Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Геополитика

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #16
    Ами този форум е за авторски материали.

    Смятам да направя отделен за неща като тези тук.
    albireo написа
    ...в този форум... основно е пълно с теоретици, прогнили интелигенти и просто кръчмаро-кибици...

    Comment


      #17


      Не си прави труда-във форума под авторски материали би могло да се счита всичко щом е пуснато!Няма нищо лошо човек да използва чужди материали,които отразяват неговата гледна точка- това е по-лесно и според мен и по-умно!Не забравяй: "Умният човек се учи от грешките на другите,а глупакът-от своите! " Виждаш ли-тази мисъл не е моя но...ми харесва !

      Comment


        #18
        във форума под авторски материали би могло да се счита всичко щом е пуснато
        Не съм много съгласен с тази твоя лична мисъл, Барабанчик. Все пак "авторско" е нещо, което най-малкото си написал сам. Докато използването на чужди материали се свежда до цитати в авторския текст (или пък преразкази) и материал за анализ и осмисляне.
        Когато попаднеш на някои толкоз интересен матирал, че си струва да се цитира изцяло, винаги е по-добре да даеш връзка към него, а не да го постваш.
        В тази връзка - в неделя прочетох една статия, която много ми допадна, но вместо да отварям тема и да я корипам цялата в нея само бих дал линк:

        така мисля нещата са малко по-чисти.
        Last edited by gollum; 30-11-2004, 00:02.

        Comment


          #19
          Интересный материал предоставляет Барабаньщик.
          По поводу некоторых заключений конечно можно поспорить, но сами статьи заставляют размышлять...
          "Россия безразлична к жизни человека и к течению времени. Она безмолвна. Она вечна. Она несокрушима..." Томас КАРЛЕЙЛЬ .

          Comment


            #20


            Сърдечно благодаря!

            Comment


              #21
              ИСЛЯМЪТ В НОВИТЕ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ УСЛОВИЯ

              В. И. Сажин


              ИСЛЯМЪТ В НОВИТЕ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ УСЛОВИЯ

              Владимир Игоревич Сажин е кандидат на историческите науки, наблюдател на радио “Гласът на Русия”.


              Глобалните исторически процеси през 80-те и 90-те години доведоха до коренни изменения в разположението на политическите и военните сили на планетата. В продължение на повече от четири следвоенни десетилетия политико-идеологическата и военна конфронтация “комунизъм - капитализъм” на глобално равнище практически разделяше света на две части: СССР с неговите съюзници и симпатизанти и САЩ с техните съюзници и симпатизанти.

              Това световно устройство позволяваше и на Москва, и на Вашингтон в определена степен да контролират обстановката в “зоната на тяхното влияние” и да не допускат (или да задушават в зародиш) повечето “вътрешнозонални конфликти”, които обективно разклащаха мощта на монолитните блокове. Наистина това невинаги се удаваше. Понякога сериозни конфликти и даже войни избухваха в “пограничните територии” на зоните на влияние. Като пример могат да се посочат Корея, Виетнам и Афганистан. И все пак, стратегическото противоборство между двете системи като цяло несъмнено способстваше за неутрализацията на междуетническите и междуизповедалните конфликти на регионално равнище.

              Краят на “студената война” обаче ознаменува възникването на нови реалности. Привичното устройство на света, установило се след Втората световна война, бе нарушено. Глобалното противостоене на двете свръхдържави СССР-САЩ, на двата блока - Варшавския договор и НАТО, остана в миналото. Двуполюсният свят, просъществувал няколко десетилетия, бе заменен с многополюсен. Възникнаха нови политически, икономически, идеологически и военни “центрове на сила”: САЩ, обединена Европа, Япония, Китай, Югоизточна Азия и, разбира се, Русия. На тяхна основа се формира нова система на взаимоотношения от най-сложни преплитания на сътрудничество и противоборство.

              В тези нови условия нито Русия, приемник на СССР, нито САЩ са в състояние да влияят в желаната от тях степен на събитията в бившите контролирани от тях райони на света. Поради това потенциалните (или насилствено заглушавани) междуетнически и междуизповедални противоречия излизат напред. Започнаха да избухват конфликти, вече на регионално равнище, които все повече ставаха самостоятелен, определящ фактор на международната, в т.ч. и военната политика. Този процес обаче не бива да се обяснява само с отслабването на “глобалния контрол” от страна на свръхдържавите.

              Още в края на 60-те години се появиха признаци на обективен преход (или субективно насочване?!) на исляма към политиката. Прието е това явление да се нарича “ислямски ренесанс или възраждане”. Ислямът беше роден от политика, чиито гени в продължение на цялата негова 14-вековна история позволяваха да се съхранява високото равнище на политизация на това учение, оказвайки все по-нарастващо влияние върху развитието на социално-политическите процеси в целия свят. При това същността на политическото и социалното значение на исляма се определя от това, че той излиза извън рамките на обикновеното вероучение и представлява сам по себе си сложен обществено-културен феномен.

              Ислямът е повече от религия

              В религиозната система на исляма съществува понятието “дин”. При формален превод това е просто религия. Мюсюлманите обаче възприемат понятието като съвкупност от три съставни части: вяра (иман) - като индивидуална, вътрешна религиозност на човека, като осъзнаване чрез сърцето на истинността на Аллах, благодеяние (исхан) и изпълнение на религиозните предписания (собствено ислямът). Докато обаче първият и вторият компонент присъстват във всички религии, собствено ислямът значително отличава мюсюлманството от тях.

              В най-тесния смисъл ислямът също е комплексна система, чиито съставни елементи са: системата от религиозни догми - “Калям”; налагане на правови, нормативно-регулативни, социално-нравствени и икономически предписания - “Шериат”; основи на мюсюлманското право - “Фикх”, а също сложна обредно-култова система.

              Известно е, че мюсюлманите живеят в страни с различни географски, социални, политически, икономически и културни условия. Хора от много националности на основата на общ език (арабски), на основата на единна книга (Корана) в продължение на столетия са участвали в създаването на нова обща за тях култура, наричана обичайно мюсюлманска, а така също и на мюсюлмански социално-политически традиции. Ислямът бе и остава обща идейна основа на културата и общественото устройство на мюсюлманските страни и региони. Той е прониквал и прониква във всички сфери на техния живот, определял е и определя неговите особености. Ислямът измени хода на социалната, политическата и културната история на огромен ареал, простиращ се върху страни от всичките пет континента. Във всяка от тези страни ислямът има своя специфика, обусловена от особеностите на неговото разпространение; от времето, формите и пътищата на ислямизация на населението; от спецификата на доислямските култове. Това обяснява наличието на голям брой направления, школи, секти и т.н. Като цяло обаче различията в тях са незначителни (те засягат чисто теоретични въпроси на теологията) в сравнение с единството на общите представи, нрави, обичаи, битови правила, които са създали общата, ако може така да се каже, клерикална психология на мюсюлманите, обединени в “уммат ал ислям” - “ислямска общност”. За това способства фактът, че в бита, в ежедневния живот, нравствените обредно-култови норми на исляма, възпитавани още с майчиното мляко в подсъзнанието на младенеца, задълго, по-точно завинаги, остават там и формират особената “мюсюлманска психология” на човека. Поради това въпреки всички обществени катаклизми мюсюлманинът, роден в мюсюлманска страна, завинаги си остава мюсюлманин, ако може така да се кажа, на генетично равнище. Това се отнася и за индивида, и за отделната общност от хора (народности), и за целия мюсюлмански свят, който е прието да се нарича ислямска цивилизация.

              Ислямът обаче включва не само правила и норми, регламентиращи религиозно-култовия и социално-битовия живот на обществото, в т.ч. постъпките и действията на отделните вярващи. Това е всеобхватна универсална система от философски и правни възгледи, определяща и юридическите предписания на мюсюлманското право. Във връзка с това ислямът, от една страна, съвкупност от нормативни положения с религиозен, правов, нравствен, икономически и обредно-култов характер, а от друга - система от държавно-правни учреждения и институции, се проявява като важен елемент на обществено-политическата надстройка на мюсюлманските държави. Т.е. в самата религиозна система на исляма, като че ли политиката в тесния смисъл на понятието свързва всички съставни компоненти. Това е най-важната особеност на исляма, отличаваща го от другите религии. Както писа един от най-видните световни учени ислямоведи Фон Грюнебаум: “...съществуват два взаимно свързани факта, които не бива да се отричат; първият - мисията на Пророка прави арабите способни да проявяват активност в световната история; вторият - всички, без изключение, еволюционни пътища на близкоизточното общество, подобно на лъчи, преминаващи през леща, се пречупват през исляма и дори когато това общество се съпротивлява на съблазните и давленията на исляма, то изпитва неговото дълбоко влияние и даже радикално се променя, включвайки се в съвършено нова историческа система на отношения.” Всъщност това е политика.

              Благодарение на това за милиарди разноезични последователи на Пророка Мохамед, в т.ч. за мюсюлманите в Русия и бившите републики на СССР, ислямът не е само обща религия, но и политическа сила, способстваща за формиране на определен начин на живот, обща култура и светоглед. Именно политическият компонент в исляма, който диктува волята си и на икономиката, и на военното изкуство, и на другите страни на общественото битие на мюсюлманските народи, излиза днес на преден план сред съставните части на тази религиозна система. В най-широк план явлението може да бъде обозначено с обобщаващ термин като “ислямизъм”, т.е. пределно политизирана съставна част на религията на Пророка Мохамед.

              За нас е важно (и тревожно), че по силата на своята генетическа политизираност ислямът днес все повече се превръща в удобно средство за постигане на конкретни политически цели, определяни не от религиозни ценности, а от интересите на политическата борба както вътре в мюсюлманските страни, така и на регионално и глобално равнище. За успеха на “ислямския бум” в последната третина на ХХ век в немалка степен допринесе кризата на “светските идеологии” (преди всичко на западния либерализъм и на комунизма), подтикнала широки мюсюлмански маси да се обърнат към по-близките до техния дух и манталитет чисто религиозни ценности. Пък и за 14 века ислямът стана като че ли неотменима и значима съставна част от всекидневния живот на мюсюлманските народи, при това единна съставна част за различни етноси. В това се проявява силата му и може би така възниква необходимата наситена среда за активизация на ислямския фактор.

              В резултат в мюсюлманския свят постепенно изкристализират ислямистки партии, движения и организации, много от които обявяват за своя цел свалянето на секуларистките режими и укрепване позициите на исляма.

              Какъв политически избор предлага ислямът?

              Разглеждайки съвременния ислям като сложна религиозно-политическа доктрина, явяваща се неотделима съставна част от политическите програми на практически всички действащи в момента в мюсюлманския свят партии, организации и движения, се отделят четири основни негови течения.

              Първо течение. Същността му най-пълно може да се изрази с думите “адаптация и синтез”. В случаите, когато мюсюлманските дейци преценяват позициите на исляма ( т.е. своето собствено положение в системата на държавната власт) като относително слаби, на дневен ред идва методът на “адаптацията” към местните условия с цел постепенно проникване на ислямския начин на мислене във всички сфери на социално-политическия живот на държавата. Духовенството прави всичко възможно, за да задълбочи и разшири максимално своето влияние в обществото, да увеличи броя на вярващите, да направи религията наделима част от обществено-политическата структура на държавата. Ислямските клерикали приспособяват новата религия към съществуващите социално-икономически реалности, традиции и т.н. в държавите - обект на тяхното религиозно-политическо проникване. При необходимост те са готови за компромис с традиционните местни вярвания и властови структури.

              Днес към тази политическа линия се придържа мюсюлманското духовенство в африканските страни, южно от Сахара (Сомалия, Чад, Етиопия и др.), а също в Русия и някои други страни от ОНД. В провеждането на такава политическа линия се използва широк спектър от средства и методи. Например, вътре в страната и извън нея се провежда изгодна за правителството политическа линия, позволяваща не само да се заслужи доверието на режима, но и да се увеличи собственият авторитет сред масите. В съвременните условия мюсюлманските религиозни дейци активно се включват в борбата за мир, за освобождаване на страните им от неоколониална зависимост, обявяват се против пиянството, наркоманиите, порнографията, пропагандират уважение към по-възрастните, апелират към националните и патриотичните чувства на вярващите. В условията на политическа стабилност дейността на мюсюлманското духовенство, изхождащо от позицията “ адаптация и синтез”, като цяло способства за поддържане на висок нравствен климат в страната. В периоди на кризи, като например в първите години на държавна независимост на редица мюсюлмански републики на бившия СССР, едни групи религиозни дейци се обявяват за поддържане на реда и подкрепят своите правителства, а други, преди всичко радикално настроени, се стремят (и продължават) да използват ислямския фактор за политическите си цели.

              Второто течение. Най-разпространено е в страните, където ислямът е държавна религия, но участието на религиозни дейци във формирането на политическия курс е ограничено. В много социологически и политологични изследвания то най-често се определя като “консервативно” или “традиционалистко”. Последователите на това направление имат достатъчно здрави позиции в държавната система и промяната им, по тяхно мнение, не само няма да допринесе за укрепване позициите на исляма в дадените условия, но и би могла да се отрази отрицателно на собстве-ното им положение. Най-ярък пример за идейно-политическата концепция на ислямския консерва-тизъм е доктрината, разработена в един от най-големите теологични центрове на Египет “Ал Азхар”, чиито сътрудници са със статут на държавни служители и активно подпомагат провеждането на правителствената линия в живота. Към традиционно-консервативното течение могат да се отнесат също повечето официални религиозни дейци на пакистанската, саудитската, йорданската, кувейтската и много други мюсюлмански общности. В своя политически ипостас традиционно-консервативният ислям в тези страни се изявява като стабилизираща сила, призвана да съхрани и умножи политическите, икономическите и социалните достижения на държавата.

              Третото течение е фундаментализмът. Този термин, въведен от западните учени и политици, обозначава съвкупността от течения в мюсюлманската обществена мисъл, насочени към укрепване на вярата в основополагащите източници на исляма, безпрекословно изпълнение на предписанията на Корана и изискванията на законите на Шериата, въвеждане на традиционните мюсюлмански правила като задължителни норми във всички сфери на живота. Като една от основните разновидности на фундаментализма може да се приеме движението, създадено в средата на ХVIII век в Централна Арабия от Мухамад ибн Абд ал-Ваххаб. Основните положения на това учение днес се явяват официална идеология в Саудитска Арабия. Елементи на фундаментализма можем да намерим и в съвременната политика на Обединените арабски емирства, Катар, Бахрейн, Кувейт и други мюсюлмански държави. Историята и политическата практика обаче показват, че след идването им на власт, върховете на фундаменталисткото движение започват бързо да еволюират към ислямския консерватизъм, а най-радикално настроените негови части постепенно се превръщат или в легална опозиция (ако такава въобще остане), или преминават към екстремизъм както вътре в своята страна, така и в международен мащаб.

              Четвъртото течение е представено именно от радикалния фундаментализъм, неразривно свързан с тероризма, подривната дейност и всички екстремистки прояви, приемани в Европа и Америка често като ислямски фундаментализъм въобще.

              Не можем да не се съгласим с твърдението на руския политолог А.Игнатенко, определящ фундаментализма като обществено явление, призоваващо за връщане към това, което се определя като първооснова (фундамент) на колективното битие. Трябва да се знае, че “има различни фундаментализми”: православен, комунистически (неосталинистки), ислямски и т.н. Но освен това е редно да се добави, че всички гореспоменати фундаментализми се различават и по методите за достигане на главната цел - “да се завърнеш в прекрасното минало”, по степента на фанатизъм на техните привърженици, осъществяващи опити за възстановяване на първоосновите. Поради това е напълно закономерно да се разграничават умереният (и донякъде даже прогресивен на определени етапи от историческото развитие на едно или друго общество) фундаментализъм и радикалният, екстремисткият, пораждащият ненавист, антагонизъм и вражда както в отделната страна, така и в региона и в света.

              Именно радикалният, екстремисткият фундаментализъм използва днес терора като метод за достигане на своите политически цели.

              Ислямът и терорът

              Историята свидетелства, че тероризмът и ислямът са се развивали по свои собствени пътища и практически никога не са се пресичали. Учените отдавна са достигнали до извода, че като цяло тероризмът е преди всичко социално-политическо, а не религиозно явление. Светът помни, че през ХХ век тероризмът има различни цветове - кафяв, червен, при това с различни оттенъци. Днес основният му цвят е зелен. Това не е случайно. В определени епохи тероризмът успява да се маскира и прикрива зад различни идеологически доктрини, които в конкретния исторически момент имат най-голямо разпространение сред маргиналната част на обществото в дадена страна, недоволна от своето положение и неспособна да постига политическите си цели със законови средства. Така е при фашизма, така е и при болшевизма. Образно казано, тероризмът е реакция на политически импотенти, разпръскващи своята ненавист, завист и непълноценност върху променящия се свят, който те не могат да възприемат. Именно на маргинално-радикална почва могат да покълнат семената на тероризма. Но създаващата се ситуация се използва не само от лумпени. Темповете и мащабите, в които нараства тероризмът, се определят от интензивността, с която той се финансира. Ясно е, че основна роля тук имат престъпните международни кланове, независимо от това колко близо стоят те до т.нар. респектабилни слоеве на обществото и даже до властта. Нещо повече (историята потвърждава това), нерядко самата власт, по своята същност престъпен картел, се явява основен спонсор на тероризма.

              Това се потвърждава от историята на ислямисткия тероризъм. Повечето екстремистки групировки, действащи под знамето на исляма, произхождат от Обществото на братята мюсюлмани, основано в края на 20-те години в Египет от учителя Хасан ал-Банна. Възникнало като религиозна организация за “поправяне на нравите” на мюсюлманите, “Братството” бързо се превръща в подобие на политическа партия с ясна идеология. “В исляма религията е неотделима от държавата, от политиката. Истинският мюсюлманин не е този, който се моли на Аллах. Той е длъжен да живее с проблемите на цялото мюсюлманство и да се бори за това обкръжаващото общество да живее по Шериата, а единствената конституция на държавата да бъде Коранът”, учи Хасан ал-Банна. Предлага се при необходимост борба с оръжие в ръце: “Джихадът е нашият път, смъртта в името на Аллах - нашият висш стремеж”, гласи девиз на “Братството”.

              През 1948 г. отряди на “братята-мюсюлмани” вземат участие в Палестинската война, а когато Египет, редом с други арабски страни, претърпя в нея поражение, се разгърна терор против “виновниците” за това. След убийството на премиер-министъра Махмуд Нукраши, правителството се стресна - активистите на “Братството” се оказват в затворите, а неговият лидер Хасан ал-Банна е застрелян от агенти на тайната полиция.

              Поредната смяна на кабинета в Египет позволи на “братята” отново да се легализират. Те влизат в контакт с революционната организация “Свободни офицери”, свалила през 1952 година крал Фарук. Скоро обаче новият режим стоварва върху тях още по-жестоки репресии. Като повод за това служи покушението на един от членовете на “Братството” срещу президента Гамал Абдел Насър. Дали то е отмъщение за отказа на Насър да изгражда в Египет “ислямска държава”, или “инсценировка” на Насъровите спецслужби с цел да се отстрани влиятелен конкурент в борбата за умовете на египтяните, и до днес не се знае. Организацията обаче е разгромена: няколко нейни лидери са убити, хиляди активисти и редови членове се оказват в затвори и лагери, а тези, които успяват да се отърват от арест, бягат зад граница: едни в Саудитска Арабия, други - в Сирия и Ливан, трети - в Западна Европа.

              През 1964 г. част от “братята” са амнистирани и излизат на свобода, но скоро властите разкриват поредния заговор срещу Насър. Главен обвиняем по време на процеса става видният теоретик на “Братството” Сайид Кутб - интелектуалец, учил в САЩ, увличал се като младеж по социалистическите идеи. Възгледите на Кутб за “повелите на съвременността” се отличават с краен радикализъм. Той смята, че мюсюлманският свят се е върнал към езическото “невежество” и борбата за вярата трябва да започне отначало. Според Кутб джихадът трябва да се води не само срещу явните врагове на исляма, но и срещу “псевдомюсюлманите”, особено срещу “управниците - вероотстъпници”.

              Животът на Сайид Кутб завършва на бесилката, но неговите идеи вдъхновяват много представители на младото поколение “братя”, намиращи се тогава в затворническите килии. От началото на 70-те години, вече при президента Ануар Садат, в Египет се появяват екстремистки групи от последователи на Кутб, които избират терора като основен метод за борба.

              През 1974 г. членове на “Партията за ислямско освобождение” правят опит да завладеят Военнотехническата академия в Кайро. През 1977 г. “Общество на мюсюлманите” отвлича, а след това убива мюсюлманския богослов шейх Мухамед аз-Захаби. Екстремистките групи нападат полицейски участъци, устройват взривове в нощни клубове, нападат християни. В университетските градчета се появяват “ислямски групи”, които тероризират левите и светски настроени студенти, борят се за изграждане на молитвени храмове в помещенията и участват в антиправителствени демонстрации.

              През октомври 1981 г. самият президент Садат, “изпуснал духа от бутилката”, пада от куршумите на бойци от групата “Джихад”. Терористите изпълняват заповед на своя духовен лидер - слепия шейх Омар Абдел Рахман, “осъдил” Садат на смърт заради подписването на мир с Израел.

              Подобен процес протича и в други кътчета на мюсюлманския свят. В арабските страни повечето екстремистки групи възникват на основата на недоволството на радикалите от “излишната умереност” на ръководствата на местните “Братя-мюсюлмани”. Така се появяват например “Палестински ислямски джихад”, създаден през 1979-1980 г. от палестински студенти в Египет, и “Армия на Мохамед”, появила се през 1990 г. в Йордания.

              Много малки радикални групи, възникнали в началото на 80-те години, бързо се дискредитират в своите страни заради терор срещу държавни чиновници и връзки с чужди спецслужби. От началото на 90-те години обаче на сцената излиза ново, още по-агресивно движение, вдъхновено от идеите на същия този Кутб. Негово ядро стават “арабските афганци” - доброволци, воюващи против съветските войски в Афганистан.

              Терорът и «Ал Кайда»

              Нова страница в историята на “ислямския” тероризъм се открива, когато в разгара на войната в Афганистан в пакистански Пешавар се създава “Бюро за услуги” - организация, заела се с препращането в Афганистан на доброволци “на свещената война” от арабските страни. Създатели на “Бюрото” са двама души - представителят на палестинските “Братя-мюсюлмани” в Пешавар Абдалла Аззам и световноивестният днес саудитски милионер Осама бин Ладен.

              Отделения на “Бюрото” са създадени в много страни по света, в т.ч. Западна Европа и САЩ. Смята се, че в Афганистан са преминали обучение около 10 хиляди муджахидини, повечето от които не са били афганци, а произхождат от Саудитска Арабия, Алжир, Египет, Йемен, Пакистан, Судан и други мюсюлмански страни. В тези години, както е известно, муждахидините се ползват с активната поддръжка на САЩ. За тяхното оборудване и снабдяване със съвременно оръжие, в т.ч. “Стингери”, ЦРУ е харчело по 500 млн. долара годишно.

              През 1988 г. Бин Ладен създава в Афганистан нова организация под името “Ал Кайда” (База), чиято цел е да разпространява “джихада” в другите страни по света. “Ал Кайда” се ражда по волята на хора, които не могат да се нарекат мизерстващи. Израста в средата на група арабски ислямистки екстремисти, преди всичко със саудитски произход, представляващи група милионери, които разпределят средствата от спонсори, в т.ч. и от ред западни спецслужби, насочени за поддържане на афганските муджахидини, воюващи със съветските войски след 1979 година.

              След изтеглянето на съветските войски от Афганистан Бин Ладен се връща в Саудитска Арабия, където излиза с остри изявления, осъждащи присъствието на американски войски на “свещената земя на исляма” по време на войната в Залива. Заради призива му към населението да въстане против “лицемерния” кралски режим, през 1994 г. той е лишен от саудитско поданство и изгонен от страната. След кратко пребиваване в Судан през 1996 година Бин Ладен се връща в Афганистан, където по това време на власт се утвърждава движението на талибаните. По време на талибанския режим, опиращ се на подобни идеологически принципи, “Ал Кайда” разполага в тази страна няколко тренировъчни лагера, в които преминават обучение около 20 хиляди наборници от различни страни, повечето от които се връщат след това у дома. Преди това Бин Ладен създава тренировъчни лагери в Сомалия и Судан, а според някои сведения - и в Чечня и Косово.

              Днес се предполага, че “Ал Кайда” има “спящи” клетки и съюзни организации в 100 страни по света. Най-силните европейски подразделения са създадени в Германия, Италия и Испания. “Ал Кайда” има делови връзки с контрабандисти и търговци на оръжие. Един от източниците на доходи, наред с даренията, са търговията с африкански диаманти и афганистански наркотици. Уникалността на «Ал Кайда» е още и в това, че успява да подчини или обедини множество независими терористични групи, действащи досега независимо една от друга. През февруари 1998 г. Бин Ладен обяви създаването на “Световен ислямски фронт за борба против юдеите и кръстоносците”, в който влизат няколко арабски и пакистански терористични организации. Към тях се причисляват “Египетски ислямски джихад”, египетската “Джамаа Ислямийа”, “Либийска ислямска бойна група”, йеменската “Ислямска армия Адена”, кашмирските “Лашкар-и-Таиба” и “Джаиш-и-Мохамед”, “Исламско движение на Узбекистан”, алжирските “Салафистка група на призива и битката” и “Въоръжена ислямска група”, малайзийско-филипинската “Абу Сайяф”. След взривовете в Истанбул към “Ал Кайда” са се присъединили турските “Ислямски велики конници на Изтока” и “Бригади на Абу Хафас Ал-Масри”.

              През последното десетилетие «Ал Кайда» стана, ако не една от най-мощните, то във всеки случай най-известната терористична организация. Терористичната мрежа, създадена от Осама бин Ладен, за първи път в съвременната история бе призната за пълноценен военен противник от най-мощните държави в света. “Ал Кайда” има проста и популистка програма: тя се обявява за ограничаване на пагубното влияние на Запада, за замяна на корумпираните режими на мюсюлманските държави с фундаменталистки ислямски режими. В идеален вариант всички мюсюлмани в света трябва да живеят в една страна - Халифат, която ще се управлява по най-справедливите закони на Шериата, тъй като те са основани на божествения Коран. Ислямската демокрация, основана на божествени заповеди, а не на закони, създадени от хора, по определение е по-справедлива.

              Днес много публицисти наричат международната ислямистка терористична мрежа “ислямистки интернационал”. В това има някаква истина. Но въпреки това на този престъпен интернационал явно му липсва единен щаб, единно финансиране. Нещо повече, ислямистките терористични организации и преди всичко “Ал Кайда” в последно време разсредоточават своите сили и средства, използвайки малки, несвързани една с друга терористични групировки, действащи самостоятелно, без указание от “центъра”. По този начин ислямският тероризъм, представен на първо място от “Ал Кайда”, не е нов феномен. Ново в него се явява равнището, на което терористите превеждат своите нечовешки актове.

              Необходимост от борба с илямския тероризъм

              През 2003 г. терористичните организации, свързани с “Ал Кайда” или деклариращи подобна връзка, са извършили минимум 15 терористични акта и са убили около 400 души, а около 800 са били ранени или контузени в различна степен. Приблизително толкова терористични акта на “Ал Кайда” са предотвратени. Преди това членове на “Ал Кайда” са се опитали да взривят в САЩ “мръсна” атомна бомба, да проведат биологична атака във Великобритания, химическа - във Франция, и са организирали успешна атака по море, взривявайки френски танкер. Атаки са регистрирани в Русия, на Филипините, в Саудитска Арабия, Пакистан, Мароко, Индонезия, Индия и Турция. Има сериозни подозрения, че бойци на “Ал Кайда” участват в нападения над американски части и граждански обекти в Ирак.

              Според заявление на Държавния департамент на САЩ за две години след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. са заловени или убити почти две трети от висшите ръководители и ключови фигури на “Ал Кайда”. Тези усилия обаче не водят до желания резултат: американски експерти смятат, че през последните две години “Ал Кайда” е променила стратегията на своите действия и е станала по-опасна. Нещо повече, под влияние на “Ал Кайда” възникват нови, неизвестни по-рано терористични структури. Взривовете в синагогата в Истанбул са организирани от “Бригадите на Абу Хафс Ал Масри”. Тази организация е избрала името си в чест на Мохамед Алеф, известен също като Абу Хафс, един от висшите ръководители на “Ал Кайда”, убит в Афганистан през ноември 2001 година.

              По време на двегодишната антитерористична кампания в света са замразени активи на стойност повече от 200 млн. долара, блокирани са повече от 1.4 хиляди банкови сметки, принадлежащи на 300 организации, свързани с терористи. Това кара “Ал Кайда” да измени тактиката си. Днес малките терористични групи са на пълна самоиздръжка в своите региони и страни. По-рано спецслужбите са разкривали терористи, проследявайки финансовите потоци, обикновено излизащи от страните на Близкия изток и крупните мюсюлмански общини в САЩ и Западна Европа. Днес този източник за получаване на информация е слабоперспективен.

              Независимо от всички трудности обаче международната общност активно търси пътища за създаване на ефективна система за сигурност и противодействие на тероризма. Нито една цивилизована страна в света не отрича необходимостта от решителна борба с международния тероризъм, но светът се сблъсква с отсъствието на механизъм, способен ефективно, адекватно и в рамките на международното право да реагира на предизвикателствата на терористичния интернационал. Отсъствието на подобен механизъм се обяснява с няколко причини. Първо, отсъства единен възглед за самото явление “тероризъм”. Няма общо разбиране на термина “тероризъм”. Сложността идва от това, че тероризмът е многолик. Той се маскира и прикрива с различни идеологически и политически доктрини. Терористите, носещи смърт, често се наричат и революционери, и борци за свобода, за национално самоопределение.

              Във връзка с това международната общност в лицето на ООН трябва в най-скоро време да приеме законодателен документ, в който на това опасно политическо явление “тероризъм” се даде еднозначно юридическо определение, непозволяващо да се интерпретира в полза на теснополитически интереси от различни политически групировки или страни. Това би позволило достатъчно точно да се определят всички случаи на тероризъм, да му се противодейства по-ефективно и да се избягват двойните стандарти в провеждането на всеобщата антитерористична борба.

              Второ, светът се промени. Той вече категорично не е този, който е бил преди 30, 20 или 10 години. Технологичната революция и глобализацията в икономическата и финансовата сфера обективно способстват за повишаване на възможностите на тероризма.

              Трето, измени се и самият тероризъм. От самотни фанатици в края на ХIХ век той премина към разгърната, добре разработена, строга световна система, разполагаща с огромни материални, финансови, идеолого-пропагандни и човешки ресурси. Държавните граници вече не представляват преграда за екстремистите. Техните международни терористични организации сами по себе си не са просто национални групировки от заговорници и фанатици, а крупни синдикати с вътрешно разделение на труда, разполагащи със “свои хора” в различни звена на държавния апарат, на промишления и финансовия свят на много страни. В света протича процес на интернационализация и глобализация на тероризма. Според някои данни този процес завършва, за което свидетелства формирането на ислямисткия терористичен интернационал. Това би могло да подрони стабилността не само в отделни държави, но на регионално и даже на глобално равнище. Съвременният тероризъм, разполагайки с най-нови въоръжения и технологии, се превръща в “супертероризъм”, заплашващ цялото човечество. Това е заплаха номер едно.

              Борбата с това явление изисква колективен разум, колективен орган, способен оперативно и без да засяга невинни, да поразява и унищожава международните терористи по цялата планета. Опитът от последните години обаче показва, че ООН по силата на своята бюрократичност и неповратливост е неспособна да реагира оперативно и ефективно на предизвикателствата на международния тероризъм. Нужен е принципно нов мобилен интернационален механизъм със структура, позволяваща да се противодейства на разгърнатата и многообразна престъпна дейност на терористите.

              В частност се издига идеята за създаване на наднационална система, обединяваща антитерорис-тичните сили, в състава на които могат да влизат упра-вленски, информационно-аналитични, разузнава-телни, контролно-финансови, контрапропагандни и силови структури - добре екипирани контратерористични части, подготвени за прехвърляне в неспокойни региони. Цялата международна антитерористична система обаче би трябвало да се създаде под егидата на ООН, с нейната благословия, на трайна юридическа основа.

              И още нещо. Може би най-главното. В новите геополитически условия ислямът, обединяващ днес около 1,5 милиарда души, трябва да стане главната сила, противодействаща на международния ислямски тероризъм. Ислямският тероризъм е извращение на основите на човечността. И доколкото това извращение носи религиозен, теологичен характер, то и борбата с него трябва да става с религиозни и теологични средства.

              В действителност в исляма има немалко хуманни разклонения, течения, секти, школи, сред чиито последователи има духовни авторитети, отричащи екстремистките човеконенавистнически измерения на мисълта. Необходимо е да се обединят тези учени -теолози, да се създаде от тях “теологичен щит” за защита на исляма и съответно на целия останал свят от теорията и практиката на тероризма. Духовните лица, които ще употребят своя авторитет за разобличаване на мита, обосноваващ терора, и за обявяването му за ерес, ще дадат своя ефективен принос към международната антитерористична борба.

              В днешното проявление на ислямския тероризъм освен привичното и обичайно за това отвратително явление убийство на невинни хора, се наблюдава и мотивът за самоубийство. Някои или не го забелязват, или го възприемат като нещо естествено, а това е извращение на исляма - религиозен човек да унищожава невинни хора и собствения си живот. В Корана ясно е казано: ”Да убиеш човека, значи да убиеш човечеството”. Убийството е грях. “Не убивай” е библейска заповед, валидна и за исляма. От друга страна, самоубийството също е извращение на исляма. Всички религиозни учения утвърждават, че Бог е създал човека за живот, а не за смърт и не за да отнема сам живота си. Всяка религия определя самоубийците като грешници, не позволява погребването им с останалите.В случая с днешните ислямистки терористи е точно обратното - прослава на самоубийците. Те се оказват елит, а не отхвърлени. В Корана могат да се намерят достатъчно убедителни аргументи против такъв грях като самоубийството. Отровено от митовете за самопожертвованието в името на Аллах, днешното поколение ислямски терористи, често малограмотни и зомбирани от своите лидери - престъпници, се нуждае от истинския ислям. Това е огромно поле за битка. Именно такива са задачите - за теологическа и идеологическа борба с теориите на ислямския тероризъм и за научно доказване на факта, че истинският ислям и тероризмът са несъвместими.

              Comment


                #22
                ²²

                ПЕРСПЕКТИВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА МОДЕРНИЗАЦИЯ В АРАБСКИТЕ СТРАНИ



                Събитията, разгръщащи се в Арабския изток на границата на ХХ-ХХI век, водят към неутешителния извод, че пред очите ни се разпалват старите конфликти и възникват нови. Сред тези, които заемат особено видно място на страниците на вестниците и на телевизионните екрани, трябва да отделим продължаващия арабско-израелски конфликт и новия кръг в спиралата на палестинско-израелското противопоставяне, довел до началото на втората палестинска интифада през септември 2001 година.

                Повече от негативни за региона са последиците от т. нар. антитерористична операция, инициирана от Вашингтон и довела до още по-голямо засилване на напрежението. Разширяването на дъгата на нестабилност на Изток продължава с “реанимирането” на кризата около Ирак, предизвикала в крайна сметка военна операция на САЩ и техните съюзници през пролетта на 2003 г.

                Тези сложни международни процеси оказват въздействие на вътрешнополитическата обстановка практически във всички страни от региона на Арабския изток. На властите често им се налага да полагат изпити за способността им за оцеляване в условията на осъществяващата се опасност от външна заплаха и вътрешна нестабилност.

                На фона на нарастване на регионалното напрежение на границата на хилядолетието Арабският изток преживя и смяна на управляващите елити в редица ключови страни. Въпросът за приемствеността във властта е един от най-важните и показателни в политическата култура на Арабския изток. Стабилната десетилетия наред политическа система от време навреме бива разтърсена сериозно в една или друга арабска страна. Това става при кончината на някой управник или при идването на власт на нови ръководители в резултат на избори или преврат (което се случва не рядко).

                Специфика на политическата система на Арабския изток се явява значителната роля на държавния глава, който съсредоточава в свои ръце лостовете на управление както във вътрешнополитическите дела, така и на международната арена.

                В страните с републиканска форма на управление при смяна на властта тя най-често се обсебва или от децата на отишлия си държавен глава, или от управляващия клан. Това дава основание на либерално настроените кръгове на Запад да говорят за твърде незначителната роля на изборите като демократична институция в политическия живот на страните. А следователно и за неспособността на гражданите чрез гласуване да влияят върху своята съдба.

                На Запад не се вземат предвид политическите традиции на Изтока, където изборността, многопартийността, свободата на печата и прочие атрибути на демокрацията никога не са били цел, а само средство, поради което си струва да се прибягва до тях само при необходимост. Затова
                западната ценностна система среща множество препятствия при опитите
                за вграждане в източните общества

                Специфична особеност на политическия опит на Арабския изток от края на ХХ и началото на ХХI век се явява задачата за укрепване на съществуващата властова система и предаването на властта по наследство или на принципа на “управляваната демокрация”. При това резултатите от изборите най-често са лесно прогнозируеми и главното - имат второстепенно значение, тъй като няма да доведат до съществено изменение в политическия курс на страната.

                В условията на нестабилност на политическата система ролята на стабилизиращ фактор играят армията и спецслужбите. В редица страни те служат за здрава опора на политическия елит, а в някои случаи и сами го олицетворяват.

                В арабските страни с монархическа форма на управление процесът на предаване на властта като цяло минава безпроблемно, гладко. През 1999 г. “патриарсите” на близкоизточната политика - кралят на Йордания Хюсеин и кралят на Мароко Хасан II, бяха сменени от своите синове Абдула II и Мохамед VI. Първите години от управлението на младите владетели показаха, че тези две разположени в различни краища на Арабския изток кралства в близко бъдеще са способни да достигнат твърде впечатляващи резултати като цяло и преди всичко в сферата на икономиката. До голяма степен заслугата за това е на отишлото си поколение монарси, създали здрав фундамент за последвалия скок.

                Консерватизмът в системата на държавното устройство и методите на управление на страната се компенсират с лихвите от безспорните очевидни успехи в икономиката и от ръста на благосъстоянието на поданиците. При това и Мароко, и Йордания традиционно поддържат със САЩ добри отношения, което е гаранция, че Вашингтон би помогнал в случай, че някой реши да посегне на властта на управляващия елит. В такива страни не бива да се очакват съществени смени в политическия курс.

                В последните години от своя живот Хафез Асад направи много, за да подобри авторитета на Башар Асад сред сирийците. Башар преминава интензивна военна подготовка, завършвайки двегодишен курс на обучение във военна академия, където защитава дисертация. Той участва заедно със своя баща в решаването на ежедневните въпроси от живота на страната. На Башар Асад е възложено да се грижи за отношенията с Ливан, които винаги са били предмет на особено внимание за Сирия. Още първите месеци от управлението на младия президент показват, че “уроците” на неговия баща не са отишли на вятъра. На кормилото на държавното управление застава силен човек, решително настроен да въведе уверено своята страна в третото хилядолетие под флага на реализацията на плановете за междуарабска интеграция.

                В лицето на Сирия САЩ, мечтаещи да преправят политическата карта на Близкия изток по свое усмотрение, срещат силен отпор. Дамаск в днешно време се явява като че ли последният бастион на панарабизма. Например в конституцията на Сирия е написано, че “всяка опасност, на която е изложена която и да е арабска държава от страна на колониализма и ционизма, се явява в същото време и опасност, заплашваща цялата арабска нация”. Стремежът на Сирия за създаване на регионални съюзи, при това с участието не само на арабски страни, среща отпор от САЩ, които не желаят в Близкия и Средния изток възникване на нов “център на сила”. Независимият курс на Дамаск е в разрез с откровено експанзионистичните стремежи на Вашингтон в Близкия изток и това до голяма степен предопределя характера на сирийско-американските отношения, които в началото на ХХ век продължават да си остават сложни.

                Башар Асад се ползва с голяма популярност сред своя народ. Откликвайки на желанията на интелигенцията, младият президент провежда курс на постепенна либерализация на обществения и политическия живот на Сирийската арабска република (САР). През 2003 г. управляващата в Сирия Партия на арабското социалистическо възраждане (ПАСВ) прие решение “да отслаби вмешателството” в политическия и икономическия живот. Както е заявено от страниците на партийния вестник в резолюция за изводите от състоялото се в Дамаск през лятото на 2003 г. заседание на ръководството на ПАСВ, партията “не трябва да подменя изпълнителната власт”. “Членовете на партията и партийните органи са длъжни само да направляват и контролират държавните структури”. Сирийските медии отбелязват, че това решение на ръководството на ПАСВ било “възприето с въодушевление от сирийската общественост”. Отслабването на партийния контрол трябва да осигури “оптимално взаимодействие на всички членове на обществото независимо от политическите им възгледи”.

                Въпреки неотдавнашните стълкновения между араби и кюрди през март 2004 г., в страната в продължение на много години цари мир между националностите и вероизповеданията. Такива крупни национални малцинства като кюрди и арменци заемат подобаващо място в държавния и частния сектор на обществения живот. В Сирия практически няма престъпност. Още през 80-те години на ХХ век Хафез Асад се разправя с “желязна ръка” с екстремистите.

                Макар и не с бързи темпове, успешно се развива икономиката. Възможност да лансират свои идеи получават различни обществени организации, СМИ, а борбата с корупцията е изведена като едно от приоритетните направления в дейността на държавата.

                В тази ситуация САЩ нямат никаква възможност да дестабилизират Сирия отвътре. Залага се на външен натиск върху Дамаск. Обаче и във външната политика Сирия за последните години постигна значителни успехи. Развиват се отношенията със страните от Европа, укрепват отношенията с Турция, както и преди най-близък стратегически партньор е съседен Ливан. С бързи темпове върви задълбочаването на отношенията в различни сфери с отдавнашния съюзник на САР в региона - Ислямска република Иран. Освен това по традиция са тесни връзките между Дамаск и Москва - днес Сирия е един от малкото реално действащи аванпостове на руското влияние в района на Близкия и Средния изток.

                В тази ситуация главен коз за САЩ в играта за намаляване на влиянието на Сирия в региона остава Израел. Вашингтон неведнъж е давал да се разбере, че не ще се противопостави на военни акции на Израел против Сирия дори ако подобни акции противоречат на нормите на международното право.

                На фона на задълбочаване и укрепване на отношенията на Сирия с Египет официално Кайро много болезнено възприема заплахите от страна на Израел (подкрепяни от САЩ) по адрес на Дамаск. Египет рязко осъди израелската атака на палестинските лагери на територията на Сирия на 5 октомври 2003 г. Властите в АРЕ, които също полагат големи усилия за активизиране на междуарабската интеграция, твърде негативно възприеха тази акция на Израел. Сирия бе и си остава една от ключовите страни в арабския свят и поради това всякакви враждебни действия против нея се приемат от египетското ръководство, интелигенция и общественост като опит за отслабване и на нейните собствени позиции.

                В самия Египет вътрешнополитическите процеси протичат спокойно. На 26 септември 1999 г. президентът на Египет Хосни Мубарак е избран за пореден - вече четвърти - шестгодишен президентски мандат. На общ референдум за него гласуват 93.8% от избирателите. Съгласно конституцията на Египет преки президентски избори в тази страна не се провеждат. Кандидатурата на бъдещия държавен глава се утвърждава от Народното събрание (парламента) и се предлага на всенароден референдум. Мнозинството в парламента е на възглавяваната от Мубарак Национал-демократическа партия (НДП).

                Хосни Мубарак се старае ролята на страната му в международните отношения да е колкото се може по-значителна. Египет е страна, притежаваща голяма политическа тежест в Арабския свят, и стремежът е към укрепване на лидерството й в него, макар и да не е облагодетелствана с колосални запаси от въглеводородни суровини като страните от Персийския залив. Във външната си политика Египет се опитва да бъде един от спонсорите на палестинско-израелското урегулиране, да е ключово звено в системата на сигурност както в Северна Африка, така и в региона на Арабския Машрак. В страната властите залагат на мащабни национални проекти, които при успешна реализация могат да решат вътрешните проблеми и съществено да повишат престижа на Египет на международната арена. Става дума за планове Египет да стане един от най-крупните доставчици на природен газ в света, център за иновации в информационните технологии, а също така да бъде решен и проблемът с водните ресурси в басейна на река Нил.

                Всичко това безспорно е трудно за реализиране без солидната финансова подкрепа на Запада, преди всичко на САЩ. Вашингтон ежегодно отделя за Египет около 2 млрд. долара безвъзмездна помощ. Поради това, докато се стреми да укрепи своето регионално лидерство в Арабския изток, Египет в обозримо бъдеще е обречен и на тясно сътрудничество със Съединените щати. И Западът, и Изтокът, и, разбира се, арабските страни, са заинтересовани в Египет да цари мир и спокойствие. Това определя особеното място на държавата, играеща ролята на посредник между арабския свят и Запада, особено що се касае до насъщните проблеми на арабската общност. В този смисъл сегашният управляващ режим начело с опитния Хосни Мубарак устройва мнозина.

                От 1981 г., когато застана на кормилото на властта в Египет, Хосни Мубарак успя да постигне много. Той сполучи да изведе Египет от изолацията, в която бе изпаднал след подписания с Израел сепаративен мирен договор през 1979 г. , и още през 80-те години да възстанови членството на Египет в Лигата на арабските държави и Организацията Ислямска конференция. В началото на 90-те години на XX век страната си възвърна званието лидер на арабския свят. Без нейното участие днес не се решава нито един въпрос на близкоизточната политика и на първо място - арабско-израелският мирен процес. Мубарак проведе реформи по либерализацията на икономиката, създаде милиони работни места, значително снижи нивото на инфлацията. Но като главно достижение на президента трябва да се счита победата му над фундаменталистите, държали в страх страната в продължение на много години. Според мнението на наблюдателите именно заради това хората неизменно казват “да” на Мубарак при референдумите.

                Слабо място на управляващия режим би могла да бъде неубедителната му социална политика. Икономиката се развива успешно, но голяма част от хората не усещат това. Числеността на населението стремително нараства, а икономическите показатели не успяват да догонят демографския ръст. През 2003 г. населението на Египет превиши 70 -те милиона.

                На международната арена за повече от двадесет години президентстване Хосни Мубарак успя да се утвърди като внушаваща доверие политическа фигура. Отчитайки като цяло благоприятните отношения на Кайро със Запада, а също така и големия интелектуален потенциал на Страната на пирамидите, на Запад често се чуват гласове, че Египет е бъдещият “тигър на Нил”, на когото се предрича бърз и блестящ подем, подобно на някои страни от Югоизточна Азия. Самият президент на Египет често е сравняван с фараон, в чиито ръце са съсредоточени освен колосална политическа власт и командването на най-силната армия в Арабския изток.

                Мубарак изглежда прекрасно, притежава добра спортна форма. Активно пътува из страната, участва в различни международни прояви, инициатор на които нерядко е самият той. Но въпреки всичко, като се отчита солидната възраст (Хосни Мубарак е роден през 1928 година), в арабската и западната преса все по-често се появяват публикации, в които авторите си задават въпроса, кой ще стане приемник на сегашния президент. Разглежда се и вариант на предаване на властта от бащата на по-малкия син на президента - Гамал Мубарак.

                Четиридесетгодишният син на Хосни Мубарак е представител на интелектуалния елит на своето поколение. Той е висококвалифициран експерт по икономически проблеми. След получаване на университетска диплома по мениджмънт и финанси работи в египетски банки, а след това пет години повишава квалификацията си в Лондон. През септември 2002 г. е избран за член на секретариата на управляващата Национал-демократическа партия (НДП). Впрочем самият Гамал Мубарак винаги повтаря, че не мисли да се кандидатира за поста държавен глава, като подчертава, че възнамерява и занапред активно да се занимава с обществено-политическа дейност. Президентът Мубарак през януари 2004 г., отговаряйки на журналистически въпрос относно предаването на властта на своя син, категорично опроверга възможността от подобно развитие на събитията, като каза, че идеята за предаване на властта ”по наследство” даже не се обсъжда. Във всеки случай този въпрос остава една от най-вълнуващите вътрешнополитически интриги в живота на Египет в близките години. Очевидно ситуацията ще се проясни с наближаване на следващия “президентски” референдум, който ще се състои през 2005 година.

                Каквото и да се случи, сътрудничеството и на Сирия, и на Египет със Запада ще продължава и занапред, доколкото сериозните икономически интереси на Европа и САЩ в този регион винаги ще доминират пред недоволството от несъответствието между вътрешнополитическите реалии в тези две страни с прословутите западни стандарти. И все пак, въпреки присъщите на Изтока консерватизъм и привързаност към консервативните принципи на държавно строителство и управление, в някои страни на Арабския изток резултатите от реформите в областта на политическата система са налице. В авангарда на страните, предприемащи решителни стъпки в сериозните преобразования, са неголемите арабски монархии от Персийския залив - Бахрейн и Катар.

                На 14 февруари 2001 г., по време на референдум, е одобрена Национална харта, определяща основните направления на политическите и социално-икономическите преобразования в Бахрейн. Съгласно хартата е предвидено учредяване на двукамерен парламент и независима съдебна власт, предоставяне на граждански права на поданиците и тяхното равенство пред закона независимо от пола, социалния произход и религиозната им принадлежност. Година по-късно - на 14 февруари 2002 г., Хамад бен Иса, позовавайки се хартата внесе изменение в Конституцията от 1973 г. и обяви себе си за крал (дотогава държавният глава се нарича емир). В 2002 г. кралят на Бахрейн Хамад бен Иса Ал Халиф издаде нов закон за печата, който мнозина нарекоха “най-либералния в арабския свят”.

                В съседния на Бахрейн Катар през пролетта на 2003 г. преобладаващото мнозинство от жителите гласуват за първата конституция след получаването на независимост за страната през 1971 година. В подкрепа на документа гласуват 96% от участвалите в референдума. Съгласно приетата от катарците конституция, в страната се създава Консултативен съвет (парламент), съставен от 465 членове, две трети от които се избирт на избори, а една трета се назначават от емира. В конституцията е фиксирано разделението на пълномощията между изпълнителната, законодателната и съдебната власт.

                Като пример за страна, в която успешно се осъществява политическата и икономическата модернизация, може да бъде назован и Тунис. През годините на реформи тази неголяма държава от Северна Африка постигна значителни резултати. На властите в страната, начело с президента Зин ал-Абидин Бен Али, се удаде да обезсилят фундаменталистите, да постигнат едни от най-добрите в арабския свят показатели за доход на глава от населението. Избраният от властите курс на либерализация на икономиката и отмяната на ограниченията за частнопредприемаческата дейност срещат подкрепата на преобладаващото болшинство от населението. В страната действа най-либералното в арабския свят законодателство по отношение правата на жените. Достиженията на Тунис са положително оценени даже от скъпата на похвали към Арабския свят Европа. През 1998 г. е подписан документ за асоциирано членство на Тунис в ЕС.

                Впрочем има и такива, които смятат, че тясното партньорство на Тунис с ЕС, неговата политика на отвореност “неизбежно ще доведат страната до по-голяма зависимост от Запада , ще я превърнат в пазар за пласиране на европейските стоки”. А в политически и във военен аспект - “в стратегически плацдарм, територия за военни бази на НАТО и САЩ”.

                Процесът на постепенна политическа модернизация в арабските страни често се натъква на сериозни прегради. В последните години властите в арабските страни се сблъскват със сериозната задача за съхраняване на националната сигурност. Вълната от терористични актове, преминала през арабските страни в периода 2002 - 2003 г. (взривовете в Тунис, Мароко, Саудитска Арабия) и предизвиканите от това усложнения на общото положение в региона принуждават управляващите кръгове в арабските страни “да затегнат гайките”, поставяйки под държавен контрол дейността на някои СМИ и обществени организации.

                Факторът външна заплаха в проблемите по осигуряването на националната сигурност на съвременния етап играе все по-голяма роля. След разпадането на СССР през 1991 г. на страните, намиращи се в сферата на влияние на Съветския съюз, започна да им се натрапва американският модел на световъзприемане, в който САЩ свирят “първа цигулка”. Много често такива идеологически акции се осъществяват посредством агресивна икономическа експанзия, чрез насаждане на американски социокултурни ценности, нарастване на военното присъствие в зоните на изкуствено раздухвани кризи.

                Използвайки утвърдения канон в американската пропаганда - увеличаване на военното присъствие в този или онзи регион или чрез силови акции (не винаги легитимни от гледна точка на съществуващото в момента международно право), САЩ изпреварват отправяните от самите тях различни обвинения, които често се явяват просто вмешателство във вътрешните работи на дадената страна.

                Като основен аргумент САЩ най-често използват тезата за недостига на демократични свободи като източник на всички проблеми. По мнението на съветничката по национална сигурност на президента на САЩ Кондолиза Райс, болшинството страни от Близкия изток страдат от дефицит на свободи и именно в това се крият причините, пораждащи тероризма. При това, като правило, става дума за тези страни, които не желаят да се движат в сферата на влияние на американската политика. Междувпрочем именно
                политиката на САЩ е катализаторът, който привежда в действие най-радикалните сили на Арабския изток

                Подкрепата от страна на Вашингтон на откровено силовите акции на Израел по отношение на арабите, окупацията на Ирак, нарастването на броя на американските военни бази, насилственото внедряване посредством икономически лостове на елементите на западната култура - всичко това се възприема от жителите на Арабския регион като опит за реколонизация. Мисионерската роля, с която САЩ се нагърбват и за която все по-гръмко тръбят по време на управлението на сегашната републиканска администрация, се възприема в арабските страни като намерение да бъде разрушена многовековната система на ценности на региона, система, изградена на основата на постулатите на исляма и на привързаността към традициите на предците.

                Подобно развитие на събитията може да дестабилизира обстановката в региона на Арабския изток, тъй като способства за пораждане на силен социален протест сред широки слоеве от населението. Затова тези, които внимателно следят развитието на събитията в света, не са учудени от ръста на антиамериканските настроения, достигнали през последните години шокиращи мащаби.

                Осъзнавайки факта, че страните на Арабския изток посрещат началото на XXI век с различен багаж от икономически и политически достижения, Египет през 2003 г. излезе с инициатива за развитие на системата на междуарабските отношения. Този документ съдържа в себе си цял комплекс от мерки, предвиждащи създаване на нови структурни обединения вътре в арабската общност с цел диверсификация на многостранните връзки и повишаване на ефективността от взаимодействието между страните.

                Говорейки за необходимостта от още по-тясно междуарабско сътрудничество като залог за процъфтяване на арабската нация като цяло и на всяка страна поотделно, Египет засяга един от най-актуалните въпроси, стоящи на дневен ред в региона - проблема с преодоляване на икономическата изостаналост. Икономическата компонента играе далеч не последна роля в постигането на съгласие вътре в страните. ”Островите на стабилност” в Арабския изток, към които по правило причисляват Ливан, Йордания, Тунис , са страни, ако не победили бедността, то поне съществено повишили средното равнище на доходите на населението в резултат на добре премислени реформи.

                Очевидно е,че днес не всички арабски държави са готови да тръгнат по пътя на сериозните преобразования, които биха им позволили да догонят отишлите далеч напред промишлено развити страни. Арабският свят е широк и разнолик. Както във всяка голяма общност от страни, в него има и бедни, и богати. Но заедно с това има и общо разбиране, че без решителни крачки не могат да се постигнат желаните резултати. Необходимо е преосмисляне на задачите, стоящи пред общността, в контекста на новите предизвикателства, което ще помогне да се извършат сериозни политически промени. Така например решението на Либия през декември 2003 г. да се откаже от производството на оръжия за масово поразяване предизвика положителен отклик в света, включително и в арабските страни. Това е свидетелство за желанието на властите в тази страна, начело с харизматичния Муамар Кадафи, чрез една толкова съвременна крачка, да намалят политическото напрежение, надвиснало над региона на Близкия Изток и Северна Африка от много време насам. През септември 2003 г. Съветът за сигурност на ООН прие Резолюция ¹ 1506 за отмяна на санкциите против Либия, които бяха наложени през 1992-1993 година.

                И така - политическата модернизация в арабските държави е в ход. Но, както показва практиката от последните години, най-ефективно този процес протича в онези държави, където необходимите за модернизация мерки назряват вътре в политическия елит на самата страна, а не се насаждат отвън. Единствено в такъв случай преобразованията ще позволят да бъде постигнато обществено съгласие и процъфтяване както на отделните арабски страни, така и на региона като цяло.

                Comment


                  #23
                  Всичко това, чудесно, но един въпрос, който е съществен според мен...Какво наричаме модернизация - западнизация ли, универсализация, развитие във вътрешен контекст? Иначе арабските страни са си модерни, по простата причина, че са част от модерността, да не кажа пост-модерни...

                  Comment


                    #24
                    За gollum

                    Уж прави анализ на национализма в Източна Европа пък в статията само анализ на творчеството на западни автори-Парадокс 1 !Вместо да каже каквото иска по отношение на своя метод казва не това което трябва продължавайки да анализира западняците- Парадокс 2 !Нищо ново под слънцето ! Авторката е проводник на чужди интереси!ВИЖ какво пише(уж ония били писали ) За тях балканците : имали особена склонност към митове. Според един друг модел на немския историк Холм Зундхаусен тези митове включват "златния" предосмански период, мита за "турското робство", мита за чистата и органична нация, мита за националното възраждане, мита за Косово, мита за хайдутите и виктимизиращите митове. С една дума, този модел постулира съществуването на балканска идентичност, за която е характерна склонността да произвежда митове. !!!В цялата безсмислица е отбелязана азбучната истина ,че :Всъщност някои балкански национални движения изпреварват с почти цяло поколение други източноевропейски национализми - финския и другите балтийски национализми, словашкия, украинския и др. Като цяло те са връстници на немските и италианските движения, а при гърците и сърбите постигат по-ранна, макар и орязана държавност.!!!Както и констатацията,че ": Шугър остава изумен от написаното от него произведение, което "ни го показва като националист в съвременния смисъл на думата".
                    А най-големия мерак на авторката в четения от теб вестник "Култура" е :Предлaгaм преформулирането на национализма като дълговременен цикъл с относителна синхронност. Прaвя го не в името на политическата коректност или дипломацията, а за да защитя един методологически подход. !!! А този подход трябва да ни убеди в желанието й: да покажа как Източна Европа като цяло и в частност проблемът за източноевропейския национализъм в историографията се конструират като исторически предмет за изследване до голяма степен по подобие на етнографски обекти.!!! Т.Е.ДА СЕ ТЪРСЯТ НАЦИОНАЛНИТЕ СПЕЦИФИКИ!!! Много умно,няма що!Най-накрая покрай етнологията уважаемата се е сетила ,че и грънчарското колело е тръгнало да шества по света от някъде !

                    Comment


                      #25
                      ШИИТИ И СУНИТИ, ОБЕДИНЕНИ ОТ НАЦИОНАЛИЗМА

                      Повече от 600 убити и 2000 ранени: това е равносметката за иракските жертви от битките на въстаналите шиити и сунити срещу войниците на коалицията през първите три седмици на април; 100 моряци намериха също смъртта си.* Американската окупация е отхвърлена от нарастващ брой иракчани, обединени от идеята за национализъм, който бе считан за отмиращ, но днес превъзмогва религиозните разделения.

                      Преди година иракският национализъм и панарабизъм бяха считани за мъртви. БААС носеше голяма отговорност за тази загуба на влияние. Партията на власт навсякъде проповядваше едновременно “местен” и “регионален” национализъм: възхваляваше цивилизаторската роля на Ирак през историята, претендираше за наследството от Хамураби и Навуходоносор. Ирак искаше да замести Кайро като основен защитник на интересите на арабския свят. Желанието за власт на Саддам Хюсеин обаче накара много иракчани да се отклонят от пропагандния национализъм.

                      Палестинските бежанци, символи на този панарабизъм, бяха предмет на народно недоверие. Панарабските медии, и по-точно Ал-Джазира, бяха обвинени в прекалено разбиране по отношение на диктатурата. А политиците упрекваха Арабската лига, завладяна от сунитската власт, за безпокойството, което официално е изразила във връзка с покачването на влиянието на шиитите и кюрдите в Ирак. При шиитите религиозният радикализъм, изглежда, се дължеше повече на иранския религиозен водач Хомейни, отколкото на този или онзи иракски мислител. Впрочем, самият главен шиитски духовен водач, великият Али Систани, е иранец. Що се касае до арабските сунити, те се отваряха за йорданските интегристки движения.

                      Възраждането на салафизма, привърженик на завръщането към ислямските корени, се разви в полза на сухопътната търговия с Йордания. Сунитският политически ислямизъм, който се пропагандира в малките градове на Йордания, като Маан и Зарка (от където произхожда известният терорист Абу Мусаб Ал Заркауи), се разпространява и на запад в Ирак, и по-точно във Фалуджа. Към края на своето царуване БААС, позоваваща се на своя светски произход, вдигна някои от ограниченията върху религиозните движения, разпознавани като евентуални съюзници на САЩ.

                      През пролетта на 2004 г. обаче бунтовете във Фалуджа, крепост на сунитите, както и из цялата територия на шиитския Юг, показват как окупацията възражда национализма, който е над религиозните разделения. След покушението над шейх Ахмед Ясин на 22 март група жители на Фалуджа убиват четирима представители на силите за сигурност, бивши военни от американската флота. Военноморският флот отвръща с обкръжение на града, обявявайки положение на обсада, което води до многобройни жертви от цивилното население. Предавани от телевизиите Ал-Джазира и Ал-Арабия, тежките картини на обсадата предизвикват възмущение в цял Ирак и сред мюсюлманския свят.

                      В същото време “коалицията” решава да се заеме с тридесетгодишния радикален шиитски водач Моктада Ал-Садр, чийто вестник Ал-Хауза разпали антиамериканските чувства точно след атентата над шейх Ясин. Властите затварят вестника на 28 март, след което издават 28 заповеди за задържане на негови сътрудници. Убеден, че ще бъде арестуван, Ал-Садр предизвиква въстанието в Кофа, Наджаф, Багдад, Насирия, Кот и Басора, където неговите привърженици събират войски.
                      Както през 1920 г. срещу британците
                      Стремейки се към ислямска република по ирански маниер, Ал-Садр призовава също към иракски патриотизъм. Той оплаква горчиво иранското господство над шиизма на страната си. Позицията му противоречи на желанията на върховния водач на Иран, Али Камени, който претендира за върховна, юридическа и духовна власт над шиитите по целия свят. Движението на Моктада Ал-Садр е основано от баща му, Садик Ал-Садр, убит от БААС през 1999 г., затова, че организирал в бедните квартали, където тази партия трудно прониква, петъчната молитва, забранена на шиитите от тиранина.

                      Проповедниците му атакуваха Израел и САЩ и подтикваха шиитските племена от селата да изоставят племенните обичаи и да изберат шиитската библейска традиция. Движението му беше пуританско и теократично. Имаше за цел създаването в Ирак на ислямска република от хомейнистки тип. Той успя да скара духовния водач на шиитите в Ирак с великия Али Систани, който се оказа твърде дискретен при диктатурата с цел да държи духовенството настрани от държавните дела.

                      Въпреки противоречията между салафистките сунити и садристките шиити, двете общности се обединяват срещу “коалицията”, водени от иракски национализъм и панислямизъм. Така едно старо съперничество противопоставя шиитския квартал в Багдад, Казимия, на сунитския си процъфтяващ съсед Азамия.

                      Впрочем, те успяха да загърбят враждебността един към друг, за да организират хуманитарен конвой от шейсет камиона, заминал за Фалуджа на 8 април и придружен от тълпа размахващи портрети на шейх Ясин и Моктада Ал-Садр. Военните трябваше да пропуснат няколко от тях.

                      Съставен от твърди сунити и ръководен от Абдул Салам Ал-Кубайси, Съветът на мюсюлманското духовенство спечели престиж в преговорите, които водеше между обсадените от Фалуджа и САЩ. Той публикува също така на 17 април комюнике в подкрепа на Моктада Ал-Садр, апелирайки иракчаните да “изгонят окупаторите”.

                      В ущърб на навлизащите от съседните страни религиозни и политически течения иракският народ затвърди силната си национална идентичност. За представителите на религиозните групи религиозната идентичност е след принадлежността към нацията.

                      Шиитските политически партии, като Ал-Дауа, бяха преследвани от президента Саддам Хюсеин, а много привърженици трябваше да избягат в Иран или Великобритания. През годините 1980-1990 лондонската секция на Ал-Дауа се раздели на две: от една страна националистите, загрижени за независимостта на партията, а от друга страна - духовните лица, желаещи да подчинят партията на религиозния водач Хомейни. В тази група националистите спечелиха.

                      През деветдесетте години Ал-Дауа допринася за усилията на Ахмад Шалаби да сплоти съюза между иракските партии в изгнание. Но отстъпва пред Националния иракски конгрес по въпроса за полу-автономия на кюрдите. Ал-Дауа остава привързана към идеята за силна държава, обединяваща сунити, шиити и кюрди. Нейният управляващ Ибрахим Джаафари изигра важна роля в началото на април 2004 г., когато се отправи към Техеран, за да уреди посредничеството на правителството Катами между Моктада Ал-Садр и САЩ. Опитът му не успя, но Джаафари спечели известност.
                      Наблюдателите, които приписваха на иракчаните слабо национално самосъзнание и виждаха страната като естествено разделена на шиитски арабски Юг, сунитски арабски Център и кюрдски Север, се убедиха в устойчивата национална идентичност.

                      Още на 18 април 2003 г., няколко дни след края на диктатурата, всекидневникът Ал-Хаят, със седалище в Лондон, публикува интервю с Мохамад Рида Систани, син на великия водач. Той заяви, че баща му „отхвърля всяка чужда власт, която би искала да господства в Ирак” и призовава към единство на всички мюсюлмани - сунити и шиити. Систани напомня също, че баща му осъжда като греховни шиитските атаки срещу сунитските джамии и прави дарения за тяхната реконструкция. За водача „Ирак принадлежи на иракчаните. Именно на тях се пада правото да управляват Ирак и не трябва да го правят под чужда власт”. В началото на XX век, завършва той, духовниците се биели редом със своите деца, за да окажат съпротива на британската окупация - намек за въстанието през 1920 г., първи национален бунт в историята на модерен Ирак, воден от знаменити личности и от шиитските духовници.

                      Ако загрижеността на аятолаха за стабилността го кара да прави по-умерени предложения, той ще продължи да се оплаква от окупацията и да търси национално единство. През февруари 2004 г. един посетител описва неговата позиция по следния начин: „Той смята, че разногласията между шиитите и сунитите са много по-незначителни от опасността, която заплашва сега иракската нация... Най-важното нещо в този момент е единството. „Да се разедини народът е предателство - казва той. - Моите уважения към всички ваши племена и към сунитското духовенство и кажете им, че Систани им целува ръката и ги умолява да се обединят с всички други иракчани, шиити, кюрди, християни, туркмени. Обединете се и разчитайте на мен за съпротивата срещу американците...”

                      Като шиитски водач Систани се среща също с кюрдските и сунитски политически ръководители, преценявайки, че работи в интерес на нацията. Той е малко замесен в политическите дела, но всеки път, когато се противопоставя на САЩ, именно той печели: той издейства окончателният вариант на конституция да бъде изготвен от избраните на всеобщи избори, както и легитимното правителство на Ирак да произлезе от избори, което провали американския проект за избори под техен контрол през пролетта на 2004 г.

                      Парадоксално, но съревнованието между различните групи може да образува също един вид политически цимент. Киркук, петролно селище на север, е в непрекъснато вълнение. Неговото по-малко от милион население е съставено от равни части кюрди, туркмени и араби. Традиционно туркмените - шиити и сунити - са мнозинството. Кюрдите дойдоха, тъй като бяха привлечени от работните места, създавани от петролната индустрия. Диктатурата изгонва повечето от тях, за да ги замени с араби, в това число шиити. Когато през 2003 г. избухва битка между шиитски туркмени и сунитски кюрди за контрола върху свещено място близо до Киркук, арабските шиити от Наджаф изпращат пратеници в подкрепа на туркменските шиити. Моктада Ал-Садр „осъжда всеки опит да се изолира Севера от останалата част на страната” и съжалява за етническото прочистване в ход - кюрдите нахлуват в града, за да протестират срещу арабите, които са завзели къщите им. Така Ал-Садр разширява своето влияние на националната сцена.

                      Етническото напрежение се засилва отново в Киркук през декември-януари 2003 - 2004 г. около проекта за включване на града в кюрдски окръг. В отговор на това Ал-Садр повежда 2000 бойци от своята войска на Махди, за да подкрепи 300 хиляди стачкуващи туркменски жители. Тази стъпка беше малко изненадваща.

                      Национализмът се засилва не само от единството на нацията, но също така и от конфликтите в нея, борбите и компромисите на религиозните партии. Един радикален сунит като шейх Ясин (вече „мъченик” за своите последователи) и един радикален шиит като Моктада Ал-Садр (когото би сполетяла същата участ) са за много иракчани символи на съпротивата срещу окупацията на арабските земи от чуждите войски.

                      Вашингтон виждаше в своето присъствие в Ирак упражнение по „nation building” (формиране на нация). Голямата ирония е, че този проект рискува да успее, конкретизирайки се около идеята за отстраняване на САЩ. От деня, в който през XIX век отоманският султан Абдулхамид II и реформаторът Саид Джамал Ал-Дин Ал-Афгани пуснаха в ход панислямисткия проект, а именно съюзът между сунити и шиити срещу европейския империализъм, този съюз винаги се е провалял. Изглежда, че свръхмогъществото на САЩ е на път превърне съюза от мечта в реалност.

                      Le Monde Diplomatique

                      Превод Елена Цонева

                      Comment


                        #26
                        Хъм, за Барабанчик, в такъв случай

                        Хъм, Барабанчик, като оставим настрана странният ти подход към възклицателните (то Пратчет в една от книгите си добре беше характеризирал подобно отношение ), коментарът ти ме оставя с впечатлението, че или не си се зачел внимателно във въпросната статия, или (което ми се вижда по-малко вероятно) не си разбрал за какво става дума (може би защото тя използва доста специфичен "мек" стил на изразяване като избягва да засяга пряко опонентите си). Всъщност тя критикува западният подход към понятия от този сорт и въобще се опитва да внесе корекции в определен тип отношение към историята, на което всички ежедневно ставаме свидетели по един или друг начин (или поне всички, които се интересуваме от тази проблематика). Та препоръчвам ти да я погледнеш още веднъж и може би ще забележиш за какво точно иде реч .
                        (не е много чудно, че разглежда западни автори след като темата е тяхното отношение към проблема, да ти кажа. И бих казал, че заключението й по отношение на национализма, модернизма и т.н. е доста точно и на място.)
                        Инак когато понамирам време заглеждам статиите, които изнасяш в този раздел и общо взето, поне първите ме оставиха с много странно впечатление - изключително повърхностни са и общо взето напълно объркват причини и следствия (вероятно преднамерено, за да се направят определени изводи с публицистична стойност). За съжаление, нямам време за по-подробен анализ, дано намеря по-нататък.
                        Last edited by gollum; 03-12-2004, 00:53.

                        Comment


                          #27
                          Россия под топором

                          Глеб ПАВЛОВСКИЙ: “Одна минута — и даже дворники в столице становятся революционерами”


                          Из украинского раздрая родился вопрос: кто следующий в очереди на революцию? Сначала грузинские, а потом украинские события, где применялись одни и те же технологии, за которыми стояли одни и те же американские организации, показывают: на просторах бывшего СНГ начался масштабный передел власти.
                          Кое-кто из наших политиков высказал мнение, что на очереди — Белоруссия и Казахстан. Но только ли они? Глава Фонда эффективной политики Глеб ПАВЛОВСКИЙ — один из тех, кто пытался сделать победу для Януковича, — рассказал “МК”, насколько возможна революция в нашей стране.
                          “Хвать — и разделано!”

                          — Вы утверждаете, что технологии, которые применялись в Грузии и на Украине, будут использоваться в России. И когда нам этого ожидать? На выборах-2008?
                          — Они уже используются. Эти чувствительные, цепкие пальчики на стране уже ощутимы. Вы никогда не глядели, как мясник перед разделкой туши кружит около и почти музыкально, как пианист, к ней прикасается? Тронул в одном месте, в другом, а потом хвать топором, два-три аккорда, и — прошу — разделано! Россию пока только трогают.
                          — В чем это проявляется?
                          — Прелесть в том, что все делается совершенно прозрачно. Власть забросила работу с молодыми политическими кадрами, а западные фонды ее никогда не прерывали. Кому-то же надо учить молодежь демократии. Приятней всего учиться на ее родине. Одна поездка, другая... Ездишь и ни за что не платишь, за харчи платит демократия. С тобой разговаривают опытные люди, делятся политическим опытом, они готовы работать с тобой. Но сперва надо освоить словарь демократии, как иначе? Обучаемый учится называть одинаково с грантодателем одни и те же вещи. Например, “авторитарный режим Путина”, “имперская ментальность”, “наследники КГБ, с его лабораторией ядов”...
                          — То есть если в России произойдет революция или будет предпринята такая попытка, то ее вдохновителями, как в Грузии и на Украине, станут американцы?
                          — Кто не знает, что все беды в мире исходят от евреев, политтехнологов и иностранцев! Так вам в Киеве объяснят, заменив американца на москаля. Америка сильна, ее везде много, она ведет политработу систематически, а не как русские “гении” — от пьянки к пьянке. Тотальные выборы требуют тотальной отладки и готовности всех систем. И не надо запугивать себя Америкой. США не всегда играют инициативно. Они ничего не могут сделать без встречного запроса изнутри. Это как нечистая сила — сперва ее нужно к себе зазвать.
                          — Насколько же масштабное явление — вывоз россиян за рубеж?
                          — Довольно-таки масштабное по российским меркам. По деньгам, которые тратятся официально, — десятки миллионов долларов. Опять же, не стоит истерить на советский манер — обычно это не подрывная деятельность, а создание дружественной себе среды. Среды, близкой по ценностям. Если бы Россия действовала аналогично, эта среда не попадала бы под контроль одной стороны. У людей был бы выбор. В Украине ведь что произошло — там почти вся интеллигенция в 90-е годы перешла на финансирование по западным программам. Денег нет, тамошние олигархи тратились не на газеты и университеты, а на футбол. И западные гранты охватили практически весь активный строй страны. Вот результат — нация растеряла свой образованный класс...
                          А в России, кстати, не было революции, о которой бы затем не пожалели сами ее участники. Тотальные выборы готовят задолго, иногда за годы до голосования. Есть школьная выдумка, будто революция — это “спонтанный взрыв”. Но Ленин говорил, что восстание — это искусство, и к нему надо готовиться. Современное искусство революций отличается хорошей предпродажной подготовкой.
                          Набор“Сделай сам”

                          — То есть революция стала бизнесом? В какой период?
                          — После сербских событий появились организации, продающие такую услугу, как уличная встряска для масс, политический блокбастер. Это не рекламируемый бизнес, но все-таки бизнес. Ведь революция выбрасывает на рынок ценные активы — государственные вакансии, передел имуществ и внутренних рынков... Кстати, редко вспоминают, чем заканчивается праздничная встряска. Революция обрушивает страну в ничтожество, откуда выползают годами. И Сербия, и Грузия богаты сегодня одними воспоминаниями о революционных деньгах...
                          Революция работает на гарантированном рынке, потому что деньги в основном идут западные, государственные. Хотя проводятся они обычно через некоммерческие организации. И американцы, кстати, не сильно этого стесняются. В сентябре Госдеп США показал структуру финансирования украинских выборов с указанием, кто сколько получил. Итоговая сумма составляет около $14 млн. Но это только официальные деньги. Не учтены средства, которые тратила украинская диаспора в Америке, а тратилось много.
                          Новые революции похожи на набор “Сделай сам” из массовых продуктов — концерты, блокбастеры, курсы молодежной политики, СМИ и Интернет. У нас ужасаются тому, что появляются менеджеры революций, этакие “блокбастерфюреры”. Ну а вам кто мешал? Спроектируйте контрреволюцию сами.
                          — В одном из интервью вы заявили, что в России “надо развивать контрреволюционные свойства власти и общества”. А разве недостаточно того, что уже сегодня делает власть — бизнес запуган, оппозиция зажата, нет независимого телевидения?
                          — В современном мире контроль над любым отдельным медиа можно всегда обойти с помощью другого медиа. И Украина об этом напоминает. Там государственного телевидения-то всего ничего, с гулькин нос. Основные телеканалы принадлежат олигархическим структурам. И те осуществляли цензуру на базе внутрикорпоративной дисциплины, в жесточайшей форме. И что же, это обойти нельзя? Еще как можно — на коммуникациях через Интернет, на прямых коммуникациях. Общество тем и живет, что все люди трындят друг с другом. И помешать этому невозможно. Даже Сталин не помешал анекдотам про себя, хотя сочинитель мог загреметь на много лет. Теперь есть техника работы с альтернативными коммуникациями. Она позволяет запускать сюжеты, про которые известно, на какие целевые аудитории они рассчитаны и как повлияют. Захватить приемную на Старой площади — не бином Ньютона, не сильно сложно. Зато эффектная постановка. Я думаю, телебюрократия тратит много сил впустую, пытаясь программировать телевидение.
                          — Не согласна. Если бы российские телеканалы выражали разные точки зрения, то мы бы видели не того суперположительного президента, каким его представляют. А значит, рейтинг Путина вряд ли был бы столь высок.
                          — Есть простая проверка. На Украине через телевизионных олигархов, которых контролировал Кучма, категорически запрещалось сообщать о кампаниях оппозиции. И выборы замерили, сколько людей поддерживает действия оппозиционеров. Оказалось, около половины. Теперь вся революция с утра до вечера бузит в экране, и что же? Та же половина ее не поддерживает, хотя смотрит “апельсиновое шоу” с утра до вечера. Практического смысла в ограничениях нет. Если хочешь победить противника, дай ему себя показать.
                          — Тогда каким образом вы предлагаете вырабатывать иммунитет против революции?
                          — В первую очередь проводить политику разрядки социальной напряженности. Не только среди пенсионеров, льготников, старых и увечных. А среди успешных людей, которые закисли в бездействии. Старые и увечные не пойдут на баррикады. Отправятся их дети, предприниматели, студенты. Потому что чувствуют себя сильными. Каждому поколению раз в жизни нужна победа. Если люди добились в чем-то успеха, они уверены, что и в политике добьются того же. Если же их не пускать в политику, они зайдут с черного хода и устроят из капища власти сухумский обезьянник.

                          Пупкина — в президенты

                          — А вам не кажется, что наше общество сегодня не готово к революционным действиям?
                          — Люди почти всегда готовы к эксцессам. И надо видеть карту реальных конфликтов. Их страшно много. Местные, национальные, этнические, религиозные, социальные, классовые. Чего стоит только наша система по перепроизводству кадров с мнимым высшим образованием, которого эти люди фактически не получили. Зато у них есть никчемный диплом. Полутемная образованщина — это чудный революционный материал, невежды, которые верят в порчу, заговоры и политтехнологов. Те, кто верит, как в Киеве, что их вождю скормили кило ядовитых гербицидов, легко “находят” на Крещатике тысячи русских спецназовцев под командой политтехнологов из Москвы. Такому воткнул оранжевый флажок — и вперед. Но вот далеко ли зайдет? Решает здравомыслие граждан. У нас ведь имеется опыт не только состоявшихся революций, но и предотвращенных. Например, в 98-м году, когда все стучали касками и останавливали поезда, а кое-кто уже вел переговоры с военными частями под Москвой. Я имею в виду историю генерала Рохлина — человека лично честного. А на пороге — дефолт. И в 99-м, если бы не Путин, начавший смело разговаривать с массами, перехватив инициативу у демагогов, элиты тоже могли доиграться. Кто бы из этого выплыл, сложно сказать. Думаю, не Примаков.
                          — Вот мы с вами и пришли к тому, что у революционеров должен быть вожак. За кем, по-вашему, могут пойти люди?
                          — Что значит за кем? Да за кем угодно. Когда-то я работал в оргкомитете первых митингов в Лужниках и понял: сама масса прессует ораторов. Это она вымогает от них лозунги и даже за них говорит. Революция лепит политиков, как пельмени. Кто-то вообще знал фамилии массовиков, которые работали с протестующими на майдане? Да никто их прежде не знал.
                          — Реальных организаторов, может, и не знали. Но шли-то люди не за ними, а за Ющенко. Он был брендом. Так вот, кто может стать брендом, скажем, на выборах 2008 года?
                          — Ну, это еще если будут выборы 2008 года...
                          — А вы сомневаетесь?
                          — Нет, я просто хочу сказать... (Тут г-н Павловский на секунду запнулся, а потом рассмеялся.) В России во всем стоит посомневаться. Я этого правила придерживаюсь и вам очень рекомендую. Кто-нибудь да будет брендом. Возьмите пример Ющенко. По-моему, в здравом уме проголосовать за него нельзя, но голосуют же люди.
                          — Вы хотите сказать, что половина Украины сбрендила?
                          — Послушайте Ющенко, и вы многое поймете. Сейчас момент всеобщего ослепления, любви. А потом избиратель думает: господи, с кем это я в постели? Разве такого с нами не было? Горбачева мы не выбирали, но Ельцина-то выбирали. И кто бы с вами в 91-м году стал разговаривать, скажите вы только, что народный герой сказочно пьет?.. Когда хочешь обольщаться, чего только в человеке не увидишь.
                          Так что не говорите мне, что не найдется вождей: свистни — и набегут. Лев Тихомиров, известный сперва революционер, а потом антиреволюционер, советовал никогда в России не верить миру и покою. Одна минута, и даже дворники в столице становятся революционерами. Вожди являются из ничего, из чувства усталости от политики.
                          — Если смотреть рейтинги политиков...
                          — ...а вы не смотрите, не смотрите. Как говорится, не читайте советских газет.
                          — Извините, но других нет... Так вот, когда социологи проводят опросы, кому из политиков доверяют граждане, выясняется, что наши оппозиционные деятели пользуются ничтожной поддержкой. Неужели потенциальный вожак не должен быть любим народом и раскручен?
                          — Слушайте, в 1917 году не было в Петрограде ни Интернета, ни телевидения. И вот Ленин возвращается в Питер из эмиграции. Ночь. Он озабоченно спрашивает у жены: “Наденька, как ты думаешь, найдем извозчика до Васильевского?” А в это время его в полной тишине перед вокзалом ждут толпа в 100 тысяч человек и знаменитый броневик, на который он тут же и залезет. А за день до этого люди даже фамилии Ульянова не слышали. Миф возникает и затвердевает вокруг кого угодно. Звонит соседка и говорит: “Там выступает Пупкин, он всю правду говорит. Побежали!” И побегут. Звать Пупкина в народные президенты.

                          “Умрите от любопытства!”

                          — Предположим, проектировщики революции решили запустить маховик в действие. А Путина по-прежнему поддерживает большинство населения страны. Разве люди будут добиваться свержения того, кому доверяют?
                          — Один вид поддержки — если я сижу на диване и говорю социологу: да-да, я за Путина, но не мешайте — смотрю сериал. Или такая поддержка, когда я готов за этого человека идти на площадь. Гигантская разница. У нас разве есть принципиальная сила, которая может обосновать курс Путина и позвать людей на его поддержку при угрозе? Правильный ответ: нет.
                          — Глубоко убеждена: если наша власть возьмется создавать такую силу, то мы получим вторую “Единую Россию”.
                          — А вот вторую — не надо! Второй консервативной партии страна не выдержит. Если вам нужна живая обороноспособная демократия, надо поддерживать компактные, подвижные креативные политические проекты, в центре которых не деньги, а люди, извиняюсь за выражение, идейные.
                          — Извиняетесь? Разве вы сказали что-то неприличное?
                          — Ну, в России не принято говорить об идейности всерьез. Как о сексе.
                          — Какой идеей должны быть объединены все эти люди?
                          — А какой угодно. Главное — понимать их принципы и ценности. Кто-то хочет помогать, двигать куда-то страну. А если этих людей отбросить, то вы их отбросите не куда-то. Вы их отшвырнете к тем, кому нужно управляемое уличное мясо. И их научат демократию любить. Так что не ищите политических лидеров в Думе. Дайте действовать тем, кто этого хочет и может. Необходимо, чтобы те, кто идеалистически влюблен в Россию, иногда навещали эту экзотическую для властей страну.
                          — И как вы это себе представляете? Путин по примеру Гаруна аль-Рашида переодевается в простое платье и ходит по улицам российских городов, чтобы узнать о чаяниях народа?
                          — А что вы узнаете на улице о народных чаяниях? Можно создавать центры повышения политической культуры, обучени+ демократии. Если вы не будете учить, то будут учить другие. И возникнет организация “Пора” с ее комиксами-инструкциями. Их стоит посмотреть — это смесь “Матрицы” с цитатником хунвейбина.
                          — Вы всерьез думаете, что мы можем научить демократии и политической культуре?
                          — Я соглашусь с тем, что мы оскопленная демократия, раз нет перетока людей между властью и местными обществами, где идет жизнь. Но мы должны действовать так же, как американцы. Иметь фонды и программы в духе ценностей, которые считаем ценностями, и не бояться говорить о них. Если мы считаем, что на Евровостоке не вполне применимы институты западной демократии, то почему этого нельзя обсуждать вслух? Потому что тогда надо объяснить, что именно применимо. А для этого надо признать, что реальное единство России отличается от устройства собственной головы.
                          — Украинские события наверняка заставили Кремль всерьез задуматься о схеме действий в 2008 году. Вам известно, к какому варианту сегодня склоняются в Кремле? “Хождение” Путина на третий срок, превращение России в парламентскую республику с Путиным в роли премьера или же мы просто раскручиваем преемника, как это сделал в 99-м году Ельцин?
                          — Ну вы же понимаете, что я на этот вопрос не стану отвечать.
                          — Государственная тайна?
                          — Нет, не государственная тайна, а чужая. Никто не вправе быть источником информации о своем клиенте.
                          — Ваш клиент — Владимир Владимирович Путин?
                          — Мой клиент — Администрация Президента РФ.
                          — Хорошо, не надо выдавать тайн администрации. Но свое личное мнение вы можете высказать?
                          — Лично я считаю, что политика строится на реальностях. Есть такая реальность: граждане, поддерживающие Путина и ему доверившиеся. Об этих людях Путин не имеет права забыть. Его политика — это их политический быт. И какие бы планы Путин ни строил, он должен будет дать гражданам ответ, что будет с ними после его ухода. Вот реальный политический вопрос, а не вопрос, чего бы там “Путину хотелось”. Президент обязан, уходя, оставить этим людям уровень влияния на политику, на лидера страны, который они имели при нем, к которому он их пристрастил. Вот на чем будут строиться все без исключения варианты.
                          — Значит, если не будет найден достойный преемник, который сможет продолжать путинский курс, то президенту не следует уходить с политической арены?
                          — Путин может уйти с политической арены, когда решит политические задачи людей, видящих в нем свою связь с государством.
                          — А за оставшиеся три года он их, несомненно, не решит.
                          — Все — нет, не решит.
                          — Из ваших слов я делаю вывод, что Путин все-таки должен остаться. Тогда возвращаемся к нашему вопросу: предпочтительнее, чтобы он стал премьером или пошел на третий срок?
                          — А вот умрите от любопытства!


                          Московский Комсомолец
                          от 21.12.2004
                          "Россия безразлична к жизни человека и к течению времени. Она безмолвна. Она вечна. Она несокрушима..." Томас КАРЛЕЙЛЬ .

                          Comment


                            #28
                            Эмир Кустурица - Запад раздавил Сербов исключительно за близость к России. Нам бы бомбу...

                            (11793 bytes)
                            Мне 50 лет. Родился в Сараево - городе, зажатом между горами; здесь прошла вся моя жизнь. Женат, двое детей: Стрибор и Дуня.

                            На экраны Испании выходит мой фильм "Жизнь как чудо", в котором я рассказываю историю сербского тюремщика, в самый разгар войны влюбившегося в заключенную-мусульманку. Вместе со своим "No Smoking Orchestra" выступаю по всей Испании. . .

                            - Почему Вы дрались на дуэли?

                            - В 1993 году я вызвал на дуэль сербского радикала Воислава Шешели (Voislav Seselj) за то, что тот потребовал изгнать из Парламента всех хорватов. Это была чудовищная ошибка, предшествовавшая войне. Я почувствовал себя оскорбленным, захотел преподать ему урок и потребовать извинений.

                            - Вы способны убить человека?

                            - Никто не знает, что у него под шкурой, но, в любом случае, у меня не было возможности выяснить это. Когда назначенный день дуэли был уже близок, Шешели заявил, что не хотел бы убивать художника.

                            - Позднее в вашей стране пролилось много крови.

                            - Да, и Шешели теперь дает показания на Гаагском Трибунале, но не думаю, что он этого заслуживает.

                            - Разве действия Шешели нельзя считать геноцидом?

                            - Убийцы должны предстать перед судом, но - все убийцы. Иначе было бы несправедливо. А дело все в том, что имеющиеся данные не позволяют считать, что правда на стороне тех, кто обвиняет в геноциде лишь сербов. Раньше говорили, что за время конфликта погибло 500000 человек, теперь оказалось, что жертв было 100000, из которых, как минимум, 35000 - это сербы.

                            - Прежде чем, в конце концов, заняться кино, Вы даже успели стать почти профессиональным футболистом.

                            - Есть много интеллектуальных кретинов, пренебрежительно относящихся к футболистам, но нет ни одного великого игрока, который при этом был бы глупцом: хороший футбол - это чистейшей воды геометрия, утонченнейшая эмпатия и способность к опережению и абстрагированию. . .

                            - Но не весь футбол хорош.

                            - . . . Дело все в том, что мало кто из футболистов развивается интеллектуально, но это еще не означает, что они глупцы. Футбол научил меня чувствовать пространство, работать в команде, что в кино для меня является самым основным.

                            - Вы были весьма агрессивным игроком.

                            - Я вспыльчивый, не агрессивный. Я такой в жизни, в сексе. . . Разве секс это не взрыв жизни? И в кино. Разве кино не лучше, чем жизнь? Я бегу к мячу. Мне даже в голову не придет стоять и ждать, пока кто-то отдаст мне пас, чтобы я мог начать играть.

                            - А в войне?

                            - Я много боролся за то, чтобы бомбардировки моей страны не начинались, но мы, сербы, не вписывались в новый капиталистический миропорядок, а войны финансируются теми же людьми, на чьи деньги содержатся неправительственные организации. Многонациональные корпорации платят партиям и политикам за то, чтобы они объявляли войны.

                            - А зачем им нужны неправительственные организации?

                            - Для того чтобы смыть кровь и облегчить муки тех граждан, которые проголосовали за политиков, отдавших приказ о начале бомбардировок. Неправительственные организации собирают раненых и служат ширмой, дающей правителям возможность быть политкорректными после того, как они во имя демократии забрасывали бомбами детей.

                            - Ваши слова нельзя считать политкорректными.

                            - Это прилагательное политкорректный напоминает мне ярлыки вроде ревизионистский, которые любили навешивать в самые страшные годы эпохи сталинизма.

                            - О чем Вы говорите?

                            - Никто не знал, что означало "быть ревизионистом", точно так же, как никто не знает, что такое быть политически корректным, но все это понимают. Особенно, когда проводятся бомбардировки, подобные тем, что выпали на долю моего народа: 5000 ни в чем неповинных жертв ради поимки одного Милошевича (Milosevic).

                            - Но Милошевич был отнюдь не матерью Терезой. . .

                            - Его действия назвали геноцидом, потому что у него не было атомной бомбы. В противном случае сегодня он считался бы всеми уважаемым политиком. Тех, у кого нет атомной бомбы, забивают до такого состояния, пока они не перестают быть.

                            - Быть кем?

                            - Быть кем-то самим по себе. Все эти многонациональные корпорации и те, кто им служит в деле навязывания глобального капитализма, берут в кольцо осады любую страну, отваживающуюся на создание своей культуры, нахождение своей идентичности, организующую свою жизнь иным, альтернативным образом. Им не нужны твои вопросы, ты не можешь отважиться существовать, ты должен лишь покупать, что тебе продают и точка.

                            - Что происходит в Сербии сегодня?

                            - Для начала я объясню Вам, что произошло: мы заплатили за то, что мы - сербы, славяне, православные, близки России. Один из преследующих Запад и Европу кошмаров: слишком сильное и слишком близкое славянское большинство. Так что как только Сербия и Россия становятся слишком близки, Запад делает ставку на Турцию. Это происходит с нами на протяжении уже двухсот лет. И сегодня это произошло снова.

                            - Но почему вы не смешиваетесь? Вы настолько ненавидите друг друга?

                            - Мой отец был сербом и при этом носил турецкое имя Мурад. Их было два брата: один так и остался православным сербом, а другой - принял ислам , чтобы помочь выжить всей семье. Как видите, силе можно противопоставить однородность.

                            - Но я говорю не об этом. . .

                            - На Балканах был обстрелян каждый, кто осмеливался задать вопрос, прежде чем беспрекословно согласиться с планами Вашингтона на наш счет.

                            - Сегодня вы, по крайней мере, не убиваете друг друга.

                            - Сегодня этот миропорядок крупных корпораций выбрал самых богатых сербов для установления в стране плутократии - власти денежных мешков, послушных Вашингтону и любезных с его европейскими эмиссарами. Поставленная задача состоит в том, чтобы не препятствовать проникновению многонациональных корпораций и распространению их рынка на Восточную Европу.

                            - Как вам угодно, но, в конце концов, сегодня царит мир.

                            - А если тебя не устраивает глобальный капитализм, то тебя ждет не Международный Суд в Гааге, а база Гуантанамо, потому как, по мнению Вашингтона, Гаагский Трибунал слишком независим.

                            - Вы не ждете от будущего ничего хорошего?

                            - Если бы я был испанцем, я бы радовался тому, что мой президент дал слово вывести войска из Ирака и сдержал его. Но если ты серб и обращаешь внимание на происходящее вокруг, ты понимаешь, что впереди тебя ждет будущее не намного лучшее судьбы банановых республик Латинской Америки.

                            Источник - ИноПресса
                            "Россия безразлична к жизни человека и к течению времени. Она безмолвна. Она вечна. Она несокрушима..." Томас КАРЛЕЙЛЬ .

                            Comment

                            Working...
                            X