Излезе в началото на годината:
Авторите разглеждащи военното дело на Древна Гърция непременно разглеждат тактическото построение на елините, известно като фалангата. Споменава се, че това е гъсто строен блок от тежковъоръжени пехотинци, които могат чрез добрата си подготовка да попълват празнините в строя, пречейки в него да се образуват отвори. Това се превръща в аксиома, без реално да се дават отговори на въпросите свързани с осъществяването на тези сложни маневри. Срещат се и възможни тълкуватели на тези на пръв поглед лесни загадки, но за жалост и при тях теорията често побеждава здравата и практична логика.
В следващите редове, ще се постарая да дам свое обяснение на някой от тези въпроси, като съчетая логиката на разсъжденията с данните от археологията, даваща ни многобройни находки на оръжие от епохата на фалангата, а също и изображения върху гръцки съдове, надгробни и възпоменателни паметници.
В началото ми се струва редно да потърсим отговор на въпроса - какво са разбирали самите древни под името фаланга?
Граматика Филемон дава следните значения на тази дума: “Фаланга: не само войнско построение, в какъвто смисъл говори Поета (Омир), но по-късно и паяк, голям и фалангообразен; строй; част от човешкия пръст; опора на кораб." Както се вижда от този пасаж още в миналото думата фаланга не е имала едно значение. С течение на времето обаче се наложил като главен смисъл този свързан с военното дело. Трудно е да се каже защо е станало така. Една версия е предадена от Полиен: “Стратег на Дионис бил Пан, той първи изобретил строй, нарекъл го фаланга, построил му дясно и ляво крило”. Съвсем друго обяснение намираме в мита, за родените близнаци: момче и момиче. Момчето наречено Фаланг било обучено от Атина да се сражава, а момичето Рахна да преде.
Има и няколко обяснение, свързващи думата с военния живот в най-дълбока древност. Ефстатий коментирайки Илиада, пише че названието произлиза от означение за тояга, с каквито едно време са се биели войните. Подобно тълкувание дава и Аполоний Родоски: “фаланга – дълга и заоблена пръчка”. Към тези автори се присъединява и Плиний Стари: “Първи африканците провели битка срещу египтяните с тояги, наричани фаланги”.1
Както се вижда болшинството от етимологичните обяснение свързват фалангата с военното дело, като такова това название се използва и днес. Тук ми се струва уместно да направя разграничаване между фалангата, като построение на гъсто разположени войни с големи щитове и фалангата на Елада, съставена от хоплити, обединени в по-малки подразделения, можещи да действат самостоятелно.
Не е редно редицата от мъже опрели щитовете си един в друг, да се счита само гръцки патент. Тази формация се е появила заедно с големия щит и нарастващата необходимост от използване на многобройни контингенти от бойци. Тя отразява естествения стремеж на всеки войн да получи по-добра защита, както и необходимостта да е близо до своя другар чийто щит, а и присъствие давали чувство на сигурност.
За първи път виждаме нейно изображение върху стелата на Еанатум, датирана в средата на ²²² хил. Пр. Хр.2 На нея са изобразени гъсто строени войни, с шлемове на главата и копия в ръце. Първата редица носи и големи, правоъгълни щитове, покриващи бойците от раменете до ходилата. Интересно в случа е наличието на щитове само в първата редица от построението. Явно се е разчитало на големината им, осигуряваща добро прикритие от метателни оръжия.3 Стената от щитове, както ми изглежда логично да се нарича тази редица, е извикана на дневен ред от редица обстоятелства. На първо място това е широката завоевателна политика на владетелите в Древна Месопотамия. Нуждата от многобройни бойци, е наложила свикването на големи контингенти, които нямали време, а и възможност да бъдат добре обучени.4 На второ място това е едно ново оръжие-колесницата, теглена от диви магарета, бавна и тромава, но въпреки това в очите на пехотинците унищожаваща и страшна. Само чрез едно гъсто строено, човек до човека множество, насочило напред копията си, този “танк”, можел да бъде спрян. Понеже струпаните на едно място бойци били лесна плячка за противниковите стрели, метателни копия и камъни, то се наложило да се използват големи, в цял ръст щитове. Зад тях бойците без доспехи се чувствали по-сигурни, а тяхната ниска подготовка, се компенсирала от многобройните им сплотени редици.
За подобна стена от щитове говорят и египетските барелефи от Новото царство. Там във връзка с колесниците и многобройните противникови стрелци, либийци, сирийци, нубийци, проблемите били сходни като тези при шумерите. Египтяните направили крачка напред, намалявайки големината на щитовете, но ги получили повече войни, разполагащи се не само на фронта на построението, но вътре в него.5
Стената от щитове продължила да съществува и в по-късни епохи. Тя била използвана от древните келтите в сюблимните моменти на бойното поле. Изграждали я германците и техните потомци, разрушили Римската империя. По такъв начин, в най-напрегнатите моменти на боя се строявали англо-саксите, викингите, древните руси.6
През Средновековието в Западна Европа се наложила като основна ударна сила тежката конница. Пехотата загубила своите големи щитове, или ги използвала при обсада и за прикритие на стрелците с арбалет. За да противодействат на рицарите, през XIV в. швейцарците започнали да се строяват в гъсти карета, като войните държели с двете си ръце пики дълги по 5-6 м.7 Примерът им бил последван от италианци, бургундци, испанци. Последните се сетили да въоръжат и предните си войни със щитове, възкресявайки отново старата бойна формация. Само че нейният живот бил твърде кратък. Нарастващото число, гъсто построени мускетари, успявали да сломят и най-здравата стена от щитове.
И все пак по какъв начин в Елада, стената от щитове е успяла да се трансформира във фаланга: строй от добре обучени, тежковъоръжени бойци, биещи се в подразделения, формиращи едно цяло?
От критско-микенската епоха, имаме многобройни данни, както изобразителни, така и археологически, за съществуването на големи щитове.8 Те били два вида: правоъгълни, с малък издатък в центъра на горната къса страна; с форма на осмица – т.н. билобални щитове. Двата модела закривали боеца в цял ръст. Изработени от кожа и дърво, те навярно са представлявали доста голямо бреме за носещия ги. Върху един кинжал от Микена с изображение на лов, се вижда билобален щит носен от войн, върху неговия гръб.9 Явно това е бил основния начин за пренос извън бойното поле. Едва ли по време на бой, микенците са можели да бъдат маневрени с такива огромни щитове. Тъй като това е представлявало голяма опасност за отделния боец войните на Агамемнон са били принудени да формират стена от щитове, получавайки възможност успешно да отразят противниковия натиск. Такава формация е изобразена върху стенопис от Акротери, на о. Тера, датиран около 1500 г. пр. Хр.10
От последвалата блестящата микенска цивилизация епоха, са и нашите първи писмени сведения за военното дело на гърците. Те се черпят от Омировата Илиада. Мнозина учени утвърждават, че в нея е отразен конкретния начин на воюване у гърците, през периода IX-VIII в.пр.Хр.. Омир описва аристокрацията, с нейното бляскаво и помпозно снаряжение, винаги готова за геройски подвизи. Обикновените хора твърде рядко привличат вниманието му. Благородниците, въоръжени по последна мода, често се придвижвали до бойното поле на колесници, но тук слизали, като целта била да се сразят с някой равен на себе си. Те заставали и начело на атакуващите, като практически битката се свеждала до отделни двубои. Бедните, въоръжени главно с метателни оръжия имали за цел да водят обстрел от разстояние и да преследват бягащите
Воденето на сражение от разстояние се потвърждава и от археологическите данни. В гробове от този период често срещано явление са 2-3 върха на копия, явно използвани за хвърляне.11 Мятането на копия, е често използван прийом при двубоите описвани от Омир.
Върху рисуваната керамика от този период, виждаме войни въоръжени с големи кръгли щитове, с изрези от двете страни – т.нар. дипилонски щит и с две копия носени в ръце.12 Често те се возят върху колесница. Нейната военна употреба е засвидетелствувана у Омир. Изследователите на военната история от това време посочват най-вероятната и употреба, като транспорт за аристокрацията до бойното поле. Пристигнали там, знатните се спешавали и търсели достоен противник да се сразят гърди в гърди с него.
В VII в.пр. Хр., настъпила кардинална промяна на бойната тактика на гърците която оказвала влияние върху военното изкуство столетия по-късно. Появила се същинската фаланга. Това била маса от плътно строени тежковъоръжени бойци, наричани хоплити. Практически тя се състояла от няколко паралелно строени, една зад друга стени от щитове. Новото било, че тези редици взаимодействали тясно помежду си, настъпвали без да рушат общия строй, а ако някой войн паднел убит или ранен, то другарят му зад него го заменял. Целта била в първата редица винаги да има нужното количество мъже. По такъв начин се променило и общото построение. Организационно фалангата се състояла не от няколко редици, а от няколко къси колони, строени една до друга.
Във връзка с написаното трябва да се отговори на два въпроса: Кога и защо се появила фалангата?
По първия въпрос съществуват множество мнения. Така например П. Коноли, датира появата на новата бойна формация в VIII-VII в.пр.Хр., като счита, че през VII в.пр.Хр., съдейки по данните от поета Тиртей, тя вече е била реален факт.13 Средата на VII в.пр.Хр., е сочена за същото събитие от A. Snodgrass, към същата датировка се придържа и Ю. Андреев.14 Интересно е мнението на А. Неф¸дкин, които датира формирането на фалангата в VII-VI в.пр.Хр., отчитайки като показател за това пълното изчезване на метателно оръжие използвано от хоплитите.15
Авторите занимаващи се с произхода и развитието на фалангата отбелязват и многообразието от причини довели до нейната поява. Повечето посочват демократизацията на гръцкия полис, благодарение на която все повече мъже можели да си набавят скъпоструващият набор от оръжия. A. Snodgrass, отбелязва като важна особеност формирането на хоплитската въоръжение състоящо се от: бронзов шлем, броня, наколенници и кръгъл щит към 675 г. пр. Хр.. След като тези оръжия били налице, започнало и формирането на гъсто строените маси от пехотинци.16 П. Коноли счита като главен фактор, появата на големия, кръгъл щит в началото на VII в.пр.Хр.17
При двамата гореспоменати изследователи кръглият щит, наричан аргивски, заема водещо място, като предпоставка за новият боен ред. Херодот споменава, че гърците са първите започнали да използват щит с двоен захват. Аргивските щитове, за разлика от другите не се носели чрез стискане на една централна дръжка с лявата ръка. При тях в центъра имало голяма скоба от бронз, в която ръката се пъхала до лакътя, а дланта захващала друга, малка дръжка разположена до ръба на щита.
Самият предпазен доспех, се изготвял от дърво, като по края на корпуса се образувал силно извит профил.18 Отгоре дървената част се обличала с кожа, а често и с бронз. Според Коноли, такъв щит с диаметър около 0.90 м. тежал 7 к.19 Авторът изказва една интересна хипотеза – извитият в края профил, служел щитът да легне върху рамото на боеца, което по този начин поемало голямата му тежест ( Обр. 1).
Тук бих искал да доразвия идеята на Коноли. Известните щитове от древността независимо от формата си имат една обща особеност. Те се държали с дланта на лявата ръка, за една централно разположена дръжка. Колкото и да е странно това е било породено от стремежа да се облекчи ръката, носеща тежестта на предпазното средство. Практически опити извършени от мен, с копие на римски щит тежащ 10 кг. показаха, че ако той се носи чрез двустранен захват, скоро сгънатата лява ръка започва да се изморява и изтръпва. Напротив, ако той се държи само за една централна ръкохватка, която е разположена перпендикулярно на надлъжната му ос, такъв проблем отсъства. Носен така, щитът не е можел да се държи изпънат фронтално пред боеца, тъй като отново се е натоварвала държащата го ръка. Поради тази причина, сражаващият се го е носил от ляво на тялото си. От което следва, че войнът е настъпвал на една страна, крачейки напред с левия си крак. Това идеално обяснява сведението на Тит Ливий, че римските пехотинци носели наколенник само на левият крак. Явно с този начин на захват е съобразен и римският щит – скутум, който има извита U – образна форма. Тя е прикривала плътно тясната част на човешкото тяло, обърнато с лявото си рамо напред. Ако скутома се е държал пред боеца, то формата му определено би пречела, отколкото пазела.
Авторите пишещи за фалангата отбелязват, че при сгъстен строй, щитовете на отделните хоплити са се препокривали. Това обаче е невъзможно ако те се държат отпред пред тялото. Нещата идват на своето място, ако приемем, че хоплитите са настъпвали напред с лявото рамо. Така тежестта на щита се е поемала от него; странично човешкото тяло е много по тясно, давайки възможност излишната площ от щита да препокрие съседния. Срещу противника е била обърната много по-малка част, възможна за поразяване. Същевременно дясната ръка, стискаща копието се е намирала в една ос с лявата, действайки много лесно с мушкащи удари, напред – назад.
Тази моя хипотеза се потвърждава и от множество изображения върху гръцки вази от V в.пр. Хр.. На тях виждаме хоплити с ленени брони, които са подсилени с метални пластини от двете мишници надолу. На гърдите и корема, те липсват, показвайки че именно страничните части на тялото, обърнати към противника, са били най-уязвими.
Аргивският щит, такъв какъвто се появил в VII в.пр.Хр., останал най-важната и неотменна част от въоръжението на хоплита. Неговата ефикасност го запазила непроменен през следващите столетия, за разлика от другите защитни доспехи.
Накратко ще разгледам и тяхната еволюция, тъй като в нея също за заключени важни данни за бойният строй на древните гърци. Най-жизнено необходима и лесно поразима част на човешкото тяло е главата. Поради това се наложила нейната защита, поета от бронзовият шлем. В VIII в. пр. Хр., е засвидетелстван шлем покриващ цялата глава, оставяйки отвори за очите и устата; известен като коринтски тип (Обр. 2). Характерно за него били големите набузници и дългия наносник.20 Липсата на отвори за ушите, явно е създавала голямо неудобство за носещият го. В своите модификации продължили до началото на Vв. пр. Хр., този шлем добил елегантна форма, набузниците му се издължили предпазвайки гърлото, появили се дупки служещи за слухови отвори, а накрая и изрези оставащи ушите открити.21
Подобен път на развитие изминал и друг тип шлем, известен като илирийски. Той повтарял формата на коринтския, но нямал наносник, а големите набузници образували правоъгълен отвор за лицето.22
И двата гореописани шлема в един момент не отговаряли на нуждите на бойното поле. Това довело в началото на VI в. пр. Хр., до появата на нов вид шлем – халкидския (Обр. 3). Той имал малки набузници откриващи лицето и ушите. Те можели да бъдат подвижно свързани с калотата чрез шарнир или неподвижно. Шлемът имал къс и елегантен наносник, но той често можел и да липсва.23
През Vв. пр. Хр., халкидския шлем еволюирал към олекотяване на формата и намаляване на набузниците. По същото време масово започват да се използват и шлемове с конична и проста форма; типовете пилос и беотийски (Обр. 4). При тях почти винаги липсвали набузници, като само връхната част на главата е била покрита.24
Защитата на торса се осъществявала през VII – VI в. пр. Хр., от броня изработена от две бронзови части, покриващи гърдите с корема и гърба (Обр. 5). Тя остава ръцете от раменете надолу и слабините и краката открити. Защитата на областта под корема и горната част на бедрата се осъществявала от кожени ленти, наричани птерюги. В нач. на V в. пр. Хр., бронзовата броня е изместена почти напълно от подобна, но изготвена от няколко пласта ленено платно.25
През VI в. пр. Хр., се използват и различни части от бронз защищаващи ръцете, но те скоро отпадат от хоплитското снаряжение. Краката от глезените до коленете са пазени от наколенници от бронз. През втората половина на V в. пр. Хр., те също почти престават да се използват 26.
Какъв анализ може да се направи от горното съвсем кратко представяне на развитието на хоплитските доспехи?
Съдейки по всичко през VII – VI в. пр. Хр., хоплитите били тежко бронирани войни, използващи почти всички възможности да защитят своето тяло и крайници. Явно фалангата в този период се е сражавала като едно монолитно, неразчленимо цяло, настъпвайки бавно напред, силно ограничена в своите движения. Същевременно това богато и скъпоструващо защитно въоръжение, е било достояние на ограничен кръг от хора. Поради това вероятно броя на хоплитите, в този ранен период е бил относително малък.
През V в. пр. Хр., снаряжението значително се опростило, а следователно и поевтиняло. Масовото използване на ленената броня, навярно трябва да се свържи с нарастващия брой на войниците. Тя била много по-лека от бронзовата, а това съчетано с липсата на наколенници и новите типове шлемове, значително повишило мобилността на хоплита.
Тази необходима трансформация, по мое мнение, била предизвикана от две събития. Първото са гръко–персийските войни, когато елините за първи път се сблъскали с многоброен противник, разполагащ с големи контингенти бойци с метателно оръжие: лъкове, дротици, прашки. За да не стоят дълго под смъртоносния обстрел, хоплитите трябвало бързо да достигат до противника, или по необходимост да се оттеглят. Тази нова стратегия се вижда в сражението при Маратон през 490 г.пр. Хр., когато гърците преодолели с бягане разстоянието до враговете си.
Второто важно събитие били гръцките междуособици след изгонването на персите, прераснали в гибелната Пелопонеска война, водена в 431-404 г.пр.Хр.. Нараснало използването на лековъоръжени бойци, в голяма заплаха за хоплитите се превърнали пелтастите, въоръжени с лек щит и метателни копия. Тези бойци, на които до скоро гледали с насмешка, напълно унищожили един спартански отряд при Сфактерия през 424 г.пр.Хр.. Подобна била и съдбата на атинския експедиционен отряд на о. Сицилия през 413 г.пр.Хр.27
Основен проблем стоящ пред изучаващите античния начин на воюване е, как се е осъществявало взаимодействието между бойците вътре във фалангата. На практика трудно обяснимо, е как вътре в монолитният блок на въоръжените хора е ставала подкрепата между отделните войни, разположени в различни редици. Те не са ли си пречели и взаимно тъпчели, обзети от възбуда и боен бяс?
Древните автори са ни оставили споменавания за построени фаланги в дълбочина от 8, 16 редици, но често се срещат и данни за хоплитски построения от по 2 или 4 редици. Често се цитира данните дадени от Изократ, че в едно сражение спартанците победили въпреки наличието само на една хоплитска редица.28 Считам, че не трябва да се акцентира особено много на този факт, тъй като той по-скоро е изключение от правилото и е описан като любопитен и нестандартен.
Господстващото сега мнение гласи, че когато се срещнели две фаланги, сражение и то за кратко се е водело само между първите две редици. След това задните започвали да натискат предните, като на практика е започвало едно избутване, или изместване. В един момент някой не издържал, побягвал. Това образувало бреш в отбранителната линия, от който противниците бързали да се възползват и да закрепят своята победа.
Тази идея е наричана оthismos, термин зает от Тукидит, буквално означаващ натиск, или избутване. Нейни подръжници са W. Pritchett, V. Hanson, J.Anderson и J.Lazenby. 29
Друго интересно мнение е изказано от G. Cawkell. Той приема, че хоплитската битка имала три явно изразени фази: фалангата настъпва срещу противниците си сплотила своите редици; момент на битката, когато редиците се разтварят и войните се бият с индивидуален противник; накрая когато единият противник показва признаци на отпадналост и умора, фалангата отново сплотява редиците си и настъпва оthismos, в който победителите избутвали с щитовете си победените.
Срещу част от неговите идеи се обявява A. Holladay, като аргументирано посочва някой основни слабости в идеята на G. Cawkell.30 На първо място не ясно как точно е ставало разтварянето на редиците и започването на индивидуалните двубои. Holladay основателно изтъква, че когато едната фаланга се разпръсне преди противниковата, втората е възможно да се възползва от това, нанасяйки удар. Едва ли може да искаме от древните толкова спортсменско отношение и дори предварителни уговорки за провеждането на боя. На второ място не е ясно ако хоплитите се раздалечават един от друг да индивидуални двубои, за какво им помагат няколкото редици разположени в дълбочина?
Идеите на A. Holladay са развити от P.Krentz.31 Той също отрича възможността хоплитите да са натискали предните през цялото време на сражението или да са се сражавали отваряйки своите формации. Този автор предполага, че дълбочината на фалангата е имала психологическо въздействие върху противника. На практика колкото и хоплити да са паднели, някой е заставал на тяхното място, създавайки представа за непобедимост и ненарушимост на бойния ред. Като цяло Krentz, поддържа идеята, че хоплитския бой се е водел само от първата линия, като отделните бойци се намирали на известно разстояние един от друг. Тук именно се намесвала тяхната опитност, или по-добра тренираност, както при спартанците.
Обобщавайки идеите на гореспоменатите автори, бих искал без да претендирам за авторитетност да нахвърлям някой общи положения, относно хоплитската тактика.
Смятам за абсолютно неприемлива идеята за оthismos. Не трябва да свеждаме древното сражение, до едно грубо, пехливанско избутване. В такъв случай много по-добре е било в дълбочина да се разполагат силни, масивни тежкоатлети, които спокойно биха донесли победа на своят полис, дори и без да използват оръжие.
Както отбелязва G. Cawkell, едва ли някой войн ще се чувства комфортно ако отзад го натиска един огромен щит, подсилен от натиска на 7 редици мъже. Същият посочва, че при този натиск би се създало едно сбито множество, където по-успешно биха се използвали зъбите, а не мечове, да не говорим за дългите копия. Апологетите на оthismos никъде не споменават, как се е действало с основното хоплитско оръжие – копието. Вземайки в предвид, че на края си копията са имали бронзов остър накрайник, то е необяснимо как предните мушкайки, напред-назад, не са наранявали своите колеги от втората редица.
Описвайки битката при Термопилите, през 490 г. пр. Хр., Херодот казва, че спартанците се хванали за мечовете след като счупили своите копия и нямали друго оръжие. На други места в античните извори, като символи на хоплитите постоянно се споменават щита и копието (Sekunda 2000, 14).32 Това показва, че то е било основно средство за бой, измествайки меча. Дългото над 2 м оръжие държано в задната си част, е изисквало място за маневриране по оста напред-назад. В такъв случай зад първата редица не е било възможно да се е намирала втора, тъй като тя би затруднила мушкащите движения. Разбира се имало е изключения, когато наистина щит се е блъскал в щит, но те са били частни случаи, а не начин на сражение – оthismos.
Въз основа на наблюденията върху устройството на хоплитския щит, може да се приеме, че бойците са настъпвали един срещу друг с левият крак напред, опирайки щита на рамото си. С дясната ръка те извършвали промушващи движения с копието, стремейки се да се възползват от невниманието на противника, непредпазливо открил някоя незащитена част на тялото си. Отделните редици, били съставени от плътно притиснати бойци, взаимно криещи се зад щитовете си. Ударите с копия налагали между отделните редици да съществува известно разстояние, около 1 м. Това съвсем не нарушавало монолитността на фалангата. Дори и някой от първият ред да паднел, то задният по-бързо заемал мястото му, отколкото този който го е повалил. Той се е намирал поне на 1,8-2 м., колкото било разстоянието от захвата на копието до неговото острие, от което той е трябвало да се пази.
Именно дълбокото ешалониране, е предпазвало фалангата от такива пробиви, тъй като смъртта на един или няколко бойци лесно се е компенсирала.
Абсурдно е да се твърди, че фаланга с фронт от 300 – 400 бойци, която без съмнение би имала дължина от поне 250 м., може да настъпва идеално равнена, като на парад. Колкото и да са били подбирани подходящи места за сражение, в природата върху терена винаги има различни неравности, храсти, камъни. Логично е фалангата да се е деляла на отделни отряди, които вече вътре в себе си да са се стремили да спазват правилното построение. Вероятно част от битките са се решавали от невъзможността на едната страна да осъществи правилното взаимодействие между своите отделни отряди. От това са се възползвали по-опитните и по-добре тренираните, които именно са засилвали натиска върху тази точка, което несъмнено е довеждало до пробив.
С това можем да се обясним, честото твърдение, че гърците поставяли най-елитните си части на десният фланг, а слабите на левия. Получавало се, че десните разбивали съкрушително срещуположният ляв фланг. Когато при настъпление или отбрана са се получавали разкъсвания, опитните ветерани, или избрани войни от десният фланг пробивали редиците изпаднали в неразбория, което почти винаги им осигурявало победата.
Нахвърлените няколко размисли за гръцката фаланга, едва ли могат да изчерпят въпросите свързани с нея. Надявам се, че все пак те ще бъдат интересни на четящият ги и ще осветлят до някъде, един аспект на античното военно дело.
Бележки :
1А. Неф¸дкин. Основные этапы формирования фаланги гоплитов: военный аспект проблемы. – ВДИ, ¹1, 2002, с. 89 – 76.
2 М. Горелик. Вооружение Древного Востока. Москва, 1993. с. 176 – 177.
3 S. Anglim.; Ph. Jestice.; R. Rise.; S.Rusch.; J. Serrati. Fighting Tehnigues of the Ancient World 3000 BC – 500 AD.: Eguipment Gombat Skiils and Tactics. New York, 2002. р. 8.
4 М. Горелик.Вооружение Древного Востока…с. 132 – 133.
5 Горелик, Цит. съч., с.178.
6D. Nicolle, Arthur and the Anglo-Saxon wars. London, 1984. р. 3 – 22.; М. Harrison. Viking Hersir 793-1066 AD. Oxford, 1993. р. 40.
7N. Michael. Armies of Medieval Burgundy 1364-1477. London. 1983. р. 4 – 28.; Nicolle, D. Italien Medieval armies. London, 1988. р. 2 – 38.
8P.Connolly.Los egercitos griegos. Madrid, 1981. р. 14 – 15.; N. Grcuris. The Mycenaeans c. 1650-1100 BC. London, 1998. р. 5 – 7.
9Connolly. Opus cit., р. 14.
10Grcuris. Opus cit., р. 7 – 8.
11A. Snodgrass. Arms and armour of the Greeks. London, 1967. р. 38.
12Д. Алексинский. Беотийский щит – иконографический феномен? – Война и военное дело в Античном мире. Санкт-Петербург, 2004. с. 121 – 125.; А. Неф¸дкин. Основные этапы формирования фаланги гоплитов: военный аспект проблемы. ВДИ, ¹1, 2002. с. 87– 96.; Snodgrass. Opus cit., р. 39, 45– 46.
13П. Конноли. Греция и Рим. Енциклопедия военной истории. Москва, 2001. с. 37.
14 Ю. Андреев. Кто изобрел греческую фалангу? – ПАВ, ¹ 7. 1993. с. 39.
15 Неф¸дкин. Цит., съч. с. 87– 96.
16 Snodgrass. Opus cit., р. 52.
17 Конноли. Цит., съч. с. 37.
18 N. Sekunda. Greek Hoplite 480-323 BC. Oxford, 2000. р. 5– 6, 10– 11.
19 Конноли. Цит., съч. с. 53.
20 Snodgrass. Opus cit., р. 50 – 51.
21Ст. Димитров. Коринтски шлем върху монети на Месабрия и неговото разпространение в Тракия. – Монетите и банкнотите възможни прочити. Юбилеен сборник в чест на ст. н. с. Д-р Христо Харитонов. Велико Търново, 2005. с. 70 – 71.; Конноли. Цит., съч. с. 60 – 61.
22 Конноли. Цит., съч. с. 60 – 61.; H. Pflug. Illyrishe Helme. Antike Helme. Mainz, 1988. р. 42 – 64.;
23 Конноли. Цит., съч. 61.; H. Pflug.Chalkidishe Helme. р. 137–150.; Snodgrass. Opus cit., р. 69 – 71.
24 Snodgrass. Opus cit., р. ?.; G. Waurick. Helme der Hellenistishen Zeit und Ihre Vorläufer. Antike Helme. Mainz, 1988. р. 151–162.
25 Конноли. Цит., съч. 54–58; Snodgrass. Opus cit., р. 90 – 91.
26 Конноли. Цит., съч. 59 – 60.
27 S. Anglim.; Ph. Jestice.; R. Rise.; S.Rusch.; J. Serrati. Opus cit., р. 30–32.
28 Неф¸дкин. Цит., съч. с. 87– 96.
29 V. Hanson. The Western Way of War. Oxford. 1989. р. 131–142.
30 A. Hollady. Hoplites and Heresies. – JHS, 1982, p. 94–103.
31 P. Krentz. “The Nature of Hoplite Battle.” – Classical Antiquity. vol. 4, ¹ 1,1985. p. 50 – 61.
32 Sekunda. Opus cit., р. 14.
Произход и развитие на фалангата:
натура на хоплитския бой.
Станимир Димитров
натура на хоплитския бой.
Станимир Димитров
Авторите разглеждащи военното дело на Древна Гърция непременно разглеждат тактическото построение на елините, известно като фалангата. Споменава се, че това е гъсто строен блок от тежковъоръжени пехотинци, които могат чрез добрата си подготовка да попълват празнините в строя, пречейки в него да се образуват отвори. Това се превръща в аксиома, без реално да се дават отговори на въпросите свързани с осъществяването на тези сложни маневри. Срещат се и възможни тълкуватели на тези на пръв поглед лесни загадки, но за жалост и при тях теорията често побеждава здравата и практична логика.
В следващите редове, ще се постарая да дам свое обяснение на някой от тези въпроси, като съчетая логиката на разсъжденията с данните от археологията, даваща ни многобройни находки на оръжие от епохата на фалангата, а също и изображения върху гръцки съдове, надгробни и възпоменателни паметници.
В началото ми се струва редно да потърсим отговор на въпроса - какво са разбирали самите древни под името фаланга?
Граматика Филемон дава следните значения на тази дума: “Фаланга: не само войнско построение, в какъвто смисъл говори Поета (Омир), но по-късно и паяк, голям и фалангообразен; строй; част от човешкия пръст; опора на кораб." Както се вижда от този пасаж още в миналото думата фаланга не е имала едно значение. С течение на времето обаче се наложил като главен смисъл този свързан с военното дело. Трудно е да се каже защо е станало така. Една версия е предадена от Полиен: “Стратег на Дионис бил Пан, той първи изобретил строй, нарекъл го фаланга, построил му дясно и ляво крило”. Съвсем друго обяснение намираме в мита, за родените близнаци: момче и момиче. Момчето наречено Фаланг било обучено от Атина да се сражава, а момичето Рахна да преде.
Има и няколко обяснение, свързващи думата с военния живот в най-дълбока древност. Ефстатий коментирайки Илиада, пише че названието произлиза от означение за тояга, с каквито едно време са се биели войните. Подобно тълкувание дава и Аполоний Родоски: “фаланга – дълга и заоблена пръчка”. Към тези автори се присъединява и Плиний Стари: “Първи африканците провели битка срещу египтяните с тояги, наричани фаланги”.1
Както се вижда болшинството от етимологичните обяснение свързват фалангата с военното дело, като такова това название се използва и днес. Тук ми се струва уместно да направя разграничаване между фалангата, като построение на гъсто разположени войни с големи щитове и фалангата на Елада, съставена от хоплити, обединени в по-малки подразделения, можещи да действат самостоятелно.
Не е редно редицата от мъже опрели щитовете си един в друг, да се счита само гръцки патент. Тази формация се е появила заедно с големия щит и нарастващата необходимост от използване на многобройни контингенти от бойци. Тя отразява естествения стремеж на всеки войн да получи по-добра защита, както и необходимостта да е близо до своя другар чийто щит, а и присъствие давали чувство на сигурност.
За първи път виждаме нейно изображение върху стелата на Еанатум, датирана в средата на ²²² хил. Пр. Хр.2 На нея са изобразени гъсто строени войни, с шлемове на главата и копия в ръце. Първата редица носи и големи, правоъгълни щитове, покриващи бойците от раменете до ходилата. Интересно в случа е наличието на щитове само в първата редица от построението. Явно се е разчитало на големината им, осигуряваща добро прикритие от метателни оръжия.3 Стената от щитове, както ми изглежда логично да се нарича тази редица, е извикана на дневен ред от редица обстоятелства. На първо място това е широката завоевателна политика на владетелите в Древна Месопотамия. Нуждата от многобройни бойци, е наложила свикването на големи контингенти, които нямали време, а и възможност да бъдат добре обучени.4 На второ място това е едно ново оръжие-колесницата, теглена от диви магарета, бавна и тромава, но въпреки това в очите на пехотинците унищожаваща и страшна. Само чрез едно гъсто строено, човек до човека множество, насочило напред копията си, този “танк”, можел да бъде спрян. Понеже струпаните на едно място бойци били лесна плячка за противниковите стрели, метателни копия и камъни, то се наложило да се използват големи, в цял ръст щитове. Зад тях бойците без доспехи се чувствали по-сигурни, а тяхната ниска подготовка, се компенсирала от многобройните им сплотени редици.
За подобна стена от щитове говорят и египетските барелефи от Новото царство. Там във връзка с колесниците и многобройните противникови стрелци, либийци, сирийци, нубийци, проблемите били сходни като тези при шумерите. Египтяните направили крачка напред, намалявайки големината на щитовете, но ги получили повече войни, разполагащи се не само на фронта на построението, но вътре в него.5
Стената от щитове продължила да съществува и в по-късни епохи. Тя била използвана от древните келтите в сюблимните моменти на бойното поле. Изграждали я германците и техните потомци, разрушили Римската империя. По такъв начин, в най-напрегнатите моменти на боя се строявали англо-саксите, викингите, древните руси.6
През Средновековието в Западна Европа се наложила като основна ударна сила тежката конница. Пехотата загубила своите големи щитове, или ги използвала при обсада и за прикритие на стрелците с арбалет. За да противодействат на рицарите, през XIV в. швейцарците започнали да се строяват в гъсти карета, като войните държели с двете си ръце пики дълги по 5-6 м.7 Примерът им бил последван от италианци, бургундци, испанци. Последните се сетили да въоръжат и предните си войни със щитове, възкресявайки отново старата бойна формация. Само че нейният живот бил твърде кратък. Нарастващото число, гъсто построени мускетари, успявали да сломят и най-здравата стена от щитове.
И все пак по какъв начин в Елада, стената от щитове е успяла да се трансформира във фаланга: строй от добре обучени, тежковъоръжени бойци, биещи се в подразделения, формиращи едно цяло?
От критско-микенската епоха, имаме многобройни данни, както изобразителни, така и археологически, за съществуването на големи щитове.8 Те били два вида: правоъгълни, с малък издатък в центъра на горната къса страна; с форма на осмица – т.н. билобални щитове. Двата модела закривали боеца в цял ръст. Изработени от кожа и дърво, те навярно са представлявали доста голямо бреме за носещия ги. Върху един кинжал от Микена с изображение на лов, се вижда билобален щит носен от войн, върху неговия гръб.9 Явно това е бил основния начин за пренос извън бойното поле. Едва ли по време на бой, микенците са можели да бъдат маневрени с такива огромни щитове. Тъй като това е представлявало голяма опасност за отделния боец войните на Агамемнон са били принудени да формират стена от щитове, получавайки възможност успешно да отразят противниковия натиск. Такава формация е изобразена върху стенопис от Акротери, на о. Тера, датиран около 1500 г. пр. Хр.10
От последвалата блестящата микенска цивилизация епоха, са и нашите първи писмени сведения за военното дело на гърците. Те се черпят от Омировата Илиада. Мнозина учени утвърждават, че в нея е отразен конкретния начин на воюване у гърците, през периода IX-VIII в.пр.Хр.. Омир описва аристокрацията, с нейното бляскаво и помпозно снаряжение, винаги готова за геройски подвизи. Обикновените хора твърде рядко привличат вниманието му. Благородниците, въоръжени по последна мода, често се придвижвали до бойното поле на колесници, но тук слизали, като целта била да се сразят с някой равен на себе си. Те заставали и начело на атакуващите, като практически битката се свеждала до отделни двубои. Бедните, въоръжени главно с метателни оръжия имали за цел да водят обстрел от разстояние и да преследват бягащите
Воденето на сражение от разстояние се потвърждава и от археологическите данни. В гробове от този период често срещано явление са 2-3 върха на копия, явно използвани за хвърляне.11 Мятането на копия, е често използван прийом при двубоите описвани от Омир.
Върху рисуваната керамика от този период, виждаме войни въоръжени с големи кръгли щитове, с изрези от двете страни – т.нар. дипилонски щит и с две копия носени в ръце.12 Често те се возят върху колесница. Нейната военна употреба е засвидетелствувана у Омир. Изследователите на военната история от това време посочват най-вероятната и употреба, като транспорт за аристокрацията до бойното поле. Пристигнали там, знатните се спешавали и търсели достоен противник да се сразят гърди в гърди с него.
В VII в.пр. Хр., настъпила кардинална промяна на бойната тактика на гърците която оказвала влияние върху военното изкуство столетия по-късно. Появила се същинската фаланга. Това била маса от плътно строени тежковъоръжени бойци, наричани хоплити. Практически тя се състояла от няколко паралелно строени, една зад друга стени от щитове. Новото било, че тези редици взаимодействали тясно помежду си, настъпвали без да рушат общия строй, а ако някой войн паднел убит или ранен, то другарят му зад него го заменял. Целта била в първата редица винаги да има нужното количество мъже. По такъв начин се променило и общото построение. Организационно фалангата се състояла не от няколко редици, а от няколко къси колони, строени една до друга.
Във връзка с написаното трябва да се отговори на два въпроса: Кога и защо се появила фалангата?
По първия въпрос съществуват множество мнения. Така например П. Коноли, датира появата на новата бойна формация в VIII-VII в.пр.Хр., като счита, че през VII в.пр.Хр., съдейки по данните от поета Тиртей, тя вече е била реален факт.13 Средата на VII в.пр.Хр., е сочена за същото събитие от A. Snodgrass, към същата датировка се придържа и Ю. Андреев.14 Интересно е мнението на А. Неф¸дкин, които датира формирането на фалангата в VII-VI в.пр.Хр., отчитайки като показател за това пълното изчезване на метателно оръжие използвано от хоплитите.15
Авторите занимаващи се с произхода и развитието на фалангата отбелязват и многообразието от причини довели до нейната поява. Повечето посочват демократизацията на гръцкия полис, благодарение на която все повече мъже можели да си набавят скъпоструващият набор от оръжия. A. Snodgrass, отбелязва като важна особеност формирането на хоплитската въоръжение състоящо се от: бронзов шлем, броня, наколенници и кръгъл щит към 675 г. пр. Хр.. След като тези оръжия били налице, започнало и формирането на гъсто строените маси от пехотинци.16 П. Коноли счита като главен фактор, появата на големия, кръгъл щит в началото на VII в.пр.Хр.17
При двамата гореспоменати изследователи кръглият щит, наричан аргивски, заема водещо място, като предпоставка за новият боен ред. Херодот споменава, че гърците са първите започнали да използват щит с двоен захват. Аргивските щитове, за разлика от другите не се носели чрез стискане на една централна дръжка с лявата ръка. При тях в центъра имало голяма скоба от бронз, в която ръката се пъхала до лакътя, а дланта захващала друга, малка дръжка разположена до ръба на щита.
Самият предпазен доспех, се изготвял от дърво, като по края на корпуса се образувал силно извит профил.18 Отгоре дървената част се обличала с кожа, а често и с бронз. Според Коноли, такъв щит с диаметър около 0.90 м. тежал 7 к.19 Авторът изказва една интересна хипотеза – извитият в края профил, служел щитът да легне върху рамото на боеца, което по този начин поемало голямата му тежест ( Обр. 1).
Тук бих искал да доразвия идеята на Коноли. Известните щитове от древността независимо от формата си имат една обща особеност. Те се държали с дланта на лявата ръка, за една централно разположена дръжка. Колкото и да е странно това е било породено от стремежа да се облекчи ръката, носеща тежестта на предпазното средство. Практически опити извършени от мен, с копие на римски щит тежащ 10 кг. показаха, че ако той се носи чрез двустранен захват, скоро сгънатата лява ръка започва да се изморява и изтръпва. Напротив, ако той се държи само за една централна ръкохватка, която е разположена перпендикулярно на надлъжната му ос, такъв проблем отсъства. Носен така, щитът не е можел да се държи изпънат фронтално пред боеца, тъй като отново се е натоварвала държащата го ръка. Поради тази причина, сражаващият се го е носил от ляво на тялото си. От което следва, че войнът е настъпвал на една страна, крачейки напред с левия си крак. Това идеално обяснява сведението на Тит Ливий, че римските пехотинци носели наколенник само на левият крак. Явно с този начин на захват е съобразен и римският щит – скутум, който има извита U – образна форма. Тя е прикривала плътно тясната част на човешкото тяло, обърнато с лявото си рамо напред. Ако скутома се е държал пред боеца, то формата му определено би пречела, отколкото пазела.
Авторите пишещи за фалангата отбелязват, че при сгъстен строй, щитовете на отделните хоплити са се препокривали. Това обаче е невъзможно ако те се държат отпред пред тялото. Нещата идват на своето място, ако приемем, че хоплитите са настъпвали напред с лявото рамо. Така тежестта на щита се е поемала от него; странично човешкото тяло е много по тясно, давайки възможност излишната площ от щита да препокрие съседния. Срещу противника е била обърната много по-малка част, възможна за поразяване. Същевременно дясната ръка, стискаща копието се е намирала в една ос с лявата, действайки много лесно с мушкащи удари, напред – назад.
Тази моя хипотеза се потвърждава и от множество изображения върху гръцки вази от V в.пр. Хр.. На тях виждаме хоплити с ленени брони, които са подсилени с метални пластини от двете мишници надолу. На гърдите и корема, те липсват, показвайки че именно страничните части на тялото, обърнати към противника, са били най-уязвими.
Аргивският щит, такъв какъвто се появил в VII в.пр.Хр., останал най-важната и неотменна част от въоръжението на хоплита. Неговата ефикасност го запазила непроменен през следващите столетия, за разлика от другите защитни доспехи.
Накратко ще разгледам и тяхната еволюция, тъй като в нея също за заключени важни данни за бойният строй на древните гърци. Най-жизнено необходима и лесно поразима част на човешкото тяло е главата. Поради това се наложила нейната защита, поета от бронзовият шлем. В VIII в. пр. Хр., е засвидетелстван шлем покриващ цялата глава, оставяйки отвори за очите и устата; известен като коринтски тип (Обр. 2). Характерно за него били големите набузници и дългия наносник.20 Липсата на отвори за ушите, явно е създавала голямо неудобство за носещият го. В своите модификации продължили до началото на Vв. пр. Хр., този шлем добил елегантна форма, набузниците му се издължили предпазвайки гърлото, появили се дупки служещи за слухови отвори, а накрая и изрези оставащи ушите открити.21
Подобен път на развитие изминал и друг тип шлем, известен като илирийски. Той повтарял формата на коринтския, но нямал наносник, а големите набузници образували правоъгълен отвор за лицето.22
И двата гореописани шлема в един момент не отговаряли на нуждите на бойното поле. Това довело в началото на VI в. пр. Хр., до появата на нов вид шлем – халкидския (Обр. 3). Той имал малки набузници откриващи лицето и ушите. Те можели да бъдат подвижно свързани с калотата чрез шарнир или неподвижно. Шлемът имал къс и елегантен наносник, но той често можел и да липсва.23
През Vв. пр. Хр., халкидския шлем еволюирал към олекотяване на формата и намаляване на набузниците. По същото време масово започват да се използват и шлемове с конична и проста форма; типовете пилос и беотийски (Обр. 4). При тях почти винаги липсвали набузници, като само връхната част на главата е била покрита.24
Защитата на торса се осъществявала през VII – VI в. пр. Хр., от броня изработена от две бронзови части, покриващи гърдите с корема и гърба (Обр. 5). Тя остава ръцете от раменете надолу и слабините и краката открити. Защитата на областта под корема и горната част на бедрата се осъществявала от кожени ленти, наричани птерюги. В нач. на V в. пр. Хр., бронзовата броня е изместена почти напълно от подобна, но изготвена от няколко пласта ленено платно.25
През VI в. пр. Хр., се използват и различни части от бронз защищаващи ръцете, но те скоро отпадат от хоплитското снаряжение. Краката от глезените до коленете са пазени от наколенници от бронз. През втората половина на V в. пр. Хр., те също почти престават да се използват 26.
Какъв анализ може да се направи от горното съвсем кратко представяне на развитието на хоплитските доспехи?
Съдейки по всичко през VII – VI в. пр. Хр., хоплитите били тежко бронирани войни, използващи почти всички възможности да защитят своето тяло и крайници. Явно фалангата в този период се е сражавала като едно монолитно, неразчленимо цяло, настъпвайки бавно напред, силно ограничена в своите движения. Същевременно това богато и скъпоструващо защитно въоръжение, е било достояние на ограничен кръг от хора. Поради това вероятно броя на хоплитите, в този ранен период е бил относително малък.
През V в. пр. Хр., снаряжението значително се опростило, а следователно и поевтиняло. Масовото използване на ленената броня, навярно трябва да се свържи с нарастващия брой на войниците. Тя била много по-лека от бронзовата, а това съчетано с липсата на наколенници и новите типове шлемове, значително повишило мобилността на хоплита.
Тази необходима трансформация, по мое мнение, била предизвикана от две събития. Първото са гръко–персийските войни, когато елините за първи път се сблъскали с многоброен противник, разполагащ с големи контингенти бойци с метателно оръжие: лъкове, дротици, прашки. За да не стоят дълго под смъртоносния обстрел, хоплитите трябвало бързо да достигат до противника, или по необходимост да се оттеглят. Тази нова стратегия се вижда в сражението при Маратон през 490 г.пр. Хр., когато гърците преодолели с бягане разстоянието до враговете си.
Второто важно събитие били гръцките междуособици след изгонването на персите, прераснали в гибелната Пелопонеска война, водена в 431-404 г.пр.Хр.. Нараснало използването на лековъоръжени бойци, в голяма заплаха за хоплитите се превърнали пелтастите, въоръжени с лек щит и метателни копия. Тези бойци, на които до скоро гледали с насмешка, напълно унищожили един спартански отряд при Сфактерия през 424 г.пр.Хр.. Подобна била и съдбата на атинския експедиционен отряд на о. Сицилия през 413 г.пр.Хр.27
Основен проблем стоящ пред изучаващите античния начин на воюване е, как се е осъществявало взаимодействието между бойците вътре във фалангата. На практика трудно обяснимо, е как вътре в монолитният блок на въоръжените хора е ставала подкрепата между отделните войни, разположени в различни редици. Те не са ли си пречели и взаимно тъпчели, обзети от възбуда и боен бяс?
Древните автори са ни оставили споменавания за построени фаланги в дълбочина от 8, 16 редици, но често се срещат и данни за хоплитски построения от по 2 или 4 редици. Често се цитира данните дадени от Изократ, че в едно сражение спартанците победили въпреки наличието само на една хоплитска редица.28 Считам, че не трябва да се акцентира особено много на този факт, тъй като той по-скоро е изключение от правилото и е описан като любопитен и нестандартен.
Господстващото сега мнение гласи, че когато се срещнели две фаланги, сражение и то за кратко се е водело само между първите две редици. След това задните започвали да натискат предните, като на практика е започвало едно избутване, или изместване. В един момент някой не издържал, побягвал. Това образувало бреш в отбранителната линия, от който противниците бързали да се възползват и да закрепят своята победа.
Тази идея е наричана оthismos, термин зает от Тукидит, буквално означаващ натиск, или избутване. Нейни подръжници са W. Pritchett, V. Hanson, J.Anderson и J.Lazenby. 29
Друго интересно мнение е изказано от G. Cawkell. Той приема, че хоплитската битка имала три явно изразени фази: фалангата настъпва срещу противниците си сплотила своите редици; момент на битката, когато редиците се разтварят и войните се бият с индивидуален противник; накрая когато единият противник показва признаци на отпадналост и умора, фалангата отново сплотява редиците си и настъпва оthismos, в който победителите избутвали с щитовете си победените.
Срещу част от неговите идеи се обявява A. Holladay, като аргументирано посочва някой основни слабости в идеята на G. Cawkell.30 На първо място не ясно как точно е ставало разтварянето на редиците и започването на индивидуалните двубои. Holladay основателно изтъква, че когато едната фаланга се разпръсне преди противниковата, втората е възможно да се възползва от това, нанасяйки удар. Едва ли може да искаме от древните толкова спортсменско отношение и дори предварителни уговорки за провеждането на боя. На второ място не е ясно ако хоплитите се раздалечават един от друг да индивидуални двубои, за какво им помагат няколкото редици разположени в дълбочина?
Идеите на A. Holladay са развити от P.Krentz.31 Той също отрича възможността хоплитите да са натискали предните през цялото време на сражението или да са се сражавали отваряйки своите формации. Този автор предполага, че дълбочината на фалангата е имала психологическо въздействие върху противника. На практика колкото и хоплити да са паднели, някой е заставал на тяхното място, създавайки представа за непобедимост и ненарушимост на бойния ред. Като цяло Krentz, поддържа идеята, че хоплитския бой се е водел само от първата линия, като отделните бойци се намирали на известно разстояние един от друг. Тук именно се намесвала тяхната опитност, или по-добра тренираност, както при спартанците.
Обобщавайки идеите на гореспоменатите автори, бих искал без да претендирам за авторитетност да нахвърлям някой общи положения, относно хоплитската тактика.
Смятам за абсолютно неприемлива идеята за оthismos. Не трябва да свеждаме древното сражение, до едно грубо, пехливанско избутване. В такъв случай много по-добре е било в дълбочина да се разполагат силни, масивни тежкоатлети, които спокойно биха донесли победа на своят полис, дори и без да използват оръжие.
Както отбелязва G. Cawkell, едва ли някой войн ще се чувства комфортно ако отзад го натиска един огромен щит, подсилен от натиска на 7 редици мъже. Същият посочва, че при този натиск би се създало едно сбито множество, където по-успешно биха се използвали зъбите, а не мечове, да не говорим за дългите копия. Апологетите на оthismos никъде не споменават, как се е действало с основното хоплитско оръжие – копието. Вземайки в предвид, че на края си копията са имали бронзов остър накрайник, то е необяснимо как предните мушкайки, напред-назад, не са наранявали своите колеги от втората редица.
Описвайки битката при Термопилите, през 490 г. пр. Хр., Херодот казва, че спартанците се хванали за мечовете след като счупили своите копия и нямали друго оръжие. На други места в античните извори, като символи на хоплитите постоянно се споменават щита и копието (Sekunda 2000, 14).32 Това показва, че то е било основно средство за бой, измествайки меча. Дългото над 2 м оръжие държано в задната си част, е изисквало място за маневриране по оста напред-назад. В такъв случай зад първата редица не е било възможно да се е намирала втора, тъй като тя би затруднила мушкащите движения. Разбира се имало е изключения, когато наистина щит се е блъскал в щит, но те са били частни случаи, а не начин на сражение – оthismos.
Въз основа на наблюденията върху устройството на хоплитския щит, може да се приеме, че бойците са настъпвали един срещу друг с левият крак напред, опирайки щита на рамото си. С дясната ръка те извършвали промушващи движения с копието, стремейки се да се възползват от невниманието на противника, непредпазливо открил някоя незащитена част на тялото си. Отделните редици, били съставени от плътно притиснати бойци, взаимно криещи се зад щитовете си. Ударите с копия налагали между отделните редици да съществува известно разстояние, около 1 м. Това съвсем не нарушавало монолитността на фалангата. Дори и някой от първият ред да паднел, то задният по-бързо заемал мястото му, отколкото този който го е повалил. Той се е намирал поне на 1,8-2 м., колкото било разстоянието от захвата на копието до неговото острие, от което той е трябвало да се пази.
Именно дълбокото ешалониране, е предпазвало фалангата от такива пробиви, тъй като смъртта на един или няколко бойци лесно се е компенсирала.
Абсурдно е да се твърди, че фаланга с фронт от 300 – 400 бойци, която без съмнение би имала дължина от поне 250 м., може да настъпва идеално равнена, като на парад. Колкото и да са били подбирани подходящи места за сражение, в природата върху терена винаги има различни неравности, храсти, камъни. Логично е фалангата да се е деляла на отделни отряди, които вече вътре в себе си да са се стремили да спазват правилното построение. Вероятно част от битките са се решавали от невъзможността на едната страна да осъществи правилното взаимодействие между своите отделни отряди. От това са се възползвали по-опитните и по-добре тренираните, които именно са засилвали натиска върху тази точка, което несъмнено е довеждало до пробив.
С това можем да се обясним, честото твърдение, че гърците поставяли най-елитните си части на десният фланг, а слабите на левия. Получавало се, че десните разбивали съкрушително срещуположният ляв фланг. Когато при настъпление или отбрана са се получавали разкъсвания, опитните ветерани, или избрани войни от десният фланг пробивали редиците изпаднали в неразбория, което почти винаги им осигурявало победата.
Нахвърлените няколко размисли за гръцката фаланга, едва ли могат да изчерпят въпросите свързани с нея. Надявам се, че все пак те ще бъдат интересни на четящият ги и ще осветлят до някъде, един аспект на античното военно дело.
Бележки :
1А. Неф¸дкин. Основные этапы формирования фаланги гоплитов: военный аспект проблемы. – ВДИ, ¹1, 2002, с. 89 – 76.
2 М. Горелик. Вооружение Древного Востока. Москва, 1993. с. 176 – 177.
3 S. Anglim.; Ph. Jestice.; R. Rise.; S.Rusch.; J. Serrati. Fighting Tehnigues of the Ancient World 3000 BC – 500 AD.: Eguipment Gombat Skiils and Tactics. New York, 2002. р. 8.
4 М. Горелик.Вооружение Древного Востока…с. 132 – 133.
5 Горелик, Цит. съч., с.178.
6D. Nicolle, Arthur and the Anglo-Saxon wars. London, 1984. р. 3 – 22.; М. Harrison. Viking Hersir 793-1066 AD. Oxford, 1993. р. 40.
7N. Michael. Armies of Medieval Burgundy 1364-1477. London. 1983. р. 4 – 28.; Nicolle, D. Italien Medieval armies. London, 1988. р. 2 – 38.
8P.Connolly.Los egercitos griegos. Madrid, 1981. р. 14 – 15.; N. Grcuris. The Mycenaeans c. 1650-1100 BC. London, 1998. р. 5 – 7.
9Connolly. Opus cit., р. 14.
10Grcuris. Opus cit., р. 7 – 8.
11A. Snodgrass. Arms and armour of the Greeks. London, 1967. р. 38.
12Д. Алексинский. Беотийский щит – иконографический феномен? – Война и военное дело в Античном мире. Санкт-Петербург, 2004. с. 121 – 125.; А. Неф¸дкин. Основные этапы формирования фаланги гоплитов: военный аспект проблемы. ВДИ, ¹1, 2002. с. 87– 96.; Snodgrass. Opus cit., р. 39, 45– 46.
13П. Конноли. Греция и Рим. Енциклопедия военной истории. Москва, 2001. с. 37.
14 Ю. Андреев. Кто изобрел греческую фалангу? – ПАВ, ¹ 7. 1993. с. 39.
15 Неф¸дкин. Цит., съч. с. 87– 96.
16 Snodgrass. Opus cit., р. 52.
17 Конноли. Цит., съч. с. 37.
18 N. Sekunda. Greek Hoplite 480-323 BC. Oxford, 2000. р. 5– 6, 10– 11.
19 Конноли. Цит., съч. с. 53.
20 Snodgrass. Opus cit., р. 50 – 51.
21Ст. Димитров. Коринтски шлем върху монети на Месабрия и неговото разпространение в Тракия. – Монетите и банкнотите възможни прочити. Юбилеен сборник в чест на ст. н. с. Д-р Христо Харитонов. Велико Търново, 2005. с. 70 – 71.; Конноли. Цит., съч. с. 60 – 61.
22 Конноли. Цит., съч. с. 60 – 61.; H. Pflug. Illyrishe Helme. Antike Helme. Mainz, 1988. р. 42 – 64.;
23 Конноли. Цит., съч. 61.; H. Pflug.Chalkidishe Helme. р. 137–150.; Snodgrass. Opus cit., р. 69 – 71.
24 Snodgrass. Opus cit., р. ?.; G. Waurick. Helme der Hellenistishen Zeit und Ihre Vorläufer. Antike Helme. Mainz, 1988. р. 151–162.
25 Конноли. Цит., съч. 54–58; Snodgrass. Opus cit., р. 90 – 91.
26 Конноли. Цит., съч. 59 – 60.
27 S. Anglim.; Ph. Jestice.; R. Rise.; S.Rusch.; J. Serrati. Opus cit., р. 30–32.
28 Неф¸дкин. Цит., съч. с. 87– 96.
29 V. Hanson. The Western Way of War. Oxford. 1989. р. 131–142.
30 A. Hollady. Hoplites and Heresies. – JHS, 1982, p. 94–103.
31 P. Krentz. “The Nature of Hoplite Battle.” – Classical Antiquity. vol. 4, ¹ 1,1985. p. 50 – 61.
32 Sekunda. Opus cit., р. 14.
.
Comment