Френска военна терминология

[von Danitz]

Темата я отварям за терминологични уточнения, когато и на когото му е необходимо. Според случая, ще се споменават и термини от другите латински езици или изобщо, от други езици и военни терминологии. И, разбира се, кратки исторически бележки и уточнения. Част от поясненията за отделните термини ще се допълват.



До тук:

Общи термини Бастион Бригада Дивизия Камуфлаж Стратегия

Рангове Маршал Генерал Полковник Капитан Лейтенант

Войски Драгуни Жандармерия Зуави Кирасири Кралския дом Мускетари Спахии Шасьори

Полкове Шестте Големи или Велики Стари полка Полкът на Пикардия, Наварският полк, Полкът на Шампания, Пиемонтския полк, Нормандския полк, Полкът на Флота Шестте малки стари полка

Снаряжение Каска Сервелиер Басинет

Има такава особеност в българската , не само военна, но и инжeнерна и морска, медицинска и пр. , изобщо специализирана терминология, че речникът ни е пълен с думи, от чужд произход, които буквално не разбираме, а им придаваме някакъв си, наш смисъл, според употребата. Във военната терминология много неща у нас, такава ни е историята, са дошли от руски, немски и френски език, по-малко, от турски и италиански, и съвсем незначителен брой от английски и да речем испански.

Да вземем термина инженер, за пример. В българския език, тя се използва навсякъде, но е ясно отличима форма на заемка, както казват лингвистите, до степен , че децата често я изписват индженер или инжинер. Като дума е френска, но идва от италианската – designo, която се родее с дизайнер, тоест, човек на изкуството. Но при нас инженерите не са хора на изкуството, което обаче на френски и другите латински езици лекичко се подразбира.

[von Danitz]

Генерал General



Така е и с военната терминология. Най-известният и лесен пример е с думата генерал. На френски, от където тя идва като термин, това е прилагателно general, с две ударени е-та. На български, както и на повечето нелатински езици, тя е твърдо съществително. От където пък после става съществително и на френски, весела работа. Но често служи за постройката на френските чинове в по-стари времена в армията именно като прилагателно – със значение на общ, главен, дори ако щете общовойскови.

Често се чудим защо един генерал-майор е с по-нисък ранг от генерал-лейтенант...Ами заради това, че единият в миналото е бил общ майор, което направо бие на общ общ или главен общ. Както е в полка, вторият след полковника (colonel) е лейтенант-полковник (Lieutenant-colonel), а чак третият е майор (на френски в наше време -комендант). В ротата на френската кралска армия пак е било нещо такова , първи е капитана, втори лейтенанта, а трети сержант-майора. По същата логика, вече в голямото обединение, което представлява Кралската армия, примерно, имаме общ лейтенант или главен помощник на краля, (често генерал-лейтенант е престолонаследника) и чак след него общ майор, по аналогия с полковете. И така си е останало и в руската, и в германската, и в българската армия – генерал-лейтенант и по голям чин от генерал-майор. А във Франция такива чинове вече няма, те са осъвременени от Наполеон ²²².



Още по объркано с примерите с Кралската армия, а и при превод може да стане, по-надолу в ранговете. Под генерал–майора у нас, а и по Света е бригадния генерал. На френски това е звучало така: Marеchal de camp – буквално Грижещия се за конете на полето. По нашему трябва да е Полеви маршал. А сега де, как маршал ще е под генерал-майор? Това в България не може, но поне до 1918 година в Австрийската армия съвсем нормално си присъства военния чин Feldmarschall-Leutnant, нещо около генерал-майор. Германските и руските фелдмаршали вече са Петровско-Фридрихов кич – представям се как са се забавлявали във френските щабове, като виждали, че руските главнокомандващи се кипрят с гордото фелдмаршал, което ги е приравнявало до френски бригаден командир. Пълно Рококо!


Поне четири френски знака ми липсват, но какво да направя, сменям ги просто с A и E.

[von Danitz]

Capitaine - капитан идва от латинското caput, което означава глава, сиреч главатар. Капитани първоначално са най-общо казано всички военни началници в кралската армия, собствено като определен чин, традицията във Франция сочи началото на Х²V век, времената на Филип Хубави и неговите наследници, които започват да назначават ту тук, ту там капитани - обикновено за началници на някоя крепост или с определена мисия. През Стогодишната война, това вече е често срещано, като капитаните, след провала на френското рицарство в няколко големи сражения, вече и командват роти от стрелци с лък или стражи (compagnies). По това време, освен, да ги наречем кралските капитани, се появяват и capitaine du chateau - капитани на замъци. Това са професионални военни, дори не от благороден произход, и това търсено специално, за да се контролира някой важен обект, извън влиянието на аристокрацията.

Capitaine general -Общ, главен капитан или генерал-капитан. По-често се използва в Испания, но във Франция и Италия също присъства. Именно, тъй като в Средновековието капитан е преди всичко главатар, военачалник, общият капитан, или capita general би трябвало да отговаря в наше време на армейски или генерал -полковник, генерал по рода войска. В потвърждение на това, при ландснехтите през XV² век, писмата- патенти за тази длъжност са за дублетната форма общ полковник (colonel gеnеral) или общ капитан (capitaine gеnеral). При Луи Х²V този ранг - общ капитан получава Тюрен, вече във смисъл на генералисимус, тъй като маршалите на Франция,(да не се бърка с полеви маршали и тилови маршали както и с дворцови и маршали на провинции!) Юмиер, Белфон и Креки не му се подчинявали, като равен на тях. Проблемът със субординацията бил решен с тази титла от краля. Нататък, титлата отново е използвана, но вече като началник на експедиционни сили, главнокомандващ на собствено обособен военен театър.

[von Danitz]

Lieutenant - лейтенант буквално, държащ мястото, със значение на заместник, в повечето случаи, на краля. Ще каже някой, ей голямо откритие, не, в никакъв случай, аз само ще изброя видовете, пък да видим нашите лейтенанти как ще го разберат. Особено лейтенант-школниците, название което би бръкнало в перуката на френски лейтенант под мозъка и би го оставило без дъх, поне за седмица.

Lieutenant du roi Лейтенант на краля- обикновено начело на крепост или пристанище, отговарящ единствено пред краля
Lieutenant gеnеral Общ лейтенант - военен ранг между маршал на Франция и полеви маршал, понякога управител на провинция, с правомощия на съдия.
Lieutenant gеnеral de police Общ лейтенант на полицията - началник на полицията в Париж, столицата
Lieutenant gеnеral du royaume Титла, давана в опасни за кралството моменти, Общ лейтенант на Кралството. През 1557 такъв става херцог Франсоа Де Гиз, през 1561 Антоан Де Бурбон, през 1588 Анри Де Гиз, херцог Де Майен през 1589, Гастон Д'Орлеан по време на малолетието на Луи Х²V, граф Д'Артоа, бъдещият Шарл Х през 1814 и Луи-Филип през 1830 покрай промените, както днес бихме се изразили.

Интересна особеност са капитан-лейтенантите. В нормалните роти и полкове, такива отсъстват. Но такъв, е Де Тревил и такъв е Д'Артанян. И много други, които са служили в Maison du Roi militaire - Кралския дом. За този , по същество, гвардейски корпус ще говорим отделно, но тук е мястото да отбележим, че в ротите му, капитан е само кралят и, рядко, кралицата. Истинските командири, тъй като кралят не може да обучава едновременно 30-тина роти, са неговите капитан-лейтенанти. В Кригсмарине, а и не само, това е военноморски чин, но във Франция, това си е съвсем сериозен сухопътен чин, който е давал не малко възможности на притежаващите го. Вярно е , че днес ни е трудно да разберем, но често се случва капитан-лейтенант от Кралския дом, да получава следващо звание - маршал на Франция или лейтенант на краля в голям гарнизонен град.

[von Danitz]

Colonel –полковник Първоначално, терминът colonel (пак прилагателно - колонен) произлиза от capitaine colonel- капитан на колона или капитан, който командва полк в съвременния смисъл на думата.

Във Франция, в кралски времена, преди провъзгласяването на Републиката през септември 1792, съществува титлата colonel general, общ полковник или генерал-полковник. Това е най-общо казано административен старши офицер, начело на всички полкове от даден род войска – нещо като генерал-инспектор по рода войски в съветската и германската армии от ХХ век. Той давал експертно мнение по използването на дадения тип войска, в качеството си на най-опитен полковник.

А полковете се командвали от mestre de camp – буквално, полеви господар, нещо като господар и командир, на британските кораби.

Защо господар? Както при капитаните, постът на метр-де-камп се е купувал. Всъщност, големите благородни и богати фамилии притежавали целите полкове, на които и техни представители били господари. Скъпо, но доста престижно. Като следствие, деца получавали титлата – метр-де-камп, за да могат да ръстат бързо в кариерата нагоре. Например да станат на 18 години маршал де камп. В 1661, при Луи Х²V, с кралски ордонанс-заповед, се извършила реформа – метр-де-камп станали полковници, а общ полковник вече не се назначавал. Това не засегнало обаче драгуните и швейцарските полкове, където метр-де-камп и общият полковник останали до времената на Революцията.

Полковниците при реформата на революционната армия станали командири на бригади и съответно - бригадири, тъй като полковете били прекръстени на полубригади. Наполеон възстановил до някъде старото положение, като върнал полковете, но не старите, с чиято история няма да пропусна да ви позанимая по-нататък, а бригадирите вече станали полковници на Империята.

Независимо дали метр-де-камп или полковник, тези офицери се отличавали с правото да носят epaulettes – еполети, буквално, нараменници, първоначално предназначени да пазят рамото от удар със сабя. В другите армии, еполетите бързо се разпространили сред всички офицерски кадри. Във френската кралска пехота еполетите били златисти, в конницата – сребърни, за гренадирите, и за тях ще обясняваме отделно, червени, за voltigeurs – волтижьорите с жълти, а фюзилиерите –зелени. Само полковниците хусари нямали. Чак през 1759 при реформата на маршала Бел-Ил, и другите рангове офицери започнали да носят еполети.


Протоеполети, при хусарите те просто са си необходимост, за това никога не се превръщат в украса

Първата рота в старите полкове се наричала compagnie de mestre de camp-рота на господаря на полка или направо метр-де-камп. Там полковникът-собственик си бил и сам капитан.

При испанците, където нещата са горе-долу паралелни покрай владенията им в Бургундия и Франш-конте (това не е някакво конте, а обширен кантон, западно от Юра) maestre de campo е командир на терцио.

[von Danitz]

Marechal de France-Маршал на Франция , става най-високото войнско звание във времената на Луи Х²²², един доста подценяван френски крал и войн, може би останал в сянката на баща си Анри ²V и на сина си, Луи Х²V, както и на министъра си - Ришельо. Луи Х²²² престанал да назначава конетабли - Connetables (от латински comes stabuli - комита на конюшните). Ще каже някой, Даниц изтрещя покрай северномакедонските проблеми, начело на френската армия - комита? Мда, преводът е точен, комит или комес е стара, още римска титла с различни функции, от времената на Константин Велики. Така - комити са останали и във Франция, и във Византия, а от там и в България. Разбира се, често с различно значение. От корена у нас е останал и примерно думата кмет. Ще се върнем на това. Но примерно във времената на цар Петър ² в югозападните български земи, известни тогава като Долната земя си управлява съвсем нормално един комит Никола, бащата на Самуил. Няма да е чак такова изхвърляне, ако в спорове с македонските научноподобни среди подчертаем, че Самуил е син на български конетабъл! Разбирайте го като шега, разбирайте го и на принципа, добре че е шегата, та да си кажем истината. Десетте външни комитата от времената на княз Борис-Михаил с нищо не опровергават дадената теза - терминът comes освен за конетаблите, се отнася и за графовете - comtes на френски, пак стар военен сан.

И още една бележка. Големите френски адепти на Средновековието като Мишле от Х²Х и Анселм де Сен-Мари от ХV²² век всъщност поставят въпроса, че и конетабъл не е най-високата военна титла там. Не знам някой дали си спомня случая с първия владетел на Йерусалимското кралство Годфроа де Буийон. Той отказва да носи корона, на местата, на които Спасителят е носил трънен венец и става Защитник (avoue) на Кралството. Титлата е много древна, пак латинска, идва от advocati - адвокат. Така защитниците ни в съда, днес, са далечни наследници на тази благороден сан. Друг може пък да се сети за титлата, която Кромуел взима, когато застава начело на обезкралената Англия - Lord-Protector. Да, и англичаните четат книжки и при липса на монарх, за страната се грижи Защитник. Но авуе като военна титла във Франция не се ползвала вече от няколко века преди това, за последно, по време на краткото управление (четиридневно) на Жан ², когато чичо му, графът на Поатие, Филип е авуе -защитник на кралството. Той не е регент, защото управлява без крал, просто майката на Жан - Клеменс Унгарска е бременна по време на смъртта на съпруга си - Луи Вироглави. И докато се чака какъв ще е резултатът от бременността, управлява графът. Тънкостите на придворния занаят!

Конетабли обаче и днес има. Ще каже някой - констейбъл е просто полицай в Англия. В Англия - може, но на Норманските острови нещата си стоят по старому. Или, хайде да кажем, по старинному. Там кметът или административният управител носи именно тази титла и до днес. Така че, накрая можем спокойно да отбележим, че и към Фандъкова у нас е напълно допустимо от начетеност или просто от снобария, да се обръщаме с елегантното Госпожо, конетабъл! Не знам каква физиономия ще направи.


Кметството на Сен-Брелад, Джърси

Титлата Маршал на Франция е създадена от крал Филип-Август през 1185 година (След като вече имаме точната дата на въстанието на Асеневци, за сравнение, ще кажа, че 1 година преди него!) Първият маршал на Франция се казва Алберик Клеман (Albеric Clеment), на когото е отсъдено да загине при обсадата на Сен Жан Д‘Акр, както толкова много французи, в Кръстоносните походи или в този на Наполеон в Палестина след векове. Алберик не оставил наследници и втори маршал на Франция станал брат му, Анри Клеман. В цялата история на Франция, до последния, за сега, има 342 маршали. Маршал Жуен (С лошо ранена дясна, но не загубена, ръка през Първата световна война, той е известен с това, че козирува с лявата.) почива през 1967, но после посмъртно е създаден още един, героят от Бир Хакейм, Мари-Пиер Кьониг. Той почива през 1970, но маршал става чак през 1984! Модерност, какво да направим, нищо вече не е същото.



Сред семействата дали по няколко маршали на Франция (включвам и адмирали на Франция, по същество, те са със същия ранг) ще посочим: цели 12 представители на рода Монморанси (Montmorency), по 5 от Дюрфор и Ноай, (Durfort ; Noailles), по 4 от семействата Шоазел, Клеман (за двама вече споменахме), Косе-Бриса, Гонто-Бирон и Аркур (Choiseul ; Clement ; Cosse-Brissac ; Gontaut-Biron ; Harcourt). Трима са Брогли, Колини, Креки, Естре, Гуйон-Матиньон, Леви, Орнано и Шомберг (Broglie ; Coligny ; Crequy ; Estrees ; Gouyon-Matignon ; Levis ; Ornano ; Schomberg). Родовете с по двама представители са над 20!



Има трима войници, които са отказали титлата. През 1848 това прави Йожен Кавиняк, за да не бъде замесен в машинациите на Наполеон ²²². През 1871 да стане маршал отказва и Луи Жул Трошю, защото се чувства отговорен за лошата отбрана на Париж. И, накрая Шарл де Гол, защото е... еми, Шарл де Гол и не му трябва да става маршал.

[von Danitz]

Regiments francais d'Ancien Regime - Френските полкове при Стария режим


Ще започна със съвсем кратко и надявам се, не досадно пояснение за знамето на Франция при кралете. На бойното поле френската кралска армия не е излизала с бяло знаме, както твърдят злите езици, естествено оттатък Кале. Да, знамето на Бурбоните, а и на предишните династии, чак от Кловис-Хлодвиг?!, е бяло със златни лилии, и това може да бъде прието като държавен знак, но това не е знамето на френските войски. А то е белият кръст на Свети Михаил - символ на противотежест и равнопоставеност с англичаните от времето на Стогодишната война, с техния червен кръст на бяло поле, на Свети Георги. Червеният кръст е бил и бойно знаме на французите, но само в Кръстоносните походи. За разлика от него, белият обаче, за да се различава е на синьо поле, но не винаги. Най-важното във френското бойно, полково и корабно знаме е именно Светимахаиловият бял кръст! Днес това е по скоро знамето на Гърция, но и да не забравяме, на Квебек, но в леко промонархическа версия, с лилии. Това бойно знаме е заместено от републиканските байряци - съставени от синьото и червеното на парижкото знаме и герб, и малко бяло добавено от крал Луи ХV², който все пак управлява до 1792.

Най-старите и основополагащи, ако мога така да кажа, полкове на Франция са т.н. Стари корпуси -Les vieux corps като тук най- ясно си личи равнозначността във френския език на думата corp - на български тяло, но и корпус, и думата regiment, на български полк. В безкрайно много исторически и военни книги от произход от Великобритания, Франция, Италия и къде ли още не, се говори за корпуси, походи на корпуси, сър Уинстън е адепт на всякакъв маниерен историцизъм например, позиции на корпуси като се имат предвид именно два три батальона и някой и друг ескадрон или батарея. Става дума за полкове. Много се смях на една преводна статия за бягството на Де Латр де Тесини, френския генерал подписал капитулацията на Германия в Берлин през 1945 от името на Франция. Пак се отклонявам, и за този термин ще говорим отделно. Та генералът разказва как е бил осъден от Виши, защото през ноември 1942, при германското навлизане в Южна Франция, според преводача, от който ми е неудобно, защото слава Богу ме попита за справка, мобилизирал всички корпуси на своята 16-а дивизия?! Сами разбирате, че у ученолюбивият български читател това предизвиква нервно хълцане. Френският текст е точен - генералът наистина се изразява така - събрах командирите на корпусите си - става дума за артилерийски полк и няколко драгунски полкове. И това не е единствен случай, така че си трябва проверка... иначе резервистите от Стрямската механизирана бригада и военното окръжие във Варна, дето гледат руско да четат, но знаят и да критикуват, нищо няма да разберат, но ще ви обявят и за пълен идиот. Дивизии пълни с корпуси объркват всекиго.

Стига отклонения. Четирите полка от Старите корпуси това са без съмнение славните - хаха, Шестте Големи или Велики Стари Les Six Grands Vieux?!

Ще кажете, че вече съвсем официално се занасям с вас. Нищо подобно. Просто в началото са били четири, и така от времената горе-долу на Луи Х² , а при Анри ²V са станали 5, накрая, при както обичам да подчертавам, и постепенно ще се убедите че е така, доста военно-настроения Луи Х²²² стават шест. По старшинство те са:

Полкът на Пикардия,
Наварският полк,
Полкът на Шампания,
Пиемонтския полк,
Нормандския полк,
Полкът на Флота


----to be or not to be continued------------

[von Danitz]

*Продължение на 7-ми пост



Полкът на Шампания Regiment de Champagne е създаден от крал Анри ²² пак 1558, ордонансът (кралската заповед)е от 22 март. Най-занимателен е бойният марш на този стар и прославен полк - Aupre de ma blonde, буквално До моята блондинка! Текстът е приятен и типично френски:

До моята блондинка, о, до моята блондинка,
колко е хубаво да се спи!

Идеален е за влизане в бой. Хубавото е, и че може да се чете така Au pre de ma blonde, което вече е, Пред (изпиването на)една светла бира съм , което пак доста повдига бойният дух. Както и да са го пеели и разбирали, песента е с оригинално заглавие Холандският пленник и е написана през 1704 от френският моряк Андре де Коле, след връщането му от холандски плен. Така че при всяко положение става дума за чужденка, посетена през нощта или за холандска бира... Полкът става 7 пехотен при Революцията


----to be or not to be continued------------

[von Danitz]

Нормандския полк Rеgiment de Normandie
Полкът е създаден през 1615 година, по време на регентството на Мария Медичи като полкът на маршал Д'Анкр. Кой е маршал Д'Анкр, ами един италиански авантюрист, арогантен и претенциозен, накратко Кончино Кончини, фаворитът на кралицата, заради когото следват и проблемите със сина й (две войни все пак не са малки проблеми) Луи Х²²², за тях накратко споменахме в горния пост. Така той се нарежда сред малкото полкове на Стария режим, които запазват териториалното си наименование, като Шампанския, този от Пикардия и Наварския. През Революцията става съответно 9-и пехотен полк.

----to be or not to be continued------------

[von Danitz]

Les six « petits vieux » corps - 6-те малки стари корпуса

И имената им варират, и броят им варира, и кои са те, също варира в зависимост от краля и от авторите, които ги описват. Тази, един вид аристокрация, на френските полкове прави битката за попадане в елитната бройка на Големите стари или Малките стари наистина ожесточена. Но най-базово, можем да отбележим, че през септември 1635 година Луи Х²²² заповядва няколко полка да не се разпускат в мирно време. Останалите в тази група, които не били от Големите стари, традиционно започнали да се наричат Малки стари полкове или корпуси. Това са, по провинциите от които се формират, но често сменят и имената си:

Полкът на Бурбоне
Полкът на Беарн
Полкът на Оверн
Полкът на Фландрия
Полкът на Гиен

Тук трябва да добавим и Полкът на Краля, който е създаден от Луи Х²V. Макар и доста по-нов от доста други полкове, все пак, с попечителството на създателя си, естествено той станал официална част от Малките стари и те достигнали бройката от шест. Този полк обаче, не трябва да се бърка с Кралския военен дом , макар че ротите му били от него. А Домът това е,което за простота, другите държави ще започнат да наричат гвардия. Но за него ще трябва да се пише отделно. За да си създадете впечатление за многообразието от военни структури преди реформата на Лувуа, ще отбележа, че Полкът на Пикардия имал 210 роти, докато този на Миромини - 15. Кралският дом имал 32 роти, формиращи 6 батальона - бройката останала сравнително стабилна - с премахването на ротата от въоръжени с чукове пехотинци и замяната им с втора рота мускетари от Краля-Слънце

Когато Луи Х²²² починал, 1643, било е и война, във Френското кралство имало 33 полка. През 1701, началото на Войната за Испанското наследство, пехотните полкове били вече 138. Все пак, освен Големите и Малките стари пехотни полкове, и няколко други, които били с 4 батальона, рядко другите полкове имали втори батальон, те просто се състояли от произволен брой роти, с численост варираща от 40 до над 120 души.

[von Danitz]

*Постът е преместен.



Chasseurs - буквално - ловци, но тъй като обикновено се споменава, какви точно Chasseurs - стрелци е по-добрият вариант. Така с пояснението се получава от Chasseur a pied например Пеши стрелци - най-разпространената, но внимание, не единствената форма на френска лека пехота от ХV²² век насам. Специализирани в така наречената Малка война (Petite guerre термин, с който предстои да се занимаваме).


А разновидностите на Chasseurs са много- най- много те са в т.н. Corps des chasseurs a pied - Корпусът на пехотните стрелци, създаден през 1837 от престолонаследника на Франция Фердинанд-Филип Д'Орлеан, брат на Клементина, майката на цар Фердинанд



Оттам, често ги наричат Chasseurs d'Orleans - Орлеански стрелци
От този Корпус през годините и реформите произлизат
Chasseurs alpins, Алпийски стрелци - но не и Алпийският ни батальон в Родопите
Chasseurs cyclistes, стрелци-велосипедисти
Chasseurs porte, ъъъ преносими стрелци
Chasseurs a pieds parachutistes, Парашутни пехотни стрелци
Chasseurs mecanises, Механизирани стрелци


Често се е случвало Пехотните стрелци да бъдат специализирани. През 1899 се появяват велосипедистите. Един от първопроходците в този нов вид войска е командант Петен - Жорж-Виктор-Никола-Жозеф Петен, загинал при Добро поле, на 15 септември 1918. Не е родственик на маршала, фамилното име се изписва различно. Това, което изкопах за него:


Роден е на 21 февруари през 1885 в Париж. Жорж, страстен гимнастик и велосипедист, е приет за редовен слушател в Политехниката през 1913. Поради избухването на войната, прекъсва задължителната си практика в пехотата и започва бойната си кариера заедно със 7 отделен батальон колоездачи-стрелци (chasseurs- cyclistes). На 22 октомври 1914 капитан Петен е ранен в крака в сражението при Видендрефт, Wydendreft, Западна Фландрия, Белгия. Брат му Виктор-Анри-Люсиен вече е загинал през 1914 в боевете при Ипр, като капитан от 149 пехотен полк. На 24 ноември 1914 в болницата е произведен кавалер на ордена на Почетния легион.
След възстановяването си Петен е прехвърлен на Балканите като офицер в щаба на 122 пехотна дивизия. Преди общата атака от септември 1918 година, вече майор, сам пожелал и застава начело на 1 батальон от 148 полк на дивизията. Натоварен е с най-трудната, както се оказва в последствие задача – атаката срещу Сокол. Под картечния огън на българите той застава начело. До него загива адютантът му Солейак. Петен е ранен на два пъти от куршуми преди да бъде убит от мина, която изважда от строя и всичките му свързочници, пише в официалната история на френския 148 пехотен полк. Погребан е във Вертекоп.


Такива ми ти работи за велосипедните стрелци. Но представителите на фамилията на пехотните стрелци не трябва да се смесват с


Chasseurs a cheval, Конните стрелци
Chasseurs d'Afrique, Африканските стрелци понякога се срещат и като колониални стрелци
Chasseurs parachutistes, Парашутните стрелци, практически парашутистите
Chasseurs forestiers Горските стрелци

[von Danitz]

Zouaves - зуави



Ще започна, позволете ми, с няколко цитата без да посочвам източниците.

Към 3 часа сутринта барабанният огън стихва и пехотата, с батальон зуави (колониални части от Индия) в авангард, се впуска в атака срещу свищовци.

В завземането на Скопие участват марокански зуави и спахии...

За разлика от предния път сега откъм българските позиции на момента еква унищожителен преграден огън без да се пестят снаряди, който помита зуавите и обръща в бягство и настъпващите зад тях части.

В 3:15 наново гъсти колони от англичани, гърци и зуави настъпват напред

На Южния в отсрещните окопи са англичани и французи, които нашите наричат англо-френци. Те са омешани с колониални войски. Сенегалци, мароканци, зуави и други туземци са облечени в униформите на Антантата.

Ситуацията в нашата историческа памет, е наистина объркана. Част от текстовете са публикувани в пресата, някои са от исторически съчинения. Що е то зуав - член на племе ли е, на страна ли, войник ли е, диверсант ли е, някакъв отпадък, щом е

пометен

от нашата артилерия? Наистина, оплетено, никой като че ли и не си прави труда да провери, поне за себе си. А това е, най-малкото, странно, тъй като и от цитатите се вижда, че със зуави са се били и дедите ни.

И може би само Йордан Йовков е по-наясно.

Там е имало и зуави - тия екзотични фигури с широки шалвари и малки червени кепи, които напомнят Алжир, Солферино и Крим.

Но, да караме по хронология. Завладяването на Алжирия започва през 1828 година и с падането на столицата на регенството (страната е автономна част от Османската империя, в тези години във война и с Франция, заради Елефтерията), град Алжир, в крепостта се предава и една част под турско знаме, източниците не са единодушни за броя им, но около 500 души, които французите първоначално наричат еничари, макар че такива вече няма дори в Константинопол. В действителност, това са местни бойци – преимуществено кабили, нещо като североафриканския еквивалент на швейцарците – отлични (в сравнение с другите бербери ), платени войници.

На командващият френския експедиционен корпус генерал Бертранд Клозел, ветеран от войните на Императора, от Португалия до Санто Доминго, хрумва интересната идея, да интегрира тези войници в своите войски. Така, с кралски Ордонанс, се създава корпуса(полка) на Зуавите, първоначално от два батальона, от по три роти, по 100 човека и два ескадрона.

Какво, какви? Не съм специалист по алжирския арабски, но повечето справки сочат, че думата зуав идва от Zwawi, в множествено число Zwawa, името на членовете на Кабилската конфедерация, (съвсем швейцарско), от племена. Това обаче, че названието носи името на тези войнстващи обитатели на Атлас, не трябва да ви насочва на мисълта, че в корпуса са кабили и никакви други. Напротив, поради липсващите като количество войници, скоро и кабилите съвсем се разбягват, защото в Алжир започва истинска освободителна война, под ръководството на Абд-ел-Кадер, корпусът е принуден да набира френски войници. Най –многобройната група от тях са ...парижаните, от тогавашния полк на Доброволците на Хартата – бунтовна групировка, участвала в свалянето на Бурбоните и изпратена от новия крал Луи-Филип накрайсвета, за да не му се пречка край Сена. Тези, можем да кажем, поотраснали Гаврошовци, смели до безумие и бързо аклиматизиращи се, започнали буквално да живеят по берберски. Сменили панталоните с шалвари – червени, все пак е френска армия, сложили фесове, че изглежда в началото, и тюрбани, обръснали главите си, но пуснали бради и запушили с чибуци.

Ернест Капендю, конкурент на Александър Дюма-баща за литературна слава в епохата, разказва интересна история в своята книга Херкулесовите стълбове. След тежък бой с алжирците, френската армия на Клозел се разположила на лагер, в щаба на генерала присъствал и престолонаследникът – Орлеанския дук. Разпъвали палатките, подгрявали котлетата за храна, сваляли снаряжението. Изведнъж, като от преизподнята пред генерала и височайшия му гост се изправил дивак с фес, целият в пръст и засъхнала кръв по лицето, с две отрязани човешки глави, по една във всяка от ръцете. Генералът си спомнил, че преди боя бил обещал по десет златни франка за всяка глава на противник за да окуражи армията. Явно, местният свиреп главорез приел чутото буквално и идвал за заработеното. Принцът, макар и леко пребледнял, все пак осъзнаващ, че като наследник на трона, пред очите на цялата войска, трябва с достойнство да излезе от тази ситуация, извадил два луидора – 40 франка, и понeчил по кралски да се разплати с войника-касапин. Извикал преводача, но в този момент главорезът проговорил на чист френски, с неподражаемото арго на Монт-Сен Мартр:

- Няма нужда, ваше височество, парите говорят сами по себеси!

До такава степен някогашните революционери от парижките предградия били придобили нравите и характера на местните си противници.



Батальоните на зуавите стават три, от трите се създават три полка, при Луи-Наполеон, като в тях да участват придобиват право и евреи от Магреба. Но местните араби, бербери, туареги и кабили, напълно изчезват. В Кримската война зуавите се отличават особено в прочутата битка при Алма, при която, тези приличащи на турци войници превземат Телеграфната височина от армията на княз Меншиков. Събитието е обезсмъртено в много литографии и ...в мост на Сена – Мостът Алма, който има в основата си интересно хидрологично съоръжение – фигура на зуав. И днес парижани следят нивото на река Сена в сантиметри по това до къде е потопен във водата смелият войник.



Зуавите стават културен и военен феномен. Приличат на Легиона , но са съставени от чисти французи, нещо като трапери, те са по-скоро рейнджърите на Северна Африка. Използвани са наистина в опасни мисии, и историята не запомня нито едно тяхно поражение, макар през Френско-пруската война да са на ръба на пълното изтребление.



Всички други армии започват да искат да имат зуави – такива има в Съединените щати, в Полша, дори френският семинарист Жозеф-Луи Герин създава полкът на Папските зуави, французи-ултракатолици. Зуави се появяват и в Бразилия, но върхът е, когато в Константинопол султанът създава полк от два табора зуави, след посещението си в Париж, на световното изложение през 1868. Както се казва, колелото прави пълен кръг.

През Първата световна война полковете на зуавите са 9. В Македония взима участие един– 2 –ри бис, под командването на подполковник Де Метц. Бис, тъй като е бил ново съединение,създадено от втори маршеви полк , и за да не се дублира с 2-ри зуавски, създаден още през 1852 година.

През Втората световна война, зуавските полкове са 5, с добавката от 8 полка създадени в началото, но просъществували само до демобилизацията през 1940 година. Като номер, съществува дори 29-и зуавски полк, но вероятно това са някакви временни формации.



Последният, 1 зуавски полк, е разформирован през 1962 година, след изтеглянето на френската армия от Алжир. Ако трябва да обобщим, това са били особени войници, с възможностите както на обикновена, така и на лека пехота, но избирани за по-тежки задачи. Във френската култура са близо до мускетарите, но като негри-индийци или мароканци, никой не ги приема. Надявам се да ви е интересно.

[Обикновен лаик]

Надявам се да ви е интересно.

Не се и съмнявай. Чакам всяка следваща част с нетърпение.

[messire Woland]

Именно, присъединявам се към колегата - много е интересно.

[von Danitz]

Camouflage – Камуфлаж




Идеята да се сражаваш, без да бъдеш ... видян, е наистина била много трудна за възприемане от французите. Традицията им, до Първата световна война, е напротив, да се биеш за да бъдеш забелязан! Военна измама е допустима, това е част от военното изкуство, засада – да, но да се криеш на бойнато поле, това граничи с ...дезертьорство.

През август 1914 френската армия, въпреки че притежава смъртоносни, механични оръжия и отлично съзнавайки, че и противниците й имат от същите, смело влиза в бой в сини куртки, червени панталони и бели ръкавици за офицерите, за по шик. Пера по каските на кирасирите и златни еполети също не липсват. Ако германците не ги забелязват, да си сложат очила!

Нещата не стоят така обаче, при другите армии, които къде инстинктивно, къде научнобосновано, къде от опит, вече са били променили униформите си. Кодът на военните ценности рязко се бил изменил през годините и това, което преди няколко десетилетия било сила, изведнъж станало слабост.



Британците били в униформи цвят хаки ( khaki), първоначално само в Индия, но след Бурската война, и в частите в Метрополията си. Цветът бил земен, кафяво-жълт, напомнял пръстта на Лахор, но за французите станал почти обиден, думата се родее с нещо, което те правят сами,... в тоалетната. Патешки дрисък става любим цвят за мъжки обувки, но нищо повече.

Американците също покафевеняват през 1902, руснаците – 1909, германците посивяват през 1907 – прочутият Feldgrau, направо цветът на агресията в контекста на ХХ век. Австроунгарската армия облича светлосиви униформи през 1909, италианците позеленяват през същата.

Войната започва, но френската армия, търпяща огромни загуби, първоначално не ги отдава на неподходящата униформа. Германците също търпят реципрочни загуби, поне докато не се окопават северно от Ена през септември. Само за месец, войната, такава каквато я знаем от времената на Наполеон и на Молтке, се изменя. Генералите забелязват само: Някога се биехме прави, сега трябва да лягаме, да се крием...Но човек не трябва да е офицер, а по-скоро артист, за да обърне внимане на такова нещо като никеловите копчета или блестящата златиста кокарда в окопа.



Камуфлажът се самоналага. Така френската армия се оказва едновременно изоставаща и напреднала.

В природата, животните и растенията използват маскировката за да оцеляват. Във войните, от времето на Троянския кон, тя е използвана главно за атака. За да стане камуфлажът военен факт, практика и теория във френската армия, а оттам и по света, е било необходимо за това да помисли един художник- портретист (през 70 години на ХХ век се ражда мита, че кубистите са първопроходците, но днес той е развенчан), през 1914 година скромен артилерист ²² клас– Лусиен-Виктор Гиран де Сцевола (Lucien-Victor Guirand de Scevola).



Звучи точно като Ако импресионистите бяха зъболекари на Уди Алън, но Сцевола се захваща съвсем на сериозно и с целия плам на творческата си душа и ентусиъзма на Епохата на първите модернисти да осигури на Франция най-добрия възможен ...камуфлаж.

През декември 1914 става историческото събитие – по заповед на Жофр френската пехота сваля сините си шинели и ги заменя с нещо като тъмно хаки – направо кафяво.

Междувременно Сцевола (наистина звучи внушително и някак спасително за Родината) е произведен капитан и застава начело на специална част, първоначално към артилерията, след това към 1 сапьорен полк (сапьор също е френски термин – отсреща са пионери), съставена от посочени от него приятели-художници, кой избавен от пехотата, кой измъкнат от телефонната централа. Малко се ценят иначе художниците в армиите на Антантата до този момент, най-много някой да е станал капрал по ходатайство. В новото подразделение – Отделение по камуфлаж (Section de Camouflage), наричано още Частта на измамващите-смъртта (Unitе des "trompe-la-mort), те станали лейтенанти и започнали да работят по специалността си. Имало карикатуристи, скулптори-монументалисти, пейзажисти, архитекти. Днес имената им не говорят много, особено във военните среди, но това бил цвета на артистизма в края на Бел епок в Париж. Глаголът camoufler има множество синоними на френски език, думата била избрана защото отлично описва дейността на този род... войска – прикрива с друго.

Един вид пехотата на това Отделение станали професионални бояджии и..шивачки. Така и във френската армия навлезли масови жени. В зависимост от осъществяваните операции, частта на Сцевола достигала до 6000 ... не мога да кажа щика, да кажем, четки.

По замисъл, но и по темперамент, това си било чисто офанзивно подразделение. Основната му задача била да прикрива артилерията, особено тежката, складовете и ЖП линиите към нея, щабовете, дори летищата. Това, с което влиза в историята е маскировачната мрежа с парцалчета, но и фалшивите военни цели като измамни артилерийски позиции и превозни средства.

Размах не липсвал на Секцията, раждали се идеи, почти денонощно. Тя имала застъпничеството и на президента Поанкаре, човек на политиката... и ценител на изобразителното изкуство. Военните с труд удържали този ентусиазъм, вече напълно отсъстващ след Вердюн, у другите им подчинени.

Камофльорите станали нещо като модно течение. Британците създали, но чак през 1916-а , подобно подразделение – Special Works Park, начело на което застанал британският художник Франсис Уиат. През септември 1917 се появил и American Camouflage service. От тук нататък камуфлажът станал международен феномен. Използвали го в авиацията и във флота. Но Франция, до края на войната изоставала в едно – защитата на личния състав. Както отбелязах, за Сцевола, Жофр, Поанкаре и пр. френски отговорни фигури, това си оставало настъпателно-измамническо оръжие. Освен в един случай, за който ще споменем след малко.

Оттатък линията на фронта не били чували за камуфлаж – те си имали Tarnung. На практика същото, но с доста по–малко изкуство, и с доста повече военна приложност. Германските офицери криели от противника артилерията – разбира се, но те я вкопавали и после допълнително я доокрасявали. Пехотата, доста пооредяла им била също първостепенна грижа – слабото място на французите. Разбира се, светът приел френският термин, но германската практика.

Германците прикривали добре за наблюдатели на близки разстояния – снайперистите им били снабдени с ръкавици, плащове и обувки, на точки, което на такива разстояния било най-ефикасно като оптически прийом. Французите прикривали добре на големи разстояния – в пана на линии с различна дължина, създаващи отлична илюзия, с импрегнирани богато нашарени покривала.

През 1917 година бомбардировките над Париж обаче вече създавали сериозна тревога, особено в тъмните часове на денонощието. Градът е със специфична топография и лесно различими обекти като Нотр Дам, Айфеловата кула, Мон Мартр, Гранд Опера, мостовете на Сена, дори през ноща...В неспящото Отделение за камуфлаж се родил гигантски план – имитация на любимия град, фалшив нощен Париж. И дори не един, а цели три. Днес много пишат за фалшивата армия на Айзенхауер в Кент, филми се правят за надуваемите танкове, за скриването на маневрите на Монтгомери в пустинята, с фалшиви тръбопроводи и трактори - вдигащи пушилка.



Да, наистина, мащабни проекти, но едва ли някога някъде е имало по-амбициозен или по-смел план в областта на камуфлажа от репликите на Френската столица на първите камофльори. До Примирието 1918, те почти построяват първата – зона А, в района на Гонес. За планът бил привлечен електроинженерът Фернан Джакопози. За всеки от фалшивите парижи била предвидена електростанция. Те се сътояли от светлини – сини, червени, зелени и бели крушки. Дори гарите – Гар де Нор, Аустерлиц, Орсе и линиите им били симулирани. Размерите на инсталациите се доближавали до реалните на двумилионния в епохата град.

Е, войната приключила, германците явно решили, че не могат да отговорят и на това предизвикателство. А камуфлажът, първоначалният, този близък до изкуството, останал като едно от малкото весели страни на иначе мрачната история на войните.