Pеформата в българското образование

[ISTORIK]

Ще има нови PC-та в училищата

Александър БОЙЧЕВ

Догодина идват избори. За това можете да разберете не само когато следите политическия слалом на различните партии в предварителни сондажи за коалиране и партньорство, но и от активността на управляващата партия по отношение на ключови социални въпроси като здравеопазване и образование. Темата „образование“ през тази есен е особено гореща, като изпълнените с положителен заряд новини от Министерския съвет се редуват със замърсяващи обществения шум „неприятности“ като стачки на учителите, проблем с тестове и матури и принципна засилваща се неудовлетвореност от качеството на обучението на всички нива.
В същата тази сфера през следващите месеци ще се със*тои най-крупната сделка по закупуването на компютри от страна на държавата за последните 15 години. Те ще са за нуждите на средните училища в цялата страна. Според условията на проведения търг през 2005 г. 700 училища ще бъдат оборудвани със 7000 компютъра, 700 сървъра, 700 мастилено-струйни и 700 лазерни принтера, както и 700 UPS устройства за поддържане на електрозахранването на техниката. В началото на седмицата станаха ясни и фирмите, които ще се заемат с нелеката задача да помогнат на държавата да осигури на учениците чисто нови РС от последно поколение. Очаква се до началото на март училищата да бъдат напълно оборудвани и в тях да започнат да функционират нови компютърни зали. Ирония на съдбата е, че фирмите са едва шест, а не седем (за да бъде спазен нумерологичният принцип). Съвсем неиронично обаче изглежда разпределението на държавната поръчка между отделните фирми.

Седем с един удар

Поради размерите на сделката (отпуснатите бюджетни средства са около 10 милиона лева) тръжната процедура е обособена в девет различни лота, като последният е за компютърна периферия и UPS захранващи устройства. За всеки от тях фирмите се състезават поотделно. При обявяването на търговата процедура кандидатстваха фирмите „Контракс“, „Риск електроникс“, „Прософт“, „Инфогард“, „Стемо“, „Системи и технологии“, „ЦАПК Прогрес“, „Специализирани бизнес системи“ и S&T. Равносметката е, че в половината от наддаванията е предпочетена офертата на „Контракс“ (четири поръчки), а по една сделка ще бъде сключена с „Мултиелектроникс“, „Прософт“, „Стемо“ и „Системи и технологии“. Избраните три фирми за доставка на периферия и UPS устройства са „Риск електроникс“, „Стемо“ и отново „Контракс“.
Закупуването на компютрите е част от програмата iБългария на Агенцията за високи технологии към Министерството на транспорта и съобщенията. Необходимостта от нова техника в училищата е безспорна - според статистиката на 50 ученици се пада една машина. Седемстотинте средни образователни институции отговарят практически на около една пета от всички училища в цялата страна (3300). Отделно от това стратегията на Министерството на образованието има за крайна цел до 2007 г. в образователната система да бъдат закупени общо около 47 хиляди РС, като по този начин се подмени остарялата материална база и се осигури достъп за всяко дете до компютър и интернет. Една популярна сентенция обаче твърди, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Така, от една страна, всички трябва да са щастливи, защото ще бъде извършена крупна сделка (т.е. добър бизнес), от друга страна обаче, ситуацията отново като че ли изглежда предварително организирана, така че да спечелят едни, а други - не чак толкова.

Дяволът е в детайлите

Няколко са смущаващите подробности около условията на търга. Според Йордан Кисьов от „Риск електроникс“ методиката за оценката на предложенията е сгрешена и предполага възможности за манипулации. Макар че според условията на търга би следвало да печели ценово най-изгодната оферта, определящото за „победата“ са техническите параметри. Това е така, защото оценката на възможностите на една конфигурация са дадени само като крайни стойности в диапазона между нула и горен брой точки - например за процесор участникът получава между 0 и 30. „Никъде в документацията обаче не е уточнено точно на какъв принцип една система ще получи 13 точки, а друга - 15“, коментира Кисьов. Наред с това поради особеното значение на техническите възможности на оценяваните конфигурации фирмите участници изкуствено се стимулират да подготвят машини с по-скоро неподходящи за учебния процес параметри. Макар че целта на този търг е да се придобият машини, които да бъдат използвани минимум през следващите три години, не е ясно кому са нужни системи с процесори Pentium 4 с тактова честота от 3 гигахерца например. „В България са малко дори фирмите, които биха си закупили подобна върхова офисна техника“, коментира Кисьов. Това от своя страна вдига и цената на машините, като средната цена на подадените оферти е между 1200 и 1400 лева на система.
Друго недоразумение е спецификацията на отделните лотове. Макар че се купува техника за училища, изискванията на търговите условия търсят машини за специфични задачи - работни станции за дистанционно обучение, работни станции за създаване на електронно съдържание, работни станции от среден клас, работни станции офис приложение, работни станции за мултимедийни цели, работни станции за административни цели, работни станции от висок клас и работни станции за управление на мрежи.

Предишният опит

Опитите за закупуване на нови компютри се правят не за първи път и не само от това правителство. През 2001 г., малко преди края на мандата на правителството на СДС, бяха предвидени 18 милиона лева, с които да се оборудват 440 училища. На базата на това Министерството на образованието и науката обяви през май 2001 г. конкурс по Закона за обществените поръчки за купуване на компютри и изграждане на интернет мрежи в системата на средното образование. След идването на НДСВ на власт изведнъж се оказа, че предвидените 18 милиона лева просто ги няма, а сключените договори за закупуване на оборудване не бяха изпълнени.

[ISTORIK]

Как българското висше образование да стигне европейските стандарти

В европейската система няма аналог на „специалист по...“

Проф. дин Анна НЕДЯЛКОВА*

На 25 април т.г. България подписа Договора за присъединяването си към Европа. След празничната церемония сега на дневен ред са равносметката и конкретните реакции на промяната. Няма съмнение, че една от най-осезаемите промени е свързана с новия мащаб на пазара на труда, с критериите и стандартите за конкурентоспособност на човешките ресурси.
За сферата на висшето образование евроинтеграционните процеси стартираха през 1998 г. Сорбонската декларация за пръв път дефинира понятието европейско образователно пространство, като го свърза с бъдещото развитие на европейския континент и потребността да се постигне по-голяма мобилност на професионалните квалификации на населението в него. На университетите беше предопределена съществена роля за развитието на европейската култура, което постави образованието като приоритет на държавите и нациите - членове на ЕС.
Една година по-късно в Болония 33 правителства се споразумяха да синхронизират дейността си за постигане на висока конкурентоспособност на европейското висше образование в глобализиращия се свят. Приета беше програма за действие до 2010 г., която определи рамката и съдържанието на образователната реформа, като бяха набелязани

Пет основни направления за хармонизиране

на висшето образование: структурна реформа, ориентирана към разбираеми и сравними квалификационни степени; организиране на обучението в два цикъла с първа степен, която позволява ясна професионална ориентация на обучаемите; въвеждане на единна европейска система за акумулиране и трансфер на образователни кредити, в това число и в системата за обучение през целия живот; европейско измерение на качеството на образованието, основано на сравними критерии и методи за оценката му; премахване на всички пречки за мобилност на студенти, преподаватели и университетски служители.
От подписването на Болонската декларация до днес бяха реализирани редица инициативи, целящи оценка на постигнатото, установяване на причините, които задържат хода на евроинтеграционните процеси в образованието, и очертаване на бъдещите насоки. Три последователни документа, известни като тренд 1, 2 и 3, обобщиха постиженията и предизвикателствата, пред които се изправят европейските висши училища при прилагането на реформите от Болония. С особено значение за настоящия етап е тренд 4, който бе подготвен и приет от конгреса на Европейската асоциация на университетите, състоял се през април т.г. в Глазгоу. Отчетените от този мащабен академичен форум резултати са рамката на новия документ, който предстои да бъде подписан от министрите на образованието в Берген за развитието на европейското висше образование. Тренд 4 обобщава един относително завършен етап от образователната реформа и позволява всеки реално да се съизмери с постиженията и новата парадигма на европейската зона за висше образование. В контекста на подобна самооценка могат да се направят значими изводи и за висшето образование в България
На първо място, следва да се отбележи, че българските висши училища не са пасивен наблюдател, а са активен участник в Болонския процес. На второ място, не може да се отмине фактът, че постиженията на нашите университети са съизмерими с тези на европейските, а една немалка част от проблемите, които ни безпокоят, са проблеми и на останалите страни и университети.
Най-съществения извод за Болонската реформа касае институционалното ниво на провеждането и. Наблюденията сочат, че в голямото мнозинство от висшите училища в Европа Болонският процес вече е възприет като философия на развитието и начин на функциониране. Противно на многото страхове, че реформата би могла да протече като едно повърхностно упражнение, като просто прегрупиране или преименуване на структури и учебни планове, висшите училища бързо осъзнаха, че става дума за обща кауза, за нови цели и ниво на съгласуването им в мащаба на обединеното европейско пространство.
В обобщената равносметка, направена в Глазгоу за постиженията на страните - участнички в Болонския процес, за добро или за лошо

България не присъства

Това като минимум означава, че българските висши училища не са успели достатъчно ясно да се заявят като активен субект в протичащите интеграционни процеси. От друга страна, необяснима е пасивната позиция на официалните представители на системата за висше образование в България и тяхното мълчание относно постиженията и проблемите на страната ни в тази област. Болония постави акцента върху три опорни точки за хармонизиране на системата за висше образование: структура, базирана на образователно-квалификационните степени бакалавър, магистър и доктор и общи принципи за вертикална образователна мобилност; хоризонтална мобилност и признаване на образованието между университетите на Европа на базата на съвместимост и сравнимост на системите за акумулиране и трансфер на кредити; единство на критерии и стандарти за образователни и институционални постижения и на вътрешните системи за осигуряване на качество на образователната и изследователска дейности.
Образователно-квалификационните степени бакалавър, магистър и доктор са вече факт за българското висше образование. Остава открит въпросът за квалификационното ниво „специалист по...“. Такъв аналог в европейската система няма. Вероятно това стана причина да избухне в общественото пространство поредната версия за закриване на колежите. На практика такава потребност не съществува, а става дума за въвеждане на два вида бакалавърско образование - професионално ориентирано и университетско. Това съвсем не е лесна задача. В рамките на един и същ срок на обучение (за Европа той е 3 години) би следвало да се постигне ясно диференциране на учебните цели, а оттам и на учебното съдържание. Това е проблем за България, защото в повечето случаи въвеждането на европейските образователно-квалификационни степени не промени с нищо учебното съдържание и не гарантира постъпателно задълбочаване на познанията при прехода от една в друга образователна степен. Не допринесе особено много за разграничаване на учебните цели и въвеждането на модулната организация на обучението. Особено трудно се оказа да се постигне вътрешна съгласуваност на програмите чрез смислено групиране на курсовете на базата на квалификационната характеристика на специалностите. Не се реализира и предписанието от Берлин за изработване на национални квалификационни рамки. А сега вече Европа пристъпва към изработването на общи квалификационни

Рамки, с които българското образование ще трябва да се съобрази

Отсъства това разграничение и между бакалавърската и магистърската степен. Получи се противопоставяне между общообразователните и специализиращите дисциплини, теорията се противопостави на текущите потребности на практиката. Не бяха готови за това и преподавателите. Твърде малко са в България академичните преподаватели, които успяват да съчетаят преподавателската с изследователската дейност. Основната причина за това е отсъстващият диалог между образованието, науката и бизнеса. Предвиденото в Берлинското комюнике включване на работодателите в изработването на учебните програми все още изглежда като дейност за доброволци. Ако тези въпроси не намерят своето бързо и кардинално решение, вертикалната мобилност няма да гарантира попълване на знанията, а, напротив, ще крие заплаха за загуба на знания и квалификация. Един от възможните изходи тук е създаването на образователни и изследователски мрежи и реализирането на междууниверситетски образователни програми.
Мобилността на студентите и академичните състави са основа за създаване на европейско висше образование. Програмите „Сократ“ и „Еразъм“ създадоха добри предпоставки за обмен на студенти. Основният въпрос тук обаче е за ефективността на тази мобилност. А той е в пряка връзка със системата за акумулиране и трансфер на кредити. Българското висше образование изостава в това отношение. Повече от година след като Законът за висшето образование постанови ECTS (кредитната система) като задължителна за висшето образование, в България тече тежък

Сблъсък между старата и новата система

за планиране на обучението, съпроводен и от висока доза формализъм. Основните различия тук са как се дават кредити и как правилно да се оценят студентите и тяхното натоварване. Старият принцип на програмата „взаимно доверие и сигурност“ днес е по-важен от всякога. Университетите трябва не само внимателно да подбират международните си партньори, но и да се научат да сравняват резултатите от обучението, вместо да търсят учебно съдържание, идентично на тяхното. Тук стои и въпросът за признаване на неакадемичните квалификации, придобити извънаудиторно от студентите. Девизът на конгреса в Глазгоу беше „Силни университети за силна Европа“. Той се основава на прогнозираната потребност от повече хора с висше образование на европейския пазар на труда. За да стане това реалност, има няколко ключови фактора за успех: институционална осведоменост за общия курс на развитие на европейското образование и превръщането му в дневен ред на университетите; активна хоризонтална комуникация между учебните заведения; разумен баланс между регулиране и координация на национално ниво и академична автономия; стабилизиране на законовата и нормативна рамка за развитие на висшето образование; ресурсно осигуряване на реформата при активна подкрепа от страна на държавата и бизнеса. През май в Берген (Швейцария) ще бъде подписана декларация, отразяваща новата парадигма на висшето образование в Европа. Нов акцент в нея ще бъде изследователската мисия на университетите и формирането на общо образователно и изследователско пространство. В условията на глобална и агресивна конкуренция състоянието на образованието става безспорна обществена отговорност и предполага ясен договор за партньорство между държавата, университетите и бизнеса при ясно легетимиране на интересите на всяка страна.
Евроинтеграцията в сферата на висшето образование на този етап има пет ключови позиции: итернационализация на стандарти и критерии; диференциация и профилиране; ориентираност към студентите и тяхната реализация; автономия и иновативност; отдаденост на философията „тотално качество“.
Българските висши училища имат потенциал и възможности да преодолеят всички трудности по пътя и да подготвят собствена пътна карта за присъединяването си към европейското образователно и изследователско пространство. А от държавата се очаква да предложи стратегия и образователни политики, които да превърнат желаното в реалност.

* Ректор на Варненския свободен университет ”Ч. Храбър”, председател на Асоциацията на частните университети в България

[ISTORIK]

В един глас за образованието

Лекуваме образованието без диагноза

Кольо КОЛЕВ
вестник "Капитал"

Проблемите пред българските училища и университети са много, резултатът е един - липса на качествено образование.След 15 години половинчати опити за реформи различните гласове, говорещи за пътищата за решаването на проблемите пред просветата, все повече звучат като един.
Дни преди началото на новата учебна година „Капитал“ потърси отговор на въпроса кои са най-важните промени, които трябва да се случат в сектора през следващите четири години. Тук сравняваме гледните точки на двама просветни експерти, които са застанали, ако не на противоположни, поне на доста отдалечени точки по политическата ос. Доц. Анастас Герджиков е бивш зам.-министър на образованието и науката в правителството на НДСВ. Социологът Кольо Колев, директор на социологическа агенция „Медиана“, е един от авторите на т.нар. ляв проект за развитие на образованието, представен преди време.
По смисъла на съществуващите политически стереотипи се очакваше те да бъдат различни като позиция. Но тяхното мнение за важните въпроси, които чакат решение от новия образователен министър Даниел Вълчев често съвпада. Което би могло да означава само едно - неформален надпартиен консенсус за това какво трябва да се свърши в образованието вече има. Остава само (много) работа.

Както винаги, преди началото на учебната година се говори за болестта на образователната ни система. А че тя боледува, няма никакво съмнение. Международните сравнителни изследвания показват, че качеството на образованието в училище пада от година на година. Всеки обаче обвинително сочи в различна посока. Учителите търсят вината в ниското заплащане на техния труд и в тежкия административен апарат на образователното министерство. Образователното ведомство гледа към Министерството на финансите. Родителите се възмущават от учителите и от качеството на учебниците, когато им хрумне нещастната идея да проверят знанията на децата си - там Априлското въстание се родее с априлския пленум, а между Андора и Анадола няма съществена разлика.
И така учителите всяка година рекетират обществото, че ще стачкуват и ще провалят завършването на випуска, ако не им се повишат заплатите. Родителите ги гледат все по-лошо и ежегодно се бъркат за частни уроци в размер, колкото е образователния бюджет на държавата. От инспекторатите спускат нови и нови наредби, указания, изисквания - естествено в името на демократизирането, реформирането, достигането на европейските критерии, формирането на творчески и креативни личности... Резултатите са трагични. Следват нови инструкции, мерки, програми, указания.
Всичко това е безсмислено просто защото прилича на лечение, без да се диагностира основното заболяване на системата. А то е именно администриране и незнание.

Незнанието

Всъщност българската образователна система не знае какви деца и младежи „произвежда“. Машината не познава крайния продукт на своята дейност. Безумно, но е факт! Така например не е ясно колко от децата в трети или осми клас могат да четат и пишат или какви са знанията на децата в 9-и клас по история и география например. Никой не може да каже в кои училища децата могат да пишат и смятат и в кои не могат. Учители и ученици масово отсъстват от часовете (за последните десет години броят на отсъствията от час се е повишил с 300%, но така наречената успеваемост странно се е покачила). Преминаването от клас в клас не е никакъв белег за знания, а често е просто акт на отчаяние на самите учители. Всичко това е кристално ясно и за преподавателите, и за образователното ведомство. Това се превръща в система на колективна безотговорност. Дългогодишното отлагане и на матурите, и на тестовите изпити, и на междинните контролни изпити в 4-и, 7-и, 9-и клас се саботираха именно от учителската и образователната гилдия. Те просто не искат да се знае какво произвеждат като качество.
А на базата на тоталното незнание за крайния продукт на системата се извършва

Непрестанното администриране

Но какво променяш и какви изисквания спускаш, ако не знаеш какво постигаш като резултат?! Това обаче не смущава образователните чиновници. Те демократизират, освобождават от „ненужно“ съдържание, чертаят програми за формиране на творчески и мислещи личности, а не на зазубрящи индивиди. Всъщност бъркат мътилката и оправдават и осчетоводяват собственото си съществуване, всячески избягвайки от неудобния въпрос - какво даваш като краен продукт!
Точно на това трябва да се сложи край. И системата е много проста - национални междинни изпити (2-и, 4-и, 7-и, 9-и клас), матури, ежегодна атестация на училищата на базата на постигнатите оценки от изпитите. Оформят се три, а по добре четири типа училища - елитни, добри, посредствени, лоши. Съответно заплащането на учителите и директорите в тези училища е коренно различно - разлика между първите и последните в пъти. Класацията ежегодно се публикува, за да знаят и родителите къде изпращат децата си. Същите изпити служат и за вътрешна атестация на учителите в училищата.
Инспекторатите се лишават от правото да кадруват. Директорите и учителските съвети сами набират и освобождават кадрите си - да видим дали ще искат некадърник, който смъква заплатите на всички. Учителските съвети на училищата от по-висока категория отново придобиват правото да изключват проблемните си ученици. Всяко училище, подготвило отбор, спечелил национална, международна или световна ученическа олимпиада, получава точки в атестацията си, което директно се отразява в нивото на заплащане.
Всъщност това не е нищо друго освен създаването на саморегулираща се пазарна система. Система, която не предполага непрестанно безумно администриране, а впрягането на икономическите интереси на участниците в нея. Работата на образователното ведомство ще е преди всичко да създаде минималните общообразователни критерии, да следи доколко те се покриват, да атестира училищата и да създаде необходимите икономически стимули. А това далеч не е толкова трудно. Нека си представим за миг, че България отпуска ежегодно по 20 пълни стипендии за талантливи младежи, които ще учат в Йейл, Масачузетс, Станфорд, Оксфорд и други световни университетски центрове. И тези стипендианти се определят в национален конкурс и всеки номиниран носи на своето училище точки за атестация. Не е необходимо особено въображение, за да си представим огромното раздвижване в образователната система.
Сериозни промени трябва да настъпят и в качеството на българското висше образование. Ниски показатели по чуждоезикова подготовка и слаба компютърна грамотност показват данните от миналогодишно изследване, което цели да създаде рейтинг на качеството на образованието във висшите училища в България. Представяте ли си висшисти, които не ползват свободно поне един чужд език и нямат добра компютърна грамотност?! Броят на университетите е огромен, а немалка част от тях не разполагат дори с компютърни центрове и нямат постоянна връзка с интернет. Формализацията на учебния процес е факт и при тази степен на обучение. Никой не следи за хорариума на преподавателите, нито за качеството на изпитите, които държат студентите. Ако всичко това продължава, нашето висше образование ще трябва да се откаже от претенциите да се конкурира със световните университетски центрове.

Проблемите се решават един по един, не системно

Анастас ГЕРДЖИКОВ

Основната цел на българската образователна система трябва да бъде гарантиране на качествено и достъпно обучение, обвързано с нуждите на пазара на труда. Учениците и студентите трябва да получат съвременно образование, почиващо на новите достижения на науката и осигуряващо знания и умения, които да позволят тяхната реализация в конкурентната среда на обединена Европа.

В средното образование

е необходимо да се осигурят така жадуваните от учители, ученици и родители стабилност и ред. Това може да стане само ако се преустанови нормативният хаос в средното образование - то се регулира от три закона, триста наредби, да не говорим за писмата и указанията на министъра. Важно, но трудно изпълнимо е преодоляването на субективизма при назначаването на управленски кадри и утвърждаването на професионализма в управлението на образованието. Трябва да се безпокоим не от политическа чистка, а от обичайната вълна от роднински и приятелски назначения, съпровождаща всеки нов парламент и всяко ново правителство. Добре е новият екип бързо да преосмисли визията на предишния за външното оценяване, включително за институцията, която да го прави. Имаме спешна нужда от система и стандарти за външно и вътрешно оценяване на знанията на учениците. За да се въведат държавни зрелостни изпити, тази система трябва не само да е готова, а и да е апробирана в училище. Спешно е нужно да се осъществи безпричинно отлаганата реформа на системата на финансиране в средното училище чрез въвеждане на системата на делегираните бюджети (в Унгария например е въведена преди близо двайсет години). Трябва да се решат проблемите със степените на образование и начините на тяхното завършване и да се въведат учебен план и учебно съдържание, съобразени с българските традиции и европейските тенденции в средното образование. Направиха се първи стъпки по осигуряването на възможности за чуждоезиково обучение и овладяване на модерните информационни и комуникационни технологии за всички ученици. Остава да се надяваме, че този процес ще стане дос*тъпен за всички училища. Важно е да се развие професионално средно образование, адекватно на изискванията на пазара на труда, и да се осигури възможност за образование през целия живот за всички, включително разработване на система за постоянна квалификация на учителите.

Във висшето образование

е необходимо да се осигури академична автономия, съчетана с прозрачност и отчетност пред обществото, както и с ясни механизми за контрол на качеството. Задължително е въвеждането на нова система за финансиране на университетите, основана на конкурентен принцип. Отдавна е належащо решаването на въпроса със съвместимостта на колежанската степен с европейските степени на висше образование, отчитайки спецификата на професионалното образование. Трябва да се изготви и приеме нов закон за висшето образование, който да намери баланса между академичната автономия и обществената отговорност на университетите, да стимулира осигуряване на качеството и въвеждането на конкуренция между висшите училища и да реформира системата за израстване на научните кадри чрез нов механизъм за придобиване на научни степени и заемане на научни длъжности.
Изброените спешни мерки са залегнали в една или друга степен в повечето предизборни програми. Причината те да не се реализират е опитът проблемите да се решават един по един, а не системно.

[Batko Charly]

Май говорим за изринване на авгиевите обори...

Добре е да се има педвид, че всяка държава има подобни проблеми и дебати. Много ми е интересно как изведнъж станахме държава с адски кофти ниво на образование. Винаги съм смятал, че поне по комунистическо време образованието беше на ниво. Когато напуснах България, бях възпитанник на езиковата гимназия - елитно учреждение вярно - и бях потресен от ниската обща култура на Запад. Тва разбира се ми беше първата реакция. Не знам, може и да не съм бил прав - аз тогава не влязох в подобно елитно учреждение. После обаче много мои съученици печелиха конкурси из световно известни университети и се изнесоха на полвин или пълни стипендии. Помня даже една шведка, координаторка на чуждестранните студенти в Американския Университет в Париж ми каза, че по онова време най-добрите им студенти били българи и на пълна издръжка. Тва го споменавам, защото все чувах колко са ни кадърни елитните студенти и понякога си мислех, че са празни хвалби. Добър мой приятел пък беше пътувал с група български студенти на пълна издръжка в Харвард. Последно, помня, че миналата година България спечели Световната Олимпиадата по Математика. Е как? Как става всичко това?

Как би трябвало да разбираме тези твърдения и дебати? Че поне до около '89 все пак имахме добра образователна система? Че имаме или, че поне преди имахме желязна елитна традиция?

[lyd]

здравейте!

случайно попаднах в този форум и бях приятно изненадана, че ИСТОРИК е проследил дебата за съдбата на реформите в българското образование. за съжаление аз спрях да се занимавам с подобна дейност преди около година, след като написах няколко статии в "капитал" (едната от които е копирана тук), поддържах дискусия по темата във форума на "дневник" (за съжаление, макар и доста обширна, беше изместена от "първа страница" по преценка на модераторите). вероятно може да се открие, макар и по-трудно.

темата за българското образование за мен е болка и страст. по ирония на съдбата се препитавам точно благодарение на огромните проблеми в бг образованието, след като съм работила няколко години в една от "елитните" гимназии (съжалявам за кавичките, но не би било обективно да не ги поставя). преди 16 години завърших същата гимназия.

искам да отговоря на батко чарли със следното:

да, наши ученици се класират намеждународни олимпиади, но какъв процент представляват те от всички бг ученици? дали останалите се справят толкова добре?

да, наши ученици са сред най-добрите в елитни университети по света, но колко ученици от българия влизат в най-елитните университети? и колко от тях го постигат благодарение на образованието и съветите, които получават в училище? ако имате познати, които учат в харвард, питайте ги колко училището им е помогнало да влезнат там, и още - колко им е помогнало да се справят добре там? щяха ли да се справят само с това, което им преедлага училището?

твърдението, че нашите студенти са най-добрите в най-добрите университети звучи доста подвеждащо. училища като харвард така или иначе приемат най-добрите ученици от всяка нация. познавам доста млади българи, които учат в такива училища. досега не съм чула подобни патриотични изявления от тях самите.

в прочутия доклад на екип на фин. министерство (известен като доклада на милен велчев) се споменава, че в сектора на частните образователни услуги влизат около 3 пъти (доколкото си спомням) повече пари от държавния бюджет за образование. при това положение - държавно образование+частни уроци, как се получава така, че в някои "елитни" гимназии и доста университети изпитните резултати при кандидатстване включват 50% двойки?!?! това не е ли достатъчно тревожен сигнал, както и да бъде тълкуван?

чудя се на кого всъщност му пука от всичко това?!?

Нека си представим за миг, че България отпуска ежегодно по 20 пълни стипендии за талантливи младежи, които ще учат в Йейл, Масачузетс, Станфорд, Оксфорд и други световни университетски центрове. И тези стипендианти се определят в национален конкурс и всеки номиниран носи на своето училище точки за атестация. Не е необходимо особено въображение, за да си представим огромното раздвижване в образователната система. "

Лекуваме образованието без диагноза

Кольо КОЛЕВ
вестник "Капитал"

не е нужно да си го представяме )) точно тези училища не чакат България да отпусне тези стипендии. те ги отпускат на тези, които са достатъчно добри, но нямат достатъчно пари.

в предишния си постинг изразих съмнението си относно заслугите на бг гимназиите за приема на бг младежи в подобни университети, но е факт, че гимназиите не пропускат поводи да се похвалят с такива успехи

струва ми се, че славата на доста "елитни" училища се крепи на частни уроци, а още по-неприятно е, че в тези училища голям брой ученици изглежда да са клиенти на преподавателите си. интересно ми е как държавата би могла да осигури на децата със скромни финансови възможности адекватно за изискванията на йейл образование. ами ако "елитните" учители продължат да обслужват адекватно само платежоспособните ученици?

[mellisa]

Г-жо lyd,
прочетох внимателно написаното от Вас и проблемите, които поставяте, и ако мога да приема част от тях, то с други изказвам категоричното си несъгласие. Разбира се, не бих могла да говоря с друго, освен опита, който имам в напълно личен план в индивидуално и групово-училищно отношение, а не с наблюдения върху системата в цяла България, но ми се струва, че дори да съм само една статистическа клетка в организма, наречен образователна система, мога да свидетелствам достатъчно красноречиво.

да, наши ученици са сред най-добрите в елитни университети по света, но колко ученици от българия влизат в най-елитните университети? и колко от тях го постигат благодарение на образованието и съветите, които получават в училище?

Трудно ми е да дам дефиниция на понятието елитен университет, това първите 10, 20, 50 в класацията на най-престижните университети ли са? Така или иначе, сигурна съм, че почти всички българи, учещи там са го постигнали поне в едно отношение благодарение точно на училището, което са завършили. Вие казвате, че имате контакт с такива студенти, тогава вероятно знаете какъв процент от тях са възпитаници на езикови гимназии, благодарение на които в езиково отношение са постигнали успехи като Харвард, Станфорд, Оксфорд и т.н...Колко ученици, незавършили езикови гимназии са успели или пожелали да кандидатстват в чужд университет веднага след завършването си? Аз познавам точно 2ма - единият, понеже години бе учил и живял в Германия, другият, понеже семейството му получи зелена карта за САЩ. Така че дори само абсолютно теоритично и с познание на системата на чуждото образование, почти всички студенти в чужбина успяват благодарение на гимназията си, която освен всичко друго им дава и познанието на езика.
Но мисля, Вие имахте предвид друго - нивото и качеството на обучението извън чисто езиковото ниво. Първо, много от престижните университети или не изискват някакъв изпит или изискват просто езиков такъв, така че е трудно да се даде отговор в това отношение. И второ, и тук Ви говоря от съвсем личен опит, аз се сблъсках със ситуация, която ми даде възможност да бъда приета именно благодарение на страхотното образование, което получих (и си дадох сметка едва тогава, защото го имах за даденост преди това, а си е невероятен шанс) именно в гимназията си. Оказа се, ирония на съдбата може би, че избрах да уча в страна и университет, които не признаваха дипломата, която имах. И ми се наложи да държа тяхната матура и една дузина изпити за да имам правото да уча там. Категорично мога да Ви кажа, че ако успях отлично да се справя с нея (е, без математиката, но това не е вина на гимназията, а на гимназистката ), то бе именно благодарение на наученото в училище, благодарение само на това, което ми бе предложило училището. Така че заслугата по право се пада и на гимназията ми и не виждам защо тя да не се похвали с мен. Заслужила си го е

Частните уроци за съжаление са проблем, който е много по-болезнен. Странно е, но извън България на частни уроци ходят онези, които имат проблем в училище, а не обратното. Не знам за какво говори това и къде е основата на проблема - ниско и недостатъчно образование в училището или прекалено високи изисквания на университетите. Защото, казано на шега, но с не много шеговит тон, имах съученици, които със знанията, които имаха нямаха проблем с приемането на запад, а не успяха да се справят в България. Не се съмнявам, че има нещо гнило, но то не трябва да се търси само в едно направление.

[ISTORIK]

Момичета, не се карайте!
Спорете конструктивно!

Вижте тук идеите на БГ Великден за образованието!

http://bgvelikden.org/support/BGV2005/PRAG_za_po-dobro_obrazowanie_May_2005.pdf

(PDF - файл!)

[Гост]

Е,на българска почва идеите могат да изглеждат и...така : www.cyberface.hit.bg

[niniko]

тези две статии също имат отношение към проблема

http://liternet.bg/publish7/mdoneva/statii/kakvo.htm

http://liternet.bg/publish14/p_mitev/mdoneva.htm

[Гост]

Този портал наистина си го бива,но нали знаете,че тия неща се решават в министерството ,а там чиновничеството го мързи да гледа...

[ISTORIK]

Кой не е в час?

Цената на образованието се качва, качеството пада, а статуквото в системата се запазва

Йордан МАТЕЕВ

в. Капитал

Ниски ли са учителските заплати в държавните учебни заведения? И ако са ниски, защо? Изчистеният от емоции и демагогия финансово-аналитичен отговор може да се търси в няколко направления - ниски ли са заплатите в сравнение с преди, ниски ли са спрямо тези в останалите обществени сфери и най важното - ниски ли са спрямо качеството на крайния продукт, който учителите предлагат на обществото.
Около 190 хил. души са заети в държавното образование по данни на Националния статистически институт (НСИ). Близо 100 хил. от тях са учители в общообразователни и професионални училища и педагогически персонал в детски градини - тези, за които Синдикатът на българските учители (към КНСБ) настоява да получат по-високо увеличение на заплатите през 2006 г. в сравнение с останалите сектори в бюд*жетната сфера.
Статистическите данни показват, че в държавното образование заплатите се покачват всяка година, при това с много бързи темпове (липсват отделни данни за учителските заплати). От 2000 до 2004 г. заплатите са увеличени с 50%, от 1998 до 2004 г. - над два пъти, а от 1997 до 2004 г. - три и половина пъти. От 1998 г. насам всяка година заплатите са нараствали между 8% и 25% спрямо предходната година (виж графиката). Темпът на покачване е по-бърз от този в целия обществен сектор (тук се изключват заплатите в армията и полицията). Заплатите в образованието през 1997 г. са били около 65% от средната заплата в обществения сектор, а в момента са стигнали до около 85%. Това показва, че образоването не само не е ощетено, но дори е облагодетелствано спрямо останалите отчитани от статистиката бюджетни сектори, що се отнася до покачването на заплатите. Оттук може да се заключи, че в момента учителите имат по-малко основания да искат по-високи заплати спрямо останалите заети в обществения сектор, отколкото са имали през целия период от 1997 г. досега.
Заетите в бюджетни организации и фондове получават с 4% по-високи заплати (за третото тримесечие на 2005 г. по данни на НСИ) от заетите в държавното образование. В друга важна за обществото област - здравеопазването и социалните дейности, получават със 17% повече. Фрапиращо ниски изглеждат учителските заплати (2-3 пъти по-ниски), когато се сравняват с тези на кадровите военнослужещи, полицаите и служителите в специалните служби. А фактическата разлика вероятно е още по-голяма, но НСИ не разполага с информация за реалните заплати в армията и полицията, които включват допълнителни възнаграждения, например 13-а заплата. Информацията е класифицирана, сподели пред „Капитал“ Любомир Блатски от пресцентъра на НСИ.
Заплатите в образованието са значително по-високи (с над 50%) от заплатите в т.нар. други държавни дейности, обслужващи обществото и личността, където влизат дейности в областта на културата, спорта и развлеченията, събиране и третиране на отпадъци, почистване, дейности на религиозни, политически и други организации с нестопанска цел, радио- и телевизионна дейност и т.н. (виж графиката).
В непазарни условия, в каквито на практика функционират т.нар. публични сектори (образование, здравеопазване, социална сфера и т.н.), е много трудно да се прецени, кой да получава повече и с колко.
Всеки сектор изтъква множество аргументи да бъде оценен най-високо - едни рискуват живота си, други здравето си, трети нервите си. Определени дейности изискват високо образование, други - добра физическа подготовка, трети - висока концентрация. Най-добрата оценка би дал пазарът на труда. Но когато работодател е държавата, остава общественият консенсус - а там често популизмът, демагогията, конюнктурата и политизирането заместват обективните анализи и трезвия поглед.
Ако се приеме, че съществува дисбаланс между заплащането в образованието и останалата част от работещите в ущърб на учителите, логичният въп*рос е защо 100 хиляди човека предпочитат учителската професия пред други професии при относително свободен пазар на труда и търсене на квалифицирани кадри. И защо броят на учителите спрямо броя на учениците се увеличава всяка година (виж графиката на стр. 28). Ако държавата изпитваше недостиг на учители, вероятно би прибегнала до голямо покачване на заплатите, за да ги привлече от други сфери.
Заплатите в частното образование са по-високи с една трета в сравнение с тези в държавното.
Това изглежда нормално предвид факта, че част от данъкоплатците се отказват от държавното училище и плащат такси, за да получат децата им по-качествено образование. Едва ли има смисъл заплатите на учителите да се сравняват с тези в развитите страни, където естествено те са в пъти по-високи - точно както и на всички останали работещи.
Свръхпредлагането на учителски труд икономически може да се обясни освен с високата безработица и с отчитането на пълния пакет от условия, при които работят учителите, а не само нивото на заплатите. Може би тежката и отговорна работа се компенсира с огромните отпуски, които учителите получават (около 1/5 от работните дни), възможностите за получаване на доходи от частни уроци на някои от тях, липсата на обективни оценки, което дава възможност на недобросъвестни учители да не отделят регламентираното време за подготовка и увеличава свободното им време за други занимания, пари за дрехи, получаване на лекторски възнаграждения, допълнителни възнаграждения, висока сигурност за работното място.
Най-значимо за целите на финансовия анализ е сравнението на цената с качеството на държавно образование. Цената, която обществото официално плаща за образование в държавните училища, е известна. Тя се увеличава чувствително всяка година (виж графиката). В свой анализ Министерството на финансите цитира данни на неправителствени организации, според които домакинствата плащат допълнително за частни уроци при кандидатстване в учебни заведения сума, която е равна на около 38% от разходите на държавния бюджет за образование. Груби сметки показват, че дори ако тази сума е двойно надценена, средно на учител се падат около 300 лв. допълнителен месечен доход, при това необложен с данъци и осигуровки. В същото време динамиката на съотношението ученици/учител показва, че цената на услугата за един ученик се повишава по-бързо от общото увеличение на разходите. Най-висока е цената на тези, които плащат такса за частни училища, тъй като чрез данъците си плащат и за държавно образование, което на практика не ползват.
Какво се случва с най-важния елемент, нужен за целите на анализа - качеството на образованието.
Статистиката отчита различни количествени показатели, но липсват обективни качествени оценки за образованието в България. Различните степени на образование приключват без независима външна оценка, която да позволи сравнения както с предходни години, така и между отделни учебни заведения и между отделни учители. Единствената обективна представителна оценка на българското образование дават международните изследвания. Резултатите от тях показват недвусмислено, че качеството на българското образование се влошава.
По проекта TIMSS, оценяващ знанията по математика и естествени науки на осмокласниците в 41 страни, България регистрира най-голям спад на резултатите от 1995 до 1999 г., а през 2003 г. специално е спомената сред страните, регистрирали значителен спад спрямо 1999 г. В проведения през 2000 г. тест PISA+ сред 41 страни България заема незавидното 33-то място по математика и литература и 30-о място по естествени науки (виж графиката). Лошите резултати се потвърждават и от преобладаващите в сраната субективни преценки.
„Аз като преподавател във висше учебно заведение съм много разочарован от това, което идва като продукт от българско средно образование. Виждам влошаване за осемте ми години преподавателска практика. Децата са интелигентни, амбициозни, но не са научени на елементарни неща“, споделя Георги Ганев, който преподава на студенти по икономика в Софийския университет. Работодателите също от доста време сигнализират, че българското държавно образование не е адекватно на търсенето на пазара на труда - това се потвърждава от дефицита на квалифициран труд в условията на висока безработица.
Излиза, че от гледна точка на потребителя цената на образоването се вдига, а качеството на услугата пада. При тези негативни за данъкоплатците тенденции е напълно обяснимо донякъде хладното отношение към исканията на учителите. Защото парите за държавно образование се дават не от политиците, не от правителството, парламента или министъра на финансите, а от данъкоплатците - около 2 млн. души, които работят извън бюджетната сфера и плащат на държавата не за да поддържат висока заетост и поносим стандарт на живот на някого, а за да получат качествени публични услуги, в частност добро образование.
Причината за това състояние на образованието е същата, която предизвика краха на социализма - тоталната централизация на системата.
Цялата власт е съсредоточена в ръцете на един човек, който е нещо като Тодор Живков, но в образованието - това е министърът на образованието и науката. Ръководната роля на партията е заменена с ръководната роля на Министерството на образованието и науката - то определя числеността на персонала, заплащането, назначава директори на училищата, утвърждава учебните планове и учебните помагала. Кристално ясно е, че системата е нереформирана и наливането на пари, било чрез заплати или по друг начин, няма да подобри крайния продукт. Световната практика отдавна е доказала, че изходът е максимална децентрализация и създаване на конкуренция - както между учебните заведения, така и между учителите.
За целта трябва да се промени и начинът на финансиране на образованието - парите трябва да следват ученика, при това независимо дали посещава държавно или частно училище. Трябва да се разработи механизъм за обективно външно оценяване на отделните етапи на образованието, като се използва най-добрата световна практика. По този начин резултатите в училищата от цялата страна ще бъдат съпоставими. Ще могат да се сравнят качествата на учителите, откъдето ще зависи и тяхното заплащане. Накратко, трябва да се промени цялата философия на образователната система. Това естествено е болезнено за много от работещите в системата - те ще започнат да се конкурират с всички произтичащи от това усилия, много от тях ще загубят работата си, ще бъдат закрити училища, ще пресъхне кранчето на частните уроци.
Естествено е много от работещите в системата да се съпротивяват и да искат запазване на статуквото - точна така, както се съпротивяваха срещу приватизацията работещите в хиляди държавни предприятия. Въпросът е какво правиха правителствата и образователните министри от 16 години насам. Реформата трябва да се разяснява на обществото и направи от правителството и в частност от министъра на образованието въпреки вътрешната съпротива. А енергията от учителската стачка може да се използва за „откупване“ на реформите - всяка крачка в посока увеличение на заплатите на учителите и парите в образованието да бъде предшествана от крачка в посока реформиране на системата на образование. Ако секторът се реформира, в бюджета ще се намерят достатъчно резерви - просто ще се пренасочат средства от „приоритетните“ и силно субсидирани в момента земеделие, тютюнопроизводство, държавни медии, спорни програми за заетост, шуробад*жанашки програми за развитие на бизнеса, жп транспорт и балканска бюрокрация.
---
На учителя - с любов?

Или какъв е шансът българският учител да възвърне статута си в обществото

Боряна КИРИЛОВА
в. Капитал

„Като малка, във всички лексикони на въпроса, каква искам да стана, без колебание, отговарях - учителка. Харесваше ми това, че знаеха всичко, особената им (извинявай за клишето) достолепност пред черната дъска, огромните букети цветя, които събираха на 15 септември, способността им някак да увличат децата след себе си, това, че винаги улучваха какво да ти пожелаят на рождения ден... Е, тогава не съм го обличала в тези думи, но смисълът е този.“
Днес Ирена не е учител, а юрист в една голяма банка. Припомня си някогашната детската мечта с лека самоирония. И с облекчение от факта, че не се е сбъднала.
Ако попитате днешните ученици биха ли станали учители, реакцията им варира от искрено недоумение до откровен потрес.
„Не, често крещят много, а ние не им обръщаме никакво внимание“; „просто ми се струва тъпо“; „май взимат малко пари“; „много са нервни“; „предпочитам зъболекарка“. Това са само част от отговорите, които „Капитал“ получи на проведената през седмицата импровизирана анкета в дворовете на централните софийски училища.
И така - в популярния възрожденски триумвират „попа, даскала и кмета“ авторитетната роля на даскала отдавана е останала в миналото. Днес по-голяма част от хората свързват образа на българския учител с бедност, перманентно недоволство и привързаност към статуквото. Фразата „а, има и свестни - разбират от предмета, в час са с новостите и преподават интересно“ можеш да чуеш доста по-рядко.
Последните седмици обаче учителите не могат да се оплачат от липса на интерес от страна на обществото и медиите. Дали това внимание е с добър или лош знак, е доста спорно. Поводът за него е стачката,
организирана от Синдиката на българските учители (СБУ) към КНСБ. Тук отваряме скоба, за да кажем, че учителските протести са традиционни и безрезултатни - вече години наред организирани от синдикатите между първо и второ четене на бюджета в парламента. Кратката хронология на последните събития изглежда така: след четиридневни протести, в които учителите изложиха своите искания (виж карето), част от тях преминаха към гладна стачка. По думите на Янка Такева, председател на СБУ, броят на гладуващите учители в страната е около 3000. Междувременно протестиращите проведоха редица срещи с представители на политическите сили и с президента Георги Първанов, но нито една от тях не даде очаквания резултат. Петнадесетпроцентното увеличение на заплатите засега остава само химера, след като стана ясно, че бюджетът не разполага с нужните (според изчисленията на синдикатите 100 млн. лева), които биха стигнали за ръста на учителските заплати.
Междувременно стачката раздели и самата учителска общност. Синдикатът „Образование“ към КТ „Подкрепа“ се солидаризира с финансовите искания на колегите си, но се обяви против гладната стачка като форма на протест. Самата Такева обаче е решена да продължи да гладува, докато учителите не преминат към ефективни стачни действия, или, казано по друг начин, до затваряне на училища. Очаква се това да се случи от другата седмица, в случай че не се намери политическа воля за исканото от учителите увеличение. Отговаряйки на въпроса не се ли тревожи, че ефективната стачка ще попречи на учебния процес и това допълнително ще настрои обществото срещу преподавателите, лидерката на СБУ си противоречи. Веднъж отговаря, че ще попречи, втори път - че вече са измислени механизми за компенсиране на заниманията, но синдикатът ги държи в тайна.
Същевременно данни от национално-представително проучване на „Маркет линкс“ сочат, че пълната подкрепа за стачните искания сред обществото е по-висока от категоричното им отхвърляне.

Привържениците

В сряда в сградата на СБУ на столичната улица „Паренсов“ са се събрали 10-ина учители и възпитатели в детски градини. Една част не гладуват, други са поели щафетна гладна стачка и това е първият им ден. Един от мъжете, учител от Подуяне, казва, че не си определя срокове, просто ще продължава да гладува, докогато издържи. И докато всички са категорични, че исканията на учителите са справедливи, някои имат колебания по отношение на използвания метод. „Но ако хората ни обърнат повече внимание, след като сме стигнали до тези крайни мерки, ще е оправдано“, смята Люба Николова, предучилищен възпитател. „Обществото не е дозряло да оцени учителската професия. Част от него счита, че трябва да възпитаваме децата почти безвъзмездно“, недоумява Любов Павлова, възпитател в столичен център за работа с деца. „Кой млад човек ще стане учител?! Началната заплата е 280 лева“, възмущава се тяхна колежка.
Същата позиция заемат и преподаватели от Професионалната гимназия „Христо Ботев“ в Перник, с които разговаряме по телефона. „За стачката съм. И дори съм съгласна да минем към ефективни стачни действия“, казва Милена Варадинова. „Пред пенсия съм и съм преживяла толкова реформи и стачки, но смятам, че за учителите трябва наистина да се направи нещо. Може би това е вариант“, подкрепя я колежката и Мария Бадева.
Сред учителската общност има и противници на стачните действия,
които, без да осъждат стачкуващите си колеги, не подкрепят техните действия. „Не стачкувам нито аз, нито колегите ми, казва Нора Кирева, учител в 35-о училище „Добри Войников“ в София. Смятам, че нито времето, нито мястото на тази стачка е подходящо. Тя е само един автогол от преподавателското съсловие.“ Според Нора Кирева част от исканията са несъстоятелни и необмислени. За пример дава искането за връщането на целодневните занимания в училище. „Аз имам едно чекмедже и нямам дори телефон. Нямаме никакво физическо пространство за работа. Какъв е смисълът тогава на тази целодневна организация?“ Според нея на обществото не се обяснява достатъчно ясно каква е цената на учителския труд и лесно му се вменява идеята, че „голямата му трагедия е калпавият учител, а не истинските престъпници“.
Подобна е и гледната точка на Марияна Закова, учител в 125-о училище в „Младост“: „Разбира се, че заплатите са ниски. Но първо трябва да погледнем нещо друго. Тъжно е, но никога учителят не е бил поставен толкова ниско в очите на обществото, колкото сега. Може би трябва да се попитаме защо то не ни уважава.“ Според нея за това имат вина и част от учителите: „Притеснени от немотията, започват да не се развиват, да не следят новостите, а често и да го искат, нямат пари за това.“
Разминаване по отношение на стачката има и в позициите на родителите.
Една част смятат, че учителските заплати са смешно ниски. „Това съсипва качеството на самото образование“, категорична е Евгения Петрова, майка на осмокласник от софийско училище. И се аргументира така: „Много от учениците са с далеч по-висок статус от учителите и поради това не ги уважават и не са склонни да възприемат знания от тях.“ Според нея дори ентусиастите, които са наистина качествени учители, не могат да осигурят високото качество на обучението, защото постоянно са принудени да мислят как да разпределят мизерните си заплати така, че да им стигнат до края на месеца. Или пък наблягат повече на частните уроци, отколкото на подготовката за редовните часове, защото частните уроци им носят по-съществени доходи. Според Елена Баева, родител на четвъртокласник, заплатите са колкото тези на повечето бюджетни служители, независимо лекари със специалности или научни работници. „Стачката ми се струва ненавременна - може би синдикатите не трябваше да чакат да мине бюджетът, а да поставят условията си преди 15 септември, разсъждава Лиляна Йосифова, майка на първокласник. А и има нещо недопустимо сеирджийско в цялата тази работа с гладуването. Общественият отзвук е по-скоро махленско съчувствие от типа „даскалите мизерстват, а ония в парламента си купуват мерцедеси“.
Политиците се държат сякаш бюд*жетът за образование, гласуван от парламента на първо четене (4.16% от БВП) е дело на някой друг, а не на тях самите. Краткото им мълчание след началото на стачката беше заменено с порой декларации в защита на исканията на българския учител. От президента Първанов до лидера на СДС Петър Стоянов, социалдемократите и ДСБ - всички признаха правото на учителите да настояват за по-големи възнаграждения. БСП сякаш забрави, че в предизборната си програма обещаваше 20% увеличение на бюджетните заплати още от началото на следващата година. А представители на управляващата коалиция изведнъж се сетиха, че не било ефикасно пари да се наливат в нереформирана образователна система. След като 15 години нито едно правителство не намери воля да въведе тестовете и матурите, да създаде система за оценяване на постиженията на децата и техните учители, да съкрати излишните учителски щатове при непрестанно намаляващия брой на децата в паралелките, да съз*даде система за преквалификация на учителите, да закрие училищата със слаби показатели.
Изходът би могъл да бъде в създаването на нова система за оценяване и съответно за заплащане на учителския труд. Образователният министър Даниел Вълчев твърди, че тя ще бъде факт от май 2006 г. и МОН дори вече работи по изготвянето и. Диференцираното заплащане ще увеличи и учителските заплати, като за пръв път техният размер няма да се определя „на калпак“, а според индивидуалните постижения на всеки отделен преподавател. Много учители признават, че това е справедливо, макар да имат опасения относно създаването на критериите за оценка, както и притеснения, че това ще повлияе върху отношенията в колектива, защото всеки ще следи постиженията (разбирай заплатата) на колегата си. Други си остават резервирани докрай.
Засега, разбира се, това са планове за бъдещето. А в настоящето остават ясни следните неща.
Че качеството на образованието в българското училище спада. Че вина за това имат както политиците, които 15 години нямаха воля за никакви реформи в областта на образованието, така и родителите, които забравиха, че образованието е инвестиция в бъдещето на техните деца. Вина имат и учителите. Не всички. А тези, които и досега са се окопали в статуквото си и чиито интереси не се простират извън кориците на учебника, по който преподават. Ясно е обаче и че заплатите на учителите са обидно ниски и те имат право да протестират за това. И че увеличението с 15% (което възлиза на около 30-40 лв.) не е просто наливане на пари в нереформирана образователна система, а опит да се осигури елементарният им жизнен стандарт. А след това да се помисли и за допълнително възнаграждение за добрите и санкция за слабите учители.
Но за всичко това са необходими истински усилия, а не синдикален патос. За да може българският ученик отново да си помечтае колко хубаво би било, ако някога стане учител.

Организирани от Синдиката на българските учители (СБУ) към КНСБ, в началото на миналата седмица учители от средните училища в страната и преподаватели в детските градини започнаха протест и изложиха своите искания:

- увеличение на заплатите с 15% от 1 януари 2006 г.
- втори час на класния ръководител
- щат за педагогически съветници или психолози (по един на 250 деца)
- връщане на целодневните занимания
- развитие на програма за извънкласна и извън*училищна дейност
- допълнителни средства за осъществяване на програмите за енергийна ефективност в училищата.

Няколко дни след началото на протеста, Министерството на образованието и науката (МОН), СБУ, както и колегите им от синдиката на учителите към КТ „Подкрепа“ подписаха частично споразумение. То гарантира изпълнението на исканията на учителите, които са в правомощията на образователното министерство, но не и исканото повишение на заплатите с 15%. На 25 ноември част от учителите започнаха гладна стачка и предупредиха, че имат готовност тя да премине в ефективна, ако това условие не бъде изпълнено.
---

Глад за реформа в образованието

Румяна БЪЧВАРОВА, „Маркет ЛИНКС“

Възможно ли е увеличеното количество на учителските заплати да се превърне в ново качество на българското образование? Който намери отговора на този въпрос, не само ще разреши сегашната криза с гладната стачка на учителите, но и възела от проблеми в българското образование. Най-вероятно това няма да се случи, а ще се стигне до споразумение, което няма да удовлетвори нито основателните искания за по-добро заплащане на учителите, нито очакванията на обществото за модернизация на образованието.
В очакване на развръзката общественото мнение остава объркано и раздвоено в отношението си към учителската стачка. Все пак пълната подкрепа за стачните искания е по-висока от категоричното им отхвърляне. Одобрението за гладната стачка в този случай не може да се обясни лесно с обичайните популистки нагласи на населението. Подкрепа за исканията на учителите декларират по-често високообразованите българи и жителите на столицата и големите градове.
Доминира мнението, подкрепяно от 38% от интервюираните, че изходът от стачката трябва да бъде чрез намиране на компромисно решение. То се вижда в това правителството да даде исканото увеличение, а учителите да се съгласят това да стане на етапи. За една четвърт от пълнолетните българи повишението трябва да се отпусне изцяло и веднага. Техните опоненти, които препоръчват неотстъпчивост, остават значително по-малко - едва 15%.
Въпреки разрастването на учителската стачка и перспективата тя да премине в ефективна прогнозите за политически последици за правителството се балансират от убеждението, че такива няма да има. Високи обаче остават опасенията, че гладната стачка на учителите ще накърни техния собствен професионален престиж и ще попречи на учебния процес.
Откритият разговор за заплащането на българските учители заглуши темата за проблемите на самото образование. Сред тях с най-висока значимост общественото мнение откроява няколко групи. В първата са поведението на учениците и качеството на образованието. Те са така взаимно свързани, както и вторите по важност - материалната база и заплащането на учителите. В третата група нерешени въпроси са подготовката на учителите и необходимостта от осъвременяване на учебния материал.
Самото подреждане на проблемите показва, че обществото е осъзнало както кризата в българското училище, така и факта, че нито един от тях не може да бъде преодолян, без това да рефлектира върху останалите.
Изходът от създалата се ситуация е очевиден за всички - осъвременяване на съдържанието и методите на преподаване в българското училище. Продължилите с години спорове за въвеждане на тестове в изпитите след седми клас и матурите след средното образование имат вече значима подкрепа. Позитивно биха били приети и точковата система за оценка както на учениците, така и на учителите. Този, който успее да ги въведе, ще спечели общественото доверие, за да осъществи най-накрая реформата в образованието.

Данните са от експресно национално представително проучване на „Маркет ЛИНКС“, проведено сред 508 пълнолетни българи по поръчка на „Капитал“ от 28 до 30.11.2005 г.
---

Образованието – приоритет само преди избори

Проф. Димитър КАМБУРОВ
в. Седем


Не бих казал, че проектобюджет 2006 във функция “Образование” ме изненада. Не би трябвало да е изненадано и българското общество, което получава поредното нагледно доказателство, че образованието е основен приоритет на държавата само в предизборния период, след което красивите обещания веднага се забравят. И това се вижда не само от факта, че като част от БВП бюджетът за образование е най-ниският за последните пет години. За едно правителство на евроинтеграцията, както се самоидентифицира кабинетът на тройната коалиция, това е срамно малко.
Още отсега е ясно, че минималното увеличение на бюджета в абсолютни цифри няма да покрие нарастването на разходите за издръжка на обучението поради драстичния скок на цените на енергоизточниците. (Ректорите на висшите учебни заведения вече се споразумяха да вдигнат цените в общежитията по тази причина.) Заетите в системата – учители и преподаватели – също няма защо да се надяват в близко време да получат достойно възнаграждение за своя общественополезен труд, който създава човешкия капитал на нацията ни и е основната предпоставка за бърз растеж и създаване на общество, базирано на знанието.
Но бюджет 2006 показва и още нещо – че шумно рекламираните през 2005 акции за енергийна ефективност на училищата, за увеличаване на обхвата на децата в училище чрез осигуряване на закуски и транспорт, за въвеждане на ИКТ в училище, някои от тях маскирани като стратегии, също са били само предизборна кампания и шумотевица. Всъщност изглежда доста цинично, след като си установил, че от саниране се нуждаят около 1000 училища (т. е. близо една трета от институциите в системата) и си ремонтирал едва 147 от тях, тази година да не предвидиш нито стотинка за това, при положение че стратегическата цел е към 2009 цялостно да се обнови сградният фонд на българските училища.
Подобно е и положението с осигуряването на транспорта на учениците, където отпуснатите средства са с 400 000 лева по-малко от исканите от МОН, и ако програмата се изпълнява със същите темпове, сегашните нужди на училищата ще бъдат удовлетворени едва след пет години. А дали те ще останат непроменени дотогава, като се има предвид, че тази учебна година в българските училища влязоха само 60 000 първокласници? Рязко намаляват и средствата за въвеждане на компютърни технологии и софтуер в училищата, както и средствата за развитие на научния потенциал.
Много показателен обаче е фактът, че парите за “чаша мляко” и “безплатните учебници”, които демагогски подменят социалните проблеми на част от българското образование, са отпуснати в пълен размер. В известен смисъл тези популистки мерки най-добре отразяват “Андрешковския” подход на управляващите спрямо такава важна социална сфера, каквато е образованието.
Всъщност бюджет 2006 дори и не се опитва да разреши някои от стратегическите задачи на системата – оптимизацията на образователната инфраструктура и преквалификацията и обучението на учителите – чрез което рязко да се повиши нейната ефективност. А само закърпва, и то доста хлабаво, съществуващото положение, което ще доведе до допълнителна стагнация на системата и до задълбочаване на мизерията в училищата и университетите.
Подобно на предишното управление на НДСВ и новото коалиционно мнозинство също се отказва да предприеме каквато и да било реформа и не поема никакви отговорности... Имаме всички шансове да влезем в Европа с порутени училища. Бедни и изтормозени от страх от уволнение учители. Професори, които мислят единствено как да избегнат пенсионирането. И подрастващи, които попиват цялата тази грозота и мерзост на запустението, но пък могат да закусват безплатно...
Време е обаче днес, на прага на Европа, управляващите да разберат, че финансирането на образованието е основен инструмент за неговото управление и реформиране, а не средство за решаването на някои елементарни социално-битови проблеми на заетите в него преподаватели и ученици. Превръщането на образованието в социална ниша е порочен подход, който отклонява заетите в него от истинската им мисия – да създават добри българи и граждани на Обединена Европа.

[Гост]

Необходими са административни реформи,които да въведат правила в училищата.За да има дисциплина и еднакви изисквания за обуаващите се.А учителите да могат да коригират под законова форма непристойното поведение.

[ISTORIK]

На учителя - с любов!
Децата трябва да имат равен старт.
През последните години реформата в образованието стана на пух и прах.

Мария КЛЕНОВСКА
в-к Седем

Преди година синът на мои познати, тогава седмокласник, ми показваше снимки от училищната екскурзия на неговия клас в края на учебната година. Децата се бяха разположили в луксозна таверна на Боровец, а права сред тях се усмихваше сравнително млада жена с ярко боядисана червена коса и дълбоко деколте. На въпроса ми това певицата на заведението ли е момчето отговори, че това е тяхната класна. Госпожата била много разбрана и ги водела, където искат. Освен това им предавала по химия, биология и чат-пат по география. Поливалентна учителка, както се казва.
Вярно е, че времената се менят, а с тях и всичко останало, но дали една от най-важните институции в обществото е така динамична както би трябвало да бъде година преди приемането ни в ЕС?

Заплатите
Ще запомним госпожа Янка Такева, председателката на учителския синдикат, с това, че периодично изисква от намиращото се на власт правителство повишение на учителските заплати. Абсолютно нищо друго не вълнува самоотвержената синдикалистка. 15 процента моментално и туй то! Никой не оспорва напрегнатия и често неблагодарен преподавателски труд, но именно затова учителите са компенсирани с намален работен ден и големи отпуски. Докато работещите за същите пари в другите сфери, най-вече в частния сектор, с триста зора взимат полагаемите им се почивни дни. Общата платена годишна отпуска на учителите е 4 месеца (лятна + коледна + великденска + други празници). Да не говорим за облекченията при пенсионирането.

Реформата
Откъде и как ще се вземат исканите суми, друг да му мисли. Твърде елементарна е подобна концепция, като се има предвид, че през последните 4-5 години реформата в образованието, започнала при правителството на ОДС и така необходима за приравняването ни към европейските стандарти, беше направена на пух и прах от правителството на Сакскобургготски, тъй като:
-Неговите министри и техните екипи не бяха в състояние да подготвят и приложат съответните учебни планове в средните училища. Да подготвят програмата и критериите, по които ще се провеждат зрелостните изпити и изпитите за елитните гимназии. На всичкото отгоре преди две години се оказа, че и дипломите, давани в някои средни училища, са невалидни пред чужди университети. Цялата тази бъркотия съсипа усилията на не малко родители и деца.
-Материалната база в много училища е в плачевно състояние. Годишните ремонти започват през септември, малко преди началото на учебната година.
-Хаосът с различните учебници е пълен – има деца, които до ноември не знаят по какви учебници ще учат и, естествено, не учат.

Двойните стандарти
Децата трябва да имат равен старт. Много се съмнявам, че дете на новобогаташ или мутра би се справило с уроците по-добре от дете на хора, средна ръка. Не обобщавам, но има учители, които се ръководят от статуса на родителите и следват максимата на Каравеловия даскал Славе, че “чорбаджийските деца се не бият”. Защо, когато преди две години избухна скандалът с проверителите на изпита след V²² клас за елитните гимназии, учителският синдикат не протестира против корупцията сред учителите. Тогава дъщерята на първия министър на образованието в правителството “Кобургготски” и деца, роднини на видни спортисти, получиха пълни шестици и на двата изпита, докато на протестите на родителите на “простите” деца МОН и инспекторатът не обърнаха внимание. Вестник “Новинар” се опита да проведе разследване, което остана, разбира се, без последствия.

Семейството
Учителите и родителите държат ключа от щастието на децата. Те не са врагове, а сътрудници, или, ако повече им харесва, бизнеспартньори, чиято печалба е една – детският просперитет. Колкото и да ни е трудно да връзваме двата края (всички сме на тоя хал), децата трябва да са на първо място. Това двете страни трябва да си го обяснят взаимно. За да не присъстват деца в криминалните хроники.

И Шопен е давал частни уроци!
И Бетовен, и Лист и много други талантливи музиканти, художници, поети, писатели и философи са го правили, за да си изкарват прехраната. Вълчият вой срещу частните уроци е напълно безсмислен. Откакто свят светува, има и ще има частни уроци, тъй като времето в училище не е достатъчно за по-специалната подготовка по предмет, с който детето смята да се занимава занапред. Тук работа на родителя е да открие точния учител.

Госпожа Такева подложи на риск дори здравето на своите колеги, като провокира учителския протест. Единственият печален резултат от него ще бъде още една пропиляна година за сметка на българските деца, които вече почти три месеца не учат сериозно. Какво ще правят те, госпожо? Как ще си вземат изпитите и къде ще отидат да учат следващото лято? Или пак ще има стотици двойки и закрити паралелки. Имаше един прекрасен филм “На учителя с любов”, в който цветнокож млад учител постави на място група разхайтени младежи, като си послужи с любов, разбиране, доверие и всеотдайност. И те накрая му отвърнаха със същото. Доколкото си спомням, той избра малката учителска заплата пред тази, която му предложиха от голяма фирма, и остана при децата.
Помните ли този филм, г-жо Такева?

---

Проект за просветена революция
Да започнем с тест за таланти

Димитър ДИМОВ
студент във Варненския технически университет

Образованието в България е демоде. То следва принципа "всички са равни", дори клони към "всички са еднакви". Това е погрешно. Целта на обучението е единствено да ни даде богата обща култура. И това е погрешно. Хората не са еднакви и не са равни. Това не означава, че едни са по-ценни, а други са “второ качество”. Това означава, че всеки има особени наклонности и дарби и тази различност трябва да се насърчава. Сега на изпитите за гимназиите децата се състезават най-вече по способност да запаметяват информация. От тях се очаква да повторят прочетеното в учебниците (изключение са изпитите по математика и рисуване – там с “наизуст” не става). За класирането имат значение и оценките от предишни години. Там е същото – по-добрият папагал получава повече шестици. Дали самата материя ти е интересна, дали те влече, дали наистина я разбираш - няма значение.

Защо да не направим “революция” в модела?
Представям си я така:

· Още при записването в първи клас децата преминават тест за определяне на техните интереси, таланти, характери – едновременно проверка за интелигентност и съставяне на психологически профил.

· Според резултатите от тестовете децата със сходни интереси се групират в отделни паралелки – например “творческа”, друга “спортна” и трета – “по науките”. Те се обучават по еднакви програми, а групирането по интереси цели да насърчава общуването и кооперативността на първолаците.

· След втори клас отново се правят тестове и децата вече се разпределят в още по-тясно профилирани паралелки: по музика, танци, литература, изобразителни изкуства; по математика и физика, по биология и химия, по география и история; по футбол, ски, гребане, лека атлетика и т.н. Това не означава отказ от предметите от останалите области. Просто 50% от времето в училище е посветено на развиване на индивидуалните таланти.

· На базата на тестове периодично се оформят по-малки групи и се набляга все повече на специалното обучение. Честото прегрупиране е полезно за децата. То е практика в много модерни училища по света.

· От осми клас нататък всеки ученик се разделя ”общообразователната програма” и заляга само над своя специален предмет.

· Осмокласниците започват да преподават по “специалността” си на ученици от ²-²V клас - като предмет от общообразователната им програма.

· В Х² и Х²² клас ученикът изучава индивидуалната си дисциплина и успоредно с това я преподава на ²V –V²²² клас. Така той затвърждава знанията си, подобрява се общуването между различните групи, а част от учителските заплати може да бъдат спестени и “икономиите” да отидат за по-високо заплащане на учителите, преподаващи по индивидуалните предмети в горните класове.

Тази система се основава най-вече на насърчаване и уважение, а не на дисциплиниране и налагане, както е в момента. Децата учат с любов и желание точно това, което ги влече и в което са силни. Тъй като преподаващите са едновременно и ученици, те непрекъсното се развиват и квалифицират, така че този модел работи срещу рутината, изтъркването и умората на учителя. Уважението към непълнолетните учители е гарантирано – тъй като те са много млади, талантливи и корифеи в своята област.
Моя учителка по физика казваше, че целта на образованието е да открива гении и таланти. Посвещавам на нея този “проект за просветна революция.

---

Защо се крие премиерът?

Евгени ЦАНОВ
учител

Защо премиерът се крие от отговорност, когато учителите стачкуват? На всички е ясно, че една мощна учителска стачка може да създаде сериозни проблеми на правителството. Учудващо е странното поведение на министър-председателя в един ескалиращ учителски протест. Вече седмици наред сред учителското съсловие се надига справедливо негодувание от нехайството на правителството към проблемите в образованието и към мизерното заплащане на учителския труд. Но къде е Сергей Станишев? Какво прави той? Как се държи човекът, призван да носи цялата отговорност за политиката и бъдещето на страната? Има ли премиер България? Или имаме президент-настойник и ръководител на правителството под попечителство, неспособен на самостоятелни и отговорни решения? А може би държавата се движи на автопилот и всеки трябва да се спасява поединично?
Защо например просветният министър Даниел Вълчев е оставен да действа като самотен конник, а финансовият министър се държи като лош надзирател? Този очевиден дисонанс е показателен за липсата на политическа воля за трайното решаване на проблемите в образователната система. От всичко, което се случва доту, личи, че премиерът няма сериозно отношение по въпросите на българското образование. Освен общите приказки за някаква виртуална модернизация не чуваме нищо съществено по този въпрос. Говори се за реформа в образованието, но не се казва точно каква. Говори се, че могат да се отпуснат пари само срещу реформа, но не се казва, че за реформа трябва да се предвидят първо пари. Тук възникват и други тревожни въпроси. Може ли един премиер с ограничено бюрократично мислене да бъде полезна политическа фигура за страна с високите цели на кандидат за клуба на проспериращите държави? Може ли премиер, който не изпитва никакъв пиетет пред българския учител, да бъде наречен премиер на евроинтеграцията? Може ли премиер, който няма точна преценка и мнение за състоянието на българското училище да бъде наречен премиер на стопанския просперитет? Как ще ни убеди такъв премиер, че мисли за бъдещето на страната си? Отговорът се налага от само себе си.
Такъв премиер не може да ни убеди, че мисли за бъдещето на България. Такъв премиер не може да бъде наречен премиер на евроинтеграцията и на стопанския просперитет. Такъв премиер не може да бъде полезен на страната си. А правителство, водено от такъв министър-председател, не може да управлява пълноценно, защото всички се питат:
Къде е премиерът?

---

БТК и синдикатите поискаха размразяване на проекта "Училища он-лайн".

http://news.bg/

БТК, КНСБ и КТ “Подкрепа” заявиха в обща позиция, че проектът “Училища он-лайн” за свързване на българските училища в Интернет е от изключително значение за развитието на българското образование и час по-скоро трябва да се превърне в реалност.
Изразената позиция е по повод спирането на проекта вследствие на издадена от 5 декември тази година обезпечителна заповед на Софийския районен съд по указание на Софийски градски съд, в резултат на молба от конкурентния участник в търга – корсорциум “Национална образователна Интернет мрежа”.
Според синдикатите и БТК, която участва в консорциума “Училища он-лайн”, е особено наложително въпросната обезпечителна заповед да бъде отменена.
Агенцията за развитие на съобщенията, информационните и комуникационните технологии вече е подала молба за отмяна на тази заповед, съобщиха от ръководството на телекома.
Заради тази обезпечителна заповед консорциумът “Училища он-лайн” няма възможност да продължи проекта, по който досега е инсталирано оборудване и е на разположение услугата за достъп до високоскоростен Интернет в 1050 училища, поясни главният изпълнителен директор на БТК Денис Уолах.
Той беше категоричен, че компанията няма да тръгне срещу заповедта, но и също пое ангажимент, че тя няма да спре Интернет-достъпа на училищата, които вече са свързани.
Имам внуци и не бих желал те да чакат три години, за да влязат в ХХ² век, каза Уолах, коментирайки необходимостта заповедта да бъде час по-скоро отменена, за да продължи реализацията на проекта.
Желязко Христов съобщи, че са се договорили с ръководството на БТК да бъде удължен колективният трудов договор за служителите в телекома с 6 месеца, като в този период продължат преговорите за нов.
2 милиона лева са осигурени за квалификация на учителите, е съобщил директорът на агенцията по заетостта на Сотир Ушев при срещата си със синдикалния лидер Желязкжо Христов.
Христов припомни, че в държавния бюджет за 2006 година са предвидени 20 милиона лева за доставка на компютри за 2006 година за образованието и 5 милиона лева за Интернет-доставка, с което държавата е направила своя задел за подобряване на информационните и комуникационни технологии в образованието.
Сред срещата си със Сотир Ушев Христов заяви задоволство и че социалният министър Емилия Масларова е изпълнила своя ангажимент към учителите чрез предвидената сума за квалификации.

[byzantiner]

Почнали сме болната тема за българското обазование, а....накратко- според мен, не е нужно да копираме елементи и структури от други системи и да правим манджа с грозде. Най-добре ще е да си измислим и направим такава система, която да адекватна на нашата културна среда, възможности и най-вече на самите нас- проблемите с дисциплината и т.н.

[ISTORIK]

Янка Такева изразява несъгласие с твърдението, отправено от Фликеншийлд, че реформата в училищата не върви и част от тях трябва да бъдат закрити, като привежда и конкретни цифри:
за почти 11 години, у нас са закрити над 1500 училища и детски градини, уволнени са над 13 000 учители и повече от 8 000 души помощен персонал.

:aaa: :stupid: :twak: