Ако вземем предвид условно казано две от "теченията" във форума - това за по-близък, детайлен и почиващ върху конкретиката на историческите събития поглед и това за по-абстрактен и общ поглед върху тях, то тази тема удовлетворява по-скоро втория.
Тук ще се опитам да представя възгледите на един от най-известните мислители на XX в - Мартин Хайдегер върху проблемите за войната и мира.
Ако поддръжниците на второто от споменатите течения биха искали да продължат своята трудоемка деятелност, може би е добре да вземаме предвид едни от върховите постижения на мисленето през миналия век като критерий за своето собствено. А Хайдегер http://projectoria.org/archives/21 безспорно е един от най-видните възможни претенденти за това.
Мартин Хайдегер и проблемът за войната и мира
В своето произведение “Преодоляването на метафизиката” М. Хайдегер пише следното:
“Всемирните (световните) войни с тяхната “тоталност” са вече следствие на битийната изоставеност. Те водят към обезпечение на една или друга форма на използването. В този процес е въвлечен също така и човекът, който вече не скрива тази своя черта, че той е най-важният материал за производството. Човекът е “най-ценния материал”, защото той остава субект на всяко използване, но при това така, че позволява чрез своята воля напълно да се разтвори в този процес и с това самото става едновременно обект на битийната изоставеност.
Всемирните (световните) войни – това са миро-войни, предварителна форма на отстраняване на различието между войната и мира, каквото отстраняване е неизбежно доколкото “мирът” е станал не-мир следствие на изоставеността на съществуващото от истината на битието. Защото свят (мир) означава в битийно-исторически смисъл неопредметеното пребиваване на истината на Битието за човека, доколкото последният в своята същност е поверен на Битието. В епохата на изключителното властване на властта, т.е масивния напор над съществуващото за неговото използване до изразходване, всемирът става немир, доколкото Битието, макар и да пребивава, но като такова не управлява в своята собствена област. Съществуващото е действително като действено. Навсякъде – действеност, никъде простор за мира, и все пак все още е, макар и забравено, Битието. От другата страна на войната и мира – пусто блуждаене, изразходване на съществуващото за самообезпечение на отреждащото устройване от пустотата на битийната изоставеност. “Война” и “мир” видоизменящи се до загуба на своята същност, въвлечени в общото блуждаене и неразпознаваеми заради отсъствието на Различие, се разтвориха в празния процес на нарастващо манипулиране на всичко, което може да се манипулира”.
В този типичен за собствения му стил пасаж, Хайдегер насочва към един друг проблем – размиването, заличаването, погубването на разликата между войната и мира. То се дължи, според него, на един своеобразен процес “отехнизиране” на човека, превръщането му в материал за използване сред останалите материали – макар и “най-ценен”, които са обект на потребление на общото основание, което им придава епохата на техниката, превръщаща я в нещо като “постав” – един особен и доста известен израз на Хайдегер. В контекста на това всепотребление, в контекста на съдбовния “постав”, или “лавица” като още превеждат понятието Gestell, човекът доброволно се превръща в материал, независимо дали във (време на) война или във (време на) мир. Ето защо текстът на Хайдегер продължава така:
“На въпроса кога ще има мир? Не може да се отговори не заради това, че продължителността на войната не се поддава на оценка, а защото самият въпрос пита за нещо, което вече го няма, нали и войната вече не е нещо такова, което би могло да завърши с мир. Войната стана разновидност на това изтребление на съществуващото, което продължава и при мира. Необходимостта да се съобразяваме със затегнатия характер на войната е само една вече остаряла форма на признаване на нововъденията от епохата на потреблението. Тази дълго продължаваща в своята продължителност война (писано в периода 1936-1946-б.моя) ще премине не в предишния род мир, а в състояние, когато военното вече не се възприема като военно, а мирното става безсмислено и безсъдържателно. Блуждаенето не знае истината на битието; но за сметка на това то разгръща в пълнота организирания порядък и обезпечението за всевъзможносто пласиране във всяка сфера. В кръга (плана) на тези сфери отделните области на човешката съоръженост (въоръженост) стават “сектори”; “секторът “ на поезията, “секторът на културата” сега също са само планомерно организируеми участъци на една или друга “ръководеща деятелност”, наред с останалите”.
Заради този достатъчно силен сам по себе си текст, както и заради други сходни по смисъл свои изказвания, Хайдегер е критикуван, че приоритизира въпроса за битието пред непосредствената тежест на човешките страдания, които войната носи ( например Р. Бърнстийн укорява “мълчанието на Хайдегер” в едноименната си статия ), но би било елементарно ако заради това не проследим откъде и по какъв начин Хайдегер извежда тези свои възгледи. Малко по-рано в същия текст той пише:
“Така работата идва до неоспоримото господство на единствено определящия въпрос: какъв е онзи образ, комуто е призван да съответства човека? При това “образ” се мисли неопределено метафизически, т.е платонически, като това, което е и изначално определя чрез себе си всяка традиция и всяко развитие, само оставайки независимо от тях. Това априорно признание на “човешкия образ” води към това, че търсят битието преди всичко и изключително в неговата сфера, а човекът сам по себе си разглеждат като човешки материал, като винаги me on по отношение на idea.
Този текст ни отвежда към изворите, откъм които Хайдегер мисли технически обусловеното неразличие между войната и мира, което вече е встъпило във власт и насочва неговото разбиране за отношението между човека и истината. Според Хайдегер от Платон насам в историята на гръцката и нейната наследница – западно-европейската мисъл господства един идеал за образование, който е поначало порочен по отношение на долавянето на битието. Този идеал е заложен от философията на Платон, в чиято емблема – “митът за пещерата” той се разгръща така: истината, т.е нескритостта на битието, е насилствено прекроена от не-скритост в съ-образяване с idea. Този идеализиран процес на съ-образяване е фундиран в неколкократното пренастройване на зрението на излизащия от пещерата човек, докато то стане годно да съзерцава ярката “светливост” на идеята на идеите – тази за благото, озарен от която човекът вече може обратно да слезе в пещерата, за да просветли онези, които тънат в нейния мрак. Но тази концепция, според Хайдегер, напълно задушава долавянето на истината като не-скритост, характерна за пред-платоновото мислене и в някаква степен закрива непосредствеността на долавянето. Посредник между човека и истината сега става идеята, а възможната йерархия между идеите отваря достъпът за различни идеологии (учения за идеите) под чийто знак, според Хайдегер, се развива цялото след платоново западно-европейско мислене. За всички тях обаче е аксиоматично съ-образяването (на човека) с идеята (същността), което изменя и самия характер на познанието, превърнало се в “съответствие на интелекта с вещта”. В координатната система на това съ-образяване и съ-ответствие, човек става жертва на едно отработено, техническо, занаятчийско отношение: той вече е материалът, който трябва да се съ-образи с идеята. Тогава и само тогава той ще бъде “в истината”. Към такава цел е ориентирано (цивилизационно ориентирано) образованието на европейската култура изобщо. Човекът и истината са престанали да си бъдат близки.
Такова е част от мисловното дело на Хайдегер, който чрез своята “деструкция” се стреми да разкрие “основополаганията”, в европейската мисловност, всяко от които закрива истината на битието. Но това “закрива” за него ще рече и “съхранява”. Защото “където опасността е най-голяма, там възраства и спасителното”.
Общата рамка на тези основополагания Хайдегер нарича “метафизика” или “онтотеология”, имаща своето провокиращо я начало още у Платон. Мисленето, според Хайдегер, трябва да я “преодолее”. Но как? Малко изненадващо Хайдегер завършва своето произведение “Време и битие” със следните думи:
“Да се осмисли битието без съществуващото значи: да се осмисли битието без оглед на метафизиката. Подобен оглед, обаче, господства даже и в намерението да се преодолее метафизиката. Затова трябва да се изостави това преодоляване и метафизиката да се предостави на нея самата.
Ако някакво преодоляване все още остава необходимо, то то касае онази мисъл, която решително се спуска в събитието, за да го – из него и заради него – изкаже.
Трябва неотстъпно да се преодоляват пречките, които лесно правят подобна реч недостатъчна.
Пречка от този род се оказва също така и речта за събитието във вид на доклад. В него само са изговорени повествователни изречения”.
Онова, от което Хайдегер все пак не се отказва е издирването на поетичното обитаване на земята, установимо у “пастирите”.
“Пастирите живеят невидимо и извън безлюдната опустошена земя, от която сега се изисква вече само полезност за целите на осигуряването на господството на човека, чиито действия се ограничават с това да се оценява важно или неважно е каквото и да е за самоутвърждаващия се живот, какъвто в качеството му на воля към воля отрано изисква всяко знание да се задвижва от този способ на обезпечаващ разчет и оценка… Незабележимият закон на земята я опазва в смирението на възникването и гибелта на всички неща в отмерения кръг на Възможното… Брезата никога не превишава това, което е възможното за нея. Пчелният рояк обитава вътре в своето Възможно. Само човешката воля, извъртливо устройваща се в техниката, изтерзава земята до умора, изтощение и изкуствено изменение. Волята тласка земята извън зрелия кръг на присъщото й Възможно, към нещо такова, което вече не е Възможно и което заради това е Невъзможното.
…Никаква акция, никакъв активизъм не ще изменят състоянието на всемира (света), защото битието като действеност и действие закрива (засенчва) съществуващото от събитието. Даже неимоверното страдание заляло земята е неспособно само по себе си да пробуди никаква промяна, защото то се възприема само като страдание, т.е страдателно и с това самото като състояние противоположно на действието, а следователно – в заедност с действието в същата тази метафизическа сфера на волята към воля…
Изглежда вече почти така, като че за човека под господството на волята към воля се е закрило естеството на болката, също както и естеството на радостта. Може ли преизобилието от страдания да донесе при това още някакво изменение?
Нито едно измение не идва без изпреварващо указващо (го) пътеводство (пътеводителство). Но как може да достигне до нас каквото и да е пътеводство, ако не просветне Събитието, което призовавайки, изисквайки човека ще озари неговото същество, ще му даде да се сбъдне и в това осъществяване ще изведе смъртните на пътя на мислещото, поетическото обитание на земята?"
Изглежда по всичко, че Хайдегер противопоставя с-миреното, поетическо, пастиреподобно обитание на земята на онова перманентно “изтребление на съществуващото”, което продължава и при мира (освен във времето на война) и го превърща в не-мир. Следователно той разкрива, че що се отнася до него самия, мисли с едни други понятия за война и мир, отвъд юридико-историко-политическите, които напомнят по типологията на своето използване едни времена, в които драматичният сюжет на сблъсъка, битката и войната обхваща целия всемир, цялата вселена и то – в непрекъснато времетраене. А че срещу поетическото, пастирско и смирено обитание на земята (от страна на човека) стои, според Хайдегер именно воюваща, упражняваща насилие мощ, си личи по изреченията:
“Волята към воля е наложила на Възможното невъзможното в качеството на цел. Интригата, организираща това насилие и поддържаща това господство, възниква от същината на техниката, ако тук този израз се разбира като идентичен на понятието за завършена метафизика. Абсолютното еднообразие на всички човешки маси на земята под господството на волята към воля прави ясна безсмислеността на човешкото действие, възведено в абсолют”.
Така едно повсеместно и перманетно, пронизващо епохата насилие, произхождащо и свързано със същината на техниката воюва жестоко срещу човека и земята, тласкайки и принуждавайки ги – навсякъде и винаги – да прекрачват границите на своето възможно, на своето смирение и дори – да забравят тези граници, тези техни черти или собствените си лица, както би казал Левинас, устремени към разкривените черти на невъзможното и безобразното. Поетическото, мислещо, пастиреподобно и смирено обитание на земята е излазът и отговорът на така описаното насилие, което е непризнатият вид война на нашето време.
За да завършим картината на Хайдегеровото осмисляне на войната, мира и насилието (в технически “постав”-ената наша епоха) може би би трябвало да приведем отговорът, който – макар и с много уговорки – изглежда завършващ за мисловното му дело; отговор, който той дава в интервюто си пред списание “Шпигел” през 1966г., но пожелава да бъде публикуван едва след смъртта му; отговор на следния въпрос:
“- Добре, тогава естествено възниква въпросът: може ли изобщо отделният човек да влияе върху тази плетеница от неизбежности, може ли философията да им въздейства, или пък и двете заедно могат ли да влияят като философията води отделния човек или многото индивиди към определено действие?”
И отговорът гласи:
“- Ако мога да отговоря кратко и малко грубо, но все пак след дълъг размисъл: философията няма да е в състояние да предизвика непосредствена промяна в сегашното състояние на света. Това важи не само за философията, а и за всеки човешки замисъл и стремеж. Само Бог може да ни спаси. На нас ни остава единствената възможност в мисленето и творчеството да достигнем до появата на Бога или до отсъствието Му. С оглед на отсъстващия Бог ние ще пропаднем”.
Тук ще се опитам да представя възгледите на един от най-известните мислители на XX в - Мартин Хайдегер върху проблемите за войната и мира.
Ако поддръжниците на второто от споменатите течения биха искали да продължат своята трудоемка деятелност, може би е добре да вземаме предвид едни от върховите постижения на мисленето през миналия век като критерий за своето собствено. А Хайдегер http://projectoria.org/archives/21 безспорно е един от най-видните възможни претенденти за това.
Мартин Хайдегер и проблемът за войната и мира
В своето произведение “Преодоляването на метафизиката” М. Хайдегер пише следното:
“Всемирните (световните) войни с тяхната “тоталност” са вече следствие на битийната изоставеност. Те водят към обезпечение на една или друга форма на използването. В този процес е въвлечен също така и човекът, който вече не скрива тази своя черта, че той е най-важният материал за производството. Човекът е “най-ценния материал”, защото той остава субект на всяко използване, но при това така, че позволява чрез своята воля напълно да се разтвори в този процес и с това самото става едновременно обект на битийната изоставеност.
Всемирните (световните) войни – това са миро-войни, предварителна форма на отстраняване на различието между войната и мира, каквото отстраняване е неизбежно доколкото “мирът” е станал не-мир следствие на изоставеността на съществуващото от истината на битието. Защото свят (мир) означава в битийно-исторически смисъл неопредметеното пребиваване на истината на Битието за човека, доколкото последният в своята същност е поверен на Битието. В епохата на изключителното властване на властта, т.е масивния напор над съществуващото за неговото използване до изразходване, всемирът става немир, доколкото Битието, макар и да пребивава, но като такова не управлява в своята собствена област. Съществуващото е действително като действено. Навсякъде – действеност, никъде простор за мира, и все пак все още е, макар и забравено, Битието. От другата страна на войната и мира – пусто блуждаене, изразходване на съществуващото за самообезпечение на отреждащото устройване от пустотата на битийната изоставеност. “Война” и “мир” видоизменящи се до загуба на своята същност, въвлечени в общото блуждаене и неразпознаваеми заради отсъствието на Различие, се разтвориха в празния процес на нарастващо манипулиране на всичко, което може да се манипулира”.
В този типичен за собствения му стил пасаж, Хайдегер насочва към един друг проблем – размиването, заличаването, погубването на разликата между войната и мира. То се дължи, според него, на един своеобразен процес “отехнизиране” на човека, превръщането му в материал за използване сред останалите материали – макар и “най-ценен”, които са обект на потребление на общото основание, което им придава епохата на техниката, превръщаща я в нещо като “постав” – един особен и доста известен израз на Хайдегер. В контекста на това всепотребление, в контекста на съдбовния “постав”, или “лавица” като още превеждат понятието Gestell, човекът доброволно се превръща в материал, независимо дали във (време на) война или във (време на) мир. Ето защо текстът на Хайдегер продължава така:
“На въпроса кога ще има мир? Не може да се отговори не заради това, че продължителността на войната не се поддава на оценка, а защото самият въпрос пита за нещо, което вече го няма, нали и войната вече не е нещо такова, което би могло да завърши с мир. Войната стана разновидност на това изтребление на съществуващото, което продължава и при мира. Необходимостта да се съобразяваме със затегнатия характер на войната е само една вече остаряла форма на признаване на нововъденията от епохата на потреблението. Тази дълго продължаваща в своята продължителност война (писано в периода 1936-1946-б.моя) ще премине не в предишния род мир, а в състояние, когато военното вече не се възприема като военно, а мирното става безсмислено и безсъдържателно. Блуждаенето не знае истината на битието; но за сметка на това то разгръща в пълнота организирания порядък и обезпечението за всевъзможносто пласиране във всяка сфера. В кръга (плана) на тези сфери отделните области на човешката съоръженост (въоръженост) стават “сектори”; “секторът “ на поезията, “секторът на културата” сега също са само планомерно организируеми участъци на една или друга “ръководеща деятелност”, наред с останалите”.
Заради този достатъчно силен сам по себе си текст, както и заради други сходни по смисъл свои изказвания, Хайдегер е критикуван, че приоритизира въпроса за битието пред непосредствената тежест на човешките страдания, които войната носи ( например Р. Бърнстийн укорява “мълчанието на Хайдегер” в едноименната си статия ), но би било елементарно ако заради това не проследим откъде и по какъв начин Хайдегер извежда тези свои възгледи. Малко по-рано в същия текст той пише:
“Така работата идва до неоспоримото господство на единствено определящия въпрос: какъв е онзи образ, комуто е призван да съответства човека? При това “образ” се мисли неопределено метафизически, т.е платонически, като това, което е и изначално определя чрез себе си всяка традиция и всяко развитие, само оставайки независимо от тях. Това априорно признание на “човешкия образ” води към това, че търсят битието преди всичко и изключително в неговата сфера, а човекът сам по себе си разглеждат като човешки материал, като винаги me on по отношение на idea.
Този текст ни отвежда към изворите, откъм които Хайдегер мисли технически обусловеното неразличие между войната и мира, което вече е встъпило във власт и насочва неговото разбиране за отношението между човека и истината. Според Хайдегер от Платон насам в историята на гръцката и нейната наследница – западно-европейската мисъл господства един идеал за образование, който е поначало порочен по отношение на долавянето на битието. Този идеал е заложен от философията на Платон, в чиято емблема – “митът за пещерата” той се разгръща така: истината, т.е нескритостта на битието, е насилствено прекроена от не-скритост в съ-образяване с idea. Този идеализиран процес на съ-образяване е фундиран в неколкократното пренастройване на зрението на излизащия от пещерата човек, докато то стане годно да съзерцава ярката “светливост” на идеята на идеите – тази за благото, озарен от която човекът вече може обратно да слезе в пещерата, за да просветли онези, които тънат в нейния мрак. Но тази концепция, според Хайдегер, напълно задушава долавянето на истината като не-скритост, характерна за пред-платоновото мислене и в някаква степен закрива непосредствеността на долавянето. Посредник между човека и истината сега става идеята, а възможната йерархия между идеите отваря достъпът за различни идеологии (учения за идеите) под чийто знак, според Хайдегер, се развива цялото след платоново западно-европейско мислене. За всички тях обаче е аксиоматично съ-образяването (на човека) с идеята (същността), което изменя и самия характер на познанието, превърнало се в “съответствие на интелекта с вещта”. В координатната система на това съ-образяване и съ-ответствие, човек става жертва на едно отработено, техническо, занаятчийско отношение: той вече е материалът, който трябва да се съ-образи с идеята. Тогава и само тогава той ще бъде “в истината”. Към такава цел е ориентирано (цивилизационно ориентирано) образованието на европейската култура изобщо. Човекът и истината са престанали да си бъдат близки.
Такова е част от мисловното дело на Хайдегер, който чрез своята “деструкция” се стреми да разкрие “основополаганията”, в европейската мисловност, всяко от които закрива истината на битието. Но това “закрива” за него ще рече и “съхранява”. Защото “където опасността е най-голяма, там възраства и спасителното”.
Общата рамка на тези основополагания Хайдегер нарича “метафизика” или “онтотеология”, имаща своето провокиращо я начало още у Платон. Мисленето, според Хайдегер, трябва да я “преодолее”. Но как? Малко изненадващо Хайдегер завършва своето произведение “Време и битие” със следните думи:
“Да се осмисли битието без съществуващото значи: да се осмисли битието без оглед на метафизиката. Подобен оглед, обаче, господства даже и в намерението да се преодолее метафизиката. Затова трябва да се изостави това преодоляване и метафизиката да се предостави на нея самата.
Ако някакво преодоляване все още остава необходимо, то то касае онази мисъл, която решително се спуска в събитието, за да го – из него и заради него – изкаже.
Трябва неотстъпно да се преодоляват пречките, които лесно правят подобна реч недостатъчна.
Пречка от този род се оказва също така и речта за събитието във вид на доклад. В него само са изговорени повествователни изречения”.
Онова, от което Хайдегер все пак не се отказва е издирването на поетичното обитаване на земята, установимо у “пастирите”.
“Пастирите живеят невидимо и извън безлюдната опустошена земя, от която сега се изисква вече само полезност за целите на осигуряването на господството на човека, чиито действия се ограничават с това да се оценява важно или неважно е каквото и да е за самоутвърждаващия се живот, какъвто в качеството му на воля към воля отрано изисква всяко знание да се задвижва от този способ на обезпечаващ разчет и оценка… Незабележимият закон на земята я опазва в смирението на възникването и гибелта на всички неща в отмерения кръг на Възможното… Брезата никога не превишава това, което е възможното за нея. Пчелният рояк обитава вътре в своето Възможно. Само човешката воля, извъртливо устройваща се в техниката, изтерзава земята до умора, изтощение и изкуствено изменение. Волята тласка земята извън зрелия кръг на присъщото й Възможно, към нещо такова, което вече не е Възможно и което заради това е Невъзможното.
…Никаква акция, никакъв активизъм не ще изменят състоянието на всемира (света), защото битието като действеност и действие закрива (засенчва) съществуващото от събитието. Даже неимоверното страдание заляло земята е неспособно само по себе си да пробуди никаква промяна, защото то се възприема само като страдание, т.е страдателно и с това самото като състояние противоположно на действието, а следователно – в заедност с действието в същата тази метафизическа сфера на волята към воля…
Изглежда вече почти така, като че за човека под господството на волята към воля се е закрило естеството на болката, също както и естеството на радостта. Може ли преизобилието от страдания да донесе при това още някакво изменение?
Нито едно измение не идва без изпреварващо указващо (го) пътеводство (пътеводителство). Но как може да достигне до нас каквото и да е пътеводство, ако не просветне Събитието, което призовавайки, изисквайки човека ще озари неговото същество, ще му даде да се сбъдне и в това осъществяване ще изведе смъртните на пътя на мислещото, поетическото обитание на земята?"
Изглежда по всичко, че Хайдегер противопоставя с-миреното, поетическо, пастиреподобно обитание на земята на онова перманентно “изтребление на съществуващото”, което продължава и при мира (освен във времето на война) и го превърща в не-мир. Следователно той разкрива, че що се отнася до него самия, мисли с едни други понятия за война и мир, отвъд юридико-историко-политическите, които напомнят по типологията на своето използване едни времена, в които драматичният сюжет на сблъсъка, битката и войната обхваща целия всемир, цялата вселена и то – в непрекъснато времетраене. А че срещу поетическото, пастирско и смирено обитание на земята (от страна на човека) стои, според Хайдегер именно воюваща, упражняваща насилие мощ, си личи по изреченията:
“Волята към воля е наложила на Възможното невъзможното в качеството на цел. Интригата, организираща това насилие и поддържаща това господство, възниква от същината на техниката, ако тук този израз се разбира като идентичен на понятието за завършена метафизика. Абсолютното еднообразие на всички човешки маси на земята под господството на волята към воля прави ясна безсмислеността на човешкото действие, възведено в абсолют”.
Така едно повсеместно и перманетно, пронизващо епохата насилие, произхождащо и свързано със същината на техниката воюва жестоко срещу човека и земята, тласкайки и принуждавайки ги – навсякъде и винаги – да прекрачват границите на своето възможно, на своето смирение и дори – да забравят тези граници, тези техни черти или собствените си лица, както би казал Левинас, устремени към разкривените черти на невъзможното и безобразното. Поетическото, мислещо, пастиреподобно и смирено обитание на земята е излазът и отговорът на така описаното насилие, което е непризнатият вид война на нашето време.
За да завършим картината на Хайдегеровото осмисляне на войната, мира и насилието (в технически “постав”-ената наша епоха) може би би трябвало да приведем отговорът, който – макар и с много уговорки – изглежда завършващ за мисловното му дело; отговор, който той дава в интервюто си пред списание “Шпигел” през 1966г., но пожелава да бъде публикуван едва след смъртта му; отговор на следния въпрос:
“- Добре, тогава естествено възниква въпросът: може ли изобщо отделният човек да влияе върху тази плетеница от неизбежности, може ли философията да им въздейства, или пък и двете заедно могат ли да влияят като философията води отделния човек или многото индивиди към определено действие?”
И отговорът гласи:
“- Ако мога да отговоря кратко и малко грубо, но все пак след дълъг размисъл: философията няма да е в състояние да предизвика непосредствена промяна в сегашното състояние на света. Това важи не само за философията, а и за всеки човешки замисъл и стремеж. Само Бог може да ни спаси. На нас ни остава единствената възможност в мисленето и творчеството да достигнем до появата на Бога или до отсъствието Му. С оглед на отсъстващия Бог ние ще пропаднем”.
Comment