Акънджиите

[Guy de Mont Ferrand]

The Akinci Warriors/ Акънджиите

[KIZIL DELI]

Така, видях се с малко време и на едно място и отговарям, както бях обещал. Първо копирам тук текстът на Ги, който стана причина за отварянето на новата тема. Темата за акънджиите беше отделена от тази за християните в османската армия. Така от една страна ще е удобно за потенциално интересуващите се от темата, а от друга, ако някой ден блога на Ги си отиде, текстът ще е архивиран тук.

The Akinci Warriors/ Акънджиите

http://vladislavivanov.blogspot.com/2014/10/the-akinci-warriors.html

Поради оскъдността и лаконичността на изворите, с които разполагаме, събитията от първите десетилетия на османското завоевание на Балканите днес изглеждат твърде неясни, като това съждение се отнася особено към периода между 1354 и 1371 г. Повечето от съвременните изследователи приемат, че завоеванията в Тракия от този период не са извършвани само от османци, но и от полунезависими (макар и признаващи върховната власт на Османовци) племенни водачи, принцове и военачалници-газии, идващи от други анатолийски бейлици като Караси, Сарухан, Айдън и др. Като главна движеща сила на настъплението срещу християнските балкански държави се посочват т.нар. акънджии[1], съставятщи голяма част от турската нередовна войска. Акънджиите и останалите подобни на тях нерегулярни (т.е. доброволчески и неполучаващи официално заплащане - поне в началото, а след това - по-скоро символично и то по време на поход) войскови части играят огромна роля не само в османската завоевателна политика, но и в преобладаващата част от военните конфликти на останалите турски бейлици, формирали се в Западна Мала Азия след упадъка и изчезването на Селджукския султанат под ударите на монголите (кр. на XIII в.). Те представляват своеобразно „първично стъпало” на османската военна структура, чиито по-софистицирани части включват феодално задължени професионални военни като спахиите и т.нар. „роби-воини” („кул”) - еничарската гвардия. Многозначително е че, въпреки славата си на гази-бойци в свещената война (джихад) срещу „неверниците”, акънджиите напомнят най-вече за племенно опълчение, типично за номадските народи. Често определяни в специализираната литература просто като „лека нередовна османска кавалерия”, акънджиите и някои други типични османски войскови формирования като азебите, по своя състав слабо се различават от тези на туркоманските или монголските племена в евразийската степ[2]. Нещо повече: в интересуващия ни период те често са ръководени от наскоро помюсюлманчени бивши християнски феодали, за които това не е пречка да носят извънредно престижната титла „бей”[3].
Някои от тези бивши „неверници” и акънджийски бейове играят твърде важна роля в османските завоевания (напр. Михал или Евренос)[4]. Това представлява ясно свидетелство за бързо променящите се взаимоотношения между християни и мюсюлмани, като интегрирането на първите в османското общество, вкл. и в редовете на акънджиите и на спахиите, изглежда, поне в началния период, не включва задължително и преминаването им към исляма[5]. Същевременно имиджът на безупречни „газии”, т.е. „борци за правата вяра”, който е ревностно поддържан от първите османски хронисти[6], като че ли трудно се съвместява с някои други обстоятелства, които са ни известни за нередовните османски войскови формирования. През XIV в. (а и по-късно) сред туркоманските племена в Мала Азия все още са живи остатъци от тяхната стара шаманска религия, а малцина от местните мюсюлмански духовници са вещи в догматичните тънкости на исляма (т. напр. екзотична рядкост са тези, знаещи задължителния за това време „свещен език”, на който е написан Корана – арабския)[7]. Допълнителна пречка пред схващането за „правоверността” на „храбрите юнаци газии” е фактът, че по това време в северната част на Близкия изток (вкл. и в цяла Мала Азия) са извънредно разпространени сродните с персийския шиизъм дервишки секти[8], някои от които, със своя мистицизъм и близки до шаманските прийоми, упражняват голямо влияние не само над обикновените турци, но и сред владетелските им дворове, вкл. османския. Значителеният брой доскорошни християни, който масово се включва[9] в редовете на османските войски в процеса на турската инвазия, също едва ли допринася особено за „чистотата” на „правата вяра” на последните. Но, докато са необходими на султаните, водейки победоносния си „газават”, критиките срещу тази войнствена „сбирщина” от страна на улемата/„ортодоксалния” сунитски свят са заглушени, ограничавайки се най-вече до явно популярните и толерирани от турците дервишки братства[10]. От друга страна, в XIV-XV в. християнските летописци масово характеризират нередовните турски армии като „пирати” и „разбойници”, като понякога чрез използването на тези термини изрично ги разграничават от останалите османски войски[11]. Типични черти при описанието на акънджиите от съвременните западни очевидци са презрението, но и ужасът, който изпитват към тях[12].

*Текстът е част от по-голяма статия, чието излизане е предстоящо.
________________________________________
[1] От тур. akıncı, букв. „нашественик”, „плячкаджия”, „разбойник”; нередовна турска лека кавалерия; бойци, които са се сражавали за османския и др. турски емири не срещу заплащане, а срещу плячката, която взимат от враговете, срв. напр. Хр. Матанов, Р. Михнева. От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие. София, 1988, 43-44;M. Bartusis. The late Byzantine army: arms and society. University of Pennsylvania Press, 1997, 106. Интересно е, че нередовната пехота („азеби”), която по социалния си състав не се е различавала от кавалерията и, естествено, я е придружавала, за пръв път се „проявява” в историята по време на пиратските нападения на западнотурските емири в първата половина на XIV в. Срв. H. Inalcik. “The Ottoman Turks and the Crusades, 1329-1451”. A History of the Crusades; Vol. VI (The Impact of the Crusades in Europe) (ed. Harry W. Hazard & Norman P. Zacour). Wisconsin, 1989, 226:„Турските азеби (от арабското ‘azab – ерген, младеж), бойната сила на тези флотилии, са идентични по произход, мотивация и организация с пограничните газии.” Един от по-късните съратници на шейх Бедреддин и Муса Челеби е известен от изворите с името „Азеб бей”, което по всяка вероятност сочи, че е бил предводител на тези войскови части (за него вж. К. Имбър. Османската империя 1300-1481. Amicitia, 2000: http://istorianasveta.eu/pages/posts...481-10-650.php). При Мурад I османските азеби и акънджии са организирани в т.нар. корпуси „яя” и „мюселем”, срв. В. Мутафчиева. Османска социално-политическа история. София, 1999, 6-21.
[2] В които (както и изобщо в онези социуми, намиращи се в т.нар. стадий на „военна демокрация”) всеки мъж, годен да носи оръжие, е и воин, като, най-грубо, носенето на военната служба се извършва: 1) по задължение (когато е необходимо да се защити рода/племето) и 2) по собствено желание (когато се извършва набег/нападение срещу враговете).
[3] Тази турско-алтайска титла (означаваща „вожд”, „княз” или „принц”) вXIV в. е носена от владетели, които са равни или дори надминават по сила османските емири, срв. напр. Умур Бей (Бег) от Айдън.
[4] Срв. напр. П. Парушев. Цит. съч., 160. По-подробно за гази-имиджа в C. Kafadar. Between Two Worlds: The Construction of Ottoman State. University of California Press, 1995, 62-90.
[5]Макар и от изворите да е очевидно, че най-малкото представителите на висшата аристокрация/военачалниците (бейовете) са преминали към исляма. Един показателен пример е легендарният Михал бей (Кьосе Михал), за него вж. напр. М. Нешри. Цит. съч., 30. По-обобщен поглед върху въпроса може да се открие напр. в К. Мутафова. „Религиозната самоидентичност в българското и византийското общество през XIV-първата половина на XV в. (в динамиката на османската инвазия)”. Средновековните Балкани (съст. Сн. Ракова, Л. Симеонова). София, 1999 г., 131-141. Нетипичното за мюсюлманин име на бащата на Шейх Бедреддин Симави - „Израил” не изключва вероятността и самият той да е преминал наскоро в мюсюлманското вероизповедание. Относно аргументите на Бабингер за „сина на Селджук, който носел същото име” (срв. Фр. Бабингер. Шейх Бедреддин, синът на съдията от Симав. - В. Гюзелев (ред. и съст.). Трима радетели за мюсюлмано-християнско единение през XV век. София, 2012, 34, бел. 6), вж. напр. К. Brook. The Jews of Khazaria. 2nd ed. Rowman & Littlefield Publishers Inc., 2006, 74, където вместо това се допуска юдейско (чрез Хазарския хаганат) или несторианско влияние.
[6] Най-ранните от които датират от първата половина на XV в. В тях, в съзвучие с официалната религиозна политка на османците, масово е поддържана сунитска версия на исляма.
[7] Срв. напр. Ibn Battuta. Travels in Asia and Africa 1325–1354. Routledge, 1983, 137-138.
[8] Така напр. пътешественикът Ибн Батута ги среща буквално навсякъде в населените места, които посещава в Анатолия, срв. пак там. Вж. също Х. Иналджък. Цит. съч., 182-183; A. Karamustafa, God’s Unruly Friends: Dervish Groups in the Islamic Later Middle Period, 1200-1550. Salt Lake City, 1994.
[9] Вж. напр. H. Inalcik. “The Rise of Turkoman Maritime Principalities, Byzantium, and Crusades”. Byzantinische Forschungen, IX (1985), 183.
[10] Вж. по-подробно Х. Иналджък. Цит. съч., 182-183.
[11] Срв. напр. К. Костенечки. Съчинения. София, 1993, 170, 175.„Разбойници”, „плячкаджии” всъщност е и буквалният превод на наименованието на този основен род войска (akıncı) в ранната османска епоха.
[12] Срв. напр. описанието на К. Михайлович, който красноречиво ги сравнява с „лавината от червеи, падащи от ябълките след дъжд”, Същият. Записки янычара, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введ., пер. и коммент. А.И. Рогова. Москва, 1978, 106.

Текстът на Ги определено заслужава интерес, защото повдига тема, която е много слабо застъпена (ако изобщо e) във форума. Военно-историческият характер на БС предполага сам по себе си, че теми за военни формирования, които играят съществена роля в даден исторически момент, са добре дошли и бива не само да бъдат насърчавани, но също и да им се даде по едно рамо. Текстът на Ги, по мое мнение, прави сериозна стъпка в тази посока и повдига множество дискусионни въпроси за характера, състава и значимата роля, която акънджийският корпус играе в османската армия и общество до към края на ХV² в. Моето включване пък цели да завъртим дискусията и съответно дай боже изговорим нещо смислено и евентуално полезно за по-слабо запознатите с материята. Та по въпроса. Както е заявено от Ги представеният тук текст не е пълнокръвно изследване посветено на акънджиите (то няма и как да бъде с оглед на обема), а е парче от по-голямо изследване, посветено на неясно засега какво. В този смисъл не би могло (или поне не би трябвало) да се придиря нито за някаква относителна завършеност на текста, нито за структурни недостатъци, тъй като не е напълно ясно каква е задачата на големия текст и как представеното парче допринася за развиването и защитата на тезата му. По тази причина аз мисля да не се занимавам изобщо с тези въпроси, а да се взра в дребните детайли, от парчето, предложено ни за разсъждения от Ги. Все пак дори и в този си вид, поне според мен, текстът идва, за да отрази идеите на Ги, които напълно заслужено отреждат на акънджиите важна функция в ранната османска държава, а също така струва ми се, че текстът е доминиран от тезата за особено значимата роля, която християните играят в акънджийския корпус, а вероятно (в големия вариант на статията) и в османската армия изобщо. Сигурно по тази причина текстът се появи за пръв път в темата за християните в османската армия и в последствие по мое настояване се отвори нарочна тема за акънджиите. Аз смятам, че има смисъл от такава.

Както и да е, малкият обем на текста позволява анализът да се сведе до направо микроскопично ниво и писанието на Ги да бъде „разкостено“ и бистрено едва ли не изречение по изречение. Така и смятам да постъпя, като се фокусирам единствено върху онези части от текста, които бих искал да коментирам, допълня или да изразя несъгласие. Всичко от текста на Ги, което седи извън моите размишления по темата, твърде вероятно отразява моето собствено виждане по въпроса и по тази причина не реагирам. И така минавам в непосредствена форма на общение и размишления по текста:

Поради оскъдността и лаконичността на изворите, с които разполагаме, събитията от първите десетилетия на османското завоевание на Балканите днес изглеждат твърде неясни, като това съждение се отнася особено към периода между 1354 и 1371 г. Повечето от съвременните изследователи приемат, че завоеванията в Тракия от този период не са извършвани само от османци, но и от полунезависими (макар и признаващи върховната власт на Османовци) племенни водачи, принцове и военачалници-газии, идващи от други анатолийски бейлици като Караси, Сарухан, Айдън и др.

Ги, тук въвеждаш терминология, която поне за мен е неясна или по-точно неясно е какво ти конкретно влагаш в нея. Кои са османците от средата на Х²V в., които са част от завоевателите на Тракия? Контингентите на прякото подчинение на владетеля от османската династия и наследниците му ли? От казаното от теб излиза, че има от една страна някакви османци и от друга някакви „не-османци“ (племенни вождове, принцове, военачалници-газии от други бейлици), които са „полунезависими, но признаващи върховенството на Османовци“ (всъщност не е ли едно и също – полунезависим=признаващ върховната власт?). Сега тези „не-османци“ или действат самостоятелно на Балканите или признават върховенството на династията на Осман и действат от и в нейно име. Ако не признават и действат самостоятелно работата ясна, ако обаче са както казваш полунезависими и под шапката на династията това не ги ли квалифицира автоматично като „османци“? Т.е. ако някой си пичага, който разполага с военен контингент (без значение дали е ренегат или някакъв мъжага от анатолийските бейлици) действа на Балканите и завладява градове и територии, които влизат в състава на държавното формирование, ръководено от Осман и наследниците му, то той османец ли или не? Какво изобщо е османец/ци, в твоя текст? Второ в терминологично отношение – анадолски принцове?! Какво е това животно? Питам не за друго, но защото сам по-долу в текста разясняваш, че е важно някой си дали е бей или емир, а тук си ги намяткал в стил кера-мара и камшик-тодора. Сега, ти смяташ, че бей през Х²V в. = „вожд”, „княз” или „принц”. Аз не виждам причина титлата да се превежда, да не говорим, че по моите разбирания вожд-княз-принц никак не са еднозначни и равнопоставени титли. Така, че анадолски принцове от Х²V в. на мен поне ми идва в повече, а и не виждам смисъл при положение, че може да се използва тогавашната титулатура. В крайна сметка пра-българските ханове (или канове) не се пънем да им превеждаме титлите нали? Освен това, като гледам и трите категории, които въвеждаш (племенни водачи, принцове и военачалници-газии ) общо взето се припокриват. Типичният индивид от онова време, който вероятно ти визираш съвсем спокойно може да си е племенен водач, някъв бичим емир или бей (или принц дет викаш) и да развял байряка на пропагандата и да се е изкарал военачалник от газия, та по газия. С много приказки искам да кажа, че бива да внимаваш в терминологията, ако искаш читателите да разберат правилно за какво аджеба говориш.

Като главна движеща сила на настъплението срещу християнските балкански държави се посочват т.нар. акънджии[1], съставятщи голяма част от турската нередовна войска.
[1] От тур. akıncı, букв. „нашественик”, „плячкаджия”, „разбойник”; нередовна турска лека кавалерия; бойци, които са се сражавали за османския и др. турски емири не срещу заплащане, а срещу плячката, която взимат от враговете… При Мурад I османските азеби и акънджии са организирани в т.нар. корпуси „яя” и „мюселем”, срв. В. Мутафчиева. Османска социално-политическа история. София, 1999, 6-21.

Какво ще рече, редовна турска войска през Х²V в., та акънджиите да са по-голяма част от нередовната такава? Акънджъ идва от акън, което е набег (най-често грабителски, но да почертая, че никъде не е казано, че акън се осъществява единствено от акънджиите. Всякакви други мобилни формирования биха могли, а и са участвали в акъни) на вража територия. В този смисъл акънджия може е „грабител“ и дет викаш ти „плячкаджия“ и „нашественик“, но „разбойник“ в никой случай не мисля, че би могло да послужи за превод на „акънджия“ в кое да е съвременно историческо изследване. Грабителски или не акънджийските походи са организирани и предвождани от ясно дефинирани лица и преследват определени стратегически цели, зададени от владетеля или на по-ниско командно ниво. Разбойничеството е нещо съвършено различно по моите разбирания. Друго – никога и по никакъв повод османските „азеби и акънджии“ не са били организирани в т.нар. корпуси „яя“ и „мюселлем“. Това си е чисто твоя приумица, която освен, че не отразява обективните реалности на периода е съвършено неясно на какво се базира. Отпратката към текста на Мутафчиева е толкова категорична, че чак ме накара да проверя дали наистина тя не е казала подобно нещо. Интересуващите ни страници са 15-16 (хубаво е, ако не искаш читателите да споменават роднините ти с добро да не ги пращаш да ровят цели секции, когато отпращаш към конкретен факт/теза в нечия работа) и от тях става ясно, че Мутафчиева не твърди подобно нещо. Остава ти да ни обясниш, защо си мислиш подобно нещо и да предложиш правдоподобно обяснение на факта, че азеби, акънджии, яи (ако това минава за мн. ч. на яя) и мюселлеми си съществуват паралелно поне до нач. на ХV²² в., за което разполагаме с камари документи. Въобще цялото това изявление ми изглежда като да си извадил смътен спомен какво си чел някога в Мутафчиева и паметта ти услужливо ти е припомнила каквото ти трябва, а после понеже те е мързяло да ходиш да провериш какво точно е казала Мутафчиева ни пращаш да четем за тимара. Недей така или поне не с такава категоричност.

Многозначително е че, въпреки славата си на гази-бойци в свещената война (джихад) срещу „неверниците”, акънджиите напомнят най-вече за племенно опълчение, типично за номадските народи. Често определяни в специализираната литература просто като „лека нередовна османска кавалерия”, акънджиите и някои други типични османски войскови формирования като азебите, по своя състав слабо се различават от тези на туркоманските или монголските племена в евразийската степ[2]. Нещо повече: в интересуващия ни период те често са ръководени от наскоро помюсюлманчени бивши християнски феодали, за които това не е пречка да носят извънредно престижната титла „бей”[3].

Демек какво ни казваш, разбираш, че османската пропагандна машина се занимава с пропаганда ли? Какво му е многозначителното на факта, че въпреки, че някой пропагандира еди какво си, всъщност е прагматик и интегрира всичко, което върши работа. Освен това титулатурата от периода е толкова замотана, че направо се чудя на категоричността, с която можеш да отсечеш, че „бей“ е титла, носена от „владетели, които са равни или дори надминават по сила османските емири“. В този ред на мисли да не излезе, че

Някои от тези бивши „неверници” и акънджийски бейове играят твърде важна роля в османските завоевания (напр. Михал или Евренос)

надминават по престиж Осман и сина му Орхан или? Мисля, че сам виждаш противоречието.

[5]Макар и от изворите да е очевидно, че най-малкото представителите на висшата аристокрация/военачалниците (бейовете) са преминали към исляма. Един показателен пример е легендарният Михал бей (Кьосе Михал), за него вж. напр. М. Нешри. Цит. съч., 30. По-обобщен поглед върху въпроса може да се открие напр. в К. Мутафова. „Религиозната самоидентичност в българското и византийското общество през XIV-първата половина на XV в. (в динамиката на османската инвазия)”. Средновековните Балкани (съст. Сн. Ракова, Л. Симеонова). София, 1999 г., 131-141.

Кьосе Михал и Михал бей не са едно и също лице, а персонажи от различни епохи. Кьосе Михал е от Х²V в. и той е византийският управител на Харманкая, който става съратник на Осман и т.н. Михал бей му е я внук, я правнук, но при всяко положение е персонаж от ХV в. Той строи завието, банята и моста в Едирне и други работи прави, но в случая без значение. Историчността на Кьосе Михал изобщо е поставена под съмнение в статията на Colin Imber, “The Legend of Osman Gazi” in Elizabeth Zachariadou (ed.), The Ottoman Emirate, 1300-1389 (Rethymnon: Crete University Press, 1993), 67-75 (линк) и намира прием в работите на К. Хейууд, Р. П. Линднер и др. Интересно е, че два много сериозни отговора на тезата на Имбър са дадени от български изследователи - Orlin Sabev, “The Legend of Kose Mihal – Additional Notes,” Turcica 34 (2002): 241-252 (линк) и Mariya Kiprovska, “Byzantine Renegade and Holy Warrior: Reassessing the Character of Kose Mihal, a Hero of the Byzantino-Ottoman Borderland,” Journal of Turkish Studies 40 (2013): 245-269 (линк), които по мое мнение демонстрират убедителни аргументи (на база различен изворов материал) относно историчността на Кьосето и съсипват провокативната теза на Имбър. Четивата са препоръчителни и по принцип с оглед на темата, тук просто исках да кажа да не бъркаш единия персонаж с другия, заради сходството в имената – капан, в който са падали и други преди теб.

Значителеният брой доскорошни християни, който масово се включва[9] в редовете на османските войски в процеса на турската инвазия, също едва ли допринася особено за „чистотата” на „правата вяра” на последните. Но, докато са необходими на султаните, водейки победоносния си „газават”, критиките срещу тази войнствена „сбирщина” от страна на улемата/„ортодоксалния” сунитски свят са заглушени, ограничавайки се най-вече до явно популярните и толерирани от турците дервишки братства[10].

Мисля си, че за посоката, в която вървиш няма да е лошо да прочетеш The Nature of the Early Ottoman State на Heath Lowry (линк), особено в частта, в която дискутира документа за рекрута на акънджиите, публикуван на времето в дипломатиката на Недков. Лоури изкарва християните в акънджийския корпус голяма работа и се впуска в подробни интерпретации по темата. По мое мнение – напълно погрешно, но определено си струва да се запознаеш с тази работа (пък и всички заинтересовани от темата), защото документът сам по себе си повдига много въпросителни и може да е обект на ползотворна дискусия.

От друга страна, в XIV-XV в. християнските летописци масово характеризират нередовните турски армии като „пирати” и „разбойници”, като понякога чрез използването на тези термини изрично ги разграничават от останалите османски войски[11]. Типични черти при описанието на акънджиите от съвременните западни очевидци са презрението, но и ужасът, който изпитват към тях[12].

Известна доза по-голяма критичност към терминологията в съвременните извори не би била излишна тук. Какво като християнските извори наричат османската войска (от някакъв тип) разбойници или не знам какво?

Та в крайна сметка искам да кажа, че текстът ти е много интересен и може да стане основа за най-разнообразни дискусии както по отношение на организацията на акънджиите в чисто военен план, така и за ролята им в ранното османско общество като цяло. Струва ми се, че не е лошо да се постави ясно разграничение между обикновения конник акънджия, неговите нисши офицери (товиджета) и акънджийските бейове. Ако е имало някаква мобилност то тя се е заключавала до първите две стъпки на йерархичната структура. Върхът винаги е заеман от някакъв вид нобилитет бил той тюркски или ренегати. Искам да кажа, че етно-конфесионалната принадлежност на едните не прави автоматично другите същите. Добре е да се погледне кои и какви са хората, които съставляват контингентите на големите акънджийски бейове. Дали са преимуществено християни и конвертити както твърди Лоури (което не е лишено от логика при положение, че много от бейовете са конвертити, както казва и Ги в текста си) или пък рекрутирани сред хората, за които язденето и войната са ежедневие, занаят и начин на живот – демек някои от множеството тюркомански номадски групи из Анадола и Балканите. Би могло да се трасира и могъщото влияние на бейовете върху османската политика и общество като цяло, да се проследи какво оставят след себе си като наследство под формата на градове/архитектура в почти автономно управляваните от тях територии, връзките им хетеродоксните суфитски братства на Балканите и в Анадола и т.н. и т.н. Въобще има много какво да се говори по темата. Не би било преувеличено да се каже, че османистиката като цяло едва в последните две десетилетия започва да оценява особено значимата роля на влиятелните акънджийски бейове в ранното османско общество и добрите специализирани изследвания по темата не са бог знае колко много. Истински важните разкрития тепърва предстоят, а скорошните книги на Х. Лоури, свързани с Евренос бей и династията му показват абсолютната необходимост от свестни монографични изследвания върху водещите акънджийски династии като тези на Евреносоглу, Михалоглу, Малкочоглу, Исхакоглу и Тураханоглу.

Хайде дано да е хаирлия темата. Отдавна не е отваряна сериозна тема по османските въпроси. Основните дразнители, които опропастяват подобни теми с националистически изцепки, слава богу, вече не идват, та има шанс да стане истински мохабет.

[pnp5q]

Известна доза по-голяма критичност към терминологията в съвременните извори не би била излишна тук. Какво като християнските извори наричат османската войска (от някакъв тип) разбойници или не знам какво?

Така се уточнява например характера на бойните действия, типични за конкретното формирование (в известна аналогия, да речем, с английските капери).

[Guy de Mont Ferrand]

Набързо само:

1) Текстът всъщност е предназначен за съвсем фрагментирано (поради нарочно ограничение в обема) въведение в структурата на османското общество от нач. на 15 в., макар че въпреки това е направен опит да бъде максимално обобщителен - но, кхъм, авторът съвсем не е османист и, макар че напр. Лоури или др. цитирани автори са му попадали, не е имал време и възможност да ги използва всичките.

2) Сори за цитата от Вера Мутафчиева, като се прибера в БГ ще проверя защо съм дал толкова страници, но на първо време си спомням, че беше просто една-единствена страница - но пък много ясно си спомням, че беше писала, че именно акънджиите са били организирани във въпросните корпуси (айде азебите да са мое предположение и допълнение) и по-точно в "мюселема" - а как да не й се довериш, след като тя е османист, а ти не си?

[Guy de Mont Ferrand]

Ги, тук въвеждаш терминология, която поне за мен е неясна или по-точно неясно е какво ти конкретно влагаш в нея. Кои са османците от средата на Х²V в., които са част от завоевателите на Тракия? Контингентите на прякото подчинение на владетеля от османската династия и наследниците му ли? От казаното от теб излиза, че има от една страна някакви османци и от друга някакви „не-османци“ (племенни вождове, принцове, военачалници-газии от други бейлици), които са „полунезависими, но признаващи върховенството на Османовци“ (всъщност не е ли едно и също – полунезависим=признаващ върховната власт?). Сега тези „не-османци“ или действат самостоятелно на Балканите или признават върховенството на династията на Осман и действат от и в нейно име. Ако не признават и действат самостоятелно работата ясна, ако обаче са както казваш полунезависими и под шапката на династията това не ги ли квалифицира автоматично като „османци“? Т.е. ако някой си пичага, който разполага с военен контингент (без значение дали е ренегат или някакъв мъжага от анатолийските бейлици) действа на Балканите и завладява градове и територии, които влизат в състава на държавното формирование, ръководено от Осман и наследниците му, то той османец ли или не? Какво изобщо е османец/ци, в твоя текст?

Хахахаха, "моят текст", че то тая теза циркулира поне от 30 години, да не съм я измислил аз, да оставим настрана факта, че на места цитирам почти буквално . Доколкото си спомням, май причината е, че Белдичеану-Щайнер се чуди над съдбата на Хаджи Илбеки, затова преди време статусът ми в мрежата беше: Who the F was Kizil Deli? и нямах предвид тебе. Точно нея я цитират за въпросните "племенни вождове, принцове, военачалници-газии" и описанието си е доста точно и изчерпателно, тоест: "племенни вождове" - примерно Миннет бег (ли беше? сори ако се бъркам!) на някакво си татарско племе и подобните му (ок, знам, че Миннет бег е по-късен, но то много се знае за периода, който споменавам); принцове = феодали от други "селджукски" (мразя го тоя термин, а и не е верен) бейлици, т.е. от бейските фамилии, не от Османовата; военачалници-газии - Израил, Евренос и прочие. "Полунезависимите" още са "полуосманци", това дава ли отговор на въпроса ти "какво изобщо е османец/ци в твоя текст?

[Guy de Mont Ferrand]

Второ в терминологично отношение – анадолски принцове?! Какво е това животно? Питам не за друго, но защото сам по-долу в текста разясняваш, че е важно някой си дали е бей или емир, а тук си ги намяткал в стил кера-мара и камшик-тодора. Сега, ти смяташ, че бей през Х²V в. = „вожд”, „княз” или „принц”. Аз не виждам причина титлата да се превежда, да не говорим, че по моите разбирания вожд-княз-принц никак не са еднозначни и равнопоставени титли. Така, че анадолски принцове от Х²V в. на мен поне ми идва в повече, а и не виждам смисъл при положение, че може да се използва тогавашната титулатура.

Това ми се струва по-скоро формално: аз съм се опитал да изразя фактическото положение на нещата, както, разбира се, съм го видял. Кои са принцове: Гермияногулларъ, Исфендияровци, Айдъновци и прочие такива типове, които са се задържали десетки и повече години като владетелски династии в определени райони и са равнозначни поне на принцове - дори когато са свалени от власт и/или са васални на някой. Властта на вожда-принца-княза над хората му е доста подобна, особено във военновремеви условия; не само "аз смятам", но и съм прочел нещо подобно някъде и съм се съгласил с него, доразвивайки го; да, спомням си, че съм мъдрил над това как точно, аджеба, трябва да се преведе тая титла, че да е по-разбираема за обикновения българин, аз лично се чудя от невръстна възраст какво точно представлява "беят" - освен че е някакъв големец, което е ясно на всеки. "Анадолски принцове" ако ти идва в повече, на мене не, освен ако не смяташ, че само Османовците заслужават подобна титла (масово са наричани така в литературата - "принц" Муса, "принц" Мехмед и тн., срв. Имбър, Иналджък или който и да е англоезичен автор по темата).

Всъщност проблемът е как да обясним, че има "бейове" и "бейове", че това е хем почетна, хем съвсем реална титла, че са едни "бейовете" като Умур и Хъзър Айдъноглу и други: тези като Евренос и Миннет? Или са еднакви, много ми е интересно да чуя твоето и което и да е друго мнение по въпроса?

[KIZIL DELI]

Това ми се струва по-скоро формално: аз съм се опитал да изразя фактическото положение на нещата, както, разбира се, съм го видял. Кои са принцове: Гермияногулларъ, Исфендияровци, Айдъновци и прочие такива типове, които са се задържали десетки и повече години като владетелски династии в определени райони и са равнозначни поне на принцове - дори когато са свалени от власт и/или са васални на някой.

Не знам колко е формализъм, но например в титулатурата на Исфендияроглу Исамил бей, присъства емирю'л-кебир и султаню'л-азам и т.н. Искам да кажа, че нещата с титулатурите на анадолските владетели са поне една идея по засукани от разделението, (бей, по-високо от емир) което предлагаш ти. Ако вкараме още една една категория (конструкст от друга ареалия) като анадолски принц не виждам как се доближаваме до по-добрата разбираемост. Ако се целиш в широка българска аудитория и не ти се занимава (или не ти е работа) с уточняването на титулатура, защо изобщо се занимаваш с това и не може ли използваш просто анатолийски владетели? Аз лично бих използвал - емирите от другите бейлици, за да визирам това, което искаш, но това си е мой личен вкус.

"Анадолски принцове" ако ти идва в повече, на мене не, освен ако не смяташ, че само Османовците заслужават подобна титла (масово са наричани така в литературата - "принц" Муса, "принц" Мехмед и тн., срв. Имбър, Иналджък или който и да е англоезичен автор по темата).

Тия дето Иналджък и Имбър им викат принцове са шехзаде-та, обърни внимание. Другите Иналджък поне ги пише емири

Всъщност проблемът е как да обясним, че има "бейове" и "бейове", че това е хем почетна, хем съвсем реална титла, че са едни "бейовете" като Умур и Хъзър Айдъноглу и други: тези като Евренос и Миннет? Или са еднакви, много ми е интересно да чуя твоето и което и да е друго мнение по въпроса?

Много просто като казваш на владетелети на бейлици или емири или просто владетели, а на бейовете като Миннет просто бейове. Съответно има и удж-бейове като Евренос, Паша Игит и Исхакоглу Иса бей. Принц поне за мен е объркващо.

[Guy de Mont Ferrand]

Не знам колко е формализъм, но например в титулатурата на Исфендияроглу Исамил бей, присъства емирю'л-кебир и султаню'л-азам и т.н. Искам да кажа, че нещата с титулатурите на анадолските владетели са поне една идея по засукани от разделението, (бей, по-високо от емир) което предлагаш ти.

Не, аз всъщност не предлагам такова разделение (бей, по-високо от емир), по-скоро се опитвам на по-разбираем, може би простонароден език (съвременен) да опиша фактическото състояние на нещата, както си го представям. Признавам без бой, е може и да съм повлиян от западняшката трактовка, която между другото превежда "княз" с "принц". А в нашата историография е хаос, добре че от друга страна имаме ОК османисти/тюрколози.

Иначе има проблем, поне за мен: не съм 100 % запознат със собствените титулатури на турските пост-следжукски владетели, обаче страничните наблюдатели масово ги наричат "бейове", пък и "принцове", независимо дали става въпрос за "шехзадета" (от османския двор), това от доста време ми е интересно откъде идва...Но и "султани" им викат, и "емири", дали пък да не е имало (в началото) някакво "простонародно" разбиране и съответно официализирана (но непопулярна) титулатура, създавана от (кой друг) улемата? Да не споменаваме примерно за родните извори, които оплитат възела съвсем с "цар Баазит", верно че тогава дума "принц" в българския няма

[KIZIL DELI]

Не, аз всъщност не предлагам такова разделение (бей, по-високо от емир)...

Добре значи идваме кажи речи на едно мнение и няма кво да го бутаме този въпрос повече.

[Guy de Mont Ferrand]

За Михал може и да съм сглупил, но си мислех, че в това, което цитирам, имат предвид него, а не онзи "големия", който дезертира от Муса при Мехмед, въпреки че първият го издига толкова много. Не съм мислел, че двамата са един и същи човек, макар че Евренос например е направо шокиращо дълголетен тип, хем в такъв рисков занаят като акънджийството. Но Кьосе Михал е бил по-дърт и от него.

[Guy de Mont Ferrand]

Добре значи идваме кажи речи на едно мнение и няма кво да го бутаме този въпрос повече.

Ааа, сега видях защо така си си помислил: аз само за да избегна тавтологията съм използвал "бейове, по-силни от османските емири", емир в случая е = бей, имах предвид, да речем, Умур Бег, не че Орхан не е бил "бей" или "бег". Т.е. акцентът е: "имало е и такива други турски владетели с такава титла, независими, дето са били по-силни даже от османските". Може би пък трябваше да оставя тавтология

Иначе, по същество, какво ще рече "редовна" турска войска: ами, мисля, че (като наш'те национали ) спахиите - поне. И гвардията/личната охрана на бейовете-султани. И гарнизонните части. Не знам дали ще се съгласиш, че всички изброени (не казвам еничари или нещо такова) ги е имало още от времената на Джимри Дьозмето?

[KIZIL DELI]

Хахахаха, "моят текст", че то тая теза циркулира поне от 30 години, да не съм я измислил аз, да оставим настрана факта, че на места цитирам почти буквално . Доколкото си спомням, май причината е, че Белдичеану-Щайнер се чуди над съдбата на Хаджи Илбеки, затова преди време статусът ми в мрежата беше: Who the F was Kizil Deli? и нямах предвид тебе. Точно нея я цитират за въпросните "племенни вождове, принцове, военачалници-газии" и описанието си е доста точно и изчерпателно, тоест: "племенни вождове" - примерно Миннет бег (ли беше? сори ако се бъркам!) на някакво си татарско племе и подобните му (ок, знам, че Миннет бег е по-късен, но то много се знае за периода, който споменавам); принцове = феодали от други "селджукски" (мразя го тоя термин, а и не е верен) бейлици, т.е. от бейските фамилии, не от Османовата; военачалници-газии - Израил, Евренос и прочие. "Полунезависимите" още са "полуосманци", това дава ли отговор на въпроса ти "какво изобщо е османец/ци в твоя текст?

Така де, Белдичеану е разпознаваема, но това не отговаря на въпроса какви са тези, ако всъщност действат от името на османската династия и изпълняват (ако и да е формално) нейната воля. Ако питаш Белдичеану тези пичове (независимите) вземат Одрин и го държат известно време и едва по-късно го предават на Мурад. Разбира се опростявам нещата, но затова аз по одринския въпрос съм с Иналджък. Иначе си прав, че Белдичеану вярва, че Къзъл Дели е имагинерна личност, чийто прототип е самият Хаджи Илбеги. Възможно е, така например Бинбироклу Ахмед баба, чието тюрбе се намира до Пънархисар и който според бекташийския фолклор е геройски загинал по време на превземането на града, може с голяма доза увереност да бъде идентифициран като един от Михаловците от ХV² в. и т.н.
Самият Миннет бей си пар екселанс някакъв татарски племенен вожд или поне кланов водач от Централен Анадол. Синът му Мехмед бей обаче е акънджийски бей, санджакбеи на Смедерово и Босна и т.н. Та къде го квалифицираме него? Нали не си представяме, че контингента му идва от някой друг освен от бащините му хора.
Полуосманци е извинявай направо несериозно, какво е това? Кой пречи на османците до Баязид ², да не казвам Мехмед ²² да са изключително разнородна маса от тюрки и нетюрки, признаващи властта на династията на Осман? Поне аз така си ги представям, ти явно виждаш някакви, които са баш каквито трябва османци и едни по-калпави османци, които са полу-... Или пък се ебаваш?

[KIZIL DELI]

2) Сори за цитата от Вера Мутафчиева, като се прибера в БГ ще проверя защо съм дал толкова страници, но на първо време си спомням, че беше просто една-единствена страница - но пък много ясно си спомням, че беше писала, че именно акънджиите са били организирани във въпросните корпуси (айде азебите да са мое предположение и допълнение) и по-точно в "мюселема" - а как да не й се довериш, след като тя е османист, а ти не си?

то текстът по въпроса е по-малко от старница даже, но е между 2 страници. Утре (дано не забравя) ще ги сканирам и кача, ще видиш за какво става дума.

[KIZIL DELI]

За Михал може и да съм сглупил, но си мислех, че в това, което цитирам, имат предвид него, а не онзи "големия", който дезертира от Муса при Мехмед, въпреки че първият го издига толкова много. Не съм мислел, че двамата са един и същи човек, макар че Евренос например е направо шокиращо дълголетен тип, хем в такъв рисков занаят като акънджийството. Но Кьосе Михал е бил по-дърт и от него.

Гаранция, че са различни (Кьосе Михал и Гази Михал бей, даже един правехт турчин М. Зеки, който има нарочна статия по въпроса, виж и текстове на Орлин и Мария). Сега дали Гази Михал Бег, който строи комплекса в Едирне, също и хана, завие и хамам в Гьолпазаръ е идентичен с онзи, на който казваш "големия", т.е. бейлербея на Муса Михалоглу Мехмед бей е друга бира. По-скоро да, въобще генеалогията на Михаловците в ранния е дотолкова замотана, че дава основание на Имбър да мисли, че Ашъкпашазаде си е измислил Кьосе Михал, заради Алаеддин Али бей (онзи с Плевен). Странно е, че Имбър не е смлял, че Ашъкпашазаде се познава лично много добре с Михалоглу Мехмед бей (споменатият от теб), който е пуснат от Токат, за да обърне румелийските бегове на страната Мурад ²². Там той е заточен от Мехмед ² и ако не се лъжа той стои с Муса до битката при Чамурлу (не го напуска както казваш), но праща сина си с част от контингента при Мехмед. Затова династията не е съсипана. Виж Евренос дъртата лисица се ориентира много по-добре в ситуацията и играе с печелившите карти. Той действително живее много дълго, защото от надгробния камък, публикуван от Деметриадес се знае точно кога умира. Кво да правиш имало и такива орли чат-пат, въпреки че на пръв поглед си е съмнително.

П.П. Всъщност кога умира Кьосе Михал на мен поне не ми е ясно. Едно е сигурно след падането на Бурса.

[Guy de Mont Ferrand]

Полуосманци е извинявай направо несериозно, какво е това? Кой пречи на османците до Баязид ², да не казвам Мехмед ²² да са изключително разнородна маса от тюрки и нетюрки, признаващи властта на династията на Осман? Поне аз така си ги представям, ти явно виждаш някакви, които са баш каквито трябва османци и едни по-калпави османци, които са полу-... Или пък се ебаваш?

Ох, тук има малко Белдиечеаново влияние, сега се сещам, че бая се чудех над тая нейна теза, всъщност винаги съм се чудил, аджеба, права ли е или не е. Обаче как си го представям, поне в началния етап: нещо като Джунейд - османците се пробват да го включат в техните хора, все му "прощават", а той все "бунтовник", но и санджак-бей е бил, а баща му пък субаша на Измир. Нещо такова. Не че са "по-калпави", просто по си ги тегли към тяхното си, а не Османовото...