правителството,нито директно;Народното Събрание се държи подозрително към нея опасявайки се,че тя може да стане оръдие било на княза,било на русите против народните интереси.Затова група депутати прави опит да противопостави на войската Народното Опълчение,като го организира и постави вън от властта на военният министър.За целта тези депутати внасят законопроект в Народното Събрание,който след кратки обсъждания е приет.

[Parabellum]

Според този закон устройството на Народното опълчение е чисто милиционно.Службата в него е задължителна за всички български поданици от 21 до 40 години,които не се числят в Действащата армия и в запаса й.Освобождавания са се допускали само по болест и по физически недостатъци.Опълченците са се обучавали не повече от 50 дена в годината,от които делнични не повече от 10 и то не повече от седем дена наред.Опълчението може да се събира само по искане на Министерският Съвет за по-дълго време,само когато държавата се е заплашвала от външно нападение.Опълченците са получавали от държавата само оръжие и муниции,а храна от общините.Най-високата инстанция по делата на опълчението е била Министерският Съвет.На Военното Министерство се е оставял само контролът върху обучаването и оръжието.Следващата инстанция е бил окръжният комитет,състоящ се от председател и четири члена,всичките избрани за една година с тайно гласуване от четниците и подчетниците в окръга.Членовете на окръжният комитет са давали клетва , че “правилно и безпристрастно” ще изпълняват длъжността си.Комитетът е бил този ,който е определял дните за занятията и налагането на наказанията за престъпленията извършвани колективно от цели села или чети.Окръжният войскови началник е ръководел обучението в окръга.Той се е назначавал от военният министър и е имал правото да сменя инструкторите в четите.Опълченците са били организирани в чети от 200 души.Началникът на четата се е избирал с тайно гласуване от цялата чета.Окръжният комитет е имал правото да наема военни лица от запаса или ако позволи военният министър,от действителната служба за инструктори в четите.
По този начин законът отнема от властта на военният министър една голяма част от въоръжените сили на страната, която част остава в разпореждане на Министерският Съвет.Макар това решение да е било противно на Конституцията,при тогавашните обстоятелства то се е считало за необходимо зло от по-голямата част на народното събрание,което е гласувало законът почити единодушно.Пак по същите съображения-за да не се даде правото на военният министър да назначава командири-се прибягва до изборната система.Резултатът от това решение на въпроса е бил следният:лицата ,които е трябвало да се грижат за подготовката на опълчението-военният министър и князът-разбирайки че то се организира като противовес на действащата армия и може да стане средство на управляващата партия,не само показват апатия към това дело,но даже правят опити да му попречат.Вследствие на това опълчението нито се е било организирало,нито се е обучило.То само отнема мнозинството от способните да носят оръжие,с което попречва на действащата армия да се попълва с кадри

[Parabellum]

При тези обстоятелства армията не се увеличава много.В пехотата към съществуващите 21 дружини се прибавят през 1880г., 11-Орханийска и 12 Раховска дружини и през 1881г., 6-та Плевенска дружина. В кавалерията същата година към четирите сотни се прибавя още една,която е наречена първа,а дотогавшната първа се преименува на Собствен на Н.В. конвой; от четирите сотни са формира конен полк. Шестте батареи се съединяват в артилерийски полк;от планинската и конната батарей се свормира в София артилерийско отделение,към което е била прибавена и първата на Н.В. батарея като на мястото на последната е била създадена нова конна батарея.
През 1882г., се свормират три подвижни и една постоянна оръженй работилници;освен това се свормират нови 87мм и 75мм батареи с обсаден парк.
През 1883г., се сформира нов конен полк,за което съществуващият конен полк е бил наречен 2-ри конен полк,а новоформираният 1-ви на Негово Височество конен полк.В артилерията се образува нова батарея и всички останали батареи се свеждат в два артилерийски полка с по две отделения.Арсеналът с придаденото му обсадно отделение и лабораторията образуват местни учреждения,подчинени на началника на артилерията,който е бил преименуван в инспектор и предаден към Военното Министерство.Инжинерните войски се развиват в четириротна пионерна дружина.
Същата година се закриват трите военни отдела,като на тяхното място се появяват бригади-четири на брой:
1-ва бригада с щаб София,в състав 1-ва,2-ра,3-та,4-та,5-та и 6-та дружини;
2-ра бригада с щаб Плевен в състав 7-ма,9-та,10-та,11-та,12-та,13-та и 14-та дружини;
3-та бригада с щаб Русе в състав 15-та,17-та,19-та,21-ва,23-та и 24-та дружини;
4-та бригада с щаб Шумен в състав 8-ма,12-та,16-та,18-та,20-та и 22-ра дружини.
Освен това двата конни полка се свеждат в една конна бригаса с щаб София.