100 годишната война

[Йозеф Менгеле]

Причини и Повод
Причините за избухването през 1337 г. на най-продължителната война в историята на човечеството са много, но най-значимата от тях е все по-изострящата се борба между Англия и франция за надмощие в Аквитания. Тази област била английско владение и това давало възможност на Англия пряко да участва в делата не само на Франция, но и на Европа, което французите не искали повече да търпят. От своястрана Англия освен че нямала намерение да се оттегли от Аквитания, но имала и сериозни претенции към френския престол.(През 1328г. Капетингите измират. Според салическото право (мъжко престолонаслледие) короната получава Филип V², основал династията Валоа.)
Друга важна причина за започване на войната била сблъскването на френските и английските интереси във Фландрия. Франция отдавна се стремяла да завладее богатата и силно развита икономически Фландрия и по този начин да лиши Англия от най-важния и пазар за вълна.
Непосредствен повод за започването на войната бил отказът на френските юристи да признаят претенциите на английския крал Едуард ²²I към френската корона. Едуард III бил внук на френския крал Филип IV, но по женска линия и затова неговите искания били отхвърлени(салическото право).
Начало на Военните Действия
Както всяка война, така и Стогодишната била предшествана от усилени дипломатически действия и военни приготовления. Фландрийските градове застанали на страната на Англия, подпомагайки я сголеми парични средства. Крал Едуард I²² успял да привлече на своястрана германския император и някои от по-влиятелните германскикнязе. Английската армия била съставен предимно от свободни селяни, които за разлика от френските рицари били много дисциплинирани. Новост в английската армия бил корпусът на стрелците с лък, които още отдалече поваляли своите противници.
Англииските стрилци изстрелвали за една минута 12-13 стрели, докато наетите от французите генуезки арбалетчици изстрелвали не повече от четири.
Макар войната да започнала през ноември 1337 Г., първата сериозна битка станала през 1340 г. край Слайс при устието на р. Шелда. Тамфренският флот бил буквално унищожен, като по този начин Англияси осигурила господството по море.
Шест години по-късно в битката при Креси френската армия пртърпяла тежко поражение. Англииските стрелци успели да унищожат
около 1500 френски рицари, докато англичаните загубили само трима. Английската армия продължила своето настъпление и в битката при
Поатие през 1356 г., водена от сина на Едуард I²² - Едуард Черния
принц, бил пленен даже френският крал Жан Добрия.
След разгрома при Поатие и пленяването на краля управлението на франция поел престолонаследникът дофин Шарл. Той не можел да бъде провъзгласен за крал, докато баща му бил жив. Положението в страната било от лошо по-лошо, армията била дезорганизирана, хазната празна, а недоволството от водената политика повсеместно. Това принудило Шарл да свика през октомври 1356 г. Генералните щати, като в тях вече депутатите от третото съсловие заемали половината от местата. Като най-непримирими противници на дотогавашната политика се очертали епископ Льокок и бившият занаятчия Етиен Марсел. Дофинът бил "ринуден да подпише Т.нар. Велик мартенскиордонанс, според който властта му била ограничена, а Генералните шати поемали всички по-важнидържавни дела. Въпреки тези промени недоволството от политиката на Шарл сред привърженицитена Етиен Марсел растяло. През февруари 1358 г. те започнали въстание в Париж. Хората на Етиен Марсел нахлули в кралския дворец. Самият Етиен Марсел положил на главата на дофина шапка сцветовете на Париж и му обещал закрила. Шарл потвърдил ордонансите, ип не повнрвал на Марсел и при първия удобен случай избягал от Париж.
Жакерията
Едно от най-големите селски въстания във Франция започнало през 1358 година. Френските феодали наричали презрително селяните "жаки" - оттам дouтo и названието на самото въстание. Френските селяни имали от какво да недоволстват. Навлизането на паричните отношения в селото водели до влошаване на и без това тежкото им положение. Те били принудени да продават стоката си на пазара при сравнително ниски цени, за да получат пари, с които да платят данъци. Страшната, чумна епидемия през 1349 Г. също допринесла заразрухата в страната. Грабителските набези на англичаните по селатаотнемали и

"роизточнаФранция. Решителната битка се състояла на 10 юни 1358 г. край селището Мело. Там войските на наварския крал Шарл Злия успели да разбият въстаниците, като преди това заловили с хитрост Гийом Кал. Разгромът на Жакерията ускорил и края на Парижкото въстание. Дофинът Шарл влязълначело на верните си войски в Париж, а Етиен Марсел бил убит. . .

Години на Мир и Реформи
Дофинът Шарл ясно виждал, че силите му не достигат да победи англичаните. Военните действия само стеснявали неговите владения, затова през 1360 г. при Бретини той сключил стях мирен договор. Според този договор на Англия били отстъпени големи територии, достигащи чак до Пиринеите. Четиригодини след мира при Бретини в Англия починал в плен кралЖан Добрия. Дофинът бил обявен за крал под името Шарл V
Новият крал се заел енергично да реорганизира държавните финанси. Определени били със съгласието на Генералнитещати няколко постоянни данъка, доходите от които позволявали да се проведат реформи и в армията. На мястото на феодалното опълчение били създадени силни наемни отряди, кралската войска станала основа на армията. Бил създаден флот от120 кораба, а на въоръжение била въведена артилерията, такаче при възстановяването на военните действия френската армия била вече друга. Водена от Дюгеклен, тя, без да влиза вголеми сражения, успяла да изтласка англичаните към крайбрежието, като били превзети над 20О крепости.
Шарл V² отново упадък
Непълнолетният Шарл VI встъпил. на френския престол през 1380 година. Военните действия с Англия почти затихнали. През 1396 г. дори бил сключен мирен договор, който продължил 18 години. Въпреки мира обаче, вътрешното положение на франция се влошило. Причина за това била борбата за надм(_щие в управлението между брата и чичото на Шарл VI, който пък страдал от психическо заболяване и не можел да бъде пълноценен управник на страната. Тази борба довела Франция до разорение, което станало причина за нови въстания в селата и градовете.
През 1415 г. английският крал Хенри V нахлул във Франция. В битката при Азенкур, макар и по-многобройни, французите претърпели тежка загуба. Англичаните завзели цяла Нормандия и стигнали доПариж. Според сключения мирен договор при Троа франция губеласвоята независимост, като след смъртта на Шарл VI тя трябвало дастане част от англо-френското кралство, начело с Хенри V Но до
такова обединение не се стигнало, тъй като Хенри V и Шарл VI умрели в една и съща година. Техните привърженици обявили за крале съотвтно 10-месечния ХенриV и сина на ШарлV² - ШарлV²².
Орленската дева
Преграда за английското настъпление към Южна Франция бил гр. Орлеан. Ето защо -през 1428 г. англичаните го обсадили. И за французите, и за англичаните било ясно, че от тази обсада ще зависи (донякъде) изходътна войната. Шарл V²² разполаг с твърде малко войски, за да помогнена обсадените и успехът започнал да клони към страната на англичаните. В този критичен момент край Орлеан се появили френските войски, предвождани от Жана д'Арк.
Жана д'Арк била родена в селцето Домреми, в областта Шампан. Отраснала като обикновено селско момиче, тя като всички французи се вълнувала за съдбата на своята страна. Шестнадесет годишна, Жана започнала да твърди, че чува гласове на светии, които я напътствали да поведе народа за спасението на Франция. Отчаяни от неуспехите, хората бързо и повярвали. Самият крал Шарл V²² я
поставил начело на армията. Със своята смелост и проницателност Жана увличала всички след себе си. Тя първа влизала в битките и храбро се сражавапа с враговете. Вестта за нея и нейното пристигане край Орлеан окрилили французите и само за 4 дни те успели да сломят английската съпротива. На 8 май Жана д'Арк тържествено влязла в града.
Предвождани от Жана д'Арк, френските войски все по-уверено настъпвали, изтласквали англичаните. Успехите и правели огромно впечатление на нейните съвременници. Популярностга на Жана била толкова голяма, че от нея започнал да се бои самият Шарл V²². През 1430 г. обаче при една схватка при Компиен бургундците, които били съюзници на англичаните, успели да пленят Жана д'Арк. Срещу 10 000жълтици те я продали на англичаните, които след разпити я изправили на съд. Жана д'Арк била обвинена в магьосничество и осъдена от един френски предател -епископ Кашон, на смърт чрез изгаряне. На 30 май 1431 г. пламъците на кладата погълнали 19-годишната Жана д'Арк, наричана още Орлеанската дева.
Край на войната
След смъртта на Жана д'Арк успехите на френските
войски не секнали. През 1435 г. бургундският херцог минал
на страната на Шцрл V²². Една година по-късно французите
влезли в Париж. Англичаните били изгонени от Франция,
като в техни ръце останало единствено пристанището Кале.
През 1453 г. бил сключен мир, с който се слагал край на
Стогодишната война.

[ISTORIK]

http://duguesclin.free.fr/guerre_de_cent_ans/page/guerre_cent_ans.html

[atriel from kalgor]

Бих искал да разкажа малко по-подробно за Азенкур понеже тази битка е един уникален пример за това как една малобройна, но дисциплинирана и строга армия може да постигне успех, особенно когато противникът и я подценява.

Азенкуртската кампания

На 11-ти Август 1415, Хенри V, крал на Англия от две години, отплавал за Франция с армия, за да предяви своите претенции за Френския трон. Неговият план бил да завземе Харфлутер като предмостие преди да тръгне надоло от Сиен, към Париж и Бордеукс. Има няколко възможни причини за тази кампания. Това не било само опит на Хенри да претендира за онова, което вярвал че е негово законно право по рождение (да бъде Дук на Нормандия и на Френския трон), но също така той възнамерявал да укрепи своето владение, като обърне внимание и на проблемите “в къщи”. Още повече че не липсвали и провокации от французите, които нападали англииските брегове. След редица поражения и пречки, англииските военни сили имали три главни предимства. Ако се разгърнели добре, англииските стрелци били едни от най-страховитите бойни сили в Европа, Хенри бил силен генерал, а сред френските лидери, под управлението на слаб крал, с чести пристъпи на лудост, царяло безредие.
Тогаващните наблюдатели описват флот от 1500 кораба, които превозил Армията на Хенри през канала. Това явно е преувеличено, защото числеността на този флот е многократно повече от тази на Англииския флот, който оставал. Вероятно този боен строй, пренасящ войски, 8000 стрелци и 2000 войници, заедно с артилерия, коне, талиги за провизии и багаж, и придружители и помощници, им е направил доста силно впечетление.
Войските стъпили на вражеска земя на 14 август, на три мили западно от Харфлутер. Харфлутер бил силно укрепен град, със здрави стени, с 26 кули, крепостен ров, и три порти с подвижни мостове, и бил защитаван от няколко хиляди войници. Французите доказали умението си ефективно да отблъскват англичаните, които разчитали на артилерията за своите атаки. Средновековната артилерия била голяма и тромава, изхвтрляла железни снаряди на повече от 9 фита?? разстояние, а при калибър над един фут, изстрелвала каменни топки с тегло над четвърт тон. Имало проблеми с извеждането им на позиция, тъй като французите също познавали снарядите и техните офицери стояли на стените и наблюдавали техните атаки. Това, заедно с небрежността и слабостта на защитниците, направило живота на англииските артилеристи твърде несигурен, и те понесли тежки загуби.
Обсаждащите англичани били принудени да спят главно на земята, и да пият заразен сайдер, вино и вода. В резултат дезинтерията и болестите били широко разпространени. Най-накрая Харфлутер се предал на 22 септемри, като съгласно законите на войната бил спасен от плячкосване. Между другото, в хода на тези събития, Хенри загубил повече от една трета от своята армия, а много от оцелелите били бoлни.
Неговият оригинален план да тръгне към Бордеукс вече не се поставял под съмнение. Противно на съветите, той решил че най-добрия начин “да вдигне знамето” е в открита битка с напредващата френска армия, преди да се отправи към Калайс, на 120 мили.
Като се отказал от артилерията и от обозите, Хенри сложил графа на Дорсет да командва Халфлуер със сили от 500 войници и 1000 стрелци. Той напуснал града на 8-ми Октомври със сили от около 900 войници и 5000 стрелци, които носили провизии само за осем дни. Неговият ескорт бил под командването на Сър Габриел от Умфравилле и Сър Джон Кронуал, личен телохранител на Хенри, Дук на Глоусестер и Граф на Хънтингтон, докато задният фланг се командвал от Дукът на Йорк и от Графа на Оксфорд. Те открили че река Бетхън е придошла и били принудели да тръгнат нагоре по течението и в търсене на брод, през които преминали чае на 11-ти Октомври. През следващите дни те прекосили Брест, като изминали 80 мили за пет дни.
На 13-ти Октомври те се придвижвали бързо по земя, за да прекосят Сома над устието и, но от френски пленник научили, че френските сили, наброяващи 6000 души, щели да спрът тяхното пътуване. Затова се обърнали на север в търсене на брод, и вървели пет дни, като ставали все по-гладни и по-гладни, докато накрая се наложило да преминат Сома при Белленкорт и Войенес, където успели да отблъснат атаките на френската кавалерия. През цялото време французите пазели мира. След като преминали, на 19-ти Октомври, Хенри обявил 20-ти за почивен ден, след като видял пристигането на Френски пратеници, които му отправили официално предизвикателство за битка.
“Нашите лордове чуха, че ти възнамеряваш със своята армия да завземеш крепости, замъци и градове, които са част от Френското кралство, и да обезлюдиш Френските градове. Заради това, и в интерес на тяхната страна и на техните клетви, много от нашите лордове се съюзиха, за да защитават своите права. И те искат, ти да научиш чрез нас, че преди да достиглеш до Калайс, те ще се срешнат с теб, за да се бият с теб, и да отмъстят за твоето поведение”
Хенри просто отговорил: “Нека всичко бъде по волята Божия”
На 21-ви Октомври англичаните изминали 18 мили, и още 53 през следващите три дни, за да бъдат спасени през следващите два. Но по-късно, на 24-ти Октомври, Дукът от разузнаването на Йорк съобщил на Хенри че мощна френска армия вече вървяла по техния път и препречвала пътя им към Калайс. Англичаните укрепили позицията си по дължината на един хълм. Французите също приготвили своята бойна позиция, половин миля надоло, но не бързали да нападат, поучени от Керси.
Хенри осъзнавал че той има много по-малко хора, знаел и слабите страни на своята армия (много били болните от дизинтерия, и всички били изморени и гладни, след като дни наред са живяли от нищо-боклуци и сурови зеленчуци), и затова предложил да се върнат в Харфлутер, и да платят обещетение, за да им се осигори свободен и сигорен проход към Калайс. Французите обаче искали той също да се откаже от всички свои претенции за френската земя разделена от Гуйен. И докато Хенри променял своето предложение, преговорите се оказвали все по-неефективни, и той скоро ги прекратил, след мрачно престъпление. Пленниците които били заловени по време на кампанията, били пуснати под клетва, че ще се върнат, ако Бог е на страната на Хенри, и англичаните победят в битката.
Англичаните лагерували много тихо, докато дойде нощта, не само заради изтощението на армията, и крайно несигорната си позиция; повечето очаквали че ще умрът през следващите дни, но под командването на Хенри. Тишината била нарушавана само от изгубени коне, или тракане на доспехи на рицари, и дори тренирано ухо не можело да долови звук. Така тихи било в лагера че френските опоненти дошли за да се убедят че няколкото огъня в англииският лагер не маркирали просто една изоставена позиция.
Френският лагер, от друга страна, не бил много по-различен. Французите били така сигорни в победата, че много от тях останали до късно да пият, да играят комар, или да се хвалят кой кого щял да убие или да плени. Някои рицари даже рисували картини, на които Хенри бил проводен през улиците на Париж.

Битката
През по-голямата част от нощта валял дъжд, които намокрил обилно земята, и на някои места тя се покрила с дълбока кал. Двете армии се надигнали преди зазоряване, и се приготвили за битката, англичаните наброявали 5000 стрелци и 900 войници, а французите, между 20-30000. По правилата на рицарството, това бойно поле не било благоприятно за нито една от двете страни, но французите сами заели неизгодна за тях позиция. Те се събрали заедно, на около 1000 ярда от англичаните, разделени от наскоро разораното поле. Малкият наклон между тях определял обстоятелството че армиите били открити от всички страни. Двете страни на бойното поле били ограничени от гори, които оформяли стеснение от 1200 ярда, в което можели да се съберът само 900 французи, и тази армия щяла да бъде очаквана. Това силно намалило свободата на движение от която се нуждаели французите за да използват своето огромно числено превъзходство и не им позволиило да пбходят и да обкръжът далеч по-маките сили на англичаните.

Английската позиция
Англичаните се подредили в проста линия, без резерви, в три групи от войници, като излагали еднакво на риск, фронта, средата и тила, от свички страни. Дясното крило се командвало от Дукът на Йорк, центъра от Хенри а лявото крило, от Лорд Кеимос. Имало известни спорове относно подреждането на стрелците. Традиционният поглед бил, че всяка група от войници трябва да бъде разделена от глоям клин от стрелци, основните части от тях да се групират във всеки от фланговете. По-нови изследвания обаче посочвали, че това подреждане значително отслабва линията. Ако по-тежко бронираните войници, достигнели до контакт с по-леко бронираните стрелци, те можели да разчитат единствено на това да се разпръснат бързо, и по този начин да разрушът линията. Но ако обаче, стрелците се подредели по фланговете, в съзвучие с обичайната английка практика, по 2500 души на страна, под ъгъл напред, това щяло да позволи да се води огън и от двете страни към всеки, който нападал центъра на линията. Тази формация имала важно значение по-късно, в битката.
Възможно е, малки формации от стрелци да са били позиционирани и в Трамкуртските гори, в гърб на френските линии. Това би довело до объркване във френските линии и отклоняване на войските от главната битка. От тази позиция, те можели също да водят огън по фланговете, докато французите напредвали за да осъществят контакт с главната част от английската армия. Съществуването на такива сили обаче се отрича от много от англииските летописци.

Френската позиция
Французите построили три линии, като първите две били съставени от маршеруващи войници и една трета планински стрелци. Кавалерията била разположена на всеки фланг, 1600 души командвани от Коунт Д’Вендом на лявото крило, и 800 души, командвани от Клидент де Бребайнт. Отстрани на фланговете били разположени няколко неефективни оръдия, които така и на дали повече от няколко изстрела, по време на цялата битка. Между двете линии били разположени стрелци с лъкове и арбалети. Ситуацията във фернските линии, обаче била съвсем различна. Всеки благородник искал да бъде сред първите редици и гирдо да вдигне своето знаме. Това довело до сериозно разместване на позициите, и стрелците били изблъскани във фланговете до такава степен че първите две линии заприличали повече или по малко на една голяма хаотична тълпа. “Силата на армията на Филпи и Джон Д’Валайс била спряна от разгорещените и недисциплинирани аристократи, които се мислили за най-ефективните военни сили на света, но всъщност били много малко по-различни от една въоръжена сган...”

И така двете страни останали групирани, и в продължение на четири часа не пожелани да се придвижат повече от 7am??? до около 12am???. Мъдрият съветник на Д’Алберт и Боукикаут известно време настоявал, че трябва да се изчака англичаните да нападнат, и това че те са по-малобройни ще донесе най-малко пречки. Всъщност, докато спорели те не нападали, и чакали англичаните да умрът от глад. В същото време обаче, англичаните щели да бъдат победени, ако на влязат в битката. Французите, все още уверени в победата, използвали това време да се бутата за позиция, да се хранят, да се карат помежду си и да подхвърлят обиди към англичаните. Идокато всички стояли, някои гледали да не изцапат своите брони.
А на хиляда ярда, Хенри знаел че те щели да се бият в този ден с неговите войници, които били останали без храна, и отслабвали все повече. И затова след като се посъветвал, той наредил на англичаните да настъпват.

Битката
Английското настъпление
Англичаните напредвали спокойно, но сигорно към френските позиции за да достигнат обхавата на далечните стрелци (приблизителни 250 ярда). Придвижването в добър строй им отнело малко повече от десет минути. Ако през това време фрацузите нападнели, нападението щяло да бъде отразено от англичаните. Имайки информацията че французите възнамеряват да нападнат неговите стрелци с многобройна кавалерия, Хенри наредил всеки стрелец да изреже кол, дълъг девет фута, и да го подостри и в двата края. След като достигнел своята позиция, стрелецът трябвало да забие кола си в земята под такъв ъгъл, че да прониже нападащ кон. Коловете щели да бъдат маскирани сред гъсталаците в позицията на стрелците. Това създавало опастност за планинските ездачи да навлизат, но предлагало достатъчно място за леко бронираните стрелци, които щели да могат да се движат свободно. Сред тези гъсталаци стрелците щели да стрелят свободно наоколо, от техните флангове, обърнати срещу дърветата.
Така построени, стрелците необезпокоявани нанасят първия удър. “Въздуха бе затъмнено от ужасно много пронизителни стрели, които прелетяха през небето, и се изсипаха върху врага, като съкрушителен дъжд”
И все пак това не нанесло големи поражения, тъй като се стреляло от максимално разстояние, но този удър предизвикал оглушителна врява сред френските линии. Тъй като английските стрелци обстрелвали с десет залпа в минута, докато първите стрели паднели, следващите вече били във въздуха. Сред объркването от това което се случвало, и сред шума на освирепелите французи, пострадалите коне и войници, френската кавалерия от фланговете се спуснала в атака, последвана от първата линия маршеруващи войници.


Нападението на френската кавалерия
Тъй като трябвало да се държи и да се придвижва в строй, нападащата кавалерия можела да изминава едва 12-15 мили за час. За да покрие разстоянието до английските линии, и били необходими около 40 секунди, достатъчно време за още три или четири залпа от стрели. Сутринта, по време на чакането, слабото командване позволило на много от конниците да се отклонят от позицията си. И така, изненадани от нападението на англичаните, конниците съвсем не били всичките. На всичкото отгоре, заради дърветата от едната страна на бойното поле, те не могли да обходят стрелците и се наложило да ги нападнат фронтално. А тези от тях, които достигнали до линията на стрелците, можеби не видели коловете сред многото стрелци, нанизали се право на гъсталака от остриета и не могли да пробият линията. Докато оцелелите отстъпвали в безредие, те били последвани от нови залпове от стрели. Конете, полудели и побеснели от болка и ужас, без място за маневри, връхлетели направо върху настъпващите войници, и нарушили тяхното планирано придвижване.

Атаката на френските войници и боя
Преминаването на разстоянието до англииските линии отнело четири – пет минути, и дало възможност на англичаните да си поемат въздух. Това станало въху калната земя, разорана допълнително от атаката на кавалерията. Когато дистанцията намаляла, англииските стрелци можели да стрелят направо по своите мишени. Техните стрели били снабдени с “тъп връх” измислен специално за да пробива брони. Докато французите напредвали, те оформили три колони за да нападнат англииските войници. Това било отчасти планирани, но и от части наложено. Френските войници гледали на стрелците като на по низши в социално отношение, и незаслужаваши внимание опоненти, докато за залавянето на англииски благородник, те щели да спечелят откуп.
Освен това, докато французите напредвали към англииските позиции, 150 ярдовото стеснение на полето съгстило техните линии. Допълнителино, онези които били по фланговете, уплашени от градушката от стрели, натискали навътре онези пред тях. И когато най-накрая французите успели да достигнат английската линия, те нямали достатъчно пространство да се бият свободно.
Тъй като използвали пики в ръкопашният бой, атакуващите се втърнали да бягат в последните няколко метра, за да нанесът максимален шок при сблъсъка със защитаващите се, да отворят пролуки в линията им, да я разделят и да я разблускат в безредие. Англичаните отстъпили назад в последния момент, като оставили френските копиеносци, които били дистатъчно разгневени, да се нахвърлят по инерция върху самите себеси. Френската линия нападнала съвсем неорганизирано, в безредие, и била на път да се оттегли бавно назад, през разораната земя. Френската артилерия продължавала да бъде в слаба позиция и не мецела да води огън по бойното поле, а стрелците и арбалетчиците я превъзхождали, както в бързина така и в далекобойност, и особенно в точно премерените изстрели на стрелците с далекобойните лъкове. Затова тя била изместена от позицията си от войници. И така, когато французите достигнали англииската линия, те били леко позакъсняли.
Докато двете сили се сблъсквали, англииската линия се защитавала, но скоро се прегрупирала, и нито една от двете страни не отстъпвала. Англичаните нямали намерение да отстъпят от своята сигорна позиция, и и да излязат на широкото бойно поле, което щяло да доведе до почти сигорното им унищожение, а французите били сигорни в победата, и многочислената им армия се блъскала отзад. Притиснати от тълпата, французите не можели нито да нападнат, нито да се отбраняват ефективно, и това довело до надмощие на англичаните в боя, човек срещу човек. Докато нападащите се усетят, те се превръщали в пречка за онези, които ги следвали. И така, англичаните натискали напред, и посичали нападащите французи. Получли се ефект на търкаляне. Французите били изблъсквани в страни от онези отзад, но и те също били връщани назад от англичаните. И докато все по- разбърканата френска линия се изнасяла навън към стрелците, те захвърлили лъковете си и грабнали своите мечове брадви и други оръжия, включително и такива взети от французите, или паднали по фланговете. По-тежко бронираните бойници не можели да издържат на тази яростна атака, която била много по-сполучлива когато стрелците порсто се групирали по двама или трима, отколкото тази на войнисите разбъркани при предишното нападение. Докато един или двама атакували франските войници, трети можел да маневрира зад тях и да посича техните колена, незащитени отзад. Веднъж свален, измореният рицар можел бирзо да бъде отпратен с острие през съединението на броната, или през решетката на шлема. Постепенно въртящият ефект се повторил и по фланговете, като зоната на боя се разширила, и французите били обкръжени. Много от пострадалите или падналите доло, не могли да се изправят от калта по време на отстъплението, под тежестта на броните си, и били прегазени от натиска на онези зад тях.
Първата фернска линия била вече напълно унищожена, всички избити или хванати в плен. Когато следващата линия достигнала до мястото, повечeто се оттеглили, като видели резултата от първата атака. Дук Д’Барабант, които предната нощ бил обещал празненство по повод на кръщене, се появил твърде късно в битката. Неговата кратка атака била бързо разбита, и след това той загубил живота си.
Съвременни очевидци описват камарите от френски тела “...високи колкото човек...”. Това навярно е преувеличено, но подхожда на онова, което се е случило. За половин час първите две френски линии били унищожени. Хенри внимавал нито един пленник да не се отдели, докато третата линия продължавала да представлява съвсем реaлна заплаха.

Избиването на пленниците
Докато пленниците, които били доста повече от останалата английска армия, били строявани в редица в тила, до Хенри достигнало съобщение. Тълпа от селяни и трима рицари, под командването на Лорда на Азенкурт, нападнали в гръб товарен обоз. Тъй като англичаните не можели да си позволят повече от символична охрана, тя била бързо разбита, и нападащите разграбили товара, включително и една от короните на Хенри. Tова всъщност можеби е бил слаб опит за атака по фланга, базирана на френският план за разбиване на тила на англииската позиция. Това се случило когато Коунс Марле и Фаъюембегес събрали 600 войници за контра атака, която завършила също така катастрофално като останалите. В отговор на настъпилата паника, Хенри наредил пленниците да бъдат избити. Англииските войници се портивопоставили, вероятно защото това не е твърде морално (избиването на равностойни, след като те се предали било нечестно), а също така и икономически изгодно. Войниците щели да останат без откупа от тези пленници. Като резултат, 200 стрелци получили работа като професионални войници, а не като рицари.
Имало е много възможни причини за това нареждане. Възможно е това да е било просто отмъщение за нападението на товарния обоз. Друго възможно предположение е, че е бил използван страхът от оръжието, за да се контрокират пленниците. Връщането на 1000-2000 пленници в Англия, от онези които били останали на бойното боле, предимно стрелци, можеби е изглеждало ефективно, дори и да е брутално пленииците да се движат бързо отзад и последните да бъдат бити, ако се опитата да се отделят със сила. Но при съотношение, в крайна сметка ,10-1. А сега много по-важно било, че пленниците били повече от англичаните, които все още стояли с броните си на бойното поле, и с оръжие. Третата френска линия заплашвала да нападне, и Хенри бил разтревожен от заплахата за тила. Броят на убитите е неизвестен, но съвременни свидетели казват че те били повече от загиналите е битката. Сегашните учени остро критикуват Хенри аз това си действие, и интересно да се отбележе, че онези които не са присъствали на този ден, дори французи, правят същото. Всъщност много аргументи оправдават това действие, и дори стигат и още по-далеч, като критикуват третата френска линия, че тя е причината за него. От гледна точка на рицарите от 15-ти век това е било необходимо, французите също са го правили по-рано. Атаката така и не била проведена, и избиването на пленниците сложило край на надигащата се заплаха. С унищожаването на първите две линии и с отстъплението на третата, битката при Азенкурт била спечелена.


Последиците

Според тогавашни оценки, френските загуби били между 4000 до 11000 души, докато сегашните учени пресмятат 7000 до 10000. Трябва да прибавим и 1500 до 1600 души взети като пленници от англичаните, включително и всички благородници. Много от тях не успели да платят откупа си, никога не се върнали. Като резултат, били загубени близо половината френски благородници, които били основната подкрепа за френския крал. Много от тях идвали от северните провинции, от където французите попълвали голяма част от своята армия. Според най-завишените данни обаче, англииските загуби са 500 души, а според по-надеждни източници, приблизително 100.
Но само с унищожението на френската армия на бойното поле, Хенри не бил способен да реализира своето преимущество, и да тръгне към Париж, предвид окаяното състояние на своята армия, и липсата на обсадни оръжия.
Англичаните, заедно със пленниците, най-накрая достигнали до Калайс на 29-ти Септември. И макар че били спечелени малко територии, далеч от новата стратегическа точка, след нахлуването в Харфлутер, френската военна машина била покосена, и тожа щяло да допусне бъдещите победи на Хенри да бъдат спечелени много по-лесно.
Последиците обаче могат да се обобщят с едно просто изречение: “ Редовната, обучена и дисциплинирана армия побеждава друга, заслепена от силата си”

[ISTORIK]

Oх, лошо ми става, като чета, как им пишеш имената - и английските, ама - най-вече - френските...

[atriel from kalgor]

Съжалявам за което, но чужите езици съвсем не са от най-силните ми страни. Ще бъда благодарен на всеки който ме поправя за грешки от подобен род (а и не само).

[ISTORIK]

Прочети моите мнения в тази тема, за да се ориентираш...
Нямам време, да поправям в момента всяко име, а и не съм модератор...
Помоли Меllissa...

[Хана]

Прехвърлям част от дебата в тази тема. Въпросът е дали 100-годишната война е цялостно събитие, една война или е обединено за удобство на описанието поредица от няколко войни, в такъв случай колко и как трябва да се отграничат тези войни?

Отграничаването може да стане по традиционното разделяне на военни действия и сключването на мирни договори; може да стане по кралете, управлявали - обаче къде? в Англия? във Франция?
Сравнително по-трайните мирни договори са 2, съответно тогава би трябвало да имаме 3 войни с 2 узаконени идеи за мир. Прекъсването на военните действия не винаги съвпада с тези договори, съвпадението е по-скоро принудително, а не заради желанието за мир и от двете страни.

Английските крале са 5, да речем, някои от тях са сравнително за кратко и не внасят някакъв свой обрат в действията.
Френските крале са също 5, но с други години на управление, плюс примерно управлението на Шарл Лудия.
Да речем вземем за основа английските крале. Имаме период на Едуард: начало на войната, повод - френската корона, цел - Аквитания; период на Хенри 5 - нарушаване на мира и възобновяване на войната с цел - френската корона; период на Хенри 6, който встъпва на престола още като дете и просто продължава започнатото от Хенри 5. Различното в периода на този крал е че от доста успешна нападателна война англичаните преминават първо към отбранителна, а после и губят почти всички френски територии.
Единственият, който е знаел точно и ясно за какво се хвърля във войната, е Едуард ²²². Следващите до голяма степен продължават неговата идея.

[gollum]

Добра идея - хем ще има поне един по-детайлен пример към въпросната тема. А и хубавото на тази тема е, че има събрани доста факти за 100-годишната война (хубаво поне за мен, като човек слабозапознат с нея). Мисля че за се започне работата по тази задача ще е хубаво да се разграничат първо потенциалните периоди, които могат да се обособят в "отделни войни", да се формулира какви са били целите на всяка страна във всяка от тях (по-точно евентуалните промени и разлики).
Засега от прочита на натрупаните в темата факти бих запитал няколко неща:

1. В началото на конфликта целта на от страна на Едуард ²²² не е ли доста различна от "короната на Франция" или "власт над цяла Франция" (с евентуален допълнителен мотив на "присъединяване на Франция към Англия"), а по-скоро спор за Аквитания (и херцогство Гийена, ако правилно съм разбрал поста на Историк)?

2. Самият конфликт се развива в рамките на династични претенции над домейна на краля на Франция (а въобще кралската корона дава пряка власт само над тази част на кралството?), които на свой ред имат за причина поризходът на управляващата династия в Англия.
Т.е., дали въобще е парвилно да формулираме целта на войната (в началния й етап) като желание на английският крал Едуард ²²² да притежава и френската корона и в дългосрочен план да създаде общо антгло-френско кралство (със съвсем отделното разглеждане на тенденциите в посока централизация, увеличаване на кралската власт/феодално разпокъсване, огарничаване на кралската власт)?

Ако можем да установим, че в началото от страна на английските монарси има ясни конкретни цели, а впоследствие такива липсват ("Единственият, който е знаел точно и ясно за какво се хвърля във войната, е Едуард ²²². Следващите до голяма степен продължават неговата идея.") или пък съответно установим постепенна промяна на целите, то вероятно ще ни е по-лесно да си създадем нашето разделение на отделни войни. Разбира се, трябва да се разгледат и целите на френските монарси и останалите действащи лица (окито сами по себе си са могъщи конкуренти на френския монарх) - доколко англичаните са основната движеща сила в конфликта, а френските благородници по-скоро реагират на техните действия, или можем да установим периоди на активност за всяка страна, което да ни помогне при определянето на границите на войните.

[Хана]

1. В началото на конфликта целта на от страна на Едуард ²²² не е ли доста различна от "короната на Франция" или "власт над цяла Франция" (с евентуален допълнителен мотив на "присъединяване на Франция към Англия"), а по-скоро спор за Аквитания (и херцогство Гийена, ако правилно съм разбрал поста на Историк)?

2. Самият конфликт се развива в рамките на династични претенции над домейна на краля на Франция (а въобще кралската корона дава пряка власт само над тази част на кралството?), които на свой ред имат за причина поризходът на управляващата династия в Англия.
Т.е., дали въобще е парвилно да формулираме целта на войната (в началния й етап) като желание на английският крал Едуард ²²² да притежава и френската корона и в дългосрочен план да създаде общо антгло-френско кралство (със съвсем отделното разглеждане на тенденциите в посока централизация, увеличаване на кралската власт/феодално разпокъсване, огарничаване на кралската власт)?

Проблемът е, че за да отсъдим каква е била целта на войната, в случая респективно целта на сувурена, започнал военните действия, би трябвало по-скоро да разсъждаваме в рамките на модела "мотивация в средновековието". Чисто формално, на основата на документите Едуард започва война за френската корона, т.е. ако се придържаме строго към източниците, трябва да приемем това твърдение. Но ние обичаме да отиваме отвъд източниците и мотивационният анализ и здравият разум изобщо и на Едуард в частност (а той го е притежавал) подсказва по-скоро една икономическа мотивация: територии, доходи, търговия и т.н. Претенциите към френската корона са начин за осъществявавен на тези мотиви. Вероятно обаче идеите на Едуард в процеса на военните действия са претърпяли известна промяна, най-вече заради толкова лесното и успешно напредване на англичаните по територията на Франция. И когато Аквитания става част от Англия (Аквитания и Гиена е едно и също, Аквитания е старото име, Гиена е актуалното към момента на войната) войната все пак не свършва, макар и да е подписан мирен договор, даващ на Англия много повече от едната Аквитания. Което означава, че не е това основната цел поне към този момент.
Моята хипотеза е, че постепенно (за 30-40 години) от традиционна средновековна война за територии 100-годишната война са превръща в характерна за новото време междунационална война. Приемам евентуалните упреци, че е рано към този период да се употребява термина "нация", но войната между Франция и Англия придобива черти, характерни за такъв тип война.
Въпросът е дали периодът на Едуард е част от този нов тип война и нейна необходима причина или може да бъде изключен от този процес и по този начин да се получи разделението на 2 войни: териториална/локална/династична и междунационална.

[gollum]

Ок, възможните упреци към конструкциите, които изграждаме тук са ясни и не могат да бъдат избегнати, но все пак никойот нас тук не се опитва да напише научна монография, така че това не е проблем. НА мен лично са ми интересни личните разсмисли и изводи, не толкова изреждането на фактологията, та в тази връзка са и питанията ми.
По какво съдиш, че войната постепенно се измества в междунационална плоскост? Все пак централизирана кралска власт поне във Франция в този период липсва (а както ясно показват войните на розите в Англия, то и там също ), така че може би можем да набележим няколко паралелно развиващи се процеса:

1. процес на постепенно създаване на поданическо съзнание, който предполагам основон се развива в градската среда;

2. процес на централизация на държавата, чийто инициатор и основен агент е монархът и поддържащите го в моменат сили (анй-вероятно пак коренящи се в градската среда);

3. процес на "локална централизация" , т.е. опитите на силните балгородници да си извоюват собстевни "държави";

4. процес на династична война;

5. процес на национална война?

Интересно ще е как тези процеси се съчетават и отнасят едни към други, в какви пропорции могат да бъдат открити и как си взаиомдействат с войната, която е интересуващата ни в момента тема.

[Хана]

Понеже говорим не изобщо за преход на териториална в междунационала война, а за конкретно време и място, от фактите не може да се избяга, даже от тях трябва да се тръгне. Ще отворя една голяма методологична скоба: поднасянето само на фактологията няма друга стойност освен просветителска и само по себе си не е интересно за четене - има си гугъл за тази работа, плюс или по-точно преди това и книжки по разни въпроси. Фактите обаче са важни и познаването им е необходимо като бекграунд, върху който могат да се градят някакви разсъждения, да се правят анализи. Без тяхното познание разсъжденията се превръщат в кейджианство (в другата крайност е галахадството) При подобни на тази теми подходът е по-скоро индуктивен, от фактите, примерите към умозаключения, а не обратното.

Връщам се към сто годишната война и защо тя може да се определи като междунационална война. Пак да повторя нещо, което казах в предния постинг: това е хипотеза. Ако имах достатъчно фактическа аргументация - щях да я нарека теза. Проблемът е, че тази война е в различна степен национална за двете участващи страни: за Франция в по-голяма степен, в по-малка за Англия, макар и там да има някои подобни прояви. Доказателство за това би могъл да бъде един по-скоро социален, отколкото исторически анализ, макар и социалните промени да са резултат от исторически събития. А тези социални промени, които позволяват да се говори за формирането на национална идентичност във Франция и съответно в проявлението й в национална война са следните:
1. Разпадане на традиционното обществено разслоение: рицарство - църква - селяни. Войната проявява несъстоятелността на рицарската идеология и рицарския начин на воюване и налага въвеждането на централизирана, подчинена на краля армия, постоянна и на държавна издръжка.
2. Войната налага на почти всички участници във френското общество чувството за принадлежност към единна общност. Ако до този момент идентификацията е била селянин/гражданин/васал/бретонец/гасконец/парижанин и в никакъв случай не французин, то към края на войната идентичността като французин надделява над другите идентичности. Показателен е примерът на селянката Жана, която обединява градско население, селско, военни. На съда тя произнася реплика от типа: "Господ не е англичанин", което, макар и дребен факт, е доста показателно за явно битуващото мислене като англичанин/французин. Мисля че след успешното завършване на войната тази идентичност отслабва и се засилват други: съсловна, религиозна.
3. Войната преодолява провинциалната обособеност и локалния патриотизъм дори и сред върхушките в Нормандия, Аквитания, Бретания и т.н.
4 . Войната налага въвеждането на национални институции, поставени в зависимост от суверена: национална армия и национално данъчна система.
5. Всичко това довежда до неимоверно засилване на кралската институция към края на войната, през войната фигурата на монарха започва да се оприличава с държавата. Трябва да се отбележи, че ролята на кралете в това засилване е несъществена, не го налагат те, а ситуацията. Като цяло даже френските крале от този период са доста слаби владетели. След приключването на войната обаче следващите крале ще имат възможността да доведат до абсолютния монархизъм във Франция.

Смятах да пиша и за Англия, но - утре

[Хана]

Ситуацията в Англия е по-различна, но затова си има причини. Преди войната двете държави са в несиметрични, ако може така да се изразя, отношения. И двете имат апетити към чуждата корона, но докато Франция възприема междудържавните отношения като субординация, то от страна на Англия твоа е имитация. И е съвсем разбираемо: в очите на англичаните Франция е престижната страна, страната на високата култура, страната, от която идват кралете, езика. И затова е още по-сладко да й размажеш фасона, това желание си остава векове наред у англичаните. Вътрешно в себе си англичаните не добиват увереност, че могат да подчинят Франция дори в момента, в който достигат почти до Париж и дори в момента, в който Ричард се жени за дъщерята на френския крал – тогава се говори за две кралства, а не за обединение под английската корона. Така че Англия тръгва по-отдалеч като национална идентичност в началото на войната и съответно не може да стигне до същата степен на развитието й като французите. Още повече, че французите водят отбранителна, а англичаните - нападателна война, която не засяга цялото английско общество в такава степен. Но все пак има и сред англичаните някои прояви на преминаването на териториалната война в национална.
На първо място това е тактиката на водене на война от страна на англичаните: прословутите шевошета. Човек не се отнася така към нещо, което ще стане негова собственост, което е негово, така се отнася човек към Другия, чуждия, различния. Вътрешната причина за шевошетата е точно това размазване на фасона – никаква друга рационална цел не би могла да им бъде приписана.
На второ място, един сравнително дребен исторически факт с дълбок смисъл – по времето на Хенри V английската държвава възприема като официален език английския, до този момент английските крале използват в официалните документи френски език.
Третото е влиянието, което 100-годишната война оказва на английското обществено мнение и върху изграждането на представата на англичаните за самите тях. Много любопитно: французите печелят войната в крайна сметка, тя е причина за консолидирането на Франция и като изключим директните последици като обедняването, намаляването на населението тази война катализира важни за Франция процеси. Англичаните губят войната, макар и да нямат директни загуби в територии, но ефектът на войната в дългосрочен план е огромен за английското самочувствие. Вярно, това се случва доста след края на войната и е резултат на митологизиране на историята, но Англия възприема тази война не като единно цяло, а като поредица от спечелени от англичаните битки, към които добавя в следващите векове още такива битки. Има един много забавен епизод от една книга за англичаните как англичанин с име Watt като се регистрира във френски хотели спелува името си по следния начин: "Уотърло, Аженкур, Трафалгар, Трафалгар"

[gollum]

Един въпрос по темата (задавам го, защото както сопемнах съм съвсем бегло запознат с фактологичната страна): към началото на войната дали сред британските благородници (които основно имат така да се каже, "френски произход") се наблюдава разбирането "ние сме именно англичани, но не французи" или по-скоро отношението им към Франция е като към място, от което поризхождат, но постепенно губят тази си връзка (избутани от развиващите се там порцеси и от самата френска аристокрация), та в този симсъл дали към началото на войната не може тя да се интепретира на ментално ниво и като опит за възвръщане на загубеното/отказаното наследство?
А в тази връзка - постепенното осъзнаване като "англичани" да е и като реакция на развиващите се процеси във френския социум (социуми, по -точно) и на войната, която естествено задълбочава разделението?

А по повод завършека на войната/войните в поредица, то за Англия това е период на вътрешна разпокъсаност и "благородническа" (защото "гражданска" няма да е никак точно) война. Дали основната причина за това е във войната или по-скоро причината е вътрешна, а войната е външен фактор (най-много катализатор) на тезци процеси. Интересно е също как тази война влияе на социалните слоеве в Англия, особено на свободното селячество (и въобще в контекста на течащите процеси на отпадане на феодалната зависимост, на крепостничеството)?

[albireo]

Wyatt - Waterloo, Ypres, Agencourt, Trafalgar, Trafalgar ако трябва да сме съвсем точни Великолепно ако питате мен...
Но Хана наистина е права за влиянието, което войната оказва за формиране на представата на англичаните за самите тях. Този процес на митологизиране протича някъде около 100-150 год. след войната (особено по време на Английския Ренесанс) и е лесно забележим напр. у Шекспир в неговите исторически драми, където цялото късно британско средновековие е прокарано през националната призма.
Може ми най-често цитираната част от Шекспир в тази връзка е монолога на Хенри V от едноименната драма - We few, we happy few...впрочем ето го тук .

Голъм, във връзка с отношението към Франция към началото на войната. По-скоро е второто - опит за възвръщане на загубеното наследство. Още повече че стотина години преди това крал Джон е загубил родовите си земи там и става Джон Беземни.
Колкото до това дали последвалата я гражданска война е наистина гражданска или благородническа, мисля че гражданска е съвсем на място. Благородниците също са съставляващи общността, даже кажи речи те са основните съставляващи, поради факта че държат няй-много политически лостове в ръцете си още от времето на Магна Харта (а събитията около нея също са си де факто гражданска война - т.нар. "война на бароните").

[gollum]

Ок, в този смисъл към началото на 100-годишната война за британската аристокрация (която участва в това начинание) това е по-скоро на агресивна война от национален тип ("ние искаме тези земи и ще си ги вземем, защото са наши национални земи"), а по-скоро династическо/носталгична ( ), нещо в стил "това са наши наследствени земи и наше наследствено право, което клонът на нашите фамилии от другата страна на канала ни отнема". Т.е. няма национален мотив в началото, докато евентуално той се появява по време на самата война/войни.

Иронията ми по повод на определението "гражданска" в този случай бе към това, че не "гражданите" (жителите на градове) съставляват основата на населението и още по-малко населението на Англия по това време е съставено от граждани (в смисъла, който сега влагаме в това понятие в отношението му към държавата). Аристокрацията съставя силанта и политически активна част от социума и междуособна война, която засяга по-голямата част от нея е сериозна вътрешно-политическа война и в този смисъл близо до понятието "граждансак война" в съвременния му смисъл. Но ми се стори, че ще е на място да се подчертае един смислов нюанс, който ако убегне на вниманието на някои от участниците в тази дискусия, може да доведе до интересни, но по-скоро неверни изводи за историчесикя контекст на самата война .