Сега си прочетох отново мненията в темата и не мога да не забележа, че както често ми се случва, съм бил неясен. Целта на този пост е да се опитам (дори само сам за себе си) да разсея тази неяснота. Ще ме извините, че пак ще започна отдалеч.
Смятам, че никой няма да възрази, ако в рамките на тази тема работим с аналогии между Германия и СССР (Митака намекна за това в поста си). Може да се каже (съвсем грубо, разбира се, каквито ще са изложените от мен неща в този пост), че двете държави "стартират" - за отправна точка избираме края на ПСВ - от сходни позиции. В чисто военен аспект, двете държави "живеят" в условия на повече или по-малко изявена военна заплаха и то при (по различни причини) неадекватни на степента на опасността военни сили. Т.е. и пред двете с определена яснота стои задачата да възстановят (доизградят) военните си възможности. Тази задача влиза в това, което можем да определим като "жизненоважни интереси" на тези държави, независимо от това какви активни външно-политически цели може да си поставят лидерите им по политически или идеологически причини.
Ако в случая с Германия основните пречки са политически (и само отчасти икономически и то за кратко), то в случая със СССР става въпрос най-вече за икономически и социални трудности. Тази задача е дотолкова приоритетна, че в СССР кажи-речи цялото развитие е подчинено на нея. Или по-точно, се подчинява от определен момент.
Може да се каже с известни уговорки, че към средата, края на 20-те години в някаква степен икономиката и социалния климат в СССР са се уредени и организирани (което е първостепенната задача на новата власт), като икономиката в определена степен се доближава до някакво подобие на предвоенните възможности. От този момент съвсем ясно се проследява поставяне на акцент върху развитието на тежката промишленост и въобще на индустрията за сметка на всичко останало (това довежда в началото на 30-те години до много тежки последствия, от които селското стопанство не успява да се възстанови до началото на ВСВ) - това и до края остава основна особеност на сталиновата система, сляпо прилагана и след ВСВ в сателитните държави.
Причините за това могат да се търсят, разбира се, в идеологията и имат някакво основание там. Също така, може да се говори за преднамерено увеличаване на работническата класа - пролетариата, която пак идеологически (а в някакъв смисъл и социално-политически) е база на властта (поне в някакъв момент е била). Но, според мен, основната причина за този стратегически избор и задачата, която формулирах по-горе: необходимост от възстановяване и след това доизграждане на военната сила.
Както описах във втория си пост в темата, в този процес (по принцип, а и във всяка от двете страни), могат да се наблюдават два основни етапа, по които, според мен, можем да съдим и за стремежите на политическото ръководство.
Първият етап е на "достатъчната възможност за защита". Точните му параметри изцяло зависят от контекста на държавата, аз която ще говорим и не се изразяват в абсолютни, а в относителни мерки. Но все пак може донякъде да се очертае смисъла на понятието - не става въпрос просто за военна сила, която с някаква вероятност може да защити границите на държавата при война - това в никакъв случай не е "достатъчно". Мярката е другаде: достатъчни са такива военни сили, които не биха позволили със самото си съществуване на който и да е "съсед" (в локален, а в зависимост от държавата и в геополитически смисъл), да се опита да налага волята си чрез военна заплаха.
Очевидно е, че поне до началото на 30-те години, а според мен, и до средата им - нито една от двете държави все още не е прекрачила решително тази граница.
Разглеждам и поставям такава граница, като се опирам на съображения за икономическа ефективност. Потенциално всяка държава, независимо от вида й, би желала да има такава военна сила, която да е "абсолютна". В реалността обаче това е невъзможно, защото икономиката на дадена държава налага съвсем ясни ограничения върху военните сили, които тя може да поддържа постоянно. И това при положение, че външната военна заплаха никога не е единствената задача на политическото ръководство, т.е. то трябва да разпределя възможностите си между множество различни по приоритет задачи.
Целта на това обяснение е да очертае определено пространство на възможности, в което поставяне на приоритет върху военното строителство не означава непременно намерение в най-скоро време да се започне агресивна война. Това пространство е определено от адекватността на въоръжените сили, които държавата в момента има спрямо описаната по-горе задача. Има и още една възможност, която ще обсъдим малко по-долу, та засега само ще я спомена.
В момента, в който тази граница бъде премината, а изграждането на въоръжените сили продължи, вече става ясно, че има съвсем определени намерения да се започне война. Разбира се, не става въпрос точно за преминаване на граница, защото всяка система притежава определена инерция, т.е. и след преминаването на граничния момент, независимо от намеренията, ще има известен период на нарастване. Но то трябва да се характеризира със забавяне на темпа. Ако това не е така, то преминаването на първата граница е било само стъпка в нарастването на военната сила.
Това ни довежда до вторият етап, който няма подобна граница, т.е. там нещата могат да се развиват до безкрай. На този етап изграждането на въоръжените сили продължава и съвсем очевидно това се случва над упоменатата нужда. Тази задача вече може да обслужва само намерение в най-скоро време да се приложат на практика тези военни сили, за да се постигнат определени външно-политически цели.
Смятам, че всички ще се съгласим, че и при двете държави тази граница е премината и развитието продължава с пълна сила след нея. Причината може да е само една - и двете имат външно-политически цели, които могат да се постигнат било то със средствата на политическия шантаж от позицията на силата, било то с приложение на същата тази сила (агресия). Външната политика и на двете държави през 1939-1940 г. показва, че те имат и осъществяват такива намерения.
Това е общата рамка, от която изхождам. Както споменах по-горе, има още едно съображение, което трябва да се разгледа. Когато дадена държава усилено изгражда въоръжените си сили над обсъдената вече граница, т.е. навлиза във втория, нека го наречем "агресивен" етап на военното си строителство (за яснота първия можем да го наречем "достатъчен"), това води до нарастване на напрежението и неизбежно ще подтикне съседите й или държавите, които се чувстват застрашени от нея (има съвпадения или конфликти на интереси), на свой ред да преразгледат собствените си представи за това какво е "достатъчно" и да започнат на свой ред да увеличават военната си мощ. Подобна ситуация лесно прераства в "надпревара във въоръжаването", каквито случаи имаме достатъчно много от историята на индустриалната епоха.
В този случай реактивното изграждане на военна мощ над доскорошната "достатъчна граница" не означава непременно и наличие на агресивни намерения, а само реакция на военна заплаха. Когато подобна ситуация се развива достатъчно дълго, постепенно се заличава границата между първоначалния инициатор и реагиращите, особено ако има някакви допълнителни възпиращи прерастването на конфликта в горещ, фактори. Добавям всичко това за да уточня ситуацията, защото от средата на тридесетте години и особено в края им, можем да открием черти на подобен род ситуация.
След като очертах тази обща рамка, ще изведа и няколко "тези", които засега са далеч от категоричност и ли доказаност, така че може би ще е по-добре да ги нарека "твърдения" или даже "предположения".
1. Германия започва по-късно от СССР да "ускорява" изграждането на военните си сили.
2. Германия първа преминава границата на първия етап и навлиза във втория, т.е. от един момент СССР е по-скоро в "догонваща" позиция (края на 30-те години).
3. СССР започва с много високи темпове да ускорява нарастването на военната си мощ някъде от 1938 г. като пикът е 1940-1941 г.
4. Германия от 1940 г. започва да забавя военното си строителство.
5. Не е задължително дадена държава да изчаква да премине "достатъчния етап", за да започне война. Нито пък в рамките на "агресивния етап" има някаква граница, след която държавата е "напълно готова". В този смисъл, решението за започване на война е в много по-висока степен обвързано с политически, отколкото с чисто военни съображения. Показателно е, че Хитлер започва войната си с Полша и рискува начало на война по-рано (1938 г.) общо взето преди дори да е навлязъл напълно в "агресивния етап", т.е. далеч преди въоръжените му сили да са "достатъчно" готови.
6. Във връзка с 5.: можем да допуснем, че решението на Сталин за влизане във война по собствена инициатива също няма да е обвързано с изчакването да завърши реорганизацията и превъоръжаването на РККА. Това означава, че решението му ще е обвързано най-вече с политически съображения.
7. Във връзка с 6.: ако разгледаме действията на Германия, забелязваме, то можем да заключим, че влизането във война не е обвързано със степента на готовност на въоръжените сили (т.е. това е повече второстепенен фактор при взимане на решения). Но не можем да допуснем, че ако се предвижда съвсем скорошна употреба на въоръжените сили, ще се започне значителна реорганизация и превъоръжаване, която ще намали много бойния им потенциал. Във всеки случай, при действията на Германия няма такъв случай: в подобни условия не се правят никакви превъоръжавания, преструктурирания и прочее реформи. Т.е. това донякъде отслабва извода от 6.
8. От средата на 1940 г. до началото на 1941 г. Сталин предприема изключително мащабна програма по превъоръжаване, преструктуриране и реорганизация на въоръжените си сили. Тя би трябвало в общи линии да завърши до пролетта на 1942 г., макар че самите програми за превъоръжаване биха се изпълнили не по-рано от 1943 г. в пълен обем (това обаче, както посочихме в точки 5-7 не е необходимо, за да започне война).
Това ме навежда на мисълта, че някъде в този период (защото корените на реорганизацията могат да се открият през 1939 г.) Сталин решава, че въоръжените му сили се нуждаят от това, за да успее да ги използва за целите си. Заедно с това, по определени причини Сталин разчита, че няма да му се наложи да ги използва преди активния сезон на 1942 г. Тези причини могат ад се открият в споразумението с Германия от август 1939 г. и следващите им отношения.
9. Развитието на събитията (особено дипломатическите акции) през 1940 г. (особено към края й и началото на 1941 г.) вероятно показват на Сталин, че донякъде се е объркал в преценката си и немско-съветските отношения вървят към влошаване. Това би могло да се разглежда като съображение, което да го накара да бъде по-предпазлив и заедно с това да ускори още повече програмата за въоръжаване (реформите няма как в този момент да се отменят).
10. В очертаната в рамката ситуация, държавата, която първа започне пътя си към "агресивния етап" на въоръжаване или тази, която успее да спечели време (темп), успявайки да реализира по-интензивно своята програма, получава определено преимущество над останалите. То се изразява във време, през което дадената държава запазва преимуществото си. Ако става въпрос за преимущество в организация, структура и въоръжение (а не само количествено), може да се каже, че за този период това дори умножава превъзходството на въоръжените сили на дадената държава, защото останалите държави ще трябва да експериментират и реорганизират совите въоръжени сили, а през това време уязвимостта им нараства. Колкото повече време минава, толкова повече останалите държави ще компенсират изоставането, което означава, че шансовете за успех на изпреварващата държава, намаляват.
11. С оглед на 10.: Германия успява да получи подобно преимущество над всички останали държави. Хитлер осъзнава това и многократно го споменава. Той бърза да се възползва от това си преимущество и като резултат успява да победи всичките си континентални противници без СССР.
12. С оглед на 11. и на очертаващия се неизбежен конфликт със СССР, Хитлер трябва да е съзнавал, че отново притежава временно преимущество. "Прозорецът" на това преимущество е времето, когато в общи линии реформата на РККА с оглед на новите методи за водене на война и модернизацията на въоръженията. Той все още е отворен през 1941 г., но през 1942 г. вече със сигурност ще е затворен, а РККА ще е много опасна не само в отбрана, но и в нападение. Не знам доколко това е било очевидно тогава, но се вижда днес. Това означава, че ако Хитлер е имал намерение да води война със СССР, 1941 г. е последната му възможност да разчита на успех. След това вече Сталин може да се налага от позицията на силата.
Смятам, че никой няма да възрази, ако в рамките на тази тема работим с аналогии между Германия и СССР (Митака намекна за това в поста си). Може да се каже (съвсем грубо, разбира се, каквито ще са изложените от мен неща в този пост), че двете държави "стартират" - за отправна точка избираме края на ПСВ - от сходни позиции. В чисто военен аспект, двете държави "живеят" в условия на повече или по-малко изявена военна заплаха и то при (по различни причини) неадекватни на степента на опасността военни сили. Т.е. и пред двете с определена яснота стои задачата да възстановят (доизградят) военните си възможности. Тази задача влиза в това, което можем да определим като "жизненоважни интереси" на тези държави, независимо от това какви активни външно-политически цели може да си поставят лидерите им по политически или идеологически причини.
Ако в случая с Германия основните пречки са политически (и само отчасти икономически и то за кратко), то в случая със СССР става въпрос най-вече за икономически и социални трудности. Тази задача е дотолкова приоритетна, че в СССР кажи-речи цялото развитие е подчинено на нея. Или по-точно, се подчинява от определен момент.
Може да се каже с известни уговорки, че към средата, края на 20-те години в някаква степен икономиката и социалния климат в СССР са се уредени и организирани (което е първостепенната задача на новата власт), като икономиката в определена степен се доближава до някакво подобие на предвоенните възможности. От този момент съвсем ясно се проследява поставяне на акцент върху развитието на тежката промишленост и въобще на индустрията за сметка на всичко останало (това довежда в началото на 30-те години до много тежки последствия, от които селското стопанство не успява да се възстанови до началото на ВСВ) - това и до края остава основна особеност на сталиновата система, сляпо прилагана и след ВСВ в сателитните държави.
Причините за това могат да се търсят, разбира се, в идеологията и имат някакво основание там. Също така, може да се говори за преднамерено увеличаване на работническата класа - пролетариата, която пак идеологически (а в някакъв смисъл и социално-политически) е база на властта (поне в някакъв момент е била). Но, според мен, основната причина за този стратегически избор и задачата, която формулирах по-горе: необходимост от възстановяване и след това доизграждане на военната сила.
Както описах във втория си пост в темата, в този процес (по принцип, а и във всяка от двете страни), могат да се наблюдават два основни етапа, по които, според мен, можем да съдим и за стремежите на политическото ръководство.
Първият етап е на "достатъчната възможност за защита". Точните му параметри изцяло зависят от контекста на държавата, аз която ще говорим и не се изразяват в абсолютни, а в относителни мерки. Но все пак може донякъде да се очертае смисъла на понятието - не става въпрос просто за военна сила, която с някаква вероятност може да защити границите на държавата при война - това в никакъв случай не е "достатъчно". Мярката е другаде: достатъчни са такива военни сили, които не биха позволили със самото си съществуване на който и да е "съсед" (в локален, а в зависимост от държавата и в геополитически смисъл), да се опита да налага волята си чрез военна заплаха.
Очевидно е, че поне до началото на 30-те години, а според мен, и до средата им - нито една от двете държави все още не е прекрачила решително тази граница.
Разглеждам и поставям такава граница, като се опирам на съображения за икономическа ефективност. Потенциално всяка държава, независимо от вида й, би желала да има такава военна сила, която да е "абсолютна". В реалността обаче това е невъзможно, защото икономиката на дадена държава налага съвсем ясни ограничения върху военните сили, които тя може да поддържа постоянно. И това при положение, че външната военна заплаха никога не е единствената задача на политическото ръководство, т.е. то трябва да разпределя възможностите си между множество различни по приоритет задачи.
Целта на това обяснение е да очертае определено пространство на възможности, в което поставяне на приоритет върху военното строителство не означава непременно намерение в най-скоро време да се започне агресивна война. Това пространство е определено от адекватността на въоръжените сили, които държавата в момента има спрямо описаната по-горе задача. Има и още една възможност, която ще обсъдим малко по-долу, та засега само ще я спомена.
В момента, в който тази граница бъде премината, а изграждането на въоръжените сили продължи, вече става ясно, че има съвсем определени намерения да се започне война. Разбира се, не става въпрос точно за преминаване на граница, защото всяка система притежава определена инерция, т.е. и след преминаването на граничния момент, независимо от намеренията, ще има известен период на нарастване. Но то трябва да се характеризира със забавяне на темпа. Ако това не е така, то преминаването на първата граница е било само стъпка в нарастването на военната сила.
Това ни довежда до вторият етап, който няма подобна граница, т.е. там нещата могат да се развиват до безкрай. На този етап изграждането на въоръжените сили продължава и съвсем очевидно това се случва над упоменатата нужда. Тази задача вече може да обслужва само намерение в най-скоро време да се приложат на практика тези военни сили, за да се постигнат определени външно-политически цели.
Смятам, че всички ще се съгласим, че и при двете държави тази граница е премината и развитието продължава с пълна сила след нея. Причината може да е само една - и двете имат външно-политически цели, които могат да се постигнат било то със средствата на политическия шантаж от позицията на силата, било то с приложение на същата тази сила (агресия). Външната политика и на двете държави през 1939-1940 г. показва, че те имат и осъществяват такива намерения.
Това е общата рамка, от която изхождам. Както споменах по-горе, има още едно съображение, което трябва да се разгледа. Когато дадена държава усилено изгражда въоръжените си сили над обсъдената вече граница, т.е. навлиза във втория, нека го наречем "агресивен" етап на военното си строителство (за яснота първия можем да го наречем "достатъчен"), това води до нарастване на напрежението и неизбежно ще подтикне съседите й или държавите, които се чувстват застрашени от нея (има съвпадения или конфликти на интереси), на свой ред да преразгледат собствените си представи за това какво е "достатъчно" и да започнат на свой ред да увеличават военната си мощ. Подобна ситуация лесно прераства в "надпревара във въоръжаването", каквито случаи имаме достатъчно много от историята на индустриалната епоха.
В този случай реактивното изграждане на военна мощ над доскорошната "достатъчна граница" не означава непременно и наличие на агресивни намерения, а само реакция на военна заплаха. Когато подобна ситуация се развива достатъчно дълго, постепенно се заличава границата между първоначалния инициатор и реагиращите, особено ако има някакви допълнителни възпиращи прерастването на конфликта в горещ, фактори. Добавям всичко това за да уточня ситуацията, защото от средата на тридесетте години и особено в края им, можем да открием черти на подобен род ситуация.
След като очертах тази обща рамка, ще изведа и няколко "тези", които засега са далеч от категоричност и ли доказаност, така че може би ще е по-добре да ги нарека "твърдения" или даже "предположения".
1. Германия започва по-късно от СССР да "ускорява" изграждането на военните си сили.
2. Германия първа преминава границата на първия етап и навлиза във втория, т.е. от един момент СССР е по-скоро в "догонваща" позиция (края на 30-те години).
3. СССР започва с много високи темпове да ускорява нарастването на военната си мощ някъде от 1938 г. като пикът е 1940-1941 г.
4. Германия от 1940 г. започва да забавя военното си строителство.
5. Не е задължително дадена държава да изчаква да премине "достатъчния етап", за да започне война. Нито пък в рамките на "агресивния етап" има някаква граница, след която държавата е "напълно готова". В този смисъл, решението за започване на война е в много по-висока степен обвързано с политически, отколкото с чисто военни съображения. Показателно е, че Хитлер започва войната си с Полша и рискува начало на война по-рано (1938 г.) общо взето преди дори да е навлязъл напълно в "агресивния етап", т.е. далеч преди въоръжените му сили да са "достатъчно" готови.
6. Във връзка с 5.: можем да допуснем, че решението на Сталин за влизане във война по собствена инициатива също няма да е обвързано с изчакването да завърши реорганизацията и превъоръжаването на РККА. Това означава, че решението му ще е обвързано най-вече с политически съображения.
7. Във връзка с 6.: ако разгледаме действията на Германия, забелязваме, то можем да заключим, че влизането във война не е обвързано със степента на готовност на въоръжените сили (т.е. това е повече второстепенен фактор при взимане на решения). Но не можем да допуснем, че ако се предвижда съвсем скорошна употреба на въоръжените сили, ще се започне значителна реорганизация и превъоръжаване, която ще намали много бойния им потенциал. Във всеки случай, при действията на Германия няма такъв случай: в подобни условия не се правят никакви превъоръжавания, преструктурирания и прочее реформи. Т.е. това донякъде отслабва извода от 6.
8. От средата на 1940 г. до началото на 1941 г. Сталин предприема изключително мащабна програма по превъоръжаване, преструктуриране и реорганизация на въоръжените си сили. Тя би трябвало в общи линии да завърши до пролетта на 1942 г., макар че самите програми за превъоръжаване биха се изпълнили не по-рано от 1943 г. в пълен обем (това обаче, както посочихме в точки 5-7 не е необходимо, за да започне война).
Това ме навежда на мисълта, че някъде в този период (защото корените на реорганизацията могат да се открият през 1939 г.) Сталин решава, че въоръжените му сили се нуждаят от това, за да успее да ги използва за целите си. Заедно с това, по определени причини Сталин разчита, че няма да му се наложи да ги използва преди активния сезон на 1942 г. Тези причини могат ад се открият в споразумението с Германия от август 1939 г. и следващите им отношения.
9. Развитието на събитията (особено дипломатическите акции) през 1940 г. (особено към края й и началото на 1941 г.) вероятно показват на Сталин, че донякъде се е объркал в преценката си и немско-съветските отношения вървят към влошаване. Това би могло да се разглежда като съображение, което да го накара да бъде по-предпазлив и заедно с това да ускори още повече програмата за въоръжаване (реформите няма как в този момент да се отменят).
10. В очертаната в рамката ситуация, държавата, която първа започне пътя си към "агресивния етап" на въоръжаване или тази, която успее да спечели време (темп), успявайки да реализира по-интензивно своята програма, получава определено преимущество над останалите. То се изразява във време, през което дадената държава запазва преимуществото си. Ако става въпрос за преимущество в организация, структура и въоръжение (а не само количествено), може да се каже, че за този период това дори умножава превъзходството на въоръжените сили на дадената държава, защото останалите държави ще трябва да експериментират и реорганизират совите въоръжени сили, а през това време уязвимостта им нараства. Колкото повече време минава, толкова повече останалите държави ще компенсират изоставането, което означава, че шансовете за успех на изпреварващата държава, намаляват.
11. С оглед на 10.: Германия успява да получи подобно преимущество над всички останали държави. Хитлер осъзнава това и многократно го споменава. Той бърза да се възползва от това си преимущество и като резултат успява да победи всичките си континентални противници без СССР.
12. С оглед на 11. и на очертаващия се неизбежен конфликт със СССР, Хитлер трябва да е съзнавал, че отново притежава временно преимущество. "Прозорецът" на това преимущество е времето, когато в общи линии реформата на РККА с оглед на новите методи за водене на война и модернизацията на въоръженията. Той все още е отворен през 1941 г., но през 1942 г. вече със сигурност ще е затворен, а РККА ще е много опасна не само в отбрана, но и в нападение. Не знам доколко това е било очевидно тогава, но се вижда днес. Това означава, че ако Хитлер е имал намерение да води война със СССР, 1941 г. е последната му възможност да разчита на успех. След това вече Сталин може да се налага от позицията на силата.
. Германия в един момент изпреварва СССР (да речем, някъде до 1939 г.), като описах това изпреварване в рамките на въведените концепции в предишния пост: не става въпрос за изпреварване в абсолютни бройки в никакъв случай.
. Ако предположим, че Сталин планира да започне офанзивата си през лятото на 1941 г., стартирането на поредната реорганизация през втората половина на 1940 г. е необяснима. Затова и смятам, че има едно общо намерение, спрямо което върви и подготовката поне от 1938 г. (когато започват да се ускоряват темповете), но конкретният момент е въпрос на "импровизация", в зависимост от развитието на нещата в Европа.
не ти ли е малко късно, тоя период обикновено минава през тийнейджърските години. 
?
Comment