От вчера чета въпросната книга и не мога да се начудя как интелигентни хора могат да си напишат така историята на страната. Бях чел писанията на титулования за "велик историк" Николае Йорга и си мислех, че той е реликва от времето на разцвета на национализма, но очевидно някои неща в румънската историография не се менят.
За мен ще е удоволствие да споделя впечатленията си от книгата с нашето уважавано общество и да чуя мнението му по въпросите на румънската история.
Най-големите проблеми на румънските историци от край време са:
1. Що за етнос са те и защо ако са потомци на римляните, самите римляни без особени колебания напускат тази своя провинция през 271 г. с единствен по рода си в историята им акт: заповед на император?
2. Това да обяснят какво се случва с народа им между едикта на император Аврелиан от 271 г. и първите години на самостоятелните княжества Влахия (1324 г.) и Молдавия (1347 г.)?
3. Как се появява христианството по техните земи и защо църквата и народът им използват до Х²Х в. българския език като официален?
4. Каква е ролята на власите в историята на българската средновековна държава?
5. Кога за пръв път названието "румънци" замества "власи","молдованци", "трансилванци" и "бесараби"?
По реда на темите авторът на кратката история се е справил по следния начин:
1. Що за етнос са те и защо ако са потомци на римляните, самите римляни без особени колебания напускат тази своя провинция през 271 г. с единствен по рода си в историята им акт: заповед на император?
Авторът в общи линии застава зад тезата, че румънският етнос се създава на основата на смесването на даките, които той мимоходом признава за траки (не всички румънци са съгласни), с различни етносни елементи от останалата част на римската империя, пратени на заточение в този своего рода "Сибир" на държавата на Вечния град. Това простичко и правдоподобно обяснение на историческите събития, дадено и от самите римляни, обаче е доста обидно за днешните румънци, към които очевидно принадлежи г-н Булей. Той прави грешката на редица от своите предци да се впусне в една повече философска отколкото историческа (много размисли и предположения, малко доводи) тирада за това, как не всички римляни са напуснали Дакия по заповед на императора си и как тези, които останали били толкова сериозна група, че те предупределили великото бъдеще на този народ.
Истината, поне тази написана от римляните е, че провинция Дакия се пренаселва от заточени там престъпници от всички краища на империята, които след като се смесват с местните дако-тракийци стават трудни за управление. Релефът на територията им не предупределя естествена географска защитеност от атаки на племената обитаващи източните степи и това в комбинация с неустойчивия етнически състав на провинцията определя решението на римляните да търсят защита зад великата река Дунав. Останалите зад пределите й индивиди, отритнати от цивилизацията, създават едно ново етническо формирование, където единствения начин за общуване между тях е профанизирания латински. Те обаче са още далече от създаването на свой етнос и затова стават лесна плячка на славянското нашествие, а по-късно на аварите и прабългарите.
Да се признае подобен произход и съдба в Австралия може да е нормално, но очевидно още не е в съседна Румъния, където според господстващата "историческа" догма, римският елемент си останал жив и витален. Римляните продължили да обитават големите градове (?) и да се опитват да се свържат с държавата-майка през стихията на заливащия ги океан от варвари.
2. Тук стигаме до вторият важен проблем измъчващ румънските историци, а именно какво се случва с народа им между едикта на император Аврелиан от 271 г. и първите години на самостоятелните княжества Влахия (1324 г.) и Молдавия (1347 г.)?
Отговорът, който дава историята извън страната им е незадоволителен за тях. За този дълъг период просто никой, никога и никъде не споменава за съществуването на румънци по тези земи. Това, което различни съвременници обясняват е, че те се обитават от романоговорящо население, което с годините започва все по-често да се назовава "власи". То живее мирно и тихо в удивителна симбиоза с бълтарите и славяните. Свидетелство за това е фактът, че по-голямата част от Средновековието то прекарва в рамките на Българското царство, а историята не оставя и едно свидетелство за въстание или каквото и да е напрежение между него и българите. Напротив то взима от тях православието, ползва азбуката и езика им и дори участва в освободителните им войни срещу Византия и по-късно в армията на царството.
Но отреждането на подобна второстпенна роля за потомците на Древния Рим е неприемлива за гордите им наследници и г-н Булей изглежда е съгласен с това. Всички те наричат периода след 271 г. "дългото мълчание", а времето на най-високите достижения на православието в България и Византия "тъмни векове". В книгата само веднъж се споменава за българската държава (слава Богу оставен е намира "влашкия" произход на Асеневци), а непрекъснато се пише за влиянието на някакъв несъществуващ "славянски" език.
Не е обяснено как потомците на такъв пишещ народ като римляните оставили надписите си на три континента не успява за целия този период да напише една книга или поне нещо да драсне върху някой камък, за да напомни за себе си. Не е даден и задоволителен отговор на това с каква лекота той освоява българския език като официален без да има данни той да му е натрапен.
Вместо това авторът прави паралели с формирането на френския език, който видите ли също бил твърде модерно явление, но това не променяло величието на нацията, която го ползва. А пример за подобно на румънското историческо мълчание е даден с горките албанци, които също дълго не си признавали, че са илири. С други думи отново малко доказателствен материал компенсиран с много свободни разсъждения и паралели имащи малко отношение към същината на въпроса.
Накрая, за да се докаже колко малко влияние има българския върху румънския се дава за пример изследването на словесния запас на великия румънски поет Михай Еминеску, който в творбите си използвал общо 3 607 думи, 46.6% от които били с латински произход, само 18.8% били със славянски. Досадна подробност е, че въпросният творец е живял между 1850 и 1889 г., което е твърде отдалечена дата от периода на средновековието и че ако се търси наистина силата на аргумента, храбрите изследователи е редно да изследват писмените извори оставени от първите влашки князе, за да открият в тях актулната пропорция между българския и латинския елемент в първоначалните форми на езика им. Ясно е обаче, че тя няма да е в полза на латинския и затова те с лека ръка пропускат този аспект от изследването, като твърдят, че тогава владетелите им били "принудени" да пишат на български. От кого и как са "принудени" е въпрос, който би ги поставил натясно и за това Еминеску и лесния изход.
3. Отговорът защо не го правят, обаче се крие в третия проблем, който те срещат при изучаването на историята си, а той е как се появява христианството по техните земи и защо църквата и народът им използват до Х²Х в. българския език като официален?
Официалната теза в Румъния, потвърдена за жалост от автора на въпросната история, се изразява във формулата "Румънския народ е роден като христиански" (непонятно е използването на самото название "румънски"). С други думи христианството си останало заедно с римското население по тези земи още от 271 г. насетне. Чудно как славянското нашествие не го е засегнало? Чудно защо в историята не е останало името на един румънски светец мъченик от онова време, а знаем, че ханове езичници като Крум не са си поплювали с христианските свещенници в подчинените им земи.
Вместо да се впусне в разискването на тези проблеми, авторът започва да разнася сълзливи обяснения, как сред румънците по лошо стечение на обстоятелствата (не казва какви) се наложило христиансвото донесено от назначени по неговите земи "славянски" духовници и те насила накарали потомците на Рим да го изповядват на "славянски" (думата "български" старателно и навсякъде се избягва). Венец на всичко е заключението на г-н Булей :" Така славянският стана езикът използван от църквата, официалната власт и носителите на културата. За цели 8 века той упражни своеобразен културен сюзеренитет, който Западът не можа да превъзмогне. Печален развой на събитията за румънската цивилизация."
Нито дума за това дали Западът е знаел нещо за това, че истински римляни живеят отвъд Дунав! Цели три кръстоносни похода минават по тези земи и нищо. Римските папи, които доста внимателно си водят сметката затова къде и как могот да намерят сродни души за духовно овладяване също пропускат факта, че в Карпатите живеят по-истински римляни от тях. А когато османците се появяват на Балканите нови кръстоносни походи се пращат за спасяването на Византия, но не и за връщавето на "римляните" към Запада, за който те така страстно копнеят под културната хегемония на "славяните".
Истината е друга. Рим не счита населението на този регион за "римско" по произход и той залага силно на унгарския католицизъм като доминанта, ето това е факторът, който пречи на румънците да се приобщят към западното общество, а не "славянския" език, който те усилено ползват.
4. Отношението на автора към средновековната българска държава очевидно е такова, че той въобще не желае да принизява разказа за миналото на народа си като го свързва с нея. И това изглежда е за добро, до момента, до който не намесва независимата "румънска" (така е наречена в текста) държава на добруджанските деспоти. Очевидно на него имена като Сеслав, Балик, Добротица ("Добротичи"?!) и Иванко му звучат много румънски, защото той без свян обяснява в цял параграф как те владеели първото румънско независимо княжество.
5. И тъй като понятието "румънци" се използва доста свободно от него, за да се обозначават с него хората живели от древността до наши дни, така и не става ясно кога и откъде се появява този термин за пръв път.
Едно е сигурно: няма писмен источник, който да свидетества, че владетелите на Добруджа са били такива. Още по-печално е, че до ХV²² в. никой от обитателите на тази земя не се нарича с това име. "Румелия" е късна, потурчена транскрипция на "Римска земя" от турската дума "Рум" или Рим, но тя се използва преди румънците да си я присвоят и се отнася за други по-южни части на Балканския полуостров.
Названието "Романия" се появява в зората на местния национализъм и е доста претециозен опит да се възвеличае именно онова римско начало, което г-н Булей толкова величае. Roma Nea или Нов Рим е основната идея лежаща в същността на произхода му.
Както в случая с Македония, аз лично нямам нищо против всеки народ да се нарича както си иска и да си приписва такива митологични корени каквито са му по душа. Това, което ми е неприятно обаче е когато се измисля история в противовес на истината доказана от документи и факти.
Странно е, че въпреки липсата на каквито и да е проблеми между съвременна България и Румъния, отвъд Дунав продължават да робуват на измислена по времето на разцвета на национализма там история. Интересно ми е дали има някакъв диалог между историците на двата народа целящ превъзмогването на тези предразсъдъци, както ми е интересно да узная и вашето мнение по изложените от мен проблеми.
За мен ще е удоволствие да споделя впечатленията си от книгата с нашето уважавано общество и да чуя мнението му по въпросите на румънската история.
Най-големите проблеми на румънските историци от край време са:
1. Що за етнос са те и защо ако са потомци на римляните, самите римляни без особени колебания напускат тази своя провинция през 271 г. с единствен по рода си в историята им акт: заповед на император?
2. Това да обяснят какво се случва с народа им между едикта на император Аврелиан от 271 г. и първите години на самостоятелните княжества Влахия (1324 г.) и Молдавия (1347 г.)?
3. Как се появява христианството по техните земи и защо църквата и народът им използват до Х²Х в. българския език като официален?
4. Каква е ролята на власите в историята на българската средновековна държава?
5. Кога за пръв път названието "румънци" замества "власи","молдованци", "трансилванци" и "бесараби"?
По реда на темите авторът на кратката история се е справил по следния начин:
1. Що за етнос са те и защо ако са потомци на римляните, самите римляни без особени колебания напускат тази своя провинция през 271 г. с единствен по рода си в историята им акт: заповед на император?
Авторът в общи линии застава зад тезата, че румънският етнос се създава на основата на смесването на даките, които той мимоходом признава за траки (не всички румънци са съгласни), с различни етносни елементи от останалата част на римската империя, пратени на заточение в този своего рода "Сибир" на държавата на Вечния град. Това простичко и правдоподобно обяснение на историческите събития, дадено и от самите римляни, обаче е доста обидно за днешните румънци, към които очевидно принадлежи г-н Булей. Той прави грешката на редица от своите предци да се впусне в една повече философска отколкото историческа (много размисли и предположения, малко доводи) тирада за това, как не всички римляни са напуснали Дакия по заповед на императора си и как тези, които останали били толкова сериозна група, че те предупределили великото бъдеще на този народ.
Истината, поне тази написана от римляните е, че провинция Дакия се пренаселва от заточени там престъпници от всички краища на империята, които след като се смесват с местните дако-тракийци стават трудни за управление. Релефът на територията им не предупределя естествена географска защитеност от атаки на племената обитаващи източните степи и това в комбинация с неустойчивия етнически състав на провинцията определя решението на римляните да търсят защита зад великата река Дунав. Останалите зад пределите й индивиди, отритнати от цивилизацията, създават едно ново етническо формирование, където единствения начин за общуване между тях е профанизирания латински. Те обаче са още далече от създаването на свой етнос и затова стават лесна плячка на славянското нашествие, а по-късно на аварите и прабългарите.
Да се признае подобен произход и съдба в Австралия може да е нормално, но очевидно още не е в съседна Румъния, където според господстващата "историческа" догма, римският елемент си останал жив и витален. Римляните продължили да обитават големите градове (?) и да се опитват да се свържат с държавата-майка през стихията на заливащия ги океан от варвари.
2. Тук стигаме до вторият важен проблем измъчващ румънските историци, а именно какво се случва с народа им между едикта на император Аврелиан от 271 г. и първите години на самостоятелните княжества Влахия (1324 г.) и Молдавия (1347 г.)?
Отговорът, който дава историята извън страната им е незадоволителен за тях. За този дълъг период просто никой, никога и никъде не споменава за съществуването на румънци по тези земи. Това, което различни съвременници обясняват е, че те се обитават от романоговорящо население, което с годините започва все по-често да се назовава "власи". То живее мирно и тихо в удивителна симбиоза с бълтарите и славяните. Свидетелство за това е фактът, че по-голямата част от Средновековието то прекарва в рамките на Българското царство, а историята не оставя и едно свидетелство за въстание или каквото и да е напрежение между него и българите. Напротив то взима от тях православието, ползва азбуката и езика им и дори участва в освободителните им войни срещу Византия и по-късно в армията на царството.
Но отреждането на подобна второстпенна роля за потомците на Древния Рим е неприемлива за гордите им наследници и г-н Булей изглежда е съгласен с това. Всички те наричат периода след 271 г. "дългото мълчание", а времето на най-високите достижения на православието в България и Византия "тъмни векове". В книгата само веднъж се споменава за българската държава (слава Богу оставен е намира "влашкия" произход на Асеневци), а непрекъснато се пише за влиянието на някакъв несъществуващ "славянски" език.
Не е обяснено как потомците на такъв пишещ народ като римляните оставили надписите си на три континента не успява за целия този период да напише една книга или поне нещо да драсне върху някой камък, за да напомни за себе си. Не е даден и задоволителен отговор на това с каква лекота той освоява българския език като официален без да има данни той да му е натрапен.
Вместо това авторът прави паралели с формирането на френския език, който видите ли също бил твърде модерно явление, но това не променяло величието на нацията, която го ползва. А пример за подобно на румънското историческо мълчание е даден с горките албанци, които също дълго не си признавали, че са илири. С други думи отново малко доказателствен материал компенсиран с много свободни разсъждения и паралели имащи малко отношение към същината на въпроса.
Накрая, за да се докаже колко малко влияние има българския върху румънския се дава за пример изследването на словесния запас на великия румънски поет Михай Еминеску, който в творбите си използвал общо 3 607 думи, 46.6% от които били с латински произход, само 18.8% били със славянски. Досадна подробност е, че въпросният творец е живял между 1850 и 1889 г., което е твърде отдалечена дата от периода на средновековието и че ако се търси наистина силата на аргумента, храбрите изследователи е редно да изследват писмените извори оставени от първите влашки князе, за да открият в тях актулната пропорция между българския и латинския елемент в първоначалните форми на езика им. Ясно е обаче, че тя няма да е в полза на латинския и затова те с лека ръка пропускат този аспект от изследването, като твърдят, че тогава владетелите им били "принудени" да пишат на български. От кого и как са "принудени" е въпрос, който би ги поставил натясно и за това Еминеску и лесния изход.
3. Отговорът защо не го правят, обаче се крие в третия проблем, който те срещат при изучаването на историята си, а той е как се появява христианството по техните земи и защо църквата и народът им използват до Х²Х в. българския език като официален?
Официалната теза в Румъния, потвърдена за жалост от автора на въпросната история, се изразява във формулата "Румънския народ е роден като христиански" (непонятно е използването на самото название "румънски"). С други думи христианството си останало заедно с римското население по тези земи още от 271 г. насетне. Чудно как славянското нашествие не го е засегнало? Чудно защо в историята не е останало името на един румънски светец мъченик от онова време, а знаем, че ханове езичници като Крум не са си поплювали с христианските свещенници в подчинените им земи.
Вместо да се впусне в разискването на тези проблеми, авторът започва да разнася сълзливи обяснения, как сред румънците по лошо стечение на обстоятелствата (не казва какви) се наложило христиансвото донесено от назначени по неговите земи "славянски" духовници и те насила накарали потомците на Рим да го изповядват на "славянски" (думата "български" старателно и навсякъде се избягва). Венец на всичко е заключението на г-н Булей :" Така славянският стана езикът използван от църквата, официалната власт и носителите на културата. За цели 8 века той упражни своеобразен културен сюзеренитет, който Западът не можа да превъзмогне. Печален развой на събитията за румънската цивилизация."
Нито дума за това дали Западът е знаел нещо за това, че истински римляни живеят отвъд Дунав! Цели три кръстоносни похода минават по тези земи и нищо. Римските папи, които доста внимателно си водят сметката затова къде и как могот да намерят сродни души за духовно овладяване също пропускат факта, че в Карпатите живеят по-истински римляни от тях. А когато османците се появяват на Балканите нови кръстоносни походи се пращат за спасяването на Византия, но не и за връщавето на "римляните" към Запада, за който те така страстно копнеят под културната хегемония на "славяните".
Истината е друга. Рим не счита населението на този регион за "римско" по произход и той залага силно на унгарския католицизъм като доминанта, ето това е факторът, който пречи на румънците да се приобщят към западното общество, а не "славянския" език, който те усилено ползват.
4. Отношението на автора към средновековната българска държава очевидно е такова, че той въобще не желае да принизява разказа за миналото на народа си като го свързва с нея. И това изглежда е за добро, до момента, до който не намесва независимата "румънска" (така е наречена в текста) държава на добруджанските деспоти. Очевидно на него имена като Сеслав, Балик, Добротица ("Добротичи"?!) и Иванко му звучат много румънски, защото той без свян обяснява в цял параграф как те владеели първото румънско независимо княжество.
5. И тъй като понятието "румънци" се използва доста свободно от него, за да се обозначават с него хората живели от древността до наши дни, така и не става ясно кога и откъде се появява този термин за пръв път.
Едно е сигурно: няма писмен источник, който да свидетества, че владетелите на Добруджа са били такива. Още по-печално е, че до ХV²² в. никой от обитателите на тази земя не се нарича с това име. "Румелия" е късна, потурчена транскрипция на "Римска земя" от турската дума "Рум" или Рим, но тя се използва преди румънците да си я присвоят и се отнася за други по-южни части на Балканския полуостров.
Названието "Романия" се появява в зората на местния национализъм и е доста претециозен опит да се възвеличае именно онова римско начало, което г-н Булей толкова величае. Roma Nea или Нов Рим е основната идея лежаща в същността на произхода му.
Както в случая с Македония, аз лично нямам нищо против всеки народ да се нарича както си иска и да си приписва такива митологични корени каквито са му по душа. Това, което ми е неприятно обаче е когато се измисля история в противовес на истината доказана от документи и факти.
Странно е, че въпреки липсата на каквито и да е проблеми между съвременна България и Румъния, отвъд Дунав продължават да робуват на измислена по времето на разцвета на национализма там история. Интересно ми е дали има някакъв диалог между историците на двата народа целящ превъзмогването на тези предразсъдъци, както ми е интересно да узная и вашето мнение по изложените от мен проблеми.
Comment