Сребролюбие или Цената на парите II

[boilad]

И аз съм се интересувал от този въпрос, но досега попадам само на най-общи позовавания, че сребърните и железни находища около Чипровци се разработват активно при Иван Александър, което пък обяснява донякъде многобройното му сребърно монетосечене. Находищата около Самоков започват да се експлоатират едва в края на следващия 15 век, тоест по времето когато от близо столетие тези земи са под османска власт.

[boilad]

Монетната система на Златната орда

П. П. Живот и здраве утре може да напиша малко инфо за монетните системи на Влашко, Златната орда и Сърбия. Надявам се някой да отдели малко повече внимание на Западна Европа (може би и Унгария).

Основната парична единица в Златната орда е сребърния дирхем, чието тегло е равно на 1/3 от тегловната единица "мискал", която варира от 4,2 до 4,7 грама. През 14 век се използвал хорезъмския мискал (4,59 до 4,68 грама). Прави впечатление, че тегловния стандарт на дирхемата (1,52 до 1,56 грама) е близък до стандарта на българските сребърни монети от първата половина на 14 век.

Един дирхем бил равен на два данака (също сребърна монета), или 32 медни пула (теглото на един пул е между 1 и 1,8 грама, предполагам, че теоретичното им тегло би трябвало, подобно на дирхема, да е 1/3 от мискала).

[DelaRea]

Основната парична единица в Златната орда е сребърния дирхем, чието тегло е равно на 1/3 от тегловната единица "мискал", която варира от 4,2 до 4,7 грама. През 14 век се използвал хорезъмския мискал (4,59 до 4,68 грама). Прави впечатление, че тегловния стандарт на дирхемата (1,52 до 1,56 грама) е близък до стандарта на българските сребърни монети от първата половина на 14 век.

Един дирхем бил равен на два данака (също сребърна монета), или 32 медни пула (теглото на един пул е между 1 и 1,8 грама, предполагам, че теоретичното им тегло би трябвало, подобно на дирхема, да е 1/3 от мискала).

Супер ценна информация!

Това може би дава отговор, защо асприте на Теодор Светослав, макар да приличат на вид на Венецианския Грош, не са равни по теглото му, а на това на Орденския дирхем. Съответно, билоновата му полу-аспра е била съвсем равна на данака.
Сигурно точно с такава монета си е плащал и данъка към тях. Последното беше шега, разбира се, но е факт, че към 1300 години България е икономическа повече обвързана с Изтока, отколкото със Запада. За това е било по-приемливо да имат еднаква парична единица, за да е максимално облекчен търговския обмен.
Значи, првим следното съотношение:
Мискал (тегловна единица) = 4.6 гр. = 3 дирхема (сребърна монета 1,52 до 1,56 гр.) = 6 данака (сребърна монета) = 96 медни пула (1 - 1,8 гр)

Сътношението сребро към мед тук е е 1:16.
Или е 1:32?

Един доуточняваш въпрос - има ли информация къде са се секли тези монети, приблизително в кой град?
А и дали има някакви други монети на Ордата, например на Ногай или някой друг, сечени на друго място (ако приемем че ханските пари са сечени в неговата столица)?



П.П. Поправка в числата по-горе, че обърках сметките от бързане.

[boilad]

По най-обща информация златноординските монети се секат основно в Крим. Ногай използва монетарница в Исакча (в дунавската делта), която освен монети с арабски надписи емитира и такива с гръцки на които присъства тамгата на Ногаидите. По-късно от тази монетарница се възползва и Токту, но не знам дали е продължила да функционира и след смъртта му (1312 г.)

[DelaRea]

Доколкото темата е за отсичане на монети, искам да попитам за източниците за набавяне на метала освен претопяване. Самородно злато се промива в някои наши реки от древността и до днес, има ли данни за добив на сребро по нашите земи през средновековието по минен способ - или чрез експлоатация по друг начин, както желязото от Самоков например?

При всяко положение е имало някакво засилен добив на метали по това време в България. По същото време в Сърбия Стефан Урош разработва сребърните мини в Рудник (показателно име) с помощта на така наречените "сакси" (вероятно от Унгария или Трансилвания. Най-вероятно подобно нещо се е случило и при нас.
Къде трябва да търсим нашите находищя на ценни метали? По-вероятно е да са били разработвани такива около Стара планина, отколкото в Ридопите, доколкото едната планина е била изцяло наша, докато другата - почти изцяло византийска.
Бихме могли да се ориентираме по имената на селищата - Самоков (желязо), Златица, също Рудник (Меден рудник, Малък Самоков) и т.н.
Аз се сещам за две места - Чипровци, както каза и колегата, но също така и за Бор и Майданпек (тогава май Меденпек), които сега са в Сърбия и ни бягат от поглед, но тогава със сигурност са били български. Та, в Тимошко има голям добив на мед, но май и на злато, не съм сигурен точно.

За сребро в България - нямам понятие къде би имало... Говори се за някакви сребърни мини в град Дамастион, днешна Южна Сърбия, в Поморавието, на югоизток от Враня.

[DelaRea]

Хм, попаднах на нещо за мините в древността, донякъде в Средновековието, но предимно през османския период. Истината е вероятно, някъде по-средата.
Цитирам, http://www.forum.zlatoimeteoriti.bg/....php?f=8&t=262 от тук, почернил съм това, което би мого да ни касае по темата:

''През първата половина на ²V в. пр. н.е. Филип ²² Македонски завладява всички рудници. По този повод историкът Помпей Трог (² в.) пише: "Най-сетне, смятайки, че му е позволено всичко каквото му мине през ума, той завзел златните мини в Тесалия и сребърните в Тракия". Важно сведение за мащабите на добива по това време е оставил римския историк Диодор (² в. пр. н.е.). Според него мините при Крениди носели на Филип ²² годишен доход от 1000 таланта, които се равняват на 6 милиона драхми (26 160 kg сребро или 2736 kg еквивалентно злато). Целият годишен добив бил още по-голям - най-малко 5 - 6 t еквивалентно злато.

През V² в. пр. н.е. Пеоните се разселват на юг в долините на Долни Вардар, на р. Галикос и на част от Долна Струма, а на север достигат до Трънско и Кюстендилско Краище.

За Тракия, "където се изкопава много злато и сребро" говори Лукиан, а за промиването на злато по р. Марица ("in Hebro Thraciae") - Плиний (23 - 79 г.). Изображението върху една бронзова монета от ²²² в., сечена в древния Филипопол (Пловдив) потвърждава това - под речния бог, олицетворяващ р. Хеброс (Марица), едно малко момче промива злато с дървено корито.

През ²V и особено през V век рудодобивът в Тракия достига поредния си максимум. В цяла поредица от книги се говори за дейността на златодобивниците беси. Към този период се отнасят поне три от златните мини в Родопите: "Перперек", "Седефче" и "Страшимир". От тогава вероятно са и многобройните подземни минни изработки в речната тераса на р. Марица, южно от с. Огняново, Пазарджишко - античния град Бесапара.

Археологическата информация за златодобива в Кюстендилско-Кратовския район е разнообразна - следи от стари рудници и златарски работилници, златни предмети и монети. Върху бронзови монети на римската Пауталия от ²² - ²²² в. е представено речно божество, олицетворяващо р. Стримон. То е заобиколено с четири гения, олицетворяващи богатствата в района на древна Пауталия. Единият от гениите е представен с чувал на гърба пред дупка в скалата. Над него има пояснителен надпис: αργνροζ ("ρребро") - добив на сребърни руди в района на Осогово и Кратово. Другият гений е приклекнал и държи в ръцете си съд, с който промива речно злато. Над него се чете χρυσζ ("ηлато").

Забележителни следи от антични златни рудници има и в района древна Сердика. От тогава са галериите в златоносните конгломерати край Горубляне и Панчарево, останките от отработени разсипи край селата Говедарци и Алино (Самоковско), огромните кариери за добив на злато по южните склонове на Витоша и в Трънско Краище.

Максимумът на златодобивната дейност в Северозападна България също е свързан с римското владичество на Балканите. Предполага се, че названието на р. Огоста е дошло от името на император Август (² в.), по чието време е започнал интезивният златодобив от нейните златоносни пясъци. Добитото злато е употребявано в градските центрове като Рациария (днес Арчар), където са се намирали най-големите златарски работилници в Мизия.

След упадъка от няколко столетия, рудодобивът на Балканите е възстановен. Една от най-големите златни мини в Европа през Х²² - Х²V в., се намирала край средновековния Перперек (Перперикон) в Източните родопи.Името на този град идва от названието на византийската златна монета, наречена nomisma hyperpyron - перпер. Кратовско-Кюстендилският район също е известен със златните и сребърните си мини.

Най-значителните средновековни мини по българските земи са "Сидерокапса" и "Кратово". Когато през 1547 г. Пиер Белон посещава "Сидерокапса" на Халкидическия полуостров, тя е най-голямата мина за злато и сребро в Европейска Турция и една от най-големите в Европа. Нейната слава се носи далеч извън пределите на Османската империя.

Мината в Кратово достига своя разцвет в средата на ХV² в. Значимостта ú е толкова голяма, че дори е вдъхновила писателя Пир Мохамед (Зайифи), който в голяма поема описва сериозните мащаби на добива. Значителните приходи от мината позволявали на кратовчани да отделят средства и за духовния живот на българската общонст. През 1558 г. те възобновяват близкия до мината Лесновски манастир. По това време към мината са се числели и кюстендилските златни рудници в района на с.с. Перивол, Злогош, Горна Гращица, Горно и Долно Катрище, Таваличево и на самия гр. Кюстендил.

Другите по-известни средновековни мини са "Гюмюш чал" (Велинградско), "Брезник", "Диканя" (Софийско), "Чипровци", "Мирково" (Челопеч), "Сухо" (Етрополско), "Улу дере" (Хасковско), "Пелевун" (Ивайловградско) и т.н. Оценката на общия добив на злато от българските земи в периода 1400 - 1900 г. е около 73 t."

Край на цитат, ето още един, източник - http://www.forum.zlatoimeteoriti.bg/....php?f=14&t=95

"Първото писмено сведение за рудодобива в района е от 1451-1455 г. В османски документ от това време са описани хасове и тимари от Софийско и Самоковско, чийто села са рударски. От него става ясно, че желязо се добивало в с.с.Бистрица, Студена, Даскалово, Радичков Самоков, Сръбски Самоков, Вълков Самоков, Поповяне, Рельово и Пасарел. Вероятно тогава, а може би доста по-рано, в района на с.с.Чуйпетлово, Ярлово, Боснек, Горна и Долна Диканя, Лисец, Дрен, Друган, Студена, Кралев дол, Попово и др. е започнал добив на злато, сребро, олово и желязо.
Този факт е намерил отражение в списъка на най-важните рудници за сребро на Балканския полуостров, съставен от генуезецът Джакопо де Промонторио през 1475 г. Според него, освен известните Ново бърдо, Сребреница, Кратово, Прищина и Серес, голям рудник за сребро е имало и край София.

Добивът на благородни метали от тази мина достигнал своя максимум през XVI в. В продължение на поне два века от коренните находища и от разсипите са добити значителни количества злато и сребро. От тази дейност сега са останали гигантски, дори от съвременна гледна точка, стари минни изработки в златните, златно-сребърните и златно-сребърно-полиметални находища и огромни каменни грамади от преработените златоносни разсипи.

За съжаление разполагаме с малко писмени сведения за тези златните и сребърни рудници, намиращи се по южните склонове на Витоша. Косвена информацията намираме във ферман, изпратен в 1574 г. до кадиите на някои от рударските центрове, с който им се нарежда да изпратят определени количества олово в Солун. Получател на този ферман е и кадията на Радомир, който очевидно е трябвало да го достави от най-близката мина в района. От това време е и един друг документ с подобно съдържание. Той е бил адресиран до кадията на София и до тогавашния помощник назър Хазър Чавуш, като е било изпратено копие до самоковския кадия и до назъра в Самоков. С него се заповядано да бъде доставено за строителството на джамия в Цариград необходимото количество олово. Участието на самоковския назър при изпълнението на доставката изглежда е свързано с транспортирането й, тъй като доставките на самоковско желязо за Цариград са били много по-чести и е съществувала необходимата за целта организация.

Друго косвено свидетелство за съществуването на мината „Диканя", а и на други рудници около София по това време, е местното монетосечене. То е започнало в началото на XVI в., когато Софийската монетарница пуска първите акчета с името на султан Сюлейман I Кануни 1520-1566 г. Към 1545-1550 г. тя спира работа за ок.20 години, но през 1568/1569 г. дейността й е възстановена. След една от икономическите и финансови кризи в края на века, през 1603 г. работата била преустановена временно. Със султански ферман от 12 август 1618 г. се прави опит за възстановяване дейността й. Продукцията й изглежда, че е била минимална и спорадична. Окончателно Софийската монетарница спира работа през 1640 г., когато били затворени и повечето монетарници в Империята. За разлика от другите, в нея са сечени само сребърни акчета, което показва, че количество на добиваното злато спрямо това на среброто, е било относително по-малко.

Първите по-конкретни данни за сребърните мини около София са от началото XVII в.
Както разбираме от османски документ с дата 17 юни 1635 г., някои от споменатите по-горе рударски села били включени в "големия рударски хас на негово величество султана". Доколкото може да се съди по информацията в документа, това владение е формирано в края на XVI или началото на XVII в. чрез откъсване на витошките села от административното управление на Самоков ("ние бяхме подчинени на козата Самоков"). Една възможна причина може да била по-различния предмет на дейност (освен желязо, е добивано злато и сребро). По времето на съставяне на документа, населението на селата по южните и югозападни склонове на Витоша се занимавали предимно с железодобив и вероятно в по-малка степен с добив на благородни метали.Въпреки че не ясно кои села са добивали злато и сребро, може да се предполага на основата на археологически и геоложки данни, че това са с.с.Диканя, Лисец, Козич, Дрен, Чуйиетльово, Боснек и др.

Няколко години по-късно икономическата обстановка в района се влошила. Увеличили се беззаконията и произвола на местните власти, което от своя страна сериозно разстроило рудодобива. Както се вижда от цитирания по-горе документ от 1635 г. "вследствие големия терор и угнетение" рударите от Самоковско се разпръснали и тълпите бегълци се насочили към Софийската каза. Напълно запустели рударските села Козич и Дрен (Пернишко). Все пак с.Диканя се запазва и според данъчен регистър от 1640-1646 г. то е имало ок.60 домакинства, които са се занимавали с рударство и поради тази причина са били освободени от извънредни данъци.

Отглас от усилната рудодобивна дейност по това време са цяла поредица от по-късни сведения. В тях се говори за голяма златно-сребърна мина, която някога е съществувала на Витоша.

Информацията за златните и сребърни руди обаче е била широко разпространена сред местните хора, както личи от един документ, писан през 1671 г. В пътеписа на неизвестен автор по този въпрос се казва следното: "След като проучиха, те (местните власти) ми приведоха различни доказателства, че тук може да се намери хубава златна руда".

Значимостта на старата мината край София е била оценена по достойнство от тогавашните картографи. Върху няколко географски карти, издадени през XVII и XVIII в., вероятно заради нея се появява характерния за сребродобивните райони топоним "Monte Argentaro".
Така например, върху две карти на Кантели да Виньола от 1679 и 1684 г., отнасящи се до земите от Белград до Черно море, планината южно от София е наречена "Monte Argentаго".
В картата на Герард и Леонард от 1730 г., съхранявана в НБ „Св.Св.Кирил и Методий", от планината "Monte Argentaro" извират реките Искър, Струма и Марица.
С това име е наречена и планината южно от София в картата на Тобиас Конрад Лотер от 1739 г., а в съставеният през 1771 г. "Опис на турските области и християнските народи" също се говори за златодобива на Витоша: "Някога от Витоша добивали сребро, злато, свинец и драгоценни камъни".

Почти по същото време (1786 г.) през София минал пътешественика Луизияни който ни е оставил едо по-подробно описание на местоположението на тази мина: "На запад от града лежи една планина, която щурците наричат Витуш. На върха й се намира една равнина, на която растат голямо количество благоуханни цветя. Тук има и една златна рудница, която обаче не се обработва".
За нея говорят в своята "География" и двамата арменски учени Инджсджиян и Агонц, които на няколко пъти минават през българските земи в периода 1792- 1804 г. Те посещават и някаква пещера край София и видели в нея инструменти за сечене на монети, останали според местните жители от съществуващата в миналото тук монетарница. "На това твърдение може да се вярва, защото в този край има следи от златни мини. Това особено проличава при проливни дъждове, защото пороите носят със себе си тебир, което не е нищо друго освен златен прах", добавят двамата пътешественици."

Край на цитата... Извода, който мога да направя за себе си, че в Софийско (Трънско, Кюстендилско) е имало сериозне рудодобив, включително и на злато, от древността, та и до днес.

Още един цитат, този път ще дам само линк към източника, който казва почти същото - http://books.google.bg/books?id=hnzD...%D0%B5&f=false


Извод: множество рудници в Чипровци, Етрополе, Самоков, Кратово, злато в Кратово, София, сребро в Кюстендил, Кавала, Ново бърдо, Брезник, желязо - в Самоков.

[boilad]

Монетната система на Влашко

От 1365 г. влашките воеводи секат монети, чийто тегловен стандарт се основава на сребърна марка с тегло около 210 грама. От нея се насичали 200 дуката (средно тегло малко над 1 грам), или 300 динара (около 0,7 грама), или 600 бани (0,35 грама). В края на века дуката вече е с тегло 0,3 грама, а баните са билонови или медни.
Какво прави впечатление тук? Като тегловен стандарт влашките монети са аналогични на българските от времето след 1370 г. (виж по-горе DelaRea за българските сребърни монети от този период и техните номинали - на Иван Шишман и Иван Срацимир).
Монетарниците са в столицата Куртя де Арджеш, а от края на 14 век и в Северин.

[DelaRea]

Чипровци

Чипровци е много старо селище, възникнало още в тракийско време. Оттогава датира и рудодобивът по тези земи. Залежите били от мед, олово,злато,сребро и желязо.

През римската епоха районът около селището бил от най-значимите златодобивни райони на Балканите. От римското наименование на медта - купрум, идва и името на селището, което първоначално било Кипровец, после Чипровец и накрая днешното Чипровци (преименувано в 1956 г.).

През XIII-XVI век Чипровци е бил оживено рударско селище, ползващо се със значителни привилегии.
Тук се заселили и саксонски рудари (XIII-XIV в), които дали допълнителен тласък на тази дейност. Различия има и по въпроса колко са били и откъде са дошли саксите или сасите. Известно е, че през средновековието те са били специалисти по изграждането на мините и добиването на рудите. Затова са ги наемали в много страни (Влашко, Трансилвания, Сърбия и др.), където рудодобивът е бил поставен на по-примитивна основа. В България и по-специално в Чипровския край саксите също са били привлечени може би със специални договори. Те не могли да окажат съществено влияние в обществено-политическия, икономическия и културния живот на селището и саксите постепенно се претопили сред тукашните българи чрез смесени бракове и под въздействието на българската среда, езика, бита. Така че към XVI—XVII в. за тяхното съществуване тук вече не се говори, а е останал само споменът за тях и името на една от чипровските махали. От саксонците е била изградена и църквата „Санта Мария“ от XIV в.,чиито основи са открити през 80-те години на XX век,останките от тази величествена някога катедрала днес са консервирани и експонирани.

Известно е, че в навечерието на османското нашествие последните български феодални владетели на Чипровци, а вероятно и на рудниците около него, са били Соимировичи, чипровски болярски род. След завладяването на Северозападна България Соимировичи, или част от рода им, успели да избягат в Дубровник, където запазили привилегиите си на знатни благородници. Два века по-късно, през 1686 г., властите в Дубровник издали документ, в който се посочва, че фамилията Соимировичи „е от древните и знатни фамилии, че тя е притежавала град Чипровец и крепостта "Градище" със златните и сребърни мини преди тиранията на турчина да завземе казаните места и някои села...” .

В условията на влошаващото се положение на християнското население след непрекъснатите войни на Османската империя трябва да се отбележи едно характерно явление за Чипровци. Всички известни сведения говорят за сравнително широко самоуправление на българите тук и в другите селища на покрайнината по време на робството до въстанието от 1688 г. Тук имало — за цялото воеводство — само един управител турчин, който представлявал държавната власт. Останалите въпроси се решавали от българите.

През първите три века от чуждото владичество Чипровци достига своя икономически, политически и културен разцвет. Принос към този разцвет имат павликяните и дубровнишките търговци, който наред с българските аристократи представляват основната част от населението на града според историята на поп Ставри от Чипровци. От занаятите най-голямо развитие получило златарството. Високохудожествената продукция очертала града като най-големия златарски център на Балканския полуостров през XVI и XVII век наред с Цариград, Солун и Белград. Търговията със знаменитите чипровски чаши е процъфтявала не само на Балканите и Османската империя, но достигала и Централна Европа.

Източник - http://svetimesta.com/%D0%91%D1%8A%D...%20/Chiprovtsi

[DelaRea]

Златните дукати в Европа

Както вече писахме, първата златни дукати са направена през 1252 г., когато Флоренция пуска първия си fiorino d'oro, или флорин, и слага основите за установяване на теглото и чистотата на метала на серията от златни монети, станали по-късно известни като дукати. Високата пропорция на златото във флорина - 0,986 или 23 2/3 карата, му носи бързо признание в търговските среди и принуждава великата морска и търговска сила Венеция да започне да сече собствени златни монети с подобни характеристики.

Въпреки че за основоположник на венецианския дукат се смята Джовани Дандоло през 1284 г., всъщност, още през 1274 г., венецианският дож Лоренцо Тиеполо започва да сече златни монети, които на лицевата страна изобразяват коленичилия владетел да приема флаг от патрона на града Свети Марко, и фигурата на Иисус Христос на обратната страна на монетата. Графичното оформление на изображенията от двете страни на венецианския дукат показват силно византийско влияние.
Монетата е тежала 3,5 грама и е отсечена от злато с чистота 0,986. Венецианските дукати по-късно стават известни като zecchinno d'oro, от италианското название за монетен двор — la zecca.

През Средните векове, дукатът придобива голямо разпространение в Европа благодарение на стандартните си характеристики, компактността си и лесното отсичане. Популярността на монетата бързо надхвърля европейския континент и достига Близкия Изток, Индия и Африка. Дукатът се сече в много вариации на форма и дизайн. Над 300 политически обособени единици са емитирали дукати. Много от емитентите обаче, дори не са си правили труда да променят изображенията и надписите, а само са копирали монетата и са я отсичали за целите на търговския си обмен с други страни.

Широко разпространение придобиват унгарския, немския и холандския варианти на дуката.

Унгария приема дуката като стандарт и започва да сече монети с изображението на Свети Ласло през 1325 г. по времето на Карл I Роберт. В обращение е до 1553 г. под названието florentinus произлизащо от името на флорина от Флоренция.

В германските градове държави първите образци на дукати се появяват още през 1300 г., например монетата от половин дукат на град Любек. Дукатът придобива широко разпространение след 1559 г., когато с имперски монетен устав, император Фердинанд I (1556-1564) заменя девалвиралия голдгулден и установява дуката като главна златна единица на Свещената Римска Империя.

Холандия отсича първия си дукат през 1487 г. под владичеството на Филип Хубави (1482-1494). Дукати се издават от много от холандските провинции в различен дизайн, като този със Свети Андрей е най-разпространен.

[boilad]

Ето как Иван Петрински обосновава тезата си за 100% инфлация в рамките на един стогодишен период (1315- 1420 г.)

Ако през 1315 г. 1 перпера се разменя за 2/3 венециански дукат ( 1 дукат е равен на 1,5 перпери), то през 1413-1420 г. 1 дукатът се разменя вече за 3 перпери.

Е, да, ама не! Защо ли? Защото перперата от 1420 г. е сребърна, а както видяхме след реформата на Йоан V курсът на златната към сребърната перпера е 1:2, ерго цената на венецианския дукат през 1315 и 1420 г. е една и съща - 1,5 златни перпери или 3 сребърни.

Отделно си поиграх да смятам съотношението злато-сребро през венецианския дукат. Към 1330 г. то е около 1:10,4. Три или четири десетилетия по-късно то е 1:7,55. Дори и в този случай си остава констатацията за поскъпване на среброто около средата на 14 век. (Надявам се не бъркам като мисля, че венецианския дукат и сребърния василикон, респективно сребърната перпера са с еднаква чистота на метала.)

[DelaRea]

Имаме остра нужда от нузмизмат за тази тема, все повече се убеждавам.
Трябва ни някой като "roca" от онзи форум. Някой който да е много насяно с монетите, да ги е виждал и пипал, да ги е изучавал и да е наясно, която точно колко грама е, какъв и е материала, и какво е изобразено на нея. Колкото повече навлизам в темата, толкова повече се убеждавам, че монетите са най-ясните маркери на времето, особено ако, както ние в българската история страдаме от липса на летописи, от собствена писана история, и трябва или да я четем от чуждите хроники или да гадаем.
За щастие имаме някакви оцелели монети, които са като отворена книга, която трябва само да четем, а не ни достигат знание или информация. Защото монетите са своеобразна хроника, илюстрована при това - пише си кой, кога с кого е изобразен, може да се разберат много неща - гербове и знамена, Светии и Ангели Хранители, Кръстове, символи...

Честно си признавам, че преди да се захвана с тази тема не знаех толкова много неща, които сега откривам - за средновековния български лев, за това, че ( по мое мнение) цар Ивайло може да е сякъл също своя монета, за това какъв е бил герба на династията на Шишманите (то си го пише на монетите), дори си мисля, че бихме могли да узнаем кой е бащата на Добротица, ако сериозно разнищим въпроса с неговите монети и куп други, уж дреболии, които няма от къде да разберем, макар да са пред очите ни...

Monte Christo, сериозно, няма ли как да повикаш твоя събеседник "roca" от онзи форум тук, за да се включи с мнение в дискусията?

[DelaRea]

Османското акче

Акче ( от ак - "бял") е сребърна монета, използвана като основна монетна и парична единица в Османския бейлик по това време. Наричани са също аспри, по подобие на сребърните византийски монети..

Първите акчета са сечени по времето на султан Орхан I (1326—1359) в монетарниците на гр. Бурса, а по късно и в други градове, до края на XVII век.

Правени са по образец на монетите на Хулагидити и, по каноните на исляма, са без изображения, а само с текст на арабски език.
На по-късните акчета са отбелязани името на султана, титлите му, годината на възцаряването му, а също така и текст с кратки благопожелания, като арабското خلده ملكه «хуллиде мулкуху» (да бъдет вечно управлението му) или арабското عز نصره «азе несруху» (нека Милостивия да ти помага).

Първоначално акчето било с позната ни тежина от 1,15 г., и било добра, нормална сребърна монета. Теглото и останало практически неизменно до времето на султана Мехмед II. От втората половина на XVI век, вече във връзка с постоянното понижаване на качеството на метала стойността на турското акче постоянно падала.

[boilad]

Тъкмо се канех и аз да пиша за акчето. Нищо, ще добавя още малко подробности.

Наред с акчето в обръщение била и медната монета - мангър. В началото на 16 век съотношението акче-мангър е 1 за 16 (по същото време един златен дукат струва 40-50 акчета, което вече е значително занижение на стойността на среброто спрямо 14 век, и е в рамките на това, което пише Бродел за 16 век 1:12 до 1:15. В конкретния случай средното съотношение е близо 1:14). В началото на 17 век акчето вече е олекнало до 0,33 грама и струва 8 мангъра, а в края на същия век тежи от 0,19 до 0,13 грама и струва два мангъра. Това налага в началото на следващия век да бъде извършена парична реформа при която от основна монета акчето е декласирано до ранга на дребна монета.

[DelaRea]

Тук можете да видите как изглежда средновековният български лев.
Билонова монета, тегло 1.120 g, диаметър 19.5 mm,
Всъщност, можете дори да си го купите - за 300 щатски долара.

http://www.forumancientcoins.com/catalog/roman-and-greek-coins.asp?param=59927q00.jpg&vpar=1635&zpg=71968&fld=http://www.forumancientcoins.com/Coins2/

[boilad]

Генуезката монетна система и лирата

Монетарницата в Генуа започнала работа около 1139г. В началото на 13 век тук започва да се сече генуезкия грош с тегло 1,5 грама и 96% съдържание на сребро, а по-късно, както вече бе споменато в темата, през 1252 г. започва и сеченето на златна монета с тегло 3,5 грама.

По това време тук, както и по цяла Италия, лирата се използва като сметководна единица, тоест няма реален монетен носител, и е равна на 7 грама злато или 70 грама сребро (съотношението злато-сребро е 1:10).