Някои размисли

[gollum]

животът е разбираем само ретроспективно. ако има нещо забавно в случая то е, че и достоевски не го е разбрал /вероятно/

Или може би (поне на мен ми харесва така да го разбирам ), че и той го е разбирал редовно (всеки пък, когато си е позволявал да се замисли над това), но между всеки две акта на разбиране не е имало много общо.

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

За повечето хора животът на Земята е само крачка към вечния живот. За останалите, към които се числя и аз, смисълът е 42.

[mitaca]

Аз пък ще перифразирам: Смисълът на живота е пътуване, а не спирка, била тя и последна.

[Док Холидей]

ех къде е сега мелиса да обясни защо точно 42, а не 24. Тя ми беше казала, че е била гъста с Дъглас Адамс... Къде са всички хора, когато особено ти трябват
хихи
мелиса, ако сега четеш това, моля те, не ми пиши.

[ivan_kunchev]

Към Голъм: с последното да не би да имаш предвид, че Достоевски е бил епилептик? Щото малко неясно остава.
Между другото, понеже съм забравил "Приказка без край", а отново се потвърждава наличието на бисерни моменти в нея, то да припомня, че и Достоевски всъщност - какъв мост се получи - когато е четял Иов, по спомени на съпругата му, струва ми се беше, се вълнувал до такава степен, че ставал и се разхождал в стаята. Част от темите в произведенията му са свързани именно със страданието - заслужено или не и около това тъкмо гравитират и великите му сюжети, Братя Карамазови, например, откъдето беше и цитатът от Легендата за великия инквизитор, услужливо припомнена от Пилота.
А нещо все не ми дава мира да твърдя, че различието между окончателен и настоящ смисъл е може би само в нашите очи. Ако си представим един автор на роман, който знае съдбата на своя герой, но ако е достатъчно добър извайва така своя персонаж, че да постига разбирането за неговата живост и самостоятелни действия у читателя, то тогава не е ли възможно през цялото време да бъде долавян окончателният смисъл и цялата история на този човек и при все това - свободата да бъде запазена? Някъде и у някого, или Някъде и у Някого да бъде имано и да се знае и нашето бъдеще, дори до последния ни миг и при все това да не се накърнява и нашата свобода, ако повярваме, че Авторът е достатъчно добър? И именно откъм тази окончателност да е възможен и да го има като настоящ ретроспективният поглед, за когото говорехме, макар и все още да не се е случил за нас, вървящите към него в падината на времето?
Стана малко странен текст, но каквото - такова.

[gollum]

Към Голъм: с последното да не би да имаш предвид, че Достоевски е бил епилептик? Щото малко неясно остава.

Не, съвсем не . Съжалявам, че съм се изразил неясно. Не намеквам за някаква лична особеност на Достоевски, а за една от възможните интерпретации на изречението, написано от Достовески и цитирано от Док Холидей. Да го припомня:

животът е разбираем само ретроспективно.

Едно от възможните разбирания (за което мисля намекваше Док) е сходно с обсъжданото тук "разбиране след края". Другото, което споменах мимоходом и явно твърде неизразително, за да бъде разбран е, че всеки индивид може да внесе смисъл в живота си едниствено когато се спре за момент и се обърне назад, за да рефлектира върху изживяното така както си го спомня в момента. И в този смисъл единственото "разбиране" на живота е подобен род ретроспективно осмисляне, котео не е задължително да се отнася като "акт след края", а може да се мисли като случващо се всякога, когато се опитаме да осмислим преживяното до момента.
Между всеки два такива акта няма задължителна връзка, защото всяко подобно осмисляне е до голяма степен пресътворяване на случилото се (или поне е интепретация значително отклоняваща се от тогавашните мисли и действия) и промяна на това, което помним и изнамираме като смисъл на своите действия и съществуване. Това е нещо, случващо се на всекиго и Достоевски в случая е само наблюдател, който констатира това явление (внасяне на смисъл в собствения живот).

Що се отнася до новия ти пример (писател, литературен герой и читател), то той ми се струва много добър. Определено в отношението между трите гледни точки има място за твърде голяма свобода.

[pnp5q]

не е ли възможно през цялото време да бъде долавян окончателният смисъл и цялата история на този човек и при все това - свободата да бъде запазена?

Включително свободата му да да избере постъпка, променяща смисъла?!? Това с окончателния смисъл е детерминизъм. Едва ли мога да говоря за него по-компетентно от съответните философи - Декарт и пр.

Някъде и у някого, или Някъде и у Някого да бъде имано и да се знае и нашето бъдеще, дори до последния ни миг и при все това да не се накърнява и нашата свобода, ако повярваме, че Авторът е достатъчно добър?

Не, ИМХО - само главните вероятности - когато изберем някоя - тогава се засилват и вероятностите на съответните подробности. Иначе не сме повече от компютри, които следват програмата си, без да я разбират - нещо повече - без да се тормозят да я разберат...

Точно, че Авторът е достатъчно добър да ни даде свобода като неговата - мисля, че именно това се има предвид под `по свой образ и подобие`.

[Док Холидей]

Подобни мисли, които се пръскат и озаряват темата несъмнено възникват у непростимо много хора. Може би в цифри това са над 90 процента от 180 милиарда които са лазили по тая земя. Много от тях са писали своите виждания по въпроса. Някои са станали много популярни - 42, 69 или както ви харесва. Други не са станали толкова популярни, или защото не са успели да окомплектоват идеите си и да ги продадат, или защото не са били достатъчно талантливи, за да звучи ударно.
Но чувството, с което отварям тая тема е особено. Ще гледам да напиша накратко защо. Камю казва, че единствения въпрос, който си струва е.... еди кой си казва - Набоков, Достоевски и Толстой мислят еди как си. Приемам ги като едностранни волеизявления /хихи/. Никой не е обвързан с това да ги сподели. Те могат да останат да висят във въздуха. Но факт е, че всеки смята, че има нещо, което си струва да се обсъжда - било то смисъла на живота, смисъла на самоубийството и прочие. И изведнъж се заформя дискусия и то във форум. Може би имам остарели виждания, но цитат от неизвестен остроумник, който твърди, че животът е това, което се случва, докато ние правим планове за него. Окей, не знам какви цели преследва дискусията /предполагам - никакви/, но животът не може да хванеш и да го абсолютизираш. Нищо в него не може да се абсолютизира, защото е измамливо и само по себе си маловажно. Така че докато някъде някой седи и пише нещо в тази тема, всичко покрай него продължава да тече. да се случва. не можеш да капсулираш, за да анализираш. можеш да анализираш едва когато всичко в индивидуален план приключи. животът е разбираем ретроспективно дотолкова доколкото има гений, които са способни да създадат негова /на живота/ добра имитация. ето какво имам предвид - аз съм почитател на билдунгс романите доколкото смея да твърдя, че ги разбирам. те не са отмрели и дълго няма да отмрат. човешката личност е достойна за анализ и прелюбопитна. най-интересният материал. за мен няма по-интересно от това да намеря баланса между тема/история/фабула/сюжет/характери/анализ/разказ/лице/работа по диалога и да напиша един истински роман както би го написал някой от средата 19 век. постмодернизмът или поне това, което виждам от него - се гърчи. той е мъртъв. поради една проста причина, която обаче заслужава много по-дълъг анализ от редовете които ще напиша. човешката личност, която е поставена в центъра на всичко от постмодернистите тотално се оказа неспособна да оправдае огромните очаквания, които й се възлагаха. постмодернизмът не е начин на живот, а начин на претенциозна смърт, той не не нищо повече от реклама. той е мъртъв. проблемът е, че е егоистичен и изискващ. нещо трябва да се случи, да се върнат ценности, които биваха многократно отречени и те трябва да бъдат градивни, а не обсебващи и деструктивни каквито очевидно са постмодернистичните. кой би искал да се похвали с това, че е успял да пресъздаде разпада на човешката личност? честно казано съм уморен от бърборенето на самодоволните младежи, в чийто текстове, картини, филми стихове и музика формата доминира над съдържанието. всяко нарушаване на хармонията между двете се забелязва от адресата, всеки опит за хитруване е явен, добрия адресат не можеш да го измамиш. изход от ситуацията има. даже повече от един. или ще дойде времето на ултрамодернизма /ако вече не е настъпило/, което оруел не е сънувал в най-мрачните си кошмари, или ще се върнат някой стари ценности, които принадлежат по-скоро на 19 век отколкото на всеки друг, или ще трябва тепърва да се установяват нови правила. бих се радвал на вариант две, бих се радвал да видя повече устойчивост. ако ме питате кога бих живял освен сега, в началото на 21, бих си избрал 14 или 19 век. и тъй като не ме питате, приключвам. и без това това е най-дългото ми мнение за 3 години и половина тук. )
изгубих 15 минути, през които сигурно са се случили по-интересни неща от това, което писах, но за пореден път се хванах на уловката.

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

А в XIV век е имало едни страшни ценности...:aaa: Предпочитам си XXI, или XXII век. Може и ХХ²²² в.от любопитство. От XXXI век малко се плаша, :aaa: но пък технологиите тогава може да са се развили доста, а може да сме попаднали в ново средновековие... Хи-хи!

[gollum]

Съгласен съм с Док в частта за романите, изкуството (и мисленето) и постмодернизма, пък и той добре го е написал, :tup:. И аз предпочитам когато чета романи да са именно такива, за радост попадам и на хубави, макар и да са писани след Х²Х век, но притежаващи нужните качества.