Разпадането на Югославия се явява колапс на една изключително сложна система, вплитаща политическата харизма на Тито, специфичния икономически и национален модел и балансиращото влияние на международните фактори. Рухването на социалистическата система в края на 80-те – началото на 90-те години, а оттам — и на относителното равновесие на биполярния свят обезсмисля съществуването на Югославия като "буферна зона" между двата враждуващи блока от времето на студената война.
Разпадането на общата държава лишава гражданите на Босна и Херцеговина от гарант за сигурността и мирното съжителство на трите конфесионални общности — православните сърби, католиците хървати и мюсюлманите. Това ги тласка към търсене на сигурност в собствената етнорелигиозна общност, което ускорява процеса на дезинтеграция и задълбочава конфронтацията и сепаратизма. Тези сложни отношения довеждат до избухването на кръвопролитна война след признаването на независимостта на Босна (6 април 1992 г.). В нея интересите на мюсюлманското население на Босна се преплитат с интересите на бившите югорепублики, на съседните балкански държави, както и на великите сили — Русия, ЕС и САЩ. Същевременно не е тайна засилващият се интерес, който проявяват към босненските мюсюлмани Турция и редица ислямски държави, като Либия, Иран, Саудитска Арабия и др.
Дейтънският мир, подписан в края на 1995 г., представлява истински триумф на американската дипломация при разрешаването на босненския конфликт. Но той не решава главния проблем, довел до четиригодишната трагедия — интеграция или пълно разединение между народите, населяващи територията на Босна. Нещо повече, нито една от страните в конфликта не е задоволена от предначертанията на Дейтънското мирно споразумение. При условие че Босна и Херцеговина се изгражда като държава, състояща се от две формации, които се конфронтират взаимно и не хранят какъвто е да било стремеж към сътрудничество, малко вероятна е нейната жизнеспособност. Така че всъщност Дейтънските споразумения създават една изкуствена държава, лишена икономически потенциал за самостоятелно съществуване, от политически и финансов суверенитет, разединена от етническа и религиозна омраза, която не е способна да съществува без военното присъствие на НАТО.
Разпадането на общата държава лишава гражданите на Босна и Херцеговина от гарант за сигурността и мирното съжителство на трите конфесионални общности — православните сърби, католиците хървати и мюсюлманите. Това ги тласка към търсене на сигурност в собствената етнорелигиозна общност, което ускорява процеса на дезинтеграция и задълбочава конфронтацията и сепаратизма. Тези сложни отношения довеждат до избухването на кръвопролитна война след признаването на независимостта на Босна (6 април 1992 г.). В нея интересите на мюсюлманското население на Босна се преплитат с интересите на бившите югорепублики, на съседните балкански държави, както и на великите сили — Русия, ЕС и САЩ. Същевременно не е тайна засилващият се интерес, който проявяват към босненските мюсюлмани Турция и редица ислямски държави, като Либия, Иран, Саудитска Арабия и др.
Дейтънският мир, подписан в края на 1995 г., представлява истински триумф на американската дипломация при разрешаването на босненския конфликт. Но той не решава главния проблем, довел до четиригодишната трагедия — интеграция или пълно разединение между народите, населяващи територията на Босна. Нещо повече, нито една от страните в конфликта не е задоволена от предначертанията на Дейтънското мирно споразумение. При условие че Босна и Херцеговина се изгражда като държава, състояща се от две формации, които се конфронтират взаимно и не хранят какъвто е да било стремеж към сътрудничество, малко вероятна е нейната жизнеспособност. Така че всъщност Дейтънските споразумения създават една изкуствена държава, лишена икономически потенциал за самостоятелно съществуване, от политически и финансов суверенитет, разединена от етническа и религиозна омраза, която не е способна да съществува без военното присъствие на НАТО.
Comment