СТОЯН РАЙЧЕВСКИ
БЪЛГАРИТЕ В СВЕТОВНИТЕ ХРОНИКИ
1939-1943
НАРОДНА КУЛТУРА
СОФИЯ 2002
ВЪВЕДЕНИЕ
Периодът 1939-1943 г. е един от най-малко проучените от новата българска история. Десетилетия наред коментарите върху него се поднасяха повече като аргументи и оправдания за много от рецидивите в политическия и сторанския живот на България през следващите години или се манипулираха като наличен изворов материал, необходим за изграждането на героичната летопис на една чисто партийна история, игнорирайки всички останали сложни процеси в българското общество. Този период включва драматичната за Европа 1939 година, която за България е показател за постижения в областта на мирновременното стопанство, в стандарта на живота, в културата, образованието и науката; както и следващите четири военни години, в които страната успява да истане извън пожара на войната, обхванал цяла Европа и голяма част от света. Факт, сам по себе си, достоен за повишен исторически интерес, особено през последните десетина години, когато, общо взето, паднаха всякакви ограничения и търсенето на новата тема създава вече не малко грижи на изследователите. И все пак, твърде ограничен си остава кръгът от историци и автори, като Ил.Димитров, Ст.Нойков, Вл.Радев, Ст.Грънчаров и др., които му посветиха задълбочени изследвания, без да се страхуват, че навлизат в деликатна територия. Искам да вярвам, че този пореден том от световните хроники за българите ще мотивира отново автори да насочат изследователските си търсения тъкмо към тези много драматични и много съдбовни за България години.
Основната ми цел в подбора и на тези хроники отново бе да покажа как българите и България са видяни в посочения период от външния наблюдател, как тогава са оценявани действията и поведението им от приятели и неприятели, от изкусители и от доброжелатели. В този, както и в другите томове от поредицата "Българите в световните хроники", съзнателно съм се старал при написването на въвеждащите текстове към всяка година, да не се ръководя от съдържанието на поместените там чужди хроники. Затова като извори за тях съм използвал само източници от домашен (български) произход: стенограми на Народното събрание, актове на Министерския съвет, българския печат, архивни материали, мемоари и др. документални източници. Целта ми е да помогна на читателя да погледне българите и България през съответния период от две изходни позиции: веднъж отвътре, като участник в стопанския, политическия, обществения и духовния живот на нацията и веднъж отвън, през погледа на чужденеца, който гледа и оценява българите и България съобразно своите интереси и своята ценностна система, понякога натоварена с наятоварена с предубеждения и предразсъдъци. Че интересите имат в тази оценка обикновено водеща роля, личи много ясно дори и тогава, когато се изказва и подчертава позитивно отношение към българите. Много често, щом българите трябва да бъдат похвалени, по-точно - насърчени, съюзниците им не ги наричат вече, както в мирновременния период: "швейцарците..." или "шотландците на Балканите", а възкресяват познатото от предишните войни "прусаците...", заменяно понякога с "японците на Балканите", което е в съзвучие с възлагатата им военна задача.
В проследяването на чуждите хроники през посочения период се натрапва една констатация, която е много актуална във връзка със съвременните усилия на България, да докае волята си за съпричастност към европейската интеграция. В онези години такъв проблем не съществува. Тогава никой не подлага на съмнение мястото на България в европейското пространство. Никой не поставя пред нея списъци с условия, от чиито точно изпълнение да се преценява доколко тя е готова и годна за приобщаване към Европейския съюз, т.е. към модерна и просперираща Европа. Напротив, тогава на България се възлага водеща роля в изграждането на "нова Европа". Тя бива наричана "крепост", "основа", "организационен център" на "югоизточна Европа". Прави впечатление, че когато говорят за България в посочения период, съюзниците им все по-често използват за обозначение на региона названието "Югоизточна Европа" вместо "Балканите", докато среди и политици в англосаксонския свят го наричат "Близкия изток", както бе в османската епоха. Употребата на названието "Югоизточна Европа" тогава има не само географска окраска, която не отделя, а приобщава България към европейския свят в момента и във визията за неговото следвоенно организиране. Една Европа, която политически и военно ще бъде обединена и с единна валутна система. А няколко години по-късно, когато Европа и светът излизат от пожара на войната, започват да лекуват раните си и да развиват модерните си общества по законите на свободния пазар и демокрацията, Югоизточна Европа, в центъра на която стои Българската държава, престава да бъде не само географско понятие, а става знак за отрицателна оценка по два основни показателя: благосъстояние и демократичност. Само защото тя е оставена на изток от вертикалната разделителна ос на Европа, т.е. в источната=недемократичната (тоталитарната) Европа и на юг от хоризонталната й ос, т.е. в южната=бедната Европа.
В показаните пет години от историята на Третото Българско Царство (1939-1943) има няколко събития, които са от голямо значение за съдбата на България и дискусията по тях трябва непременно и безспорно да продължи. Такова събитие несъмнено е присъединяването на България към Тристранния пакт и пропускането на германските войски през българскта територия за настъпление към Гърция и Югославия. Тази българска стъпка трябва да се оценява на фона на тогавашните реалности в Европа и на максимата, че затворената врата пред една велика сила, каквато е германската военна машина, обикновено се отваря "с ритник", съобразно войнишкия жаргон и без да се пита за съгласието на домакина. България, която се проявява като най-лоялен съюзник на Германия има авторитарно управление, но правителството й не е явно национал-социалистическо като това в Берлин или дори на съюзници като Румъния и Словакия, нито е типично фашистко, като това на Италия. Политиката на България е ревизионистична, но българските териториални искания са за територии, отнети от България през предишната война или са населени преобладаващо с българи, което тогава признават редица международни документи. Тази тогавашна българска политика не е в противоречие с прокламираните две десетилетия по-рано принципи на Уилсън за правата на малцинствата и за определянето на границите след допитване до населението. Ревизионистичната политика на България през тези години е в съответствие и с възрожденските национални идеали за обединението на всички българи в една държава. Но и тогавашната българска ревизионистична политика предвижда постигането на тези цели само с мирни средства, какъвто е случаят с връщането на Южна Добруджа след двустранни преговори и споразумение с Румъния. България не изпраща войски нито на Източния, нито на Западния фронт. Български военни части заемат Беломорска Тракия и Вардарска Македония след навлизането на германските войски, когато военните действия са вече прекратени. Нито един български войник не изпълнява бойни задачи на територия извън българските държавни граници. Въпреки вътрешният и външен натиск българското правителство не скъсва дипломатическите отношения със Съветския съюз, но обявява война на САЩ и Великобритания. В последния акт на българското правителство прозира не толкова желанието то да се хареса на съюзниците си е една "символична война", колкото предвидлива застраховка: в случай че Германия загуби войната, да се даде основание на англо-американците да окупират България преди това да стори Червената армия.
България провежда по това време подчертано национална политика, но тя остава чужда за ксенофобята на национал-социализма в Германия и на фашизма в Италия. Въприке че въвежда строги и антиеврейски разпоредби в Закона за защита на нацията, България спасява своите евреи от изпращане в лагерите за унищожение и не извършва репресии спрямо останалите етнически и верски общности, проявявайки към тях традиционните за българския народ толерантност, религиозна и етническа търпимост. Присъединяването на България към Тристранния пакт, което тя прави последна от всички сателити на Германия, трябва да се разглежда, може би, и в още един аспект. На българска територия не се развиват военни действия, които в тогавашната обстановка не биха променили хода на войната, а щяха само да донесат, освен обща разруха и десетки, а може би и стотици хиляди нови черни забрадки.
Вторият голям въпрос, открояващ се през този период, е запазването на неутралитета между България и Турция, който е от изключително значение за хода на войната и съдбата на целия регион, заслуга за което имат определени геополитически интереси, но и правителствата на двете съседни държави.
Третият кръг от въпроси, повдигнати в тези хроники, са свързани с преждевременната и загадъчна смърт на българския цар Борис ІІІ. То занимава българските историци и политици години наред и при все това, независимо, че са приведени многобройни аргументи в подкрепа на официалната версия за внезапното заболяване и последвабата смърт на българския цар, на много от повдигнатите въпроси още не са дадени задоволителни отговори. Факт е, и едва ли някой ще го отрече, че след смъртта на цал Борис ІІІ обстановката в България се променя. Регенти стават негови верни министри и родният му брат, но те винаги са били само изпълвители на държавническите решения, последната дума винаги е имал само царят. Никой от тях, поотделно и заедно, нямат неговото влияние, опит и авторитет, вътре в страната и вън от нея, за да отстояват непоколебимо или да прокарат успешно една или друга политика или решение.
Поместените в този том хроники осветляват и един малко позат и почти непроучен исторически факт. Извършената за кратко време огромна по мащабите си работа по административното уреждане, стопанското и духовното изграждане в новоприсъединените земи в Южна Добуджа, Западна Тракия, Македония и Западните покрайнини. Много бързо се възстановяват старите и се изграждат нови комуникации: шосета, жп линии, гари, мостове и пристанищни съоръжения. Постояват се голям брой модерни административни сгради, здравни и учебни заведения, жилища и културни институти. Пресушават се блата, разкриват се нови производства, строят се язовири, извършва се залесяване на горски площи, разорават се пустеещи земи и се правят подобрения в земеделието. Благоустрояват се градове, изработват се регулационни планове за всички по-големи селища, електрифицират се села, осигурява се съвременно здравеопазване и повсеместно образование. И всичко това се извършва със средства от бюджета и с участието на десетки хиляди работници и специалисти от старите предели. Министерският съвет приема специални програми за развитието и бързото изравняване в стопанско, социално и културно отношение на трите нови области: Ксантийска, Скопска и Битолска с тези от старите граници. Българският народ мобилизира цялата си творческа енергия и ресурси в градивен труд, който много бързо преобразява тези краища, съзнателно пренебрегвани от предишните гръцка и югославска администрации. И всичкото това съзидание става по време, когато световната война бушува из цяла Европа и другите народи пращат кървава дан с многобройни жертви по бойните полета на всички фронтове.
СТОЯН РАЙЧЕВСКИ
3 МАРТ 2002 Г.
БЪЛГАРИТЕ В СВЕТОВНИТЕ ХРОНИКИ
1939-1943
НАРОДНА КУЛТУРА
СОФИЯ 2002
ВЪВЕДЕНИЕ
Периодът 1939-1943 г. е един от най-малко проучените от новата българска история. Десетилетия наред коментарите върху него се поднасяха повече като аргументи и оправдания за много от рецидивите в политическия и сторанския живот на България през следващите години или се манипулираха като наличен изворов материал, необходим за изграждането на героичната летопис на една чисто партийна история, игнорирайки всички останали сложни процеси в българското общество. Този период включва драматичната за Европа 1939 година, която за България е показател за постижения в областта на мирновременното стопанство, в стандарта на живота, в културата, образованието и науката; както и следващите четири военни години, в които страната успява да истане извън пожара на войната, обхванал цяла Европа и голяма част от света. Факт, сам по себе си, достоен за повишен исторически интерес, особено през последните десетина години, когато, общо взето, паднаха всякакви ограничения и търсенето на новата тема създава вече не малко грижи на изследователите. И все пак, твърде ограничен си остава кръгът от историци и автори, като Ил.Димитров, Ст.Нойков, Вл.Радев, Ст.Грънчаров и др., които му посветиха задълбочени изследвания, без да се страхуват, че навлизат в деликатна територия. Искам да вярвам, че този пореден том от световните хроники за българите ще мотивира отново автори да насочат изследователските си търсения тъкмо към тези много драматични и много съдбовни за България години.
Основната ми цел в подбора и на тези хроники отново бе да покажа как българите и България са видяни в посочения период от външния наблюдател, как тогава са оценявани действията и поведението им от приятели и неприятели, от изкусители и от доброжелатели. В този, както и в другите томове от поредицата "Българите в световните хроники", съзнателно съм се старал при написването на въвеждащите текстове към всяка година, да не се ръководя от съдържанието на поместените там чужди хроники. Затова като извори за тях съм използвал само източници от домашен (български) произход: стенограми на Народното събрание, актове на Министерския съвет, българския печат, архивни материали, мемоари и др. документални източници. Целта ми е да помогна на читателя да погледне българите и България през съответния период от две изходни позиции: веднъж отвътре, като участник в стопанския, политическия, обществения и духовния живот на нацията и веднъж отвън, през погледа на чужденеца, който гледа и оценява българите и България съобразно своите интереси и своята ценностна система, понякога натоварена с наятоварена с предубеждения и предразсъдъци. Че интересите имат в тази оценка обикновено водеща роля, личи много ясно дори и тогава, когато се изказва и подчертава позитивно отношение към българите. Много често, щом българите трябва да бъдат похвалени, по-точно - насърчени, съюзниците им не ги наричат вече, както в мирновременния период: "швейцарците..." или "шотландците на Балканите", а възкресяват познатото от предишните войни "прусаците...", заменяно понякога с "японците на Балканите", което е в съзвучие с възлагатата им военна задача.
В проследяването на чуждите хроники през посочения период се натрапва една констатация, която е много актуална във връзка със съвременните усилия на България, да докае волята си за съпричастност към европейската интеграция. В онези години такъв проблем не съществува. Тогава никой не подлага на съмнение мястото на България в европейското пространство. Никой не поставя пред нея списъци с условия, от чиито точно изпълнение да се преценява доколко тя е готова и годна за приобщаване към Европейския съюз, т.е. към модерна и просперираща Европа. Напротив, тогава на България се възлага водеща роля в изграждането на "нова Европа". Тя бива наричана "крепост", "основа", "организационен център" на "югоизточна Европа". Прави впечатление, че когато говорят за България в посочения период, съюзниците им все по-често използват за обозначение на региона названието "Югоизточна Европа" вместо "Балканите", докато среди и политици в англосаксонския свят го наричат "Близкия изток", както бе в османската епоха. Употребата на названието "Югоизточна Европа" тогава има не само географска окраска, която не отделя, а приобщава България към европейския свят в момента и във визията за неговото следвоенно организиране. Една Европа, която политически и военно ще бъде обединена и с единна валутна система. А няколко години по-късно, когато Европа и светът излизат от пожара на войната, започват да лекуват раните си и да развиват модерните си общества по законите на свободния пазар и демокрацията, Югоизточна Европа, в центъра на която стои Българската държава, престава да бъде не само географско понятие, а става знак за отрицателна оценка по два основни показателя: благосъстояние и демократичност. Само защото тя е оставена на изток от вертикалната разделителна ос на Европа, т.е. в источната=недемократичната (тоталитарната) Европа и на юг от хоризонталната й ос, т.е. в южната=бедната Европа.
В показаните пет години от историята на Третото Българско Царство (1939-1943) има няколко събития, които са от голямо значение за съдбата на България и дискусията по тях трябва непременно и безспорно да продължи. Такова събитие несъмнено е присъединяването на България към Тристранния пакт и пропускането на германските войски през българскта територия за настъпление към Гърция и Югославия. Тази българска стъпка трябва да се оценява на фона на тогавашните реалности в Европа и на максимата, че затворената врата пред една велика сила, каквато е германската военна машина, обикновено се отваря "с ритник", съобразно войнишкия жаргон и без да се пита за съгласието на домакина. България, която се проявява като най-лоялен съюзник на Германия има авторитарно управление, но правителството й не е явно национал-социалистическо като това в Берлин или дори на съюзници като Румъния и Словакия, нито е типично фашистко, като това на Италия. Политиката на България е ревизионистична, но българските териториални искания са за територии, отнети от България през предишната война или са населени преобладаващо с българи, което тогава признават редица международни документи. Тази тогавашна българска политика не е в противоречие с прокламираните две десетилетия по-рано принципи на Уилсън за правата на малцинствата и за определянето на границите след допитване до населението. Ревизионистичната политика на България през тези години е в съответствие и с възрожденските национални идеали за обединението на всички българи в една държава. Но и тогавашната българска ревизионистична политика предвижда постигането на тези цели само с мирни средства, какъвто е случаят с връщането на Южна Добруджа след двустранни преговори и споразумение с Румъния. България не изпраща войски нито на Източния, нито на Западния фронт. Български военни части заемат Беломорска Тракия и Вардарска Македония след навлизането на германските войски, когато военните действия са вече прекратени. Нито един български войник не изпълнява бойни задачи на територия извън българските държавни граници. Въпреки вътрешният и външен натиск българското правителство не скъсва дипломатическите отношения със Съветския съюз, но обявява война на САЩ и Великобритания. В последния акт на българското правителство прозира не толкова желанието то да се хареса на съюзниците си е една "символична война", колкото предвидлива застраховка: в случай че Германия загуби войната, да се даде основание на англо-американците да окупират България преди това да стори Червената армия.
България провежда по това време подчертано национална политика, но тя остава чужда за ксенофобята на национал-социализма в Германия и на фашизма в Италия. Въприке че въвежда строги и антиеврейски разпоредби в Закона за защита на нацията, България спасява своите евреи от изпращане в лагерите за унищожение и не извършва репресии спрямо останалите етнически и верски общности, проявявайки към тях традиционните за българския народ толерантност, религиозна и етническа търпимост. Присъединяването на България към Тристранния пакт, което тя прави последна от всички сателити на Германия, трябва да се разглежда, може би, и в още един аспект. На българска територия не се развиват военни действия, които в тогавашната обстановка не биха променили хода на войната, а щяха само да донесат, освен обща разруха и десетки, а може би и стотици хиляди нови черни забрадки.
Вторият голям въпрос, открояващ се през този период, е запазването на неутралитета между България и Турция, който е от изключително значение за хода на войната и съдбата на целия регион, заслуга за което имат определени геополитически интереси, но и правителствата на двете съседни държави.
Третият кръг от въпроси, повдигнати в тези хроники, са свързани с преждевременната и загадъчна смърт на българския цар Борис ІІІ. То занимава българските историци и политици години наред и при все това, независимо, че са приведени многобройни аргументи в подкрепа на официалната версия за внезапното заболяване и последвабата смърт на българския цар, на много от повдигнатите въпроси още не са дадени задоволителни отговори. Факт е, и едва ли някой ще го отрече, че след смъртта на цал Борис ІІІ обстановката в България се променя. Регенти стават негови верни министри и родният му брат, но те винаги са били само изпълвители на държавническите решения, последната дума винаги е имал само царят. Никой от тях, поотделно и заедно, нямат неговото влияние, опит и авторитет, вътре в страната и вън от нея, за да отстояват непоколебимо или да прокарат успешно една или друга политика или решение.
Поместените в този том хроники осветляват и един малко позат и почти непроучен исторически факт. Извършената за кратко време огромна по мащабите си работа по административното уреждане, стопанското и духовното изграждане в новоприсъединените земи в Южна Добуджа, Западна Тракия, Македония и Западните покрайнини. Много бързо се възстановяват старите и се изграждат нови комуникации: шосета, жп линии, гари, мостове и пристанищни съоръжения. Постояват се голям брой модерни административни сгради, здравни и учебни заведения, жилища и културни институти. Пресушават се блата, разкриват се нови производства, строят се язовири, извършва се залесяване на горски площи, разорават се пустеещи земи и се правят подобрения в земеделието. Благоустрояват се градове, изработват се регулационни планове за всички по-големи селища, електрифицират се села, осигурява се съвременно здравеопазване и повсеместно образование. И всичко това се извършва със средства от бюджета и с участието на десетки хиляди работници и специалисти от старите предели. Министерският съвет приема специални програми за развитието и бързото изравняване в стопанско, социално и културно отношение на трите нови области: Ксантийска, Скопска и Битолска с тези от старите граници. Българският народ мобилизира цялата си творческа енергия и ресурси в градивен труд, който много бързо преобразява тези краища, съзнателно пренебрегвани от предишните гръцка и югославска администрации. И всичкото това съзидание става по време, когато световната война бушува из цяла Европа и другите народи пращат кървава дан с многобройни жертви по бойните полета на всички фронтове.
СТОЯН РАЙЧЕВСКИ
3 МАРТ 2002 Г.
Comment