Мечът на Аллах

[monte christo]

Сега, някой да не вземе да си помисли, че Ираклий е бил страхлив, лош пълководец или заради житейските трудности с някакви психически отклонения Нищо подобно На практика излиза, че е бил със железни нерви, след като е оцелял след толкова превратности на съдбата... Какво имам предвид?

След стреса от смъртта на Евдокия през 612 г. и особено този от противоестествената си женитба с Мартина, която ражда недъгави деца; да не говорим пък за друг, който получава някъде към 617 г., когато аварския каган иска с хитрост да го плени при едни преговори, та се налага да се преоблича в обикновени дрехи за да се промъкне до столицата, Ираклий лека-полека започва да се посъвзема. През 621 г. (около 46 годишен) решава, че не някой друг, а той самия ще води армията в бъдещия поход срещу персите. В продължение на повече от половин година присъства на обученията на новобранските части, заклева се пред тях, че никога няма да ги изостави на бойното поле!

Самите му походи срещу персите са изпълнени с класически маньоври по трудни терени, хитрини, изненади и т.н. Самите перси не очакват подобни "изпълнения" от страна на ромеите. Императорът "яко си връща" на Шахин и Шахрбараз заради провала си навремето пред Антиохия, като ги разбива поотделно . Според хронистите Никифор и Теофан, по-късно императора даже не се побоял да излезе на дуел срещу Рахзад при развалините на Ниневия, втурнал се и в самата битка - конят му бил убит, имал рани на много места, включително и по лицето. Но оцелял


Събитията от 634-636 г. го заварват вече в една преклонна възраст за самото Средновековие. Опитва се да ръководи отблизо своите пълководци, но за свое съжаление, просто явно не е в състояние да бъде там - при армията! Или Ираклий не бил на същата висота, както Халифа Омар, който също ръководел от разстояние (чак от Медина) своите военачалници; или военачалниците на императора не стрували...

Кое, как и защо ще ви обясни по-нататък самия Кухулин

[Thorn]

Сега, някой да не вземе да си помисли, че Ираклий е бил страхлив, лош пълководец или заради житейските трудности с някакви психически отклонения Нищо подобно

Абе към края определено е бил с психични отклонения.

или военачалниците на императора не стрували...

- да, не са стрували. При решителната битка почти се сражават помежду си, а единият /Ваан/ се провъзгласява сам за император.

Затова, след катастрофалната битка при Ярмук, цяла Сирия, Палестина, че и Египет, се предават без бой.

Абсолютно не е вярно.

[monte christo]

@Thorn, не знам какво точно имаш предвид "психичните отклонения" на Ираклий Неоспорим факт, обаче е този, че още преди 30 октомври 637 г., когато пада Антиохия, императора напуска Сирия, завръща се, но не в Константинопол, а в дворец до столицата, изпада в тежка меланхолия и в продължение на близо година никой от поданиците му не го вижда, освен най-близките му съратници.

Неговото бездействие в тези така тежки мигове за империята, предизвикало изумление сред всички. След като не е умрял и е жив, защо не се показва пред Синклит и народ, защо не вземе някакви мерки? Според много от съвременниците, империята все още е можела да се бори, да се свикат нови войски и т.н.

Не така, обаче мисли Ираклий. Много добре знаел, че на този етап ресурса е изчерпан, след човешките загубите при Ярмук и погиването на твърде много войници от гарнизоните по Сирия. Да се свикват нови контингенти, да се обучават? Това щяло да отнеме изключително много време, може би няколко години. А императора, предполагам се е чувствал някак си, вече твърде уморен!?

Същевременно бил разкрит крупен заговор против Ираклий. Или заговора или падането на Йерусалим го съживява, защото през 638 г. той превъзмогва себе си и влиза в Константинопол. На следващата година, обаче пада Едеса, на по-следващата стратега Йоан търпи поражение в Египет и императора пак изпада в "своето" си състояние и така до края на живота си - в двореца без да се показва.

Знаем, че умира от водянка. Не знаем, обаче колко години преди смъртта му, е започнал да чувства здравословно неразположение, което да рефлектира сериозно на психиката му. Имала ли е възможност Римската империя да отвърне на удара, някъде през 638-639 г. ? Това май никой не е в състояние да докаже...

[Last roman]

Докато при Ираклий, Orbis Romanvs е почти два пъти по-голям по територия, но си служи както с редовен набор, така и с наемници. Например, всички ние си спомняме как Църквата през 20-те г. на VII век, заделя голяма част от своите средства, земи и имоти, за да се набере голяма армия срещу персите. Плюс това са изтеглени всички военни части от Балканите. Докато за битката при Аджнадаин нямаме такива данни. Това се случва две години по-късно, когато се събира почти цялата имперска армия (без частите от Италия, Северна Африка и Египет) катастрофирала при Ярмук.

Когато арабите нахлуват в Сирия, тези земи са току що отвоювани обратно от персите. Т. е. територията на империята е голяма, но армията не е - нямало е време за набор и обучение на нови войници. Спомни си с каква малка войска стартира кампанията си срещу персите Ираклий, използвайки и доста наемници /вкл. тюрки и българи/. Като цяло не бих се учудил, ако числеността на ромейската армия през 630 г. е по-малка от тази, дадена от мен през 668 г./

[Sula]

С нетърпение чакам Кухулин да продължи житието на Халид, защо тук започнахме да зацикляме върху бедния Ираклий.

Като цяло май изводите до момента са, че човекът е бил велик пълководец със здрав характер, защото:
1. обръща войната с персите от пълен разгром в тотална победа;
2. омиротворява една изпаднала в беда империя;
3. не пуска край ушите си (както това прави Юстиниан) спора между ортодокси и монофизити, а се захваща здраво да реши въпроса, чрез монотелизма. Това се оказва слабо лекарство, но все пак такова се търси по негово време и се предлага;
4. не обръща внимание на мърморенето на вмирисаните църковни прелати и на панайрджиите из улиците и си води личния живот както намери за добре.

Това, за което се спори е дали е бил изненадан от появата на арабите в земите му или не.

1. Според едната теза човекът вече е бил с психични отклонения и не е могъл да действа адекватно.
2. Според другата си е бил много добре, но войските му в Близкия Изток са били слаби.

Според мен истината е посредата. Човекът наистина сигурно е бил неприятно изненадан, че в момента, в който най-после той и народът му очакват да берат сладките плодове на мира, от пустинята излиза банда никаквици с претенции, която безмилостно се нахвърля върху страната му.

Не бях се замислял, но съм склонен да се съглася, че на 59 години сигурно му е било тежко да командва сам войските си. Това обаче обяснява защо на първия етап от войната, той е близо до бойния театър. Беше правилно забелязано, че той може би се е опитвал да направлява своите пълководци от близко разстояние. Не успява и съвсем рухва.

Абсолютно не съм съгласен с тезата, че ромейската войска в Сирия е била слаба и новобранска. Против това говорят следните факти:

1. Тези провинции са превзети наскоро от персите и местното население е оказало много добър прием на тези нашественици. Императорът със сигурност не е можел да му има доверие и трябва да е държал сериозни войски, за да му внушава добри мисли.

2. Самият василевс е там когато събитията с арабската нашествие се развиват. Със сигурност той не е водил със себе си само сътрапезниците си и новобранци да им показва бойните полета от миналата война и да им разправя за спомените си от нея.

3. По това време империята не воюва сериозно на никоя друга граница.

4. Най-после и най-очевидното. Арабските цифри за византийските войски може и да са преувеличени, но те свидетелстват за едно нещо точно: срещу тях е стояла сериозна сила. Малки и необучени, новобрански армии не могат да участват пълноценно в няколкодневни сражения, да маневрират и да притискат врага си. Сирийските крепости и тези в Египет са обилно снабдени с гарнизони. В понататъшния разказ на Кухулин ще видим, че нито една по-важна крепост не е оставена без сериозна охрана, която или ще се предаде или ще се сражава до край.

В този смисъл Халид и арабите въобще са имали достоен и добре подготвен противник в лицето на Византия и не бива по никакъв начин да се омаловажава значението на постигнатото от тях завоевание.

В тази интермедия между писанията на Кухулин, за мен по-скоро достойна за обсъждане е темата как синовете на пустинята намират сили и смелост да се преборят с такъв достоен враг като ромеите, а не дали самите византийци са били на нужната висота. Те са, защото за разлика от персите, в крайна сметка отбиват и локализират арабското нашествие, но затова по-късно, като му дойде времето.

Интересно е, според вас, доколко влияние върху арабските постижения оказва религията, доколко промяната в техните военни умения и доколко жаждата за плячка, която никак не е била маловажна за тях.

Според мен става дума за комбинация и от трите, но тежеста на всеки един компонент е трудно да се обясни.

Ако започнем да разсъждаваме, то според мен, на първо място трябва да се захванем с исляма, който пасва неимоверно добре на арабската душа и превръща тези чакали на пустинята в лъвове завоеватели. Какво е нещото в исляма, което прави тази промяна, според вас?

[monte christo]

Когато арабите нахлуват в Сирия, тези земи са току що отвоювани обратно от персите. Т. е. територията на империята е голяма, но армията не е - нямало е време за набор и обучение на нови войници. Спомни си с каква малка войска стартира кампанията си срещу персите Ираклий, използвайки и доста наемници /вкл. тюрки и българи/. Като цяло не бих се учудил, ако числеността на ромейската армия през 630 г. е по-малка от тази, дадена от мен през 668 г./

Аеций, мисля, че възникна някакво недоразумение Мился, че без да искаш поомеши хронологията.

Когато говоря за Ираклий, неговото неразположение, оттеглянето му от обществения живот и изчерпания човешки ресурс, аз имам предвид времето СЛЕД 30 октомври 637 г. !

Мирният договор с Персия е сключен през 628 г. Ислямското нашествие започва през 634 г. Т.е. имаме цели ШЕСТ години или време БОЛ за набор и обучение на нови войници. Твърдение, абсолютно противоположно на твоето. Плюс това, основата на армията е запазена, т.е. НЕ Е унищожена във войните с персите. А какво по-хубаво от това, в армията ти да има калени, не в едно или две сражения ветерани - това са де факто професионални убийци

Войската на Ираклий е малка, но само до събитията при Кесария Кападокийска през 611 г. Значително по-голяма ще да е в загубената битка пред Антиохия през 613 г., където за късмет на ромеите, голяма част от нея оцелява. Но все още е малка за поставените и цели - победа над Сасанидска Персия. Това не пречи на централната власт отново и отново да свиква новобранци, да ги обучава и т.н.

Смята се, че в битката при развалините на Ниневия през 627 г., ромейската армия заедно със съюзнически подкрепления от кавказките народи да е достигала почти до 70 000 души.

Но, че през 630 г. общата численост на армията в империята е по-малка от 668 г. НЯМА никакъв спор. Стратиотската институция веднага натежава...

[Last roman]

Наистина 6 години са доста време, стига Ираклий да е знаел каква опасност ще дойде от пустинята и да е рекрутирал нови контингенти. Но след победоносната кампания империята вече е с изтощени ресурси. Хазната е празна, защото църквата е предоставила средства за набор на армия, но не безвъзмездно и дълговете трябва да се връщат. Така че пари за набор и обучение на нова армия няма.
А след близо 20 години сражения в една армия има доста загуби в човешка сила. Ветераните се уволняват, съюзниците се разотиват по родните си места, дори и да се набират нови войници, на тях обаче им трябва време да свикнат с тънкостите на войната.
Като цяло армията в Сирия след изнурителната война с Персия не е толкова ефективна и боеспособна, колкото би ни се искало. Освен това при Ярмук 12 000 араби хасаниди преминават на страната на мюсюлманите, което допълнително накланя везните в полза на пришълците от пустинята.

[monte christo]

Ако започнем да разсъждаваме, то според мен, на първо място трябва да се захванем с исляма, който пасва неимоверно добре на арабската душа и превръща тези чакали на пустинята в лъвове завоеватели. Какво е нещото в исляма, което прави тази промяна, според вас?

1. Всички трябва да приемат Мохамед за Пророк на Аллах

2. Тези които откажат да сторят това, т.е. да преминат в категорията "муслимун", са задължени да плащат поголовен данък - "джизия". Завладяното местно население, което не е признало Мохамед за Пророк, плаща и поземлен данък - "харадж", за да получи правото да обработва земята, понеже тя вече не е негова собственост, а собственост на "вярващите".


Това са движещите сили, а не жаждата за плячка и обогатяване на всяка цена. Това е моето мнение.

[AggressiveRefrain]

Според мен са:

1.Според Корана, ако умреш в бой срещу неверниците, отиваш в Рая, където те чакат реки от вино и колкото и да пиеш от тях, не се напиваш и безброй девици.

2.А пък ако вземеш, че не умреш, се нагълтваш с плячка и живееш добре.

[Sula]

Монте Кристо е прав, но това важи за по-късно покорените народи, които още 2-3 века след Великото завоевание продължават да бъдат друговерци. На тях им омръзва да плащат данъци и пристават.

Агресив Рафрен е по-близо до истината на арабската душевност. Семитите са мистически настроени хора, които се интересуват от живота в отвъдното и при правлна настройка са готови лесно да се превърнат в мъченици. Всеки, който съумее да ги запали с идеята, че като такива тях ги чака раят е покорител на сърцата им. Мохамед (защото така е прието да се пише името на Пророка на български) преуспява именно в това.

Другият му успех е, че той дава на арабите, които са поклонници на зваздите по време на джахилията (безверието) един единстван бог. Той е ревнив към поклонниците си, безпощаден към вероотстъпниците и друговерците и справедлив в наказанията си. Чрез него Мохамед променя облика на арбското племенно общество, като издига поклонниците му над съществувалите до момента старейшини на родове. Така арабското общество придобива по-монолитен вид и е способно да генерира повече енергия, която да насочи към завоеванията.

А това, че господ дава право да се граби до насита покореното със сила население, но стриктно следи плячката да се разпределя справедливо, със сигурност сгрява душата на безподобните плячкаджии по душа, каквито са арабите.

[monte christo]

Добре тогава Един въпрос? Защо Халифа Абу Бакр изпраща Халид ибн ал-Уалид в Ирак? За да си пийва винце и да мачка цици, ако вземат да го гътнат? Или да посъбере парици-добрици за черни дни, ако търговията с индийските търговци закъса?

[Кухулин]

Аз гледам да избягвам религиозните теми в процеса на повествованието, но явно без тях няма да се мине, пък и стабилно сте ги подхванали, та нека да напиша два реда.

Както каза Сула, по отношение на самите араби исляма извършва революция. Първо, материалните арабски идеали /преди всичко храна/ са заменени с духовните идеали на монотеизма. Второ, Мухаммад дава на уммата една посока, една цел и една мярка за добро и зло. Превръща мюсюлманската общност в единен организъм, при това изключително жизнен и адаптивен. Неизбежните противоречия съществуват, но са налице и суперефективни механизми за решаването им. Чак 30 години по-късно, по време на Първата фитна, системата ще се пропука и реформите ще станат наложителни.

Отношенията между мюсюлманите и християните са много сложни, но с две думи...
Иисус Христос е втората по важност фигура в исляма. Според Корана той е Пратеник на Аллах, Месия, действа с подкрепата на Светия дух и в Съдния ден именно той ще съди всички мюсюлмани. Големят конфликт с християнството е по въпроса на Триединството, което според исляма си е пар екселанс политеизъм. След това идва момента с Божия син. Останалото са, така да се каже, подробности.

Е, в тази обстановка си представете многобройните източни ереси, всяка от които има собствено виждане за Светата Троица. То е една воля, то са две воли, то е смесена природа, па двойнствена същност... лудница. По главния теологичен проблем християнската общност се разкъсва от столетни борби и исляма в началото просто не среща съпротива.

Има и други важни аспекти, ама засега стига с религията.
По-интересен е случая с Дамаск

ПП Сула, по-горе беше писал за милята. Стандартна сухопътна миля се има предвид. Акрам все пак е бил генерал-лейтенат от пакистанския генерален щаб, нека поне тук да му се доверим

[Кухулин]

Дамаск

Следва...

По това време Дамаск се слави като богат и многолюден град. През него минават всички търговски пътища на Изтока, включително и Пътят на коприната. Има силно укрепена част с размери 0.5 на 1 миля и 11-метрова крепостна стена с 6 порти. Извън стената са разположени неукрепени предградия. Градът се управлява от императорския зет Тома, а генерал Азазир командва 12-хилядния гарнизон.

След битката при Якуса мюсюлманските войски напредват бързо към Дамаск, но забавянето се оказва важно. В това време Ираклий изпраща към града подкрепление от 5 000 души начело с генерал Кулус. То пристига навреме и подсилва гарнизона, като числеността му стига 17 000 души. Тома решава да остави 5 000 от тях в града, а останалите 12 000 праща начело с Азазир и Кулус да пресрещнат врага на удобна позиция при Марж-ус-Суффар, 12 мили южно от Дамаск.

В хода на настъплението Халид прави организационни промени. Формира конен отряд от 4 000 ветерани и го поставя под свое лично командване. С него се придвижва доста пред останалата армия - на около 1 ден път. След време тази група ще стане известна като Подвижния отряд и ще играе много съществена роля в операциите. На 18 август 634 г. конниците наближават ромейските позиции и пренощуват на миля от тях. Сутринта на следващия ден двете войски се построяват за битка.

Ромеите са в защитна формация и чакат обичайната мюсюлманска атака. Халид изчаква останалата част от армията и използва времето за дуели. Те продължават около 2 часа и са особено успешни за военачалника - първо пленява генерл Кулус, а след това в изключително тежък дуел пленява и генерал Азазир. В това време корпусите пристигат, строяват се около Подвижния отряд и атаката започва. Битката продължава около час при леко превъзходство на мюсюлманите. Ромеите решават да не поемат излишни рискове и организирано се оттеглят към града.

Халид прекарва нощта край Марж-ус-Суффар и на следващия ден (20 август) е при стените на Дамаск. Изпраща малък отряд на около 10 мили в северна посока, за да блокира пътя към Емеса. Друг отряд е оставен преди това край южната крепост Фахл с цел да скове тамошния гарнизон и да предотврати изненади в тила. За обсадата остават на разположение около 20 000 бойци срещу 16 000 ромейски гранизон.

Мюсюлманската войска е разпределена в 5 корпуса покрай стената, тъй че да покрият шестте порти. Отряд от 2 000 конника има задача да патрулира в пространството между корпусите, а Халид остава в резерв с 400 конника. На генералите Кулус и Азазир е предложен исляма, те отказват да го приемат и са публично обезглавени пред крепостта. С това обсадата започва.



На 30 август императорът изпраща от Антиохия 12 000 души подкрепление и много хранителни припаси. Десет дена по-късно те са забелязани от северния пост и Халид е уведомен. Събран е отряд от 5000 конника под командването на Зирар ибн Азуар. Задачата му е да спре ромеите, без да се подлага на риск. Ако силите са недостатъчни, да уведоми командващия.

Зирар потегля на север и организира засада при една планинска пътека. Изчаква ромеите и напада, но противникът се оказва подготвен и веднага се построява за бой. В хода на атаката Зирар е откъснат от своите и попада в плен. Другарите му правят няколко опита да го освободят, но не успяват. Ситуацията е патова. Пращат известие на Халид и го информират какво е положението. При него обстановката също не е лека, защото обсадните войски са много изтънели и в този момент гарнизонът ги превъзхожда числено. Халид решава, че не е разумно да предприема каквито и да е действия пред погледа на врага и изчаква нощта.

В полунощ предава командването на Абу Убайда и потегля със своите 4 000 ветерани на север. Рано сутринта се присъединява към другите 5 000, застава начело и атакува. Ромеите постепенно започват да се огъват и по пладне са принудени да отстъпят. В този момент съгледвачите докладват, че 100 конника препускат към Емеса с пленения Зирар. Халид изпраща 100 от своите хора. Те успяват да изпреварят отряда, организират засада и спасяват другаря си.

Мюсюлманите нямат възможност да преследват оттеглящата се войска. По най-бързия начин се връщат край града и стягат обсадата. В това време жителите разбират как са протекли събитията и изпадат в дълбоко отчаяние. Арабското население на Дамаск започва да мисли за предаване. Първенците изпращат делегация при Тома. Управителят не иска да обсъжда този въпрос. Вместо това увеличава молитвите в градските църкви и решава на свой ред да нападне врага.

В третата седмица на септември византийската войска се подготвя за атака. Ударът е концентриран върху корпуса на Шурахбил, наброяващ 5 000 души. Рано сутринта ромейските стрелци започват обстрел от стената, за да освободят пространството пред нея. Мюсюлманите са изтласкани извън обсега, пехотата излиза и се строява. Тома лично предвожда атаката и първоначално има успех, но е ранен със стрела в окото и войската се изтегля зад стените. Хирурзите не успяват да я извадят и са принудени да я отрежат при върха.

През нощта Тома събита сили и отново повежда атака срещу Шурахбил. Този път праща отряди и при другите порти, за да скове мюсюлманските подкрепления. Въпреки това ромеите не успяват да пробият мюсюлманските редици и още веднъж се оттеглят зад стените. Военачалникът е накрая на силите си и се оттегля, като предава командването на заместника си Харбиз.

След тези действия цялото население на Дамаск губи надежда и иска мир. На 18 септември в града се чества празник и войската също участва в празненствата. През нощта един от жителите бяга в мюсюлманския лагер и информира Халид за обстановката. Арабинът разбира, че това е златна възможност, но няма никакво време за организиране на обща атака. Решава да действа светкавично - вдига Подвижния отряд и го изпраща пред източната порта. Сам застава начело на 100 души, изкачва стената в най-трудната част и по нея се насочва към портата. Стражите празнуват и само двама от тях са на пост. Въпреки че са заклани моментално, все пак успяват да вдигнат тревога и градът оживява. Докато успеят да отворят портата и да пропуснат конницата в града, ромейската войска вече е заела предварително подготвените позиции. Завързва се лют бой.

Тома отново е начело на войската. Управителят вижда, че мюсюлманите се бият само на източната порта и правилно разгадава ситуацията - другите корпуси не знаят нищо за нападението. В този момент измисля гениален план. Хвърля последните резерви срещу Халид с цел да го забави максимално. Същевременно праща вестоносец през западната порта с мирно предложение до Абу Убайда, който в този момент е заместник на командващия. Абу Убайда изслушва предложението и налага стандартното условие - джизие. Така мирът е сключен. Мюсюлманите влизат без съпротива през западната порта, придружени от няколко ромейски офицери и мирни граждани. Абу Убайда и Халид се срещат в самия център на града - първият пристига мирно, а другият си пропрявя пътя с бой.

Възниква много неловка ситуация. Двамата започват спор - дали градът да бъде пощаден според ислямския закон или да бъде разграбен според същия. Абу Убайда налага свикване на военен съвет. Мюсюлманските генерали се събират и решават, че ще има мир. Жаждата за плячка отстъпва на политическата далновидност - ако сега разграбят Дамаск, повече никой град няма да се предаде и кампанията в Сирия ще се утежни допълнително. Халид, разбира се, не е доволен, но се съгласява с общото решение. Уточнен е и размерът на джизието - по един динар годишно на човек плюс храна за войската.

Остатъците от ромейския гранизон, на брой около 10 000 души, потеглят за Антиохия под командването на Тома. Дадена им е гаранция, че три дена никой няма да ги преследва. Със себе си водят и огромен обоз, в който са събрани почто всичките ценности от града. Тази гледка се оказва прекалено тежка за мюсюлманите, които се нареждат покрай пътя и ги гледат алчно.

В края на третия ден нервите на Халид не издържат. Решава да предаде командването на Абу Убайда, а сам той потегля с Подвижния отряд по петите на ромеите. Настига конвоя близо до Антиохия, на няколко мили от морския бряг. Разделя хората си на четири отряда по 1 000 души и атакува последователно от юг, изток, север и запад. Лично предвожда последния отряд и убива Тома в дуел. Мюсюлманската войска е малобройна и не успява да обкръжи плътно ромеите. Мнозина успяват да избягат, но цялата плячка остава в ръцете на Халид. Сред плячката се оказва и вдовицата на Тома - императорската дъщеря.



Войската се организира бързо и потегля обратно към Дамаск.
По пътя ги настига пратеник на Ираклий, иска да се види с пълководеца и му предава съобщение:
"До мен стигна вест, че си убил зет ми и си пленил дъщеря ми. Моля те да я освободиш - било срещу откуп, било като подарък..."
Отговорът на Халид е кратък:
"Вземи я като дар. Няма да плащаш откуп за нея."


На 1 октомври 634 г. войската пристига в Дамаск. Мюсюлманите посрещат плячката и другарите си с голяма радост. Халид пише пълен доклад до Абу Бакр, в който подробно описва всички приключения през последния месец и половина. Няколко часа по-късно Абу Убайда го вика при себе си. Информира го, че халифът Абу Бакр е починал на 22 август, още в началото на обсадата. Показва му писмо от новия халиф - Умар ибн ал-Хаттаб - пристигнало няколко дена по-късно. В него има халифска заповед:

В името на Аллах , Всемилостивия, Милосърдния!
Назначавам те, Абу Убайда, за комадващ армията на Халид ибн ал-Уалид. Поеми поста и изпълнявай дълга си.
Не подлагай вярващите на риск заради плячка. Не устройвай лагери без преди това да разузнаеш.
Не предприемай походи без да си подсигурил войската. И се пази от действия, в които могат да загинат много правоверни.
Аллах ме изпитва чрез теб, тъй както те изпитва чрез мен.
Не се поддавай на съблазните в този свят, защото те ще те унищожат, като унищожиха твоите предшественици. Видя съдбата им.



Следва...

[monte christo]

И една твърде любопитна подробност за предателя или "влюбения неудачник", както е по-известен в хрониките Казвал се Йона (възможно и Йоан), син на някой си Марк. По време на тържествата се промъкнал до арабския лагер, завеждат го при Халид и нашия човек започнал да се жалва на ал-Уалид, че така и така си има годеница, която твърде много обича, но която не му е предадена още, понеже от нейното семейство се оправдавали с арабската обсада, че не било време за сватби и т.н.

Разкрива на Халид, как чрез хитринка може да се изненада града, като в замяна искал само покровителство за него си и за неговата любима, която арабите да изнамерят и да му предадат. Още същата нощ приел Исляма.

Боже мой, какво ли не прави любовта или плътското желание на този свят

Съгласно хрониките, същият този човечец подсказва на ал-Уалид най-краткия път по който може да се застигнат бежанците от Дамаск.
Но каръка си е карък... По време на нападението, годеницата му изплашена, че ще попадне в арабски ръце се самоубива! Какво да се прави сега? Халид изнамира решение като дори му предлага принцесата (дъщерята на Ираклий и вдовица на Тома), но влюбения неудачник отказва!!! Той толкова много е разстроен от смъртта на неговата любима...

Участва в битката при Ярмук, където загива.

p.s. Може и да звучи като част от приказка, но е факт! Пак любов, пак намесена жена, пак предателство! Какво ново под слънцето

[monte christo]

И тъй, драги ми Кухулин, както се казва - дочакахме те Представям си, как са те "благославяли" заради забавянето от твоя страна, очочорените и жадни за информация юзери

Обаче, да се опише всичко подробно и да се състави хроника на събитията е задача много сложна. Особено със завладяването на Сирия. Има толкова много неизвестни, толкова много разминаване с информацията и годините, абе мъгла и половина И не само за Сирия; въобще за целия Близък Изток събитията от 629-651 г.трябва да се премерят и анализират хронологически отново. И понеже във Форума за цели шест години НЯМА подобни теми, което е СРАМОТА (поне аз не видях тема от рода на "Арабските завоевания през VII век") да се надяваме, че донякога, някой доцент вземе, та прочете тази тема, поразмисли се, поразстърси се, понапише нещо като допълнение и издаде некое книжле. Засега хронологията ще я правиш ти, пък аз ще помагам доколкото мога. Просто като четем това-онова и се ръчкаме из нета, може да преоткрием нещо позабравено за този период и непубликувано досега на бугарски език

Примери доста: в някой стари книжлета навремето съм срещал, че Дамаск бил обсаждан почти 6 месеца, че пада 635 г. и т.н., ами за "стратезите" Кулус и Азазир, ами блатното сражение, ами сакелария Микрак, ами Теодор, ама кой Теодор или че Вахан се провъзгласил за император и т.н. Или да си трошиш нервите да преизчисляваш войски, колко кончета и камили...да вземаш предвид разстояния, кое за колко...

Ами ти за Сасанидска Персия да видиш? Дето половината историци навремето не са и чували за Пурандохт и Азармидохт и от там тръгват грешките на хронологията за края на персите. Или преди това за Ардашир III и арабското нашествие?!? Какво нашествие бе, докато хлапакът е "царувал"? Грешки, колкото искаш. Добре, че по-късно (и то буквално в наши дни) са преизчислявали това-онова, та да могат да разберат аджеба, в кой месец Халид ибн ал-Уалид отива в Ирак и да отметнат правилно първата година от царуването на Йездигерд III...

Та и от там да се прави редакция за битките при Кадисия, Джалула и Нехавенд...въобще - мъкаааааа

Давай, брато - ти си! Не ни карай да чакаме Да видиш само като нагазим в реката Ярмук, какви дискусии и спорове ще настанат Но, имаш да пишеш още много за съвсем други предходни събития...