Намерих реферата, от който бе цитирана част малко по-горе....щот` тъй и тъй почнахме да постваме некви дълги работи, за да се образова населението:
РУМЪНСКА ЦЪРКВА
ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА УНГРОВЛАШКО И МОЛДАВСКО КНЯЖЕСТВО ДО ОБЕДИНЯВАНЕТО ИМ В ЕДНА ДЪРЖАВА
ОТ ПОЛОВИНАТА НА XIII в. ДО 1861 Г.
1. Образуване на румънската народност и основаване на унгровлашко и молдавско княжество
Румънският народ се е образувал от сливането на римско или поримчено (трако - илирийско) население със славянско. За славянският елемент в румънската народност говорят много думи, които имат явен славянски произход в румънския език и славянските наименования на много реки и местности, които се запазили и до днес в него. В Молдавия например се срещат реките: Молдава, Студенец, Топлица, Сушица и др. и местностите Липова, Младина, Троица и др., а във Влахия местностите Красна, Ябланица и др., които без съмнение носят славянобългарски наименования. Образуването на румънската народност трябва да се отнесе към средновековните векове, когато българските славяни се настанили в Дунавската равнина. Пръснати главно по западния дял на Балканския полуостров римски колонисти, които римският император Траян (98-117) преселил из вътрешността на империята в Дакия (днешен Банат, Трансилвания и Влахия), след като минала бурята на великото преселение на народите, започнали да се придвижват и установяват в днешна Трансилвания и от там по Дунавската равнина, където се смесили със славянското население. Така след време се образувал нов народ, получил името румънски. Румъни днес живеят не само във Влашко и Молдавия, но и в Буковина, Бесарабия, Рутерия, Трансилвания и Североизточна Сърбия. Един особен клон от тях, известен под името куцовласи или цинцари живеят пръснати из Македония, Тесалия и Албания.
Като народ румъните се появили на историческата сцена през втората половина на Х²²² столетие, когато спомогнали да се образува своя държава. До това време те се намирали под властта на българи, маджари и печенези. Йоан Басараба ², тъст на българския цар Иван Александър (1331-1371), укрепил влашкото княжество, основано вероятно от Раду Черни и сложил началото на влашка княжеска династия. Гърци и славяни нарекли първото румънско княжество Унгровлахия, вероятно защото се намирало първоначално под властта на унгарците или защото било на пътя на Унгария (Маджарско). Унгровлашките владетели се наричали войводи. През времето на войвода Мирчо ² (1383-1418) влашкото княжество значително нарастнало.
Около сто години по-късно било основано и молдавското княжество, което обхващало областите Молдавия, Буковина и Бесарабия. За основатели на това княжество се смята някой си Драгош (1352-1353), който слязъл със своите съмишленици от Мармарош (Карпатите) и заел Молдавия, признавайки властта на маджарите. При наследниците на Драгоша обаче мармарошкият войвода Богдан подчинил това княжество и се провъзгласил за независим молдавски владетел (1360-1364). Поради това именно тъкмо Богдан се смята за основател на молдавското княжество. И молдавските владетели носили името войводи.
2. Християнството сред румъните
Най-ранните сведения за християнизирани зад дунавски жители изобщо се отнасят към Х столетие. Знае се положително, че когато маджарите завладели Трансилвания (Х в.), там имало християни. Според трансилванските летописни сведения маджарският областен владетел на Трансилвания, езичникът Гюла, предприел гонение към края на Х в. Против своите поданици християни, които принадлежа ли към православното вероизповедание. Не може да се твърди с положителност, че тези православни християни са били румъни, но не е изключено, те да са били такива. За всеки случай трябва да се предполага с голяма вероятност, че християнството сред тези трансилвански поселници е било разпространено от българите, под властта на които те са се намирали, преди да бъдат завладени от маджарите. Според положителни сведения в началото на Х²²² в. Вече е имало в Трансилвания власи(румъни), които изповядвали православната вяра. Те ще да са били християнизирани по-рано и успели да запазят православната си вяра, която изповядвали през Х²²² в., въпреки че са били завладени от маджарите, които приели християнството от Рим през Х-Х² в.
Християнизирането на трансилванските власи трябва да се отнесе и до власите в Унгровлахия, понеже те живели при еднакви общественополитически условия. И те са били подвластни на българите и не са могли да избегнат тяхното влияние в това отношение. Що се отнася до румъните в Молдавия, която не се намирала по това време под властта на българите, трябва да се предполага, че те приели християнството малко по-късно от унгровлашките и трансилванските румъни и то постепенно под влиянието на своите близки сънародници.
Няма исторически сведения за отделни епархии по левия бряг на р.Дунав до Х²V в. Трабва да се приеме, че православното население в тези области е било подчинено на пограничните български епископи (във Видин, Дръстър и Браничево). Под ведомството на Българската църква ще да е останало то и след завладяването му от маджарите и куманите. Православните християни в Молдавия ще да са били обслужвани до това време от духовници из Волинско-Галичката епархия, която се намирала близо до тях. След покоряването на Източна България от Йоан Цимисхи (972) Влахия останала под властта на българите. Поради това тя била подчинена в църковно отношение на Българската патриаршия, чието седалище се намирало в Средец (София). Понеже Василий ²² Българоубиец признал правата на охридския архиепископ над всички български църковни владения до 1018 г., трябва да се предполага, че охридския архиепископ запазил право и над Влахия. През второто българско царство, в чиито граници влязла Влахия, православните румънци ще да са минали под ведомството на Търновската архиепископия. Що се отнася до балканските власи, те останали под властта на охридския архиепископ, защото се намирали в неговия църковен диоценз. През Х²V в. Пък за тях била основана специална влашка епископия, която се намирала при планина Пинд или Грамос. Тази влашка епископия се намирала под властта на Охридската архиепископия.
3. Унгровлашка митрополия
Основанието на унгровлашко княжество довело по необходимост до основаването и на отделна митрополия в него. Началото си тази митрополия води от 1359 г., когато княз Александър Басараба (1338-1364), син на Басараба ², повикал в столицата си Арджеш вицинския (в Кавказ) митрополит Иакинт Критопул, който останал без епархия и убедил цариградския патриарх Калист ² да го постави за митрополит на Влашко, като дал клетвено обещание, че Унгровлашка та църква ще признае винаги неговата върховна власт и ще приема ръкоположени само от него архиереи. Не е известно защо княз Александър Басараба не поискал от търновския патриарх, под чието ведомство ще да се намирали неговите православни поданици, да постави отделен митрополит в страната му. Трябва да се предполага, че той се боял от политическото влияние на своя бивш зет, който напуснал сестра му Теодора и се оженил за хубавата еврейка Сара. След единадесет (1370) години във Влашко била открита нова митрополитска катедра. Поради напреднала възраст митрополит Иакинт се затруднявал да изпълнява своите служебни задължения. За да не спъва църковните работи, той в съгласие с влашкия княз Владислав (1364 - 1372) помолил цариградския патриарх Филотей да постави за негов приемник (митрополит на Унгровлахия) свещеник Даниил Критопул, по народност грък, който според някои историци бил брат на митрополит Иакинт. Цариградският патриарх подстригал Даниила, който вероятно е бил дикеофилакс на Влашката митрополия, за монах под име Антим, ръкоположил го за епископ и го поставил за митрополит не на цяла Унгровлахия, а на половината от нея (областта Олтения или Малка Влахия, западно от река Олта). Двете митрополии били независими една от друга и подчинени направо на цариградския патриарх. Преди да бъде ръкоположен за епископ, Даниил Критопул дал обещание, че не ще аспирира за митрополит на цяла Унгровлахия. Трябва да се предполага, че цариградският патриарх разделил Унгровлахия на две църковни половини, за да предвари едно евентуално обявяване на Унгровлашката митрополия за независима, имайки предвид случаите с Охридската и Търновската архиепископии. Седалището на втория влашки митрополит се намирало в град Северин, поради което той се нарекъл “северински митрополит”. Макар двамата митрополити да били по права напълно равни, арджешкият имал първенство по чест. Той се наричал митрополит на цяла Унгровлахия и съседните области, а северния митрополит само на част от Унгровлахия. Митрополитската катедра на първия се намирала винаги в столичния град, от начало в Аржеш, а от края на Х²V или от началото на ХV столетие в град Търговище.
Северинската митрополия престанала да съществува в 1419 г., когато маджарите завладели град Северин. Унгровлашката митрополия се отметнала от Цариградската патриаршия и минала под ведомството на Охридската архиепископия. Причината за това трябва да се търси във факта, че цариградската патриаршия поддържала Флорентийската уния (1439), която била отхвърлена от Унгровлашката митрополия и Охридската архиепископия. От началото на XVI в. Обаче тя наново минала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. През следващото столетие последната започнала да избира и поставя унгровлашките митрополити, като се съобразявала понякога с желанието на унгровлашките князе. По това време именно цариградският патриарх се сдобил със ставропигиални манастири във Влашко. Към края на XVIII в. Унгровлашката митрополия броила 4 епархии. Те били Букурещката, Римнишката, Бузауската и Арджешката.
4. Молдавска митрополия
Според положителни исторически вести през 1371 г. молдавските православни християни били обслужвани от Галичката (руска) митрополия. За това говори фактът, че папа Урбан V, който открил през тази година римокатолишката епископия със седалище в Серет, забранил на галичкия митрополит да се меси в църковните работи на Молдавия, защото уж бил схизматик. Галичкият митрополит по онова вриме бил Антоний, поставен от цариградския патриарх Филотей с право да се отнася до унгровлашкия митрополит, когато станело нужда да се ръкополагат епископи в неговата църковна област. Към края на XIV в. Обаче Цариградската патриаршия решила да вземе по – добре в ръцете си управлението на молдавските православни християни. Поради това патриарх Антоний IV изпратил йеромонах Симеон в Молдавия, за да задоволява от негово име църковните и нужди. Но в отговорните църковни обществени молдавски кръгове вече била назряла идеята за отделен епископ, поради което тези кръгове не останали доволни от този начин на разрешаване на техния църковен въпрос. Поради това молдавският княз Петър I или Роман I (около 1393-1394) поискал от галичкия митрополит Антоний и той ръкоположил двама молдавски епископи, от които единият се казвал Йосиф и бил роднина на княза, а другият – Мелетий. Седалището на епископ Йосиф се намирало в Аспокастрон (дн. Акерман), а на Мелетий вероятно в Сучава, главен град на Молдавия. За да държи Молдавия под непосредствената си власт, патриарх Антоний изпратил за свой екзарх в нея митрополит Теодосий, но той не бил приет от молдованите. Тогава патриархът изпратил митрополит Йеремия, но и той не бил приет. Разгневен от това митрополит Йеремия предал на проклятие молдавския княз, двамата епископи и техните пасоми. Патриарх Антоний поддържал Йеремия. Трябва да се мисли, че отговорните кръгове не приели изпратените им от Цариград митрополити или защото не желаели да бъдат под ведомството на Цариградската патриаршия.
През май 1395 г., след като митрополит Йеремия се завърнал в Цариград, без да се откаже от молдавската катедра, там пристигнал молдавският протопоп Петър, изпратен от княз Стефан (около 1394-1399), за да моли патриарха да признае двамата молдавски епископи за законни и да снеме проклятието от молдавските християни. Патриархът не само не удовлетворил молбата на княз Стефан, но поискал от него да изгони незаконните епископи, които нарекъл крадци, прелюбодей и разбойници. Той назначил протоиерей Петра за временен глава на молдавските християни с право на екзарх и обещал да го направи митрополит, ако се окаже достоен. Изглежда, че молдавците не били доволни от това разрешение на техния църковен въпрос, та патриархът бил принуден да изпрати още двама свой екзарси, но и те били отхвърлени. Над страната обаче продължавало да тегне проклятието на митрополит Йеремия. Поради това през 1401 г. пристигнала голяма делегация от страната на молдавския княз Александър Добри (1400-1432) при цариградския патриарх Матей ² (1401-1410) с молба да признае епископ Йосиф и да вдигне отлъчването на молдавските християни от митрополит Йеремия. След като патриарх Матей направил нужната проверка чрез свой апокрисарии дали епископ Йосиф е бил роднина на молдавския княз и дали е бил ръкоположен действително от галичкия митрополит Антоний за молдавски епископ, а не от сръбския патриарх, който нямал това право, между молдовласите и патриарха било постигнато помирение. Митрополит Йеремия отказал да се завърне в Молдавия и Патриаршията признала епископ Йосифа за молдавски митрополит. Така в 1403 г. или най-късно през 1407 г. възникнала Молдавската митрополия. Седалището на митрополит Йосиф, който бил подвластен на цариградския патриарх, се намирало в Сучава. Около 1630 г. то било пренесено в Яш, където се намира и днес.
Молдавската митрополия с малки изключения се намирала под властта на Цариградската патриаршия до обединението си с Унгровлашката и обявяването на Румънската църква за автокефална. Има основание да се мисли, че след Флорентийската уния тя се отцепила от Цариград и минала под ведомството на Охридската архиепископия, която не признала унията. Според летописно известие молдавският митрополит Теоктиск (1452 - 1477) бил поставен от охридския архиепископ Никодим. През ХV² в. Обаче Молдавската митрополия наново минала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Зависимостта на молдавския митрополит от цариградския патриарх се заключавала в поменаване на патриарха през време на богослужение, вземане на миро от Цариград и поискване на разрешение да бъде ръкоположен в епископски сан новоизбраният от събора на местните епископи кандидат. Тази зависимост обаче не всякога била спазвана. Молдавски митрополити били поставени без позволение на патриарха и не споменавали името му на богослужение. Молдавските князе – румъни или гърци и молдавските християни почитали цариградския патриарх. Те му оказвали голяма материална подкрепа. Молдавският княз изплатил грамадния дълг на Патриаршията към турското правителство, а други молдавски князе й предоставили цели манастири, които тя обявила за ставропигиални.
5. Унгровлашката и Молдавската митрополия през време на князете гърци.
Известно е, че още през ХV²² в. Турското правителство назначавало понякога гърци за молдавски и унгровлашки князе. От началото на ХV²²² в. Обаче след несполучливата битка при река Прут (1711), в която съединените сили на руси и власи претърпели поражение от турците, това станало постоянно явление. Ведно с гърците или погърчените князе, които били до тогава обикновено драгомани при Високата порта, започнали да идват в Молдавия и Влашко гърци и да заемат митрополитските и епископски места. Князе и архиереи гърци провеждали гръцки дух на образование. В отворените от тях гръцки училища започнали да се учат главно децата на болярите от двете княжества. Процесът на погърчване на църквата. Особено силно гръцкото влияние било в Унгровлахия. За увеличаване на гръцките архиерей и засилване на гръцкото образование допринесли твърде много т.н. преклонени манастири или манастири подарени на източни православни църкви. Тези манастири първоначално се управлявали от местни игумени и давали само част от приходите си на източни манастири, на които са били подчинени, но по – късно и особено през ХV²²² в. Започнали да се изпращат игумени от източните манастири, които ги покровителствали. Не рядко начело на тези манастири заставали като игумени епископи гърция. Влашкия княз Маврокордато например подарил през 1823 г. на Божи гроб манастира св. “Троица” и поискал да бъде поставен игумен епископ от Иерусалимската патриаршия. Цариградската патриаршия понякога задължавала такива игумени да вземат участие в избирането на унгровлахийските митрополити. Когато иерусалимският патриарх отивал във Влашко, той се разпореждал да се споменава в подарните на Божи гроб манастири и селски църкви неговото име, смятайки ги за ставропигии на Иерусалимската патриаршия. Унгровлашкият митрополит Антим (1708-1716) обаче се обявил решително против това искане на патриарх Доситей (или Хрисант), поддържайки, че Иерусалимската патриаршия няма ставропигиални манастири във Влашко и че в преклонените манастири трябва да се споменава името на епархийския архиерей. Макар някои от румънските князе гърци да се противопоставяли на това, Цариградската патриаршия поддържала, че игумените на преклонените манастири трябва да се назначават от източните манастири, на които са били подчинени.
През втората половина на ХV²²² в. Гръцки архиерей се опитвали да заемат и епархийски катедри в Молдавия и Влашко. Против тези аспирации на гръцки владици се обявили молдавския митрополит Янков ², който на специален събор в Яш (от 1752) успял да прокара решение да не се позволява на чужденец да заема митрополитско или епископско място в Молдавия и Влашко. Това съборно решение обаче останало неприложено. Молдавските князе направили на епархийски катедри гърци. В Молдавия имало гръцки архиерей дори без катедри. Цариградската патриаршия се противопоставяла на националистическите стремежи на молдавските митрополити. Подобно на фанариотските князе гръцките владици ограбвали православното румънско население в двете заддунавски княжества по различни начини. Налагали му църковни данъци, ръкополагали свещеници без енории и събирали такси за извършване на богослужение и треби на гръцки език. Симонията взела големи размери. Заели места срещу пари, свещеници и архиерейски наместници гледали да си възвърнат дадените суми и да забогатеят чрез ограбване на православните християни или тем подчинените духовници.
6. Борба на румънския народ срещу гръцките князе и архиереи
Националистическите тенденции у молдавските и унгровлашките князе и архиереи се зародили още в началото на ХV²²² столетие. Тези тенденции обаче се засилили особено много към края на това столетие и началото на Х²Х в., когато Русия започнала победоностни войни срещу Турция. В 1807 г., една година след влизането на руски войски във Влашко и Молдавия, молдавският митрополит Венеамин Костаки (1803-1808), по народност румънец и голям противник на гръцкото и турското иго, се обърнал с молба към руския император Александър ² да присъедини към своята богохранима държава румънския народ, защото такова било неговото горещо желание. Русите не присъединили румънския народ към своята държава, но подчинили Молдавската и Унгровлашката митрополия на руски Св.Синод, като поставили за екзарх на двете митрополии бившия киевски митрополит Гавриил Банулеску, румънец по народност и руски възпитаник, който се намирал на почивка в Дубосар, Херсонска губерния. С указ от 27 март 1808 г. император Александър ² нареждал, Гавриил Банулеску да се нарича пак член на Св.Синод и негов екзарх в Молдавия, Влашко и Бесарабия. По този начин били обединени за първи път в една църква двете еднородни румънски митрополии. Екзарх Гавриил Банулеску се установил в Яш. Той развил трескава дейност за благоустройството на църковните работи в двете княжества. Преди всичко той защитил духовенството от насилие. Взел в свой ръце преклонените манастири и привел в ред приходите и разходите им. Предписал те да отделят част от приходите си за училищни и благотворителни нужди. Преустройл духовните съдилища и определил образователния ценз на кандидатстващите духовници. Въвел регистри за кръщене, венчавки и умирания. Наредил да има в енория от 100 къщи само един свещеник и премахнал свещениците без енории. Разпоредил се, всеки архиерей да живее в епархията си, а свещениците да не освещават църкви с благословението на архиерея и да не внасят суми за издръжка на последния. Той преустроил откритата от Венеамин Костаки семинария в Соколски манастир по образец на руските семинарии и възнамерявал да открие и други семинарии. Повикал за ректор на Соколската семинария специален човек от Русия (протоиерей Петър Крутицки).
В своята благородна дейност екзарх Гавриил Банулеску бивал решително подкрепван от руския Св. Синод. Така последният лишил от катедра унгровлашкия митрополит Доситей, който се противил на разпоредбите на екзарха и поставил на негово място гърка Игнатий по негова препоръка. Когато и Игнатий се обявил против реформите на Банулеску, и той бил свален от катедрата. Гавриил Банулеску взел решителни мерки и срещу противопоставящите се на реформите му игумени гърци, поддържани от Цариградската патриаршия, като ги пръснал из руските манастири. Тази дейност на екзарх Гавриила обаче продължила само четири години. Съгласно Букурещкия мирен договор (16.Х²².1812) Турция си възвърнала двете княжества, като оставила под руска власт само Бесарабия. Румънската църква наново била разделена на две митрополии, които се намирали под властта на цариградския патриарх. Народното просветително движение обаче не позволило на новото фанариотско владичество да продължи дълго. Наред с Венеамин Костаки, който се върнал на молдавската митрополитска катедра, се издигнал като голям деятел за църковно – национално пробуждане на румънския народ и унгровлашкият митрополит Григорий ²V (1823 - 1834), роден в Букурещ.
Заедно със своите митрополити и румънският народ ненавиждал фанариотите. Поради това той начело с народния водач Тодор Владимиреско и Венеамин Костаки не подкрепил въстанието на гърците под водачеството на Александър Ипсиланти (1821). Нещо повече дори: молдавски боляри подбуждали населението против гръцките въстаници. Венеамин Костаки уверявал Високата порта, че Молдавия й оставала вярна. Тези факти накарали турското правителство да промени отношенията си към румъните. То турило край на фанариотското иго и започнало да поставя за князе в Молдавия и Влашко румъни. Макар двете княжества да оставали още в църковно отношение под опеката на Цариградската патриаршия, родната йерархия в тях се засилила и заработила усърдно за разрастването на родна духовна просвета, която пък укрепвала идеята за независима Румънска църква. Молдавците поискали сами да си варят св. миро, а унгровлашките епископи, които изпълнявали длъжността местопазители на митрополитския престол след смъртта на митрополит Григорий (1834), не изпълнявали нарежданията на Цариградската патриаршия и гонели нейните екзарси и игумени от Влашко. Към 1846 г. дори възникнало движение за отнемане на преклонените манастири от Патриаршията и поставянето им под властта на местни духовници. Този силен национален подем се изразил дори в движение и срещу руското влияние, което се засилило след Одринския мирен договор (1829), по силата на който Русия добила право да покровителствува румънските княжества. През 1848 г. пък избухнала революция, която била насочена преди всичко против руския протекторат. В тази революция взели участие и унгровлашкият митрополит Нифонт, който застанал начело на временното революционно правителство. Революцията била потушена, но стремежът на румънския народ към политическа и църковна независимост не изчезнал. В началото на втората половина на Х²Х в. У унгровласите и молдавците била назряла вече идеята за обединяването на двете княжества. Макар според Парижкия мирен договор (1859) те да били освободени от руския протекторат и властта на турското правителство да била ограничена над тях, власите и молдавците не останали доволни. Поради това през януари 1859 г. те провъзгласили княз Александър Куза (1859 - 1866) за княз на двете княжества. Две години по-късно (1861) Александър Куза обявил съединението на Унгровлахия и Молдавия в една държава, която получила име Румъния със столица Букурещ.
Римокатолишка пропаганда във Влашко и Молдавия
Опити да бъде насаден римокатолицизмът във Влашко били правени още преди да възникне Унгровлашката митрополия. Главни разпространители на римокатолицизма там са били маджарските крале. В началото на Х²²² в. Между власите в Трансилвания действали монасите от Тевтонския орден. Прозелитска роля през това време играла и Куманската римокатолишка епископия. Около 1237 г. в Олтения правили опити за покатоличване на православните власи доминиканци, които се настанили с тази цел в новооснования от маджарите дунавски град Северин, срещу днешния наш град Видин. Със същата цел и папа Инокентий IV (1243 - 1254) изпратил сред власите монаси от Францисканския орден.
През първата половина на Х²V в. Папите започнали да действат да подчинят православните власи чрез техните владетели. През времето на Александър Басараба (1340 - 1346), женен за католикинята Клара, в Унгровлахия плъзнали много римокатолически мисионери, които били подкрепвани от княгиня Клара. Под влияние на тяхната проповед някои боляри приемали римокатоличеството, но по-късно те напуснали Влашко и се установили в Унгария. В 1370 г. папа Урбан V (1362 - 1370) пък увещавал с писмо влашкия княз Владислав да скъса с православието и да приеме римокатолишката вяра, като се възползва от услугите на намиращите се според него във Влашко голямо количество латински монаси. Тези монаси наводнили Влашко поради прозелитската дейност на Владиславовата майка мащеха Клара, вдовицата на влашкия войвода Александър. Папа Григорий Х² дори замислил да открие във Влашко специална епископия. Въпреки това православните монаси не се поддали на римокатолишко влияние и останали твърди в православната си вяра. Унгровлашката митрополия не признала Флорентийската уния и не взела участие в събора. През ХV²² в. Папите се домогвали да спечелят Влахия чрез България. Първият католически епископ Илия Маринов в София полагал грижи да насади римокатоличеството във Влашко. Неговият приемник пък Петър Богдан сам ходил във Влашко с мисионерска цел. Към средата на Х²² в. Унгровлахия била подчинена на софийския римокатолически епископ, а Молдавия – на марцианополския. Усилията на Петър Богдан не дали задоволителен резултат. Католиците били малко на брой и пръснати в различни градове. Те нямали достатъчно храмове и свещеници. При все това във втората половина на Х²Х в. Във Влахия била основана римска католишка епископия със седалище в Букурещ. До това време влашките римокатолици се намирали под ведомството на никополския католишки епископ (в България).
Римокатолишката пропаганда в Молдавия също така нямала значителен успех, както във Влахия. Под влиянието на проповедта на францискански монаси през 1370 г. молдавският войвода Лацко станал католик и по негово нареждане била открита на следната година в Серет католишка епископия, която се намирала под ведомството на Лъвовската архиепископия. Пасомите на тази епископия обаче се състояли почти само от маджари и сакси, преселени в Молдавия. Молдовласите останали верни на православната си вяра. В началото на ХV² в. Серетската епископия била закрита, вероятно поради крайно малобройното си и бедно паство, което не могло да издържа своя архиерей. Приемниците на Лацко по политически причини подкрепяли римокатолиците в страната си. Някои от тях били женени за католикини, които подкрепяли римокатолишките проповедници.
Към края на ХV² в. Някои молдавски князе започнали да преследват католиците, а други направили опит да ги привлекат към православието.
Римокатолишката пропаганда изобщо нямала голям успех, защото срещнала голям отпор от страна на православните. Борбата на последните особено много се засилила срещу католиците в Молдавия през първата половина на Х²Х в. Молдавският митрополит Вениамин Костаки повел борба срещу назначения епископ в Бакау, като изтъквал, че това означавало нарушение на неговите митрополитски права. През 1838 г. папите назначили свои епископи в Молдавия, но не с титла Бакауски, а с име римски визитатори. Енергичната борба на православните срещу римокатолишката пропаганда довела до обръщане на много римокатолици маджари и сакси към православието. През първата половина на Х²Х в. Числото на римокатолиците в Молдавия не било по-голямо от 40 до 60 хиляди души.
7. Протестантска пропаганда в Молдавия
Предшественици на протестантството в Молдавия били мнозина хусисти, избягали от Унгария и намерили в нея убежище. Молдавският княз Александър Добри (1400 - 1423) бил благосклонен към тях и дори приел един проповедник в двора си. Макар да срещнали силна съпротива от страна на миноритите, маджарските хусисти се утвърдили в Молдавия, като основали свой град в Бесарабия (до Акерман). Те успели да привлекат много молдавски католици, но главно маджари и сакси. През втората половина на ХV² в. Обаче францисканците успели да върнат към католичеството отпадналите от него хусисти. През времето на молдавския княз Яков Хераклит (1561 - 1563) протестантството проникнало и сред молдовласите. Този молдавски княз бил лутеранин и първоначално се стремил да наложи протестантството на молдавските римокатолици. С тази цел той открил протестантско училище в Котнар, който бил средище на католици сакси. По стъпките на Яков Хераклит вървял и молдавският княз Янко Сакс (1579 - 1582), който дори бил наречен еретик, лутеранин. Най – лесно попаднали под протестантско влияние лишените от свои свещеници католици. Те дори се отнасяли в случай на нужда до протестантски пастори. Правосславният молдавски народ обаче не се поддал и на протестантско влияние. Разпространилото се калвинистическо вероизповедание, приписвано на цариградския патриарх Кирил Лукарис и протестантският катехизис на трансилванския княз Георги Ракоци (1631 - 1648) срещнали енергичен отпор от страна на православните защитници. Яшкият събор от 1642 г. осъдил калвинистическото изповедание, а молдавският митрополит Варлаам излязъл с писменно опровержение на Ракоциевия катехизис. В противовест на тези инославни изповедания Православната църква в Молдавия високо издигнала Православното изповедание на киевския митрополит Петър Могила, утвърдено на Яшкия събор, където било прередактирано. През 1692 г., то било преведено от гръцки и напечатано на румънски език в Бакау.
8. Българската общност в Русия
Въпросът за българската етническа общност в Румъния е имал важно, но много често пренебрегвано значение като част от българския национален въпрос. Неговите исторически и съвременни измерения обхващат много и различни демографски, езикови, културни, стопански и политически аспекти, които не са изследвани равностойно и всеобхватно. Добре проучени са българските говори в Банат, Олтения и Ментения, традиционният бит и култура на банатските българи, преселванията на българи в румънските земи, тяхното участие и приносът им в цялостния живот на Румъния до 1878 г. и патриотичната им дейност през епохата на Българското национално възраждане.
Българската общност в Румъния възниква и се формира по два начина – чрез преселване на румънска територия или чрез присъединяване на области, населени с българи. Българските преселвания в земите на север от Дунав са продължителен процес, породен от тежките условия на османското владичество. Един от неговите върховни моменти е след разгрома на Чипровското въстание през 1688 г., когато българите католици от Северозападна България напускат родните места и се установяват във Влашко. По – късно те са последвани от т.нар. “павликяни”, също българи католици от крайдунавските селища. След дълги скиталчества това население намира убежище в областта Банат, която тогава е под властта на Хабсбургската империя. Преселническото движение на българите е най – масовото в края на ХV²²² и първите десетилетия на Х²Х в., в резултат на руско – турските войни и кърджалийските размирици, обхванали големи райони на българските земи. След двете големи войни от 1806-1812 и 1828-1829 г. се формират и най-значителните преселнически колонии във Влашкото и Молдовското княжество. Броят на българите, установили се и пребивавали в румънските земи до Освобождението на България, възлиза на стотици хиляди, а според някои съвременници надхвърля един милион души.
По силата на Сан-Стефанския и на Берлинския договор от 1878 г. на Румъния е предадена северната част на Добруджа, където по това време българското население е най – голямата етническа група и наброява около 50 000 души. През 1913 г. Букурещкият мирен договор отрежда същата съдба и на българите от Южна Добруджа – около 135 000 души. Ньойският мирен договор от 1919 г. потвърждава присъединяването на цяла Добруджа към румънската държава. След Първата световна война в границите на т. Нар. “Велика Румъния” се намира и областта Бесарабия, където живеят няколкостотин хиляди българи. Тогава към Румъния преминава и част от областта Банат с над 10 000 българи. След присъединяването на Бесарабия към Съветския съюз през 1940 г., потвърдено след Втората световна война, и след възвръщането на Южна Добруджа към България, последвано от преселването на преобладаващата част на севернодобруджанските българи ( около 66 000 души ) в България, по силата на Крайовския договор от 1940 г., българската общност в Румъния придобива съвременните си пространствени и количествени параметри. Днес население с български произход живее в областите Банат, Олтения, Мунтения, Молдова и Добруджа. Според предварителните данни на последното преброяване в Румъния от 7 януари 1992 г. лицата, декларирали своята българска националност, да едва 9935 души.
Превратната съдба на българите в Румъния отразява превратностите в историята на Европейския югоизток и в частност на България и Румъния в ново и най- ново време. Тази съдба илюстрира конфликта между борбата за национално самоопределение или за защита на малцинствени права, от една страна, и държавната политика на денационализация и асимилация – от друга. Тя показва какво е положението на малцинствените общности в условията на авторитарни и тоталитарни политически режими.
9.Българското национално възраждане
Най-ярките и плодотворни страници от историческото битие на българската емиграция в Румъния съвпадат с епохата на Българското национално възраждане. Тогава българските преселници развиват многостранна стопанска, политическа и културна дейност. Те имат значителен принос както за развитието на своето ново отечество, така и за българското национално-освободително движение. В Румъния се създават най-важните организационни и ръководни центрове на това движение, подготвят се мащабни освободителни акции, издават се български вестници и книги, изграждат се български училища и църкви. Там живеят и работят бележити български възрожденски дейци като Епископ Софроний Врачански, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботев, братята Евлоги и Христо Георгиеви и др.
От друга страна, по същото време българската емиграция в Румъния е подлагана на непрекъснати центробежни влияния, на денационализаторски въздействия сред чуждото обкръжение. Значителна част от преселниците постепенно загубват българското си самосъзнание, приемат поданството и езика на новото си отечество и с течение на времето се претопяват в румънската народност. Причините за това са както техният стремеж за по-бързо адаптиране и устройване на новите местожителства, прекъсането на връзките с родината, еднаквото вероизповедание с местното население, липсата на достатъчно български църкви и училища, така и политиката на румънските власти и умението на румънското общество да асимилира новодошлите преселници. Затова редица дейци на емиграцията, изтъквайки гостоприемството, дадено от румънския народ и държава на българското население и изразявайки искрената си благодарност към тях, подчертават и ускорения асимилационен процес, на който са подложени българите в Румъния, и загубването на голяма част от тях в историческа перспектива като съставка от българската народностна общност.
10.След Освобождението на България
Тази тенденция се засилва особено след Освобождението на България. Постоянното намаляване на българското население в Олтения, Монтения и Молдова се дължи не само на това, че някои от емигрантите – и то предимно от интелигенцията, се завръщат в България, но и на засилващата се денационализаторска и асимилационна политика. Незаинтересоваността на българската държава към съдбата на румънските българи и влошаващите се българо – румънски отношения също заиграват негативна роля.
Същевременно включването в пределите на румънската държава от 1878 до 1919 г. на нови територии с компактно българско население като Добруджа и Бесарабия променя съдържанието и значението на българския въпрос в Румъния. Дискриминационният режим спрямо това население цели неговото стопанско разоряване, прогонване или асимилация и румънизация на населяваните от него земи. Той е в съответствие с политиката на изграждане на еднонационална румънска държава, която се налага окончателно след създаването на “Велика Румъния”. Като реакция се появява движението за защита правата и интересите на българското малцинство в Румъния, което обхваща, макар и в различна степен, българските общности в Добруджа, Бесарабия, Банат и в отделни селища на т. нар. “старо кралство”. Водеща роля в него имат българите от Южна Добруджа, които са с най-добре запазено българско самосъзнание и с потенциални аспирации за териториално възвръщане към България. Целта на движението е чрез организационно обединяване да отстоява българските малцинствени права и интереси в рамките на конституцията и на специалния договор за малцинствата в Румъния от 1919 г.
Националнотериториалният спор за Добруджа хвърля трайна сянка върху отношенията между България и Румъния от 1878 до 1940 г. Той актуализира проблем за малцинствата, който става предмет и на специални преговори през 30 – те години, завършили, без да се постигне споразумение.
11. След Втората световна война
След края на Втората световна война българското население в Румъния е вече значително по-малобройно, отколкото преди войната. В условията на формирането на новото следвоенно статукво и на опитите за укрепване на т. нар. “народнодемократичен режим” в Румъния до началото на 50 – те години на него, както и на другите малцинства в страната, са предоставени сравнително широки права. Те намират най-реален израз в подема на българското образователно дело. В същото време изискването на утвърждаващата се тоталитарна комунистическа система за пълен контрол над обществото обуславя казионния характер на организационните структури на българското малцинство. Налагането към средата на 50 – те години на концепцията за хомогенна в национално и класово отношение държава е съпроводено с ново засилване на денационализаторската политика спрямо малцинствата и води до постепенно ликвидиране на българското етнокултурно присъствие в Румъния. За това “спомагат” още повече тираничният диктаторски режим в страната от средата на 60 – те години, урбанизационните процеси и нихилистичното отношение на българската държава към сънародниците в чужбина.
Ерозионното въздействие на тези фактори ускорява асимилацията на населението с български произход в Румъния. То води и до формирането на регионално или раздвоено самосъзнание, чиито български компоненти се проявяват само при “безопасни” исторически обстоятелства. Родовите етнически характеристики се съхраняват само в бита, от по-старото поколение и в селата с по-компактни български общности. Важна роля за по-доброто запазване на банатските българи играе католическата религия, както и техният относително по-висок стопански и културен просперитет.
Едва след събитията от декември 1989 г., открили пътя към демократизация в Румъния, се създават условия за възстановяване на обществено – културните организации на местните българи, за изучаване на майчиния език, за разиряване на техните контакти с България. Макар мъчителен, бавен и съпроводен с вътрешни противоречия, процесът на българска самоидентификация сред това население продължава да се развива и днес.
РУМЪНСКА ЦЪРКВА
ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА УНГРОВЛАШКО И МОЛДАВСКО КНЯЖЕСТВО ДО ОБЕДИНЯВАНЕТО ИМ В ЕДНА ДЪРЖАВА
ОТ ПОЛОВИНАТА НА XIII в. ДО 1861 Г.
1. Образуване на румънската народност и основаване на унгровлашко и молдавско княжество
Румънският народ се е образувал от сливането на римско или поримчено (трако - илирийско) население със славянско. За славянският елемент в румънската народност говорят много думи, които имат явен славянски произход в румънския език и славянските наименования на много реки и местности, които се запазили и до днес в него. В Молдавия например се срещат реките: Молдава, Студенец, Топлица, Сушица и др. и местностите Липова, Младина, Троица и др., а във Влахия местностите Красна, Ябланица и др., които без съмнение носят славянобългарски наименования. Образуването на румънската народност трябва да се отнесе към средновековните векове, когато българските славяни се настанили в Дунавската равнина. Пръснати главно по западния дял на Балканския полуостров римски колонисти, които римският император Траян (98-117) преселил из вътрешността на империята в Дакия (днешен Банат, Трансилвания и Влахия), след като минала бурята на великото преселение на народите, започнали да се придвижват и установяват в днешна Трансилвания и от там по Дунавската равнина, където се смесили със славянското население. Така след време се образувал нов народ, получил името румънски. Румъни днес живеят не само във Влашко и Молдавия, но и в Буковина, Бесарабия, Рутерия, Трансилвания и Североизточна Сърбия. Един особен клон от тях, известен под името куцовласи или цинцари живеят пръснати из Македония, Тесалия и Албания.
Като народ румъните се появили на историческата сцена през втората половина на Х²²² столетие, когато спомогнали да се образува своя държава. До това време те се намирали под властта на българи, маджари и печенези. Йоан Басараба ², тъст на българския цар Иван Александър (1331-1371), укрепил влашкото княжество, основано вероятно от Раду Черни и сложил началото на влашка княжеска династия. Гърци и славяни нарекли първото румънско княжество Унгровлахия, вероятно защото се намирало първоначално под властта на унгарците или защото било на пътя на Унгария (Маджарско). Унгровлашките владетели се наричали войводи. През времето на войвода Мирчо ² (1383-1418) влашкото княжество значително нарастнало.
Около сто години по-късно било основано и молдавското княжество, което обхващало областите Молдавия, Буковина и Бесарабия. За основатели на това княжество се смята някой си Драгош (1352-1353), който слязъл със своите съмишленици от Мармарош (Карпатите) и заел Молдавия, признавайки властта на маджарите. При наследниците на Драгоша обаче мармарошкият войвода Богдан подчинил това княжество и се провъзгласил за независим молдавски владетел (1360-1364). Поради това именно тъкмо Богдан се смята за основател на молдавското княжество. И молдавските владетели носили името войводи.
2. Християнството сред румъните
Най-ранните сведения за християнизирани зад дунавски жители изобщо се отнасят към Х столетие. Знае се положително, че когато маджарите завладели Трансилвания (Х в.), там имало християни. Според трансилванските летописни сведения маджарският областен владетел на Трансилвания, езичникът Гюла, предприел гонение към края на Х в. Против своите поданици християни, които принадлежа ли към православното вероизповедание. Не може да се твърди с положителност, че тези православни християни са били румъни, но не е изключено, те да са били такива. За всеки случай трябва да се предполага с голяма вероятност, че християнството сред тези трансилвански поселници е било разпространено от българите, под властта на които те са се намирали, преди да бъдат завладени от маджарите. Според положителни сведения в началото на Х²²² в. Вече е имало в Трансилвания власи(румъни), които изповядвали православната вяра. Те ще да са били християнизирани по-рано и успели да запазят православната си вяра, която изповядвали през Х²²² в., въпреки че са били завладени от маджарите, които приели християнството от Рим през Х-Х² в.
Християнизирането на трансилванските власи трябва да се отнесе и до власите в Унгровлахия, понеже те живели при еднакви общественополитически условия. И те са били подвластни на българите и не са могли да избегнат тяхното влияние в това отношение. Що се отнася до румъните в Молдавия, която не се намирала по това време под властта на българите, трябва да се предполага, че те приели християнството малко по-късно от унгровлашките и трансилванските румъни и то постепенно под влиянието на своите близки сънародници.
Няма исторически сведения за отделни епархии по левия бряг на р.Дунав до Х²V в. Трабва да се приеме, че православното население в тези области е било подчинено на пограничните български епископи (във Видин, Дръстър и Браничево). Под ведомството на Българската църква ще да е останало то и след завладяването му от маджарите и куманите. Православните християни в Молдавия ще да са били обслужвани до това време от духовници из Волинско-Галичката епархия, която се намирала близо до тях. След покоряването на Източна България от Йоан Цимисхи (972) Влахия останала под властта на българите. Поради това тя била подчинена в църковно отношение на Българската патриаршия, чието седалище се намирало в Средец (София). Понеже Василий ²² Българоубиец признал правата на охридския архиепископ над всички български църковни владения до 1018 г., трябва да се предполага, че охридския архиепископ запазил право и над Влахия. През второто българско царство, в чиито граници влязла Влахия, православните румънци ще да са минали под ведомството на Търновската архиепископия. Що се отнася до балканските власи, те останали под властта на охридския архиепископ, защото се намирали в неговия църковен диоценз. През Х²V в. Пък за тях била основана специална влашка епископия, която се намирала при планина Пинд или Грамос. Тази влашка епископия се намирала под властта на Охридската архиепископия.
3. Унгровлашка митрополия
Основанието на унгровлашко княжество довело по необходимост до основаването и на отделна митрополия в него. Началото си тази митрополия води от 1359 г., когато княз Александър Басараба (1338-1364), син на Басараба ², повикал в столицата си Арджеш вицинския (в Кавказ) митрополит Иакинт Критопул, който останал без епархия и убедил цариградския патриарх Калист ² да го постави за митрополит на Влашко, като дал клетвено обещание, че Унгровлашка та църква ще признае винаги неговата върховна власт и ще приема ръкоположени само от него архиереи. Не е известно защо княз Александър Басараба не поискал от търновския патриарх, под чието ведомство ще да се намирали неговите православни поданици, да постави отделен митрополит в страната му. Трябва да се предполага, че той се боял от политическото влияние на своя бивш зет, който напуснал сестра му Теодора и се оженил за хубавата еврейка Сара. След единадесет (1370) години във Влашко била открита нова митрополитска катедра. Поради напреднала възраст митрополит Иакинт се затруднявал да изпълнява своите служебни задължения. За да не спъва църковните работи, той в съгласие с влашкия княз Владислав (1364 - 1372) помолил цариградския патриарх Филотей да постави за негов приемник (митрополит на Унгровлахия) свещеник Даниил Критопул, по народност грък, който според някои историци бил брат на митрополит Иакинт. Цариградският патриарх подстригал Даниила, който вероятно е бил дикеофилакс на Влашката митрополия, за монах под име Антим, ръкоположил го за епископ и го поставил за митрополит не на цяла Унгровлахия, а на половината от нея (областта Олтения или Малка Влахия, западно от река Олта). Двете митрополии били независими една от друга и подчинени направо на цариградския патриарх. Преди да бъде ръкоположен за епископ, Даниил Критопул дал обещание, че не ще аспирира за митрополит на цяла Унгровлахия. Трябва да се предполага, че цариградският патриарх разделил Унгровлахия на две църковни половини, за да предвари едно евентуално обявяване на Унгровлашката митрополия за независима, имайки предвид случаите с Охридската и Търновската архиепископии. Седалището на втория влашки митрополит се намирало в град Северин, поради което той се нарекъл “северински митрополит”. Макар двамата митрополити да били по права напълно равни, арджешкият имал първенство по чест. Той се наричал митрополит на цяла Унгровлахия и съседните области, а северния митрополит само на част от Унгровлахия. Митрополитската катедра на първия се намирала винаги в столичния град, от начало в Аржеш, а от края на Х²V или от началото на ХV столетие в град Търговище.
Северинската митрополия престанала да съществува в 1419 г., когато маджарите завладели град Северин. Унгровлашката митрополия се отметнала от Цариградската патриаршия и минала под ведомството на Охридската архиепископия. Причината за това трябва да се търси във факта, че цариградската патриаршия поддържала Флорентийската уния (1439), която била отхвърлена от Унгровлашката митрополия и Охридската архиепископия. От началото на XVI в. Обаче тя наново минала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. През следващото столетие последната започнала да избира и поставя унгровлашките митрополити, като се съобразявала понякога с желанието на унгровлашките князе. По това време именно цариградският патриарх се сдобил със ставропигиални манастири във Влашко. Към края на XVIII в. Унгровлашката митрополия броила 4 епархии. Те били Букурещката, Римнишката, Бузауската и Арджешката.
4. Молдавска митрополия
Според положителни исторически вести през 1371 г. молдавските православни християни били обслужвани от Галичката (руска) митрополия. За това говори фактът, че папа Урбан V, който открил през тази година римокатолишката епископия със седалище в Серет, забранил на галичкия митрополит да се меси в църковните работи на Молдавия, защото уж бил схизматик. Галичкият митрополит по онова вриме бил Антоний, поставен от цариградския патриарх Филотей с право да се отнася до унгровлашкия митрополит, когато станело нужда да се ръкополагат епископи в неговата църковна област. Към края на XIV в. Обаче Цариградската патриаршия решила да вземе по – добре в ръцете си управлението на молдавските православни християни. Поради това патриарх Антоний IV изпратил йеромонах Симеон в Молдавия, за да задоволява от негово име църковните и нужди. Но в отговорните църковни обществени молдавски кръгове вече била назряла идеята за отделен епископ, поради което тези кръгове не останали доволни от този начин на разрешаване на техния църковен въпрос. Поради това молдавският княз Петър I или Роман I (около 1393-1394) поискал от галичкия митрополит Антоний и той ръкоположил двама молдавски епископи, от които единият се казвал Йосиф и бил роднина на княза, а другият – Мелетий. Седалището на епископ Йосиф се намирало в Аспокастрон (дн. Акерман), а на Мелетий вероятно в Сучава, главен град на Молдавия. За да държи Молдавия под непосредствената си власт, патриарх Антоний изпратил за свой екзарх в нея митрополит Теодосий, но той не бил приет от молдованите. Тогава патриархът изпратил митрополит Йеремия, но и той не бил приет. Разгневен от това митрополит Йеремия предал на проклятие молдавския княз, двамата епископи и техните пасоми. Патриарх Антоний поддържал Йеремия. Трябва да се мисли, че отговорните кръгове не приели изпратените им от Цариград митрополити или защото не желаели да бъдат под ведомството на Цариградската патриаршия.
През май 1395 г., след като митрополит Йеремия се завърнал в Цариград, без да се откаже от молдавската катедра, там пристигнал молдавският протопоп Петър, изпратен от княз Стефан (около 1394-1399), за да моли патриарха да признае двамата молдавски епископи за законни и да снеме проклятието от молдавските християни. Патриархът не само не удовлетворил молбата на княз Стефан, но поискал от него да изгони незаконните епископи, които нарекъл крадци, прелюбодей и разбойници. Той назначил протоиерей Петра за временен глава на молдавските християни с право на екзарх и обещал да го направи митрополит, ако се окаже достоен. Изглежда, че молдавците не били доволни от това разрешение на техния църковен въпрос, та патриархът бил принуден да изпрати още двама свой екзарси, но и те били отхвърлени. Над страната обаче продължавало да тегне проклятието на митрополит Йеремия. Поради това през 1401 г. пристигнала голяма делегация от страната на молдавския княз Александър Добри (1400-1432) при цариградския патриарх Матей ² (1401-1410) с молба да признае епископ Йосиф и да вдигне отлъчването на молдавските християни от митрополит Йеремия. След като патриарх Матей направил нужната проверка чрез свой апокрисарии дали епископ Йосиф е бил роднина на молдавския княз и дали е бил ръкоположен действително от галичкия митрополит Антоний за молдавски епископ, а не от сръбския патриарх, който нямал това право, между молдовласите и патриарха било постигнато помирение. Митрополит Йеремия отказал да се завърне в Молдавия и Патриаршията признала епископ Йосифа за молдавски митрополит. Така в 1403 г. или най-късно през 1407 г. възникнала Молдавската митрополия. Седалището на митрополит Йосиф, който бил подвластен на цариградския патриарх, се намирало в Сучава. Около 1630 г. то било пренесено в Яш, където се намира и днес.
Молдавската митрополия с малки изключения се намирала под властта на Цариградската патриаршия до обединението си с Унгровлашката и обявяването на Румънската църква за автокефална. Има основание да се мисли, че след Флорентийската уния тя се отцепила от Цариград и минала под ведомството на Охридската архиепископия, която не признала унията. Според летописно известие молдавският митрополит Теоктиск (1452 - 1477) бил поставен от охридския архиепископ Никодим. През ХV² в. Обаче Молдавската митрополия наново минала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Зависимостта на молдавския митрополит от цариградския патриарх се заключавала в поменаване на патриарха през време на богослужение, вземане на миро от Цариград и поискване на разрешение да бъде ръкоположен в епископски сан новоизбраният от събора на местните епископи кандидат. Тази зависимост обаче не всякога била спазвана. Молдавски митрополити били поставени без позволение на патриарха и не споменавали името му на богослужение. Молдавските князе – румъни или гърци и молдавските християни почитали цариградския патриарх. Те му оказвали голяма материална подкрепа. Молдавският княз изплатил грамадния дълг на Патриаршията към турското правителство, а други молдавски князе й предоставили цели манастири, които тя обявила за ставропигиални.
5. Унгровлашката и Молдавската митрополия през време на князете гърци.
Известно е, че още през ХV²² в. Турското правителство назначавало понякога гърци за молдавски и унгровлашки князе. От началото на ХV²²² в. Обаче след несполучливата битка при река Прут (1711), в която съединените сили на руси и власи претърпели поражение от турците, това станало постоянно явление. Ведно с гърците или погърчените князе, които били до тогава обикновено драгомани при Високата порта, започнали да идват в Молдавия и Влашко гърци и да заемат митрополитските и епископски места. Князе и архиереи гърци провеждали гръцки дух на образование. В отворените от тях гръцки училища започнали да се учат главно децата на болярите от двете княжества. Процесът на погърчване на църквата. Особено силно гръцкото влияние било в Унгровлахия. За увеличаване на гръцките архиерей и засилване на гръцкото образование допринесли твърде много т.н. преклонени манастири или манастири подарени на източни православни църкви. Тези манастири първоначално се управлявали от местни игумени и давали само част от приходите си на източни манастири, на които са били подчинени, но по – късно и особено през ХV²²² в. Започнали да се изпращат игумени от източните манастири, които ги покровителствали. Не рядко начело на тези манастири заставали като игумени епископи гърция. Влашкия княз Маврокордато например подарил през 1823 г. на Божи гроб манастира св. “Троица” и поискал да бъде поставен игумен епископ от Иерусалимската патриаршия. Цариградската патриаршия понякога задължавала такива игумени да вземат участие в избирането на унгровлахийските митрополити. Когато иерусалимският патриарх отивал във Влашко, той се разпореждал да се споменава в подарните на Божи гроб манастири и селски църкви неговото име, смятайки ги за ставропигии на Иерусалимската патриаршия. Унгровлашкият митрополит Антим (1708-1716) обаче се обявил решително против това искане на патриарх Доситей (или Хрисант), поддържайки, че Иерусалимската патриаршия няма ставропигиални манастири във Влашко и че в преклонените манастири трябва да се споменава името на епархийския архиерей. Макар някои от румънските князе гърци да се противопоставяли на това, Цариградската патриаршия поддържала, че игумените на преклонените манастири трябва да се назначават от източните манастири, на които са били подчинени.
През втората половина на ХV²²² в. Гръцки архиерей се опитвали да заемат и епархийски катедри в Молдавия и Влашко. Против тези аспирации на гръцки владици се обявили молдавския митрополит Янков ², който на специален събор в Яш (от 1752) успял да прокара решение да не се позволява на чужденец да заема митрополитско или епископско място в Молдавия и Влашко. Това съборно решение обаче останало неприложено. Молдавските князе направили на епархийски катедри гърци. В Молдавия имало гръцки архиерей дори без катедри. Цариградската патриаршия се противопоставяла на националистическите стремежи на молдавските митрополити. Подобно на фанариотските князе гръцките владици ограбвали православното румънско население в двете заддунавски княжества по различни начини. Налагали му църковни данъци, ръкополагали свещеници без енории и събирали такси за извършване на богослужение и треби на гръцки език. Симонията взела големи размери. Заели места срещу пари, свещеници и архиерейски наместници гледали да си възвърнат дадените суми и да забогатеят чрез ограбване на православните християни или тем подчинените духовници.
6. Борба на румънския народ срещу гръцките князе и архиереи
Националистическите тенденции у молдавските и унгровлашките князе и архиереи се зародили още в началото на ХV²²² столетие. Тези тенденции обаче се засилили особено много към края на това столетие и началото на Х²Х в., когато Русия започнала победоностни войни срещу Турция. В 1807 г., една година след влизането на руски войски във Влашко и Молдавия, молдавският митрополит Венеамин Костаки (1803-1808), по народност румънец и голям противник на гръцкото и турското иго, се обърнал с молба към руския император Александър ² да присъедини към своята богохранима държава румънския народ, защото такова било неговото горещо желание. Русите не присъединили румънския народ към своята държава, но подчинили Молдавската и Унгровлашката митрополия на руски Св.Синод, като поставили за екзарх на двете митрополии бившия киевски митрополит Гавриил Банулеску, румънец по народност и руски възпитаник, който се намирал на почивка в Дубосар, Херсонска губерния. С указ от 27 март 1808 г. император Александър ² нареждал, Гавриил Банулеску да се нарича пак член на Св.Синод и негов екзарх в Молдавия, Влашко и Бесарабия. По този начин били обединени за първи път в една църква двете еднородни румънски митрополии. Екзарх Гавриил Банулеску се установил в Яш. Той развил трескава дейност за благоустройството на църковните работи в двете княжества. Преди всичко той защитил духовенството от насилие. Взел в свой ръце преклонените манастири и привел в ред приходите и разходите им. Предписал те да отделят част от приходите си за училищни и благотворителни нужди. Преустройл духовните съдилища и определил образователния ценз на кандидатстващите духовници. Въвел регистри за кръщене, венчавки и умирания. Наредил да има в енория от 100 къщи само един свещеник и премахнал свещениците без енории. Разпоредил се, всеки архиерей да живее в епархията си, а свещениците да не освещават църкви с благословението на архиерея и да не внасят суми за издръжка на последния. Той преустроил откритата от Венеамин Костаки семинария в Соколски манастир по образец на руските семинарии и възнамерявал да открие и други семинарии. Повикал за ректор на Соколската семинария специален човек от Русия (протоиерей Петър Крутицки).
В своята благородна дейност екзарх Гавриил Банулеску бивал решително подкрепван от руския Св. Синод. Така последният лишил от катедра унгровлашкия митрополит Доситей, който се противил на разпоредбите на екзарха и поставил на негово място гърка Игнатий по негова препоръка. Когато и Игнатий се обявил против реформите на Банулеску, и той бил свален от катедрата. Гавриил Банулеску взел решителни мерки и срещу противопоставящите се на реформите му игумени гърци, поддържани от Цариградската патриаршия, като ги пръснал из руските манастири. Тази дейност на екзарх Гавриила обаче продължила само четири години. Съгласно Букурещкия мирен договор (16.Х²².1812) Турция си възвърнала двете княжества, като оставила под руска власт само Бесарабия. Румънската църква наново била разделена на две митрополии, които се намирали под властта на цариградския патриарх. Народното просветително движение обаче не позволило на новото фанариотско владичество да продължи дълго. Наред с Венеамин Костаки, който се върнал на молдавската митрополитска катедра, се издигнал като голям деятел за църковно – национално пробуждане на румънския народ и унгровлашкият митрополит Григорий ²V (1823 - 1834), роден в Букурещ.
Заедно със своите митрополити и румънският народ ненавиждал фанариотите. Поради това той начело с народния водач Тодор Владимиреско и Венеамин Костаки не подкрепил въстанието на гърците под водачеството на Александър Ипсиланти (1821). Нещо повече дори: молдавски боляри подбуждали населението против гръцките въстаници. Венеамин Костаки уверявал Високата порта, че Молдавия й оставала вярна. Тези факти накарали турското правителство да промени отношенията си към румъните. То турило край на фанариотското иго и започнало да поставя за князе в Молдавия и Влашко румъни. Макар двете княжества да оставали още в църковно отношение под опеката на Цариградската патриаршия, родната йерархия в тях се засилила и заработила усърдно за разрастването на родна духовна просвета, която пък укрепвала идеята за независима Румънска църква. Молдавците поискали сами да си варят св. миро, а унгровлашките епископи, които изпълнявали длъжността местопазители на митрополитския престол след смъртта на митрополит Григорий (1834), не изпълнявали нарежданията на Цариградската патриаршия и гонели нейните екзарси и игумени от Влашко. Към 1846 г. дори възникнало движение за отнемане на преклонените манастири от Патриаршията и поставянето им под властта на местни духовници. Този силен национален подем се изразил дори в движение и срещу руското влияние, което се засилило след Одринския мирен договор (1829), по силата на който Русия добила право да покровителствува румънските княжества. През 1848 г. пък избухнала революция, която била насочена преди всичко против руския протекторат. В тази революция взели участие и унгровлашкият митрополит Нифонт, който застанал начело на временното революционно правителство. Революцията била потушена, но стремежът на румънския народ към политическа и църковна независимост не изчезнал. В началото на втората половина на Х²Х в. У унгровласите и молдавците била назряла вече идеята за обединяването на двете княжества. Макар според Парижкия мирен договор (1859) те да били освободени от руския протекторат и властта на турското правителство да била ограничена над тях, власите и молдавците не останали доволни. Поради това през януари 1859 г. те провъзгласили княз Александър Куза (1859 - 1866) за княз на двете княжества. Две години по-късно (1861) Александър Куза обявил съединението на Унгровлахия и Молдавия в една държава, която получила име Румъния със столица Букурещ.
Римокатолишка пропаганда във Влашко и Молдавия
Опити да бъде насаден римокатолицизмът във Влашко били правени още преди да възникне Унгровлашката митрополия. Главни разпространители на римокатолицизма там са били маджарските крале. В началото на Х²²² в. Между власите в Трансилвания действали монасите от Тевтонския орден. Прозелитска роля през това време играла и Куманската римокатолишка епископия. Около 1237 г. в Олтения правили опити за покатоличване на православните власи доминиканци, които се настанили с тази цел в новооснования от маджарите дунавски град Северин, срещу днешния наш град Видин. Със същата цел и папа Инокентий IV (1243 - 1254) изпратил сред власите монаси от Францисканския орден.
През първата половина на Х²V в. Папите започнали да действат да подчинят православните власи чрез техните владетели. През времето на Александър Басараба (1340 - 1346), женен за католикинята Клара, в Унгровлахия плъзнали много римокатолически мисионери, които били подкрепвани от княгиня Клара. Под влияние на тяхната проповед някои боляри приемали римокатоличеството, но по-късно те напуснали Влашко и се установили в Унгария. В 1370 г. папа Урбан V (1362 - 1370) пък увещавал с писмо влашкия княз Владислав да скъса с православието и да приеме римокатолишката вяра, като се възползва от услугите на намиращите се според него във Влашко голямо количество латински монаси. Тези монаси наводнили Влашко поради прозелитската дейност на Владиславовата майка мащеха Клара, вдовицата на влашкия войвода Александър. Папа Григорий Х² дори замислил да открие във Влашко специална епископия. Въпреки това православните монаси не се поддали на римокатолишко влияние и останали твърди в православната си вяра. Унгровлашката митрополия не признала Флорентийската уния и не взела участие в събора. През ХV²² в. Папите се домогвали да спечелят Влахия чрез България. Първият католически епископ Илия Маринов в София полагал грижи да насади римокатоличеството във Влашко. Неговият приемник пък Петър Богдан сам ходил във Влашко с мисионерска цел. Към средата на Х²² в. Унгровлахия била подчинена на софийския римокатолически епископ, а Молдавия – на марцианополския. Усилията на Петър Богдан не дали задоволителен резултат. Католиците били малко на брой и пръснати в различни градове. Те нямали достатъчно храмове и свещеници. При все това във втората половина на Х²Х в. Във Влахия била основана римска католишка епископия със седалище в Букурещ. До това време влашките римокатолици се намирали под ведомството на никополския католишки епископ (в България).
Римокатолишката пропаганда в Молдавия също така нямала значителен успех, както във Влахия. Под влиянието на проповедта на францискански монаси през 1370 г. молдавският войвода Лацко станал католик и по негово нареждане била открита на следната година в Серет католишка епископия, която се намирала под ведомството на Лъвовската архиепископия. Пасомите на тази епископия обаче се състояли почти само от маджари и сакси, преселени в Молдавия. Молдовласите останали верни на православната си вяра. В началото на ХV² в. Серетската епископия била закрита, вероятно поради крайно малобройното си и бедно паство, което не могло да издържа своя архиерей. Приемниците на Лацко по политически причини подкрепяли римокатолиците в страната си. Някои от тях били женени за католикини, които подкрепяли римокатолишките проповедници.
Към края на ХV² в. Някои молдавски князе започнали да преследват католиците, а други направили опит да ги привлекат към православието.
Римокатолишката пропаганда изобщо нямала голям успех, защото срещнала голям отпор от страна на православните. Борбата на последните особено много се засилила срещу католиците в Молдавия през първата половина на Х²Х в. Молдавският митрополит Вениамин Костаки повел борба срещу назначения епископ в Бакау, като изтъквал, че това означавало нарушение на неговите митрополитски права. През 1838 г. папите назначили свои епископи в Молдавия, но не с титла Бакауски, а с име римски визитатори. Енергичната борба на православните срещу римокатолишката пропаганда довела до обръщане на много римокатолици маджари и сакси към православието. През първата половина на Х²Х в. Числото на римокатолиците в Молдавия не било по-голямо от 40 до 60 хиляди души.
7. Протестантска пропаганда в Молдавия
Предшественици на протестантството в Молдавия били мнозина хусисти, избягали от Унгария и намерили в нея убежище. Молдавският княз Александър Добри (1400 - 1423) бил благосклонен към тях и дори приел един проповедник в двора си. Макар да срещнали силна съпротива от страна на миноритите, маджарските хусисти се утвърдили в Молдавия, като основали свой град в Бесарабия (до Акерман). Те успели да привлекат много молдавски католици, но главно маджари и сакси. През втората половина на ХV² в. Обаче францисканците успели да върнат към католичеството отпадналите от него хусисти. През времето на молдавския княз Яков Хераклит (1561 - 1563) протестантството проникнало и сред молдовласите. Този молдавски княз бил лутеранин и първоначално се стремил да наложи протестантството на молдавските римокатолици. С тази цел той открил протестантско училище в Котнар, който бил средище на католици сакси. По стъпките на Яков Хераклит вървял и молдавският княз Янко Сакс (1579 - 1582), който дори бил наречен еретик, лутеранин. Най – лесно попаднали под протестантско влияние лишените от свои свещеници католици. Те дори се отнасяли в случай на нужда до протестантски пастори. Правосславният молдавски народ обаче не се поддал и на протестантско влияние. Разпространилото се калвинистическо вероизповедание, приписвано на цариградския патриарх Кирил Лукарис и протестантският катехизис на трансилванския княз Георги Ракоци (1631 - 1648) срещнали енергичен отпор от страна на православните защитници. Яшкият събор от 1642 г. осъдил калвинистическото изповедание, а молдавският митрополит Варлаам излязъл с писменно опровержение на Ракоциевия катехизис. В противовест на тези инославни изповедания Православната църква в Молдавия високо издигнала Православното изповедание на киевския митрополит Петър Могила, утвърдено на Яшкия събор, където било прередактирано. През 1692 г., то било преведено от гръцки и напечатано на румънски език в Бакау.
8. Българската общност в Русия
Въпросът за българската етническа общност в Румъния е имал важно, но много често пренебрегвано значение като част от българския национален въпрос. Неговите исторически и съвременни измерения обхващат много и различни демографски, езикови, културни, стопански и политически аспекти, които не са изследвани равностойно и всеобхватно. Добре проучени са българските говори в Банат, Олтения и Ментения, традиционният бит и култура на банатските българи, преселванията на българи в румънските земи, тяхното участие и приносът им в цялостния живот на Румъния до 1878 г. и патриотичната им дейност през епохата на Българското национално възраждане.
Българската общност в Румъния възниква и се формира по два начина – чрез преселване на румънска територия или чрез присъединяване на области, населени с българи. Българските преселвания в земите на север от Дунав са продължителен процес, породен от тежките условия на османското владичество. Един от неговите върховни моменти е след разгрома на Чипровското въстание през 1688 г., когато българите католици от Северозападна България напускат родните места и се установяват във Влашко. По – късно те са последвани от т.нар. “павликяни”, също българи католици от крайдунавските селища. След дълги скиталчества това население намира убежище в областта Банат, която тогава е под властта на Хабсбургската империя. Преселническото движение на българите е най – масовото в края на ХV²²² и първите десетилетия на Х²Х в., в резултат на руско – турските войни и кърджалийските размирици, обхванали големи райони на българските земи. След двете големи войни от 1806-1812 и 1828-1829 г. се формират и най-значителните преселнически колонии във Влашкото и Молдовското княжество. Броят на българите, установили се и пребивавали в румънските земи до Освобождението на България, възлиза на стотици хиляди, а според някои съвременници надхвърля един милион души.
По силата на Сан-Стефанския и на Берлинския договор от 1878 г. на Румъния е предадена северната част на Добруджа, където по това време българското население е най – голямата етническа група и наброява около 50 000 души. През 1913 г. Букурещкият мирен договор отрежда същата съдба и на българите от Южна Добруджа – около 135 000 души. Ньойският мирен договор от 1919 г. потвърждава присъединяването на цяла Добруджа към румънската държава. След Първата световна война в границите на т. Нар. “Велика Румъния” се намира и областта Бесарабия, където живеят няколкостотин хиляди българи. Тогава към Румъния преминава и част от областта Банат с над 10 000 българи. След присъединяването на Бесарабия към Съветския съюз през 1940 г., потвърдено след Втората световна война, и след възвръщането на Южна Добруджа към България, последвано от преселването на преобладаващата част на севернодобруджанските българи ( около 66 000 души ) в България, по силата на Крайовския договор от 1940 г., българската общност в Румъния придобива съвременните си пространствени и количествени параметри. Днес население с български произход живее в областите Банат, Олтения, Мунтения, Молдова и Добруджа. Според предварителните данни на последното преброяване в Румъния от 7 януари 1992 г. лицата, декларирали своята българска националност, да едва 9935 души.
Превратната съдба на българите в Румъния отразява превратностите в историята на Европейския югоизток и в частност на България и Румъния в ново и най- ново време. Тази съдба илюстрира конфликта между борбата за национално самоопределение или за защита на малцинствени права, от една страна, и държавната политика на денационализация и асимилация – от друга. Тя показва какво е положението на малцинствените общности в условията на авторитарни и тоталитарни политически режими.
9.Българското национално възраждане
Най-ярките и плодотворни страници от историческото битие на българската емиграция в Румъния съвпадат с епохата на Българското национално възраждане. Тогава българските преселници развиват многостранна стопанска, политическа и културна дейност. Те имат значителен принос както за развитието на своето ново отечество, така и за българското национално-освободително движение. В Румъния се създават най-важните организационни и ръководни центрове на това движение, подготвят се мащабни освободителни акции, издават се български вестници и книги, изграждат се български училища и църкви. Там живеят и работят бележити български възрожденски дейци като Епископ Софроний Врачански, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботев, братята Евлоги и Христо Георгиеви и др.
От друга страна, по същото време българската емиграция в Румъния е подлагана на непрекъснати центробежни влияния, на денационализаторски въздействия сред чуждото обкръжение. Значителна част от преселниците постепенно загубват българското си самосъзнание, приемат поданството и езика на новото си отечество и с течение на времето се претопяват в румънската народност. Причините за това са както техният стремеж за по-бързо адаптиране и устройване на новите местожителства, прекъсането на връзките с родината, еднаквото вероизповедание с местното население, липсата на достатъчно български църкви и училища, така и политиката на румънските власти и умението на румънското общество да асимилира новодошлите преселници. Затова редица дейци на емиграцията, изтъквайки гостоприемството, дадено от румънския народ и държава на българското население и изразявайки искрената си благодарност към тях, подчертават и ускорения асимилационен процес, на който са подложени българите в Румъния, и загубването на голяма част от тях в историческа перспектива като съставка от българската народностна общност.
10.След Освобождението на България
Тази тенденция се засилва особено след Освобождението на България. Постоянното намаляване на българското население в Олтения, Монтения и Молдова се дължи не само на това, че някои от емигрантите – и то предимно от интелигенцията, се завръщат в България, но и на засилващата се денационализаторска и асимилационна политика. Незаинтересоваността на българската държава към съдбата на румънските българи и влошаващите се българо – румънски отношения също заиграват негативна роля.
Същевременно включването в пределите на румънската държава от 1878 до 1919 г. на нови територии с компактно българско население като Добруджа и Бесарабия променя съдържанието и значението на българския въпрос в Румъния. Дискриминационният режим спрямо това население цели неговото стопанско разоряване, прогонване или асимилация и румънизация на населяваните от него земи. Той е в съответствие с политиката на изграждане на еднонационална румънска държава, която се налага окончателно след създаването на “Велика Румъния”. Като реакция се появява движението за защита правата и интересите на българското малцинство в Румъния, което обхваща, макар и в различна степен, българските общности в Добруджа, Бесарабия, Банат и в отделни селища на т. нар. “старо кралство”. Водеща роля в него имат българите от Южна Добруджа, които са с най-добре запазено българско самосъзнание и с потенциални аспирации за териториално възвръщане към България. Целта на движението е чрез организационно обединяване да отстоява българските малцинствени права и интереси в рамките на конституцията и на специалния договор за малцинствата в Румъния от 1919 г.
Националнотериториалният спор за Добруджа хвърля трайна сянка върху отношенията между България и Румъния от 1878 до 1940 г. Той актуализира проблем за малцинствата, който става предмет и на специални преговори през 30 – те години, завършили, без да се постигне споразумение.
11. След Втората световна война
След края на Втората световна война българското население в Румъния е вече значително по-малобройно, отколкото преди войната. В условията на формирането на новото следвоенно статукво и на опитите за укрепване на т. нар. “народнодемократичен режим” в Румъния до началото на 50 – те години на него, както и на другите малцинства в страната, са предоставени сравнително широки права. Те намират най-реален израз в подема на българското образователно дело. В същото време изискването на утвърждаващата се тоталитарна комунистическа система за пълен контрол над обществото обуславя казионния характер на организационните структури на българското малцинство. Налагането към средата на 50 – те години на концепцията за хомогенна в национално и класово отношение държава е съпроводено с ново засилване на денационализаторската политика спрямо малцинствата и води до постепенно ликвидиране на българското етнокултурно присъствие в Румъния. За това “спомагат” още повече тираничният диктаторски режим в страната от средата на 60 – те години, урбанизационните процеси и нихилистичното отношение на българската държава към сънародниците в чужбина.
Ерозионното въздействие на тези фактори ускорява асимилацията на населението с български произход в Румъния. То води и до формирането на регионално или раздвоено самосъзнание, чиито български компоненти се проявяват само при “безопасни” исторически обстоятелства. Родовите етнически характеристики се съхраняват само в бита, от по-старото поколение и в селата с по-компактни български общности. Важна роля за по-доброто запазване на банатските българи играе католическата религия, както и техният относително по-висок стопански и културен просперитет.
Едва след събитията от декември 1989 г., открили пътя към демократизация в Румъния, се създават условия за възстановяване на обществено – културните организации на местните българи, за изучаване на майчиния език, за разиряване на техните контакти с България. Макар мъчителен, бавен и съпроводен с вътрешни противоречия, процесът на българска самоидентификация сред това население продължава да се развива и днес.
, в случая колегата Луциан, няма как сам да се справи с риненето на авгиевите обори, чиито смет е произвеждана и напластявана колективно с десетилетия.
Comment