Тая тема я отварям без да имам особени знания по въпроса. Така че всякакви подробности за берберските корсари е добре дошла и особено за края на могъществото им. 
--
Формално берберските държави в северна Африка са били подчинени на турския султан, макар че на практика бейовете там са представлявали сами себе си. Принадлежността си към Османската империя тия бейове са демонстрирали в случаи на война, като става дума за мобилизране на частни флотилии, които в по-късен период биха били определени като по-скоро пиратски.
Тия частници са били снабдени с лицензи за работа от берберските бейове и във времето до ХV²²-ХV²²² век са наричани най-вече корсари. Терминът "пират" става валиден едва след тоя период, когато морските държави на Европа отказват да признаят закоността на властта на берберските управници. Този период е следствие от упадъка на Османската империя.
В началото на ХV² век повечето от берберските бейове са произхождали от средите на корсарите, а това ознавало, че корсарските дейности са били неразделна част от съществуването на държавите в северна Африка. Това от своя страна предполагало една добра организационна система: съществувал върховен орган на корсарите, съвет на капитаните, наречен "Таифе раиси" (Taife Raisi). Той съблюдавал за реда по пристанищата, както и отговарял за управлението на корсарските флотилии. Този орган бил в подчинение на местните бейове, а във време на война - на османските султани.
Съветът решавал спорни въпроси, отнасящи се до продажба на плячката или робите, както и за съответното разпределение на приходите. По принцип всеки капитан бил подчинен на тоя съвет - респективно на бейовете и султана. За да се гарантира тая работа капитаните (демек водачите на флотилии) били задължени да получават помощ от "агба", който бил началник на абордажните дружини, както и от писар, назначен от Таифе раиси. На тоя писар било възложено да прави опис на всякакви доходи, като гарантира честна делба с местните власти и съвета към края на всеки курс. Това изобщо значело, че 10% от прихода отивал за бея + такса за използването на пристанище. А на северните африкански пристанища имало идеални условия за продажба на разните стоки и роби, така че тия такси устройвали корсарите.
Интересно е да се отбележи, че имало условия за получаване на корсарска лицензия. Например можели да нападат само немюсюлмански плавателни съдове, да вземат за роби немюсюлмани, както и да зачитат съществуващите договори на берберските управници с християнски държави. Спазването на такива договори било задължително и ако са сключени от страна на турския султан и това създавало някои проблеми с добива
Така например между Османската империя и Венеция съществувал мирен договор за голяма част от ХV² век, което значело, че нападенията над венециански кораби били забранени. Когато обаче се случело такова нещо, съответния бей правел всичко възможно това да не стига до Цариград.
Въпреки силата и богатството си берберските бейове гледали да дружат с османците по няколко причини. Принадлежността към империята ги легитимирала пред други държави, а това било една добавка към единната религия. Освен това османците имали военни гарнизони из северна Африка, които можели не само да защитават бейовете от рейдове на християни, но и да сменят управляващите. От тая позиция турците нерядко ползвали корсарите за морски сражения през ХV² век.
Към тая основа следва да се прибавят и мюсюлманските попълнения в северна Африка, следствие от Реконкистата. Тия маври поселили множество пристанища и се вливали в корсарските редици, като специална цел са им били испански кораби. Най-ценният улов за тях е бил робите. Испанците пък от своя страна овладяли няколко пристанища (Оран, Алжир и Тунис), което предизвикало бейовете да потърсят помощта на турците. Така през 1529 г. започнала масивна мюсюлманска контраофанзива, която довела до изтласкването на испанците от анклавите им в северна Африка.
Тези събития поставили като приоритет защитата на редица пристанища в северна Африка. Улудж Али Алжирски (върховен управник на Берберия) създал план за военна и логистична подкрепа на Триполи, Тунис и Алжир. Освен това той започнал еднолично да назначава бейове, с цел да гарантира лоялност и по-бърза реакция.
Тия действия докарали нещата до патова ситуация, в която нито едната от двете противостоящи страни (османци и испанци) не могла да вземе превес. Корсарите в западната част на Средиземно море намалили нападенията над испански търговски съдове, защото били съсредоточени във военни действия. Все пак с постигнатия мирен договор корсарската опасност за испанците изчезнала, но за сметка на това признали официално тия региони като част от Османската империя.
През 1659 г. отношенията между Цариград и местните бейове се изменили. Започнало успешно въстание срещу турците в резултат на което тия берберски държавици били само номинално подчинени на султана, а на практика корсарите били напълно самостоятелни. Корсарите изменили целите си и започнали да нападат търговски кораби на Англия и Холандия.
С това обаче започнал и залеза им, защото флотилиите и на двете засегнати страни превъзхождали корсарските. Флотилиите на корсарите били предимно съставени от галери, които не били достатъчно конкурентни на английските и холандски бойни кораби. В резултат няколко големи сражения били загубени и предишното значение на берберските корсари като фактор в Средиземно море било загубено. Оттам нататък корсари (пирати) се явавали само с малки ескадри, удряли по някой конвой, бягали и после били наказвани.

--
Формално берберските държави в северна Африка са били подчинени на турския султан, макар че на практика бейовете там са представлявали сами себе си. Принадлежността си към Османската империя тия бейове са демонстрирали в случаи на война, като става дума за мобилизране на частни флотилии, които в по-късен период биха били определени като по-скоро пиратски.
Тия частници са били снабдени с лицензи за работа от берберските бейове и във времето до ХV²²-ХV²²² век са наричани най-вече корсари. Терминът "пират" става валиден едва след тоя период, когато морските държави на Европа отказват да признаят закоността на властта на берберските управници. Този период е следствие от упадъка на Османската империя.
В началото на ХV² век повечето от берберските бейове са произхождали от средите на корсарите, а това ознавало, че корсарските дейности са били неразделна част от съществуването на държавите в северна Африка. Това от своя страна предполагало една добра организационна система: съществувал върховен орган на корсарите, съвет на капитаните, наречен "Таифе раиси" (Taife Raisi). Той съблюдавал за реда по пристанищата, както и отговарял за управлението на корсарските флотилии. Този орган бил в подчинение на местните бейове, а във време на война - на османските султани.
Съветът решавал спорни въпроси, отнасящи се до продажба на плячката или робите, както и за съответното разпределение на приходите. По принцип всеки капитан бил подчинен на тоя съвет - респективно на бейовете и султана. За да се гарантира тая работа капитаните (демек водачите на флотилии) били задължени да получават помощ от "агба", който бил началник на абордажните дружини, както и от писар, назначен от Таифе раиси. На тоя писар било възложено да прави опис на всякакви доходи, като гарантира честна делба с местните власти и съвета към края на всеки курс. Това изобщо значело, че 10% от прихода отивал за бея + такса за използването на пристанище. А на северните африкански пристанища имало идеални условия за продажба на разните стоки и роби, така че тия такси устройвали корсарите.
Интересно е да се отбележи, че имало условия за получаване на корсарска лицензия. Например можели да нападат само немюсюлмански плавателни съдове, да вземат за роби немюсюлмани, както и да зачитат съществуващите договори на берберските управници с християнски държави. Спазването на такива договори било задължително и ако са сключени от страна на турския султан и това създавало някои проблеми с добива

Въпреки силата и богатството си берберските бейове гледали да дружат с османците по няколко причини. Принадлежността към империята ги легитимирала пред други държави, а това било една добавка към единната религия. Освен това османците имали военни гарнизони из северна Африка, които можели не само да защитават бейовете от рейдове на християни, но и да сменят управляващите. От тая позиция турците нерядко ползвали корсарите за морски сражения през ХV² век.
Към тая основа следва да се прибавят и мюсюлманските попълнения в северна Африка, следствие от Реконкистата. Тия маври поселили множество пристанища и се вливали в корсарските редици, като специална цел са им били испански кораби. Най-ценният улов за тях е бил робите. Испанците пък от своя страна овладяли няколко пристанища (Оран, Алжир и Тунис), което предизвикало бейовете да потърсят помощта на турците. Така през 1529 г. започнала масивна мюсюлманска контраофанзива, която довела до изтласкването на испанците от анклавите им в северна Африка.
Тези събития поставили като приоритет защитата на редица пристанища в северна Африка. Улудж Али Алжирски (върховен управник на Берберия) създал план за военна и логистична подкрепа на Триполи, Тунис и Алжир. Освен това той започнал еднолично да назначава бейове, с цел да гарантира лоялност и по-бърза реакция.
Тия действия докарали нещата до патова ситуация, в която нито едната от двете противостоящи страни (османци и испанци) не могла да вземе превес. Корсарите в западната част на Средиземно море намалили нападенията над испански търговски съдове, защото били съсредоточени във военни действия. Все пак с постигнатия мирен договор корсарската опасност за испанците изчезнала, но за сметка на това признали официално тия региони като част от Османската империя.
През 1659 г. отношенията между Цариград и местните бейове се изменили. Започнало успешно въстание срещу турците в резултат на което тия берберски държавици били само номинално подчинени на султана, а на практика корсарите били напълно самостоятелни. Корсарите изменили целите си и започнали да нападат търговски кораби на Англия и Холандия.
С това обаче започнал и залеза им, защото флотилиите и на двете засегнати страни превъзхождали корсарските. Флотилиите на корсарите били предимно съставени от галери, които не били достатъчно конкурентни на английските и холандски бойни кораби. В резултат няколко големи сражения били загубени и предишното значение на берберските корсари като фактор в Средиземно море било загубено. Оттам нататък корсари (пирати) се явавали само с малки ескадри, удряли по някой конвой, бягали и после били наказвани.

Comment