Pеформата в българското образование

[ISTORIK]

Перфектната скука. Кой се страхува от реформата в българското образование?

Яна Йорданова, в – к “Капитал”

Дефиниция на понятието скука?
Да заспиш в час.
Да имаш по десетина страници на гърба на тетрадките си, старателно изрисувани или надраскани с надписи на каквото там се кефиш.
Да гледаш как учителят по информатика рисува върху черната дъска клавиатура на компютър или “прозорец на Уърд”, или “прозорец на Интернет Експлорър” с всичките им бутончета – защото компютърният кабинет на училището ти, все още, е оборудван само с компютри “Правец 16”, но, според учебната програма, трябва да си овладял и “интернета”.
Да слушаш уроци, в които има изречения от типа: “Такава диалогичност, принципно, предполага толерантността на четящия…”.
Да пишеш домашно върху произведението “По жицата” от Йордан Йовков, на тема: “В какво разбиране за мястото на човека в света се корени посланието на разказа? Ситуирайте параметрите на авторовите интенции!”.
Да си подхвърляте медицинската топка в час по физкултура.
Да избягаш от часовете по изобразително изкуство.
Накратко – крайно време е образователната реформа в България, най – сетне, да се случи. Крайно време е да изстържем мухъла от тези, които от близо век преподават все едно и също. Крайно време е да изхвърлим “компютрите” с черно – зелените монитори от кабинетите. Крайно време е да съберем политическа смелост да затворим некачествените училища, и да осигурим пари за качествените. Крайно време е да поощрим качествените учители и да уволним лошите. Крайно време е да направим уроците интересни. Крайно време е да обвържем специалистите, които се произвеждат, с потребностите на пазара на труда. Крайно време е да развеем знамето на адекватността.
Крайно време е. Наистина!
И е крайно време от поне десет години насам.
Реформата в средното образование е като вързана с ластик – постоянно тръгва нанякъде, но, в момента, в който ластикът се опъне достатъчно, се изстрелва обратно – в стартовата позиция. Ролята на ластика се играе от “социалния въпрос”, изразяващ се в заплахата от учителски бунтове. Защото, по силата на някаква изкривена логика, образователните промени се гледат през призмата на преподавателското настояще, а не – през тази на ученическото бъдесте. Казано иначе, по – важно е да няма закрити училища и съкратени учители, вместо, чрез оптимизиране на системата, да се постигне едно по – високо качество на образование. И, въпреки стремглаво растящия брой на отпадналите от училище, през годините, и, въпреки повишаващия се процент неграмотни, нито едно правителство не се реши да плати тази социална цена на реформата.
Обаче, всички платихме една друга цена – тази на стотици хиляди неадекватно образовани.
Да срежем ластика! Ножицата се намира в ръцете на просветното министерство. В началото на месец януари 2004 г., то публикува на страницата си в Интернет проект на стратегия за развитие на средното образование. И обясни, че го прави с цел да предизвика публичен дебат, преди документът да влезе в окончателния си вид в Министерския Съвет.
Ето някои от акцентите на Стратегията:
Разтоварване на образованието от “излишния академизъм”. (А трябва ли?)
Въвеждане на нови методи на преподаване и на изпитване. (Добре, но какви?)
Рейтинг на училищата и закриване на тези от тях с ниски показатели.
Задължителни държавни зрелостни изпити, след 4, след 8 и след 12 клас. Изпитът след 8 клас замества този за гимназиите.
Повишаване на квалификацията, на икономическия и на социалния статус на учителите. (Звучи добре. Ще чакаме!)
Обвързване на образованието с нуждите на пазара на труда. (Мъдро!)
Компютризиране на училищата. (Крайно време е!)
Ранно чуждоезиково обучение. (Първо беше от 1 клас, сега – от 2 клас. За децата от небългарски етнически произход, българският език също се явява чужд.)
Интегриране на деца със специални образователни нужди (За деца инвалиди ли иде реч?) и на деца от ромски (цигански) произход.
Възможност за дистанционо обучение.
Децентрализация и промяна във финансирането - въвеждане на “делегирани бюджети” и стартиране на ваучерна система, според която, с движението на ученика от едно училище в друго, ще се преместват и парите за него. (Ха! Някой е открил топлата вода или кръглото колело!)
Разбира се, Синдикатът на българските учители (СБУ) се възпротиви остро срещу предвидената възможност ученици да могат да оценяват работата на своите учители, но, като цяло, похвали стратегията.
Някои просветни експерти обявиха, че, на места, ваучерната система се е провалила, но от министерството отговориха, че тя няма да се въведе едно към едно.
Ученици и родителите им, с които вестник “Капитал” разговаря, харесаха проектореформата.
Реакциите на директорите са смесени. Тези от “ромските училища”, например, твърдят, че, в общи линии, за тях, стратегията е неприложима.
Всъщност, въпросът изобщо не се състои в това дали стйратегията за реформа на средното образование е добра или лоша, тъй като тя е, по – скоро, първото. Въпросите са два.
Как ще се гарантира, че предвиденото ще се случи, на практика?
И трябваше ли нещата да се стекат точно по този начин?
Голямото НО, в случая със страйегията за средното образование у нас има дълга предистория. Тя започва през 2000 г., когато се подписва споразумение между МОН и Световната Банка (СБ) за финансиране на проекта “Модернизация на образованието”. Договорът е на стойност 15 300 000 долара, като се предвижда това да е само първата фаза на финансиране от три фази на обща стойноист 62 000 000 долара.
Никой не крие, че наскоро предоставената стратегия за реформа изцяло стъпва върху идеите, записани в “Модернизация на образованието”.
По – интересното е, че парите от заема на СБ така и не можаха да бъдат усвоени. В крайна сметка, въпреки че имаше опция заемът да бъде продължен, през декември 2003 г., бе взето решение той (заемът) да бъде спрян!
От въпроса “Защо?” – нататък, версиите се разминават…
“Това е явен провал!”, казва доц. Петя Кабакчиева – социолог и член на екипа, осъществявал наблюдението и оценката на проекта. И продължава: “Има си процедура на СБ, която, при три незадоволителни оценки по изпълнението на един заем, го прекратява. Тези три незадоволителни оценки са налице. Но, за да спасим честта на българската администрация, ние не си признахме провала. Въпреки, че се опитаха да го изкарат като решение на правителството, всъщност, СБ спря заема, защото парите не бяха усвоени. А те не бяха усвоени, просто, защото никой не работеше! Това е истината.
Други причини за провала са: невероятното текучество в МОН, липсата на институционална памет, некомпетентността на част от чиновниците в МОН, съпротивата в институционалната среда срещу реформата.
Качество на образованието не означава само 100% от децата – в училище или 100% грамотност на учениците. За качество може да се говори, когато цялото общество се чувства напълно убедено, че държавата гарантира и се грижи за образованието на младите поколения и прави всичко, на което е способна, в тази посока. Качество означава също образованието да е адекватно на средата. В динамичния свят, в който живеем, училището трябва да формира нов тип умения. Това означава, разбира се, и нов тип учители, както и нов тип подход при преподаването в училище - въвеждане на дискусии, на интерактивни методи и прочие… Изобщо – образованието трябва, едновременно, да е интерсно, провокиращо и полезно. Може би, някои ще съзрат, тук, заплаха за традициите в българското образование. На тях ще кажа, че, в момента, българското училище се е превърнало в най – безинтересната институция.“
Подобно мнение споделя и бившият заместник – министър на образованието - Венцеслав Панчев, който е и един от авторите на проекта: “Проблемът е абсолютната липса на приемственост. Екипът, който влезе в министерството, след този на Димитър Димитров, не припозна проекта като свой. И, реално, отказа да работи по него.”
Според сегашния заместник – просветен министър – Юлиан Наков, обаче, нещата не стоят точно така. “Преди да се създаде проектът за модернизация на СБ, би било добре да имаме стратегия, която да рамкира добре процеса. Когато писахме стратегията, нямахме представа, че заемът може да бъде прекратен по този начин. Тази стратегия имаше за цел да интегрира в себе си всяка разумна идея, заложена в проекта. Профсъюзите твърдяха, че това е един безумно изработен проект и, че те не биха го приели. Продължаването в този коловоз, без да се помисли за разумни корекции, водеше само до постоянни скандали, провали и – оттук – до криза. И нищо полезно нямаше налице от усвояването на тези пари. Опитите ни да моделираме къде козметични, къде радикални промени в различните компоненти, се възприемаха невероятно трудно.
Защото СБ не разрешава един веднъж утвърден модел да бъде променян, в ход. В процеса на преговори, стигахме до критични точки, които възпираха неговото осъществяване. Не мога да кажа, на този етап, как ще се компенсира пропуснатото като финанси, за сметка на онова, което предстои. Тези, които водят преговорите, знаят много добре какво правят и, когато стъпят на основата на стратегия, при това – глобална, правителствена, ние ще разполагаме с една доста солидна подкрепа и с яснота какви пари и за какво се харчат.”, казва той и продължава: “В много аспекти, проектът беше избързал изключително. Бяха съставени учебни програми, нови учебни планове, които, все още, продължават да създават главоболия в Министерството, защото са въвеждани силово, в нарушение на някои клаузи от законите. Желанието, в ход, да уеднаквим всичко, е довело до много тежка картина, която, все още, не можем да коригираме радикално.
Тази стратегия ще бъде разглеждана в Министерския Съвет и ще бъде превърната в част от цялостната стратегия на правителството (на Симеон Сакскобургготски). Начинът, по който тя ще бъде приета и обсъждана на всички нива от системата на образованието, е гаранция, че ще може да бъде променена, едва след национален цонсенсус. Така, както ще бъде приета.
Ефектът, който се търси със стратегията, е образованието да стене по – качествено, по – достъпно, по – адекватно, по – интересно.
Възможният дефецт е тази стратегия изобщо да не се случи, на практика. И да остане в историята като 13 страници с добри пожелания.”
Георги Куртев от пресофиса на Световната Банка обяснява нещата така: “Срокът на договора беше до месец март 2004 г. Когато миналата мисия на банката дойде в България, с представители на правителството беше обсъден въпросът, дали срокът да бъде продължен, каквато възможност, по принцип, има или заемът да бъде прекратен, да завърши. Предпочетен беше вторият вариант, но СБ не спира подкрепата си за българското образование. Заемът ПАЛ 3, който, в момента, се подготвя, е изцяло насочен към социалната сфера. Стойността му е 150 000 000 долара, в подкрепа на платежния баланс.
От самото министерство на образованието потвърдиха, че разчитат на заема ПАЛ 3 за финансиране на част от разписаните в стратегията за реформа параметри.
Логичен е въпросът: Как, ако не си успял да изпълниш един проект за реформа в образованието и да усвоиш 15 000 000, ще се справиш с неколкократно по – голяма сума за идентичен, да не кажем почти същия проект?
Проблемът не е в парите. А в начина, по който администрацията възприема промяната. Защото истината е, че е налице чудовищна институционална съпротива срещу реформата. И, ако по политическите върхове се декларира силна воля за смяна на българския образователен модел, чиновниците – тези, които трябва да свършат реалната работа - бръчат нос в неприкрита погнуса и не искат.
Тоест – първото условие за реформа е справянето с институционалната съпротива и с непотребните администратори в МОН. Второто условие е гарантирана приемственост между министерските екипи. Третото условие е МОН да събере достатъчно смелост, след като веднъж е напуснало черупката, която го отделя от непрекъснато променящото се време, да продължи в избраната посока.
И, ако “социалният аспецт” беше ластикът, вързал промяната, то тези два проблема са ровът, който тя трябва да прескочи, преди изобщо да тръгне нанякъде.
Как ще се случи този скок е съвсем друг въпрос. Защото скуката, в която е удавено българското средно образование, е изключително удобна. Удобна е за окопали се чиновници, за посредствени автори на учебници, за мързеливи учители, за мързеливи ученици, за безразлични родители.
Перфектна скука! И, може би, именно поради този факт – толкова скъпа скука.

[ISTORIK]

Pеформата в българското образование

Образователната реформа блокира. Инерцията от времето на социализма се запази.

Веселина Гюлева, в – к “Седем”

(…) Правителството на Иван Костов стартира реформите в образованието. Проблемът, тогава, беше, че университетите станаха автономни, но академичните общности останаха твърде консервативни. Това е една от причините за блокирането на кардиналната реформа в българското образование. Държавата няма контрол върху университетите. Те са автономни и правят каквото си искат. Една част от специалностите, изучавани в тях, са архаични, а тяхното (на специалностите) съдържание е от епохата на развития социализъм.
(…) След 2001 г., в МОН, настъпи очевиден хаос. МОН продължава да крие от обществото както фактите за лошото управление на модернизацията, така и тези за качествата на учебния процес. Въпросният проект предоставяше на МОН интелектуален, технологически и финансов ресурс за преодоляването на дефектите в образователната сфера. Заради липсващата, в момента, политическа воля за провеждане на реформи и, за да прекрати разхищението на средства, в края на миналата година, Световната Банка (СБ) спря финансирането му. За българската държава остава връщането, заедно с лихвите, на 15 300 000 долара, отпуснати като първи транш, а за образованието – лутането и затъването в създадената управленска неразбория.
Проектът е укриван цели 3 години от българската общественост, за да не се познават смисълът и ползата от провеждането му. Още в превода от английски, са променени основни негови параметри, което води до нелепо побългаряване на изискванията. А, след това, е и структурно разрушен, за да се провали. Това, според изпълняващите мониторинга над него, е и основната причина за неговото спиране. В МОН, твърде често, министрите се сменят. Всяко ново ръководство се опитва да започне “на чисто” и нехайно и безотговорно подменя приоритетите. “Преди да поеме поста министър, Игор Дамянов, като заместник – министър, две години, е отговарял, за изпълнението на проекта “Модернизация на образованието” и неговата отговорност за провала му не е за подценяване.”, смята проф. Георги Димитров от Асоциацията за социални изследвания, ръководител на екипа за наблюдение.
Дамянов назначава за заместник – министър на висшето образование Камен Веселинов, който, скоро след това, подава оставка. Докато изпълнява длъжността обаче, той е едновременно член на международния надзорен съвет на КСОУВО (Конкурентна система за обучение и за управление на виссжето образование) и шеф на проект, финансиран от “надзиравания” център. На всичко отгоре, по същото време, Веселинов е и консултант по друг компонент на проекта. Това е явен конфликт на интереси. Има цяло множество от други конкретни доказателства, че провалът на модернизацията е преднамерена управленска позиция. “Образованието отново се командва от старите командно – административни принципи”, смята професорът. Министерството продължава да е неефективна структура. В него цари пълна непрозрачност при планирането и при харчнето на средствата. “”Модернизация на образованието” целеше да премахне това и беше предварително условие за преодоляване на процесите на изоставане. Личната вина на чиновниците от МОН, съсипали проекта, се прехвърля или върху консултантите, или направо върху СБ. Освен това, създават се условия за гравитиращи около БСП консултанти да взимат пари, въпреки че осъзнават безсмислието на усилията си.”, е мнението на Г. Димитров.
На някого тази материя може да се стори абстрактна и скучна, но бъдещето на редица поколения зависи от чиновническото равнодушие. Това ще продължава, докато не се смени радикално принципът в управлението на образованието на всички нива. Сега, неизменно се внушава на обществото, че то (образованието), по принцип, е непечелившо. А всички сме свидетели, че частните учебни заведения (детски градини, училища, занимални, школи, университети) и печелят, и подготвят добри специалисти.
Същинският въпрос е: Усвояват ли се ефективно инвестиците или – не?
Когато влязат в университета, студентите откриват, че на тях се гледа като на бройка, като на касички с пари, а не – като на хора. Всъщност, те дори не подозират, че, за управляващите, връзката не е между студентите и университета, а между държавата и учебното заведение.
Целта беше студентското търсене на образователни услуги и на образователен ценз да бъде пазарно ориентирано, за да създава конкурентни отношения между висшите училища. По този начин, се даваше възмошност да бъдат “забелязани” изискванията на студентите към собственото им образование. Това означава да се направи коренна промяна на досегашния модел на взаимоотношенията студенти – висши учебни заведения – наука – държава.
Противната защита се легитимира с лицемерна “защита на студентските интереси”. Умишлено се забравя, че безплатното образование, при сегашната икономическа реалност, е обречено да става все по – некачествено и все по – изоставащо от световните практики. То е, на практика, форма на отложена във времето, но неизбежна безработица! Защото изучаваните специалности не са обвързани с пазара на труда. Проблем създава фрапиращата финансова и академична неравнопоставеност между тях в различните вузове. Освен това, е крайно неефективно, от гледна точка на усвояваните ресурси вътре в университетите.
“Накратко – сегашната система на управление пропилява именно онзи ресурс, който би могъл да бъде усвоен за съществено подобряване на образованието. и всичко това е резултат от нежеланието за промяна и от неадекватни управленски реакции.”, смята проф. Димитров.
“От МОН се тиражира циничен, вулгарен популизъм.”, според професора. Така, статуквото се съхранява, въпреки заявената на правителствено ниво политическа воля за решаване на социалните проблеми чрез ефективно управление на развитието на човесжкия капитал. Ясно е, обаче, че реформа в такава сфера не може да разчита на успех, ако нейните адресати не я познават и не я подкрепят. Преди да започне, е необходимо всички, ангажирани в процеса, не на последно място – и политическите сили, да изяснят има ли важен проблем в българската образователна система. А обявените (или набедените) за “национално отговорни” медии да не предоставят място само за спекулации по темата.
“Първо, трябва да се убедим, че кризата е реалност и, че тя заплашва не само равнището на образованието, но също така – и съществуването ни като общество.
Едва след това, ще дойде ред на търсенето на практически изход.”
Такова е заключението на проф. Георги Димитров.
Но какво могат да направят гражданите, в тази ситуация? Европейските практики не предполагат намеса на гражданите, когато става дума за образованието. Европейските практики визират академичните общности – преподаватели и студенти. В момента, тече така нареченият Булонски процес за хармонизация и хората, ангажирани с образованието, се занимават с тези въпроси. В този смисъл, Европа предлага подхода на експертното мнение, което трябва да се наложи и пред обществото.

[rambler]

Моето скромно мнение - във всяка държава училищното образование / за разлика от университетското/ е закостеняла и консервативна структура, и може би така трябва да бъде - да изиграе своята роля завъзпитаване на някои основни навици. Що се отнася до нашето - училищата са пълни с некомпетентни лелки, които не обичат работата си, не обичат децата и хабер си нямат от най-новите достижения и технологии, пряко свързани с предмета, който преподават, от друга страна - голямя чяст от децата са с доста нисък интелектуален капацитет и идват от семейства, в които четенето и духовната красота никога не са били на почит, за сметка на редовното ходене на вилата за вадене на картофи, да речем. Разбира, се - има и изключения, но, както знаете - те само потвърждават правилото. така че - съвсем очевидно е, че нещата никога не са били, не са и няма как да са наред в нашето образование. Както и в армията, в промишлеността, в науката и където и да било другаде.......е, само във футбола дръпнахме малко през 1994, ама отдавна беше И какво ни остава - да си тръгнем всичките, а последния да изгаси лампата.

[ISTORIK]

Министърът на образованието и науката доц. Игор Дамянов е роден в Лом през 1953 г. Завършил е история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1977 г.Започва професионалната си кариера в дирекция „Международна културна дейност“ в Комитета за култура.
От ноември 1978 г. е преподавател в катедра „Международни отношения“ в Университета за национално и световно стопанство - София. Защитава докторската си дисертация по история през 1985 г.
От 1991 г. е редовен доцент по „Нова и най-нова обща история“ към катедра „Международни отношения“ в УНСС. Чете лекции по „История на международните отношения“, „Политическа история на Европа и САЩ“ и „История на балканските страни“.
От 1996 до 1999 г. е заместник-декан на факултет „Международна икономика и политика“. По същото време е и директор на дирекция „Бакалавърска степен на обучение“.
През ноември 1999 г. е избран за първи заместник-ректор на УНСС, отговарящ за учебната работа.
От март 2001 г. е директор на Центъра по публична администрация към Института за следдипломна квалификация при УНСС. Рецензент е в Националния фонд „Научни изследвания“.
През 1990 - 1991 г. е съветник по външнополитическите въпроси в правителството на г-н Димитър Попов. През 2001 г. става зам.-министър на образованието и науката в кабинета на Владимир Атанасов, а от юли 2003 г. оглавява министерството.
Специализирал е във Франция - Сорбоната, Гърция - Атинския университет и Русия - Институт по славяноведение и балканистика. Има публикувани монографии, студии, статии и учебници в областта на българската, балканската и новата обща история. Владее френски, английски и руски език.

Можем сами да финансираме реформата в образованието.

От началото на годината се случиха следните неща:
Министерството на образованието представи проект на стратегия за развитие, от която се очаква, ако не да изстреля нагоре стремително пропадащата българска просвета, то поне бавно да я измъкне от пропастта.
Освен всички пожелателни неща там присъства и закриването на полупразните и некачествени училища - нещо, което вече започна да усилва шума от недоволни гласове.
Същевременно се създаде напрежение около прекратяването на договора за заем от Световната банка (СБ) по проекта „Модернизация на образованието“ на стойност 15 млн. долара (от които едва 30% са усвоени). Авторите му твърдят, че това е станало поради липса на приемственост между екипите в министерството. Според агенцията за мониторинг на изпълнението на проекта причината е в чиновническата мудност и безхаберие. А от просветното ведомство обясняват, че просто е приключила първата фаза и е решено да не се продължава нататък. Мотивът е, че така или иначе по друг механизъм на СБ - ПАЛ 3, се предвиждат много повече пари за реформа в образованието.
Всъщност, ако някой би трябвало да знае какво точно се случва и предстои да се случи с българското образование, това е просветният министър Игор Дамянов.
„Капитал“ му зададе актуалните въпроси, възникнали през последните два месеца.
Каква оценка по шестобалната система ще поставите на българското образование?
- Трудно ми е да дам оценка на цялата система. Това в някаква степен би означавало да оценявам и себе си - не само като министър, но и като професионалист... Но, да речем, добър.
Как ще дефинирате понятието качествено образование?
Първо, образованието трябва да бъде адаптивно - гъвкаво към изискванията на живота, на икономиката, на социалната среда. Второ, то трябва да дава наистина полезни знания, които да не са самоцелни, да не са сами за себе си. Освен това образованието трябва да играе и възпитателна роля, особено що се отнася до средното образование, т.е. да събужда интересите на децата. Да ги насочва, да ги укрепва, да ги поощрява. Качествено образование означава и качествени преподаватели. Много са компонентите му.
В този смисъл българското образование не може да бъде наречено качествено. То не е нито гъвкаво, нито адаптивно, нито пренаселено от добри преподаватели. Сам поставихте „добър“ на образователната система. Какви са според вас начините тя да си поправи оценката?
- Определени елементи на българското образование са качествени. Но то има и своите слаби страни естествено. Никъде в света обаче не съществува съвършена образователна система. Също е важно да се разбере, че промените в такъв тип системи не могат да се правят за един ден. Говорим за процес. Колкото до поправяне на оценката - именно това е целта на изготвената от министерството Стратегия за развитие на образованието. В момента тя е все още в период на обсъждане, тъй като за нас е най-важно постигането на обществен консенсус по тези въпроси. Затова и я публикувахме на интернет страницата си, затова и я предложихме за обсъждане в тристранния съвет, изобщо - стремим се и желаем този документ да получи максимално обществено одобрение.
Най-общо акцентите в стратегията са: разтоварване на образованието от излишния академизъм, въвеждане на нови методи на преподаване и оценяване, рейтинг на училищата и закриване на тези с ниски показатели, задължителни държавни зрелостни изпити след 4, 8 и 12 клас, като изпитът след 8 клас ще замести този за гимназиите, повишаване квалификацията и икономическия статус на учителите, обвързване на образованието с нуждите на пазара на труда, компютризиране, ранно чуждоезиково обучение, равен достъп, децентрализация и промяна във финансирането. Кои според вас ще са най-трудните за осъществяване на практика моменти в стратегията? Какво ще ви отнеме най-много ресурс?
- По принцп, когато става въпрос за промени, винаги има трудности. Но смятам, че нещата ще се подредят именно на базата на този обществен консенсус. И това ще доведе до по-малък разход на енергия.
Ако успеете да постигнете обществен консенсус по въпроса за необходимостта от затваряне на полупразните и некачествени училища, ще бъдете първият екип в просветното министерство, който го е направил. Винаги въпросът с т. нар. оптимизация на училищната мрежа е предизвиквал трусове. Наскоро синдикатът на българските учители отново заяви, че няма да допусне това да се случи. Ще намерите ли в себе си политическата воля да наложите едно такова решение въпреки напрежението, което ще последва?
- Не знам защо, но процесът на оптимизация на училищната мрежа винаги се е схващал само и единствено като закриване на училища. А това е погрешно. Не трябва да забравяме, че елемент на тази оптимизация е и преобразуването на училищата - от средно в основно или от основно в средно. Закриване на училища ще има естествено. Това е елемент от оптимизацията. Но не е целта и. Целта е да се създадат такива училища, където да се осигури равен достъп. И високо качество. И още нещо - когато става дума за закриване на училища, то винаги става със знанието на цялата общественост. И със съгласието на общинските ръководства. Нито едно закриване на училище досега не е станало само по желание на МОН. Това е процес, който винаги е бил съгласуван. На всички възможни нива. Държавни училища на практика не са закривани. Закриват се главно общински училища. И пак повтарям - това се прави само и единствено по предложение на самата община.
Докога ще се дебатира по стратегията и кога ще бъде внесена в Министерския съвет?
- По принцип не можем да възприемем дългото отлагане на една такава процедура. Предвиждаме да я внесем в МС в края на този месец или в началото на март.
В процеса на дебатите очертаха ли се някакви посоки, в които тя ще бъде редактирана?
- Да, имаше доста препоръки и тя вече е претърпяла някои редакции, особено в частта срокове.
Колко време според вас ще отнеме реализирането на стратегията?
- Хоризонтът на стратегията е поне до 2009-2010 г. Но пак казвам - говорим за процес. Всяко действие ще влияе на конкретен елемент от образователната система, но и на всички останали. Всяко подобрение в един от компонентите ще води до добри неща и в другите. Така че аз не бих робувал на срокове. Нека да гледаме на нещата именно като на процес, а не като на еднократен акт.
Щом говорим за времеви хоризонт до 2010 г., какъв е начинът да се гарантира, че един следващ екип на МОН няма да тръгне в коренно различна посока, ако не припознае тази стратегия като своя?
- Единствената гаранция за това стратегията да продължи да бъде изпълнявана е общественият консенсус. Приеме ли я обществото такава, тя ще бъде следвана независимо какъв екип ще дойде в министерството или в Министерския съвет.
До каква степен стратегията за развитие на образованието е общоприложима? Разговаряхме с директори на училища в малки населени места, които бяха категорични, че за тях съдържанието на този документ е с елементи на фантастика.
- Аз не виждам основание за притеснение у работещите в малките училища. Какво значи малки училища. За мен няма училища в малко или в голямо селище. Образованието трябва да е еднакво навсякъде.
Да, но не е.
- И именно това е една от целите на стратегията. Да се създадат условия за уеднаквяване на качеството на образованието независимо от това къде то се получава. Така че аз не мога да разбера притеснението на директорите на училища в по-малки населени места, че тази стратегия няма да помогне за тяхното израстване. Напротив. Именно това е целта. Качеството на образованието и самото образование да бъде еднакво и равнодостъпно навсякъде. Това обаче не може да се случи, без да се вземе предвид планирането на регионите. В тази посока комуникацията е с министерствата на икономиката и регионалното развитие.
Тоест според вас е напълно възможно качеството и достъпът до образование в слабонаселените региони да бъде равен на тези в един областен център?
- Да, възможно е. Целта ни е едно дете от селце в Родопите да може да получи същото образование като качество, каквото ще получи и едно дете от центъра на София. За да може, когато тези две деца кандидатстват за едно и също място в университет, да имат равен старт. Системата за оценяване и контрол, която ще въведем, ще направи нещата точно такива. И въпреки че преподавателите се възпротивиха остро срещу външното оценяване, особено от страна на родителите и учениците, ние няма да се откажем от него. Оценката е задължителна за една система, когато искаме тази система да работи добре и да дава добър продукт. Не може без оценка. А за мен участието на учениците и родителите в оценяването е задължително. В никакъв случай обаче не са единствено ученици и родители, които ще дават оценки, и не тяхното мнение ще е крайният продукт на системата за оценяване. Това е само компонент от общата оценка. В тази връзка трябва да бъдат засилени и контролните функции на регионалните инспекторати. Елементи на този контрол ще са и прословутите държавни зрелостни изпити. Защото тази проверка на изхода не е само за това какво е научил ученикът, а e и тест на работата вътре в системата. Какво се получава като краен продукт?
Сред колко време може да се наблюдава това изравнено качество?
- Според мен първите признаци, че това се случва, могат да се появят не по-рано от 3 до 4 години. Пак повтарям - това е процес, ние не можем да го наложим. Можем да го заложим отсега, но да го наложим, не можем. С административни мерки и силово - абсурд да стане.
Ако не разчитате на административни мерки, то явно залагате на съдействие от вътрешността на системата. Доколко обаче е осъзната необходимостта от реформа в самите училищни среди?
- По принцип всеки е съгласен, че трябва да се осъществи реформа в образованието, но не всеки разбира реформата като промяна вътре в самия него. Ние схващаме повечето пъти реформата като нещо, което идва отнякъде и ни се налага. И естествено възниква съпротива срещу това, което става. Това е може би най-трудният момент - да се постигне убеденост сред хората, работещи в системата, че такива реформи са необходими. Промените в образователната ни система могат и трябва да бъдат правени от хората, които работят в нея. Ако те не ги осъзнаят като необходимост, ако те не схванат необходимостта от собствените си действия в тази посока - то тогава реформата просто няма да се случи.
А вие как ще се справите с тази естествена институционална съпротива срещу реформата?
- Аз не искам да се справям. Тук не става въпрос за справяне. Тук става въпрос за убеждаване, за създаване на условия тези хора да вникнат в необходимостта от поредица от промени - някакви, каквито и да са те, които промени в крайна сметка ще доведат до нещо по-добро.
Как ще ги накарате да вникнат?
- С убеждаване.
Добре, как ще ги убеждавате? Ще ходите по места, ще им изпращате материали или?
- И материали ще им изпращаме, и ще ходим по места - не може без това. Живият контакт е най-ценният и най-полезният, когато се работи с хора.
Според Асоциацията за социални изследвания, която правеше мониторинг върху изпълнението на договора за заем от Световната банка по проекта „Модернизация на образованието“, именно тази институционална съпротива срещу реформата, но вече на ниво министерство и регионални инспекторати е причина за провала на заема. Споразумението, подписано през 2000 г., е на стойност 15.3 млн. долара, като се предвиждаше това да е само първата от три фази на обща стойност 62 млн. долара. В следващите три години обаче минимална част от парите бяха усвоени. Лично вие склонен ли сте да говорите за провал?
- Не, не съм склонен.
А за какво сте склонен да говорите?
- По-скоро за това, че приключва първият етап от заемното споразумение. Като нашето решение - на министерството и на правителството, е оттук нататък финансирането на тези процеси да става със силите на самата държава, което е напълно възможно. Ако е необходимо, могат да се ползват и допълнителни средства чрез механизма ПАЛ в подкрепа на държавния бюджет. (ПАЛ 3 е също заем от Световната банка. Той е изцяло насочен към социалната сфера, като стойността му е 150 милиона долара в подкрепа на платежния баланс - бел. ред.) При проекта „Модернизация на образованието“ ставаше дума за 15 милиона долара, разпределени в 4 години. Това е по-малко от половин процент от бюджета на министерството, така че размерът на заема не е решаващ за осъществяването на промените. Нито пък времето, в което той действа, е достатъчно, за да се осъществи реформа в образователната система.
Така обаче не отговаряте на основния въпрос, а именно защо са усвоени само между 30 и 35% от отпуснатите от банката средства?
- Защото толкова дейности са осъществени. Една значителна част от дейностите, които са предвидени в заемното споразумение обаче, са осъществени с бюджета на самото министерство. Това е една от причините за по-ниската усвояемост. Другата причина е самата структура на първия етап от заемното споразумение, на задачите, целите и компонентите, които са заложени. Имаше доста големи дисбаланси и диспропорции в разпределението на средствата по определени дейности. Беше вложена една немалка част пари в изграждането на конкурентна система във висшето образование. Но много по-големи нужди от развитие и финансиране имаше в областта на средното образование. Да речем, изграждане на система за квалификация и преквалификация на учителите. Там средствата бяха много малко. Ние поискахме още с идването на новия екип и министър Владимир Атанасов преструктуриране на заемното споразумение, пренасочване на средства от една дейност към друга, от един компонент към друг, но такова преструктуриране ни беше отказано. И оттук, разбира се, дойде известното недоволство от наша страна затова, че не можем да използваме парите по начин, по който ние смятаме за целесъобразно и необходимо.
Тогава необходим ли беше изобщо целият този проект?
- Това не мога да кажа дали е бил необходим. Това заемно споразумение е било сключено преди 5 години вече. Към момента на създаването на проекта и подписването на договора явно е било преценено, че такъв проект е необходим най-малкото за да послужи като своеобразен тласък, като импулс за началото на реформата в българското образование. А вече, що се отнася до конкретните параметри на проекта, там са и моите най-големи съмнения, че те са направени по най-добрия начин. Така че от тази гледна точка - като начален тласък - да, необходимост е имало. Но дали точно в този вид и дали точно с тези параметри - аз не съм убеден.
Заради това разминаване ли всъщност беше прекратен проектът?
- Да. И в този смисъл може да се каже.
Можете ли да посочите основните разлики в концепциите на проекта за модернизация на образованието, финансиран със заема от Световната банка, и стратегията за развитие, която лансирате в момента? Защото според едно мнение те са идентични в идеен план.
- Разликата е, че когато е правен проектът, през 1999 г., е липсвала точно концепцията каква е крайната цел, какво ще се случи, след като се похарчат тези 15 милиона. Не е било преценено и друго - че в образователната система каквото и да се пипне, ефектът идва след 5, дори 10 години. Защото, ако променим нещо в първи клас, резултатът от тази промяна ще се появи чак след 12 години, когато детето завърши. Ето тази дългосрочност е пропусната и това е един от негативите на проекта.
Как ще коментирате един извод, направен от авторите на мониторинга на проекта: „Огромен проблем е установен с харченето на средствата без връзка с целите на реформата и безотчетно.“
- Как да го коментирам. Това е констатация на един независим оценител. Безразборно харчене на пари не бих казал, че има. Това е твърде силно. В момента ние приключваме пълната оценка на проекта и на работата на звеното по координация, така че, когато завършат всички проверки и анализи, ще излезем с пълна информация за това какво се е случило през тези години, как са били похарчени парите, дали е имало злоупотреби и т.н. И ако е необходимо, ще бъдат сезирани съответните органи. Но нека да приключат първо нещата, за да видим какво се е случило. Това ще стане през март.
Но за момента вие абсолютно не сте съгласен с едно такова твърдение - че парите не са били усвоени отчасти заради липсата на приемственост между екипите в просветното ведомство и отчасти заради наличието на институционална съпротива срещу реформата, гарнирана с чиновническа мудност. Защото според едно твърдение МОН трябва да се пребори именно с тази институционална съпротива срещу промените в образованието, за да може изобщо реформата да се случи. И че именно това е причината да не се усвоят парите от заема на СБ и евентуално да не могат да се усвоят и следващите пари от ПАЛ 3.
- Усвояването на парите аз не бих го свързвал с институционална съпротива. Институционална съпротива има, да. Има. Тя е и на ниво министерство, и на ниво инспекторати, и на ниво училища даже. Но по отношение на усвояването на средствата причините бяха именно този дисбаланс вътре в самите компоненти, както и липсата на ясна визия за това какво ще се случи, след като бъдат похарчени тези пари. За какво да ги харчим, след като не знаем за какво ни трябват. Все пак нека да не забравяме, това е заем, който трябваше да ни бъде връщан. И, разбира се, тук в известна степен доста забавиха процеса на усвояване и самите процедури на Световната банка, тъй като голяма част от процедурите по провеждане на търгове и намиране на консултанти се провеждаха по техни правила, коeто в много от случаите изискваше от 3 до 6 месеца време.
Какви ще са акцентите в частта „висше образование“ на стратегията за развитие, която предстои да влезе в Министерския съвет?
- Те са същите, както и тези на средното образование. Високо качество. Равен достъп.
Някакви коренни промени ще има ли?
- Коренни промени не. Нека не забравяме все пак, че висшите училища са автономни институции. Тук даже процесът на убеждаване ще бъде още по-съществен елемент от работата ни. Както и механизмите на финансиране, за да накараме висшите училища все пак да се съобразят с визията на тази стратегия.
Ще се върне ли платеното обучение за бакалаври?
- Лично аз, а и екипът на министерството не сме привърженици на тази идея. Още повече че присъединяването ни към Европа не допуска подобно нещо - платено обучение в бакалавърската степен. Това е най-масовата, най-широката степен. Бихме си създали проблеми, ако възстановим платеното обучение там.
Според вас големият брой на висшите учебни заведения не е ли част от процеса на девалвация на висшето образование? И много ли са, или са малко за територия като българската 45 университета?
- Аз не бих правил оценка дали са много или малко. Но ако се наложи такава тенденция на промяна в броя на висшите училища, тя трябва да бъде осъществена само по инициатива на самите висши училища. С административни актове тук не може да се действа. А и не бива. Дали са много или малко - има страни, в които съотношението брой жители - университети е много по-драстично и по-фрапиращо. Но все пак нека да не забравяме, че в България има 250 000 студенти. Което никак не е малко. Разпределено на 45 университета, не са толкова много университетите.
А може би студентите са толкова, защото университетите са много... Но ако говорим за незаконни филиали?
- А, това е друга тема.
Подкрепяте ли тази идея филиалите на университетите да кандидатстват за акредитация и одобрение пред МС?
- Процедурата по акредитация е към националната агенция по акредитация към МС. Да, подкрепям я. Това е пътят, ако някой иска да създаде нова структура. И без такава акредитация нито едно подобно звено не би трябвало да се допуска да съществува.
А спрямо сега съществуващите незаконни филиали как трябва да се процедира?
- Те просто трябва да бъдат закрити.
Самото министерство инициира ли подобни действия?
- Ние правим проверки в момента на много места в университетите, а в същото време текат и промените на Закона за висшето образование - сега той е в парламента между първо и второ четене. В него се предвиждат по-значителни възможности на министерството и на държавата да въздействат върху такива случаи.
Кога мислите, че университетите ще са готови да премахнат приемните си изпити и да признават оценката от матурата като валидна за вход?
- Тогава, когато се убедят, че оценките от държавните зрелостни изпити са достатъчно коректни, ясни, еднозначни, и наистина това, което е показано като резултат на държавните зрелостни изпити от учениците, отговаря на нивото на самите университети.
Тоест, когато оценяването стане обективно?
- Да.
Но вие няма да им го наложите, да кажем, от другата година ще признавате оценките от матурите и ще премахнете приемните си изпити?
- Не. Няма да го наложим, макар че много университети вече са убедени в полезността на една такава стъпка. Това им спестява една доста тежка процедура, каквато е кандидатстудентската кампания. Никой не си е поставял за цел държавните зрелостни изпити да бъдат единственото нещо, с което децата ще постъпват във висшите училища. Всяко училище има право да си изгради собствена система на кандидатстване и прием на студенти, но на първия етап, а и в някои висши училища така и ще остане, оценката от държавните зрелостни изпити ще бъде елемент от системата, от начина на подбор на студенти.
Интервюто взеха: Яна ЙОРДАНОВА, Свилен ИВАНОВ

[Ivan Kostov]

благодаря ви хора, че засягате болни проблеми.
боли ме душата като си помисля как наследството на комунистическото образование петни челата на нашите деца.
благодаря ви че цитирате честните източници като в-к "Седем", а не промитите комунистически манипулирани жълти вестници !

[gollum]

Очилата, конските капаци и други подобни приспособления са хубаво нещо, но по скромното ми мнение само когато се използват по предназначение .

[ISTORIK]

Просветният министър е излишен
Последно: матури тази пролет и догодина няма да има
Симеон вече може да закрие Министерството на образованието и науката и да спести някой лев за експерти, министър и зам.-министри.


Милена Бояджиева


Безпрецедентно, без тяхното мнение, депутатите приеха с консенсус поправките в Закона за народната просвета, с които отложиха матурите за 2006 г. А седналият временно на стола на Дядо Вазов министър Игор Дамянов пипна "дипломатически грип" и не се яви в парламента.
Депутатите му отговориха подобаващо - по време на пренията в пленарната зала проектът на МОН за поправки в закона нито беше коментиран, нито дори подложен на гласуване и логично - на отхвърляне. Одобрен бе текстът, предложен Лютфи Местан (ДПС) и група депутати.
Драмата с матурите е класически абсурд. Отлагането им със закон се наложи, защото министерството не беше благоволило да изчисти подзаконовите наредби, които допуснаха зрелостните изпити да бъдат атакувани в съда. И Темида ги обяви за незаконни. Вместо да си подреди дворчето, МОН сътвори мащабен проектозакон, с който, от една страна, отложи матурите до 2006 г., но, от друга, въведе приемни изпити за първолаците. Срещу това поредно безобразие скочиха от ДПС, тъй като c основание заподозряха, че тестовете може да станат бариера пред 7-годишни български турчета да се запишат в първи клас, тъй като не са усвоили добре български език. Лютфи Местан настоя усвояването на българския език от малцинствата да стане приоритет за държавата. В момента детски градини в смесените райони масово се закриват поради липса на деца.
По принципа парламентът да върши работата на МОН Любен Корнезов (КБ) предложи законът да регламентира, че в дипломите за средно образование ще се фиксира и общият успех. Миналата година много абитуриенти, кандидатстващи в чужбина, имаха главоболия заради неизчислен общ успех в дипломата. Мнозинството отхвърли проекта на Корнезов според експерти този въпрос може да се реши с наредба. Но като се има предвид колко е силно просветното министерство с изчистването на нормативната си база, по-добре е депутатите със закон да опишат и как да се кандидатства след 7-и клас - с назубрено съчинение или все пак както е по света - с тест.

https://www.cash.bg/

[ISTORIK]

Ал Кайда се готви за война от четвърто поколение.

Учениците с оценка под 3.00 отпадат от класирането за елитни гимназии
Учениците, получили оценка под 3.00 на изпитите по български език и математика за кандидатстване в гимназиите, отпадат от класирането.
Това съобщи пред БНР Асен Петров, началник Отдел “Инспектиране” в Министерство на образованието.

Той уточни, че става въпрос за оценка 2.895, например.

През следващите няколко дни родителите ще могат да видят писмените работи на децата и ще имат право да настояват за корекция на оценката по математика, ако се установи техническа грешка на проверителя.

5434 са двойките на изпита по математика, а пълните шестици са само 83.
Оценките над 5.50 са 619, а 35 на сто от децата са получили четворки.

На изпита по български език и литература има 2066 слаби оценки и 164 пълни шестици, като също преобладават четворките.

От днес до 9 юли ще се подават документите за първото класиранe, чиито резултати излизат на 12 юли.

[ISTORIK]

Съкращават 1000 учители догодина?
След приключването на приема в елитните гимназии в страната ще стане ясно колко училища ще бъдат закрити.
Това съобщи във Враца министърът на образованието Игор Дамянов, цитиран от БНР.

Той прогнозира, че през новата учебна година е възможно да бъдат съкратени около 1000 учители.

Министър Дамянов поясни, че броят се определя от оптималното съотношение брой преподаватели към брой ученици, което е 1:14.

Игор Дамянов припомни, че новата система за преброяване на учениците е показала, че сред тях има 14 хиляди “мъртви души”.

[ISTORIK]

Човешкият капитал в образованието и науката

Industry Watch

Характерно за страните от Централната и Източна Европа е самочувствието за добро (високо) качество на образованието. Формално погледнато, тези страни наистина са добре позиционирани по определени показатели и се характеризират с относително висока степен на грамотност, високо ниво на записване и участие в образованието, добре развита мрежа от средни и висши училища и наличие на известни традиции в областта на природните и техническите науки и на академичните изследвания. Образованието обаче е специфична област, където високите количествени показатели не са задължително знак за качество и наличие на позитивни възможности за развитие. Например големият брой на записаните ученици и студенти или по-продължителният престой в училище не означава автоматично, че съответната страна разполага с високо образована работна сила, ако качеството на самия образователен процес е ниско.
Един от традиционните индикатори за нивото на знания и умения, които евентуално могат да бъдат придобити вследствие на участие в образователния процес, е съотношението ученици/учители. Както се вижда от таблицата, както в групата на централно- и източноевропейски страни, така и в тази на страните от ЕС това съотношение варира в доста широки граници. Това важи особено за основното и отчасти за средното образование. Характерното в случая е, че в повечето страни от ЦИЕ стойностите на съотношението се предопределят от бавното преструктуриране на образователната система и по-специално на заетостта и не са определящи за качеството на образователния процес.
В българското средно и висше образование обаче това съотношение има една от най-ниските стойности, т.е. един преподавател в България обучава по-малък брой ученици (респективно студенти). Този факт отразява както демографските и социалните тенденции и свързания с тях процес на намаляване на броя на учениците, така и изключително бавното преструктуриране на заетостта в образователния сектор. Друга характерна особеност за страните от ЦИЕ в сравнение с тези от ЕС-15 е по-високата степен на феминизация на учителската професия, особено в сферата на основното образование.
По отношение на показателите за човешкия капитал в областта на научните изследвания обаче разликите между повечето страни от ЕС и тези от ЦИЕ са съществени. От гледна точка на показателя „изследователи на милион население“ единствено Словения, Естония и Литва се доближават до „по-изостаналите“ от ЕС-15. При това в много от тези страни тенденцията от последните години е към трайна редукция на броя на научноизследователския персонал. Тази тенденция се обяснява предимно с имиграционните процеси, с преориентирането на част от научните работници от академичния сектор към бизнеса (където част от заетите с научноизследователска дейност практически не се отчитат като такива), както и с липсата на стимули (главно финансови) за младите специалисти да се ориентират към научноизследователска кариера.

capital.bg

[ISTORIK]

Образованието на поправка

Уважаеми родители,
Длъжни сме да ви уведомим, че синът ви - Българското образование, ученик в 7D клас на Европейската гимназия, е застрашен от изключване.
Той има над 30 неизвинени отсъствия. Бяга от важни часове. Носи извинителни бележки по „домашни причини“, като обикновено казва, че вие сте болни и трябва да се грижи за вас.
Ако това е вярно, то ви молим да не жертвате детето си в името на вашето здраве. Намерете си лекар. Отидете в санаториум. Но разберете, че бъдещето на Българското образование е важно.
При всички положения обаче Българското образование ще има няколко поправки. То преписва неуспешно от съучениците си. На класното по български език и литература получи двойка, защото беше объркал Смирненски и Вапцаров. На контролното по история също - понеже не знаеше кой е Стамболов. Всъщност единствените му високи оценки са по рисуване и физическо.
В заключение ще кажем, че намираме подобно поведение за абсолютно неприемливо - особено от страна на дете, което за вече-изгубихме-бройката път повтаря седми клас.
Надяваме се, че най-накрая ще вземете под внимание писмото ни.
С уважение: (не се чете)
Писма с подобно съдържание държавата, според едни - майка, а според други - мащеха на Българското образование, получава от години. И от години ги игнорира, предпочитайки да се занимава с други, „по-важни“ според нея неща. Образованието е оставено на самоотглеждане - сутрин си прави закуска вкъщи, а на обяд не яде, защото парите не му стигат. Като проблемът не е само финансов - то не получава и необходимото внимание от онези, които следва да му го дадат. Концепциите за неговото бъдеще се сменят постоянно - всякакви роднини имат различен отговор на въпроса какво трябва да бъде образованието, „когато порасне“. От своя страна държавата, понеже няма категорично мнение и се влияе от роднини, си сменя възгледите на всеки няколко месеца.
Така образованието се обърква съвсем. То само не знае какво е и какво трябва да стане. Ако излезем от метафората - образователното министерство пише стратегии почти всяка година. Те са все различни и все не проработват. От МОН се оправдават, че провалът идва от липсата на средства, но другото мнение е, че черните дупките в системата поглъщат безрезултатно всеки вложен лев. Истината е, че и двете страни са прави. И парите не са достатъчни, и системата е порочна. Ето защо, когато финансовият министър Милен Велчев предлага иначе добрата идея през есента да се подпише надпартийно, консенсусно споразумение за дългосрочни инвестиции в образованието (виж стр. 17-20), той трябва да има предвид факта, че без ясна просветна стратегия резултатът ще е нулев. Превръщането на образованието в Новия български проект може да се случи само след като преди подписването на консенсусно споразумение за инвестиции бъде постигнат консенсус за начина, по който то трябва да изглежда. Ако това не стане, всеки следващ кабинет ще може да определя различни приоритети в развитието на просветата и колкото и да са парите, отделени в бюджета, хаосът ще е още по-голям. И ще се окаже, че образованието за пореден път е било употребено за предизборни цели.

[ISTORIK]

Технологиите и образованието - опознаването предстои

Александър БОЙЧЕВ

Информационните технологии (ИТ), българското образование и България като Силиконовата долина на бившия комунистически блок - всеки гражданин на републиката е чувал някога поне веднъж в живота си мантрата за висококвалифицираните български компютърни специалисти, а по-възрастните поколения изпадат в носталгия по времето, когато сме произвеждали компютри „Правец“ със стройни темпове.
Макар че сме трети по брой квалифицирани ИТ специалисти на глава от населението, макар че предлагаме конкурентна среда за развитието на ИТ бизнес, макар че имаме традиции в областта (твърдения от презентации на държавната администрация), в България се заражда един сериозен ИТ пробем. И той не е свързан просто с бизнеса.
„През 2007 г. за много хора ще настъпи един критичен момент поради липсата на ИТ умения“, коментира Орлин Кузов, изпълнителен директор на Агенцията за високи технологии към Министерството на транспорта и съобщенията. Не става въпрос за програмиране - става въпрос за прости умения за боравене с компютъра - текстообработка, използване на интернет или познание, свързано с мултимедийните възможности на РС-то. Според статистиката едва 0.4% от българските деца имат достъп до компютър, а по използване на интернет сме на едно от последните места в Европа (около 13%, включително хората, влизащи онлайн от работното си място). Тази диспропорция се усеща слабо в столицата, затова и може би понякога е трудно да повярваме, че изоставането ни е толкова сериозно. Когато се говори за информационни технологии, акцентът обикновено пада върху наличието или липсата на квалифицирани специалисти, върху количеството сключени сделки и обявените приходи, както и върху стратегиите и действията на бизнеса за привличане на повече интерес към българските компании от страна на повече и по-големи (чуждестранни) клиенти. Естествено, че в това няма нищо лошо и дори е логична политика. Когато обаче въпросът опре до финансирането на обучението в областта на информационните и комуникационните технологии (ИКТ) или дори до създаването на елементарни условия за придобиване на компютърна грамотност от младите български граждани, ситуацията изглежда някак хаотична.
Правителството инвестира постоянно средства в образованието, но огромната част от тях отиват за покриване на текущи разходи. Подменянето на материалната база тече, като същевременно се създават стратегии и програми за усвояване на новите технологии в образованието. Въпросът не опира само в парите. За последните седем-осем години са похарчени немалко пари за закупуване на нови компютри, софтуер и друга техника. Ситуацията се характеризира с нехомогенност - в София практически всяко училище разполага с някакви компютри, закупени в последните пет-шест години, а в провинцията гордите прашасали “Правец” стряскат със строгото си излъчване на електронно-изчислителни машини. Министърът на образованието Игор Дамянов обяви плана на своето ведомство за оборудване на 1000 училища с по две компютърни зали и над 2200 училища с по един компютърен кабинет за 2005 г. Навлизането на компютрите в обучението все още се схваща най-вече като въвеждане на повече часове по информатика и осигуряване на по-нови компютри. Това обаче не води задължително до осъвременяване на учебните програми и създаване на възможност за използването на РС-то като средство за намиране и обработка на информация за писане на домашното по биология например.
Образованието е комплексен процес и промените само в образователните институции със сигурност няма да доведат до желаното по-високо качество на придобиваните знания. Бедността и ниските доходи са непреодолима пречка пред навлизането на новите технологии в ежедневието - притежаването на собствен компютър. Липсата на чуждоезикови познания е трудност номер две за използването на машината в ежедневието. Taка публичният достъп до технологии остава единствено решение за мнозинството млади българи.
Агенцията за високи технологии към Министерството на транспорта и съобщенията работи по няколко програми, свързани с информационните технологии. През пролетта дори беше измислено и обединяващо име на всичките начинания в тази сфера - iБългария. За отделните проекти на iБългария през тази година ще бъдат инвестирани шест милиона лева. iБългария включва четири проекта, насочени към финансирането на компютризация в училищата, сертифициране на ИТ специалисти по програмите на Европейския софтуерен институт, както и създаването на възможности за дистанционен достъп до информационни ресурси.
Оборудването на класни стаи с компютри и инвестирането на средства в осигуряването на необходимата техническа база е стъпка в правилната посока, но усещането за нейното извършване отново и отново справедливо ни кара да вярваме, че засега тъпченето на едно място е практика. Следващото задължение на институциите е да създадат предпоставки за създаването на подготвени учители и адекватни учебни програми. Това е единственият начин средният брой квалифицирани ИТ специалисти на глава от населението да не се превърне в още един показател от миналото, а средната компютърна грамотност да е нещо естествено, а не ключовото предимство при намиране на работа.

[ISTORIK]

Кислород за българското образование

Готова ли е системата да употреби разумно един допълнителен финансов ресурс

Екатерина ПОПОВА

За 15 години всички партии се изредиха да експериментират с най-безпомощната обществена група - децата. След като съсипаха окончателно образователната система, политиците внезапно се втурнаха да я реанимират. Защото изведнъж осъзнаха, че добре образованите и с подходяща квалификация млади (а и не само млади) хора са единственият ни шанс да влезем в Европа със самочувствие.
Засега порцията кислород все още е само обещание - финансовият министър Милен Велчев обяви предложението си през есента да се подпише надпартийно, консенсусно споразумение за дългосрочни инвестиции в образованието, така че то да може да бъде приложено още със следващия бюджет. Според него надпартийният консенсус е необходим, защото инвестициите в образованието се възвръщат след много дълъг период от време. “Така в рамките на един сравнително кратък мандат управляващите партии не са заинтересувани да инвестират в образованието, тъй като резултатите от тези инвестиции най-вероятно ще дойдат при мандата на следващото правителство”, каза Велчев.
Министърът постави за обсъждане три варианта за финансиране на системата: като се гарантира определен процент от брутния вътрешен продукт (БВП), като се поеме ангажимент, че бюджетът всяка година ще отделя повече пари за тази сфера, или като парите се отпускат целево за стимулиране на конкретни области, например за компютризирането на училищата, езиковото обучение и професионалната подготовка.
Както се очакваше,

Нито една партия не се обяви против

апела за съживяване на българското образование, което от години е на изкуствено дишане. Георги Пирински от БСП обаче не пропусна да напомни, че този призив всъщност е в противоречие с досегашната политика на кабинета на НДСВ: “Ние винаги сме заявявали готовност за консултации по една консенсусна политика около образованието. Но първо финансовият министър трябва да обясни завоя на 180 градуса в сравнение с политиката, която беше обявил миналата година и която е в тазгодишния бюджет. Преди година правителството обяви, че най-големият номинален ръст за тази година - 14.8%, е за образованието и че това се прави еднократно, тъй като целта е да се извършат необходимите структурни реформи, след което процентът на разходи в бюджета за образование от сегашните 4.1% спрямо БВП ще пада и ще навлиза частното начало. Сега ни се обявява една съвсем друга дългосрочна политика - такава, каквато поначало е разумна и каквато би трябвало да се обосновава.” С определена доза скептицизъм относно реализацията на тази идея се изказаха политици от СДС и дори от коалиционния партньор ДПС.
Логичен е въпросът готова ли е системата на образованието да употреби разумно един допълнителен финансов ресурс. Каква е гаранцията, че повечето пари ще доведат до по-осезаеми практически резултати, че няма да потънат в бездънните дупки на системата като много милиони преди тях? Та нали само преди седмица кабинетът за пореден път отпусна допълнително 40 млн. лв., повечето от които за ремонти на училища и за покриване на стари сметки за ток и отопление.
Една от целите на новата политика за финансиране на образованието може би трябва да бъде тъкмо

Да се прекрати порочната практика на структурните дефицити

Досега всяка година в бюджета се планираха по-малко пари от реално необходимите с ясното съзнание, че след това ще трябва да се търсят отнякъде допълнителни суми, при това не за лукс, а за осигуряване на базовите жизнени функции на българското училище. В момента в нашата страна разходите за образование като процент от БВП са с около 20% под средното равнище в Европейския съюз и в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Длъжни сме да наваксаме тази разлика, ако искаме България да прекрачи прага на ЕС с конкурентоспособна икономика, основана на знанието.
Някои политици и икономисти продължават да твърдят, че образованието всъщност няма нужда от повече пари, а от преструктуриране и оптимизиране. Според Георги Ангелов от Института за пазарна икономика „в образованието има два пъти повече учители, отколкото са нужни. В същото време няма пари за компютри, книги, оборудване, ремонти. Ако излишните учители бъдат съкратени, ще се освободят 0.5 млрд. лв. субсидии, с които ще може да се осигури наистина качествена промяна в образованието“.
„Тези мнения почиват на стари данни“, категоричен е Димитър Танев, главен секретар на Министерството на образованието и науката (МОН). Той твърди, че

Системата вече е оптимизирана

- няма накъде повече да се съкращава. Съотношението брой ученици на един учител е близко до европейското - 12-13 деца на един преподавател в предучилищното, прогимназиалното и средното образование и около 17 - в началния курс.
Освен това цялото общество вече усети твърде болезнено удара на рестрикциите от годините след промяната. Рязко се понижиха разходите за поддръжка на материалната база, като се ограничиха едва ли не само до отоплението и осветлението. Несигурността, лошите условия за работа и ниските заплати в училище прогониха оттам голям брой кадърни учители, а младите изобщо не пожелаха да влязат в него. Закриването на училища, орязването на субсидиите за ученическото хранене, липсата на средства за транспорт и учебници, намаляването на извънкласните занимания отблъснаха твърде много деца от класните стаи. В крайна сметка училището беше лишено от всичко, което го правеше привлекателно. Грамотността рязко намаля, падна нивото на владеене на основни учебни предмети, да не говорим за развиването на нови и перспективни като информатика и обучението по чужди езици, за които не бяха осигурена нито база, нито достатъчно и добри преподаватели.
На този фон финансовият министър Милен Велчев говори за минимум три императива в образованието: самостоятелно мислене, компютър и английски език. Очевидно е, че те не могат да се изпълнят чрез още по-силно свиване на и без това смачканото образование.

Пътят към тях минава през осигуряването на стабилност

за системата. Това предполага наличие на достатъчно пари, но и на ясни правила за тяхното управление.
Според главния секретар на МОН такива правила вече има. „Променихме модела на финансиране на образованието - минахме от административен модел на управление към самоуправление на средствата. Започнахме от висшето образование. През 2001 г. въведохме стандарти за издръжката на един студент, върху чиято основа изчислихме субсидиите за вузовете. Това означаваше 20-30 млн. лв. допълнителни разходи. Дадохме им парите и ги оставихме да ги разпределят сами. Децентрализирахме системата за стипендии и студентски общежития. Година по-късно влязоха в сила стандартите за издръжка на един ученик в общинските училища, което струваше близо 100 млн. лв. допълнително. Надяваме се от 2005 г. да въведем и стандарти за издръжка на учениците в държавните училища“, обясни Димитър Танев.
Става дума само за минимални стандарти, които осигуряват топлината и светлината и наличие на преподаватели в учебните заведения. „Все пак евентуалните допълнителните инвестиции не бива да са „на калпак“ за увеличаване на стандартите“, убеден е Танев. Те ще имат максимален ефект само ако отидат целево за реализацията на конкретни проекти. Инвестиция от 60 млн. лв. е необходима например по програмата за компютризация на училищата. Тя предвижда до 2006 г. с компютри да бъдат оборудвани над 1000 средни и основни училища, да бъдат подготвени необходимите учители не само по информатика, но и по други предмети, в чието преподаване могат да се използват съвременните технологии.
Сериозна помощ в борбата за връщане на децата от малцинствата в училище биха били инвестициите в столово хранене, транспорт, учебници, охрана, но не навсякъде, а според конкретните нужди. От учебните заведения се очаква да посочат какво им трябва и да защитят необходимостта от допълнителни средства. В МОН дори се обмисля създаването на специална дирекция за управление на проекти.
Впрочем това е добра идея - досегашният опит, например с проваления заем от Световната банка, показва, че управлението на проекти е едно от слабите места на просветното министерство. Необходимост от усъвършенстване има също комуникацията между различните нива в образователната система, както и между нея и общините, защото финансовата саморегулация на отделните просветни звена не може да означава пълна липса на контрол от страна на държавата, която дава парите. Сериозен проблем остава привличането на млади висококвалифицирани учители, особено по предметите на бъдещето - информатика и чужди езици. Авторите и проводниците на образователната политика все още не са измислили начин да ги доведат и най-вече да ги задържат в училището. А това едва ли е само въпрос на пари.

Защо няма да дам и стотинка

Като родител, който е загрижен детето му да получи най-доброто образование, като бивш учител в държавна гимназия, който все още си спомня мизерната, рядко получавана навреме заплата, като собственик на образователен бизнес, който ежедневно се опитва да постигне звездни резултати с осакатени от българското училище деца, си представям, че имам страшно много пари, които щедро бих могла да вложа, за да преобразя българската образователна система. И ми досвидява.
Свиди ми се да дам парите си на хора, които представят 1001 идеи за набиране на средства, но не заявяват нито една конкретна цел, която да зададе посоката на реформите. Винаги съм смятала, че точно това липсва на българското образование - то не си поставя никаква ясна цел, която да доведе децата ни до добро бъдеще в информационната епоха.
Съмнявам се дали, дори и ако учителите получават големи заплати, ще отделят част от парите си, за да си купуват книги, да научат английски, да влизат в мрежата, за да търсят актуална информация за преподавания от тях предмет или за ефективни методи на преподаване. Като бивш учител в една от “елитните” гимназии се питам дали и новозакупените книги и помагала няма да отидат в училищното мазе, в книжарницата (за препродаване), в контейнера за смет или зад заключените врати на представителните кабинети, до които учениците отдавна нямат достъп - както стана с огромните американски дарения преди няколко години.
Като собственик на образователен бизнес съм в известна степен обнадеждена - може би заплатите ще бъдат достатъчни на бившите ми колеги, те няма да принуждават учениците (чрез тенденциозно поставяне на ниски оценки) да посещават частните им уроци и така пазарният ми дял ще се увеличи. Но, от друга страна, си казвам, че училището, което напуснах преди пет години, и сега притежава огромен материален ресурс в сравнение с този на скромната ми фирмичка, но така и не го използва.
Засега решавам да инвестирам част от парите в образованието на сина си - такова, каквото аз преценявам, че трябва да бъде. Друга част - в квалифицирането на себе си и на учители, които да работят в моя бизнес. Трета част ще инвестирам в материални придобивки, които всички мои ученици (15% от които са pro bono) ползват 100%.
Когато търсещите средства образователи заявят ясно целите си, както и средствата, чрез които да бъдат постигнати, бих помогнала щедро. Но само ако основната им цел гарантира бляскаво бъдеще нa всички български деца в динамичната информационна епоха.

Лидия Стайкова, родител, учител, капиталист



Какво мислят политиците

Нина Радева, депутат от НДСВ, председател на Комисията по бюджет и финанси:
Ние не само заявяваме, а правим дългосрочна политика. Нашата цел е с бюджета да обезпечим приоритети, които не са свързани само с края на мандата ни през 2005 г., а да съумеем да поставим базата за това, което ще бъде приоритет изобщо до влизането на България в Европейския съюз. В средите на НДСВ има политически консенсус, че трябва да обезпечим финансово такива реформи в образованието, които не само ще дадат възможност на младите хора да се образоват по европейски стандарти, но и да създадем система за перманентно образование. Така че в бъдеще България наистина да стане среда за развитие на нови технологии, нови иновационни стратегии, а не тук да идват само инвеститори с единствената възможност да развиват трудоемки и нискотехнологични дейности. Това е голяма цел. Но всичко ще бъде много трудно, защото трудно се прави баланс при ограниченост на финансовия ресурс. Ние за съжаление имаме много тежки проблеми, които трябва да решим и в останалите бюджетни сфери, преди всичко в здравеопазването.

Алиосман Имамов, депутат от ДПС, заместник-председател на Комисията по бюджет и финанси:
Идеята на министъра на финансите Милен Велчев е оригинална с това, че прескача границите на политическото мислене и е насочена към стратегическа цел на държавата като цяло. Въпреки това аз съм скептичен по отношение на нейното реализиране. Защото засяга периоди, през които вероятно ще има различни политически структури в управлението и те биха желали сами да определят политиката си по отношение на образованието. За осъществяването на тази идея биха могли да се използват различни финансови източници. На първо място, да се увеличи относителният дял на разходите за образование в бюджета. Това трябва да бъде за сметка на свиване на разходите на други системи. Могат да се използват и заемни средства, които държавата трябва по някакъв начин да гарантира. Факт е, че по отношение на материалната база нашето образование е в много окаяно състояние и спешно се нуждае от средства в тази насока, както и за компютризация на учебния процес. Другият сериозен проблем, който трябва да намери решение, е заплащането на учителите.

Димитър Йорданов, депутат от СДС, член на Комисията по бюджет и финанси:
Преди да се съгласим или да не се съгласим с тази идея, трябва да си дадем сметка доколко политическите сили в момента са представителни от гледна точка на избирателите. Кои точно политически сили ще подпишат това споразумение, защото в момента в Народното събрание имаме седем парламентарни групи, а нови партии заявяват, че имат народни представители, без да са участвали в избори. От тази гледна точка не е много ясно как ще намерим консенсус. Иначе едва ли някоя политическа сила ще има нещо против да гарантираме по някакъв начин пари за образованието. СДС винаги е поставял образованието като приоритет, така че от гледна точка на същността няма проблем. Нашата партия в момента има разработена много сериозна програма в областта на образованието. Дори предложихме конкретни идеи за намиране на средства. При дебата за споразумението с МВФ СДС категорично се обяви за ползване на пари от фискалния резерв за финансиране на конкретни проекти в образованието. С условието за осъществяване на контрол по тяхното инвестиране, защото много добре знаем колко програми бяха провалени. На мен обаче не ми се връзват тези изявления на Милен Велчев с това, на което сме свидетели от началото на мандата на НДСВ и ДПС. Защото е най-лесно да говорим само за парите, които ще се инвестират. Къде обаче е реформата в образованието и контролът по изразходването на тези средства? Вместо това виждаме скандали с матури, с учебници, смяна на министри. Да не говорим за това, което се случи с конкурсите за началници на регионалните инспекторати по образованието, където на много места не бяха назначени хората, които ги спечелиха. Така че, преди Милен Велчев да предлага консенсус между политическите сили, той трябва да поеме отговорност за всичко свършено и несвършено през този мандат от управляващите.

Петър Димитров, депутат от „Коалиция за България“, член на парламентарните комисии по образование, икономическа политика и бюджет и финанси:
Тази идея, дори и да е осъществена в Ирландия, не означава, че може да се прекопира у нас едно към едно. Трябва да се дадат параметрите на тази идея. Досега правителството не е определило национални приоритети. Ако такива ще са информационните технологии, информационното общество или някакви други високи технологии, това трябва да бъде декларирано. За да дадеш огромен ресурс в образованието, трябва да го насочиш нанякъде. Вариантът да го насочим след това към ЕС означава да изнесем себе си, да изнесем отново национален доход. В тази посока мисля, че действително е въпрос на национален консенсус да се постигне съгласие кои са основните приоритети на нацията, кой ще е сегментът или сегментите, в които българският интелект ще се специализира в рамките на близките десетилетия с перспектива 20, 30 или 50 години. И на тази база вече да се търси отговор на въпроса какъв ресурс и как да се насочи. С всеки изминал ден нашето висше и средно образование стават все по-некачествени, което означава, че няма пряка връзка между финансовия ресурс и качеството на образованието. Парите по-скоро може би трябва да се насочат в контролни системи, които да вдигнат летвата на българското образование, отколкото просто да изсипем пари в образователната система, която в момента явно не функционира. Този механизъм, който ползваха ирландците, сигурно ще бъде оправдан и добър за България, още повече че благодарение на приватизацията нацията натрупа ресурс и може би е по-разумно, вместо да погасяваме заеми, да го инвестираме в собствения си интелект. Дори е възможен и такъв вариант - да се насочат ресурси към закупуване на мозъци за образователната сфера. Тоест да купим интелект и край него сателитно да се привлече българският интелект. Но в момента на нас не ни се предлага нищо за обсъждане, около което да се търси консенсус. Подхвърлят се само идеи, които очевидно ще се появят в един момент като прозрение свише или от името на едно познато лице, ще ги получим като писмо и трябва да реагираме в момента, когато ще се приеме бюджетът. Това е несериозен подход и аз мисля, че политически консенсус може да се постигне само ако преди това има обществен. Да се каже на хората какво ще правим, как ще го правим и политиците да изпълнят този консенсус. А не обратното - да правим политическа пропаганда на една политическа сила, която ще похарчи парите на нацията.

[ISTORIK]

България в Европейския съюз:

В стая с изглед или в килера под стълбите

Че място под слънцето има за всеки, е ясно. Въпросът е дали го харесваме

Милен ВЕЛЧЕВ*

Въпреки трудностите България е на път да постигне своята историческа мечта. Всички ние заедно, с консенсус, приехме влизането в eвропейското семейство като една от най-важните цели пред нашата страна. Често пъти медии и анализатори предупреждаваха политиците колко вредно би било тази цел да се представя като финална точка на един процес, след чието приключване към нас ще рукнат реки от мед и масло. Застанали на прага на реалното присъединяване към Европейския съюз, ние, българите, вече ясно виждаме потребността от нови решения, които като нация трябва да взимаме оттук нататък. Мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че днес историческият въпрос вече е какво е нашето място в Европа. Как ще се впишем в този своеобразен клуб на богатите и свободните, който има своите сложности и противоречия? Или, както казваше колосът на европейската идея, покойният Франсоа Митеран: „не е без значение дали европейският дом за теб означава мазето или стая с балкон.“
Преди да говорим какво ще е мястото ни в Европа, трябва да се запитаме какво е то сега. Отговорът е категоричен и неприятен - последно. Ние сега сме последни и по стандарт, и по производство, и по спазване на правилата.
Не казвам, че без политически консенсус ние няма да се „отлепим“ от тази си позиция. Казвам само, че това ще стане много по-лесно, ако главните политически сили очертаят един многогодишен, бих казал, многомандатен хоризонт за българските приоритети. Това означава България поне дузина години да води последователна политика най-малкото в няколко ключови области.
Бързам да подчертая - не страдам от свръхсамочувствието, че с тези думи изказвам някакво уникално или оригинално мнение. Имах възможност да се уверя, че това становище се подкрепя от представители на повечето основни партии. Ще си позволя тук да скицирам някои мисли не за да дам някакви окончателни отговори и решения, а за да предложа една дискусия, която, струва ми се, набира и ще набира скорост в цялото общество.
Консенсусът по кои въпроси ще даде възможност да заемем достойно място в Европа?
Повече от десетилетие решавахме предимно политически въпроси. И консенсусът помежду ни работеше:
- не допуснахме етнически сблъсък
- установихме действаща демокрация
- стабилизирахме икономиката (след тежка криза и съмнителна приватизация)
- класирахме страната в НАТО и ЕС.
За 15 години това не е никак малко. Още повече че българският гражданин плати огромна цена за всичко това. Толкова голяма, че понякога му се вижда прекомерна. Макар да осъзнава, че бъдещите поколения ще му бъдат благодарни за поетите тежести, за извървения път, за „платената сметка“.
Защото България вече е в А група. Проблемът ни сега е принципно друг - как да се оттласнем от дъното на тази група, при това, без да натрупаме нови сметки на плещите на нашите деца.
За всички ни е ясно, че не можем да заемем стая с изглед в Европейския дом, без решително и значително да подобрим:
- качеството на живот (на българина)
- качествата ни/му за работа (в европейска среда).
Или, казано на съответния политически език, става дума за социалния капитал на България.
Тук е необходимо едно уточнение. След края на прехода вече не можем да говорим за „българина“ изобщо. За жалост или не, ние, българите, вече обитаваме различни етажи на социалната пирамида. Някои (уви, малцина) са достигнали европейско и над него ниво, а други са далеч назад. Проблемът обаче не е в пирамидата - въпреки „деструктивния“ романтизъм на постмодернистичните мислители всички съвременни общества продължават да са структурирани така. Проблемът е в пропорциите, в съотношението между различните и нива (на въпросната пирамида), в контраста между социалните слоеве. Аз съм може би един от последните, които ще пледират за изкуствено наложено равенство (уравновиловка, както се казваше навремето) в постигнатото. Но съм напълно убеден в необходимостта от базова икономическа хомогенност на обществото ни: така са устроени обществата на новите ни партньори, в това е и магията на Европа.
И така, изправени сме пред една и достатъчно сложна, и достатъчно противоречива задача - как да запазим и увеличим темпа на развитие на страната, като значително повишим стандарта и качеството на труда на българите.
Макар и тежка, според мен тази задача е решима, ако я разделим на две части:
1. социално-икономически баланс, който да съчетава ръста на реалните доходи с икономическия ръст
2. пробив в образованието.
Давам си сметка, че първата част звучи достатъчно сложно, докато от втората всички, включително и аз, са убедени, че разбират. Нека да обясня.

I. Социално-икономически консенсус

Всяка политическа сила получава властта си от избирателите. Те са поискали от нея лява, дясна или центристка политика. Новият консенсус не може и не трябва да отменя тази воля, не трябва да елиминира жизнено важната конкуренция на възгледи и идеи. Но нито конкуренцията, нито сблъсъкът, нито конфликтите между различните типове политически поведения биха могли да оправдаят пренебрегването, затрупването, разбиването на онази обща писта, по която България успешно ще достигне желаното място в Европа. На този етап коловозите дясно/ляво просто не могат да си позволят да бъдат диаметрално противоположни, нито да означават различна съдба. Защото именно „общата писта“ е основата за един от малкото политически консенсуси, които сме постигали от години насам.
Това означава основните политически сили да приемат принципа „Не по-ляво от...“ и „Не по-дясно от...“.
С други думи, да приемат такива параметри на социалната и икономическата си политика, които да гарантират два показателя:
1. икономически ръст не под 5% годишно.
2. ръст на покупателната сила и на разполагаемия доход не под 10% годишно.
Как да постигнем тези два показателя? Как да направим така, че да останат повече пари в джоба на българина? Това невинаги означава само увеличаване на заплатите, това става и чрез намаление на данъците - стъпка, която вече три години правим. Догодина пак ще има ново намаляване на данъците. Има ръст на кредитите, следващата година ще има друг тип кредити, стига банките да се уверят, че кредитната им политика не застрашава тяхната устойчивост, а ние, българите, да се научим така да планираме живота си, че днешното ни благополучие на базата на взетия заем да не застрашава нашето и на децата ни бъдеще.
Необходимо е също така да се договорим и за нова политика по отношение на високопроизводствените отрасли към т.нар. икономика на знанието.
Изграждайки години наред свобода за пазара, борейки се за свобода на производителя, ние позагърбихме свободата на потребителя, неговите права за участие в икономиката. Все още у нас липсва ефективен потребителски контрол, а без него няма да постигнем качество на живота.
Елемент от социално-икономическия консенсус е и осигуряването на конкурентоспособността в областта на публичните услуги. Става дума за ефективността при харченето на бюджета. Паралелно с въвеждане на принципите на състезателност между публичните институции за бюджетни ресурси следва да бъде направено преструктурирането на разходите в посока намаляване на участието на държавата във финансиране на дейности и услуги, които могат да се предоставят от частния сектор.
Друг сектор, в който съществуват значителни възможности за частната инициатива, са социалните услуги - от ролята на държавата, обхвата, до предоставянето на услуги на частни организации. Следва ясно да се дефинира държавната роля на социален благодетел, дали тя да подпомага само крайно нуждаещите се, или тези и функции да са с по-широк обхват, доколко и чрез какви инструменти тя да се намесва на пазара на труда и да предопределя заетостта. В тези направления трябва широко да отворим вратите и за третия сектор - той понякога е много по-ефективен, а е и по-добре ситуиран по отношение на европейските фондове.
В разговора за доходите най-добре би било да застанем и от гледната точка на обикновения човек, а не само да обещаваме макропараметри. А тази гледна точка е проста и справедлива: колко пари ми остават, след като покрия базовите, неизбежните пера в домакинския ми бюджет. Именно с това, което остава, аз се развивам, аз подобрявам живота на семейството си. Ако ми остават сто лева, вероятно ще мога да мисля за подмяна на елементарна техника у дома; ако ми остават триста лева, ще мога чрез заем да помисля за кола; ако остават петстотин лева, на по-дългосрочен хоризонт мога да помисля и за жилище...
Така разсъждават хората и са прави, ние трябва да поемем ангажимент и на техния език. Доходът и покупателната сила обаче зависят в огромна степен от предприемчивостта на българите, от склонността към риск и себеотдаване в бизнеса - нещо, което отминалите десетилетия са ни отнели. Зависи и от самочувствието, от добрата подготовка - от всичко онова, което наричаме образование.

II. Пробив в образованието

Тъй като през последните дни се чуха доста коментари по темата, а и някои от тях, може би основателно, подозирам в съзнателно неразбиране на проблема, веднага искам да подчертая: не става дума просто да увеличим бюджета за образование. И не става дума просто да променим текущото лошо състояние към текущо малко по-добро състояние на нещата. Да, важно е училището в Малко Търново да има хубава карта на света и нов глобус, но не става дума за това. Става дума за нещо, което, с извинение за клишето, се нарича качествено нова цел.
А именно да направим младите поколения - новите българи, грамотни в европейския смисъл на думата. Да ги направим способни да работят в Европа, но не като технически и обслужващ персонал само. (Подчертавам „само“, защото в това да си технически персонал лошо няма. Стига да си доволен.)
Съвременната грамотност има минимум три императива - самостоятелно мислене, компютър и английски език (чужд език).
Но ние не бива да спираме само до грамотността, необходим ни е консенсус и за приоритетите във висшето образование.
По темата за развиването и поощряването на самостоятелното и оригинално мислене като контрапункт на зубренето аз нямам никаква квалификация да се изказвам. Това е дълг на Министерството на образованието, както впрочем и на цялото общество. (Което въпреки ропота срещу порочната система на частните уроци и зубрените наизуст „отговори на литературни въпроси“, продължава да я търпи. И дори активни говорители по темата покорно се включват в тази вредна матрица, щом наследникът им влезе в седми клас.)
Ще си позволя да се съсредоточа върху останалите два императива. Най-грубо пресметнато, те значат следното:
- трябват ни поне 30% повече учители по английски
- трябват ни радикално повече компютри и съответните мрежи, включително скорост на достъп.
Споменах младите поколения, но нека уточня - в никакъв случай не бива да изключваме от образователната ни стратегия и всички, които вече работят, а са назад от изискванията на времето.
Можем ли да си позволим това? Много ли е или не чак толкова?
Ако всички ние решим, че приоритетите ни изискват да влагаме в бъдещето, а не в миналото; да мислим с 20 години напред, като платим за това цената да се разделим днес с някои възможни удобства в името на нашите деца, ако одобрим този консенсус - да! Готови ли сме на това?
Образованието на децата винаги е било основен приоритет на нашите предци. Просто не е възможно българските политици преди век да са създали едно от най-модерните за времето си законодателства за образованието, без да са осъзнавали важността на тази задача. А ние да я проспим. С всичките си европейски и американски дипломи по джобовете. Горе-долу преди век всяко българско дете е било длъжно да завърши 7 клас. Днес, почти 100 години по-късно, задължително трябва да завърши 8 клас. Сто години за един клас - браво на нас!
Пак подчертавам, не съм специалист по образование и не обсъждам изобщо как да променим към по-разумна и ефективна сегашната система. Но съм убеден, че мащабно действие от този вид е именно онова, което ще позволи на децата ни да заемат своето естествено място в Европа.
Изрично искам да подчертая - ужасно би било, ако дискусията за образованието се изроди в някакъв тип конфликт между поколенията. Ако допуснем спорът пари за образование или не да се изкриви в спор за това кое поколение от периода на прехода има право на най-големи грижи. Още по-грозно би било, ако някой реши да взима страна в дискусията въз основа на характера на собствения си електорат.
Впрочем затова предлагам тази дискусия да намери място сега - една година преди парламентарните избори. Една година е много време. Време, през което всяка политическа сила може да вземе решение, и да го обоснове. Споменавам всичко това по една причина - безкрайно неразумно е да политизираме образованието. Защото това е в момента основен български проблем. Нека намерим път за консенсус по въпроса без политическите съображения и вечното търсене на партийни дивиденти да смажат смисъла на обсъжданата тема.
Ако всички ние, българските политици, публично и открито се разберем поне за тези два приоритета, България няма да остане в мазето на Европа. За десетилетие ще заемем по-достойно и по-прилягащо ни място в класацията. Казвам го не от гола любов към състезаването на всяка цена, а защото това би гарантирало подобряването на живота ни. Помислете само как биха се развили нещата, ако вместо консенсус по основното, заложим на разнобой и сблъсък. За десетина години е възможно да сменим и десетина правителства - такива например в Европа има, тази възможност е заложена в демократичната игра. Ако заставим политиците ни да следват определена обща линия, определена национална рамка от приоритети, смяната на властта няма да е драма за обществото и няма да спира развитието му.
Ако не го направим, то най-вероятно всеки нов министър-председател и министър ще тръгва отначало. Тогава мястото ни в Европа също ще бъде гарантирано - в мазето.

* Милен Велчев е министър на финансите в кабинета на Симеон Сакскобургготски

Statiite sa ot http://www.capital.bg/

[Гост]

Сградата на Софийски Университет Св. "Климент Охридски"

Първооснователи на просветното дело в България (9 в.) са учениците на Кирил и Методий - Климент Охридски и Наум Охридски. Средища на просветата през 9-10 в. стават Охридската и Плисковско-Преславската книжовна школа. Разцветът на книжнината при цар Симеон I допринася за развитието на просветата и за зараждането на научната мисъл - енциклопедия на средновековната образованост е "Шестоднев" на Йоан Екзарх, съставен е първият старобългарски и славянски правен сборник Законь соуднûй людьмъ, превеждат се от гръцки език съчинения с научен характер. По време на II българско царство просветни и културни центрове са Килифаревската и Търновската книжовна школа, която се превръща и в научно средище. По време на османското владичество просветата се запазва единствено в килийните училища към манастирите и църквите. Центрове на духовен живот са Рилският и Бачковският манастир, Софийската книжовна школа и др. Нарасналото национално съзнание през Възраждането и стремежът към знания дават тласък за развитието на националната наука и култура. Начало на българската историография поставя Паисий Хилендарски с "История славянобългарска" (1762). Идеята за национално просвещение е развита от Софроний Врачански, Неофит Рилски, П. Берон, В. Априлов, братя Д. и К. Миладинови и др. възрожденски дейци. През 1824 излиза първият български светски учебник с природонаучни знания - "Рибен буквар" на П. Берон. Първото новобългарско светско училище е Габровското взаимно училище (1835); откриват се взаимни, класни, девически, специални училища и гимназии. Основоположници на българската възрожденска наука са главно българи, получили образование в Русия. До средата на 19 в. се оформят различни клонове на научната мисъл и познание: медицинска наука, естествознание (З. Княжески, Х. Стамболски, П. Протич, П. Берон, В. Берон, И. Селимински), исторически науки (М. Дринов), етнография и фолклор (Ю. Венелин, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, братя Д. и К. Миладинови, С. Веркович, Л. Каравелов и др.), лексикография (Неофит Рилски, И. Богоров), литературна критика (Л. Каравелов, Х. Ботев, Н. Бончев), педагогика (П. Берон, С. Доброплодни, Й. А. Ковачев) и др. През 1869 в Браила е създадено Българското книжовно дружество (от 1911 - Българска академия на науките), което е първият български научен център. След Освобождението 1878 се откриват много нови училища,
Априловската гимназия в Габрово е първото средно училище в България

създават се и първите професионални училища. Със закон се въвежда задължително начално образование (1891), оформя се структурата на образователната система (1909), въвежда се задължително основно образование (1921). Начало на висшето образование се поставя през 1888 с откриването на Висш педагогически курс (днес Софийски университет "Свети Климент Охридски") при Софийската държавна класическа гимназия. По-късно са открити Държавна художествена академия в София (1921), Държавна музикална академия в София (1921), Свободен университет за финансови, административни и стопански науки в София (1924), висши икономически училища във Варна (1921) и в Свищов (1936), Висше техническо училище в София (1942). Със закон от 1948 образованието се утвърждава като светско и безплатно във всички видове и степени учебни заведения. Откриват се професионално-технически училища и техникуми, застъпени са вечерното и задочното обучение. След 1990 се откриват частни средни и висши училища. През 1995 е приет закон за висшето образование - въвежда се 3-степенна система на висшето образование, създава се Национална агенция за оценяване и акредитация. През 2001 в България има 23 университета, 9 академии, 4 висши института, 1 висш институт на Министерството на вътрешните работи, 2 висши училища, 4 висши военни училища. Главно средище на научната мисъл е БАН, която създава и поддържа международни връзки. През 50-те г. се организират научноизследователски институти и лаборатории към БАН; тя става най-голямата комплексна научна организация за фундаментални, научни и научно-приложни изследвания главно в областта на природните, техническите и обществените науки (през 2001 в БАН има 50 института, 16 лаборатории, 3 центъра, 3 музея, Национална астрономическа обсерватория, Център за обучение на докторанти, Централна библиотека). Научноизследователска дейн
Сградата на Българската Академия на Науките

ост се извършва и от Националния център за аграрни науки, медицинските университети, Софийския университет и други висши училища. Български учени създават български школи в областта на математиката, физиката, химията, хуманитарните науки, полагат основите на различни дялове на науката (Д. Табаков, Л. Чакалов, Н. Обрешков, П. И. Бахметиев, К. Попов, Г. Наджаков, В. Христов, И. Странски, Д. Иванов, А. Златаров, П. Ораховац, Д. Моллов, Р. Каишев, М. Попов, И. Буреш, В. Златарски, И. Снегаров, П. Мутафчиев, С. Младенов, И. Шишманов, А. Теодоров-Балан, Б. Пенев, М. Арнаудов и др.). Учените са обединени в Съюз на учените в България, който е колективен член на Световната федерация на учените. Постиженията на българската наука се публикуват в печатните издания на БАН, Националния център за аграрни науки, Софийския университет и другите висши училища и в утвърдени и авторитетни международни научни списания.