Хайдутите

[Mishok]

Вярно, но пък има потенциал за оформянето на нещо стойностно. Хайдутството или разбойничеството винаги е имало стабилни корени в България или на Балканите точно заради...балканите Както още Херодот отбелязва, това бил предпочитаният "занаят" на траките, които презирали по-мирните начини за сдобиване със средствата за насъщния, а впоследствие цели етноси като власите и аранутите се сдобиват с такава разбойническа слава. Струва си да се разнищи този исторически проблем Аз смятам, че има реминисценции от него и днес, примерно в нравите на жителите на някои отдалечени селца в планинските райони и др.

Но ще е хубаво, разбира се, да го даваме малко по-сериозно в темата. Цитати, издирване на оригинални документи, критичен анализ и прочие.

Подобни неща са ставали по целият свят, а не само на Балканите.

[Guy de Mont Ferrand]

Подобни неща са ставали по целият свят, а не само на Балканите.

Абе не е точно така, Балканите са особено и интересно място, аз затова се занимавам по-задълбочено с тяхното изучаване

[Mishok]

Абе не е точно така, Балканите са особено и интересно място, аз затова се занимавам по-задълбочено с тяхното изучаване

И на мене Балканите са ми интересни. Защо не пуснеш теми за нещата, които са те впечатлили? Ако вече не си пуснал такива ?
А хайдутите са част от нравите и историята на Балканите. На мене лично много ми харесват.

[TypTyp]

.............................

http://www.traditsia.com/forum/showthread.php?t=5065

[Mishok]

Taзи година 2012 се навършват 200 години от рождението на Ангел войвода.
Роден в с.Новаково Пловдивско.
На 6 год става овчарче. На няколко пъти турците крадат животни и в негово присъствие си правят чеверме.
Когато е на 18 год, изнасилват сестра му. Ангел предава стадото на по-малките си братя,снабдява се с пушка,2 пистолета и сабя и хваща гората. Скрива се в трудно достъпна местност и зачаква удобен момент за отмъщение. В продължение на 1 година отмъщава като ги убива до един и излага телата им на селския мегдан Понеже е неграмотен,диктува на свещеника да напише на една бележка,която закача върху тях: "Такава участ очаква всеки,който посегне на честта на българска жена". С кръвта на убитите изписва върху гърдите им и челата им кръст.
Решава да се върне към овчарството,но случаи като неговия се оказало,че има и много други. Със спестени пари купува пушки,пистолети и саби и въоръжава още десетина буйни младежи,като всеки един от тях има за какво да отмъсти.
С тази малка чета Ангел войвода започва да наказва всеки насилник,който е посегнал на българска жена или ограбил имущество на някой селянин. Турците в района се поуплашват и започват да се въздържат от произвола.
Дружината постепенно се разраства и наброява около 60 човека. Опитите на хасковския каймакамин отряд от 160 низами и 200 башибозуци да разбие четата удрят на камък.
Населението на Хасковско където действа четата,създава песни за прослава на Ангел войвода и момчетата му. В една от тях се пее: "Докато Ангел войвода със своята дружина царува в Родопите,турците са рая а българите - господари".
През 1862 г Ангел се разболява от коварна болест и разпуска своята дружина която вече надхвърля 100 човека. Оттегля се в Хилендарския манастир в Света гора. И понеже е останал неграмотен,диктува спомените си на един монах. Те все още се пазят в манастирската библиотека.
Умира през 1864г.

[Mishok]

В М Р О

Понеже не намерих такава тема във форума - реших да пусна.
Все пак са били голяма работа .
Стоян Карастоилов

български революционер
Роден: 1848
Старчища, днес Гърция
Починал: 25 ноември 1878
Ощава, днес България

Стоян Карастоилов, известен като Стоян войвода, е български хайдутин и революционер, главен войвода от Кресненско-Разложкото въстание.

Стоян Карастоилов е роден в богата фамилия в 1848 година в село Старчища, тогава в Османската империя. Остава рано без баща. Занимава се с традиционния за Мървашко железодобив.

След Априлското въстание започват гонения и срещу българите в Неврокопско и няколко души от село Старчища, заедно със Стоян заминават за остров Тасос да берат маслини. Там се уговарят Тодор Паласкаря, Стоян и брат му Димитър, баджанакът на Стоян Атанас Джостов, да си купят арнаутски облекла, да се въоръжат и да отмъщават на турците. Дейността му като хайдутин зпочва в края на 1876 или през 1877 година.[1] Действа в родното си Неврокопско, Драмско и в планината Черна гора. Разбива между Драма и Кавала разбойническата шайка на Юрук Махмуд, а по-късно го убива при село Елес. Карастоилов води борба и срещу гърцизма в Драмско и Невкоропско.[2]

По време на освободителната война действа с чета в Кресненския пролом, в Мелнишко и Серско заедно с Тодор Паласкаря. Четата му, в която е и Георги Зимбилев, унищожава разбойниците Хайдут Сулю и Шейха. Писарят на Стоян Карастоилов пише:
„ Това известие възрадва всички българи, по-младите и възпалени момци тайно се събираха и крояха по какъв начин да се присъедиият към Стояна.[3] “

След Берлинския договор Стоян войвода се отделя от Паласкаря, четата му се разраства и се разделя на две като едната половина е оглавена от Коста Кукето. Стоян войвода застава начело на освободителната борба на българското население в Македония. Води боеве с башибозук в Неврокопско, а през август минава в град Горна Джумая, където се поставя на разположение на комитета „Единство“ и става един от лидерите на Кресненско-Разложкото въстание.[4]

На 5 октомври 1878 година около 400 въстаници под ръководството на Стоян Карастоилов и секретаря му Стефан Карчев атакува турския гарнизон и превзема Кресненските ханчета. Освободени са селата Влахи, Ощава, Ново село. Влиза във формираното въстаническо ръководство като главен войвода заедно с атаман Адам Калмиков и началник-щаба Димитър Попгеоргиев. Въстаническият щаб, начело с Димитър Попгеоргиев смята, че трябва да се водят систематични действия, а въстанието да се разшири след като се укрепят освободените селища, докато Адам Калмиков и Луис Войткевич са склонни към авантюристични действия. В резултат и двамата са отстранени от българските войводи. Поради техни интриги Софийският комитет Единство връща Калмиков като ръководител. Заедно с Войткевич, двамата организират въстанически съд и осъждат на смърт Стоян Карастоилов и четниците му Георги Чолаков и Иван Трендафилов и арестуват и отстраняват Димитър Попгеоргиев.[5][6] Комендантът на Горна Джумая майор Иван Орлински изпраща около двадесет души казаци със заповед живи или мъртви да доведат убийците му. Последните успяват да избягат през Струма и Бобошево.

[Mishok]

В ”История на България” се казва още, че при подготовката на османската офанзива срещу Ниш, Страхил войвода, който неведнъж бил нанасял щети на мюсюлманското население, затворен в крепостта, се опасявал, че ако турците обсадят града, австрийците ще го предадат. Той успял да излезе от града и изчезнал. При овладяването на Ниш от мюсюлманите семейството му е заловено и продадено в робство.
СТАРХИЛ ВОЙВОДА

Юнаци се сбират

Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, страшна войвода,
защо си толкоз почернял,
почернял, още погрознял:
дали ти пушка дотегна,
или ти пътя омръзна,
или ти булче домиля,
или те старост налегна?
Страхил Атмаджи думаше:
- Атмаджа, братко Атмаджа,
снощи на пътя замръкнах,
на пътя на кръстопътя,
навръх на Стара планина,
на хайдушката равнина;
там ми са дрямка додряма,
че са упрях, задрямах,
на пушка на тапанджата.
Страшен съм съня сънувал:
че от долу иде потеря -
до седемдесет татари,
до седемдесет черкези
със седем сини байраци.
Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, страшна войвода,
и туй ли да та науча?
Съблечи дрехи юнашки,
облечи дрехи просешки,
наложи калпак мечешки,
препаши сабля френгия,
земи си блюдо просешко,
че слезни долу на пътя,
на пътя, на кръстопътя,
на мермер камък поседни
положи блюдо просешко
на тая зелена морава,
под тая бука зелена,
при тая вода студена.
Страхил Атмаджа послуша.
Чакал е малко, ни много
тъкмо ми триння и три нощи.
Погледал Страхил надолу:
задала се е потеря,
сеймени бюлюкбашии,
черкези още читаци -
със седем сини байраци.
Всички са го изминали,
всеки му хвърлил по пара.
Най-подир върви пашата
той му хвърлил пет пари
и си Страхила попита:
- Не си ли видял Страхила,
Страхила, страшен войвода?
Докат си дума издума
Страхил на крак подскочи,
извади сабля френгия
и са на дясно завъртя,
дур са наляво обърне -
сам си пашата останал.
Страхил на паша думаше:
- Пашо ле, турска баницо,
който си търси Страхила -
Страхил е страшен пред него!
И му главата отряза,
и я на кол набучи -
турците сеир да гледа

[Mishok]

Георги Илиев Симеонов (Гаджал войвода) роден в гр Котел през 1811 г. и завършва земният си път през 1899 г.,наричан е войникът на века.
Участва в Руско-Турска война 1828-1829г.,през Унгарската революция-1848г.,участва във завладяването на Кавказ и потушаването на въстанието във Варшава.Сръбско-Турска война- 1876г.,Руско-Турската - 1877-1878г.,Кресненско-Разложко въстание-1878-1879 ,Сръбско-Българска - 1885г.
Почти седемдесетгодишен е от първите записали се опълченци още в Плоещ. Оттам тръгва под Самарското знаме, в състава на трета опълченска дружина. Участва във всички решителни боеве – от форсирането на Дунав, освобождаването на Търново, боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново, Садово, Тича.
Поклон пред героизма и жаждата за свобода на този достоен Българин.

[Mishok]

Дельо войвода.

Дельо хайдутин е роден в Беловидово (днешен Златоград). Действа с чета в Централни Родопи. Най-известен е с дейността си против насилственото ислямизиране на родопските българи. През 1720 година е начело на обединените хайдушки дружини, които нападат село Райково (днешен квартал на Смолян), за да отмъстят за убийството на 200 райковчани, отказали да приемат исляма. Дельо хайдутин е споменат в „Исторически бележник“, документ от XVIII в. със спорна автентичност.

Според преданието, което се носело за него, „Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече“, враговете му го прострелват с нарочно излят за целта сребърен куршум.

Подвизите на Дельо са увековечени в много народни песни, предания и легенди. В Златоградския край за него се пее прочутата песен „Излел е Дельо хайдутин“, изпълнена от редица изпълнители като Валя Балканска и Феим Джигов, записана на златен диск и изпратена в космоса.



В мрачната и бурна нощ родилката роди сама. Светкавица блесна и се чу детски писък. "Момче е!" - помисли майката, изнемощяла от загуба на кръв. Уплаши се от бурята. Разтворените прозорци тракаха до пармаците. Сипеха се струи вода.....
- Боже Господи и ти Света Богородице, смилете се над това сираче! Как ли ще го изгледам?А имам братя и сестри и голяма челяд: три дъщери и сега син. Всички сираци.
Промуши под възглавницата на детето бащините му чорапи - да стане бързоходец и да усети достойната стъпка на посечения! За да не убият и нея тя се скри и роди сама. Бе дала знак само на брат си - Кьор Иван: ти пази отвън, и щом чуеш детски писък влез в одаята.
Някой почука.. Влезе Кьор Иван...
- Сестро, момче ли е?
- Момче е бате.
Значи аз съм му вийчо.
Кьор Иван приближи, наведе се над завидкотос ризата детенце, пое го с две ръце и рече:
- ХАйде, вуйчовото, расти и бързай: да станеш певец, да станеш борец. Да пееш и да ни браниш! - прекръсти го и го остави пак на постелята!
- Сестро, можеш ли да станеш, хайде да окъпем детето?!
Той все бебето, майка му го милваше с длани и го къпеше, но когато и вуйчото взе да го плиска - едва не го изпусна.
- Какво стана, бате? Защо пребл;едня?
- Това дете е койруклия (опашато) ! Виж отзад - има си опашчица. На зло ли, на добро ли е това? Огледа го - Я виж и на гъба си има пръстен, а на гърдичките - звезди. Цялото е белязано! Господи, на какво ли е това?
- Сестро никому не казвай, че детето е койруклия! РАзберат ли децта - ще му се смеят, ще го подиграват. Нека расте спокойно и без това е сираче....
- А как ще го наречеш?
- Неделчо, на манастира "Св. Неделя" - там посякоха баща му. Там тайно ще го кръстя!

Вуйчото излезе навън - да варди. Майката, потънала в болки, люшкаше детедо, плачеше и пееше:

Нани ми нани Неделчо
Баща си нямаш да те полюля
завезди дойдоха да те полюлят!
Расти ми сине да ни отбраниш,
ветер га духбне да те люлее
роса га росне да та окъпе.
Да ми пораснеш сине Неделчо
майка да браниш, татко да помниш!

Сълзите и капеха по пода. Отрини се звезда. Отвън Кьор Иван издаде хлип - беше чул всичко!
А майката , като в несвяст, забравила за брат си отвън, с всичките си родилни болки и мъки занарежда, закорди до новорденото като над умряло:
- Видех боя, сине, видех всичко! Лютите ениери, дервиши, ходжи, татари, кърджалие, даалие и делибашиите колеха малките като ярета и ги мятаха в дерето. И старците до тях. И ни затриваха корена.
Спи , сине. Ти още не знаеш какви гарвани са нагарванисали планината: кадии, мютевелии, забити, чауши, суварии, хайти. Сринаха манастира "СВ. Неделя". Едни посякоха, други извериха, трети изгоряха, четвърти избягаха. Там погина и баба Неделя Родопска, която излезе в бой да се бие.
Нашето село, сние, се рука Ели-ас (Старцево) - звездица божия! Най-голямото село тука сме - 800 къщи! Преобърнаха го наопаки и некои побегнаха надолу към Старуево (Златоград) Пръснахме се по баирите и колибите..
Ще ти заколя сине, на връх Св. Илия курбан. Ще запаля свещи връз съсипаните в наше село две черкви "Св. Елена" и "Св. Седмочисленици". Ще пратя хабер на клетия ти баща, че си има син. Неделчо се казва.
А ти сине помни на сън твоя баща, твоя род, майчините песни. Помни нашите ниви и ливади: Попова нива, Радино, Цветково, Хайдутското, Багрилницата, Райково първо, Радичево, Светльово - помни сине....

...........

Тайно кръстиха Неделчо в манастира - на руините. Детето избуя силно и здраво. Ала на какво да го учат? Българско школо няма. Абаджия ли ще стане - гайтани да крои или шивач?
Беше 5-6 годишно, когато една вечер попита:
- Мамо къде е татко?
Майка му и Кьор Иван се спогледаха. Тя понечи да излъже, че е на гурбет, ала Кьор Иван я възпря да не го лъже.
- Малък е , но щом пита - нека му кажем всичко.
Кьор Иван взе на дясното си коляно детето и заразказва:
- Слушай, вуйчовото. Ние сме под турско и нас ни гонят и убиват. ....
Ти си кръстен на манастира "Св. Неделя", този сринат манастир е нашата вяра, до манастира има стари дъбове, щом пораснеш иди до дъбовете и ги попитай, колко мъки сме претеглили ние, колкосълзи и кръв сме проляли...Земята не си даваме, и езика си не даваме, и песнете си не давеме!
Ей долу на един мост ги посичаха в среде съседното село, струпаха клада от дърва, запалиха я и жив и ги хвърляха в огъня, кучетата викаха на смърт, жени пищяха, деца плачеха, посечените още мърдаха...
Бунтувахме се и тези които хванаха ги посичаха, ония дето загинаха в боя станаха орли.. И баща ти лети там горе, на небето.
......

Западна родното им село Ели-ас. Побегнаха към Старуево (Златоград).. Дельовия род бе близък с Домбовци и Караджовци (по късно ги потурчват и двата рода, само дельовия издържа на турската напън) от там се знаеше и с Гюлсуме.....



Отдолу идат двамина,
дваминана са джаляте..
червена корпа носеха,
в корпна глава челеща.
В ная е глава комитска,
Комитска комитаджийска.
В среде Деридере спреха,
главана на кол побиха,
и врют женине сбраха,
главана да си познаят.
Врют женине минаха,
главона си погльоднаха –
никой ми глава непозна!
Ага атиде Сафия,
та си главона познала:
– Ная е глава на Деля,
на Деля баш комитана!

[Mishok]

Вълчан войвода


Вълчан войвода е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души започва да действа на територията на цяла Източна България.

Той е много известна личност в народните предания в Странджа, Сакар, Източна Стара планина. Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Интересното е, че в неговата дружина е имало хайдути и от турски произход (Емин ага, който по-късно с помощта на чичовците си достига до поста писар на хазнатаря и подава информация на Вълчан за пътищата на хазните), най-близък съратник му е бил поп Мартин. Като байрактар в първите години от неговото хайдутуване, е бил Кара Кольо, по-късно заместен от Стоян Берберина. Кара Кольо става байрактар на Инджето. През 1811 г. Вълчан се среща с капитан Георги Мамарчев (1786-1846 г.) в Букурещ, вуйчо на Георги Раковски. Раковски в своите мемоари пише за Кара Кольо: „ моят духовний отец Черний Кольо“. Вълчан войвода е подържал тесни връзки с „бащите“ на революцията в България, като съществуват непотвърдени сведения, че той е финансирал техните начинания.

Най-ранните известия го свързват с района на село Тагарево (днеш. Вълчаново) и с. Факия. По бащина линия произлиза от големия род на Бимбеловци от с. Факия. Бимбеловците са наследници на Момчил войвода, загинал през 1345 г. в битка с обединените ромейски и турски войски.

Водил дружина, Вълчан войвода много години и много добрини е сторил; известно е, че е платил на зидари да построят каменен мост на река Резовска. Също така е записано, че той е пратил пратеници при руския цар, за да иска да се започне война с Турция, като е бил готов да плати цялото мурабе, заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата и боеприпасите на солдатите. За жалост руският цар (въпреки, че пратил делегация при него) не се наел да започне война.

Друга черта, която се приписва на Вълчан войвода, е, че той е събирал съкровища не само от турските бейове, но е намирал стари римски и тракийски съкровища.



Карта на заровено имане.




Но всичко било с една цел — да бъде за освобождението на България. Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението (издържал ги е напълно). Много места и местности се свързват с името на Вълчан войвода в България.

Умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин.



„През 1793 г. Вълчан и брат му Костадин, който е по-възрастен с 40 години, отиват при дядо Делю. Той свързва Вълчан с Христо войвода, прочут по Странджа и Сакар. Вълчан е на 18 години, висок и едър, с черна дълга коса и светли гълъбови очи с мустаци...“. От този текст може лесно да се изчисли годината, в която е роден Вълчан войвода или Вълчан Ангелов Пандурски - роден в 1775 година.

Според семейното родословно дърво на русенската фамилия Хаджииванови, след неспокойните хайдушки години Вълчан войвода се установява на постоянно местожителство в гр. Тулча, Румъния. Тук той създава семейство като се жени за монахинята Епраксина, от която има четири деца - Иван, Васил, Петра и Оксана. Скицата на семейното дърво на Хаджииванови сочи, че след смъртта си Епраксина била погребана в женския манастир Чипика в Тулчанско. Пак в същия документ се твърди, че Вълчан войвода завършва земния си път в Тулча. Синът на Вълчан и Епраксина - Хаджи Иван Вълчанов Иванов става едър търговец. Той има трима сина и две дъщери. Единият от синовете му - Петър се преселва в Русе и се оженва за Тонка Винарова, дъщеря на Никола Станев-Шарапчията

[pehotinec]

Доживях да видя и фотографията на поп Мартин................

[Mishok]

Според мене това е някой друг поп Мартин. Вероятно е грешка и така и аз съм сгрешил.

[pehotinec]

Днес - освен всичко ставащо наблизо и надалеч , преди всичко е Втори Юни - ден на Ботев и на загиналите за Свободата на България!

[iasen ianakiev]

Вечна им памет на героите.Да живее България.

[Mishok]

Дончо Ватах е български хайдутин от първата половина на XIX век.








Фамилията Ватах е типична за Кладница през XVIII-XIX век, така наричали майсторите на мадана - затова се смята от някои, че Дончо е от Кладница. Прозвището ватах в превод от турски е със значение съдебен чиновник, надзирател.

Константин Иречек пише за него в История на българите:
„ Най-бележит юнак измежду всички български хайдути бил Дончо Ватах от Копривщица, вероятно съратник на гонителя на кърджалиите Дядо Никола. Живеейки ту по балканските и родопските височини, ту край устието на Марица, той преследвал еднакво както грабителите турци, така и султановия низам, па и чорбаджии българи. Придобитите пари раздавал на бедни, както християни, тъй и мохамедани : купувал им волове и им изплащал дълговете. Затова той се ползвал с такова уважение сред българското, гръцкото и турското селско население, че никой нищо не можел да му направи. В 1848 г. против него били изпратени 200 низами от Одрин, от които само 60 се върнали живи. Оттогава чиновниците го оставили на мира. За него разказват, че той притежавал свръхестествени — вълшебни — сили, толкоз повече, че често прекарвал край Узункюприйския мост и дори спял под сводовете му; казвали, че там се срещал със самодиви. Турските войници били преизпълнени със суеверен страх пред него. Както едно време албанците за гръцкия клефт Никоцар на Олимп, така сега низамите разказвали за Дончо, че той е неуязвим, и дори твърдели, че те виждали как отскачат от него куршумите. До каква степен всичко напомняло средните векове, се види от това, че одринският паша, честен стар турчин, освободил хванатия веднъж и доведения при него Дончо, защото му станало жал да погубва такъв храбър юнак. “
Как става хайдутин

Легенда разказва за това, как Дончо е станал хайдутин. На младини той живял в Кладница, имал многобройно стадо овце и ги изкарвал на паша из Витоша. Там го чакали хайдутите. Той им носел храна, заедно клали тлъсти агнета, заедно отмъщавали на турците, заедно празнели тежките пушки. Заподозрели турците, че Дончо ходи при хайдутите, причакали го веднъж, хванали го и го отвели в манастира над селото. Там от него и от манастирския свещеник поискали пари за откуп. Свещеникът паднал на колене и започнал да се моли. Дончо Ватах останал горд, суров и непреклонен. „Пуснете човека - рекъл - той е беден. Аз имам тежко имане, ала сега е в къщи. Пуснете ме да се покача на високото, па да запея една песен. Аз имам жена къщовница, щом зачуе гласа ми, ще дойде и ще поръчам да донесе имането". „Пей, гяурино!" - извикали турците. Дончо въздъхнал дълбоко и заредил тъжна песен. Изпял я и седнал да чака. Не се минало много време и манастирските порти хлопнали припряно. Турците помислили, че стопанката идва и отворили. Но вътре нахлули страшните хайдути и освободили Дончо.

Дончо Ватах имал сестра - хубавицата Станка. Тя станала годеница на друг известен воевода - Детелин. След едно от посещенията си в Белград Детелин донесъл на Дончо скъп дар - пушка, два пищова, две паласки, силях и една дамаска сабя. Хайдушките дружини бродили из покритата с вековни гори Витоша. Манастирите „Св. Никола" край Кладница и „Св. Йоан Богослов" край Ковачевци (Самоковско) за тях били естествени убежища. Но пловдивски кадия отвлякъл девойката Станка и искал да я вземе в харема си. В опит да я спаси, Детелин и Дончо направили смел, но несполучлив опит да я освободят, нападайки къщата на кадията в Пловдив. На 21 септември 1839 г. Детелин и Станка загиват, а Дончо е арестуван. Макар и осъден на смърт, той успява да избяга и възстановил четата си. Водил повече от десет години хайдушки живот. Оженил се за Пенка от Копривщица, дъщеря на известния поборник Петко Рагин и леля на Тодор Каблешков, деен участник в Априлското въстание. Султанът редовно пращал войска със специалната задача да обезвредят Дончо воевода. Но хайдутите били смели и изобретателни. Веднъж на Дончо воевода се удало да плени пашата сред 600 низами. Воеводата великодушно го освобождава с поръка: да каже на султана, че „царство ще му отнеме, ако не махне тез пусти делибашии". Дончо воевода загива в бой с турците край Копривщица през 1850 г. Погребват го на връх Вълк в Средна гора по хайдушки обичай: без саван и опело.
Семейство

Жени се за Пена Каблешкова. След смъртта на Стойка - съпруга на брат ѝ хаджи Лулчо Дончов Каблешков и майка на Тодор Каблешков, "мама Пена" се грижи за Тодор Каблешков и 5-те му братя и сестри.