Римското право

[Кухулин]

Късни интерпретации, познати у нас като "грешка на писаря" На латински думите си приличат (ebur "слонова кост", robur "дъб").

[Amazon]

Някой някога публикувал ли е изследване, до колко римското право е взаимствано в "Закона за съдене на хората" създаден по времето на цар Борис I? Срещал съм някой неща на руски, но нищо на български.
Със сигурност има някой принципи, които които едва ли са местно изобретение. Като например това че свидетелски показания по преразказ нямат тежест. Демек не можеш да свидетелстваш, че "Вчера в кръчмата Жеко се напи и ми каза, че той е заклал Добри". Войника който те е арестувал не може да служи за свидетел. Трябва и втори свидетел. За да те съдят за убийство са нужни двама свидетели и т.н.
Това да не живееш в ПБЦ. Ако те хванат в двуженство, закона те задължава да задържиш по-стара от жените, или тази която има деца Ако не се подчиниш наказанието е членоувреждане.
А най-гадното от всичко е че закона е справедлив

[Last roman]

в римското право - unius testis - nullus testis

[Last roman]

За задълженията на съдията
Още щом като бях избран от преторите за съдия и трябваше да поема така наречените “частни” дела, аз се впуснах да търся гръцките и латинските книги под заглавие “За задълженията на съдията”, защото като млад човек, който се е откъснал от поетическите метафори и ораторските сравнения, за да бъде натоварен със съдебни разпри, аз се стараех при липса на живото слово да узная, дето е речено, от немите учители тайната на съдийската мъдрост. Що се отнася до размера на отсрочките и тридневните отлагания на съдебните решения и до някои други законни изисквания, аз бях добре осведомен и подпомогнат от самия Юлиев закон, от Сабин Мазурий и от записките на някои други правоведи. Ала по отношение на възникващите неясноти при някои заплетени дела, както и на съмнителните обстоятелства при различните случаи тези книги не ми донесоха никаква полза. Наистина, макар че е редно съдийските решения да се вземат съобразно с конкретните дела, съществуват все пак някакви най-общи правила и предписания, с които съдията трябва да се въоръжи още преди да се е захванал с някакъв процес, и които да му бъдат подръка при неясните случаи на бъдещите трудности, каквото бе обзелото ме тогава необяснимо колебание при намирането на правилно отсъждане.
Бях съдия по дело за връщане на даден в налични пари заем; но ищецът не доказваше твърдението си нито чрез документи, нито чрез свидетели, а се облягаше на твърде крехки доводи. Затова пък не будеше съмнение, че той е твърде почтен човек, изпитан и известен с верността и непорочния си живот, и това твърдение можеше да се подкрепи с много и силни доказателства за честността и чистотата му; за неговия съперник пък бе разпространено мнението, че е подъл човек, че води долен и мръсен живот, знаеше се, че открито е уличен в лъжа, че е вероломен и лицемерен. Той обаче, заобиколен от многобройните си адвокати, викаше, че даването на заема трябва да бъде доказано пред мен съгласно с изискванията: с отбелязване в разходната книга, със сметка при сарафа, с показване на разписка, с подпечатване на книгите, с предоставяне на свидетели; че ако не съществува нито едно от споменатите доказателства, редно е веднага да бъде освободен от отговорност, а противникът му да бъде осъден за клевета; че това, което се е говорило за живота и постъпките на двамата, не е било на място, защото не се води дело за нрави пред цензорите, а за паричен иск пред съдия по частни въпроси.
Тогава моите приятели, които бях повикал за съвет, хора опитни, прочути в защитните дела и в съдебните работи, ала без никакво свободно време поради разкъсващите ги от всички страни поръчения, заявиха да не умувам повече, а без колебание да оправдая човека, защото против него няма нито една нормална улика, потвърждаваща, че е взел парите. Но аз, преценявайки хората и виждайки, че единият е човек на дълга, а другият - на низостта, водещ крайно мръсен и презрян начин на живот, съвсем не скланях да го оправдая. Затова определих друг ден за произнасяне на присъдата и направо от съдилището се упътих към къщата на философа Фаворин, от когото по това време се учех най-много, и едва пристигнал, разказах му от игла до конец всичко - за делото, за хората, какви са били доводите им, как стоят работите, с молбата да ме научи как да превъзмогна колебанията си в този неясен случай и изобщо с какво най-много трябва да се съобразявам в професията си на съдия.
Фаворин първо одобри скрупулите, породили моето колебание и безпокойство, и каза: “Това, за което разсъждаваш сега, може да се окаже дребна и нищожна работа. Но ако искаш да ти изложа всичко, свързано със задълженията на съдията, трябва да ти кажа, че нито мястото, нито времето ми позволяват да го сторя; та това е разчепкване на заплетени и сложни въпроси, което се нуждае от продължително обмисляни и голяма предпазливост. Но за да се докосна до някои от най-съществените положения,свързани с тези въпроси, ще ти кажа, че първото нещо в съдийската професия, за което се спори, е следното: ако съдията по съвпадение познава случая, заради който се води процесът пред него, ако във връзка с някаква друга дейност или по стечение на обстоятелствата е напълно осведомен и осветлен по него, преди още той да бъде внесен в съда, но по време на делото нищо такова не бъде доказано, трябва ли тогава съдията да издаде присъда съобразно с това, което знае, или съобразно с това, което се разисква? Неустановено е и още нещо: дали приляга и подхожда на съдията да разтегли малко своите задължения и да действа като общ приятел и на двете страни или като посредник при сдобряването им, ако след разглеждането на делото му се стори, че има възможност да уреди мирно спора? Още по-големи вълнения и колебания съществуват по въпроса, дали при разглеждането на делото съдията е длъжен да говори и да пита за някои неща, за които има нужда да се говори и да се пита, ала човекът, в чиито интереси е да върши това, проявява безразличие към тях? Защото подобно действие, казват някои, би означавало да влезеш в кожата по-скоро на патрон, отколкото на съдия.
Наред с всичко казано разногласия поражда и дилемата, дали е работа и задължение на съдията той да тълкува и окачествява разглеждания случай със своите намеси и реплики, че да изразява и разкрива своите чувства и вълнения по повод на всяко объркване и противоречие в хода на делото така, както извън съдилището не крие и утаява своите настроения. Защото неспокойните и припрени съдии смятат, че единственият начин да се разследва и разбере дадено дело е съдийстващият с чести въпроси и уместни забележки да открива своите мисли и да долавя мислите на спорещите. А тези, които се смятат за по-улегнали и по-тежки, заявяват, че докато се водят пренията и присъда все още не е произнесена, съдията не бива да показва какво го вълнува, дори да не е останал безразличен към двете страни. Та нали, казват те, поради разнообразието на доводите и доказателствата съдията ще изпитва ту едни, ту други душевни вълнения, но за другите ще изглежда, че той мисли и говори ту едно, ту друго в едно и също дело и по едно и също време.
И аз, каза Фаворин, намеря ли малко свободно време, ще се опитам да кажа какво мисля за тези и други разсъждения от същия род, засягащи професията на съдията, а освен това ще разгледам предписанията на Елий Туберон относно съдийската длъжност, които неотдавна прочетох. Що се отнася до парите, за които се водело дело при теб, съветвам те, бога ми, да се възползваш от съвета на мъдрия Марк Катон, който в речта си “За Луций Турий против Гней Гелий” казва, че нашите предци съблюдавали следното правило: ако между двама души се е случило нещо, което не може да се изясни нито чрез писмени доказателства, нито чрез показанията на свидетели, съдията трябва да узнае кой от тях е по-почтен човек и в случай че и двамата се окажат еднакво добросъвестни или безсъвестни, да вземе страната на обвиняемия и да издаде присъда в негова полза. В това дело, за което ти се двоумиш, ищецът е изключително почтен, ответникът - крайно долен, а сделката между тях е извършена без свидетели. Така че върви и без колебания се довери на ищеца, а осъди ответника, защото както казваш, двамата не са равностойни и тъжителят е по-съвестен човек.”
Това беше съветът на Фаворин и той беше достоен за един философ. Но аз споменах, че една преценка и присъда, основани на нравствеността на хората, а не на доказателствата на случая, са нещо по-голямо и по-високо от позволеното и подобаващото на моята възраст и моя аршин; така аз не се реших да произнеса оправдание, поради което се заклех, че делото не ми е ясно, и се освободих от по-нататъшното му разглеждане.
Иска ми се обаче да цитирам думите на Марк Катон, за които ми спомена Фаворин: “А аз туй съм запомнил от нашите предци: ако двама души спорят за нещо помежду си, при положение, че са равностойни един на друг, тоест са било добросъвестни, било недобросъвестни, а делото се води само от тях, без свидетели, на ответника трябва да се гласува по-голямо доверие. Същото е и сега: ако Гелий и Турий са повели един срещу друг дело със залог и Гелий не е по-почтен човек от Турий, никой, струва ми се, не би бил толкова безумен, та да обяви Гелий за по-почтен от Турий: следователно, щом Гелий не е по-почтен от Турий, редно е да се гласува по-голямо доверие на ответника”.
Aulus Gellius, Noctes Atticae, L. XIV. 2