За изкуството

[Ханс]

Дълго се колебах какво точно заглавие е подходящо за тази тема. Всъщност колебах не е най-точната дума, липсваха ми идеи между които да избирам. В крайна сметка реших да дам някакво широко и не особено ясно заглавие, а ако има по-добри идеи то лесно може да се промени. Проблема със заглавието е само проявление на цялостният проблем на темата – липсата на конкретна форма. Идеята на темата е да разгледа изкуството от гледна точка на мястото му в живота на човека и обществото, но пък нищо не пречи тя да бъде разширена още(и то в неограничен брой посоки). Ако се получи дискусия по някой въпрос то на темата може да се даде по конкретно име, а може и новият проблем да се отдели в самостоятелна тема. Не че мястото на тези въпроси е тук.
Та така, темата е изкуството. Смятам да споделя някой мисли, които разглеждат проблема от политическа и социална гледна точка, а не от естетическа. Тъй като съм напълно незапознат с разглежданата сфера предварително моля да простите грешките, които несъмнено ще направя.
Преди да пусна собствените си размисли, ще сложа едно есе на Георги Марков, което от една страна може да даде добър старт, а от друга е интересно и като самостоятелен текст.

[Ханс]

ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ПАРАЛЕЛИ
Георги Марков

Мнозина граждани по света, интелигентни и здравомислещи, изпитват неохота да се изказват за съвременното изобразително изкуство, независимо дали им харесва или не. Те вероятно съзнават опасността, на която биха се изложили, ако дръзнеха да кажат своето мнение, а именно – да обявят или за прости, или за сноби. Изглежда, че из всички страни съществува някаква група хора, които са си присвоили правото да решават кое е изкуство и кое не е. Въпреки че с течение на времето се разбира, че техните оценки са били неискрени, преднамерени и твърде често претенциозно глупави, въпросните капацитети продължават да произнасят своите присъди, да пишат статии, да говорят по радиото и, разбира се, да дирят нещо ново, което в последна сметка се оказва не съвсем ново. Така е на Изток, така е и на Запад. И едните, и другите критици, разглеждайки коренно различни произведения на изкуството, се опитват да ни внушат, че в тях е заклкючен някакъв определен смисъл и че човек трябва да мобилизира сивото си вещество, за да го долови. На Запад идеята да се изобразяват нещата не такива, каквито са, а такива, каквито художникът субективно ги вижда или чувствува, е дала едно космическо пространство на свободата, с която така често се спекулира. На Изток идеята (на социалистическия реализъм) нещата да се изобразяват не такива, каквито са, а такива, каквито партията ги вижда и чувствува, е затворила изкуството в тясното пространство на една голяма, кръгла нула, където още по-често и по-лесно се спекулира. На огромната загадъчност и неразбираемост на съвременното западно изкуство, зад които най-често не стои нищо, съответствуват огромната прозрачност и елементарност на социалистическото изкуство, зад които също не стои нищо. И в двата случая, прикрито или неприкрито, липсва живецът на проникновението, на формалното и идейното откритие, без които не може да съществува никакво произведение на изкуството. Може би и в двата случая става въпрос за търговия.

Неотдавна ме заведоха да видя една невероятна изложба, за която се говореше дори насериозно. Тя представляваше пробити с разни големини консервени кутии, окачени върху блестящи мраморни плочи. Някои от тях бяха намушкани като че с копия, други бяха пробивани вероятно с обикновена тесла или чук, а трети може би с отвертка или свредел. Художникът, който би трябвало да се нарече „пробивач на консервени кутии" със сдържано вълнение ми обясняваше, че всъщност в пробитата консервена кутия нямало никакво изкуство. Изкуството се съдържало в процеса на самото пробиване и отворите би трябвало да бъдат естетическо свидетелство за този процес. Аз се усмихвах като куче, на което обясняваха логаритмичната таблица. Естетиката на пробиването на консервени кутии си остана пълна мистерия за мен. Но както казват критиците, човекът така виждал и чувствувал нещата. Въпреки че аз съм на мнение, че „човекът" едва ли ги вижда и чувствува така, но просто ... продава. По-късно на няколко пъти ми се случи да се сблъскам с други изрази на свръхмодерно светоусещане. Видях една изложба на всевъзможни четки, където космите бяха така подстригани или износени, че се съчетаваха в някакви странни форми. Попаднах и на една изложба в бяло. Всички стени бяха бели, но в тяхното съчетание беше вложено нещо, което трябваше да се отгатне. Аз не успях, въпреки че старателно се опитах да се поставя на мястото на художника и да си въобразя какво е за мен тази безкрайно повтаряща се белота. На вратата чух две студентки да обясняват една на друга, че естетическият момент се състоял в усещането за контраст, което зрителят придобива по отношение на себе си, когато преминава всред тази безупречна белота. Това ми напомни донякъде за онзи гражданин, който измисли „автокиното". Вие влизате в салона, сядате на стола си, гледате празния бял екран срещу вас и се предполага, че си представяте филма, който бихте искали да видите. Така вие можете да бъдете режисьор, актьор, а ако имате по-голямо въображение, и композитор. Гледате, гледате и след два часа си отивате, извънредно щастлив от видяното. Цялата работа при лича горе-долу на онзи герой на Илф и Петров, който в съветската лудница заявявал, че е 13-ата страница от енциклопедията.

Не зная и не се заемам да търся точната граница - откъде започва шарлатанията и къде свършва изкуството. Кой знае, може да се окаже, че бъдещето принадлежи на картини, които не изобразяват нищо. Пак в същия дух, останах в недоумение, когато разбрах, че прочутата английската художествена галерия „Тейт" бе закупила от американския скулптор Карл Андре 120 обикновени зидарски тухли, такива, каквито произвежда всяка тухларна по света. За тях галерията „Тейт" заплатила огромна сума, тъй като, подредени на пода в два реда с широчина шест тухли и дължина де-сет тухли, те образували предмет на изкуството. Авторът на това произведение - Карл Андре - преди време се обяви за откривател на т.нар. ниска скулптура. За така наредените 120 тухли той поискал 10 хиляди долара, когато се знае, че световната цена на тухлите на Запад е хиляда тухли за 100 долара. Човек би могъл да се запита защо именно броят им е 120? На на което вероятно Швейк би отговорил: „Ами защото се броят по-лесно."

Но комедията започна от момента, когато критиците се опитаха да оправдаят естетическото значение на двата реда тухли. Един от най-видните представители на модерната художествена критика обясни, че „оспорваният предмет" (представете си, че и по това може да се опори) принадлежал към т.нар. "минимализъм" в изкуството или, с други думи, бил израз на "консептивно изкуство". Днес в модерния свят така наричат онези творби, които могат да доставят удоволствие на дълбоко посветените в модернизма любители, за които вярата в модерното изкуство била по-важна от самото изкуство, т.е. от това, което виждали. Аз не мога да кажа нищо друго, освен да се поклоня на такова велико обяснение. По същата логика тракането на моята пишеща машина се превръща в Деветата симфония на Бетовен, а скърцането на вратата вероятно става Бранденбургски концерт (няма нищо общо с Бранденбургските врата), докато неспирният лозунг на един мой съученик „Ела ме изяж, мечко!" може да се приеме за баладата "Хаджи Димитър".

Но гледайки тези провокационни демонстрации на свръхмодерен дух, аз неволно ги свързах с произведенията на социалистическия реализъм. Стори ми се, че те имат нещо много общо в своята същност. Може би най-общото е, че те въобще не са изкуство. И едното, и другото са резултат на известна производствена находчивост, която не цели нищо друго освен материални придобивки за авторите. Пред мен сега е портрет на „Монтажник" от Петър Дочев, които навява у мен същото недоумение, както и двата тухлени реда на Карл Андре. Нещо повече, човек би могъл да отнесе това произведение на социалистическия реализъм към минимализма, тоест да подложи на изпитания вярата на любителите на това изкуство. Един човек със силно телосложение, стиснал яко чук, вероятно замислен върху употребата му" облякъл изцапан работен костюм, не ми говори ни-що повече от тухлите на Карл Андре. Монтажникът на Петър Дочев, който навярно е някакво отражение на партийна трудова тематика, представлява същата външна даденост, както и 120 тухли. И в единия, и в другия случай аз поне не мога да разбера какво е привлякло вниманието на съответните двама художници към техните обекти. Без да вулгаризирам неща-та, аз не виждам никаква идея и никакво чувство, изложени или произтичащи от сюжета човек или тухли. Не ми се вижда голямо откритие това, тухлите могат да се нареждат в нещо като зид или че човекът в работния костюм върши някаква работа. И както не вярвам, че Карл Андре е имал нужда от голямо напрежение на творческите си сили, за да подреди тухлите, така и не вярвам, че на Петър Дочев му е отнело време да нарисува своя герой, който при това би могъл да бъде електротехник, стругар, автомобилен механик, водопроводчик и всеки, който употребява подобен работен костюм. И в двата случая има някаква подигравка с изобразителното изкуство. Но докато Андре се е съобразявал със законите на сензацията, чрез която обикновено се разчита на човешката глупост, то другарят Дочев се е съобразявал единствено с поръчката на неговия работодател, чрез която се цели поощряването н развитието на човешката глупост. Може би Петър Дочев е най-невинният български художник н не е справедливо да се захващам с него, когато с много повече основание бих могъл да поставя в тази тухлена категория партийно-търговското изкуство, кое-то в последните години създава моят някогашен приятел Светлия Русев. Неговите картини със сюжети на трудова тематика, като „Краят на работния ден" или „Металург", ми изглеждат като помпозна демонстрация на непростимо елементаризирана натура. Излишно е да казвам, че Светлин Русев е талантлив художник, който сякаш е решил да изневери на таланта си и рисува според нуждите на първите страници на вестниците. Какво иска да каже Светлия Русев с тия картини? Изглежда, същото, което То-ма Върбанов казва със своята картина „Трима", което Петър Дочев казва с картината си „Атомен реактор", което Мария Недкова казва с яйцеподобните изрази на своите образи и т.н. Найден Петков също е нарисувал „Монтажник", разбира се, с други дрехи н друго лице, но тук стигаме до варианта на Карл Андре, че тухлите могат да бъдат керемиденочервени или бежови. В случая бежовият „Монтажник" е същата изобразителна безсмислица като керемиденочервения му събрат на Петър Дочев. От натуралистична гледна точка тухлите превъзхождат образите, нарисувани от българските художници, с това, че са по-честни. Човек трудно би казал тухлите са щастливи, докато трудовото щастие просто блика от лицата и очите на някои от нарисуваните българи.

Но с това не се изчерпват невероятните сходства между тези два рецидива на съвременното изобразително изкуство. Всеки път, когато съм гледал работите на Анди Уохол, например безкрайно повтарящия се образ на Мерилин Монро, ми е идвало на ум, че той просто е взел идеята от безкрайно повтарящия се образ на Ленин в социалистическия реализъм или на някакъв „въобще" работник, или „въобще" комунист. Аз си представям даже,че един ден социалистическите реалисти могат да възприемат буквално метода на Анди Уохол и вместо с отделни Лениновци да заселят стените и уличните тараби с милиони повтарящи се Лениновци. И както казва Анди Уохол, човек наистина се шашардисва и започва да си въобразява, че всеки повтарящ се образ има нещо различно. И това вече ме водя до смешните декларации, които съм слушал в София от художници-социалистически търговци, конто са казвали: „Но моят Ленин е нещо друго." Само най-посредствените могат да се заблуждават, че това има нещо общо с изкуството, защото Ленин, когото всички у нас рисуват, е една мъртво установена даденост, каквато горе-долу са гърдите на Мерилин Монро. Дори класическият инстинкт на всеки художник да рисува себе си във всеки свой сюжет тук се разбива пред каноните на щампата.

Все пак с образа на Ленин социалистическият художник може да намери никакво оправдание за спазване на клишето. Това е точно същото оправдание, което са имали художниците отпреди Ренесанса, на които църквата е казвала точно какъв е стандартният образ на Бога. Но както знаем, изкуството е започнало от онзи момент, когато Бог бил нарисуван гол с достоверна плът. Не знам до ден днешен някой да се е опитал да нарисува Ленин гол.

Но когато сме изправени пред сюжети от живота, тогава производството на споменатите български художници наистина категорично ни води при тухлите на Карл Андре или, още по-добре, при изкуството на опаковъчната или етикетната художествена индустрия. Може би графиката на Мария Недкова наистина да подхожда за опаковка на локум или пияни вишни, защото изразите на лицата и душевността им не надвишава рекламния плакат на шоколадената фабрика „Пеев" от моето детство Искам само „Пеев".

Като отражение или като разкритие на съвременната българска действителност огромното количество от тези картини е прост и вулгарен фалшификат, който е предназначен да бъде опаковка на стока, несъответствуваща на рекламата. „Металургът" на Светлин Русев е претенциозна реклама за съществуването на високи пещи или производството на черно желязо. В тази картина например няма нито помен от действителността на работника пред пещта, нито пък ни се разкрива някаква идея за самия характер. Всичко това минава под знаменателя на деклариран трудов героизъм и всъщност представлява друг сюжет, развит по маниера на Анди Уохол, на натрапчиво повтаряне на неизменни образи, където художникът не е човек, а компютър, който следва определена програма. На сюжета „комунист" компютърът веднага лепва идеята „героизъм", на сюжета „младежи" неизбежно следва идеята „щастие", на сюжета „войници" компютърът налага идеята „преданост" и т.н.

Ето как произведенията на социалистическия реализъм се оказват твърде сродни на най-нахалните и комерчески модернистични трикове, защото и едните, и другите по принцип целят да представят за изкуство нещо, което никога не е било и не може да бъде изкуство.

[Ханс]

Всички сме чували Hitler-Jugend, паравоенна организация създадена още преди вземането на властта от националсоциалистите в Германия. С идването на Хитлер в Германия се появяват и Swing-Jugend. Това не е официална организация на новият режим, а самоорганизирала се група от почитатели на джаз и суинг музика. Основната характеристика на тези тинейджъри от добри семейства била подражанието на американският начин на живот(познато, нали? ). Групирани в големите градове(особено Берлин и Хамбург, но също Франкфурт, Хановер и др.), това са представители предимно на средната класа. За разлика от „нормалните“ младежи суингърите носели модерни дрехи и прически. За момчетата било нормално да пуснат по-дълга коса, която с помощта на гел или просто захаросана вода бива оформена в най-модерна прическа. Момичетата също бягат от стандартното – пускат по-дълги, които се развяват свободно. Понякога косата дори се накъдря!
За модел слъжат прическите на германските филмови звезди. В този период германското кино е световно, звездите му са равни на холивудските както в известност, така и в следване на модата.
Киното е и източник на идеи за облеклото. Сред младежите популярни стават обемистите двуредни сака с широки ревери, по възможност вталени(нещо характерно за филмовите гангстери), не по-малко любими са и зуут костюмите(особено популярно е тънкото райе), формата на които се оказва и много удачна за използващите велосипеди. Обувките е желателно да са с подметки от суров каучук.
Себе уважаващият се суингър би допълнил облеклото си с федора, ако е от Хановер изключително широкопола, а ако е от Хамбург - стил е Летов-Форбек.
Допълнителни атрибути са чуждоезичен вестник във външните джобове на палтото и чадър(„британизиращ“ този иначе американски облик).
Що се отнася до намиране на облекло момичетата са значително по-облекчени – на тях са им необходими само пуловер, къса пола, къси чорапи и обувки с цветен банд отпред(единственото трудно за намиране нещо).
Странното е, че не облеклото, жаргона и поведението обединявали тези младежи. Обединявала ги общата любов към конкретен музикален жанр. И именно музиката раждала и облеклото и танците и жаргона.
А после дошла културната революция. Червената гвардия се захванала с изкореняването на всякакви вредни влияния върху новото общество. Фанатизираните младежи се захванали да прочистват плевелите, като публичната критика съвсем не била единственият похват. Държавата съвсем не останала безучастна, а всячески подпомагала хунвейбините, страстта на които може да се сравни само с тази на Елазар. Проводниците на чуждата музика били любим обект на гвардейското внимание. С еднакво усърдие били унищожавани музикални инструменти, музиканти и слушатели.
Членовете на Хитлеровата младеж били лесни за разпознаване по стандартната униформа която носели. Размахването на малка червена книжка е нещо повече от отличителен белег.
Тесните панталони, подметките с троен гьон и дългата коса(особено на конска опашка) са достатъчна причина суингите и зозите да се озоват в мазетата на МВР. Е и музиката, която слушат. От там пътя не е един – някои биват подстригани и изпратени в училище(където са под строг контрол), други се озовават в лагер(трудово превъзпитание).
Когато обществото или отделният индивид се стремят към изграждане на идеалната държава те имат само един път – пълна намеса във всички сфери на човешкият живот. Включително изкуството. Най-вече изкуството.
А Държавата, идеалната държава има само един начин да се намеси в изкуството – посредством контрол. Но контролираното изкуство губи характера си на изкуство, то се превръща в занаят.
И единствено занаята е приемлив от политическа гледна точка. Защото идеалната държава е синоним на устойчивост и стабилност. Идеалната държава е вечната държава. Идеалната държава е хилядолетен райх. А изкуството, истинското е всичко друго, но не и източник на стабилност. От гледна точка на „райха“ изкуството е нещо опасно. Опасно е защото е силно. Изкуството е силно защото предизвиква емоционална реакция. Изкуството влияе на хората, влияе не само на поведението, но и на характера им. Не случайно в идеалната държава младите граждани е било необходимо да изучават музика, поезия, театър и т.н. Идеалната държава може да оцелее само ако гражданите и мат определено поведение. Но поведението не може да е обект на случайност, то трябва да бъде програмирано. Трябва да е програмирано още от най-ранна възраст – още в Deutsches Jungvolk. Това е причината ,младите граждани да изучават различни изкуства. Но не какви да е изкуства, необходимо е това да са „добрите“ изкуства. А кое е „добро“ изкуство? Всеки много лесно може да си отговори... и този отговор няма да има никакъв смисъл. Всеки може да отговори и отговора му ще е също толкова верен, колкото този на всеки друг.
Изучаването само на „добро“ изкуство означава да поставим изкуството под контрол. А това вече казахме, че го превръща в занаят. Превръща го защото заличава невидимата му страна. Може ли да си представим изкуството без невидимото? Не е ли част от изкуството, дори най-важна част, онова невидимо нещо, което събужда емоцията. Може ли емоция да се събуди само от видимото? Как точно автора комуникира с публиката? Не е ли видимото само проводник, средство за достигане до това, което твореца наистина се стреми да внуши. Ако е така, то изкуството е най-силен източник на непредвидимост. То се превръща в заплаха за системата. Това е причина „доброто“ изкуство да няма невидима част, тя е изкоренена, но с нея си е отишла и емоцията, порива който събужда в човека. Единственото, което остава е тази липса да бъде запълнена с максимално видимо - с максимален реализъм. Но именно реализма е онова копие на реалността, онази измама, за която творците на идеални държави ни предупреждават така усърдно. Реализма е най-страшните сенки по стените на пещерата, скриващи реалният свят от очите на затворника.
Това е разликата между Арно Брекер и Огюст Роден – скулпторите на единия показват мускули, тези на другия цял свят, кипящ от живот.
Изкуството на Третият Райх удивително напомня на това на това на „Третият Интернационал“(„Монумента“ на Талин е произведението на абстрактното изкуство с най-малко абстрактност). Куполният дворец на Хитлер е в удивителна хармония с Двореца на народите на Сталин. Статуята(то всичките са си една) на Ленин е сякаш копирана от автора на садамовите, които на свои ред виждаме претворени в злато с лика на Сапармурат Ниязов.
А понеже това „изкуство“ не се отличават с особено качество се налага да се компенсира с количество. Не е случайно, че Капитолия е клонирана толкоз пъти, че чак бюстовете на някои велики ръководители могат да завидят. Но количеството не може да компенсира липсата на качество. Не може да осигури хилядолетност, да не говорим за вечност.
Изкуството няма място в идеалната държава, суинга няма място в Хилядолетният Райх.
На 18 август 1941г. започва окончателното решаване на музикалните проблеми, над Swing jugend са арестувани. Едни биват подстригани и изпратени в училище(където са под строг контрол), други се озовават в концентрационен лагер.

[Хана]

Мислех да разкажа за впечатленията си от един софийски парк - Заимовия, в който мирно съвместно съществуват статуи и други произведения на монументалното изкуство от соцреализма (60-70 години) и авангардизма (90-те) и трудният въпрос е кое от двете е изкуство (или и двете, или нито едното).
Но ще подходя по-кардинално.

АНКЕТА
Кое от тези произведения е изкуство?

1.


2.


3.


4.


5.


6.


7.

[ndragostinov]

По отношение на изкуството, може би тук е мястото да споделя този доста интересен сайт (официалният) на списанието за фотографии PRIVE. Ако влезете в архива ще откриете интересни неща. Жалко че не се издава в България.

http://www.privatephotoreview.com