Следвоенният период (периода между двете световни войни)

[vlady_gerasimov]

През това време като национална идеалогия не е ли по-скоро антисемитизмът? Който е по-скоро насочен навътре в самата държава. Всъщност наистина има военни настроения, но въпросът като начало е откъде се пораждат те? Хитлер може би? Ако Хитлер не се беше възползвал от Версайския договор, ако не се бе качил на власт? И народа като цяло не го подкрепя до един момент. На изборите през 29г. той получава едва 810хил. гласа срещу 9,1млн на социалистическата партия и 3,2 на комунистическата.

А също така се чудя как Коминтерна така леко подминава Германия? Имам предвид, че революционната идея която обзема цяла Европа, в Германия се изразява само в 3 дневно въстание. Защо?

Само искам да отбележа, че не отстоявам толкова мнение, колкото се опитвам да провокирам опровержение на различни тези. Благодаря за търпението!

[von Danitz]

Ами всъщност антисемитизмът през Първата световна война е най-развит в Русия. Евреите са със силно ограничени граждански права, не могат да бъдат произвеждани и в чин, над редник. Има съвсем дребни изключения. Напротив, оттатък фронтовата линия, германските и австрийските евреи са третирани наравно с другите. "Антисемитизъм" като държавна или накаква национална идеология, в Германия се оформя през 20-те години, с голямото като брой преселение на "източни" евреи, занимаващи се със спекула, което запалва и чергата на местните. Това в период в който германците са изправени пред споменатите от вас икономически неволи.

Германия първа сила в Европа

В Света, Голъме, в Света. Германизмът, Културкампфът, "напредничавостта" им създава очаквания за мисия и за експанзия на гърба на "алкохолизираните германци"- французите, нисшите славяни, и да не забравяме, "разплулата се империя" на Великобритания. И то гътване и на трите наведнъж.

[gollum]

Само искам да отбележа, че не отстоявам толкова мнение, колкото се опитвам да провокирам опровержение на различни тези. Благодаря за търпението!

Няма проблем, аз също се опитвам по-скоро да си изяснявам за себе си нещата (а това става по-лесно, когато мислите се излагат "на хартия" пред критичния поглед на други хора). А и търпението е двупосочно, за да се получи дискусия.

През това време като национална идеалогия не е ли по-скоро антисемитизмът?

Не, не бих се съгласил с това. Националната идеология е консолидационен фактор и действа на социално ниво като идентификатор. На първо място такъв е езикът, общото настояще (в политически план) и минало и бъдеще (в идеологически план, т.е. като политико-историческа митология и като проекция на определена визия за съвместно "величие" на общността). Ще си позволя сравнително просто да изложа вижданията си за това явление, което е много сложно и многостранно, но така ми се струва, че ще успея по-ясно да изложа това, което имам предвид.
Национализмът се заражда като едно от модерните явления от държавен порядък и като такъв е насочен на първо място към консолидиране, те. повишаване на интегритета между хората, говорещи един и същи език и споделящи сходни културни традиции. КАто политическо явление той се свързва с единството на политическата власт, от където води началото си стремеж към единение на всички хора, възпиремани като част от нацията в една обща политическа структура. Като културно явление той е насочен към намаляване или пренебрегване на езиковите и културните различия в рамките на общността и в това отношение е подмопомогнат от (и невъзможен без) съответното развитие на комуникационните технологии, които правят възможно споделянето на общо информационно поле и общо физическо пространство.
С други думи "нормалното" развитие на национализма е насочено преди всичко навътре и може да се определи като "положително" от гледна точка на политико-социалната структура, защото увеличава интегритета на обществото, неговата "задружност" и способност да действа общо в интерес на национални проекти (т.е. да се подчинява и управлява от политическата система).
Във външнополитически план, т.е. по отношение на другите държави неизбежон се появява и известна "враждебност", т.е. подчертаване на различията. Нацията няма смисъл ако няма граници и за да се повиши интегритета и консолидацията това трябва да стане спрямо някаква мярка за сравнение. Но в началото водещото е приемането на различията при своите и заличаването им в името на общността и увеличаване на различията спрямо чуждите.
Това води (в моето разбиране) до постепенното зараждане на един информационен обект - националанта държава, т.е. нещо като свръхсъзнание (макар че "съзнание" не е много точно... този обект няма повече съзнание, отколкото го има едан тълпа), което има определени прости функции и съществуване - макар и на информационно ниво най-вече - като социална памет и стереотип на поведение, които се "наследяват", т.е. предават чрез семейството, възпитанието и обучението.
Та неизбежно следствие (сопред мен) на процесите на консолидация и интегриране и възникването в рамките на този информационен обект на оперделени стремежи, които определих като "национален свръхроект", т.е. цел, към която се стремят не толкова отделните членове на нацията или пък отделните управници и администратори на съзнателно ниво, а колективна несъзнавана (или полусъзнавана) цел, която се индуцира от информационния обект в нацията и получава някакви прояви в отделните й членове (от които на първо място значение имат представите на политиците и въобще хората с влияние, образно казано).
Сумата от нации национални държави и техните свръхпроекти неизбежно създават една среда на конфликт и противопоставяне, тъй като независимо от различията си, проектите са със свръхпропорции (не на последно място поради успешността на националната идеология като социално-политическо явление, което води до свръхочаквания). В рамките на ПСВ националанта идеология претърпява много сериозна криза, която води до засилване на отчаянието и депресията, т.е. намаляване на консолидиращия ефект и същевременно засилване на неприемането на чуждата нация. Това разбирам под "патологично" развитие на национализма. Тези ефекти са колкото следствие на самата война (без нея криза би имало, но в друга форма, впрочем, мисля си, че военна форма така или иначе би имало), толкова и като част от еволюцията на самата идеологическа форма, която общо взето е изпълнила предназначението си, но продължава да бъде активна, поради което енергията, която поражда в обществото започва да се излива в безсмислени или поне "вредни" посоки (вредни от гледна точка на развитието на общестовот и държавата).
В този смисъл започват да възникват и стават все по-силни всякакви форми на свръхнационализъм с агресивен уклон, като агресията поради това, че не може изцяло да се разрази навън (във военен конфликт), започва да се излива навътре, т.е. все повече в рамките на нацията, отколкото спрямо останалите, "враждебни" нации. Това води до търсене на "вътрешен враг", "зложелатели", "предатели" и т.н. А това води до намаляване на интегритета и до възникване на "пукнатини" в единството на общността ("нацията", - това единство така или иначе не е било пълно, разбира се).
От тези процеси се раждат и различните "нови" в идеологически смисъл (нова интепретация на националната идеология) партии, едан от които е национал-социалистичесакта в Германия.
Няма съмнение, че различните фактори (икономически, външнополитически и прочее) влияят върху този процес, но не мисля, че те са причинители, а по-скоро катализатори (макар че и това не е съвсем точно).
В този смисъл и без тежките репарации и "несправедливия" договор би имало върху какво да се развива тази нова форма на национална идеология. Разбира се, много е възможно партията, която става нейно олицетворение в Германия да не е тази, личността да е друга (процесите си намират кого да избутат напред, подходящ човек в подходящ момент и на подходящо място), което ще доведе до множество разлики, възможно е дори и до съвсем различна война след време.
Всичко това е съвсем опростено и без претенции за каквато и да е всеобхватност или изчерпателност.

Антисемитизмът... вероятно пак би присъствал - това си е тардиционно съществуващо настроение и следователно е удобен "улеи" за канализиране на емоционалната енергия.

Що се отнася до "настроения за война" - стурва ми се, че в Германия преди ВСВ всъщност такива почти няма. Не на тях се опира това, което се случва.

А също така се чудя как Коминтерна така леко подминава Германия? Имам предвид, че революционната идея която обзема цяла Европа, в Германия се изразява само в 3 дневно въстание. Защо?

Труден върос Аз си мисля, че става въпрос за две различни следствия от развитата в предходния ми пост тенденция (или два различни отговора). В Германия надделява единия, в СССР - другия.

Даниц, съвсем прав си - в света, разбира се. Мой пропуск .

[vassiln]

Извинете, ако не съм уцелил най-подходящата тема.

Някаква историческа екзотика: евреи - фашисти.
Статията е на Аарец.
When Jews Praised Mussolini and Supported Nazis: Meet Israel's First Fascists


Members of the Brit Habiryonim Revisionist underground. Its aim was to get the country’s youth to see the light about nationalism. Credit: Jabotinsky Institute

В цитат слагам част от текста, че не знам тук дали може да се слага спойлер. Пропуснах увода че е много дълъг и разказва за фашизма в Европа. Значи, и в Израел преди 80 - 90 години се намерили поддръжници на тази идеология. Естествено, пред Хитлер да почне да избива евреи.

The juxtaposition of a faltering economy, a mass society possessing a modern political-party structure (as was the case in the Yishuv), two national communities competing with each other, disappointment at what seemed to be the inefficacy of the existing political establishment, and limited belief in the ability of the British-Mandatory authorities to provide protection and support for the populace sparked a search for new political answers. As in Europe, some found it in fascism; a fascist group gradually took shape in the Revisionist Zionist group.

The beginning was modest. Like many others in the mid-1920s, Itamar Ben-Avi, the son of Eliezer Ben Yehuda – the reviver of the Hebrew language and the editor of the newspaper Doar Hayom – expressed a liking and even admiration for Mussolini and his actions. Unlike other journalists at the time, he longed for a strong, assertive leader in the Yishuv, and found him in the person of Ze’ev Jabotinsky. Another such person – a novice commentator who began his political and journalistic career in socialist circles and at the newspaper of the left-wing Hapoel Hatza’ir organization, and who was by late 1920s writing a regular column for Doar Hayom, titled “From the Notebook of a Fascist” – was Abba Ahimeir. Together with an intellectual who was disappointed in socialist circles, a writer and poet named Uri Zvi Greenberg, and the physician and essayist Joshua Heschel Yevin, Ahimeir established a group of young people called Brit Habiryonim (The Zealots’ Alliance), whose aim was to get the country’s youth to see the light about nationalism.

The ideas espoused by the trio, leaders of the maximalist faction in the Revisionist movement, were given expression in the press. After a period in the late 1920s when they managed and effectively edited Doar Hayom, in 1930 they founded Ha’am (which became Hazit Ha’am – The People’s Front – the following year). The worldview of this triumvirate entailed constantly treading on the brink of crisis and concern about an ongoing threat to the Yishuv and the Zionist enterprise. They saw the Jews as a whole and the Zionists in particular as historical victims in Europe and also in the Land of Israel. In their perception, their movement arose from “the silence-stricken battlefields” of World War I, in Yeivin’s words. Accordingly, they had only contempt for liberals, moderates and whoever harbored notions of reaching compromises with either the Arabs or the British.

Their glorification of political violence – primarily as used against socialists and communists, but also against liberals and opponents in general – dovetailed well with their fondness for extreme-right circles in Europe. They made no secret of their aspiration for a single, adored leader: In a meeting of the Revisionist movement in Vienna in the summer of 1932, another member of the group, Wolfgang von Weisl, proposed that Jabotinsky be declared the movement’s supreme leader and vested with unlimited authority (Jabotinsky rejected the idea).

Brit Habiryonim fell apart at the end of 1933, when Ahimeir and two other Revisionist activists (Zvi Rosenblatt and Avraham Stavsky) were accused of assassinating Chaim Arlosoroff, a labor-Zionist leader, in June of that year. Ahimeir was acquitted of the murder charge but was convicted of heading an illegal organization and sentenced to two years in prison. Doar Hayom was also shut down and ceased publication.

Axis ties

Brit Habiryonim was active for only a short time, but its partial support for Hitlerite politics in Germany in the spring of 1933 (as expressed in the newspaper Hazit Ha’am, and which infuriated Jabotinsky) was of even shorter duration; a few members of the movement even carried out a protest against the Nazi government and stole the swastika-bearing flag from the German consulate in Tel Aviv. In contrast, the Revisionist movement’s ties with Mussolini’s regime lasted until at least 1938, when Italy enacted race laws resembling those promulgated by the Nazis. Along with cadets of the Revisionist movement’s naval school, which operated from 1935 to 1937 in the town of Civitavecchia under the auspices of the Italian fascist regime, additional young Revisionists were students in Italian universities.

One such student was Zvi Kolitz, who, upon returning to Palestine after his studies, published a book, “Mussolini: His Personality and Doctrine.” The flattering biography of Il Duce also included a selection of his letters. (Kolitz’s residence in Italy and his affection for its leader did not prevent him from subsequently enlisting in the British Army.)

Another graduate of the University of Florence in that decade was Avraham Stern. Following his return to Palestine, he rose through the ranks of the Irgun Tzvai Leumi (the Revisionists’ National Military Organization), but after World War II broke out he left the Irgun and established a separate group called the Lehi (an acronym for “Fighters for the Freedom of Israel”) – known also as the Stern Gang.

Ideologically, Stern envisaged in his writings and in his manifesto “Principles of Birth” a national resurgence that corresponded closely with the fascist models of the period (even if in a very romanticized version). In the practical sphere, Stern sought cooperation with the Axis forces in the struggle against the British Mandate. In January 1941, following a failed attempt to make contact with the Italian representation in Palestine, Stern sent one of his people to approach the German representative in Beirut. That effort also came to nothing (in large measure due to cost-benefit calculations of the German Foreign Ministry), but did prompt the British to step up their hunt for both Stern and members of his organization.

Were the ties between the Revisionist movement and the fascist regimes based on deep, authentic affinity, or only on shared interests in the struggle against Britain’s rule in the Mediterranean? In the case of Jabotinsky, who was far from being a socialist but espoused the importance and application of liberal democratic values, it can be assumed that it was a temporary nexus of interests. But to judge by the speeches, articles, songs and motions for the agenda of the members of the circle advocating a maximalist approach in Palestine, and afterward of the Irgun, its members viewed fascism as a worthy and even desirable path to follow.

Hebrew fascism in the era died out in 1942, between Florentin and El-Alamein. In February of that year, in a small apartment in the Florentin neighborhood of south Tel Aviv, Stern was apprehended and murdered on the spot by the British police; in November, the Axis forces were defeated in North Africa. Even if this was not the beginning of the end, as Winston Churchill maintained, it was the end of the beginning: The ascendancy of fascism on the world stage was curbed, its prestige faded and its aura was significantly dimmed. For decades after 1945, fascism was considered opprobrious, unfit for decent society – not a captivating perfume but a bad smell to be gotten rid of.

Fascist remnants

Eighty years later, what remains of Hebrew fascism in present-day Israeli politics? A number of the attributes of fascism noted above are clearly discernible in the rhetoric of today’s right wing. Many Israelis believe in the supremacy of the nation's needs over every right of the individual and in the individual’s subordination to the nation: from worshipping the totem of military service and the rabbinical establishment’s responsibility for dealing with marital matters, to contempt for those who choose to emigrate. Similarly, it is not difficult to detect the unwavering belief that “the Jews” are a victim of other groups: from the instrumental use of the murder of the millions in Europe in World War II, to the “few vs. many” paradigm here in Israel (with respect, for instance, to the wars it's fought over the years and the two intifadas) – if to note only two widespread excuses made for the State of Israel’s inordinate use of military force.

Fear that the “nation’s values” will be eroded by universal liberal tenets or by “foreign” influences is also part and parcel of the approach of many on the Israeli right, whether in the passive form of apprehension of groups like the New Israel Fund, “foreign governments” and “international organizations,” or actively, in projects to “strengthen Jewish identity” among the population.

The belief in the need for creation of a “purer” community is also very familiar: from the thugs of the anti-assimilationist Lehava organization and open enmity toward asylum seekers, to the branding of the “leftist” not as a political rival, but as an alien element to be uprooted. And finally, the belief in the right of the Chosen People to rule others indefinitely has been evident every day for more than half a century in the West Bank and the Gaza Strip.

That said, a number of critical features of classic fascism do not exist in contemporary Israeli political life. First is the widespread feeling of facing a serious, decisive, existential crisis that’s not amenable to any traditional solution. It’s very possible that the constant sense of crisis in which the Israeli political consciousness has been immersed for decades, hinders the creation of a feeling of a single, sharp and acute crisis. The ongoing state of emergency (constitutionally and in the collective consciousness) dulls the sting of urgency: When rockets slam regularly into parts of the country, they too become routine, albeit a lethal routine. In parallel, Israel’s political and legal institutions have also undergone slow erosion. On one hand, in the absence of a constitution, it is impossible to suspend it and declare a case of emergency (which is, as mentioned above, already the norm), only to modify it gradually; on the other hand, alternative groups (religious congregations, associations, private companies, rabbinical courts) are supplanting the state in many spheres. These alternatives offer a range of options at diverse levels for meeting the social and political needs of different communities.

Another feature of fascism that is absent is the demand for the authority of one sole leader and kowtowing to him and his abilities. To begin with, one of the traits that characterize Israeli society – and for whose deep roots we should perhaps be thankful to the existence of the rabbinical and sharia traditions – is skepticism of authority and non-obedience to a single figure. Second, it’s quite lonely on top: While the “strong leader” who is enveloped by suspicions and manipulates his supporters and adversaries with cajolery, does show signs of authoritarianism and populism, he looks more like someone who is mostly trying to evade trial, even at the price of justifying corruption and corrupting others, rather than like someone who is trying to forge a sweeping mass movement.

The former education minister who had pretensions of becoming the defense minister was booted (at least for the time being) from the Knesset after chalking up only partial success among his hoped-for electorate: They were unimpressed by the perfume he and his colleague were marketing. And among the generals who are trying to come to power in a soft, centrist election campaign, it’s hard to see a leader who will generate, by the sheer force of his personality, a determined movement of people willing to sacrifice of themselves. One small group possessing Nazi traits did in fact score a certain success in last April’s election, but the Kahanists have a small problem: Their leader died more than a quarter of a century ago.

The danger of predictions

As is well known, it is hard to make predictions, especially about the future. In Israel, it may be dangerous: In 1991, when Uzi Weill’s short-story collection “The Day They Shot the Prime Minister” was published, the notion that something like that could happened was considered a joke at best, or a slightly far-fetched satire at worst. Four years later, the shooting became a reality. Between the Mediterranean and the Jordan, what at a certain point of time seems “inconceivable” is subsequently born.

At the same time, it’s important not to view fascist movements as a monolithic and ahistorical threat: Like everything else in this world, they are in constant motion. Thus, people change and so do their views. Wolfgang von Weisl, for example, who called on Jabotinsky to assume unlimited dictatorial powers, began his political activity in the 1920s in the Mizrachi religious-Zionist organization, and after World War II, when Menachem Begin took control of the right wing in Israel, reduced his political activity considerably. Ahimeir became one of the chief editors of the Hebrew Encyclopaedia, Yevin concentrated on spiritual and biblical thought and Kolitz became a film producer in America.

In parallel, fascist movements, like all modern political movements, gain new adherents but also lose old ones. Thus, in 1936, the same year that Kolitz and Avraham Stern traveled from Palestine to Italy to become acquainted with fascism first-hand and were enamored of it, the orchestra conductor Arturo Toscanini – who had been close to fascists while growing up in Milan but by the mid-1930s was an opponent of the regime and an exile from his homeland – conducted the inaugural concert of the Palestine Orchestra (later, the Israel Philharmonic).

The world is today hovering on the edge of an unprecedented environmental and economic crisis, which will give rise to large-scale poverty, want and distress. Already now, millions of people in the industrialized world who harbored hopes for a better future are watching those hopes fade, along with the end of the era of abundance, prosperity and “growth” of the past half a century, in the face of surging waves of global migration and the deepening of economic disparities and social inequality. There are already plenty of disgruntled voters and citizens who are fed up with the political platforms they are being offered. Will disappointment in the system and resentment of it be channeled toward renewed fascism? That cannot be ruled out, even if its attributes will be partially different from those of the old fascism.

In Israel, too, some of the components of classic fascism are already present. The combination of a constitutional crisis, a national threat that transcends the routine, a grave economic situation and the appearance of an unrestrained, charismatic leader could complete the brew and lead to a new era of fascism in Israel. We are not yet there, but we may very well be on the road that leads there.

Тъкмо се чудех кой нормален журналист ще пусне такъв дълъг материал, и разбирам, че това е съкратено от книгата "Еврейският фашизъм в Палестина, 1922 - 1942".

Dr. Dan Tamir is the author of “Hebrew Fascism in Palestine, 1922-1942” (Palgrave Macmillan, 2018).