Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Философията на живота

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #16
    Аха. Решихме значи да разнищим след футбола и политиката... дойде ред и на живота... на вселената и всичко останало... ние българите ги можем тия неща.

    Стегнете се.

    Единственото, което мога ад си позволя е да кажа, че според мен има степени на пълноценност. Естествено те не се групират и не е възможно, защото животът или това което си мислим че е той е едно изключение. От правилото. Няма правило за живеене, затова всичко е изключение.

    Обаче има пълноценност и непълноценност.
    Комплексите, които терзаят всеки...
    всеки се бори различно с тях. И успява да ги победи в различна степен.
    Някои могат да си позволят да излязат на улицата, други се крият било то зад гладки стени, други зад плоски монитори...

    Марк Твен е казал: "живей така, че като умреш и на гробаря да му е мъчно". Аз не съм съгласен. Но Марк Твен е мъртъв. Обичам Марк Твен. Няма смисъл да се карам с него.
    Къмон иу мадърфакърс ал кил иу ол
    Макс Лес Реновски

    Comment


      #17
      .
      43. Превъзходството не е въпрос просто на пазени в тайна техники.
      57. Със здрав разум не се постигат велики неща.
      71. Не е мъдър човекът, който критикува времето, в което живее.

      Comment


        #18
        Дааа, съгласен съм.
        Опит се добивал само с неприятни преживявания.
        То е като с витамините и лекарствата.
        Досега не съм видял витамини и лекарства да се слагат серийно в шоколади, дъвки, сладоледи, близалки, вафли, бисквити, гофретки, кифлички, банички, бозичкии прочие...

        От опит глава не боляло казват...
        именно от опита боли. Защото може да няма втори път.

        Страданието не ми е било интересно. Интересно ми е преживяването му.
        Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
        Вероятно утре.
        Къмон иу мадърфакърс ал кил иу ол
        Макс Лес Реновски

        Comment


          #19
          .
          43. Превъзходството не е въпрос просто на пазени в тайна техники.
          57. Със здрав разум не се постигат велики неща.
          71. Не е мъдър човекът, който критикува времето, в което живее.

          Comment


            #20
            Има някои които вече са се сблъскали. И то яко.
            Няма да давам инфо за автора и мястото, където е публикуван нито за историята. Нямам право.
            Хайде да ви видя философията на всичките тия дрънканици, които както каза Торквемада

            Хубава философия, до момента, в който наистина се сблъскаш с някое от описаните неща и докато се усетиш - нарушил си я по всичките точки
            На Жоро Ботев,
            който отряза главата на баба си

            Арестът е абсолютно непроницаемо място. Там нищо не се случва последователно. Нещата не следват едно след друго, логиката на събитията е напълно ненужна. Странно е, че успоредно със света на хората отвън, само на няколко крачки от оживената улица времето и пространството свършват. В ареста животът не съществува, никой не живее, не оцелява, но далеч не си мъртъв – разполагаш на воля с ада и рая на вътрешния си свят и разбираш, че нищо друго не ти е нужно. Освен чудо.




            & & &

            Когато твърдиш, че си невинен – и полицаи, и следователи и арестанти ти повтарят – «тук всички са невинни», което разбира се означава – «кво ни се правиш, не виждаш ли, че си в ада, а тук никой не идва без причина». Нихилизмът се съюзява с морала за да смаже чувствата. Всъщност в затвора няма любов или ако има тя най-често опира до отичащите се от сперма усти и задници.


            & & &

            Хомосексуалното тук е толкова неестествено, принудително. Като лекар, който те кара да мастурбираш пред него и в допълнение непременно да получиш удоволствие. Телата са максимално напрегнати, нервите опънати до край. Само педерастите са спокойни или игриви. Отчаяно отпуснати и естествено достойни – в затвора всеки ги приема, обект са на внимание и грижи. Нуждаят се от тях. Педерастите навън не могат и да мечтаят, че ще бъдат сред толкова много груби ласки и курове. Че ще се оженят и то не на шега. Че ще перат чорапите и бельото на любимия, който вижда жена си два пъти месечно през решетка и после се връща пак в килията за да гали и целува.




            & & &

            Изглежда на не повече от 18. Циганче. С женски маниери. Носи нелепо дамско палто с кожена яка и е на платформи. Срещам го пред лекарските кабинети в Затворническа болница. Събира фасове под пейките и с достойнство си подвиква като някаква истерична мантра – “аз съм мъжка курва”. Не съм правил секс от месец, това ме побърква, опитвам се да не го следя с жадния си за преживявания поглед. Междувременно той обяснява, на придружаващия ме полицай, че “не е братовчедка на Софи Маринова”, както се говорело в затвора. Забелязва ме, заглежда се в мен, има непогрешима интуиция за интереса ми. Гледа ме в очите – “Красив си. Искам да се женя за тебе.” “Не мога – женен съм”- показвам му аз халката си, мъчейки се да бъда добронамерен и студен.



            & & &

            Вечерите в килията. Минава доста време докато съкилийниците ми с учудване установят, че отвън наистина не съм правил секс с мъж. За разлика от тях. Единия -национал по самбо е бил любовник на възрастен спонсор. Човека се мотаел из спортните среди и се оглеждал за млади спортисти. Правил много хубави свирки, като го поемал дълбоко заедно с ташаците. Другият – моят любимец – циганинът Мишо, когато оставал без пари ходел да «ебе педераси» в тоалетната на площад Възраждане. Когато не бил в настроение просто ги ограбвал и пребивал. Третият се изпразнил в един-два мъжки задника защото искал да «опита всичко». А и без това се отчитал на жените главно отзад.



            & & &


            Ляга до мен. Усещам ръката му на корема си. Мишо казва – «целунете се, бе, знаеш ли колко е хубаво?». Става прекалено романтично. Една от тези ситуации, в които човек си казва – «защо пък не». Малко нежност на фона на грубостите на надзирателите, неизменните белезници, депресията. Прекалено е лесно. Прекалено хубаво за да е истина. Ставам от леглото. Зарекъл съм се тук да не се еба.




            & & &

            Дните и нощите са дълги. Сънят идва рядко. А с него и кошмарите. Шмъркаме почти всички хапчета, които получаваме. Надзирателите ни викат – «наркомани, искаме да ги гълтате пред нас». Крием ги под езика. Детски номер, но минава. Тук всички детски номера минават защото също като в детството от това нищо не се променя. После идва вдигащия кокаин. Безбройните кафета на цедка. Разтреперваш се, но поне нещо се случва. Хероинът… отпускаш се на леглото и не мислиш за нищо тревожно. Пушим диазепам на наргиле направено от два пластмасови катетъра. Бързо научавам химията на нещата. Законите на света, поради които се намирам в ада.



            & & &

            Адът… Затворническата кола, която те откарва от съда обратно в ареста. Нищо не се е променило. Не са те пуснали за пореден път. Знаел си, че ще стане така, но си се надявал. И сега е гадно. Цял ден си чакал в тясната опушена стаичка с останалите десет нещастници присъдата си. Нищо. Олюляваш се пред трите съдийки от липса на въздух, жажда и преумора. От обреченост. Премислил си десетки пъти всичко. Знаеш, че нямаш шанс пред тези добросъвестни майки с отговорен поглед. “Обществено опасни научни идеи, престъпни наклонности на характера…”. Опасен си за другите, за тези, които са чели за теб във вестника и са цъкали с език. За жените и децата им. Ти си чудовище. Разбитият ти живот може да запълни за десетина минути фантазиите на някой, които пие бирата, която ти липсва, гледа филм по телевизора и може да си изведе кучето. Прави секс или онанира. Някой, който не те забелязва защото живее.




            & & &

            Затворническата кола. Боян е до мен. Не са ни пуснали. Знам, че тази вечер поне ще опитам да се обеся, да си прережа вените, да избягам. Боян след два дни ще го изнасилят. Ще гасят цигари по тялото му. Ще му наврат бутилка в задника. Но всичко това предстои. Натъпкани сме с другите арестанти и затворници плътно един до друг. Въздухът не достига. Дочуваме разговор чии зъби ще избият тази вечер и разни клюки кой кого е ебал. Откъслечни нечовешки смехове. С Боян мълчим, чувствам животинския страх на тялото му. Отчаянието. Колата потъва във вечерна София, която вече знаем, че не съществува.

            & & &

            Виждам те всяка седмица. Знаеш, че любовта ти ме спасява. Един полицай прави пореден опит да ме накара да си махна обиците. Този път пред теб. Изсъсквам му – “не ми взимай от времето, остави ме да я видя, ако искаш да ги махна ме застреляй”. Ти си уплашена, започваш да се извиняваш. Нищо няма да стане – това е просто играта на оцеляване. На живот. Тоя ме мисли за луд и се разкарва. Обичам те.


            & & &

            Срещите с теб. Толкова много трябва да се нараним, толкова много трябва да се обичаме. Ти си света отвън. Не мога да си представя, че съществуваш. Гласът ти трепери зад решетката – “говорят, че си тук защото мислят, че си убил Йегър – всичко ли ми казваш?” Знаеш, че не съм убиец, мамка му. Ти ме познаваш. Само ти ме познаваш.



            & & &


            Излизаме на каре. Съкилийниците ми рисуват с парче графит на стената сърце. Изписват името ми вътре. Пробождат го с мечоподобни, хералдически курове. Това е начина да ми покажат, че са с мен. Сърцето е прекалено голямо и старшината го забелязва отдалеч. Отдавна търси повод поне да ме удари. Не след дълго цялата килия покорно търка стената с ламарина от запалка за да изличи този изблик на чувства. Смяната все пак не крие омразата си към мен и белезниците ми са затегнати до край. Обратният път до килията ми се струва много дълъг. Не си усещам ръката. Металът се е впил дълбоко. Аз съм наказан.




            & & &

            Търси ме човек в черни дрехи. С изненада осъзнавам, че пред мен стои свещеника на затвора. Повеждаме разговор. Виждам, че си приличаме. И двамата сме фанатици и поради това едва ли ще се разберем. Той започва да се крие зад всичко онова, което очаквам да ми каже. Зад опасението ми, да го чуя именно от него. Дори не иска да ме изповяда. Учтиво го пращам по дяволите. Не е очаквал такъв отпор – за него затворникът е животно, което трябва да осъзнае вината си. С металически упойващ тон ми продава представата си за Христос, виждам, че убеждава не мен, а за пореден път себе си. Учудва се, че имам сили да му кажа, колко сме различни. Боря се с притворството, което излъчва. Страхува се от мен – знае, че виждам колко е абсурден – самотен ловец на глави, застинал в обичайната си поза.



            & & &

            Храната е винаги една и съща. Това е част от наказанието. Наблюдава ни млад полицай с детско лице и четири пръстена на лявата ръка. Заплашва лудите затворници с бой ако не побързат с обеда. Иска да е силен и строг като опитен бог играещ си с несъвършенството.



            & & &


            Най-тежко е когато те местят. От една килия – в друга, от един арест – във втори. От поредната гадна дупка в следващата. Нареждат ти – стягай си багажа, никога не казват закъде. Обикновено към по-тъмния, по-самотен и тъжен ад. Където трябва отново да свикваш по нов начин да си мъртъв. Сред нови хора, нови решетки и стени. Минава време докато близките ти научат къде си и ако не попаднеш в точния момент на точното място си загубен.



            & & &


            Местят ме за пореден път. Обиколих всички места в София, където човек може да бъде затворен. За пореден път незнам къде отивам. Забравям книгата на Селин на шкафчето, миналия път забравих Библията и цигарите. Готвят останалите затворници за поредния конвой към нищото. Един психично болен лежи в коридора, от члена му виси катетър пълен с обилно количество урина. Полицаите се вбесяват, че на края на дежурството си трябва да му осигурят инвалидна количка. Започват го с ритници в главата, стъпкват ръцете му, ругатните са от сърце. Помага им болния, който се е грижил за него цяла нощ и изобщо не е спал. Знае, че така ще се хареса. Ще си го върне. Ще стане част от хармонията на нещата.




            & & &

            Когато идва Соня Минета затворниците се оживяват. От омраза и възбуда. Социалната работничка. Гуруто на системата - тази, която събира жалбите и чете писмата. С нелепо къса пола. Говори се, че преди е правила свирки на чужденците. За 50 марки. От там е прякора. Иска да е възбуждаща с безразличието си, една всевластна путка в самотния мъжки свят, мъчеща се да го опитоми с миризмата си.



            & & &

            Минета се приближава към мен. От двете й страни вървят санитарите – затворници като другите, които обаче всички мразят защото вече са от другата страна. Доносничат и се подмазват на полицайте. Те са в чистилището на собственото си оцеляване. Искам й обяснение защо по нейно желание съм преместен. Сам в килия – с най-лудия в цялото отделение. В отговор получавам тъпо изражение и общи фрази. Тя знае по-добре, полицаите правят добро на хората, аз съм си виновен, че съм тук. Сливата ме засипва с искрящи пръски блудкав морал. Сигурно преди смяна е затворила поредния жълт роман и с животинска тъга си е галела котето.
            После ще кажат на жена ми, че съм буйствал.



            & & &

            В затвора рядко има приятели, но всички имат интереси. Когато интересите на двама съвпадат те стават “комбина”. От тази дума започва симпатията тук, иначе всички са врагове или любовници.


            & & &
            - Комбиноо, как сме комбиноо? Гласът на Жоро Ботев огласява килията. Той се ебава с Пора – кротък шизофреник, който пуши “Арда” без филтър и не си дели колетите. За което ще бъде наказан. След поредния му опит за самоубийство с конска доза хапчета той лежи закопчан с белезници на леглото, във вените му тече система, а в оная му работа е напъхан катетър. Така спи вече три часа – безпомощен като голямо мъртво бебе. Първо изчезват вафлите, после – хляба и салама. Накрая криво-ляво е повдигнат и цигарите му заминават също. Той винаги ги реди под дюшека като поставя над тях лайняните си гащи. Сред ругатни и погнуса те отлитат към другия край на килията, където ден по-късно ще ги забележи Минета и ще си развали настроението.



            & & &

            Подарих едната си обица на Мишо. За това, че ме свали от въжето и видях, че се уплаши. Че му пукаше. «Какво направи бе човек, какво направи…». Веднага си я закачи на члена опасан на главичката с гъст наниз топчета.





            & & &

            Самоубийството е забранено. После трябва да се пишат обяснения. Убиват те, но не можеш да го направиш сам. Не можеш да избягаш. Нямаш право на тази последна свобода. Това е принципът на хуманизма – да те държат жив, да бъдеш непокътнат за да усещаш всяка секунда болката. Времето, което те смазва, самотата, от която не можеш да заспиш.



            & & &
            След месец въздържание се сещам, че мога да мастурбирам. Обикновено се будя нощем и всички около мен или бълнуват или пушат или ръката им се движи ритмично под одеалото. Унизително е, не съм го правил от цяла вечност, но топките ми ще се пръснат и искам да изпитам нещо различно. Започвам уверено, но не след дълго неумолимото око зад шпионката ме забелязва. Удар с ръка по вратата. «Извади си ръцете над одеалото». Мисли, че ще си прережа вените.


            & & &

            В ареста няма ток. Но никога не гасят лампите. Дори нощем. Ако те пребият или изнасилят винаги ще си облян с мръсната светлина на няколкото крушки, от които не можеш да заспиваш. Те трябва да те виждат. Окото на справедливостта следи какво се случва. Адът е най-светлото място.






            & & &


            Арестантите са мъченици. Нещастниците на злото. Никой не разбира, че един ден тук е седмица, един месец – цяла година. Ако поставиш адвокат, прокурор или съдия дори за два дена в ареста, ако е останало нещо човешко в сърцето му, ще си разбие главата в стената заради проявената от него жестокост. Добрите момчета на закона заедно с лошите момчета от полицията. С чувство за добре свършен дълг, заспиващи със спокойна съвест. Неуморните ангели на справедливостта раздаващи време за смърт.


            & & &

            Най-често хората се връщат тук. Никой не напуска изцяло това място. Не го забравя, но не го сънува. Не и всяка нощ, когато сънуваш, че бягаш. В затвора никой не се поправя. Това е концентрационен лагер за военопленниците на обществото. Мишо ми казва – «Всеки път излизаш все по-озлобен». И разбира се – бързо се връщаш. Със злобата, че никой не може да те разбере. Че никой не те забелязва. Че си сам. Войната продължава.






            & & &

            Рождения му ден. Става на 14. Излизам на каре. Знам какво ще ми се случи. Всички ме предупреждават, но в килията кафето е свършило. А без кафе депресията е невероятна. Трима се приближават към мен – наркодилър, убиец и циганин глътнал преди две седмица звезда. Но засега нищо му няма и чака да го отворят. “Прочетохме за теб в едно списание. Ти си на снимката! Що ебеш децата на хората?”. От ударите се замайвам, гледам да не падна на земята. Двама полицаи наблюдават сцената отблизо и се хилят. “Какво гледате” – събирам сили и им изкрещявам – “ще подам оплакване”. Едва ли има по-страхливо нещо от полицая. Свикнал е да има работа с хора с белезници, да наказва виновните. Инстинктивно усеща, че един ден ще дойде и неговия ред. Веднага се появява дежурния и ме измъква от мелето. След пет минути вече съм изолиран от всички, които наблюдават чудовището през телените решетки на клетките си. Чувствам се като в анимационен филм. Пия кафе, полицаите се разотиват.
            Къмон иу мадърфакърс ал кил иу ол
            Макс Лес Реновски

            Comment


              #21
              Ако искаш да знаеш какво мисли Бог за парите, само виж на кого ги дава...

              Добре че е майтапът, да си кажем истината...

              Искам да бъда, а не да изглеждам...

              Няма няма.

              Comment


                #22
                Торквемада написа
                "Обичай, сякаш никой никога не те е наранявал.
                Танцувай, сякаш никой не те гледа.
                Пей, сякаш никой не те слуша."
                Какъв е смисълът да танцуваш, ако никой не те гледа? Какъв е смисълът да пееш, ако никой не те слуша? Да говориш, ако никой не те слуша? Да пишеш (постинги), които никой не чете?
                Пък за обичането: да държиш в background-a кой, кога и как те е наранил.... си е пълна комплексарщина.

                "Ако човек погледне на света от този ъгъл, ще му стане ясно, че потребността от приобщаване, разбиране, приемане и образование е естествена и очевидна."

                Има една в психологията много хубава пирамида на потребностите на Маслоу, даже няма да я коментирам, всичко е ясно.

                Hierarchy of Needs

                Comment


                  #23
                  .
                  43. Превъзходството не е въпрос просто на пазени в тайна техники.
                  57. Със здрав разум не се постигат велики неща.
                  71. Не е мъдър човекът, който критикува времето, в което живее.

                  Comment

                  Working...
                  X