Ако е цялостен текст, по-добре в статии, а може обсъждането да се проведе тук.
Съобщение
Collapse
No announcement yet.
Войната в съвременното мислене
Collapse
X
-
Здравейте!
Ще постна тук част от резултата. Защитата мина, даже някои присъстваха. Пак благодаря на всички, някои от вашите насоки си ги взех предвид, Паточка по насока на Данитц го включих.
Има още много какво да се желае. Това по-долу са обобщения, доста есеистични при това, но все пак плод на изследване върху, по мое мнение едни от най-изявените философи през ХХв относно положението с войната и мира. Подчертавам, говоря за философия върху историята, но и самата философия, повярваме ли на Хегел е история на философията. Вероятно преди всичко е необходимо някак натрупване на една антология от текстове, достатъчно стойностни, после - изводи откъм тях (по-долу са моите), след което - така си го представям - някаква мисъл за повлияване върху по-практически сфери. Това, което се открива като постижение на ХХв, според мен е една идея за солидарност на разтърсените /разтърсените от войната - дори врагове/ откъм чиято солидарност и нейните изводи следва да се прави и политиката. Солидарността на разтърсените следва да говори - пише Паточка.
Приносите на онтологическата констелация
И така, след като обстойно разгледахме открояващите се съвременни тематизации на въпроса за войната, мира, естеството и личността, както и приоритетното за съвременното мислене използване на последните две понятия за осмислянето на първите две (тук би трябвало да прибавим и понятието енергия) би било редно да обобщим натрупалите се – досега повече като отделни намеци – изводи за наличността, елементите и облика на описаната най-напред бегло нова онтологическа констелация, която в началото определихме като предмет на това изследване. Всички интерпретирани тук автори преди всичко долавят и ясно и отчетливо изразяват една неоспорима недостатъчност на досегашните, заварени от тях пред-модерни обяснения за войната и мира, изградени откъм философията на Просвещението – „идейната собственост на разума (Паточка)”.
Това е феноменът, откъм който се отправят всички изследвания, заради който те изобщо възникват. Общият фон, или общият контекст тук е построен върху общата пред-поставка, че онтологическата конституция на Новото време, откъм която мислим войната и мира се е оказала несъвършена, недостатъчна, остаряла, в крайна сметка – неприложима и може би – „в голяма заблуда (Бодрияр)”, а и дори – „опасна (Паточка)”.
Друга – вече втора – обща черта е, че този неуспех на Просвещенския проект да бъде разбрана и преодоляна войната (като продължение на естественото състояние на човека), както и да бъде разбран и постигнат мира (като освобождение от това естествено състояние) – и то в едно вечно – например при Кант - задържане, става ясен (неуспехът) именно в светлината на събитията от XX в. и то – включително и историческите събития от XX в.
Какво означава това?
Това не е, както изглежда на пръв план, посегателство срещу философията – то се полага именно в най-значимите философски разработки на XX в.
Самата философия веднъж вече (преди това) се е осмелила, поискала и опитала (рискувала) да участва, да влияе, да променя историята още у Кант, Хегел и Маркс (както и при Ницше) – да се превърне, осъществи в историческото (битие), а не само в мисловното. Редно и даже – честно – би било, ако и откъм историческото като съ-битий-ност би било допустимо влияние и промяна в чистия вид на мисловното. И съвременната философия – поне в лицето на тематизираните автори – е в достатъчна степен от-говорна, за да приеме отзива, ответното въздействие на събитието в чисто формалната – според представите – архитектоника на мисленето. Още повече, че и тя самата (донякъде) е предизвикала репликата на събитието към наложената му обща форма на разумната целе-съобразност.
Но има и нещо друго – още по-безпощадно ясно.
Доколкото този проект е принадлежащ на Просвещението и доколкото то, по думите на Кант е излизане на разума от непълнолетието, което той сам си е причинил чрез подчинението си на авторитети, то в светлината на случилото се (с този проект) през XX в. търсената зрялост се оказва измамна, или поне – не за добро (плодотворене). Защото, по думите на Паточка, единственото умозаключение за зрялостта на света, даващ плодовете на две световни войни е, че той е узрял за гибел. Но нима тези зрели плодове не са отгледани тъкмо в хронотопа на Просвещенската и надстроената над нея – Нововремска „културна нива” на Европа? Да, и тъкмо за това честността на съвременното философско мислене може би не е просто въпрос на избор, а неизбежно наложена.
И така, надвишаващата всекиго и някак космическа събитийност на войната от ХХ в. припомня, както биха се изразили Хайдегер, Левинас и Лоски или разкрива, както биха казали Бодрияр, Паточка и Шмит овехтяването на онтологическата конституция на цяла една епоха, откъм която бяха мислени войната и мира и призовава към изработването на нова „онтологическа конституция” и нови понятия на мястото на старите, с които не се справихме да разберем и предотвратим войната, или да задържим мира.
Такава е, според мен, онтологическата „програма” на новата констелация от значимите автори в съвременността ни. Тя всъщност е създаване на нова онтологическа конституция и разумност, откъм която, според силите си да разбираме и предотвратяваме (преодоляваме, според Паточка) войната – превърналата се вече в заплаха за битието на човечеството изобщо, а и за всяко човешко битие. Нека сега разгледаме какво друго ни се казва откъм общите позиции, т.е „носещите елементи” на изграждащата се в съвременността концепция, макар и вече не между всички от досегнатите в разглеждането автори и техните тълкувания върху (и за) войната и мира.
С това започват собствено приносите на разглеждането на конкретните мислители, доколкото упоменатите дотук общи позиции са фонови не само за тематизираните в този труд автори, но могат да бъдат изведени и от други мислители, както и от други конкретни разработки, присъстващи в съвременността.
Най-напред следва да отбележим специфичните характеристики на и за войната и мира днес.
Първо. В съвременната епоха се губи разликата, различието между войната и мира (Хайдегер, Паточка). Човекът вече е завоюван по един технически поставен начин, той е най-ценният материал – което и не крие – съобразяван с идеи-ценности и идеологии-ценностни системи, но не и без-ценен – в континуумът на историческата действителност, независимо през епоха на мир или на война преминава тя. Човекът е разположен от постава на техниката, или от Силата, акумулираща науко-техническото обземане на земята (Паточка, Шмит) в сферата на подръчното, с него се разполага, както по времето на мир, така и по времето на война, така, както се разполага със средство (Хайдегер). Всъщност ХХ в. е една разрастваща се война (Паточка, Бодрияр), която от класическия образ на войната прехожда в конфликта, антагонизма на едно подобие на действителност (симулакрума у Бодрияр), апелиращо към желанието да имаш и живееш срещу правомерно или неправомерно разтълкуваната саможертва, указваща обратен или нов път към безценността, потъпкваща се в процеса на глобализацията - първо на войната, станала тотална, а после и на мира (света), станал „глобален”. Паточка дори определя границата във времето, откъм която насам се заличава различието между войната и мира и войната „встъпва във власт” – това е Първата Световна война и събитията около нея, и „чудовищната и събитийност”. Същевременно, заедно със загубването на разликата между войната и мира се появяват две други разлики или два други „хоризонта на опита”: възниква граница между война и война (Хайдегер, Паточка, Бодрияр), както и между мир и мир (Хайдегер, Паточка, Левинас). Тази граница възстановява или припомня едно по-старо различие (Левинас, Лоски) помежду им, или разкрива нова перспектива към тълкуването им (Хайдегер, Бодрияр).
Обикновеното разбиране на войната е зрелищното, оказващо почти непреодолима притегателна сила върху съвременния индивид (Паточка, Бодрияр). Съществува обаче и друго и тъкмо то е корелатно със същественото. Войната по правило съществува в своя собствена отличима и автентична област – тази на политическото, чиято онтологическа автономност е обособена чрез двойката понятия враг-приятел, наподобяващо разделенията добро-зло, красиво-безобразно, рентабилно-нерентабилно и т.н, онтологически основоположни за етиката, естетиката, икономиката и т.н, като водещото у политическото е понятието враг (Шмит). Онтологията на войната у Шмит се представя като обостреното състояние на политическото, което обаче е потенциално експанзивно към всички останали онтологически обособени области, които са par excellence извечно застрашени да се превърнат в политически опозиции, ако противопоставянията в тях ескалират до автономната откъм и накъм политическото двоица – врагове-приятели. Само че войната е престанала да се помества дори и в това широкоразмерено за нея поле на обитание (Бодрияр). Тя го надскача, превръщайки се в глобален антагонизъм (Бодрияр), а също в обземането на битието като Polemos, дори като възраждането на хераклитовото видение на битието като Polemos, битка (Паточка), или дори - в ерозирането на понятията враг – превръщайки го до конкурент, опонент, и – приятел (аморфен бизнес-партньор), но запазвайки „либералната” си враждебност към аполитичния вече човек (Шмит), минирайки и взривявайки политическото тълкуване и владеене на войната (като средство) (отново Шмит). Дори за самия Шмит (в късния му, следвоенен период) съществено става едно вглеждане във врага като в брат и (в) противопоставянето на брата като на враг.
Съществува враждебна на човека сила, волята към воля, глобалната подмяна на реалното с подобие (симулакрум) и т.н, която би могла да се определи като война, дотолкова, доколкото би могла и цели да завърши със смъртта на човека като безценен, като безценност, а следователно и с физическата смърт на човека като някакъв вид ценност – макар и скъпа, но – ценност – например ценността му като човешки индивид. В този смисъл този антагонизъм е война. Следователно, задачата тук е формирането и опазването на безценността на човека в лицето (Левинас) на личността (Лоски).
Озадачаването при проблема за безценността в лицето на личността упътва към припомнянето на древните осмисляния на човешката личност у Левинас и Лоски и тяхното обвързване на въпроса за личността с въпроса за естеството и недостатъчността на приравняването му с понятието индивид, или към нови начини за извайването на разбиране за нея, но отново – като истинската (автентичната) над-индивид-уалност (Паточка).
Безценността на личността се разкрива или в единствеността на различния като единственост на обичания и в лицето на другия, дори чужденеца и преследвания като „мястото” на старозаветната заповед „не убивай!” (Левинас), или като една почти неизразима несводимост на човека към собствената му индвидуална природа, изведена от новозаветното благовестие за Словото-Любов, въплътило се в един съвършен и звършен човешки индивид, който обаче не е човешка личност и все пак притежава пълнотата на човешката индивидуална природа (Лоски), или в саможертвеното, но и дуално-лично отношение към противника, което не търпи и не се поддава на индивидуализация, ако под това разбираме включването в някяква родово-видова трактовка на другия като индивид от рода на някоя раса, класа или изобщо – общност, която трябва да се унищожи чрез война. Но така или иначе, навсякъде сред онези, които току-що споменахме се осъществява прокарването на още една – и най-важна досега – граница, разграничение достатъчно твърдо (при това): разграничението, границата, (делбата) между личност и индивид, между личност и индивидуална природа, между личност и природа (естество, т.е същност), а същност (усия) в древния превод от старогръцки е имот, имение, имане, т.е номос (вземане), ако използваме насоката на тълкуване у Шмит. Природата на човека е поддатливото към завземане, към имане. Но според съгласието на съвременността у авторите като Левинас, Лоски, Паточка и Бодрияр (макар и последните двама да не формулират пряко, а - да пред-полагат понятието личност, лице само непряко, косвено) у човека съществува граница на външното завземане (имане), отвъд която би трябвало да стои (Бодрияр) и стои (Паточка, Левинас, Лоски) непревземаема безценност, безценност откъм нечие друго измерение, доколкото става дума не за нещо, а за някой, не за какво (каквина като плътност, сплъстеност, осезаема за плътския разум, мислена и мислеща вещ), а за въпроса „кой?”: „защото тук не може да става дума за нещо различно, за друга природа, а само за някой, който е различен от собствената си природа, за някой, който превъзхожда собствената си природа, съдържайки я в себе си, който с това превъзходство дава съществувание на човешката природа, и въпреки това не съществува сам по себе си, извън своята природа, която той въипостасява и над която непрекъснато възхожда, бих казал “възхищава я” (extasie), ако не се опасявах от упрека, че въвеждам израз, твърде напомнящ “екстатичния характер на екзистенцията” (Dasein) у Хайдегер, след като сам съм критикувал други за подобно сближаване (Лоски)” .
Този някой, т.е личността на човека в хоризонтите, в последните предели на долавянето (разграничаването) при тези съвременни мислители не просто е несводимост към природата си (откъм която следователно позитивно се определя, но именно – като несводимост) - и това разграничение (и чрез това – определение) в теоретичен план е най-сполучливо проведено при Лоски; този някой, присъстващ у всяко човешко същество, у всеки човешки индивид, т.е – личността е о-съще-ствяваща се откъм и накъм саможертвата, „жертвата на себе си и на своя ден (Паточка)”.
Било когато (във времето на мир) стигнем дотам в мира си, т.е любовта си (Левинас) към другия, чужденеца, преследвания, че се жертваме заради него, например, за да го спасим; било когато, във времето на война ние стигнем до пропастта на молитвата за врага и феномена „обич към тези, които ни ненавиждат”, именно след разтърсващото изкачване и заставане на простичкия връх на саможертвата (Паточка); било когато си припомним всички жертви на жертваните в две световни войни (Хайдегер); било когато се почувстваме парализиращо неспособни да отговорим на една подмяна на саможертвата, или просто – апел към пресъхналата ни способност за жертва – точно когато би било наша мисия да свидетелстваме за автентичната саможертва, а (вместо това) повеждаме една война – дистанционна и дежа-вю (Бодрияр); – тогава личността става доловима: разкрива се като някой, различен от индивида, който обичайно виждаме у отсрещния (или - ближния). Защото, както и Лоски пише: „Ние вече неведнъж говорихме, че съвършенството на личността се заключава в отдаването” . Върхът е тъкмо тук, в това отдаване – напомня ни и Паточка.
Тогава „жертвам се, следователно съществувам” се превръща не само в просека към разбирането за личността, но и в нова онтологическа опора, в първи член на новата, изграждана в съвременността конституция, конституираща за човека онтология. Или – би трябвало да бъде.
Откъм това разбиране се осъществява и разграничението между мир и мир. Мирът, който е нечий, който е между личности, не е мирът, който е между индивидите, солидарни въз основа находящата се отдолу солидност на тяхната субстанция (Левинас).
Не, тук става дума за друга солидарност, отново – мирова, но със значение за целия свят. Солидарността на разтърсените във войната и нейната надвишаваща, но и въз-хищаваща всекиго (стига да допусне възвишеното й въздействие) събитийност е онова, което ХХ в. излъчва като феноменална задруга на мира и на с-мир-ените чрез войните, неизгубилите образа си чрез неразбираеми престъпления и сред неизразимите бедствия на войната. Само те, само тяхното тихо, но постоянстващо свидетелство, според Паточка, е излазът от мира, водещ към война, от тлеещата във вид на мир война, от мира, който е между индивиди, самодостатъчни и търсещи задоволство, към истинския мир между онези, който не са загубили човешкия и божествения свой образ, безценните личности на нашето време.
Заключение
Войната вече не е, не би могла да бъде разбирана като принадлежност към политическото, като въоръжен конфликт между държави. Тя има своята онтологическа роля. Тя се намесва като фактор за унищожаването – и то бързо и окончателно – не само на човешкото битие изобщо, на битието на човечеството изобщо, но и като местност, в която или се изтребва, или се поражда, формира безценността на човека в лицето на личността в наше време. Този потенциал на войната бива все повече загубван в осъвременяването, технологизирането, дистанцирането на войната (от жертвата и жертвите). Безжертвената война, дистанционното ликвидиране, оперативното, безлично елиминиране на другия изтощава потенциала на войната да бъде разбирана като местност, като средство за възникване на долавяне за безценността на всекиго, бил той приятел и дори – враг.
Това бихме могли да обобщим по отношение на войната.
Такава местност е и мира. В този смисъл границата между тях е заличена. Но това не означава, че бихме могли да наречем битието мир (свят). Днес, според всички съвременни автори, то е по-скоро война polemos (битка), но не откъм понятието за политическото. Въпросът за това какво е войната, или за естеството на войната в съвременността се преобръща, доколкото понятието война търпи безкрайна експлозия (разширение) и в този смисъл единственото му удържане е като битие, война на естеството, възраждане на хераклитовото видение на битието като polemos – битка сред която, а не след която биват и се подреждат останалите ценности, както и безценността на човека в лицето на личността.
Точно тази безценност, споделеното й разбиране у долавящите я, било в лицето на неприятеля, било в лицето на преследвания друг, било в лицето на врага е културата, насаждението на съвременното разбиране за мир.Last edited by ivan_kunchev; 22-06-2009, 16:17.
Comment
Comment