Арабската пролет - обща тема

[Thorn]

Не съм и намекнал за осмиване.

[Dinain]

E, няма как да подмина това без отговор. Торн, надявах се, че след многото ни спорове си започнал да си променяш виждането, но откривам, че си радикализирал още повече позициите си. Надеждата не беше голяма, всъщност. Опитах, но не можах да открия дори едно изречение, с което да се съглася. Напротив, не съм съгласен с нито едно от тях. Намирам целия текст за комбинация от послезнание, заблуди и фактологични грешки.

Даже Голъм пише за гражданската война в Либия в минало време, а Динайн ехидно отбелязва, че "към днешна дата фундаменталисти не са на власт никъде, въпреки черните прокоби на "анализатори"."

Ами гражданските войни в Либия всъщност са две, както Голъм отбеляза. Първата, между кадафистите и опозицията, приключи отдавна със загуба на кадафистите. Сега се води втора гражданска война между различните групи в тази опозиция (различните милиции, ислямисти) + някои нови (генерал-ренегат). А когато съм писал, че фундаменталисти не са дошли на власт никъде, това е било вярно. И всъщност и в момента продължава да е вярно.

Донякъде успешна е "арабската пролет" единствено в Тунис, който беше и преди това най-вестернизираната арабска страна. Навсякъде другаде е катастрофален провал.

Не знам как реши, че Тунис е най-вестернизираната арабска страна. Мароко. Йордания. После, не знам по какви критерии определяш дали "арабската пролет" е успешна или не. Не си посочил какви са били целите, които не са изпълнени, за да й дадеш оценка "катастрофален провал". Единствените известни със сигурност цели на "арабската пролет" бяха свалянето от власт на диктаторските семейства, обсебили властта в тези държави от по 30-40 години, и изпълнението на тези цели се увенча с пълен успех - с изключение само на Сирия и Бахрейн (където е монархия). Което е и целта на всяко въстание де, да свали властта - по това определяме дали въстанието е било успешно или не.

Египет се върна към военна диктатура с мълчаливото съгласие на Запада и Русия

Абдел Сиси доби голяма популярност с преврата срещу Морси, назначи временно правителство, след това напусна армията и се кандидатира за президент на изборите, които спечели с голяма преднина. Не си представил никакви аргументи за определението "военна диктатура", и аз не намирам такива.

Йемен е failed state

Йемен е failed state точно толкова, колкото е бил и преди "арабската пролет". Йемен е минал три граждански войни за 30 години, четири, ако броим войната между Южен и Северен Йемен, когато са били две отделни държави. Формално обединени в една държава от 1990 г., армиите им пък така и не са се обединили и съществуват паралелно. Няма абсолютно никаква причина това да се отдава на "арабската пролет" - всъщност тя е причинена от най-дълговременния й управляващ (Салех - 1990-2012).

в Либия три години след началото на уж приключилата гражданска война ислямистите водят успешни боеве в Триполи и сводките са почти копие на сомалийските

За Либия писах по-горе, онази война приключи отдавна.

кошмарът в Сирия продължава също от 2011 година и в момента единствено режимът на Асад стои между цивилизацията и средновековното варварство на IS

Това е толкова крещящо лицемерие и разместване на причина и следствие, че може да се определи дори като "лъжа". "Кошмарът" в Сирия продължава вече над 3 години именно поради отказа на Асад да сдаде властта мирно и появяването на IS в Сирия се дължи именно на същия този отказ. Съвсем неслучайно IS избуя в териториите, където няма ефективна централна власт (частите на Ирак и Сирия). А няма ефективна централна власт, защото Асад предпочете да срине държавата и армията на Сирия, но не и да пусне кокала, който е наследил; при едно мирно предаване на властта армията нямаше да загуби контрол над половината страна, населението нямаше да е разединено и полу-прогонено от страната - с една дума нямаше да има социален и териториален вакуум, в които IS да се намести.

Американците оставиха в Ирак също един failed state където в момента също вилнеят IS.

Това няма нищо общо с "арабската пролет", но ти така, да си кажеш. Апропо, именно американците смазаха "Ал-Кайда в Ирак" (старото име на IS) през 2005-2006 г., и те възкръснаха чак след изтеглянето им през 2011 г.

По ирония на съдбата, казва той, с решаващата помощ на Запада били отстранени най-големите препятствия пред „Ислямската държава” - Кадафи, Мубарак, Бен Али, а „с Божията помощ!” скоро и владетелите в Бахрейн и Мароко.

Да, "по ирония на съдбата" е ключовата фраза.

При по-внимателно вглеждане още тогава трябваше да ни бъде ясно какво точно си представят повечето демонстранти под понятието „демокрация”: власт на радикалния ислям.

Нямаш абсолютно никакъв начин да докажеш това свое предположение, освен че то представлява обида към цели народи, за чието добруване ти уж се бориш. За да бъде вярно то, трябва стотици хиляди хора тайничко да са се наговорили да излязат да протестират с лозунги за свобода, демокрация, реформи, граждански права и т.н., но в сърцата си през това време да са копнеели за "власт на радикалния ислям". (не просто ислям, ами и радикален такъв!). Обаче са се наговорили предварително да го пазят в тайна и да не се издават, както казах. Аз намирам това за абсолютно невярно.

Прави ми впечатление, че ти нямаш теза, обаче. Само изразяваш общо недоволство. Екстраполирайки от последната ти сентенция, според която вярваш, че повечето демонстранти са желаели власт на радикалния ислям, мога да заключа с висока вероятност, че според теб правилният ход на Запада е бил да подкрепи тези диктатори в борбата им срещу демонстрантите, т.е. да им достави допълнителна финансова помощ, както и патрони и снаряди, за да избият повече от тях, и така да потушат протестите с подавяща доза насилие. Само че те е срам да го кажеш. Правилно ли предполагам?

ПП Този път да дойдеш, че имам да ти връщам 2 книги от памтивека. Отпреди "арабската пролет" още.

[Thorn]

Премиерът на Йемен подаде оставка на фона на нови сблъсъци в столицата18:07 | 21.09.2014 | 110 прочитания Размер на текста
Премиерът на Йемен Мухамад Басиндауа подаде оставка в знак на протест срещу действията на президента фелдмаршал Абд Рабу Мансур Хади, съобщиха световните агенции.

Басиндауа обвинява Хади, че е монополизирал властта, посочиха високопоставени йеменски представители, цитирани от Франс прес. Въоръженият клон на шиитските бунтовници "Хути", известен като "Ансар Аллах", и говорител на йеменското посолство във Вашингтон потвърдиха новината, предаде БТА.

Междувременно шиитските бунтовници от "Ансар Аллах" превзеха в неделя седалището на правителството и националното радио в столицата Сана след сблъсъци с подкрепяни от армията сунитски бойци, предаде АФП. Информацията е получена от същите представители и е потвърдена от говорител на бунтовниците.

Няма официални данни за броя на жертвите при днешното насилие. През предишните дни загинаха над 140 души, отбелязва Асошиейтед прес.

Сблъсъците са започнали в близост до университета Иман, бастион на сунитските хардлайнери, където се смята, че се вербуват екстремисти. Боеве се водеха и край голяма военна база в столицата.

В събота пратеникът на ООН в Йемен Джамал Беномар съобщи, че е постигнато споразумение за спиране на насилието и се подготвя подписването на споразумение.

[Dinain]

Интересен и поучителен анализ. За съжаление не мога да извадя резюме, трябва да се прочете.

What's the appeal of a caliphate?
In June the leader of Islamic State declared the creation of a caliphate stretching across parts of Syria and Iraq - Abu Bakr al-Baghdadi named himself the caliph or leader. Edward Stourton examines the historical parallels and asks what is a caliphate, and what is its appeal?

When Islamic State (IS) declared itself a caliphate in June this year, and its leader Abu Bakr al-Baghdadi, claimed the title of caliph, it seemed confirmation of the group's reputation for megalomania and atavistic fantasy. Al-Baghdadi insisted that pledging allegiance to this caliphate is a religious obligation on all Muslims - an appeal which was immediately greeted by a chorus of condemnation across the Middle East.

But is it dangerous to underestimate the appeal of IS? Al-Baghdadi's brutal regime does not, of course, remotely conform to the classical Muslim understanding of what a caliphate should be, but it does evoke an aspiration with a powerful and increasingly urgent resonance in the wider Muslim world.

The last caliphate - that of the Ottomans - was officially abolished 90 years ago this spring. Yet in a 2006 Gallup survey of Muslims living in Egypt, Morocco, Indonesia and Pakistan, two-thirds of respondents said they supported the goal of "unifying all Islamic countries" into a new caliphate.

Why do so many Muslims subscribe to this apparently unrealisable dream? The answer lies in the caliphate's history.

The Arabic khalifa means a representative or successor, and in the Koran it is linked to the idea of just government - Adam, and then David and Solomon, are each said to be God's khalifa on earth. And when the Prophet Mohammed died in 632 the title was bestowed on his successor as the leader of the Muslim community, the first of the Rashidun, the four so-called "Rightly Guided Caliphs" who ruled for the first three decades of the new Islamic era.

These four were, according to Reza Pankhurst, author of The Inevitable Caliphate, all appointed with popular consent. He argues that their era established an ideal of a caliph as "the choice of the people… appointed in order to be responsible to them, apply Islamic law and ensure it's executed". He adds that the true caliph "is not above the law".

Shia Muslims challenge this version of history - they believe that the first two caliphs effectively staged a coup to frustrate the leadership claims of the Prophet's cousin Ali - and this dispute about the early caliphate is the source of Islam's most enduring schism. But to today's Sunni Muslims, many of them living under autocratic regimes, the ideal of a caliphate built on the principle of government by consent is likely to have a powerful appeal.

Another significant source of the caliphate's appeal today is the memory it stirs of Muslim greatness. The era of the Rightly Guided Caliphs was followed by the imperial caliphates of the Umayyads and Abbasids.

"Seventy years after the Prophet's death, this Muslim world stretched from Spain and Morocco right the way to Central Asia and to the southern bits of Pakistan, so a huge empire that was all… under the control of a single Muslim leader," says historian Prof Hugh Kennedy. "And it's this Muslim unity, the extent of Muslim sovereignty, that people above all look back to."

This Islamic Golden Age was also marked by great intellectual and cultural creativity - the Abbasid court in Baghdad valued literature and music, and fostered world-changing advances in medicine, science and mathematics.

Yet these dynasties extended their rule so far, and so fast, that it became increasingly difficult for any one lineage to control all Muslim lands. As power fragmented, it was not just a political dilemma for any particular dynasty, but also a theological challenge to the very idea of the caliphate. The power of unity was closely linked to the idea of a caliph - yet it only took just over a century of the Muslim faith for the world to see parallel - and even competing - caliphates emerge.

The Sunni theologian Sheikh Ruzwan Mohammed argues: "While you do have two caliphs on earth proclaiming that they're the representatives of the Muslim community at this point, and more deeply that they are the shadow of God on earth, Muslims at that point were very pragmatic, and they acknowledged the fact that there could be more than one caliph representing the benefits and the concerns of the Muslim community - and that was also understood and accepted by Muslim theologians."

The Abbasid caliphate lasted for half a millennium before coming to a brutal end in 1258. When Baghdad fell to the Mongols, the last of the city's caliphs was rolled in a carpet and trampled to death under the hooves of Mongol horses - this was, bizarrely, a mark of respect, as the Mongols believed that people of rank should be killed without their blood being shed.

The institution of the caliphate, however, survived. Members of the Abbasid family were installed as titular caliphs in Cairo by the Mamluks, the main Sunni Islamic power of the day. They were more ornaments to the Mamluk court than anything else, but merely by existing they preserved the ideal of a single leader behind whom all Muslims could unite. So the title was still there for the taking when a new Islamic empire arose. Early in the 16th Century it passed - in slightly murky circumstances - to the Ottoman sultans, who ruled a new Islamic world power for a further 400 years.

The caliphate was finally extinguished by Kemal Ataturk, the father of modern Turkey, in 1924. He believed the abolition of the institution was essential to his campaign to turn what was left of the empire into a 20th Century secular nation state. The last Ottoman caliph was expelled from Istanbul to live out a life of cultured exile in Paris and on the Cote d'Azur.

But the institution he represented had by then existed for nearly 1300 years, and the impact of its abolition on Muslim intellectual life was profound. Salman Sayyid, who teaches at Leeds University and is the author of Recalling the Caliphate, compares it to Charles I's execution, which opened up so many profound questions about the roles of parliament and the crown. In the same way, he says, Muslim thinkers in the 1920s suddenly found they had to ask fundamental questions they had never confronted before: "Do Muslims need to live in an Islamic State? What should that state be like?"

By the mid 20th Century leaders like Egypt's Gamal Abdel Nasser had come up with an answer to those questions - the ideology known as pan-Arabism offered a kind of secular caliphate, and during the 1950s Nasser even established something called the United Arab Republic, which joined Egypt and Syria.

But everything changed in the Middle East with the foundation of the State of Israel, and Pankhurst argues that Pan-Arabism was wrecked on the rock of Israeli military might. "Pan Arabism drew its legitimacy from the fact that it was going to return the Arabs to their position of glory and liberate Palestine," he says. "When we had the abject defeat of 1967 (the Six Day War) it exposed a hollowness to the ideology."

Pankhurst belongs to Hizb ut Tahrir, an organisation founded in the 1950s to campaign for the restoration of the caliphate, and he argues that the revival of the idea has been driven by a general disenchantment with the political systems under which most Muslims have been living. "When people talk about a caliphate… they are talking about a leader who's accountable, about justice and accountability according to Islamic law," he says. "That stands in stark contrast to the motley crew of dictators, kings, and oppressive state-security type regimes you have, which have no popular legitimacy at all."

The regimes that dominated the Middle East during the late 20th Century did not like Hizb ut Tahrir - unsurprisingly, in view of its ideology. Pankhurst spent nearly four years in an Egyptian jail.

In the early days of the Arab Spring, the revolutions in countries like Tunisia, Egypt and Libya were interpreted in Western capitals as evidence that the Muslim future lay with democracy. Then in Egypt came the overthrow of the democratically-elected Muslim Brotherhood government by the army under General Abdel Fatah al-Sisi - and then came the horrors of Islamic State amid the bloody chaos of civil strife in Syria and Iraq.

"Many people will say that IS begins with al-Sisi's coup," says Salman Sayyid of Leeds University. "We right now have a growing gap of legitimacy in most governments that rule the Muslim peoples - and that gap isn't closing… One way of thinking about the caliphate is really a quest for Muslims to have autonomy. The idea that you should have capacity to write your own history becomes very strong and for Muslims I think the caliphate is the instrument for trying to write their own history."

Many classical Sunni scholars challenge the very notion that the caliphate is a political project. Sheikh Ruzwan Mohammed, for example, argues that the key to the caliphate is really spiritual. "I think the Islamic State should come from within," he says. "It should be an Islamic State first and foremost of mind and soul." And the overwhelming majority, even of those who do believe that a new caliphate is a realistic political objective, completely reject the violence espoused by the self-styled Islamic State.

But IS has skilfully exploited the elements in the caliphate's history which best serve its purposes. The historian Hugh Kennedy has pointed out, for example, that their black uniforms and flags deliberately echo the black robes the Abbasids adopted as their court dress in the 8th Century, thus recalling Islam's Golden Age. And their original title - the Islamic State of Iraq and the Levant - harks back to the days when there was no national border between the two countries, because both territories were part of the great Islamic caliphate.

The success of IS does, in a grim way, reflect what a powerful and urgent aspiration the Caliphate has become. The IS project is certainly megalomaniac and atavistic, but it is building on an idea that is much more than a fantasy.

http://www.bbc.com/news/magazine-29761018

[Dinain]

Мрачна статия, която ще се хареса на Thorn.

В арабските страни няма влиятелни елити, които да са алтернатива и на диктаторите, и на ислямистите
Бъдещето ще зависи от фактори като успеха на моделите в Турция и Тунис и изхода от вътрешномюсюлманската борба за интерпретацията на исляма, казва арабистът Симеон Евстатиев в третата част на поредицата на "Капитал"

Интервюто е част от серия разговори с арабиста и специалист по исляма доц. д-р Симеон Евстатиев за явлението "Ислямска държава в Ирак и Леванта", кризата в арабския свят и къде стои България в контекста на глобалната заплаха ИДИЛ. Можете да проследите поредицата онлайн на www.capital.bg.

Свидетели ли сме според вас на колапса на арабската цивилизация? С изключение на архаичните монархии и емирства в Залива и може би Тунис, в останалата част на арабския свят цари хаос.

Сред руините на Близкия изток, опустошителните действия на диктаторските режими и излезлите на преден план крайни ислямистки движения, мнозина наистина виждат знак за края на арабската цивилизация във вида, в който я познавахме досега. Картината е апокалиптична и по парадоксален начин сякаш единодейства с есхатологично ориентираната пропаганда на ИДИЛ, която привлича своите последователи и чрез внушения, подготвящи ги за наближаващия Съден ден. Днес основната част от Близкия изток, тази някогашна люлка на човешката цивилизация, е център на разрухата – непроходимо тресавище, в което всеки дръзнал да потърси изход може да затъне. Мълниеносно вземат връх чудовищното насилие и всекидневните погроми над цели групи от населението – голяма част от обикновените мюсюлмани сунити, християните, шиитите, язидите. Разрушават се цели градове и се заличават грижливо съхранявани през столетията културни паметници и храмове.

Уви, не става дума само за апокалиптичната пропаганда на ИДИЛ, фокусирана около топоса Дабик (избран неслучайно за име и на "официоза", публикуван от формированието на ал-Багдади) въз основа на един хадис, превеждан и преди това от водачи на тази групировка, както и от Айман аз-Зауахири, лидера на Ал-Каида. Става дума за пророческо предание, предупреждаващо, че според ислямския апокалипсис т.нар. малахим – еквивалент на Армагедон в християнската доктрина – ще се случи именно в разположеното нагоре от Алепо малко селище Дабик в Северна Сирия, близо до границата с Турция. Според този хадис, поместен в "Достоверния сборник" на Муслим (поч. 875) се вярва, че решителните битки между мюсюлманите и неверниците, воюващи срещу тях "под 80 знамена", ще се разиграят именно в този район преди накрая мюсюлманите да победят. Така Абу Бакр ал-Багдади обявява по един различен от Фукуяма начин наближаващия "край на историята" – реторика, която е фактор за силна мотивация на новите привърженици и бойци от различни страни, присъединяващи се към джихада. В предсказанието се казва, че именно край Дабик "армията на Медина", сиреч ислямските войски, трябва да победят римляните (или ромеите доколкото тук става дума и за Константинопол). Днешните "римляни" са американците и всички техни съюзници, особено евреите, турците, управляващи Константинопол като "неверници", и много други групи и народи като кюрдите. Няма значение колко автентични и достоверни са изворите на тази романтизирана апокалиптика. По-важното е, че тя има успех, защото се разпространява всекидневно от привържениците на ИДИЛ по цял свят, вълнувайки умовете и сърцата им посредством интернет, включително чрез видеа и хиляди туитове.

Отдавна влиятелни историци като Бърнард Луис говорят за "кризата на исляма", имайки предвид колапса на мюсюлманския свят, през Новото време значително изостанал от Запада, вследствие на което възникват и излизат на преден план движения, поставящи си за цел възраждането на ислямското му величие от миналото. Напоследък някои арабски интелектуалци като Хишам Мелхем на свой ред обявиха края на арабската цивилизация. Крахът на модерните идеологии и политически движения в арабския свят през последното столетие трудно се поддава на обяснение през призмата на някаква единна логика и обща интерпретативна парадигма. Не успя да се наложи трайно нито арабският национализъм в неговите версии на баасистки или насъристки панарабизъм, нито местният национализъм, извеждащ идентичността на отделните арабски народи, като митологизира далечното минало чрез техните древноегипетски, финикийски или вавилонски корени.

Макар различни, двете доскоро най-влиятелни в политическо отношение арабски държави – Египет и Ирак – също имат неясно бъдеще. Въпреки ентусиазма от "Тахрир" и надеждите на Арабската пролет, довели до свалянето на авторитарния режим на Хосни Мубарак, Египет се маргинализира като лидер на арабския свят, а в миналото той винаги е бил или империя, или фактическа миниимперия (като по времето на Мухаммад Али през Х²Х в., когато само номинално е бил част от Османската империя). Ливан е контролиран от проиранската Хизбуллах, Либия преживява разпад на държавността подобно на Ирак. Със своите възгледи и действия Абу Бакр ал-Багдади дирижира реквиема за Арабската пролет – като цяло тя не само не донесе нищо добро на арабските народи, но и значително влоши положението на много от тях. След кратък "демократичен" екскурс (доколкото бяха проведени свободни избори, довели "Мюсюлмански братя" на власт) Египет бързо се завърна към авторитаризма в лицето на пенсионирания генерал ас-Сиси от силите на Мубарак. Единственият засега задържал се на власт, силен в миналото, светски авторитарен режим е този на Башар ал-Асад в Сирия – друга ключова арабска държава. Този режим обаче е не само напълно компрометиран в очите на местното население, но и сред международната общност, като може да разчита все още само на поддръжката на страни като Русия или Иран. Турция, която тепърва ще играе все по-важна роля и в решаването на конфликта с "Ислямска държава", категорично се стреми пък към свалянето на баасисткия режим в Дамаск.

Днес едва ли някой може да предвиди какво точно ще донесе дори близкото бъдеще. В арабските страни няма подготвени либералнодемократични елити с широко обществено влияние, които да бъдат сериозна алтернатива както на авторитарните режими, така и на надигащите се ислямистки сили. Към тази политическа картина, щом говорим за арабската цивилизация, трябва да се добавят и неясните перспективи пред хората на изкуството и културата– било поради все по-изразената салафизация на публичните норми и морал, било поради липсата на достатъчно свобода за художествено изразяване при управлението на авторитарни режими. Секуларистките и ислямистките виждания относно културния живот в арабския свят предпоставят съперничество за привличането на привърженици. Защото изкуството и културата са витални механизми за конструиране на идентичността на индивиди и групи или най-малкото на представи и идеали за тази идентичност.

Водещите при формирането на културните тенденции, динамиката на художествените процеси, развитието на изкуствата и медиите през ХХ в. арабски държави като Египет, Сирия, Ливан или Ирак от няколко години насам се изместват от богатите заливни монархии. Последните са ангажирани в амбициозната кампания да превърнат държавите си в регионални арабски центрове на изкуството и културата, като провеждат биеналета и поощряват мащабни международни проекти от рода на Арт Дубай за културен обмен на високо равнище. Световноизвестни музеи като Лувъра и Гугенхайм планират да открият там свои клонове. Съвременното изкуство обаче често е неудобно и провокативно, а в подобна среда дори самите творци прибягват до автоцензура. В този смисъл изкуството сякаш не е най-удачният инструмент за подобряване на имиджа или за развиване на луксозен туризъм. Но в днешната активност на арабските династии от Залива ясно личи стремежът да бъдат водещи по отношение съхраняването и популяризирането на общоарабското цивилизационно наследство, както и да заемат водеща роля при формирането на съвременните политики за културно развитие.

Изглежда също, че ще продължи една тенденция, с която вече сме свикнали – голяма част от свободомислещите арабски интелектуалци, подобно впрочем на много творци от други части на мюсюлманския свят, намират убежище и възможности за развитие в Западна Европа или Северна Америка. Разочарованият арабски интелектуален елит все повече се оттегля от комплексните и разделителни локални борби в една абстрактна виртуална международна общност (включително чрез емигриране в чужбина) и поради днешната липса на държавна финансова помощ за културна дейност. Благодарение на тези интелектуалци обаче, и най-вече на онези от тях, които все пак ще останат в своите родини, арабската култура ще продължи да се развива – въпреки повсеместната общественополитическа криза. В своето минало арабо-мюсюлманската цивилизация познава и такива периоди, например през Късното средновековие, когато в условията на предвещаващи крах политически кризи се наблюдава разцвет на науките и културата. Съвременните условия, разбира се, са по-различни, но аз все пак има надежда, че изход ще се намери, независимо колко време ще отнеме това. Арабската цивилизация няма да изчезне, но сме свидетели на трудно предвидими преобразувания, от които зависи какъв ще е нейният облик в бъдещето.

"Конфликтите и контрастите между ислямската и западната политическа мисъл се дължат на различното философско, методологично и теоретично минало вместо само на институционални и исторически различия." Това е цитат от докторската дисертация на бившия външен министър и настоящ премиер на Турция Ахмет Давутоглу. Мислима ли е демокрация от западен тип в ислямските общества? Или надеждите на Арабската пролет бяха изначално обречени?

С това свое съждение Давутоглу всъщност обръща внимание върху често пренебрегваното значение на културния фактор в политиката и аз в общи линии съм склонен да се съглася с него. В нормативния ислям и класическата мюсюлманска политическа теория няма и никога не е имало нужда от разграничение между "Божието" и "кесаревото", заложено в християнството още чрез Евангелието. По-късно, с Реформацията и Просвещението в западния християнски свят секуларизмът стъпва именно върху тези евангелски постановки. Те, разбира се, невинаги са били спазвани по такъв начин – достатъчно е да си припомним историята на средновековния католицизъм. И все пак, дори и тогава, в Европа винаги е имало два ясно разграничими типа власт: "светска", обикновено базирана върху обединяването на някакви етнически идентичности, и духовна, която има универсален християнски характер. Макар Свещената Римска империя на Запад да е определяна като феодално-теократична, а нейният владетел да е претендирал за върховната власт в християнския свят, той винаги е зависел от папата, а двамата винаги са имали ясно обособени сфери на власт и авторитет.

Ранното християнство не възниква като свързано с политиката или с изграждането на някаква имперска власт, то е по-скоро тяхна противоположност, дистанцирано е от тях. Ислямът, напротив, се заражда исторически в борба за държавата, а изграждането на универсалната ислямска общност (умма) протича паралелно със строителството на ислямската държава, чрез Халифата бързо превърнала се в империя. Ето защо и при исляма борбата между доброто и злото от самото начало придобива политически, а и военни измерения. Противниците на смятащия се за легитимен ръководител на ислямската държава понякога биват определяни съответно като "врагове на Бога". В този смисъл християнството и ислямът залягат в основата на две сравними по редица признаци, но и дълбоко различни културни парадигми – две "сестрински", но все пак отделни исторически цивилизации. Заедно с други ключови фактори от социалното, икономическото и политическото развитие, тези културни основания също трябва да се имат предвид и в анализите на съвременната ситуация.

Това, разбира се, не означава, че всички мюсюлмански народи имат някаква еднаква културна или религиозна "същност" – есенция, която ги прави изцяло неспособни да живеят в условията на политически плурализъм или разделение на властите. Въпреки заложеното в нормативните религиозни извори на исляма единство между религиозното и политическото начало, още в условията сложно и диференцирано имперско общество в класическата епоха през Средновековието, се въвежда де факто разделение между прерогативите на политическите владетели и религиозните лица – улемите като пазители и тълкуватели на шариата. Това фактическо разделяне на функциите е ясно изразено в историята на големите ислямски империи от Абасидската до Османската, а проблемът с неговото периодично оспорване от движения за възраждане на исляма в миналото и настоящето произтича от това, че то не намира израз в някаква общовалидна религиознолегитимна обосновка с нормативна стойност. Поради това и лесно може да бъде критикувано от фундаменталистите като "отклонение" от "истинския ислям" или греховно "нововъведение", изопачаващо идеята, че само Бог чрез своето низпослано в Корана Слово е върховен сюзерен на ислямската държава, а чрез Закона (шариат) – и източник на законодателството. Затова и отличителна характеристика на нормативния ислям е схващането, че законодателството в уммата приключва със смъртта на пророка Мухаммад през 632 г. Оттук насетне мюсюлманите в различни контексти трябва да прилагат универсалновалидния шариат, като на теория могат само да го тълкуват, но не и да го променят, адаптирайки законодателството към новите реалности. Това създава и постоянно напрежение между норма и факт, при което божествено установените чрез Откровението закони често встъпват в противоречие с историческата практика.

Много от надеждите на Арабската пролет наистина рухнаха, но за това имаше и конкретни причини. След десетилетия на светски политически авторитаризъм, западният начин на обществено устройство, погрешно припознаван с този тип режими поради налагания от тях секуларизъм и насилствените методи на управление, беше дискредитиран в очите на голяма част от близкоизточното население. Модерният период доведе арабите до задънена улица. Диктатори, корупция и непотизъм в политиката, ниски образователни стандарти, безработица, интелектуална парализа, неравностойно разпределение на благата – всичко това бе обвързано с идеята за "неавтентичния западен проект". Това "обвинение" към "Запада" бе добавено към комплексите и травмите от колониалната епоха и парадоксално, тъкмо след деколонизацията, извършена от самите западни държави, прерасна в силно изразено антизападничество – оксидентализъм. Негова най-характерна проява в наши дни е ширещият се в арабския свят антиамериканизъм, подсилван от фактори като неизменната геополитическа подкрепа на САЩ за Израел. Поради този комплекс от причини вътрешният протест срещу светските авторитарни режими се консолидира основно около ислямистки движения, групировки и партии. Те се основават върху идеята, че не някакви "внесени отвън", секуларни политически идеологии и системи, а "ислямът е решението" (ал-ислам хуа ал-халл) – чрез своите визии за социално равенство, справедливост и собствен, исторически доказал се път за постигане на просперитет. Затова беше логично, че вследствие на Арабската пролет, в началото инициирана от либерално настроени кръгове и младежи със светска ориентация, авторитарните управници ще бъдат заменени именно от ислямистки партии.

И все пак, ако опитът на страни като Египет, Сирия или Либия засега е сред най-горчивите плодове на Арабската пролет, а всекидневните зловещи новини около ИДИЛ продължават да преобладават, в арабския свят днес се случва и нещо обнадеждаващо. Тези дни на изборите в Тунис основната светска партия Нидаа Тунис има повече гласове от ислямистката Ан-Нахда (Еннахда). Ентусиазирани тунизийци обсипаха градските улици с въодушевени лозунги под формата на графити от типа "Тунис побеждава! Първата демократична страна в арабското отечество!". Наистина, Тунис е малка страна с дълготрайно и силно френско влияние. Но все пак Тунис си остава и мюсюлманска страна, в която има важни центрове на ислямската религиозност като Аз-Зайтуна. Още след завръщането си от изгнание лидерът на "Ан-Нахда" Рашид Гануши бе заявил, че ще следва турския модел на Ердоган за присъствие на исляма в политиката. Затова и ислямизмът на Гануши може да бъде поставен в кавички, ако го съпоставим с фанатизма и екстремизма на същинския ислямизъм като идеология на ИДИЛ. Днес, изглежда, Тунис има заслуженото право да мечтае не просто да следва модела на Турция, а сам да се превърне в модел за останалите арабски държави. Да не забравяме, че от него тръгна и Арабската пролет, "зазимена" засега в другите краища на арабския свят. Опитът на Тунис не бива да се пренебрегва.

Няма да е лесно. И само бъдещето ще покаже дали Тунис ще залегне в основата на модел и за други арабски страни или ще остане едно изключение, потвърждаващо тезата на мнозина, че демокрация от западен тип е по принцип невъзможна в арабските страни поради фундаменталните и непреодолими културни различия между мюсюлманския свят и Запада. В самия Тунис днес не всичко е еднозначно. Добрата новина за положителното развитие на политическия плурализъм в страната се съчетава и с противоречиви факти като този, че най-големият брой джихадистки бойци, присъединили се към ИДИЛ от региона, идват именно от Тунис, където може би нямат достатъчно поле за изява.

Всички тези събития и тенденции показват, че предстои жестока и решителна вътрешна битка не само за политическото устройство, но и за по-нататъшното място на арабските страни в системата на регионалните и международните отношения, а и в историята като цяло. Окуражителният пример с днешен Тунис, на който се възлагат все повече надежди, подтикна някои изследователи към може би малко прибързани оценки. Особено сред критиците на Реджеп Тайип Ердоган веднага се чуха и мнения, че вече не Турция, а Тунис се очертава като модел за подражание в арабския и целия мюсюлмански свят. Факт е, че и в двете страни обаче политическият процес се развива по оста секуларни партии (обикновено с лява или либерална ориентация) – религиозноориентирани консерватори. Въпреки всички свои вътрешни проблеми и външнополитически колебания единствената мюсюлманска страна, успешно приложила секуларен модел на управление от демократичен тип, засега остава и първата държава с преобладаващо ислямско население, основана върху принципите на секуларизма – Турция.

Ще остане ли още дълго Турция единствената ислямска държава със светско управление? И доколко привлекателен е нейният модел за останалите мюсюлмански държави, особено на фона на авторитарните залитания и външнополитическите провали на Ердоган?

Днешна Турция е наистина сложно функциониращо общество. Оставайки светска държава, тя все повече допуска исляма в публичния живот. По непознат в досегашната й републиканска история начин този процес неизбежно встъпва в противоречие с част от основните принципи на стриктния секуларизъм, наложен от основателя на модерна Турция – Мустафа Кемал Ататюрк. Светската доктрина на създадената от него република неслучайно се нарича laiklik. Понятието е заимствано от френския секуларизъм – лаицизма (laïcité), при който за религията е отредена частната сфера от живота на индивида, а вярата не само е стриктно отделена от политиката, но и не се насърчава нейното афиширане в публичността. Наистина, днес в турското публично пространство, в училищата и на други обществени места все повече изпъкват знаците на ислямската идентичност. Увеличава се броят на забулените момичета и жени, а хиджабът вече е разрешен не само в обществените сгради, а и в училищата. След успешния колосален исторически опит на Ататюрк за изграждането на Турция като модерна република, основана върху идеологията на секуларизма, понастоящем се провежда нов, вероятно съизмерим по своя мащаб, социален експеримент, чрез който Ердоган и управляващият турски политически елит се опитва да примири ислямската религиозна идентичност с една все по-смекчена и по-умерена трактовка на секуларизма.

Всъщност автентичният смисъл на секуларизма е в разграничаването между сферите на религията и политиката, при което религиозните изповедания са отделени от политическото управление, законодателството и органите на държавната власт. Става дума за тип обществено устройство, при което тези две сфери са разделени, но секуларизмът в никакъв случай не е антирелигиозен. Той не е и някаква доктрина на "бездуховността", като каквато често го определят някои мюсюлмани. Това мюсюлманско възприемане на секуларизма обаче има свои собствени основания. Някои мюсюлмани развиват специфични антисекуларистки дискурси, породени от авторитарното и силово налагане на секуларизма в отделни страни с преобладаващо мюсюлманско население. Типичен пример от близкото минало е провежданата в миналото от иранския шах модернизация чрез насилствена вестернизация и налагане на светски обществени порядки. Всички знаем реакцията на мерки от подобен тип – в случая тя доведе до Ислямската революция от 1979 г., превърнала Иран в Ислямска република, каквато е тя и до днес. Не бива да си правим илюзията, че и при създаването на модерна Турция секуларизмът е установен от Ататюрк без прилагането на крути мерки, потушаващи съпротивата на различни групи от населението.

По принцип секуларизмът разграничава сферите на религията и политиката в името на свободата и равенството на всички граждани, но не е някаква абсолютна дихотомия, въвеждаща паралелното съществуване на два напълно различни свята, между които няма и не е възможно никакво съприкосновение. Секуларизмът не насърчава атеизма, но утвърждаването му в мюсюлмански контекст е свързано с възприемането и прокарването от страна на държавата на нерелигиозен светоглед, всячески налаган в публичността – партийната политика, общественото образование, медиите. Тук става дума не просто за секуларизъм от западен тип, а за диспозиция – прегрупиране, при което светската държава не просто е "отделена" от религиозните институции, а изцяло ги контролира.

Модерната турска история е сред най-ярките примери за такъв "активен секуларизъм" от страна на самата държава, който се различава значително от "пасивния секуларизъм" на западни страни като например Съединените щати. Поради тези свои различия от западния секуларизъм, разделението между държава и религия в Турция е било номинално в редица отношения. Така например, въпреки реториката за това разделение, именно държавата плаща заплатите на имамите, които в Турция имат статут на държавни служители и са подчинени на Дирекцията по религиозните дела (Дианет). Учебните планове на публичните училища включват обучение по ислям няколко часа седмично, което е свързано с прилаганата забрана за съществуването на частни религиозни училища. Ето само няколко примера, показващи че в случая не става дума толкова за "разделение" между религията и държавата, колкото за стремеж на държавата да държи исляма под контрол. Тази особеност на кемализма е и една от най-парадоксалните характеристики на турския секуларизъм през целия ХХ в.

Очевидно е, че от началото на новото столетие класическата кемалистка концепция за laiklik вече не е същата – една важна за настоящето и бъдещето на Турция промяна, свързана с управлението на Ердоган, подпомаган от съмишленици като политика интелектуалец Ахмед Давутоглу и други ключови фигури от новия елит около Партията на справедливостта и развитието (ПСР). Въпросът е дали провежданият от тях колосален социален експеримент ще се задоволи с вече предприетите мерки по допускане на религията в публичния живот или ще задълбочи мерките, въвеждайки ислямизация на държавните институции и политическия живот. Не съм сигурен доколко на този етап има някакви сериозни индикации в тази насока, макар че разполовяването на турското общество чрез изостряне на противоречията между секуларните и религиозноконсервативните групи от населението продължава да става все по-видимо.

Заговори се дори за силно изразен процес по "секуларна емиграция" и "изтичане на мозъци" – все повече и повече високообразовани турски граждани предпочитат да напуснат ислямизиращата се при Ердоган Турция, преселвайки се в Западна Европа или Америка, където обикновено се реализират на престижни професионални позиции. Обърнете внимание, че тук става дума за идеологически, а не социално или икономически мотивирана емиграция. Страната напускат не хора с ниски доходи, намиращи се в социална безизходица, а такива, които вече не се чувстват комфортно в Турция поради засилващия се ислямизационен натиск върху медиите, кариерното развитие и образованието. Все повече към ПСР се отправят обвинения, че насърчава и налага клиентелистки модел, при който заемането на длъжностите в държавната администрация и бизнеса е неофициално обвързано с принадлежността към някоя от поддържащите партията ислямски групи. И все пак, от гледна точка на държавността, до този момент класическият модел на Ататюрк се променя главно по посока допускането на исляма в публичното пространство, а това може да се тълкува и като замяна на "активния секуларизъм" на кемалистите с "пасивен" – все още не е задължително да се разбира като целенасочен пълен отказ от самите принципи на секуларизма.

В турската държава все още има силни процедури и институции, които засега стопират и проявите, които изглеждат като авторитарни залитания. Наистина, критиците на Ердоган, побързали да подчертаят, че Тунис е по-удачен модел от Турция за демократично развитие на мюсюлманска държава, имат своите основания, а за тях Рашид Гануши изглежда далеч по-толерантен и сговорчив от сегашния турски президент, чиито стъпки в отделни моменти бяха тълкувани като желание за подриване на самия турския конституционализъм с цел установяването на управление от авторитарен тип. Разбира се, едно позитивно развитие в Тунис ще даде надежди на мнозина и в самия арабски свят. И все пак трябва да разграничаваме политическата реторика от политическите действия, за да не правим прибързани заключения и необосновани прогнози. Помните, че когато Ердоган, например, беше обиден от туитовете срещу него и поиска еднолично да спре действието на тази социална мрежа в Турция, това негово желание не можа да се реализира, защото бе отменено от Конституционния съд. Разбира се, само бъдещето ще покаже в каква посока ще продължи да се развива турската демокрация.

От днешното развитие на Турция зависи наистина много – както за нейното по нататъшно развитие, така и за всички съседни страни, включително България. Безспорно е, че резултатите от провеждания в страната социален експеримент ще изиграят решаваща роля и за бъдещото на мюсюлманските общества в Близкия изток и навсякъде по света. Досегашната история на тези общества не познава друг реално действал и дълготрайно прилаган модел, при който засилването на ислямската идентичност в обществената сфера да не влиза в противоречие с принципите на демократичната секуларна държава. И макар в официалните си позиции турските политици да подчертават, че имат за цел да решават своите собствени проблеми, а не да превръщат Турция в модел за когото и да било, моето впечатление е, че те самите добре съзнават и тази своя мисия, далеч надхвърляща границите на собствената им държава.

Защо за Турция е толкова трудно да заеме еднозначна позиция по отношение на ИДИЛ?

Неохотата, с която Турция едва наскоро зае по-категорична позиция в подкрепа на международните усилия срещу ИДИЛ под ръководството на САЩ, се дължи не толкова на някакви идеологически фактори, а по-скоро на прагматични политически причини. Струва ми се, че в обяснението на тази турска държавна позиция, а и въобще на външнополитическите действия на Турция през последните години, понятията "неоосманизъм" и "ислямизъм" бяха до известна степен преекспонирани. Всъщност, ако се придържаме към дефиницията на ислямизма, която очертахме в първата част на разговора ни, на този етап само условно може да използваме това понятие по отношение на управляващата в Анкара партия. Тя определено засега не е предприела някакви целенасочени и конкретни стъпки за ислямизация на държавното устройство, законодателството и администрацията, които да преминат върху релсите на шариата. Истина е, че сред някои ислямски групи в Турция все повече се обсъждат въпроси, непривични до скоро за мнозинството турски мюсюлмани, като този за връщането халифата и за необходимостта да бъде проявявана религиозна солидарност по отношение на обявената от ИДИЛ "ислямска държава". Това обаче са дискусии сред отделни общности, а не официална политика на Анкара или ПСР. В този смисъл действията на Ердоган и неговата партия са израз не толкова на чист ислямизъм, колкото на доктрина, която може да определим като "ислямо-консерватизъм". Неговата политическа идеология се опира на религиозната идентичност и я насърчава, подчертавайки и ролята на културното наследство, но няма за цел да отмени основните принципи на секуларизма, въвеждайки шариата като източник на законодателството и държавността.

Трябва да се има предвид цялата съвкупност от фактори, създаващи впечатлението за нееднозначната турска позиция по отношение на ИДИЛ. Една част – около 20 процента според някои социологически проучвания – от самия електорат на Ердоган, изглежда, наистина не смята ИДИЛ за терористична организация. Това обаче не означава автоматично, че всички принадлежащи към тази група подкрепят изцяло всички действия на ръководената от ал-Багдади групировка само поради онова, което си представят като някаква форма на ислямска солидарност. Друг деликатен момент е свързан с това, че хиляди турски граждани се присъединиха към ИДИЛ, а Турция е и страна, от която западните младежи преминават, за да се влеят в редиците на Абу Бакр ал-Багдади. Турция също така е и държава, която наскоро само за няколко дена прие толкова бежанци от Близкия изток и сирийската криза, колкото Западна Европа за няколко години. Имаше и заложническа криза, която Турция успешно разреши, но липсата на прозрачност за начините, по които това стана, хвърлиха на свой ред сянката на съмнение, че е налице тайно съглашателство с ИДИЛ.

Турската реторика по отношение на ИДИЛ също е предпазлива – не само поради нежеланието да се воюва със сунити, което ще развали поне частично образа на днешна Анкара като обединяващ мюсюлманите фактор. Кюрдският проблем, който Ердоган бе на път да разреши успешно след дългогодишни политически усилия, е прагматичната причина, поради която Турция най-вече отказваше да се включи пряко. В съчетание с традиционното съперничество между Турция и Иран, както и с категоричната позиция на Анкара срещу режима на Башар ал-Асад, съвкупността от всички тези фактори създаде колебливия образ на Турция в контекста на започналата война срещу ИДИЛ. Плетеницата от регионални интереси и вътрешнополитически тенденции е толкова сложна, че съвсем доскоро почти всички мои колеги, занимаващи се с проблемите на Близкия изток, бяха категорични, че Анкара няма да допусне кюрдските бойци да преминат през нейната граница, за да се включат в боевете за защитата на гр. Кобани, смазван от воините муджахиди на Абу Бакр ал-Багдади.

Днес тази турска позиция вече е факт и тя идва да ни напомни, че всяка прибързана реакция и генерализация може да бъде подвеждаща, като не отговаря на действителността. Ако в началото Анкара е подкрепяла ИДИЛ, това не е било продиктувано от някаква идеологическа близост между Ердоган и ал-Багдади. В религиозно, а и в политическо отношение турският президент е консерватор, докато ал-Багдади е краен ислямист с ясно изразени фундаменталистки възгледи. Причините за първоначалната подкрепа на Турция за ИДИЛ би могла по-скоро отново да се търсят в прагматичния турски интерес. Групировката на ал-Багдади е схващана като силата, която е била в състояние да се противопостави на бившия иракски ръководител ал-Малики, а след това – да разгроми ефективно и режима на Башар ал-Асад в Сирия. Последното е надежда, която Турция днес, изглежда, трябва постепенно да изостави, за да се включи като съюзник на Запада и член на НАТО по-недвусмислено в действията срещу ИДИЛ, правейки и компромис с досегашната си решителна линия срещу баасисткия режим в Дамаск. Поне временно.

Съществува ли риск според Вас салафитският естаблишмънт в Саудитска Арабия да бъде подменен в умовете на хората от идеологията на ИДИЛ?

Точно това няма как да се случи, защото като цяло става дума за една и съща интерпретация на исляма – уаххабитския салафизъм. Същевременно саудитският салафитски естаблишмънт с основание се чувства много по-застрашен от ИДИЛ, отколкото беше от Ал-Каида, която заедно с бившия й лидер Бин Ладин саудитското кралство категорично осъди. ИДИЛ обаче добави към ефектните "международни успехи" на Ал-Каида бързи и реални териториални завоевания, по ирония на съдбата възползвайки се от първоначалната подкрепа на самата Саудитска Арабия и други държави от региона, имащи за цел да свалят светския авторитарен режим на Башар ал-Асад в Сирия. А тези успехи на ИДИЛ определено встъпват в противоречие с интересите на Саудитска Арабия – както в регионален план, така и от гледна точка на образа й като пазител и разпространител на "истинския ислям". Не бива да забравяме също, че има тънкости и нюанси в отношенията между саудитската династия и различните крила на уаххабитските улеми, които са много сложни и тук е невъзможно да ги разясним дори схематично. Обикновено в случаите, когато интересите и политиката на династията встъпят в противоречие със стриктните салафитски догми, управляващото семейство успява да вземе съгласието на религиозния естаблишмънт, за да легитимира своите действия. Това на свой ред често е сред причините за вътрешносалафитски противоречия около интерпретацията на ислямската доктрина в Саудитска Арабия.

В своята теологическа същност, по въпросите на вероучението (‘акида), религиозната доктрина на Саудитска Арабия не се различава от тази на ИДИЛ. Сходствата са почти пълни и в повечето религиозноправни аспекти на доктрината, т.е. в областта на ислямската юриспруденция (фикх).

Поради зрелищните видеоклипове и медийният фокус върху ИДИЛ много хора започнаха, например, да мислят, че обезглавяването и разпъването на кръст, както и другите всяващи страх религиозноправни наказания са изключително неин патент. Това не е така: в Саудитска Арабия същите шариатски норми в областта на наказателното право отдавна са рутинна процедура. Разбира се, разграничавайки се от ИДИЛ, саудитските власти подчертават, че те прилагат шариата легитимно, обезглавявайки само осъдени престъпници, а не невинни лица, каквито според тях са заложниците, екзекутирани от ИДИЛ. Тези шариатски правораздавателни практики в саудитското кралство неведнъж са критикувани остро от западни правозащитни организации и интелектуалци, които основателно подчертават, че в случая става дума и за стратегически партньор на САЩ в близкоизточния регион.

Изключение от преобладаващите доктринални сходства правят несъгласията, изразявани по отношение на ИДИЛ и по-конкретно самия Абу Бакр ал-Багдади от саудитски улеми и салафитски учени от други страни, по част от религиозноправните въпроси и конкретно по проблема за халифата и върховната власт в уммата. Повечето салафитски богослови – както саудитските, така и свързаните с Ал-Каида и други салафитски групировки – не признават ИДИЛ и халифския статут на ал-Багдади с аргумента, че провъзгласената от него държава внася разкол между водещите джихад мюсюлмани. По правило халифатът е длъжен да обединява, а не да разединява мюсюлманите. Освен това, твърдят тези опоненти на ал-Багдади, мнозинството мюсюлмани не са положили изискуемата клетва (бай‘а) пред него. Самият ал-Багдади е определян като личност малко известна, а оттук – и с недоказани качества. И накрая, мнозина възприемат лидера на ИДИЛ като прекалено и ненужно жесток, следователно несправедлив владетел, а едно от задължителните качества на халифа е именно справедливостта.

Опонентите на ИДИЛ изтъкват, че наместо да воюва с войските на "неверника" Башар ал-Асад, самопровъзгласилият се от тяхна гледна точка халиф ал-Багдади воюва с различни отряди муджахиди, което води до създаването на лош образ на тези бойци в очите на международната общественост. Други критици на ал-Багдади, сред които и свързаният с Ал-Каида лидер на Фронта "Нусра" в Сирия Мухаммад ал-Джулани си послужиха и с аргумента, че поради войната срещу режима на ал-Асад сега не е точното време за създаването на иначе необходимата ислямска държава. И затова нейното обявяване трябва да се отложи за момента, в който баасисткият режим е напълно разгромен, за да може към сегашните отряди ислямски бойци да се присъединят водещи джихад от различни страни, а не само от региона. В този смисъл несвоевременното и прибързано обявяване на халифата от страна на ал-Багдади се преценява от тези опоненти по-скоро като противоречащо на общия интерес (маслаха) на ислямската общност, отколкото като принасящо й полза. В същото време други "шейхове на джихада" промениха своята позиция срещу ИДИЛ и се присъединиха към ал-Багдади, който на свой ред вече обяви Свободната сирийска армия и всички противници на халифата в "неверие" (куфр) и "вероотстъпничество" (иртидад). За това престъпление се предвижда смъртно наказание, което означава също, че срещу тези врагове може да се води джихад, защото те вече не са мюсюлмани. Виждате, че от доктринална гледна точка тук става дума за тънкости и спорове, гравитиращи около проблеми, свързани с т.нар. общото съгласие (рида) по избора на халиф, с това, кога точно трябва да бъде обявен халифата и съответно – кой трябва да е върховният владетел.

Има ли значение това, че много мюсюлмански организации, включително Организацията "Ислямска конференция", осъждат ИДИЛ?

Както Организацията "Ислямска конференция", възприела вече наименованието Организация за ислямско сътрудничество, така и редица други ислямски институции и групи улеми, осъдиха остро ИДИЛ. Ал-Азхар в Кайро, който е и център на традиционното сунитско религиозно образование, дори прие остра декларация, в която настоя световните медии и правителствата да не употребяват и самото наименование "Ислямска държава" (ИД) по отношение на формированието на Абу Бакр ал-Багдади. Френският външен министър подчерта, че трябва да се избягва използването на самоназванието "Ислямска държава", за да не се "размиват границите между исляма, мюсюлманите и ислямистите". Вашият вестник също се е присъединил към тези призиви, като в опита си да направи такова разграничение настоява за използването на ИДИЛ наместо самоназванието ИД.

Сред мюсюлманските реакции особена популярност доби осъждащата ИДИЛ декларация на 126 религиозни учени от различни страни, включително България. Отделно от тази инициатива, Главното мюфтийство на мюсюлманите в България публикува своя остра декларация "по повод антихуманните и терористични деяния на т.нар. "Ислямска държава" в Близкия Изток", в която подчерта, че действията й "са абсолютно неприемливи, дълбоко укорими и не се препокриват с принципите на ислямската религия.". Макар и нормативната религиозна стойност на някои от тези реакции да е лесно оспорима от привържениците на противното мнение, тези инициативи са изключително полезни, защото показват на мюсюлманите в различни страни по света, че те по никакъв начин не са длъжни да се съобразяват с религиозните претенции на Абу Бакр ал-Багдади. Дори иначе стриктни в тълкуванията си улеми като известния шейх Юсуф ал-Карадауи, свързан и с "Мюсюлмански братя", осъждат ИДИЛ, макар и не като легитимност на идеята по същество, а от гледна точка на нейната несвоевременност и крайностите (гулу) при практическото й приложение от млади и неопитни хора. От друга страна, декларациите показват и на немюсюлманите, че действията на ИДИЛ предизвикват неодобрение сред голямата част от вярващите мюсюлмани. И в най-силните от тези осъждащи ИДИЛ документи, сред които е декларацията на 126-те, проличава обаче разгарящата се вътрешноислямска борба около интерпретацията на исляма.

Догматически не е лесно Абу Бакр ал-Багдади да бъде оборен с методите, които самият той използва. Неговите критици и опоненти добре съзнават религиозната му ерудиция в прилагането на "правилния салафитски метод" и затова в декларацията на 126-те дори се обръщат към него с почтителното "д-р Ибрахим Аууад ал-Бадри, известен и като Абу Бакр ал-Багдади". Тези религиозни учени разбират, че неговата собствена хипертекстуална методология и буквалистична интерпретация на свой ред може да обори много от изтъкнатите техни аргументи, особено онези, позоваващи се на по-късни ислямски тълкувания, практики и консенсуси между улемите. Ето защо и внимателният прочит на тази декларация сочи, че особено по основни общественозначими теми като тази за джихада, противопоставящите се на ИДИЛ ислямски учени излизат главно с "процедурни" аргументи, а не с доводи, отричащи тази интерпретация на религиозния императив по същество. Затова и самите автори на декларацията подчертават изрично: "Наистина, ясно е, че Вие и вашите бойци сте безстрашни и сте готови да се жертвате в своя стремеж към джихад. Никой честен човек, който следи събитията – приятел или неприятел – би могъл да отрече това. И все пак, джихад без легитимна причина, легитимни цели, легитимен успех, легитимна методология и намерение, не е изобщо джихад, а е по-скоро подстрекателство към война и престъпно действие".

В случая проблемът е, че религиозноправните аргументи на подкрепящите ал-Багдади и ИДИЛ са точно в обратната посока: те смятат всички тези процедури за спазени, а оттук – и джихадът за валиден. И двете страни в спора не отричат легитимността на интерпретацията на джихада като свещена борба срещу неверниците – въпросът е при какви условия тя може да се води. При това 126-те говорят за "нелегитимност" само при джихада срещу мюсюлмани, но пък от гледна точка на Абу Бакр те са "вероотстъпници". При такова общовалидно тълкуване на джихада по отношение на християните и останалите друговерци или "неверници" оборващите ИДИЛ учени могат засега само най-общо да подчертават, че към тях се проявява недопустима за исляма "несправедливост". Уви, идеята за "големия джихад" като духовно самоусъвършенстване се появява значително по-късно – няколко столетия след заложеното в Корана и хадисите негово изначално значение като свещена борба и воюване срещу неверниците. И тук, чрез своя директен прочит и методология, фундаментализмът на ислямистки формирования като ИДИЛ много лесно намира умело подбрани "текстови доказателства" (далил) в полза на своите възгледи и действия.

И все пак, положителните моменти в осъждащите ИДИЛ становища на мюсюлмански учени, включително и в декларацията на 126-те, са много и касят дори самата тема за джихада. Внимание, например, заслужава процедурната постановка, че при определени условия мюсюлманите могат да живеят и без джихад. Декларацията определено е полезна и заслужава да бъде четена и разпространявана като красноречиво свидетелство за почтеността на мнозинството мюсюлмани. От друга страна, тази декларация, както и много други съвременни ислямски текстове, показват драматизма на вътрешната борба за самата душа на исляма. На този етап такива документи не могат да доведат до преосмисляне на ранноислямската постановка за джихада като борба срещу неверниците, налагайки като легитимно за мюсюлманите само или основно разбирането на този религиозен императив като духовно самоусъвършенстване.

Тези въпроси са част от вътрешноислямски дебат, който тепърва предстои, а по редица теми той всъщност отдавна е започнал. Едно нещо личи във всички мюсюлмански декларации, осъждащи ИДИЛ: опитите на фундаменталистите за все по-ожесточено оспорване на голямата ислямска традиция и постигнатия през столетията консенсус между улемите ще има и свой отпор. Предстои да видим какъв точно ще бъде този отпор и до какво в крайна сметка ще доведе тази битка за интерпретацията на исляма, която ние можем само да наблюдаваме с ясното съзнание, че нейният изход зависи от самите мюсюлмани.

Въпросите зададоха:
Светломира Гюрова
Красимир Янков
Зорница Стоилова

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2014/11/12/2417802_v_arabskite_strani_niama_vliiatelni_eliti_koito_da_sa/?sp=0#storystart

[Eguo]

Рамзан Кадыров сообщил о гибели Омара Шишани.

[mokria]

Рамзан е сериозен. А други доказателства за сега има ли?

[Eguo]

Рамзан е сериозен. А други доказателства за сега има ли?

Для меня слова Разана про смерть Омара Шишани - достаточное доказательство.
Других доказательств мне не надо.

**********

между тем, я был в этом году (в сентябре и октябре) в Чечне.
У Рамзана там авторитет просто огромный.
Если Рамзан сказал - значит Рамзан сделает.
(Кадыров заявил, что тот, «кому пришло в голову высказать угрозу России ... будет уничтожен там, где он это сделал».)

П.С.

В октябре Кадыров заявил, что его люди ведут усиленные поиски лидера группировки "Исламское государство" Абу Бакра аль-Багдади и намерены его уничтожить.

Кстати, Рамзан и про Яроша говорил в этом году подобные слова.

[messire Woland]

The UAE and Saudi War on the Muslim Brotherhood Could Be Trouble for the U.S.
"The UAE Cabinet approved a list of 83 designated terrorist organizations on Saturday, including al Qaeda and the Islamic State. Much more significant, though, was the inclusion of many Muslim organizations based in the West that are believed to be allied with the Muslim Brotherhood movement. Prominent among them are two American Muslim groups: the Council on American Islamic Relations and the Muslim American Society.

The decision to put two mainstream U.S. Muslim groups on its list of terrorist organizations is part of an initiative, together with the Saudis, to undermine the Islamist movement known as the Muslim Brotherhood. The move is unlikely to succeed, but it could cause problems between the U.S. government and the American Muslim community.

Ever since the Muslim Brotherhood's rise in the aftermath of the 2011 Arab Spring, the United Arab Emirates and Saudi Arabia have felt deeply threatened by the Islamist movement. Both countries supported the July 2013 coup that toppled the Brotherhood-led government of Mohammed Morsi in Egypt. They continue to use their financial might to prop up the government of former military chief President Abdel Fattah al-Sisi. In addition, they are trying to make sure that the Brotherhood in the region is generally weakened, or even decimated.
From their perspective, the Islamism of the Muslim Brotherhood is a far greater threat to the monarchies than even the jihadism of al Qaeda and the Islamic State. Given the armed insurrectionist approach of the jihadists, the Saudis and Emiratis can crack down on them using coercive means more easily.

But for them, the Brotherhood is a much more insidious threat. Not only does it oppose violence as a means of achieving its political goals, but it also seeks democracy. Therefore, the Brotherhood is not just difficult to counter; it promotes a political system that is a threat to the monarchical systems of Saudi Arabia and the United Arab Emirates.

What is worse for the Gulf Arabs is that the Brotherhood is seen as a legitimate political force in the West. Earlier this year, the Saudis and Emiratis pressured the British government to crack down on British Muslim groups that were part of the global Brotherhood network. London launched an inquiry into the movement within its borders, resulting in an unpublished report that cleared the Brotherhood of links to terrorism.

Frustrated, the Gulf Arabs are pursuing a different tack. By declaring the Council on American Islamic Relations (CAIR) and the Muslim American Society (MAS) as terrorist organizations, they are trying to exploit a fault line within the United States. There is a sizable lobby within the U.S. government that is interested in cracking down on those and other Muslim groups. The Emiratis and Saudis hope the lobby will use the United Arab Emirates' announcement to push in this direction.

While CAIR has for years operated as a nonprofit advocacy entity, in 2007 U.S. authorities named it an unindicted co-conspirator along with about 250 other groups and individuals in a case against the Holy Land Foundation charity. The charity was convicted of supporting Hamas, a designated terrorist organization in the United States, though no formal charges have been brought against CAIR. As a result, it will not take much for groups within the United States that are hostile to CAIR to use the UAE decision against the group.

The goal of the Emiratis and Saudis is to get U.S. authorities focused on CAIR and MAS so that they can use that to press Washington to take action against the Muslim Brotherhood. They are unlikely to get their wish given the lack of evidence that the Brotherhood is engaged in terrorism and given the U.S. focus on fighting jihadists — an effort that requires the Americans to work with moderate forces.

On the domestic front, however, CAIR and MAS could face legal issues. Large numbers of American Muslims support the groups, especially CAIR. Putting them under closer scrutiny could upset American Muslims — exactly the outcome that the Islamic State and al Qaeda want.
Follow us: @stratfor on Twitter | Stratfor on Facebook"
Любопитна статия за ОАЕ, Саудитска Арабия и някои последици от "Арабската пролет".

[1951]

Краят на арабската цивилизация
Арабската цивилизация вече не съществува. Днешният арабски свят е толкова нестабилен и фрагментиран, толкова безнадеждно обсебен от насилието и екстремизма, колкото не е бил от края на Османската империя досега.

Въстанията от Арабската пролет, започнали в началото на 2011 година, избухнаха след десетилетните битки за легитимност между диктаторите и ислямистите. В арабския свят други политически опции просто нямаше. Либералните нерелигиозни сили изиграха главната роля в първата фаза на египетските бунтове, но по-късно ислямистите ги изтласкаха в периферията.

Днес мнозина ислямисти, сред които последователите на Ислямското братство в Египет, се стремят към възстановяване на османския халифат. Още по-радикалните групировки - като салафитите - мечтаят да върнат света към нравите от времената на пророка Мохамед и неговите последователи. Повечето мюсюлмани смятат, че демокрацията означава просто комбинация от волята на мнозинството и шериата, който строго предписва неравенството между половете и дискриминацията на всички немюсюлмани.

[Dinain]

Хареса ми това есе (посочени са много по-важни неща от баналните вече описания колко ужасни са ислямистите). Е, чак за "край" на арабската цивилизация мисля, че е малко пресилено да се говори, но както журналистът е посочил - есето е емоционално.

[1951]

Бездната от провали на арабския свят
"Трийсетгодишната война" на арабите тепърва започва, а на Запада изобщо не му е ясно как да я ограничи, твърди в коментара си Райнер Херман от "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг".

Ще минат десетилетия, докато в Близкия изток възникне нов ред, с чиито нови и стабилни държави хората да могат да се идентифицират. Сегашният разпад на държавността е достигнал точката, от която няма връщане назад. Има твърде голям брой хора, които не вярват вече на онези държави, които са били или продължават да са само инструмент за упражняване на властта на паразитиращите елити. Хората просто не искат вече такива държави.

[1951]

А Западът наивно ръкопляскаше
Възходът на "Ислямска държава" не беше непредвидим, само че Западът първоначално не проявяваше интерес към темата, нито пък сериозно анализира "Арабската пролет", твърди Бруно Шира в книгата си за глобалния джихад.

"Западът не биваше да изпада в еуфория и наивно да ръкопляска на т.нар. Арабска пролет, а трябваше да анализира прагматично настъпилите след 2011 година бурни промени в арабския свят. Напълно беше игнорирано това, че в арабските държави имаше и продължава да има огромен потенциал от радикални ислямистки убеждения", посочва авторът.

[ValBo]

Същото направиха и в Афганистан

[Todor Pavlov]

По-конвертируемите артефакти, обаче , отдавна зареждат европейските търгове ...