Selianin: Лично творчество

[Док Холидей]

окуража

[Selianin]

БОГ ДА ПРОСТИ АХМЕД
(разказ)

Навремето строителният техник Илиев беше началник на отдел в Общинския народен съвет, а Ахмед работеше в общината като шофьор на УАЗ-ка. Илиев беше нещатен секретар на първичната партийна организация и съвсем доброволно взе активно участие в преименуването на турците при т.н. “възродителен” процес, в т.ч. и на Ахмед. От тогава отношенията им охладняха.
… След време двамата се разделиха с общината и всеки пое своя път. Всеки сърбаше студената чорба забъркана от “успешния” български преход към т.н. “пазарна” икономика.
Минаха шестнайсет години. Есента Илиев отиде в голямата болница в областния град. Направиха му преглед и му казаха, че до два-три месеца задължително трябва да се оперира. Най-случайно, на излизане от прегледа, пред входа на болницата, той се срещна с Ахмед. Като го видя, му домъчня много, защото Ахмед беше с обезобразено лице и грозно обинтована глава. Дори не можеше да говори. Очите му плачеха… Виждаха се сълзите му, които се стичаха и попиваха в бинтовете… Прегърнаха се леко, бавно и внимателно… просто от сърце… от душа…
Ахмед беше придружен от жена си и двете си момиченца… Жена му обясни на Илиев как преди три месеца една възрастна заболекарка му извадила срещу солидно заплащане един зъб, получили се големи усложнения и се стигнало до тази тежка операция. Преди малко, като го изписвал от болницата, на изпроводяк, хирургът - с голяма титла, с червени бузки и снежно бяла престилка, но с черна душа, казал, че всичко е сполучливо, потупал Ахмед по рамото, пожелал му бързо оздравяване и с недомлъвки му изказал благодарност за паричната “сумичка”, която получил за “услугата”… Паричната “сумичка” (по негово, лично на хирурга, искане) семейството събрало, като продало двете крави и четирите теленца, които майката на Ахмед отглеждала на село, където живеела самотно, защото отдавна била вдовица… Останали й само осем кокошки и един петел… И един несретен, адски, тежък живот… Живот в България…
… След около два месеца направиха операцията на Илиев. Кръвта му бушуваше в главата и сърцето, но и той си плати тайно и негласно по съответния мълчалив “ред” и “тарифа”… Излизайки от болницата, по ирония на съдбата, Илиев пак се срещна със семейството на Ахмед… Лицето на Ахмед беше страхотно грозно и отчайващо подуто… чак посиняло… Пак се прегърнаха… Разплакаха се и двамата…
Този път Ахмед издаваше някакви трудно разбираеми звуци… Жена му “превеждаше” онова, което той казваше…
- Другарю Илиев, влизам на втора операция… Този път продадохме къщата на село… за да платим пак на… на… хирурга… Животът ми е в ръцете му… Алчен човек… Той не е и човек… Той е звяр… От три години съм без работа… И жена ми е без работа… Имам две ученички… Хирургът казва, че операцията този път ще е още по-трудна, а от там и по-скъпа… Няма да оживея… Докъде я докарахме… другарю… другарю… Илиев!?... Туй ли е новият им живот?... Туй ли е новото… Туй ли е демокрацията им, другарю Илиев!?... Продадохме двете крави… Продадохме четирите теленца… Сега продадохме къщата… другарю Илиев… Защо ми иска толкова много пари?... Нали помниш другарю Илиев, как я строихме тази болница?... Бяхме командировани от целия окръг… Хиляди хора… денонощно… Тъкмо ни бяхте прекръстили… Над новостроящата се болница се вееше българският тибагреник... Нямаше събота, нямаше неделя, нямаше осемчасов работен ден… Ти беше нашия бригадир… От нашата община бяхме девет души… Построихме я… Тя… тази болница е наша… Ти помниш всичко… Ти беше нашия бригадир… Тя е моя… Тази болница е моя!... А ми искат да продам и майка си… Не ги е срам… Мръсници… Да имам един автомат… Аз тези гадове, аз тези престъпници…

Жена му го прекъсна… Дъщеричките хванаха Ахмед за ръцете… Илиев си тръгна умислен. Питаше се що е туй корупция, що е туй опропастяване на един добре живял народ… Пък и тези хирурзи? Как е възможно? Та нали те станаха лекари при безплатно обучение, че и стипендии имаше тогава… на гърба на целия трудов народ… Нали и този сегашен хирург, тогава е вървял под горящите факли и се е клел под лозунга “КЪДЕТО НАРОДЪТ – ТАМ И НИЕ!”… Докъде я объркаха тази наша пуста държава…

Когато вечерта гледаше любимото си по една от кабелните телевизии предаване, Илиев чу от устата на един уважаван софийски хирург, който участваше като събеседник, че хирурзите получавали заплати от около четиристотин и петдесет лева на месец, а семейните лекари стигали до четири-пет хиляди на месец… Каква аномалия… Объркана държава с негодни управници… Парадокси… Парадокси!?…
… След двайсет дни Илиев отиде до пощата. Подписа се. Получи препоръчано писмо изпратено от съпругата на Ахмед. Отвори го. Вътре имаше един лист… Един некролог… Общината с голяма демагогия и с прискърбие лееше крокодилски сълзи, че след дълго и мъчително боледуване е починал Ахмед - един добър човек, син, съпруг и баща; един гражданин на Република България, един бивш работник на общината… Листът беше един красиво изографисан на компютър некролог на здравната политика на съвременната, българска, “грижовна” към народа си република…
Илиев възприе всичко това, като едно от милиардите отстъпления от грижите за човека, за бившия гражданин на бившата Народна Република…
А хирургът беше добавил към богатството си парите от кравите, телетата, къщата и душата на Ахмед… И само тях ли?... И само от него ли!?...
Година след година този хирург ставаше все по-стабилен представител на тъй наречената и лелеяна “средна класа” на “процъфтяваща” нова България. През чуждите нещастия… през човешките страдания и трупове… Да, той забогатяваше “честно”, по правилата на… “новия” морал…
… На следващата сутрин Илиев отвори своя бележник и си отбеляза, че вече дължи на семейството на дъщеря си сумата от 1340 лева.
Умът му не побираше размера на този колкото финансов, толкова и неизпълним морален дълг… Дълг към младите, които в първите години на “демокрацията” заедно с много други скачаха като обезумели по площадите и оценяваха майките и бащите си като тоталитаристи, комунисти, номенклатурчици и какви ли още не… а те, именно те, построиха всичко, което вече петнайсет години само се руши и събаря…
“Ех, де да имаше сега свестни хора, които да изчислят и докажат по днешните цени колко брутен продукт произвеждаше Народна Република България преди 15-20 години и колко произвежда сега… От широко и натрапчиво рекламираните “подаяния” и “успешни” международни сделки, които увеличиха националния ни дълг на 16 млрд. долара, ние нямахме абсолютно никаква нужда” - така си мислеше бившият “другар” Илиев и се съсредоточи върху главния за него и съпругата му проблем - как да върне парите на семейството на дъщеря си, защото смяташе, че не е достойно те, и внуците му, да ги издържат, а той и съпругата му да са в предпенсионна възраст, но без работа, без нужните точки за пенсия… и то при толкова години трудов стаж…
След немалко размисли, за кой ли път, Илиев стигна до извода, че е време да постъпи на “работа” като слуга на маститите бивши и сегашни крадци, мошеници и необразовани мутри, които днес не само си играеха със съдбата и парите на народа на България, но и я обричаха на гибел… На тях, на богатите търтеи, лешояди и мародери, на тях трябваше да стане ратай…
… На другия ден Илиев, с тайно скрити от съпругата си стотинки, си позволи и отиде да си купи за първи път от пет години насам един вестник… Будката беше отрупана с милион вестници, списания и какви ли не други неща…
Продавачката го видя, че упорито търси някакво заглавие… Почака го доста, накрая не се стърпя и го попита:
- Какво търсиш, дядка?
- Вестник “Безработица” или “Бъдеще” търся госпожо – отговори й той.
- В Република България такива животни няма, господине…Имаше, но ги ликвидираха… В кой свят живейте Вий?!... Ний влазяме веки в Европата, пък Вийй… Комуняги мръсни… Аман от вас… Свършване нямате… Боклуци с боклуци…
Илиев си тръгна умърлушен… Той не беше сам… Милиони бяха като него… Един от тях беше и Ахмед… ”Демокрацията” да го прости… И да помогне на майка му, на жена му и на двете му дъщери… Нямаше държава… Нямаше Бог… Нямаше го и Аллах…
Бушуваха страхотни снежни виелици над половин България и циркаджийски вихрушки в жалките държавни игри за власт и грабеж.
От ден на ден човек за човека ставаше звяр. Както някога беше казал един велик българин, взорът отнийде надежда не видише…
Беше Януари, 2005 година.

[Alexa]

Но, моля Ви! Не исках да обидя никого, а Вие взехте нещата много присърце! Не може все пак всичко да ми хареса, нали така? Просто ще бъде лицемерно..... но добре се справяте и продължавайте! Мисля, че трябва да има и малко критика, така ще се стараете повече и резултатите ще са още по-добри! С уважение.......

[Dinain]

Selianin, голямо удоволствие ми доставя да чета разказите ти. Дава един такъв автентичен поглед върху съвремието през очите на едно друго, чуждо за мен поколение... не е същото като да слушам мойте родители, друго е все пак.
А творчеството на Парабелум ще се хареса на всеки любител на големи коли, големи пищови и други големи неща...

[Selianin]

БИЗНЕСМЕНСКО-ДЕПУТАТСКА ИГРИЧКА
(разказ)


Стъмняваше се. Снеговалежът беше нито много силен, нито много слаб. Вятърът – също. Мощният и отлично отоплен американски джип изгълта километрите и много скоро спря на паркинга на горската хижа, намираща се далеч от областния център. Шофьорът слезе, огледа наоколо и след като прецени безопасността на района, вежливо отвори задната врата и, както винаги, покани народния представител да го последва. Влязоха в отлично осветеното и отоплено от бумтящата камина сепаре на хижата. Там, с големи поклони, народният представител Кузман Георгиев беше посрещнат от личния си приятел, бизнесмен, спонсор и организатор на вечерята, Красьо Стойнев. Освен Красьо, на масата имаше още двама негови колеги бизнесмени. Те също се ръкуваха угоднически с депутата, представиха се, но той така и не си направи труда да запомни фамилиите им.
Народният представител Георгиев се настани удобно на обичайното си място на масата; огледа подготвените напитки, салатки, прибори, салфетки и други екстри, и за сетен път се убеди в безграничната прецизност и педантичност, с която през седмица или две тук го посрещаше преданият му Красьо. Георгиев имаше такова голямо доверие в лоялността на домакина си, че веднага изключи осенилата го мисъл за опасност от отравяне, каквото наскоро се опитаха да направят на кандидата за президент на Украйна Виктор Ющенко. Народния беше спокоен. Тук беше при свои хора. Както винаги, и тази вечер хижарката беше затворила хижата за външни посетители; беше я предоставила изцяло за пореден път за неговото посещение и се беше прибрала в близкия град… Навън бяха двамата въоръжени шофьори, които бдяха за сигурността на всички, но най-вече за тази на него - Народния, както го наричаха тук в много тесен кръг… То, нямаше кой знае каква опасност за сигурността му, но все пак знаеше ли се в тази снежна нощ, какво можеше да се случи в това затънтено място.
Георгиев взе чашата с любимото си уиски, стана и каза:
- Красьо, приятели мои! Нямате представа как ми е добре тук, при вас, в тази топла хижа, при тая хубава маса; при туй уважение, което храните към мен.… Тук съм далеч от лудницата, наречена Народно събрание. Далеч съм и от съпругата си, от която отдавна ми е дошло до гуша… Но, да не го усуквам повече!... Нека си похапнем и пийнем нормално, да си легнем по-навреме, че мене утре ме чакат път за София и важни народуугодни дела, пък и вие сигурно имате бол ангажименти. Знаете какво е при нас положението с този вот на недоверие… Не искам да пишат по вестниците, че са изпратили и за мен боен хеликоптер да ме взема от тази наша, прекрасна хижа… Трябва да пътувам рано, защото там е нужен моят глас… Искат да ни свалят от власт, но ние сме хитри и пак ще издържим на изпитанието, на което ни подлагат подлеците от ляво и от дясно… Наздраве, Красьо! Наздраве сине мой!... Наздраве нови приятели! Ще ви чакам в София. Ще кръшкам от сесии… С вас ще обиколя всяко министерство, ще уредя всички ваши искания за кредити, за печелене на търгове по проекти… Ще ви въведа в сложните игри за печеливши ваши отношения с данъчните служби и с фонд “Земеделие”… Не забравяйте, че засега в нашата държава за мен няма нерешими ваши искания… Ще се боря със зъби и нокти и след изборите да съм още по силен представител на вас и на моя трудов народ… Наздраве!... Наздраве и успехи в бизнеса, млади и перспективни господа…
Чукнаха се. Народния седна, пийването почна. После хапнаха солидно. Домакинът се беше постарал – имаше агнешко, печено на скара в камината свинско, риба, сухи мезета, ябълки, сочни круши и още десетки от вкусни по-вкусни неща… Имаше и други хубави нещица, за които знаеха само те двамата – организаторът Красьо и Народния…
Съгласно предварителната уговорка, точно в 22 часа, колегите на Красьо станаха, извиниха се с лошото време и с неотложните си важни, утрешни, бизнесменски дела, сбогуваха се с Народния и си тръгнаха с техния си джип. Те бяха от новия местен бизнес-елит и бяха доволни, че контактът им с Народния беше осъществен успешно. Даваха си сметка, че много пъти ще го посрещат тук и че много въпроси на фирмите си ще решат именно чрез него…
Те и дума не обелиха пред Народния за своите искания, а само предадоха на изпроводяк на Красьо по 50 000 лева за предстоящата избирателна кампания на Народния. Тези пари те вярваха, че ще си ги върнат десетократно от игрите, които предстояха да играят под ръководството и с личното участие на Народния до края на този и (дай боже!) през следващия му мандат… Поне Красьо ги уверяваше в това. Двамата добре знаеха корените на отдавнашната му лична дружба с Народния… От Красьо знаеха туй-онуй за съдбата на господин Кузман Георгиев. През миналия строй бил съдия в районния съд. Направил някои “грешчици”, освободили го от съдийството и станал адвокат. Натрупал много пари. Създал широки връзки с престъпния при социализма свят. В голямата си част неговите бивши клиенти преминали през затворите и днес, в демократични условия, въртели огромен и успешен бизнес благодарение на дружбата си с него и на школовката, която получили в панделите на народната република… Именно те го препоръчали и издигнали за народен представител, за да бъде тяхно лоби... Вече четвърта година той бил техен човек в народното събрание и те били сакъ негови хора и финансов тил…
Един от тези бивши, а може би и бъдещи, затворници бил Красьо. През онуй време работел като шофьор на товарен автомобил с ремарке в един от клоновете на ДАП-а. Надвечер, в една от кампаниите по извозването на зърното от едно ТКЗС, в стремежа си да забогатее, Красьо се полакомил, подправил пътния лист и товарителницата и откраднал 22 тона ечемик, като не го закарал с камиона си в базата на Зърнени храни, а късно през нощта тайно го стоварил при свой приятел в планинския район. На тогавашните цени неговата кражба била уточнена на стойността на половин лека кола “Лада”. Това станало ясно, като го заловила народната милиция и като минал през следствието… По кратката процедура го осъдили на три години затвор, както за кражбата, така и за подправката на документите с държавно значение… Тогава думата държава звучала страшно… не като сега… При социализма Красьо признавал, че е осъден за стопанско престъпление, а като дошла демокрацията, прегърнал я и се пишел под път и над път за политически затворник пострадал от комунизма.
Неговият адвокат Кузман Георгиев бягал много по спасяването му, използвал всякакви връзки и в края на краищата успял да намали присъдата му. След година и осем месеца Красьо излязъл от затвора. От тогава, щом се срещнели, той викал на Кузман татко и му целувал ръка, а за него бил като син… В последните десетина години с негова помощ Красьо завъртял успешен бизнес, поукрил големи сделки и данъци и вече бил бизнесмен номер едно в района. Напоследък общественото мнение започнало да одумва нашироко дружбата им, но това нямало абсолютно никакво значение нито за единия, нито за другия…. С пълна пара двамата строели капитализма и било недопустимо да се спират пред никого и пред нищо, в името на върховната си цел – парите и богатството над всичко!
Като се върнаха в хижата след изпращането на двамата бизнесмени, Красьо и Народния се качиха на горния етаж и влязоха в отредената за високия гост най-хубава стая. Печката гореше, спалнята беше застлана за двама. Красьо показа на Народния приготвените специално за него три луксозни, средни по размери кашона, които, както и друг път, бяха пълни с маркови напитки, деликатеси от най-различни меса и други подобни луксове. Те спокойно щяха да стигнат на Народния да преживее добре следващите една-две седмици в София. Красьо предаде на втория си “татко” и сумата от 150 000 лева, която заедно с другите двама бизнесмени му подаряваха за успешното му включване на избираемо, челно място в листата за народни представители и за непременното му преизбиране на предстоящите през месец Юни парламентарни избори.
- Синко, с тебе се знаем отдавна – каза Народния. - Знаеш от опит, че тези пари аз ще ви възстановя поне десетократно… Нещата никак не са лесни… В нашите среди вече усилено се говори, че този път избирането на един народен представител ще му струва най-малко милион, милион и двеста хиляди… Тази сума не ме смущава особено… Ти знаеш, че парите на моите приятели нямат чет…
- Татко, ние сме с теб и ти си с нас! Още пари ще дадем, разчитай на нас, вярвай в нас… - отвърна му Красьо. – Сега нека не губим време.
Двамата отидоха в съседната стая. Както винаги и тя беше отоплена и с приготвена спалня. Там ги чакаха две студентки от свободния университет. Момичетата бяха много хубави, на около деветнайсет – двайсет годишна възраст. Народния се ръкува с тях, поразпита ги какво учат, колко им остава още и, като подчерта дебело, че е либерал, им предостави правото те сами да се споразумеят и да си изберат по един от тях, двамата кавалери… И без друго момичетата следваха бизнесадминистрация и тази нощ щяха да понатрупат още опит…
Момичетата бяха отракани, бързо се разбраха и Народния тръгна за стаята си прегърнат с по-русичкото, което беше на възрастта на дъщеря му. Влязоха в стаята, кротко се съблякоха и легнаха на прекрасната спалня. Започнаха да се галят и настройват за сериозна работа в тази студена, снежна, януарска нощ… Навън бушуваше зима, а тук беше топло… беше прекрасно…
Изписука джиесемът, Народния го взе и след секунда чу гласа на жена си:
- Пътуваш ли, скъпи? – попита го тя.
- Пътувам, вече наближавам Велико Търново… Трудно се пътува нощем, а и вали силен сняг… Не се тревожи… Сутринта ще ти се обадя… Само да пристигна в София... Чао. Лека нощ… Целуни внучето от мен…
Народния остави мобифона и прегърна младото момиче, което заедно с колежката си беше подбрано и осигурено от доцент Киряков – друг негов същински брат и съпартиец. Сутринта двете щяха да получат по двеста лева от Красьо, за приятната вечер, която едва сега започваха…
В девет часа сутринта четиримата закусиха. Красьо се разплати с момичетата. Натовариха кашоните и парите в неговия американски джип и с теманета и раболепничене изпратиха Народния за София.
След половин час дойде вторият джип, с който Красьо откара момичетата в областния град и се уговори с тях другия път да ги покани пак, но при условие да се разменят като партньори, защото Народния никак не обичал поторенията…
Минаха два дни. Красьо изгледа по телевизията от начало до край дискусията по искания вот на недоверие към правителството. Изказа се и Народния - неговият “татко”. С адвокатския си хъс, със зъби и нокти от високата трибуна на Народното събрание той защити правителството и величеството, и завърши с думите:
- Аз постоянно съм на първа бойна линия, там - сред моите избиратели… Те са с нас… Те са зад нашето правителство… Народът ни обича и иска да управляваме България още много години… Народът вижда в нас успешното ново време и новия ни морал… Победата ще бъде наша, защото ние сме най-достойните му представители… Ние не сме уморени… Народе, за тебе ние ще дадем всичко от себе си! Не на социализма! Не на лявото! Не на дясното!... Да живее центърът!... Да живее Царят!... Пардон… пардон… Да живее Републиката!...
Стана топло на душата на Красьо… Обхвана го гордост, че е приятел с такъв голям Човек с главно Ч… Играта се развиваше по ноти…
Дълбоко в себе си Красьо се молеше дано не се върнат отново червените с петолъчките, защото още беше пред очите му онзи ад – затвора, който чрез неговия и на колегите му непосилен труд бълваше денонощно милиарди горещи тухли, когато се изграждаха основите на народната република… Красьо погледна ръцете си, които тогава бяха груби, изгорели и охлузени до кръв, а сега - меки, чисти, нежни и напарфюмирани, защото ги ползваше само да яде, да брои пари, да подписва фалшиви документи, да подава и взема рушвети и да бърка в пазвичките и другите интимни места на младите момичета.
За Красьо беше най-важно, че България уверено вървеше към второто си светло бъдеще… Първото тя, по една или друга причина, за негов късмет, не можа да достигне…

*2005.

[neHCuoHEpa]

Няма к'во да се желае - толкова мога, и да не се чувствам "ТЪПО"-до тук съм!- исках да oкуража Selianin ! --

С Уважение: xr100

Аз не желая да сте добри колкото Чехов, Елин Пелин или някой друг. Не всички сме родени да пишем, като тях! Кой колкото може. Попринцип, аз съм на мнение, че винаги може повече, само да го пожелаеш и постараеш.
Изразих си мнението. Бях малко по критичен. Ако не можеш да търпи критики, по-добре да не се захваща да пишеш(за всички се отнася). Или не ги показвай на света!

[albireo]

Мда Динаин съвсем си прав. Това наистина е съвсем друга гледна точка. Най-малкото защото наистина сме от друго поколение, а и повечето от нас са със съвсем различен background. И наистина е въприемането е мн. по-различно отколкто от родители и прочее. Даже бих казал че това не е само досег с чужда гледна точка, това е съвсем друга субкултура. Категорично не бих казал че ми харесва досегa с тази субкултура (и това е лично мое мнение, не бих убеждавал никого да го приеме, НИТО бих спорил по този въпрос)- но поне е интересно.

[Dinain]

Албирео, съгласен съм с теб, макар че не бих се изразил точно така... Тази субкултура, както я наричаш, е част от България и щем-не щем си съществува. Оценявам чисто литературната стойност на произведенията на г-н Selianin, нарочно не се отнасям до идеите и гледните точки - защото не смятам че тук е мястото. Да оставим тази тема чиста, само за литературно творчество и да четем. За политика и култура ще говорим другаде, ще има катинари, псуване, кръчми и всичките екстри

[Parabellum]

ГРЕШКАТА

Зимата съвсем побесня - разшета се безжалостно студена, с натрапчиво бяла хубост по омърлушените улички в града. И пак заваля дребав снежец.

На Коледа, късно вечерта, една закъсняла двойка оставяше нетрайни дири в скриптящия сняг. Студът ги гонеше към влажната стаичка, в която живееха от есента. Милен стискаше под мишница родопско одеало, дар от тъща му за празника.

Силва прекъсна равномерното хрупане на стъпките им:

- Мило, колко ли е студено у нас?

- Затоплили сме се от бързането и с това одеало имаме повече шансове да не студуваме-отвърна Милен , като погали замръзналата й буза. Бяха стигнали, той понечи да пъхне ключа във входната врата, но тя се оказа отключена.

"Странно" - помисли си той, - старците от горните етажи педантично се ключат, уплашени от непрестанните кражби, а сега вратата зее. Сигурно е заради празника" - и на свой ред остави отворено. Качиха деветте стъпала до площадката, на която две срещуположни врати разделяха надгаражните стаички за квартиранти.

Милен подаде одеалото на жена си:

- Ще мина през тоалетната преди да вляза.

Зловонният клозет, един за четири стаи, забутан в тясно и пълно с вехтории коридорче,съвсем към задния двор на блока, плашеше Силва. В тъмното, едва мъждукащата крушка, почерняла и облечена в паяжини, хвърляше зловещи отблясъци върху забравените боклуци наоколо. Нощем със страх минаваше през мрачния лабиринт от врати и теснотия до там и обратно.

Не можеха да си позволят по-нормална квартира, наемите не бяха по джоба им, а трябваше да издържат в тази воняща дупка поне до пролетта.

Силва отвори междинната врата и се запровира между складираните непотребни мебели към дъното на коридора, където беше тяхната стая. Отвори, влезе с обувки и побърза да включи печката, която и без това работеше само на един реотан. Вече беше свикнала са миризмата на влага и само полюбопитства докъде е стигнал мухълът, който необезпокояван пълзеше по стените.

Силва се ослуша. Неясни гласове и шум дохождаха от стълбището. Крайно време беше съпругът й да се появи. Тя подаде глава в коридорчето, когато междинната врата се трясна в стената. Попада мазилка. За миг видя Милен и някакви мъже, които го дърпаха. Чу викове, видя пистолети опрени на тила му. Вратата се върна от обратно от удара и скри ужасяващата гледка.

Силва премаля, нещо силно я ръгна в слабините. Обезумяла и невярваща на очите си хукна към стълбището. След секунда дръпна вратата и за малко не припадна, когато светлината зад гърба й затвърди уплахата. Мъжете рязко се обърнаха. Докато се усети, единият заби пистолет в челото й:

- Ти коя си? - изръмжа той.

Младата жена се вцепени. Само гледаше любимия си залепен за стената, вдигнатите му ръце и пистолета на тила му.

- Коя си ти , ма? - смразяващо й напомниха въпроса.

- Жена съм му! - малко се поокопити и кресна:

- Какво искате от него? Той нищо не е направил! - опита се да го защити тя.

- Я да млъкваш! - ревна заплашително единият и авторитетно размаха оръжие пред уплашеното й лице.

Силва чак сега забеляза, че носят униформи с отличителни знаци. Бяха полицаи, а повече приличаха на наемни убийци, надъхани с омраза и подозрение към хората. Страхливите си непорастнали душички съумяваха да потулят зад служебния наган. По-високото, русоляво ченге явно беше шефът на акцията. След като претърси Силва и разбра, че е безопастна, отпери гаден поглед към Милен. Сграбчи го за косата, заопъва назад, докато извивката на врата му стана болезнена и излая в ухото му:

- Къде скри пистолета?

- Какъв пистолет? Нямам пистолет! - заоправдава се той.

- Обърни се бавно и не сваляй ръце - заповяда блюстителят на реда.

Милен се обърна, пак го изблъскаха до стената.

Вторият полицай - слаб, смугъл и дребничък, на половина на ръстта на заподозрения, беше стъпил на пръсти и балансираше с патлака, забит в невинното слепоочие.

Шефът пребърка Милен и го стисна за гърлото:



Накъде беше тръгнал, защо се скри като ни видя?

- Бях в тоалетната, после в тъмното видях насочено оръжие и затова се скрих.

Ченгето не обърна внимание на обяснението. Веднага нареди на дребния.

- Проверете задния вход и двора! - последният се подчини.

Силва трепереше, долната й челюст тракаше отчетливо и видимо.

- Дайте си паспортите! - отсече ядно той.

Милен понечи да бръкне във вътрешния джоб на дебелото кожено яке, когато оня пак се усъмни и се нахвърли с патлака:

- Бавно с два пръста бръкни!

Силва му донесе своя. Дадоха му ги почти едновременно. Разгледа ги, ухили се самодоволно - подозрението най-сетне се удовлетвори:

- Хм, живеете тук незаконно,а?

Не му отговориха, Това, всъщност беше тяхното престъпление.

Дребничкият се върна:

- Чисто е - докладва той.

- Добре, да влизат с носилката. Качвам се с тях, ти пази тия.

Двама мъже в бели престилки изгледаха задържаните недружелюбно и последваха русия нагоре по етажите.

Силва едва устискваше сълзите си. Милен я гледаше тревожно, без да може да я утеши. Стояха така без представа за време, дребният ходеше нервно около тях. Тропот от обувки изпъди тишината. На горната площадка се появи носилка с млад, едър мъж, който стенеше. На пуловера, в областта на гърдите, имаше малко червено петно. До носилката се буташе момиче и повтаряше:

- Простреля ха го, простреляха го!

Русият попита ранения и момичето, като сочеше Милен:

- Този ли беше? Познавате ли го?

И двамата отрекоха, преди да тръгнат към линейката.

Ченгето се подразни, че не успя светкавично да намери престъпника, а така пасваха на случая тези нелегални квартиранти. За да си върне осигуреното му от закона служебно достойнство, се озъби на Милен:

- Ще те проверя и само да открия нещо в досието ти, ще те намеря!

Само с унижения и заплахи можеше да контролира ситуацията , от която героизмът отдавна си бе тръгнал.

- Понякога стават и грешки... - смотолеви дребният преди да последва трагично нелепата процесия.



Пришпорено, разюздано и запенено унижението плющеше с камшици по уязвената Силва. Прислони се до рамото на мъжа си и тихичко заплака за него, за себе си , за всички по погрешка стъпкани хорица в този свят. Само уплахата не бързаше да си тръгне, мъкнеше се като дърта фльорца през уморените й сетива, докато накрая си намери място - легна между тях в студените завивки.

Милен се стараеше да я успокои:

- Недей ,мило, нищо фатално не е станало!

Тя мълчеше и плачеше. Помилва разрошената му коса, която така безжалостно скубаха полицаите, притисна се до унизеното любимо тяло и поиска да заспи.

- Моля те, не се тормози - беше последното, което тя долови преди да се отпусне в мрачен полусън...

От неспокойния унес я извади нещо лепкаво и топло, заедно с познатата болка в слабините. Помисли си че кошмарът продължава, но все пак провери. В тъмното не виждаше ръката си, но разпозна кръвта. Преви се - болката повтори удара.

Милен се размърда и потърси Силва, която се опитваше да се измъкне от леглото. Попипа мокрото петно , после скочи разтревожен. Тя едва се крепеше, трепереща и премаляла, в очакване на следващия напън...

...После я носиха някъде, премижа от насочена светлина, разпозна бели престилки, чу някакви непонятни думи - спекулум... екартьор ...

...Щеше да бъде първата й рожба...

Час по-късно, местният вестник събуди града с новината на първа страница:

"ЧЕТИРИМА НАХЛУХА С БУХАЛКИ В КЪЩАТА НА ДЛЪЖНИК.

СТОПАНИНЪТ ПРОСТРЕЛЯ ЕДИН ОТ НАПАДАТЕЛИТЕ"



...Раненият бил изнесен от тримата си приятели, които го качили в "Аудито"-то му и го оставили в дома му в град... Едва около два часа вчера пострадалият бил откаран в болницата от близките му. Простреляният е 23 годишният И.Н.Стефанов. Полицията е задължала и останалите трима нападатели, по случая е образувано следствено дело.

[Selianin]

ДЕВНЯ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ИЛИЯ РАШКОВ БЛЪСКОВ

Илия Блъсков се връща в с.Девне след освобождението на България от турско робство и оставя за историята един наистина много ценен и достоверен разказ, който Девня чете, ще чете и никога няма да забрави.
Като се запознаеш с неговия разказ, ти, драги читателю, ще попълниш представата си за част от събитията и процесите в Североизточна България за периода 1820-1880 год.
Една, но не и най-важната, от големите причини да се върне и напише изложения по-долу безценен от девненска гледна точка материал е, че Ил. Блъсков, макар и за кратко, е учил в девненското българско училище, което е едно от най-най-първите български училища в сегашната Варненска област.
Аз не съм професионален литератор, но се постарах да запазя авторския текст и правопис в почти автентичeн вид. Не крия, че с публикацията по-долу желая тази наистина безценна за село Девня творба да се запази и да не се загуби във вековете, за да бъде полезна за поколенията идващи след нас.

… Моля, четете, предавайте, наслаждавайте се, знайте и се гордейте с нашите девненски предци, с техните радости, мъки, борби, падения и, в края на краищата – техни и всебългарски успехи!

…………………………………………………………………………………………….
================================================== ==========
………………………………………………………………………………………….


ЗЮМБЮЛ ЦВЕТЕ

1882 г. Варна. Печатница “Наставник”. ЗЮМБЮЛ ЦВЕТЕ – книжка трета от поредицата “Съвременни книжки за прочитание на секиго”. Автор: Илия Рашков Блъсков.

… и ми казваш, зимбюл цвете,
Че не можеш да блестиш,
Че студове, че ветрове,
Ти не дават да цъвтиш!
Успокой са мой зимбюлко,
Ти ще водиш ясен ден,
Но аз веке ще завена
Още крехък и зелен.

(Любен Каравелов)


НЕЩО ИЗ ЖИВОТООПИСАНИЕТО НА ДЯДА ДУКА ОТ СЕЛО ДЕВНЕ
…………………………………………………………………………………………..

Поминал са на 1875 г. през м. Януарий.

“Мислите ми са с умрелите; с умрелите аз живея в миналите векове; а обичам техните добродетели, осъждам техните погрешки, споделям техните надежди, пазя са от техните страхувания и, като са напълня с духът на смирението, търся и намирам поучения за себе си в техните уроци”.
(Соути)
От сегашните наши стари хора, особено в селата, нарядко ще намерим някого, който да си знае точно годините, т.е. да знае у коя година е роден и на колко години е. За това не можа каза тъкмо и на здраво и за дяда Дука на колко години са е поминал. Само според неговото казвание, може да се каже напосоки, какво той умрял 90-годишен старец.
Дядо Дуков баща, на име дядо Вълю, е бил и той родом от същото село Девне. Дядо Вълю бил роден, отраснал и дом домувал в реченото село, и по ония лоши години, когато най-много са върлували у България прочютите по зверствата си кържалии. Той са занимавал с скотовъдство, а повечето с овчарство, както и днес по-многото Девнинци са овчари, той е имал доста овчици, още са е почитал от селените си “наред човек”, богатичек и заможен стопанин, според което често го посещавали канени и неканени госте. В селото нямало турски къщи, сичките били българи и македонци, наричани от другите арнаути. Дядо Вълю, като пръв човек в селото, па и по добрината му сичките селени го обичали и почитали, неговата дума се слушала.
Лоши са били тогивашните времена: от една страна близоседните турци, а от друга кържалии ги насилвали: зле за който имал, по-зле и за сиромасите и тежка неволя за сичките горки българи. Тогива, както беше и доскоро управителите у градищата са зовели Аяни. Тези изедници закупували от царят по няколко села, владяли ги, управлявали ги по волята си, събирали данък колкото си щели, с една реч, сичките закупени били техни раи-техни робове. Дядо Вълю знаел гъделя на турчина; със сякакви подаръци: с каче масло, с каче сирене, с агне в ръце си, той сполучвал да са доближи и сприятели с аянина, та колчем го заболявала глава, той прибягвал до него за помощ, ако и скъпо откупена, но поне живота му бил без примеждия. С другите селени добре животувал, но една зла случка доде да го пресили да го изсели от това село и да се раздели от своите съседи, с които толкова хубаво преминуваше.Ето я случката:
Веднъж нахлули в селото една чета войскари, то време едвам се прочюло за турска редовна войска (низам-аскери). Главатарят на тия войскари настанили да пренощува у къщата на дяда Въля. Турчинът водял с себе си едно откраднато младо, хубавелче момче-християнче. Дядо Вълю, като винаги са потрудил да нахрани, да напои добре гостите и тъй да не ги разсърди някак, та да слуша варварските им попържни. Когато агата, заедно с другите негови аркадаши, вечеряли и пиели, момчето сполучило да са премахне от преде им; то излязло вънка, седнало при дяда Въля и му расказало как са го откраднали от родителите му, как са го крили и че са го не коткали за друго, освен за удолетворение на техните кучещини; сетне са примолило на дяда Въля, да го отърве от тия зверове; момчето било гърче. Добрия старец, нажален от думите на това момче, намислил да стори едно Богоугодно дело, да отърве тая християнска душа от поганските ръце, решил да свърши това, което в него време никой не би смеил да направи. Но за това трябало по-напред да прежелее себе си. Дядо Вълю, много-много му не пресметнал: на часа той извожда го из селото навън, отдето му посочил пътя през кое село да удари, да си отиде отдето е било. Тъй то побегнува.
Сега да видим какво ще сполети наш дядо Вълю с добрината си.
Заранта, като огадил агата, че момчето го няма, заловява дядо Въля – или момчето да намери, или на огън ще го удари с сичката му къща и покъшнина. Тогива дядо , Вълю , оплашен отива при арката си (до аянина), та с много молби и откуп сполучил да махнат из къщата му разгневения турчин. Но тойзи ага страшно се заканил с клетва: жив да не бъде, ако не си отвърне на целия дом, дето са изгуби момчето.
Не беше в то време твърде мъчна работа на един разярен турчин да направи каквото си ще. Дядо Вълю са подплашил, та една нощ, като натоваря на две кола пъртушината, прибира са, подкарва напред си щото имал жива стока, ударил през стара планина и са озовал чак къде Ямболско, дето са заселва у селото Чомлекчи
(дн. с. Ботево, Ямболско, б.м.), и там умрял наскоро, като оставя наследник едничкия негов син Дука.
В 1829-та година, когато Руските войски, под предводителството на Генерал Дибича, наречен Забалканский, бяха преминали Балкана (още тогива беше приготвен гроба на турското царство, което би пропаднало, ако не беше са сключил мир, който изново повърна целокупността на турция), след размирицата, с завръщането на Русите, много българи са задигнаха и отидоха, та са заселиха у Бесарабия. Селените от Чомлекьой са дигнаха, а заедно с тях трябаше да са изсели и дядо Дука.
Не минало много време и мнозина от преселниците българи в Бесарабия са завръщат пак в турско. А дядо Дука, придружен от 16 гйоча (семейства, фамилии,
б.м.), потегли към Девне, бащиното му село, дето са и засели. Тези, които бяха обсебили бащинията му – нивя и друго, бяха избягнали, и той са настани у същата си бащина къща.
Дядо Дука, като по-стар човек, и познат по бащиното си име, еднакво и той както баща си, селените го отбраха за селски чорбаджий.
………………………………………………………………………………………..
Бележка. Като доде ред да помена думата чорбаджий, то моля читателите да ми простят, за дето, ще са поотклоня малко от расказа по дядовата Дукова биографийка, ще кажа нещо за чорбаджиите. За което вмъквам тази бележка.
Помежду нас, Българите, от някое си време насам, особено откакто са освободихме, зачува са в разговора ни думата интелигенция, а имаме ли ние интелигенция или нямаме, то не зная, ако нямаме, дай Боже да са сдобием, но ако е, да е. Думата интелигенция си присвояват повечето младежи, които са имат що-годе учени. Някои си от тези млади, зелени, види са, че искат да преиначат работите по своему или пък не им са иска да вникнат добре в миналото, та според това да осъждат тогивашнити хора, с своите велеречиви и велехвални изражения, позволяват си по някогош да крякат повече от ония гъсета, които са имали за нещо по-горни и от жеравите, и от сърните, и от дълбокоплавающите риби.
- Ние направихме сичко, говорят те, ако да не бяхме ние, то и досега гръцките владици трябваше да ни яздят. Ние станахме на крак, ние подигнахме бунт, ние проляхме кръв и тъй освободихме България от турско робство. А старите? Се са били до един, както са и до днес, чорбаджии, изедници, рошветчии, турски мекерета, техни шпиони. Тези чорбаджии, ако да ги нямаше, ние отколе би са освободили, ама те, видиш ли ги? Те не са за по чит хора: живи да ги одереш, откъде врата да ги колиш хора са те. И други много такива врели-некипели, ходят да си дърдорят нашите момци. Хей мои брайновци, много са вие вие лъжете: с такива думи вие правите непростим грех, като потъпквате и покрусвате паметьта на толкова и толкова и толкова наши измрели патриоти. Самите вие признавате, че отколешните стари чорбаджии са имали голяма сила: те са колели и бесили. Ако е това тъй и ако, че според вашето казвание, сичките са били, турско ухо, турски шпиони, то ние надали би видели още много бял ден. Завирали са се те наистина по между турците, по-между агите, но завирали са повечето за това за да узнават как вятърът ги вее и отде на къде ги носи. Нашите стари знаят как да са преструват, как да ласкаят турците и от страна, скришом, на заеца беш, а на хрътката – дръж, са викали. Сякаш те гледали щото турците да имат уверение на техните бели бради, тогива, когато турчина е подозрявал сяка една черна, чаталеста европейска брада у някой си българин
Па и не казвам, че сичките, чорбаджии са били чиста паница. Хе, какви ги имаше! Повече по селата, от които за едного съм говорил, у силидстренското село Калепетрово и пак нейде в една от книжките си аз ще кажа какъв чорбаджий, кръвник, беше той; но и не можа да не помена, че е имало и между тях хора, които са работили усърдно и умно в миналите си за нас тежки години, при това не можа нито и да помисля, че и нашите младежи не малко са спомогнъли за освобождението ни, както и много от тях не са били по-долни от лошите чорбаджии.
Най-сетне нека си мисли каквото си ще за едновремешните чорбаджии, но аз казах правото, защото познавам мнозина от добрежелателните стари чорбаджии, особено селските, та и толково зле ми не брънчи на ухото думата чорбаджий; и защото не искам да наложа на дяда Дука някоя благородна титла, като кмет, старейшина, то свободно и спокойно, без да са посвеня, че едно такова название ще сгрози биографията на дяда Дука, смело ще си го наричам, с тогивашния му прякор Дука Чорбаджи.
………………………………………………………………………………………….
И тъй дядо Дука с удобрението на тогивашния аянин настаниха за чорбаджий на село Девне дето селените, като новозаселени след размирицата, според превървянието на турските войски, имаха нужда от помощ. Най-голямата им нужда беше да ги отменят за малко време от ангариите и да не им кондурдисват секи вечер войскари, дордето са посъвземат. Дядо Дука, както правеше баща му, прави струва, пъхна са под кожата на тогивашния аянин и сполучи да са сприятели с него. Аянинът го обикна, не за това, че Дука чорбаджи милееше селените си и са молеше за селското добро, но за това, че никога не излазяше с празни ръце пред него.
- Ефендим, казал му веднъж, като го намерил на кефа му, едно кое да е село прилича на една нива, ако тъзи нива са остави 2-3 години наред за да си отпочине, сетне тя ще даде много повече жито, което да напълни стопанския хамбар. Нашето село много прекара, много е уморено, ако една две години, на твоойте дни, го оставим да си почине от ангари и от конаци, то занапред ще да са усили, та ще има и за тебе, за царя и за селото.
Вън до вратата стоели няколко селени, кой с агне в ръка, кой с гърне масло, кой с мешле сиренце. Аянинът слушал дяда Дука, но и тях в ръцете поглеждал. Ако не за много, то поне за няколко месеци особено през работното време Девненци били освободени от ангарии и данъци.
- Имам си 200 овце, казвал дядо Дука, моята мъка няма да са свърши като дам през годината 10-20 агнета, 10-15 оки масло и 1-2 качета сирене за селското добро. Господ види за какво отива сичко това, той ще ми помогне и навакса даденото ми на агите. Дядо Дука не поисквал нищо от селените, накто правят някои си селски чорбаджии, които вместо едно, събират три от селото, а сичко давал от своето имание.
Дядо Дука, както и другите тогивашни чорбаджии е бил неграмотен човек, па и в селото са не намирал други, който да знае що годе да прочита и си позаписва. Нямали си нито черква, нито училище, за това голяма нужда се усещало за един човек в селото, който да знае да позаписва селските берии и давания, още да учи и децата им на читмо. Трябало но нямало. Дядо Дука, са запътва и, тук там, озовал са чак в Габрово, дето сполучва да намери едного на име Иван, когото довежда в Девне и за писар и за даскал. За да не дотежава на селените дядо Дука пак не изгубил, той спечелил: секи вечер карал даскал Ивана да му показва на букварчето, и за година време той са научил да прочита малко с сричание и да си позаписва. Тогива дядо Дука бил 40-годишен мъж. Месемврийския грък Владика (то време селото Девне било Месемврийска епархия) подушил, че у Девне имало български учител и помъчил са да го прокуди или да го замести с гръцки учител, но дядо Дука с силата на аянина, можал да надвие.
В то време черквите са биле рядкост: у цялото окръжие Правадийско имало само една черквица – в с. Кривне, и у Козлудженско – в Караюсеин (дн.с. Чернево, б.м.), дето и у двете се четяло и пеело по гръцки. В Правадийско гласа на славянски език, (или както си го казват селените български) са е чул едва през год. 1840 и то само в едно селце – черковна, дето са е приправила една що-годе малка черквица. В градеца Правадия тогива нито хабер са имали от българско читмо; не само това, но още нямало в Правадия и да приказват чисто български. Сичките почти говорили по турски (гагаушки).
Дядо Дука бил набожен човек, та с голямо благоговение е слушал, когато даскал Иван му е приказвал нещо от свещенната история, или от Митарството на Х. Найдена, която книга тогива беше са появила на свет.
На дяда Дука му са ревнало да има в селото черква, но пресметнал, че ще тряба и поп, освен че мъчно било да са намери някой български поп, но той ще иска и прехраната си, а пък селото е било и малко, и бедно, та едва ли ще може да поддържи един поп. Има и друго, което трябало да са мисли: дордето се земе позволение от турското правителство за направяние на каква – годе черква, дордето се извадят нужните берати, трабало много тичание, и много пари. Един случай обаче доде да принуди дяда Дука да пребори сичките мъчнотии, и за пръв път да са направи черква в това село.
Дядо Дука обичал да ходи да са черкува у селото Караюсеин, дето както споменах, по-напред е имало гръцка черква. Караюсеинци са били тогива, както и днес повечето гърчоля, но от тези гърчоля, които са зовът Каваклийски из Едренско. Един празничен ден, дядо Дука, от многото навалица в тая черква, тъй като нямало място де да са спрени, намерил един празен трон и са примакнал в него. Той е знаял, че сичките тронове са закупени и че и този тряба да си има стопанът, но като гостенин, и защото сичките знаяли, какво и той беше спомогнал много за направата на тази черква, помислил си че беки щат му направи чест и никой няма да го покътне. Но гръцка пасмина познава ли какво нещо е чест? Гърка се ще си покаже роговете. Дордето дядо Дука стоеше в трона и набожно се кръстял, като си не снемал очите от светиците и тайно в себе си думал: кога ли, Боже, ще видя и аз в наше село, каква-годе черквица да си я натъкмя и обредя с хубави светли образи! Веднъж там да са прекръстя и тогива да умра, ето ти един гагаузин са испречва напреде му, бутва го с лакътя си и без никакви церемонии улавя го за скута и го снема от трона: “На този трон аз съм дал парите – избъбрал на гагаушки, - купил съм го за себе си, анджак за таквизи дни булгароолу булгаръ”. Гагаузинът, грък, гордо се възкачва на трона си, а дядо Дука, наскърбен, засрамил са и като си грабва калпака, па хайде вън от черквата и, пешком, озовал са в Девне. На часа той свиква селените си, на които разсказал покрусванието, що му направили Караюсеинци, и после им рекъл: че днес като направили тъй на него, който е толкоз помагал за направянието на черквата им, утре другиго от тях и с сопа ще да изгонят не само из черквата, но и от селото.
………………………………………………………………………………………….
Забележка. И наистина тези Караюсеинци гърчоля много пакости са правили на съседните им българи в турско време: били са ги, клеветили са ги, гаврили са с духовенството ни с езика ни. Кой от ближните села не помни, кога един ден бяха отруфили едно животно, което разхождайки по улиците на селото са викали: Будур булгардарън патрика. Днес при нашето освобождение с сичко дето техните пакости, техните беснения са още пресни в паметьта на околните българи, но благодарение на нашето добро сърце, на нашето великодушно търпение до сега ни един българин карнасъ не е рекал ни на едного от Караюсеинци. Но познават ли те от добро.? Приключението в гагаушкото село Кестрич, Варненско, около края на 1881 год., както и постъпките на Варненския грък владика в това обстоятелство, доказват на яве доколко те тъпчат под крак нашите добри желания, когато ние уж искаме да живеем с тях братски, еднакво, като чада на православната черква, у едно княжество. Упази Боже, ако те бяха на наше място!...
……………………………………………………………………………………………
Ако и прости Девненци, но те мъчно преглътнаха едно такова оскърбление, сторено на техния най-добър съсед – на дяда Дука. Сички са зарекоха по нине да им не стъпват в черквата. – “То добро, но ние отде ще са познаем, че сме християни, като черква нямаме, и в друга няма да ходим, казал тогива дядо Дука. Но я послушайте ма вие: да станем сичкома на крак, та кой дърво, кой камак, кой ще поработи, да си струпаме една каква годе черквица в селото, повече не тряба вече да му смятаме: който смята дзурла и тъпанче, той сватба не прави, кажеше баща ми. Добър е Господ. Той на сичко помага, та на туй ли няма да ни помогне? Дето ще ходим зимен ден да мръзнем с децата си и да ги кръщаваме в Караюсеин, поповете им да ни скубят, както си щът, дето ще венчаваме нашите младоженци у зимниците, дето ще да опяваме нашите умрели над гробовете им, дето ние секи неделен и празничен ден ще са сбираме на боклуците, и да си не знаем християнията, защо да си нямаме наша черква, наш поп, хем сичко да са извършва в нея според закону, хем ако паднът пет пари в нашата черква да останат пък за школото?”
Сичките селени распалени от такивато хитри прикаски на дяда Дука, тутакси решават да си струпат една черквица, като отредиха чорбаджия си да са погрижи за по-скорошното изваждане на берата, което е било най-мъчната работа тогива. Аянинът за това спомогнал на дяда Дука, за да си извади по-скоро берат, но тука Варненския грък владика става пречка: той отива при него. Пак трябало да са употреби хитрост. – “И ние сме от рода на Караюсеинци, казал дядо Дука на владиката, т.е. гърци, но като сме нямали до сега черква, забравили сме си и езика, а без черква, може и ще си, забравим и християнията: щом си направим черква, то са знае, ше искаме от вас поп и даскал. Владиката, уверен на тези думи, спомогнал за по-скорошното изваждане на берата Черквата са захванала. Камари дървета и камне били натрупани от самите Девненци, но за дюлгерите трябало пари. Става дядо Дука с един свой добър съсед на име Терзи Ради, и от село на село удрят на просия. С сладки благословки, поканвания и прикаски за божа къща, кой парици, кой вълница, кой кълчища, кой пешкирче или платно, тъй щото за малко време черквичката са исправи и заплати са сичко, като я украсиха вътре с нужните светици, без да огадят Девненци и без да остане някому длъжна: но сега трябаше свещеник. Дядо Дука не само, че не е щял да види в черквата им грък поп, но нито да го чуе. Ами какво да прави с обещанието си на владиката? Хеле за добра чест на скоро промени са владиката и доде друг на мястото му. Убеждава дядо Дука по напред селените си, че черква без поп и даскал да стои грехота е, тогава е тя къща без стопанин: но ако има сичкия си тертип, ще бъде и нам драго да ходим в черква, като ще капнува по някоя и друга парица, кога дохождат хора и от околните села. Тъй черквата ще са позамогне, та да си направим сетне и едно школйо: не е ли добре кумшии? – казал той на селените. Сички гуждали ръка на сърцето си и удобрявали думите на техния чорбаджий. Слушали го и на радо-сърце приемали предложенията му сичките селени, най-много за това, защото техният чорбаджий не правил като другите сам си да коли кучето, но винаги са допитвал и от тях. А това твърде задоволява изобщо кои годе селени.
Распитва дядо Дука, и обади навред, тука там, най-сетне, сполучи да намери някой си свещеник на име поп Петко и един млад учител, който бил ученик от гр. Елена, а родом от селото Команово, на име Константин Драганов. Сега са захвана св. служба на български. Селените обрадвани, а най-много са радва дядо Дука, който не само празничен ден, но и в делник сяка заран отваряше черквата, дето отиваше да си припали свещица. Той беше сам си клисар, епитроп и сичко. Колчем станеше черковна служба, той ще доседи до отпуст, а пусне ли са черква, излизаше сред черковния двор на зелената морава, и сичките наизлизат, па ще се наредят около му, а той им разсказва за едно за друго, кое как било, как отишло в преминалите години и какво можело да бъде занапред: пък най-сетне каже: “кой бъде жив, сичко ще дочакаме хубаво, току ний да сме добри христиени, и да си държим на здраво о Българщината си”. След тия и други много прикаски, като стане на крака, ще покани сичките да отидът у дома му, дето отка са наприкажат върху някои си селски работи, почерпват са с по една-две чашки ракия и секи си отива радостен. До неделя, или в някой си празничен ден, пак тъй ще направи дорде са приучат на черкувание – да дохождат в черква.
Помежду прикаските си дядо Дука споменуваше и за техните давнини на гърците. Архидяконът на Месемврийския владика обхождаше винаги татък селата, сподирен от една тълпа гърчоля – селски попове, да събира владичината и да души кой е умрял, да земе протош-парасъ и да глобява хората кърджалийски. Дядо Дука е бил като трън в окото на тоя кръвник, архидякон комуто е пречил на сичко и съветвал селените да му не дават пари на вятъра. За това той са мразеше от тогивашните гръцки деспоти, които като не гледаха с добро око на неговите работи, винаги са мъчеха да го направят подозрителен пред турските властя, и сякак са мъчеха да го укривят, но и той не по-малко са мъчеше да им подлее студена вода, с своити селени ли са сбираше, с други българи ли на околните села приказваше, яд са изливаше от устата му, колчем споменеше техните пакости и омразни грабителства. Малко нещо знаеше той за едновремешните български теглила от фанариотите, но с прочитанието от книгата Царственик, едва тогива що бе излязла на свет, той разбра какво е прекарал народът ни от тези българоумразници: тая книга той беше научил наизуст, та у някои събрания земеше да приказва нещо, щото е прочел из “Царственика”.
Какво е посеял дядо Дука, колко е той страдал, дето е работил за испъжданието на гръцките владици, читателят ще веди от следующите, които аз излагам тук на кратко; защото ако зема да описвам сичко подробно, ще трябва доста време, да питам и да распитвам, и да събирам още доказателства за неговите добри дела. За това са ограничавам да кажа нещо и за последнйото, па да са сключи биографията на тоя отличен старец и труженик за Българщината ни по тези заглъхнали места, дето не е имало хора, колко годе окопитени, да са грижат за своето свестявание, а сичко е било покрито с гъста мъгла на черното невежество, щото е помрачавало татък народностьта ни.
През година 1860 когато загъстна гръцкия владишки въпрос, и когато трябаше да са работи, особено у ближните около Варна села, дето по някъде се гърчеят, да са убеждават простите селени, които да са държат наедно против гръцките тогива козни и лукавства, когато те сякак са мъчеха с заплашванията си, да ни разцепят и да подигнат брат против брата, тогива дядо Дука, задружно с познатия на мнозина по родолюбието си дядо Танас от селото Хадърджа (дн. с. Николаевка, б.м.), когато секи си гледаше работата, или интереса и своя кяр, тези двама старци, без никакъв страх тичали день и нощь да обхождат селата, ходили дето е трябало, тайно да проповядват за испъжданието на фанариотските гладници, като насърчавали секиго да са не страхува от гръцките заплашвания, защото е наближило вече времето на тези натурници да си оберат крушите. Дядо Танас беше избран после от Варненското окръжие за представител в Цариград, дето след заточението на тримата български Владици през година 1861 са свика извънредно събрание за да обсъжда нещо по черковния ни въпрос.
Горкия този старец стоя там постоянно тъкмо четири години, с свои разноски, когато другите представители дохождаха, отиваха си у дома, или ако не им са плащаше, те съвсем са отказваха от представителството. А дядо Танас стоя дордето най-сетне са поболя и там са помина по времето на холерата далеч от своите си, у някоя проста скромна стая в Цариград, дето е погребан в гробищата на Игри капия.
“Дордето не видя да са опътят български владици за в българско, аз няма да си отида от тук” – тъй думал горкия дядо Танас. И наистина той си не отиде, но и не доживя да види свършено до край святото народно дело, и не дочака да са испълни неговото пламенно желание!
……………………………………………………………………………………………
За тойзи старец се приказва много дето са е трудил и страдал за народа си. Между другите негови добрини казуват още, какво той настоял първо да има днес у Варна колко годе една българска черквица. Аз ще са постарая дано испитам и да издиря нещо и от неговия живот, та да му изпиша поне вкратко биографията.

Тук му е мястото, сакам да спомена и за постоянството по черковния въпрос, още на един български патриотин, Захария Х. Гюров, родом от Самоков, кой е постоянствувал еднакво, да седи и да чака в Цариград, тъкмо 11 год. (от 1861 до 1872), с надежда да са върне заедно с българин Владика. Той сполучи, нъ, уви! като съсипа себе си, и днес както са чува, е в най-бедно състояние! лишен от сичко, лишен от това, което би подкрепило неговата старина, което би му послужило за да испълни своята отеческа длъжност, да въспита прилично своите рожби, лишен от приятели, отбутнат от тези които той е облагодетелствувал, покрусен, не му стигало сичко това нъ и той е бил жив да дочака дни, в които да го прекоряват, че бил изедник, и го кичат някои си с титлата: и той е от чорбаджиите!... Такива сме ние скопосници.
…………………………………………………………………………………………..
Дядо Дука за много време не останал чорбаджий. Като гледал, че в черквата няма ред и не може да са нареди някой наскопос епископ, който може да спести и артардиса пари, остана да гледа само епитропството, което вършил 27 години; от пангаря, от дискоза, от угарки, от кръщанета, от опела, от свадби, от зълви, девери, кумове, сватове, от гробове, той по най-миролюбив и благосклонен начин откъсваше по нещо повечко и тъй спатърха и направи едно училище, а после отка обгради черковния двор с каменен дувар, честит бе да види въздигнато още едно по-голямо двоетажно училище, с девическото му училище, с читалището му, с учителската стая наедно. Жал, че днешните стигнали млади не можат по никакъв начин да уредят това училище, според целта, за която е построено. Най-сетне дядо Дука доживя да види и българин владика у селото си, и при навечерието на нашето освобождение от турците, от които както той така и баща му толкос много страдали, поминал са. Често си е той повтарял това: кога да е нас дядо Иван ще ни отърве, и неговата дума се сбъдна. Но той не дочака да види и при дълбока старост тихо и спокойно предаде богу душа през месец Януарий 1875.

Вечна му памят!
Бъди честен, казвай право,
Па върви напред,
Без дагледаш, че е кален
Тоя божи свет!

Знай че нищо не оставя
Бедният човек,
Освен име, честно име –
Бар за своят век.
………………………………………………………………………………………….
Илия Рашков Блъсков
……………………………………………………………………………………………
================================================== ============
……………………………………………………………………………………………

*Девненската църква “Св.Никола” е била осветена от Месемврийския митрополит Григорий през 1844 г. През 1844–1845 г. е открито първото девненско килийно училище. Първото девненско училище (в което е учил за кратко време Илия Рашков Блъсков) е построено около 1845 година. Справка: Литернет, Анастас Ангелов – уредник на Музея на мозайките в гр. Девня.
*За първи път този материал е препубликуван от мен в пълен обем в четири броя на в. “Девненски възход” начиная от бр. 51/19.12.1988 г.
*Днес една земеделска кооперация в с. Николаевка носи името “Чорбаджи Атанас”, а в град Девня все още няма улица или площад на името на създателя на селото ДЯДО ДУКА!!! Докога ли ще бъде така?

*Доп. и изм. 12.09.2004 и 15.09.2005.

[Selianin]

Прощавайте,
братушки!

3 март 2006 г.

Братцы,
128
лет
тому
назад,
кровью
и любовью
Вы нас
спасили
и Болгарию
г о с у д а р с т в о м
н а д а р и л и…

Днес,
въпреки
Б а т а к,
въпреки
Ш и п к а,
въпреки
П л е в е н
и напук
на
православния
к р ъ с т,
България
удари
на Русия
п р ъ с т!

А
уж
бяхме
б р а т я !?

През
първата
световна
българите
едва
оцеляхме.
Не се
старахме
през
втората
световна
срещу
Вас.

За Ваша
чест
и за наша
слава,
за да
спасим
своята
държава,
както
понякогаж
само
в историята
става,
измихме
нашия
позор
… доколкото
можахме –
чак
при
Драва.

Като
в кумир
се
клехме
за дружба
от векове
за векове!
Дори
и чак
за
по-подир!...

Каквото
да говорят
днеска
разни,
у нас
нямаше
стомаси
празни.
Раснеха
децата.
Дори
и сиромаси
се хранеха
на пълни
маси.
Работеше,
учеше
народът
и 45
години
д ъ р ж а в а
си градеше,
но Октоподът
не спеше
и не само
български
провал
тъкмеше…

С гръм
и трясък,
с бяс
и животински
крясък
дойде
демокрация –
време на
дезорганизация,
престъпна
авантизатизация
и страхотна,
небивала
з а к ъ с а ц и я…

Братушки,
чуйте
к’во
Ви
казвам
аз:
днес
чужди
и български
върхушки
почесват
свойте
тлъсти
гушки
и против
Вас
настройват
нашия
компас!

Днес…
в календара
има
празник…
но празно
е
в душата
и
в софрата
на народа...
Празно
му сърцето!
Празни
му ръцете!
Безчет –
аванти
грозни
на
“управници”
… фамозни…

Осторожно
Братцы!

С изменчива
“ в я р н о с т ”,
непременно,
по
б ъ л г а р с к и ,
с хляб
и сол,
и с букет
о т р о в н и
т е м е н у ж к и,
може би
лукаво
някой
ден,
те
пак
ще
Ви
“посрещнат”
с Вазовото:
“Здравствуйте
братушки!”…

От мен
най-сърдечно:

“С грустным
праздником
друзья!
Вечная
память
всем
погибшим
за свободу
братской
Болгарии!

Сбогом
братушки!

Простете…
…… бивши
……… наши
….. д р у ж к и!”...

*2004-2006 г.

[Selianin]

ПАМЕТНИК НА СЮЛЕЙМАН ПАША НА ВРЪХ ШИПКА!
ЗАЩО НЕ?

Братя българи,
Чудя се на акъла Ви. Защо сте против да се отдаде дължимото и да се увековечи делото на този забележителен герой в българската история?!...
Я да му направим един невиждан и нечуван паметник. Нека построяването му превърнем в общонародно дело. Нека го открием по подобаващ начин. Примерно така:
На 3 Март на връх Шипка да се завие с черен плат досегашният паметник. Всички горещи привърженици от цялата страна да се подредят около новия, Сюлеймановия паметник. Турска военна част да посрещне на турски език и с турски военен чалъм вице-султана А.Доган, З. Зафиров и всички горещи и признателни поклонници на новата ни стара столица Стамбул.
След съответните речи, приветствия и теманета хилядите присъстващи поклонници да се подредят в колона по един и по старшинство един след друг да влязат в сградата на паметника през единствената му врата и вътре необезпокоявани от никого да се срещнат с Аллах.
Паметникът да е проектиран от архитект българин и построен само от български робове. Да представлява една сградичка с размери на селски нужник, която покрива една широка два на два дупка. Вратата да е само една и да се отваря само отвън навътре. За да се очисти България завинаги, дълбочината на дупката на паметника (нужника) да започва от нивото на връх Шипка и да стига точно до центъра на Земното кълбо, за да има място за всички турски и български поклонници.

*2005

[Selianin]

МОЙ "УКРАИНСКИ" БРАТОВЧЕДЕ...
(разказ)

Василий, пийни си една чаша студена киевска вода. Чети бавно и внимателно. Искам да приемеш по мъжки и с разум всичко, което ти пиша тук. Никак не ми е леко, но ще ти кажа нещата едно към едно. Напълно се разруши безкритичната ми вяра в добрия дядо Иван… Пак го обичам и почитам като наш освободител от турско робство, но вече имам в ума си едно голямо “но”!...
Мина повече от година от моето виртуално запознанство с теб. След сто седемдесет и пет годишна раздяла ние, хората в чиито жили се оказа, че тече една и съща кръв, успяхме да се открием и свържем чрез това човешко чудо - интернет. Тази вечер, точно в полунощ, само за хилядни от секундата, моят компютър ще предаде в твоята електронна поща частица от онова, което съм разбрал за нашата обща история и съдба.
И така,… в нашето село Дивня, през вековете на дългото и черно турско робство, многократно са квартирували, господствали и дерибействали турски, руски, английски и какви ли не други окупационни, грабителски, “братски”, “поробителски” или “освободителни” войски . Тук те водили помежду си кървави битки. Бойните действия и холерата помитали съдбите на много бойци, офицери и местни хора. Костите им сигурно още гният в нашия район, но днес не знаем точно къде се намират. Само през повратния XIX век селото е преселвано на север два пъти: първия път през 1809-1810, а втория път - през 1830 година. Досега нашата държава, нашите писатели и поети, нашите деди, родители и учители ни предаваха и завещаваха свята и заслужена любов към Русия, която честно, по братски, безкористно и безспорно през 1878 година ни освободила от вековния поробител. В този дух и аз учих децата и внуците си.
Сега ще се опитам за първи път в живота си да погледна на нещата от по-друг ъгъл. Може и да сгреша, но е по-добре да направя опит за още едно мое мъчно и болезнено пътуване към истината. А много често истината е един мечтан, недостижим мираж…
От материалите, които намерих в интернет (в български, руски, украински и молдовски публикации, особено за първата половина на XIX век), разбрах, че нещата от историята на нашия край хич (ама хич!) не са такива. Нещо повече – за периода преди 1876 година те стоят напълно обратно.
Руската империя воювала многократно с турската и помогнала решително за по-ранното освобождение на гърците, на сърбите, на власите и молдовците… България, горката, все не влизала в руските планове за свободата, защото по тия времена Русия си имала други, нейни си кроежи и най-важното - интереси. През 1830 година, след като приключил походът на фелдмаршал Дибич Забалкански, около сто и четиридесет хиляди българи главно от югоизточна и от североизточна сегашна България, страхувайки се от турски издевателства, напълно и логично обяснимо, но някак си прекомерно планирано, предварително подготвено и организирано, “доброволно”, “спонтанно” и съмнително захвърлили имоти, ниви, лозя, градини, съдба и роден край… С руски кораби или по суша - с волски коли и конски каруци, натоварени с най-необходимия багаж и храни, предвождани и охранявани от руски офицери и войници, в групи с малка численост до колони с до две хиляди човека, спазвайки по военному строго разработен график, ден след ден, преход след преход, извървели дългия и непосилен път до Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Руската империя целенасочено изчистила своята периферия от живеещите в нея нежелани татари и други и ги заместила с работливи и честни, покорни и признателни българи-християни. Многобройни върволици от тамошните иноверци и непокорници тръгнали обратно на юг и се заселили в североизточния район на сегашна България. По този начин Русия изпълнила своя полезен за нея и коварен спрямо българите план, укрепила и очистила напълно санитарната си зона по границата с османска Турция, разработила тамошните си земи чрез кротките и трудолюбиви единоверци и на “братския” гръб на българите осъществила своите великоруски интереси.
Василий!... Намерих материали, от които се вижда как тогавашният руски император Николай I, високопоставени руски графове, генерали и важни длъжностни лица раздавали ласкави оценки и похвали на гръцкия, сръбския, влашкия и молдовския народи за бунтовете и опитите им за освобождение от турското иго и наистина им помогнали да постигнат това много по-рано от нас, а българите подигравателно смятали за покорна християнска маса, за хора с пречупени вратове и воля. Нещо повече – руската политика преценявала, че нашите хора са много подходящи за системно отвличане с цел запълване на дупките в южните пограничните краища на Русия… Българите, натоварени на руски кораби или в колони по суша, били откарани и закарани на север почти, или още по-точно, като пленници и живи руски “трофеи”… Това станало хладнокръвно, пресметливо, егоистично и съвсем не по братски… Пътуването по море и предвижването по суша било мъчително и тежко. Мъже и жени, деца и старци, добитък и какво ли не, умирали по пътя бягайки на север от действителни (но и от умело подклаждани!) страхове от турско отмъщение и издевателсва, както и от хитро втълпяваната им надежда за много по-добър живот на север, в … “братската”… руска страна… Руските войници, които охранявали българските “трофейни” колони по пътя им за Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия, се сприятелявали с нашенци и споделяли с тях, че се чудят на акъла им защо напускат българския рай и отиват в руския ад… То, и животът в българско, както знаем, бил един черен, безкраен петвековен кошмар, но като рай го оценявали редовите руски “попечители” на българите, като са ги водели и карали като добитък на север, към Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Тези войници даже се възхищавали на своите командири, които умело си избрали от “пазара” за хора по-добрите, по-будните и окомуш българи, а тук по нашите краища, по тяхна преценка, оставили по-покорните, по-простите, по-неставащите за нищо… тъй да се каже – “мършата” (според тях) на нашия народ… Обезбългаряването на североизточния ни край по тия времена и неговото тайно договорено между двете империи обратно заселване с много “руски” татари и други мюсюлмани тогава, дава логично обяснение защо този край не участвал в Априлското въстание, защо този край е освободен от турско най-късно, защо и днес е пренаситен с “братя” мюсюлмани и защо все се говореше и се говори, че за столица на бъдещата автономна турска република в България най му “мязало” и му “мяза” да бъде Варна…
Василий, аз съм образован човек, но не в историческата област. Умирам от срам, че едва сега проглеждам в събитията, за които стана дума по-горе. Не се оправдавам, но то и да съм имал желание, от къде съм могъл да науча или прочета нещо… Аз съм закърмен с лозунга “Дружба от векове и за векове!” и съм работил и живял под този лозунг и за този лозунг. Когато обаче чета, че по времето на похода на Дибич по нашите краища е шетал руският император Николай I и е отказвал срещи с български петиции за свобода, аз си задавам един съсипващ ме въпрос: Само от войната и бойните действия ли се е интересувал императорът, или е обикалял районите, от които в края на войната “доброволно” и “спонтанно” да тръгне на север избраният от него и службите му цвят на тукашното българско население?!... Ние имаме много учени и историци, които сигурно знаят и сигурно са дали отговора на този въпрос и които наистина могат да разяснят тези кървави събития от нашата история, но обикновените българи и патриоти не знаем къде да го намерим и прочетем… А тази тема е важна, тя е задължителна, ако искаме наистина да ликвидираме петната в историята на народа си. Това го дължим, и то в най-голяма степен, на такива като теб, братко Василий!... Покланям се до земята пред твоя порив да намериш родовия си корен, да намериш село Дивня – селото на твоите и моите деди…
Братовчеде, ти се казваш Василий, а аз – Васил. Твоята фамилия е Панков – и моята е Панков. Открихме, че твоят прапрадядо Георги е бил брат на моя прапрадядо Марин. И техните две съседни братски дивненски къщички, както и цялото им село Дивня, останали през повратната 1830 година ограбени, празни и порутени, когато те - нашите деди и баби, заминали на север с вярата и надеждата за по-добър живот. Там, от прочетеното, а и от разказаното ми в писмата ти до мен, разбрах, че те преминали през деветте кръга на ада… Моят прапрадядо Марин, както и доста други хора, само след две години живот в Русия се върнал обратно в България, а твоят останал там… Завинаги!... Моят прапрадядо Марин, и хиляди като него, се върнали обратно, защото там било много по-лошо, имало неурожйни години, имало болести и масов мор… Турция изпращала много свои емисари, които агитирали българите да се върнат по родните си места, внушавали им, че султанът е великодушен, че им прощава всички грехове и т.н. А истината била, че се получило голямо обезлюдяване на югоизточния и североизточния български район, земите запустели и приходите към турската хазна намалели страшно много.
Като ми дойдеш това лято на гости, ще искам да ми разкажеш по-подробно за повторното преселване и повторните мъки на нашите дивненци от Бесарабия към украинските степи през 1861 година, след кримската война, когато се наложило Русия да изтегли границата си още на север. Горките наши българки и българи! Как са изтърпели (изтърпяват и сега!) дивата турцизация тук; русификация, румънизация, колективизация, съветизация и украинизация там?!... Четох, а и ти ми писа, че след “великата” октомврийска социалистическа революция нашеци са били подложени на адски тормоз, изземване на зърно и животни, изпращане по лагери, разкулачване, колективизация и голодомор. От глад през 1931 година умряло половината ви село… Живите бродели по сокаците като сенки, мрели като мухи. За да живеят, нашите дивненци ядели украински и съветски плъхове, лалугери, мишки, буболечки, слама, печен цвят от салкъм, печени кравешки и конски изпражнения… Четох, че яли месото на умрелите си деца и роднини, че някои, озверени от глад, досущ като подивели скотове си гризели месото от пръстите и ръцете и си смукали кръвта… до последните удари на сърцето… до угасването на последното огънче на живота… Селото миришело, воняло на леш; нямало място в трапа, в който, докато имало у живите някакви сили, хвърляли труповете на умрелите… Василий, Василий… било е страшно, било е грозно… Било е под ръководството и контрола на другаря Сталин и на партията, в която и аз толкова много години съм вярвал…
… Дошла войната. Немците с огън и жупел преминали и през вашето село. Смачкали и къщи, и хора. После, когато отстъпвали, страшните орди на SS – войските изгорили до един домовете ви. Разбрах, че твоят дядо и адаш Васил Панков загинал като танкист в бой за вашата нова, съветска родина. През войната загинали и измрели по бойните полета, по лагери и по евакуираните военни, промишлени и отбранителни обекти и мини три четвърти от мъжете и една трета от жените от вашето… наше, българско-украинско село… След войната имало нови сталински репресии и на руснаци, и на украинци, и на българи, и на дивненци… През 1947 година дошъл нов глад… страшен глад – с познатото от близкото съветско минало име голодомор… Доколкото схванах, само през периода от 1960 до около 1987 година нещата били сравнително уталожени и добри, и дивненци са заживели що-годе като хора… После дошло разпадането на СССР, нови бъркотии и дивотии със земята и хората на селото… Просто мъките нямали и до ден днешен нямат край…
… Често будувам по цели нощи… Пред очите ми са все тези колони от българските “пленници” които вървят… вървят… вървят на север към онази… тъй наречената… “братска”… руска страна… Те вървят натам, откъдето навремето Кан Аспарух е довел българското племе за спасение и за по-добро… Не съм вярващ, но ден и нощ си мисля, че ние българите сме прокълнат народ. Малко ли злини са ни сторили многобройните ни “братя” - руснаци, турци, европейци, американци?... Не се ли наситихме на техните “грижи” и “помощи”? Защо помежду си все се караме, все се гоним, все се грабим и ненавиждаме до девето коляно? Защо сме такива идиоти? Географското ни място ли ни е виновно? Дали не сме генно объркани, увредени и недоскопосани некадърници?!...
Братовчеде Василий! С болка на сърцето и душата ще ти кажа, че сега и при нас, в България, положението е зле… Безработицата е огромна. Един милион и половина отчаяни наши българи (от които стотици хиляди млади, квалифицирани и образовани хора!!!) се отвратиха,обезвериха и напуснаха България. Със самолети, с влакове, автобуси, коли и пеш, без да се обърнат поглед назад към род и родина, те отидоха в близки и далечни страни на гурбет… Работят, печелят, губят, раждат, превиват гърбове пред чужди господари… За това (за кой ли път, о боже!!!) ново българско преселение тепърва ще се пише и ще се преценяват колосалните му последици за съдбата на България… Тези стотици хиляди млади, образовани и квалифицирани българи - изучени, обучени и издържани от родителите си и от нашата малка и бедна държава, отидоха и продължават да отиват като скъп дар, като поредни нови български живи “трофеи” да помагат не на своята, а на чуждите, много “демократични”, “богати”, “културни”, “хуманни” и “справедливи” страни и народи… Онова преселение на българите на север е било страшно, а това - сегашното към Европа и САЩ, е фатално за народа и държавата ни. Само че сега то протича много безшумно и легално... Сега няма заплаха от турски ятагани и издевателства, сега няма страх от комунизма и от неговата желязна завеса… Сега в София има чужди мазни “демократични” и “хуманни” пехливани-посланници и техни местни, изродени, платени протежета, които “агитират” и купуват с жълти центове умните, но бедни и неориентирани млади българки и българи чрез примамчици с “демокрацийка”, с приказчици за “цивилизационен” избор и “свобода”,… с парички, зелени картички, интернет и други подобни долнопробни въдички и детски залъгалки…Загубата на България от тези млади хора сигурно се равнява поне на десет милиарда евро. Тя за рекетьорите САЩ и Европа е чиста аванта! А те от векове много обичат да живеят на аванта, на гърба на колонии, окупирани страни и бананови републики. Сегашната асимилаторска политика на новите ни поредни “благодетели” Европа и САЩ, е много по-жестока и свирепа спрямо България от политиката на техния съратник, предшественик и колега, българо-изсмуквач, руския император Николай I. То, чунким Европа и САЩ някога са били добри за България?!... Кой ли и кога ли, е направил нещо добро за България?...
Днес старите хора у нас живеят с мизерни пенсии. Както я караме, скоро и те, въпреки зловонието, ще почнат да ловят и ядат корумпираните ни и охранени продажни политици, и подобните им лалугери и мишки, за да могат да живеят някак си… Медицината и правото на добър живот са преди всичко за хората, които успяха чрез кражби да натрупат пари… Разрушено е селското стопанство. Предприятия и много заводи пустеят. Шири се незапомнен грабеж. Корупцията и мафията са в разцвет. Ден през ден убийства, золуми, измами, взривявания… Наркоманията стана невиждана по мащабите си, макар че доскоро беше непозната за нашия скромен народ. Българите се топим от емиграцията, от високата смъртност и ниската раждаемост. Неграмотността стана неописуема, циганите и турците трайно вземат връх… Европа ни налага да си затворим почти напълно ядрената централа; тропа с крак,капризничи старата охранена и коварна госпожа, претенциозно и похотливо оглежда България като някоя мома, към която явно има много задни мисли и извратени европейски щения… Без война сме победена страна. Без да сме загубили война, ние предплатихме и предплащаме на Европа и САЩ кръвен данък и репарации от рода на АЕЦ “Козлодуй”, разрушена икономика, изгубена държавност и най-страшното – подло отвлеченото ни квалифицирано и действително неоценимо като стойност и значение за възпроизводството и съществуването на държавата ни младо поколение. На това незапомнено редуциране на българите, чужди и наши “доброжелатели” тъкмят турцизиране, циганизиране, китаизиране и арабизиране на бъдеща България.
Сега последният напън е на всяка цена (политиците и управниците ни като че ли са готови като цена дори половината ни народ да умре от глад, студ, мизерия и болести) да станем членове на европейския съюз от началото на 2007 година. Дано поне в това да успеем и дано, най-после ни потръгне към по-добро…
Василий!... Като ми дойдете на гости ще ви разкажа повече за нас. Ще разгледаме селото, ще обиколим всички поля, баири, гори и чешми. Заедно ще дишаме въздуха на твоите и мои прадеди… Ще посетим старото гробище, но от вопиющата му “демократична” опустошеност няма да можем да намерим надгробните камъни на нашите далечни роднини, на които да положим български и украински цветя…
С нетърпение чакам да дойде лятото и да посрещна теб и семейството ти на земята на нашите общи, нещастни деди! Тогава ще можем всичко да си кажем. До скоро виждане! Поздрави близките си и всички дивненци!... Доколкото сте останали недопретопени, недоасимилирани и недопогълнати от жестоката ни българска орис и чуждите далечни и близки, “братски” (и най-важното - фатални за нашия род!) “попечители”…
И… сериозно помисли, моля ти се, дали не бихте се върнали да живеете при нас, в България, за да я спасим завинаги!?...
Помисли!... Сериозно помисли… мой братовчеде… Василий…
В теб е надеждата ми…

Твой: Васил Панков.
с. Дивня.
21.02.2006 г.

[Selianin]

АДЮТАНТЪТ ОТ ДЕВНЯ

Уважаеми читателю,
На 23 март 1992 година девненският вестник “СЕДЕМ ДНИ“ публикува моя материал със заглавие “КОРЕНИ“. С него целях да предизвикам създаването на нов девненски паметник на загиналите във войните; да посоча един от девненските герои на България и да запаля местните родолюбци към всеотдайна издирвателска и творческа работа за приноса на село Девня към нашата българска история. Днес в кв.”Девня“ имаме нов паметник на загиналите, но останалите , освен Борис, тънат в забрава. Те имат близки, имат наследници, имат съселяни (съграждани ), които могат с нещо да помогнат да се документират и овековечат чрез писаното слово, както и чрез снимки, запазени писма и документи, техните имена и техният принос в защитата на така оплюваното от доста днешни безродници наше Отечество България.
Отношенията между България и Македония се нормализират с всеки изминал ден. Сигурно ще дойде време, когато девненски пратеници ще посетят Македония (а защо не Сърбия и Унгария ?!!!) и ще оставят по китка девненско цвете и шепа девненска пръст на гробовете на свидните девненски чеда, загинали за свободата, за целостта и за бъдещето на своята и нашата Родина България.
… Предложеният по-долу разказ се основава на сведенията, които почерпих от Централния военен архив във Велико Търново; от Военно-морския музей във Варна; от стогодишния (към 1992 год.) Добри Дучков от Девня; от починалата след първата ми публикация Васила Тодорова Попкуманска (Пенчева). Същата е първа братовчедка на Борис Попкумански. Тя разполагаше с негова снимка и ми я предостави любезно за първата ми публикация в девненския вестник. Ценни сведения почерпих от д-р Копринка Коларова от София, която по майчина линия е от рода Попкумански. Дължа благодарност за оказаното ми съдействие, както на споменатите до тук, така и на сегашния свещеник Отец Иван и особено на бившия главен редактор на вестник “СЕДЕМ ДНИ“ Атанас Коев (вече починал).
Специална благодарност, похвала и помощ заслужава уредникът на Музея на мозайките в Девня г-н Анастас Ангелов, който вее високо знамето на научното търсене на логиката и фактите на девненската история и чрез своите книги, статии и интернет- публикации подготвя и, ако продължава все така, ще остави може би най-хубавия венец на Пантеона на девненското безсмъртие.
Като се надявам на интелигентността на девненските си читатели и разчитайки на тяхното снизхождение към моите евентуални грешки, аз се надявам в най-скоро време да затрупаме заедно сайта на Община Девня с подобни и много по-хубави материали. Нека да тръгнем по пътя за девненския Еверест. Нека дадем отговор на въпросите: Нощувал ли е Васил Левски в Девня? Имало ли е девненци-опълченци на Шипка? Имало ли е девненци-участници и загинали във войната със Сърбия през 1885 година?… И хиляди други въпроси за Девня.
Компютъризацията в община Девня и нейното население растат с всеки изминал ден. Нека се сдружим и съградим един виртуален девненски свят, така както нашите деди начело с Дука Вълев са съградили девненското училище, което е пръскало знания и светлина в девненския район на поробената ни Родина!

ПОП КОНСТАНТИН – ДЯДОТО НА БОРИС
Той е роден през 1826 година в махала Куманите, Еленско.Учил в еленското училище. През 1844 (1845)г. при откриването на първото девненско училище по покана на тогавашния кмет Дука Вълев станал пръв негов учител. Учителствал до 1857 година, през което време научил на четмо и писмо прадядовците и прабабите на хората от девненския район. През 1857 година даскал Константин Попкумански бил ръкоположен за свещеник в девненската енория от месемврийския владика Никифор. Константин защитил нееднократно село Девня от татарските набези. Поддържал книжовни връзки с цариградските и другите български издателски центрове. Благодарение на него във вакъфското село Девня се получавали много книги и вестници. В някои от тях са публикувани дописки от село Девня благодарение на поп Константин и на учителите, дошли след него. Доживял Освобождението на България от турско робство, посрещнал руските освободителни войски, участвал в създаването на новата българска държава. Константин работил съвместно с дългогодишния девненски народен представител Лазар Дуков. Поповата къща и сега е частично запазена на адрес: ул. “Г.С.Раковски“ 2.
Поп Константин разполагал с голяма за времето си библиотека, която завещал да се раздели поравно между църквата и читалището, за чието основаване имал голям принос. И днес всеки, който желае, може да види в църквата “Свети Никола“ част от запазените книги на поп Константин и негови ръкописни бележки с над сто и шестдесет годишна давност. Изследванията върху живота, просветната и религиозната дейности на поп Константин са извършени от етнографи и учени от Варна, Дългопол и БАН. От рода му са произлезли стотици добри хора, като броят на лекарите, юристите и другите специалисти е много голям.
Поп Константин е починал на 22 юли 1897 година. Признателните за делото му девненци го погребали в двора на църквата, където и сега може да се види неговият гроб с много хубав надгробен камък. На този камък не пише,че тук почива племенник на големия поборник за независима българска църква Иларион Стоянов Михайловски (Макариополски). Известно е, че по инициатива на Цариградската българска община , изразявайки волята на целия български народ, точно на Великден – 3 април 1860 година, Иларион Макариополски провъзгласил по най-тържествен начин в самия Цариград отделянето на българската църква от Патриаршията. Този акт спомогнал да се издаде на 28 февруари 1870 година ферман на Високата порта, уреждащ създаването на самостоятелна българска екзархия, обхващаща почти всички български области в Мизия, Добруджа, Тракия и Македония.

ПОП ДРАГАН – БАЩАТА НА БОРИС
Сведенията, с които разполагам за него, са твърде оскъдни. По-възрастните девненци го познаваха и помнеха. Нему принадлежи главната заслуга за събирането на средства и за изграждането на сегашната църква “Свети Никола“.

ДЕВНЕНСКИЯТ ПОДПОРУЧИК БОРИС ПОПКУМАНСКИ
Борис е роден през 1892 година. По-горе стана ясно от какво семейство произхожда. В документите се срещат известни различия в името му: Борис Попдраганов Кумански (Попкумански, Попкумановски и др.). Роднини, които го познават и помнят, го описват като много културен и любознателен младеж. Завършил с отличие варненската мъжка гимназия. Свирел на цигулка. Следвал строителство и архитектура в Чехия и Швейцария. Малко преди включването на България в Първата световна война е мобилизиран в 8 п.п. и участвал в действията му в Североизточна България. Тук той се срещнал с Добри Дучков, който по това време служел като граничар. Стогодишният дядо Добри се разплака, когато ми разказваше за срещата си с Борис преди преките бойни действия.
Полкът заминал с влак за Южния фронт на 22 ноември 1916 година. Борис участвал в много боеве и според негови близки бил награден с Кръст за храброст за успешно нощно пробиване на противниково телено заграждение от войнишка команда, оглавявана от него.
ПРЕЛЮДИЯ КЪМ КАТАСТРОФАТА
Историята на България свързва периода от 1913 до 1918 година с две национални катастрофи. Това, за което ще стане дума, се е случило в последните дни от участието на нашата страна в Първата световна война.
След пробива на войските на Съглашението при Добро поле обстановката на Южния фронт станала крайно тежка за изтощената, обезкървена и обезверена българска армия. На 27 септември 1918 година, в град Радомир, Райко Даскалов обявил България за Република с председател Александър Стамболийски – пуснат наскоро от затвора. На 29 септември, с посредничеството на американския консул в София Мърфи, българската правителствена делегация била приета от главнокомандващия съглашенските войски Франсис д’Епре и подписала Солунското примирие – прелюдията към унизителния и унищожителен за България Ньойски мирен договор, с който били орязани големи територии от снагата на нашата държава и и се възложили тежки репарации и изисквания за девоенизация.
СМЪРТТА НА АДЮТАНТА
От 21 до 30 септември Осми пехотен полк / 8 п.п. / бил в отстъпление. Първа и втора дружина били откъснати от полка. Командирът на 2 – ра дружина майор П.Върбанов поел командването на двете дружини и ги разположил за отбрана на рубежа Кара Османлий – Дурфалий – Гюземелци. С крайно изтощен и намален състав двете дружини се отбранявали в участъка на 2 – ра бригада от Втора тракийска дивизия.
Към 11 часа на 27 септември 3 – ти пехотен сръбски полк предприел яростна атака срещу 1 – ва варненска дружина. Командирът на сръбския полк подредил своите бойци в седем редици и на вълни ги хвърлял една след друга срещу приморци, като искал победа на всяка цена. Нашите офицери и войници - изтощени, гладни, окъсани и с пречупен боен дух , се отбранявали упорито, но атакуващите сърби все извирали и извирали от югоизточните височини и сякаш нямали брой и край.
Настъпил един момент, когато жестоката и неудържима сръбска атака принудила съседната дружина от 30 - пехотен шейновски полк да се оттегли, с което открила фланга на 1 – ва дружина на 8 п.п. Не останало нищо друго, освен и приморци да отстъпят.
В тази тежка братоубийствена битка от приморци загинали осем войници и един офицер… Офицерът,който загинал в този 27 – ми ден на месец Септември 1918 година – само два дни преди да настъпи така жадуваният мир, се казвал Борис Драганов Попкумански, 26- годишен, ерген, родом от село Девня, Провадийска околия. Борис участвал във войната като мобилизиран запасен подпоручик, младши офицер в 1 – ва рота и адютант на 1 - ва дружина на 8 п.п.
Близки на Борис разказват, че войниците и офицерите толкова много го обичали, че носили на ръце цели 15 километра безжизнения млад офицер. В документите на Централния военен архив в град Велико Търново е записано, че поручик (вероятно произведен посмъртно) Борис Драганов Попкумански е погребан в Македония, край град Прилеп.
ЧЕРНАТА ВЕСТ
През тези военни години десетки семейства от Девня и стотици хиляди от страната били почернени. Трагедията била голяма. В Девня пристигнала черната вест и за смъртта на Борис. Тя предизвикала огромна мъка в поповата къща, в целия род, в цялото село. Камбаната на селската черква, останала от времето на дядо Дука Вълев, биела за поредната смърт и сякаш плачела…

… 1 – ва и 2 – ра дружини от 8 п.п. се върнали с влака в град Варна в 21 часа на 8 октомври 1918 година. На гарата освен от граждани и близки, те били посрещнати от областния управител и от кмета на града. Офицерите и войниците прегръщали своите близки, гледали в земята и плачели… Плачели за проваленото Отечество, за напразните жертви и мъки, за реките човешка кръв… Родители, млади невести и дребни дечица сновели по войнишкия перон и напразно търсели загиналите на фронта и незавърнали се свои синове, мъже и бащи… Между тях бил и поп Драган, който търсел от другарите на сина си Борко истината за смъртта и гроба му.
В продължение на десетина години девненци като под кръвна клетва кръстили седемнадесет момченца на неговото име, а години по-късно изградили паметник на загиналите във войните, за които, освен имената им, за голямо съжаление, не знаем почти нищо. Засега, разбира се.

ТАМ … В ЧУЖДАТА … РОДНА МАКЕДОНИЯ…
… Там нейде, край град Прилеп, и сега в ранна утрин българска бойна тръба тихо засвирва сигнала за ставане от вечен сън... В безмълвната тишина от гробовете на военното гробище се изправят снажни момци – българи, загинали за Отечеството. Сред тях е и един боен офицер, който леко изтупва праха на забвението от кървавата си униформа, застава мирно пред невидимото знаме на Майка – България и с приглушен и тъжен глас се представя:
- Аз, запасният подпоручик Борис Драганов Попкумански, младши офицер в 1 –ва рота и адютант на 1 – ва дружина на Осми приморски на Нейно Царско Височество пехотен полк, 26 – годишен, неженен, православен, от село Девня, околия Провадийска, Отечество България, загинах край Дурфалий на 27 септември 1918 година за свободата на Македония и за целостта на моята Родина.
В погледа му се чете не съжаление, че е срещнал смъртта толкова млад, а упрек към нас – живите: “Какво направихте Вие с моето Отечество?!... Това ли е мечтаната България, за която ние дадохме най-скъпото – живота си?!...”
После се обръща към вятъра, който духа от Македония към България и му заръчва: “Щом стигнеш ветре до Девня, поспри, виж моята къща, виж гробовете на моя род и на моите набори… Поздрави ветре, от мен сегашните девненци! Нека не ме забравят!... Обиколи ветре заради мен нивята, реката, чешмите … горите… И пак ти думам ветре мой, кажи на днешните девненци, че ние тук ги чакаме… Чакаме едно девненско цвете… една шепа девненска пръст…”
После, когато тръбачът подхваща тъжните и нежни извивки на сигнала “Отбой”, Борис подгъва крака и потъва там долу - в своя вечен дом – гроба… В българската… македонска земя…

… Как мислиш мой девненски читателю? Дали е запазен все още гробът на девненския адютант?!... Там… Там… в чуждата… родна Македония… И само там ли са девненските гробове?!... Какво мислите по тези въпроси драги девненски войници, старшини и офицери от запаса на все още съществуващата наша българска армия?

*Доп. 2004/2005.

[Selianin]

ДЕВНЕНСКАТА ИЗГОРЯЛА КЪШЛА

…село Девне…30 – те го-
дини на 19 – ти век…

Започнало да се разсъмва. Дончо уморено се измъкнал от постелята и метнал затопления ямурлук върху децата и жена си, които пребити от дългия път спели направо върху мократа горска трева. Нагледал каруците и добитъка, задържал се при черната кобила и дълго я милвал по умните и уморени очи. Върбана също се взирала в неговите зеници и сякаш го молела: “Чорбаджи, спри!... Стига… Стига път… Отслабнахме, окуцяхме… вратовете ни се набиха и разраниха… Нали бесарабският край остана много, много назад?!... Нали тук е вече нашенско… българско?!...”
Тази нощувка семейството на Дончо направило вляво от пътя от Варна за Девнe на една малка полянка в местността “Ак баир“. Подгонен от опасността от страшни турски безчинства, Дончо натоварил преди няколко години каквото можал, зарязал къща, двор и имот, преминал с каруците балкана и заедно с много други българи тръгнал с войската на генерал Дибич нагоре, към бесарабско. По-късно, когато положението се поуталожило, мнозина българи си тръгнали обратно към родния край. Дончо не обикнал чуждите места. Той все сънувал родното селце… все си мислел и си поплаквал за българско… Турция пращала хабер подир хабер, че който се върне, ще бъде под закрила, стига мирно и тихо да работи земята си, да се подчинява на турската воля и да дава данък на вековния си господар… Макар и със закъснение, и Дончо тръгнал на юг, към поробената си от близо пет века Родина…
Покатерил се Дончо на най-високото дърво и пред него в западна посока се ширнала голяма низина. Виждал се пътят, който слизал надолу към оградената от зеленина някаква река. От дясно низината била защитена от големи кайряци, а отсреща, в подножието на баира, се виждало някакво малко селце…
Дончо дълго се взирал в низината седейки на високия клон на дървото и все мислел… мислел… Душата му плачела и искала най-после от пътник и скитник да стане човек. Да има внуци и правнуци. Да има земя, къща, сватове и комшии. Най-важното – комшии! Искал един ден да умре не по чужди пътища и краища, а в свое село… Искал да го погребат в гробище, между християни като него. До неговото родно село, което се намирало в южно българско, имало още поне десет дена път… А волята и силите на семейството му се изчерпали…
Бавно се спуснал от голямото дърво, взел шепа горска пръст, стрил я в ръцете си, помирисал я, бавно-бавно я посипал и решил: “Стига път! Стига мъка! До тук!... Край!... Край…”
Оживил се Дончо, вдигнал челядта си и скоро подкарал каруците и добитъка си надолу към реката. Когато стигнали до нея, напоили и окъпали животните, поумили се и се попременили. Така се случило, че наоколо нямало жива душа. Нямало кой да отговори ни на Дончо, ни на хората му, коя е тази река, какви са тези мелници, извори, развалини и разрушени крепостни стени…Нямало, но им стигало дето видели земята, водата, рибата и раците, гората, камъните, камъша…
Разбрали, че на туй непознато място е имало и има живот и решили да живеят в селото, което било малко по-нагоре и носело все още непознатото им име Девне.
След половин час път обозът на Дончо се доближил до селото и първи го посрещнали девненските кучета. Хора почти не се мяркали. Дончо пообиколил тревясалите селски сокаци. Никой не го посрещнал, никой не му казал добре дошъл. С тревога и притеснение фамилията на Дончо си избрала удобно място до един краен двор. Разпрегнали каруците , запретнали ръкави и през целия слънчев пролетен ден дружно и с голяма стръв секли драки, събирали камъни и дървета, с които заградили своя бъдещ двор. Умували къде ще е къщичката, къде вратникът и къде дамът. Взело да се мръква. За зла беда не се видели добри комшии, които да наскачат, да подадат човешка ръка, да помогнат…
Когато почти се стъмнило, дошли няколко наежени мъже и през зъби казали:
- В нашето село непознати не вземаме! Махайте се веднага!... Веднага!...
… Едър , силен и храбър човек бил Дончо. Преди няколко години един турчин издъхнал в ръцете му… Можел и сега да понаправи нещо, но бил страшно уморен и отчаян.Зад него гълтала горчиви сълзи цялата му фамилия, а пред него стоели отпочинали и яки новозаселени девненци…
Дончо запрегнал и тръгнал пеш пред каруците по обратния път. Стигнал до познатата му вече река и по най-различни пътеки и пътчета се добрал до крайния извор до самия кайряк.
Разпрегнали и настанили добитъка и всички се тръшнали пребити и отчаяни на негостоприемната девненска земя. На другия ден насекли дървета и драка, с които си заградили нещо като дворче; нарязали саз и папур и си направили голяма колиба. Наловили си цял шиник риба и раци и на мръкване под звуците на силен жабешки концерт започнали да ги пекат и вечерят. Тъй, близо до водата, между сухоземни и водни змии и костенурки и сред много комари и черна драка, за Дончо и хората му започнал новият живот в българско, в девненско.
Лятото се изтърколило в много труд и мъки. Дончо често се срещал с девненци, общувал с тях и разбрал, че и те като него били изстрадали и измъчени българи – християни. Станала му ясна тежката и повратна съдба и на девненци, и на селото им. Всичко допирало до тези проклети турци, които от векове владеели българско.
Дошла есента. Идвала зимата. Колкото и хубава да била семейната колиба, на Дончо все му се искало да прибере хората си в къщичка, да е сред комшии, да не е като самотен дивак… Искал да стане човек. Копнеел да се премести да живее в село Девне, но не искал да се моли – от малък бил свикнал на достойнство и как да е глава не прекланял ни пред турци, ни пред българи.
Една сутрин пред неговия плет спрял на белия си кон кметът на Девне Дука - чорбаджи. Като го видял, Дончо си свалил калпака и попитал:
- И от тук ли ме пъдиш, чорбаджи?!...
Дука го гледал в очите и мълчал. После му рекъл:
- Не, не те пъдя… Ти си добър чиляк… Ти сам видя каква паплач преминава ката ден през нашия край… Прости ни за тогава… Ние искаме селото ни да е чисто, хората му да са добри… Иде зима… Имаш челяд… Дошъл съм да те прибера в нашето село, но… но имам едно условие…
… Разбрал Дончо условието и решил непременно да измине опасния път към земята, към двора, към къщичката и комшиите.Там, на север, зад кайряка, имало една къшла. Нейните стопани притежавали многоброен едър и дребен добитък. От тези хора си поревали и девненци, и кутлубейци, и карахюсеинци. Те се държали като зверове – бастисвали посевите и реколтата. Всявали страх и ужас у всички, готови били на всичко. Условието на Чорбаджи Дука било: “Прогониш ли ги – добре дошъл в Девне“.
Дълго мислил Дончо как да махне тези бабаити. Блъскал се с акъл, кършил едрата си снага, точил острите си ножове… Стягал се за най-лошото, но добре разбирал , че трябва да свърши работата тъй, че ония да се дигнат без да знаят на кого да си отмъстят.
След като обмислил и подготвил всичко, една вечер Дончо облякъл черните си дрехи, намазал лицето си с кал от Баджи гьоз, сложил черния си калпак, затъкнал ножовете с черните дръжки в черните кании, взел огнивото и яхнал отпочиналата си вече кобила Върбана. Със свити сърца жена му и децата му го изпратили без да знаят къде отива и кога ще се върне. Те дълго гледали в тъмната нощ пътеката, по която Върбана изтопуркала в посока на Балнъшката драка.
Щом наближил село Карахюсеин, Дончо кривнал наляво и през камънаци и овчи пътеки се изкачил на най-високото място. Слязъл от кобилата, навил нови черни навуща на четирите й крака и ги вързал със здрави тасми. С още по-здрава и широка тасма стегнал двете челюсти на Върбана, да не би случайно да изцвили. Качил се на кроткото животно, легнал с лице към потната му грива и без всякакъв шум се доближил до къшлата на бабаитите. Вързал кобилата за един глог, пропълзял като котка стотина метра и се озовал зад къшлата.
От предварителното проучване Дончо знаел, че в момента друговерците с добитъка си бастисват чужди имоти в далечни села. Знаел, че в къшлата били останали само жени, деца и стари хора, но и той имал жена и деца, които били на прага да станат отново хора…
Ударил Дончо три пъти християнския кръст, цъкнал огнивото, подпалил праханта и само за няколко мига дал огъня на къшлата от седем места. Докато се вдигнат пламъците и докато от тях грейне и светне чак до небето божие, Дончо препускал встрани от село Кутлубей. После по чакмашкия път се прибрал в колибата при жена и деца, които махнали скъсаните навуща от краката на Върбана и освободили муцуната на задъханото и запенено животно от широката стегната тасма. Жена му опипала черните ножове, видяла, че не са кървави и както винаги, не го попитала нищо…
… Над Девне се съмвало, когато жабешкото крякане идващо от Баджи гьоз изведнъж секнало. Кучето лаело като на вълк. Дончо грабнал ножовете и изхвръкнал от колибата готов на всичко…
Пред плета стоял на белия си кон Дука- чорбаджи – кметът на село Девня. Дончо го доближил и чинно си свалил калпака. Чорбаджи Дука скочил от коня и също снел своя калпак. После стиснал яката Дончова десница и му рекъл:
- Ти издържа изпита си… От ония поганци и помен няма. Харен чиляк си… Тогава сбъркахме… Ела да живееш в нашето село… Нека в него живеят дълги години твоите и нашите внуци и правнуци…
… Пренесъл се Дончо в Девне. Настанил се най-после и той като човек. С биволите си за няколко години разорал около петстотин декара място до изгорялата къшла и чак до образуването на ТКЗС в село Девня неговите потомци са се оземлявали, мъчили и радвали на труда си в тъй наречената Дядо Дончова нива.
От това събитие са минали повече от сто и петдесет години.Много неща са се променили, но тази местност от девненския район останала в паметта на хората с името ИЗГОРЯЛАТА КЪШЛА. Тя се намира по средата между село Неофит Рилски и кариера “Люляка“ на девненския Нов завод за калцинирана сода.
Такова е девненското начало на Дончовия род, такъв е бил приемният му изпит за девненско жителство – ИЗГОРЯЛАТА КЪШЛА!

Бр.49/1989, в.“Девненски възход”.