Тъй като забелязах интерес към тази тематика, реших да се опитам да представя (накратко) войните на Израел. Не претендирам за прекалена изчерпателност (по разбираеми причини) и ще се старая да преставя фактите максимално обективно. Ползвам западни, относително независими източници и ще представям събитията от израелска гледна точка - поради естеството на арабските режими, да се основавам на арабски източници е все една да пиша за ВСВ, основавайки се на съветските източници от преди 91-а. Смятам да съставя по един доклад за всяка от войните, решението дали ще са в отделни теми или "накуп" и в кой отдел ще оставя на модераторите на форума.
Ще помоля форумците да се въздържат от всякакви коментари на идеологическа, религиозна или расова основа. Сериозни коментари и градивна критика обаче са добре дошли. Благодаря!
Предистория и политическа обстановка
Еврейско-арабските сблъсъци датират още от края на 19-и век, но значително зачестяват след като Британия поема управлението на Палестина (1920 г.). През 1917 г. Британия се задължава да действа за създаването на еврейски "национален дом" в Палестина с декларацията, станала известна като "Декларацията на Балфур". През 1939 г. друга декларация, "Бялата книга" е подписана. В декларацията се определя годишна квота за еврейските емигранти, желаещи да се заселят в Палестина.
След ВСВ стотици хиляди евреи от Европа се насочват към "А Ишув" ("Селището" - събирателно за еврейските селища в Палестина). През май 1946 г. Американо-Английски независим комитет настоява да "Бялата книга" да се приложи ефективно и препочва да се разреши емиграцията на 100 000 европейски евреи. Британия отказва с обяснението, че еврейско-арабските отношения са прекалено обтегнати и без това и такава вълна от емигранти ще доведе до непредсказуеми последици.
По това време в Палестина трите главни еврейски партизански организации са Иргун, Агана и Лехи. Под ръководството на Давид Бен Гурион трите организации обединяват усилията си срещу британските сили, организирайки "контрабанда" на евреи от Европа, саботиране на британската инфраструктура и отвличане на британски административни служители. В отговор британците арестуват много от водачите на Агана. Докато се занимават с тях, Иргун и Лехи провеждат терористични нападения срещу британски цели. Най-значимото от тях е поставянето на бомба в хотел "Цар Давид" в Йерусалим, в резултат на което отношенията им с Бен Гурион се влошават.
Към 1947 г. Палестина е тежко бреме за Британската империя, ангажираща около 100 000 войници и голяма част от бюджета. Британия "прехвърля" проблема на ООН, който на 31 август 1947 съставя план за създаването на еврейска държава, палестинска такава и специален "международен" статут за Йерусалим, както и система за икономическо сътрудничество между трите. Планът е одобрен от САЩ и СССР.
Еврейския Ишув е разочарован, но изразява "принципно съгласие" с плана. Арабската Лига на Нациите го отхвърля на място и заявява, че ще приеме всички мерки за предотвратяването му. Под влияние на заявлението арабските нападения над еврейски селища се засилват. Английската управа решава да застане на арабска страна и всячески се опитва да предоврати въоръжаването на еврейското население. Въпреки това, през януари 1948-а пристига първата голяма пратка чешко оръжие. Агана се превъоръжава и под ръководството на Бегин избива 250 араби в селото Даир Ясин. Палестинското население започва масово да напуска районите с преобладаващо еврейско население.
На 14 май 1948 г. Бен Гурион обявява независимостта на Израел. В 6 часа вечерта на следващия ден Британия прекратява колониалния си контрол и започва да изтегля войските си. На другия ден Израел е призната и от САЩ. На 18 май Израел е призната и от СССР. До април 1949 г. 53 други държави признават новата държава, включително Британия. През май 1949 г. Израел става член на ООН.
Междувременно, на 15 май 1948 г. 5 арабски страни обявяват война на Израел и започват да придвижват войски. Това са Египет (8-10 хил. души), Ирак (2-4 хил.), Транс-йордания (4-5 хил.), Сирия (3-4 хил.) и Ливан (1000-2000 души). Към тях се присъединяват малобройни войски от Саудитска Арабия и Йемен, като общо арабските сили наброяват около 25 000 души. Израелските сили се състоят от Агана(която се превръща в IDF), партизански групировки като Иргун, Лехи, Ецел, "бандата Щерн" и т.н. и женски доброволчески отряди - общо над 35 000. Към арабските сили се присъединяват около 5000 доброволци от "Народно опълчение на Хадж Амин Ал-Хусейни", общо арабските войски до октомври с. г. нарастват до към 55 000. В същото време еврейските войски достигат цифрата 100 000. Арабските части са предимно неопитни и зле обучени непрофесионални войници, с изключение на йорданския "Арабски Легион" (съставен и трениран от британски военни). На еврейска страна се сражават между 20 и 25 хил. ветерани от еврейските бригади през ВСВ.
Забележка: Цитирам цифрите, които ми се струват най-реални. Срещнах и източници, посочващи например че Египет и Сирия са пратили всяка по 300 000 войници - което ми се струва невъзможно предвид равнището на икономиката и администрацията в тези страни през разглеждания период.
Първи Етап:
Отначало арабските сили успяват да напреднат само от юг и изток. Ливанските и сирийските войски са спрени скоро след началото на войната. Между еврейската "редовна" армия и останалите организации често избухват разногласия и спорове. След като корабът "Алталена", натоварен с контрабанден товар от оръжия и муниции за Иргун е потопен от армията на 21 юни, избухват за кратко престрелки между членове на Иргун и IDF. Множество членове и водачи на Иргун са арестувани. Скоро организацията е разпусната, постепенно я последват и останалите. Давид Бен Гурион, първи премиер на Израел и главнокомандващ армията, отлично разбира че всички въоръжени групировки трябва да се поставят под общото командване на армията. До януари 1949 г. остава единствено Палмах, която действа като елитна част за "специални задачи" на армията. С много усилия от страна на Бен Гурион групировката се слива с армията по мирен път.
Втори Етап:
След като е въдворен ред, пристигат оръжейни доставки (предимно Чехословакия) и израелската армия трескава се превъоръжава, готвеща се за контраатака. Множество еврейски селища, включително Западен Йерусалим са обсадени и откъснати от арабските войски и се нуждаят спешно от провизии. На практика цялото боеспособно население е мобилизирано, множество жени и чуждестранни доброволци се записват също в армията. Използват се всички възможни канали и хитрости, за да се доставят повече оръжия. Към юли 1948 г. Израел вече е създал морски флот, ВВС и танков батальон. Три бомбардировача Б-17 са купени "на черно" от САЩ и скоро Кайро е бомбардиран за първи път. През юли-август 1948 г. Израел установява въздушно превъзходство и не го губи до края на войната.
По време на войната ООН неколкократно налага временни примирия, който обаче бързо са нарушавани и сраженият избухват отново. През лятото и есента на 1948 г. Израел провежда редица настъпления, изтласквайки арабските войски зад първоначалните им позиции, завладявайки значително по-голяма територия от предвидената му според плана на ООН от 1947. Арабските армии са ниско-мобилни и често страдат от недостиг на провизии и муниции, поради ниското ниво на снабдителните си линии и почти пълната липса на моторизиран транспорт. Същевременно израелската армия умело използва численото и въздушното си превъзходство (въпреки че им липсват достатъчно самолети за да нанесе сериозни щети на врага, израелските ВВС действат деморализиращо на арабските войници - много от тях селяни, виждащи самолет за пръв път). IDF има също така предимство в боен опит и по-голямото количество обучени офицери.
От по-значимите битки е пробиването на обсадата около Йерусалим, тежката битка за крепостта Латрун (защитавана от "Арабския Легион"), освобождаването на Ейлат (израелския излаз на Червено Море). До януари 1949 г. сраженията стихват и арабските държави една по една започват преговори за спиране на огъня. Египет подписва съглашение за прекратяване на огъня с неопределн срок през февруари. Последват я Ливан (през март), Транс-Йордания(април) и Сирия (юли 1949 г.). Ирак отказва да преговаря и просто оттегля войските си. Подписаните съглашения за прекратяване на огъня посочват позициите на армиите като временни граници. Официалните граници на Израел са договорени чак през 1967 г., а мирни договори с Египет и Йордания са подписани съответно през 1975-а и 1992 г. Ивицата Газа остава под египетски протекторат. Големите хълмисти райони (с най-голяма концентрация на палестинско население) на север и юг от Йерусалим остават окупирани от Йордания. По-късно стават известни като "Западният Бряг" или (областите) "Йеуда и Шомрон". Окупацията не е призната от никой освен Британия и Пакистан до 1967 г., когато Израел ги завзема.
Заключение:
В резултат на войната Израел завладява около 15 000 кв. км, с близо 5000 кв. км повече отколкото предвижда оригиналния план на ООН. След края на войната следва масово разформироване на военни части и множество офицери напускат армията. Израел се изправя пред проблема на малобройното население и нуждата от многобройна армия. През 1949 г., след изследване на швейцарската резервистска система, са поставени постояните основи на IDF. Решено е малко ядро от офицери да командва универсална наборна армия с три годишна давност, създавайки и поддържайки голям резерв от добре тренирани запасняци, който да могат да се мобилизират бързо в случай на нужда.
Ще помоля форумците да се въздържат от всякакви коментари на идеологическа, религиозна или расова основа. Сериозни коментари и градивна критика обаче са добре дошли. Благодаря!
Предистория и политическа обстановка
Еврейско-арабските сблъсъци датират още от края на 19-и век, но значително зачестяват след като Британия поема управлението на Палестина (1920 г.). През 1917 г. Британия се задължава да действа за създаването на еврейски "национален дом" в Палестина с декларацията, станала известна като "Декларацията на Балфур". През 1939 г. друга декларация, "Бялата книга" е подписана. В декларацията се определя годишна квота за еврейските емигранти, желаещи да се заселят в Палестина.
След ВСВ стотици хиляди евреи от Европа се насочват към "А Ишув" ("Селището" - събирателно за еврейските селища в Палестина). През май 1946 г. Американо-Английски независим комитет настоява да "Бялата книга" да се приложи ефективно и препочва да се разреши емиграцията на 100 000 европейски евреи. Британия отказва с обяснението, че еврейско-арабските отношения са прекалено обтегнати и без това и такава вълна от емигранти ще доведе до непредсказуеми последици.
По това време в Палестина трите главни еврейски партизански организации са Иргун, Агана и Лехи. Под ръководството на Давид Бен Гурион трите организации обединяват усилията си срещу британските сили, организирайки "контрабанда" на евреи от Европа, саботиране на британската инфраструктура и отвличане на британски административни служители. В отговор британците арестуват много от водачите на Агана. Докато се занимават с тях, Иргун и Лехи провеждат терористични нападения срещу британски цели. Най-значимото от тях е поставянето на бомба в хотел "Цар Давид" в Йерусалим, в резултат на което отношенията им с Бен Гурион се влошават.
Към 1947 г. Палестина е тежко бреме за Британската империя, ангажираща около 100 000 войници и голяма част от бюджета. Британия "прехвърля" проблема на ООН, който на 31 август 1947 съставя план за създаването на еврейска държава, палестинска такава и специален "международен" статут за Йерусалим, както и система за икономическо сътрудничество между трите. Планът е одобрен от САЩ и СССР.
Еврейския Ишув е разочарован, но изразява "принципно съгласие" с плана. Арабската Лига на Нациите го отхвърля на място и заявява, че ще приеме всички мерки за предотвратяването му. Под влияние на заявлението арабските нападения над еврейски селища се засилват. Английската управа решава да застане на арабска страна и всячески се опитва да предоврати въоръжаването на еврейското население. Въпреки това, през януари 1948-а пристига първата голяма пратка чешко оръжие. Агана се превъоръжава и под ръководството на Бегин избива 250 араби в селото Даир Ясин. Палестинското население започва масово да напуска районите с преобладаващо еврейско население.
На 14 май 1948 г. Бен Гурион обявява независимостта на Израел. В 6 часа вечерта на следващия ден Британия прекратява колониалния си контрол и започва да изтегля войските си. На другия ден Израел е призната и от САЩ. На 18 май Израел е призната и от СССР. До април 1949 г. 53 други държави признават новата държава, включително Британия. През май 1949 г. Израел става член на ООН.
Междувременно, на 15 май 1948 г. 5 арабски страни обявяват война на Израел и започват да придвижват войски. Това са Египет (8-10 хил. души), Ирак (2-4 хил.), Транс-йордания (4-5 хил.), Сирия (3-4 хил.) и Ливан (1000-2000 души). Към тях се присъединяват малобройни войски от Саудитска Арабия и Йемен, като общо арабските сили наброяват около 25 000 души. Израелските сили се състоят от Агана(която се превръща в IDF), партизански групировки като Иргун, Лехи, Ецел, "бандата Щерн" и т.н. и женски доброволчески отряди - общо над 35 000. Към арабските сили се присъединяват около 5000 доброволци от "Народно опълчение на Хадж Амин Ал-Хусейни", общо арабските войски до октомври с. г. нарастват до към 55 000. В същото време еврейските войски достигат цифрата 100 000. Арабските части са предимно неопитни и зле обучени непрофесионални войници, с изключение на йорданския "Арабски Легион" (съставен и трениран от британски военни). На еврейска страна се сражават между 20 и 25 хил. ветерани от еврейските бригади през ВСВ.
Забележка: Цитирам цифрите, които ми се струват най-реални. Срещнах и източници, посочващи например че Египет и Сирия са пратили всяка по 300 000 войници - което ми се струва невъзможно предвид равнището на икономиката и администрацията в тези страни през разглеждания период.
Първи Етап:
Отначало арабските сили успяват да напреднат само от юг и изток. Ливанските и сирийските войски са спрени скоро след началото на войната. Между еврейската "редовна" армия и останалите организации често избухват разногласия и спорове. След като корабът "Алталена", натоварен с контрабанден товар от оръжия и муниции за Иргун е потопен от армията на 21 юни, избухват за кратко престрелки между членове на Иргун и IDF. Множество членове и водачи на Иргун са арестувани. Скоро организацията е разпусната, постепенно я последват и останалите. Давид Бен Гурион, първи премиер на Израел и главнокомандващ армията, отлично разбира че всички въоръжени групировки трябва да се поставят под общото командване на армията. До януари 1949 г. остава единствено Палмах, която действа като елитна част за "специални задачи" на армията. С много усилия от страна на Бен Гурион групировката се слива с армията по мирен път.
Втори Етап:
След като е въдворен ред, пристигат оръжейни доставки (предимно Чехословакия) и израелската армия трескава се превъоръжава, готвеща се за контраатака. Множество еврейски селища, включително Западен Йерусалим са обсадени и откъснати от арабските войски и се нуждаят спешно от провизии. На практика цялото боеспособно население е мобилизирано, множество жени и чуждестранни доброволци се записват също в армията. Използват се всички възможни канали и хитрости, за да се доставят повече оръжия. Към юли 1948 г. Израел вече е създал морски флот, ВВС и танков батальон. Три бомбардировача Б-17 са купени "на черно" от САЩ и скоро Кайро е бомбардиран за първи път. През юли-август 1948 г. Израел установява въздушно превъзходство и не го губи до края на войната.
По време на войната ООН неколкократно налага временни примирия, който обаче бързо са нарушавани и сраженият избухват отново. През лятото и есента на 1948 г. Израел провежда редица настъпления, изтласквайки арабските войски зад първоначалните им позиции, завладявайки значително по-голяма територия от предвидената му според плана на ООН от 1947. Арабските армии са ниско-мобилни и често страдат от недостиг на провизии и муниции, поради ниското ниво на снабдителните си линии и почти пълната липса на моторизиран транспорт. Същевременно израелската армия умело използва численото и въздушното си превъзходство (въпреки че им липсват достатъчно самолети за да нанесе сериозни щети на врага, израелските ВВС действат деморализиращо на арабските войници - много от тях селяни, виждащи самолет за пръв път). IDF има също така предимство в боен опит и по-голямото количество обучени офицери.
От по-значимите битки е пробиването на обсадата около Йерусалим, тежката битка за крепостта Латрун (защитавана от "Арабския Легион"), освобождаването на Ейлат (израелския излаз на Червено Море). До януари 1949 г. сраженията стихват и арабските държави една по една започват преговори за спиране на огъня. Египет подписва съглашение за прекратяване на огъня с неопределн срок през февруари. Последват я Ливан (през март), Транс-Йордания(април) и Сирия (юли 1949 г.). Ирак отказва да преговаря и просто оттегля войските си. Подписаните съглашения за прекратяване на огъня посочват позициите на армиите като временни граници. Официалните граници на Израел са договорени чак през 1967 г., а мирни договори с Египет и Йордания са подписани съответно през 1975-а и 1992 г. Ивицата Газа остава под египетски протекторат. Големите хълмисти райони (с най-голяма концентрация на палестинско население) на север и юг от Йерусалим остават окупирани от Йордания. По-късно стават известни като "Западният Бряг" или (областите) "Йеуда и Шомрон". Окупацията не е призната от никой освен Британия и Пакистан до 1967 г., когато Израел ги завзема.
Заключение:
В резултат на войната Израел завладява около 15 000 кв. км, с близо 5000 кв. км повече отколкото предвижда оригиналния план на ООН. След края на войната следва масово разформироване на военни части и множество офицери напускат армията. Израел се изправя пред проблема на малобройното население и нуждата от многобройна армия. През 1949 г., след изследване на швейцарската резервистска система, са поставени постояните основи на IDF. Решено е малко ядро от офицери да командва универсална наборна армия с три годишна давност, създавайки и поддържайки голям резерв от добре тренирани запасняци, който да могат да се мобилизират бързо в случай на нужда.
Comment