Selianin: Лично творчество

[Selianin]

ПРОПАДНАЛОТО ДАРЕНИЕ
(разказ)

Цял живот Петър Славов и съпругата му Елена бяха все на обществена работа, все пред очите и все в устите на хората от селото.
От десетина дни големи части от България бяха жестоко залети от наводнения предизвикани от незапомнени валежи и най-вече от некомпетентното и безотговорно управление на държавата, язовирите, реките и водните потоци. Пострадаха стотици хиляди хора, унищожени бяха десетки хиляди къщи, стопански сгради, училища, мостове, железопътни и шосейни съоръжения, селскостопанска продукция и животни. Имаше и удавени хора. По предварителни пресмятания загубите за страната възлизаха на около един милиард лева. Страната се гърчеше от продължаващата над пет месеца изборна и правителствена криза.
Радиото, телевизията и вестниците хвърляха обилна светлина върху сполетялото родината нещастие. Започнаха да се появяват съобщения за помощи от страната и от чужбина. Седемдесетгодишният Славов и шейсет и петгодишната му съпруга Елена по цял ден слушаха и гледаха по телевизията за голямата човешка трагедия и най-после дочуха, че БЧК организира събиране на помощи за пострадалите райони. Пенсиите и на двамата бяха много ниски. С пари не можеха да помогнат, но с дрехи можеха. Славов отиде и взе от най-големия общински магазин четири големи и хубави кашона и заедно с Елена ги напълниха с почти нови и отдавна непотребни на семейството му мъжки и женски облекла и обувки. Надиплиха ги вътре, затвориха кашоните, облепиха ги с тиксо и с големи букви написаха върху капаците им: “Дар от Източна България за пострадалите братя”. После ги натовариха в трийсетгодишния семеен москвич и Славов отпраши до общинския център да предаде скромното семейно дарение по каналния ред, с надеждата то да стигне час по-скоро до нуждаещите се.
Като не знаеше къде да отиде, Славов най-напред се отби в общинския здравен диагностично-консултативен център. Секретарката му каза, че директорът е в редовен отпуск и че тук никой не е чувал нито за БЧК, нито за събиране на дарения. Учуден и с попрекършен ентусиазъм, Славов отиде в общинското читалище. Там се пошегуваха с мерака му да прави дарение; казаха му, че с нищо не могат да му помогнат и се оплакаха, че самите те са много изморени от събора в Копривщица и че страшно се нуждаят от спокойствие и почивка.
Понеже пътят му минаваше край пожарната, Славов се отби и там. Оказа се, че началникът майор Пешев е в отпуск и че по неговия въпрос за дарението не могат да му помогнат. Мина и покрай общинската църква. Тя мълчеше с поставени три големи катинара на вратата и една забодена бележка от отеца, че е по неотложни погребения из района. Профуча и покрай сградата на Градския комитет на Отечествения фронт, но тъй като той беше отдавна закрит, там се помещаваха едни бабаити, които забогатяха на вълните на демократизацията. С тях Славов не искаше да има нищо общо.
Нямаше как, ще не ще, Славов реши да отиде при общинския кмет в общината. Там изгуби осемдесет минути, докато си уреди пропуск и го приеме заместник-кметът, тъй като кметът бил зает с важни бизнесмени, с които имал личен алъш-вериш. В общината лъхаше на лукс, хладина, безгрижие и разкош. Заместник-кметът каза на Славов, че засега чакат указания отгоре и му даде кураж да се надява, че може да дойде ден да потрябват и неговите “дрешки”.
Славов си тръгна обратно към къщи. Прибра москвича в гаража. Елена го чакаше с нетърпение. Беше сложила масата и започнаха да обядват. Тя беше радостна, че с техните облекла – чисти, изгладени и кътани с десетки години, ще помогнат поне на няколко изпаднали в беда българи. Славов не й каза, че не е успял да осъществи дарението. Той не искаше да й развали настроението, не искаше да помрачи радостта й, че и те са частица от България, че са съпричастни с мъката на немалка част от българския народ. Славов се преструваше на много доволен от уж направеното дарение и твърдо реши, колкото и да бяха бедни, утре да налее за десет пенсионерски лева бензин и да отиде с москвича до Варна, където може би щеше да намери кому да предаде кашоните с последното си съпричастие към България.
Бяха години, когато агрономът Петър Славов ръководеше селското стопанство на повече от сто и двадесет хиляди декара земя. Той беше ръководител от първа класа. Знаеше какво значи язовир, какво значи напояване и какво значи предпазване и отговорност за съдбата на хората, на земите и къщите им. Вече нямаше кадри като него. Наоколо всичко беше опустошено, изоставено или ограбено. Районът се беше върнал поне петдесет години назад и в него изплуваха мишките, които ден след ден се превърнаха в плъхове и хиени и ръфаха де що намереха.
Като се наобядваха, Славов и Елена пуснаха телевизора. По канал 1 предаваха директно от парламента дебатите свързани с големите щети и безотговорности по наводненията. Там народните представители и министрите демонстрираха колко са загрижени и колко са велики, а в същност бяха едни жалки мижитурки и безродни некадърници. Питаше се Петър Славов защо думи като народ, род, Родина, съпричастност, човешка солидарност и т.н. вече избледняха, вече не се чуваха, не се ползваха… Те, двамата с Елена, бяха в края на живота си. Все някак си щяха да го доизживеят този живот, но какво щеше да стане с техните синове и внуци?!... Какво бъдеще очакваше разнебитената ни държава?...
Да. Утре Петър с трийсетгодишния си москвич щеше да отиде във Варна и да направи скромното, но човешко семейно дарение.

*9.08.2005

[Selianin]

ПРЕСЕЛВАНЕ
(разказ)

От малък останах без родители, без братя и без сестри. Отгледаха ме чичо и стрина, които бяха бездетни.
Чичо много настояваше да следвам за агроном или зоотехник, а мене все ме теглеше към журналистиката. Започнахме с леки спорове, после изострихме отношенията си и един ден стигнахме до краен конфликт. Още е пред очите ми как чичо блъскаше с юмрук по председателското си бюро в селския народен съвет и ми крещеше:
- Иване, запомни! На нашето село му трябват местни агрономи, зоотехници и ръководители. Никаква журналистика! Или ще ме послушаш, или повече в къщата ми и в селото ни няма да стъпваш!
Приеха ме да следвам. Как я завърших тази журналистика и как се издържах, аз си знам. В село не стъпих. Писмо не написах и не получих. Ожених се в София. Имах работа във вестника. Наблюдавах и разработвах теми главно в областта на научно-техническия прогрес, бягах по конференции, симпозиуми и панаири, ровех се в безброй публикации и литературни източници. Трудех се в главното направление, по което се развиваше нашата промишлено-аграрна страна. По тези причини и от заклинанието на чичо от двадесет и три години за мен все едно не съществуваше родно село.
Неочаквано един ден главният редактор ме повика и ни в клин, ни в ръкав ме попита:
- Ти от кое село беше?
- От Китка - отговорих му аз.
- Давам ти три денонощия. Иди в Китка. Размърдай спомените си за родното огнище, за бащината стряха. Подишай въздуха на своето детство, напипай проблемите, надникни в бъдещето. Мене ме упрекнаха, че нашият вестник възпитава читатели-нечовеци, роботи и тем подобни. До месец искам от тебе актуален материал. Разбра ме, нали? – и с този въпрос шефът приключи с инструктажа си.
… Поех към родното село. Пръв влакът завъртя биографията ми назад, а надвечер автобусът ме стовари в село Китка, моята изходна точка като човешко същество и личност. Градското ми облекло, финните ми очила и лъскавото ми журналистическо куфарче ме правеха непознат за хората, които ме срещаха и които явно ме бяха отписали завинаги.
За час и половина посетих гробовете на майка и татко, разгледах стопанството, обиколих селото и минах през площада. Читалището беше затворено. Кметството тъмнееше. Паметникът на загиналите във войните за свободата и славата на Отечеството беше остарял, а снимките и надписите му се бяха поизхабили от времето и по всичко личеше немарата.
Когато най-после се стъмни, тръгнах към къщата на чичо. Като го знаех какъв чешит беше, очаквах най-лошия вариант на посрещане и блъсках главата си с един от друг по-непривлекателни варианти за нощуване. Впечатлен от асфалтираните улици, от стегнатите къщи и от добрата база на стопанството, аз мислех за чичовото пророкуване от ония години. Той твърдеше, че Китка ще увехне, след като до един заминаваме да учим всичко друго, но не и селско стопанство. Явно това не се е сбъднало. Селото се е простило с изостаналостта
и калта, а това никак не е малко.
Раздразнен от тишината, от чистия въздух и от рядката среща с някой човек, аз приближих дома, в който израснах. Почуках на портичката. След малко отвътре някой запали лампата, която огря целия двор. Едър и прегърбен старец подпирайки се с някаква тояжка тръгна да ми отвори, като кашляше на всеки две крачки. Трепна нещо в мене, трепна нещо и в него - моя чичо… Просълзени се прегърнахме силно и продължително…
- Ела тука бе, чичовото! Ще умра като пукал сам… Не идваш да ме видиш. Булка имаш ли, деца имаш ли? Разказвай, какво се бавиш? – в скоропоговорка питаше той.
- Имам чичо, имам… Ще ги доведа в най-скоро време… специално ще ги доведа - хълцах нажален до крайност аз.
- При мен не е добре. Стринка ти почина преди четири години.Очите й се изгледаха за тебе… Умря горката без да те види… аз живея сам. Колкото мога, мърдам между хората… Съществувам, ако може да се каже така…
Разгледахме къщата и двора. Надникнахме към съседите. Тишината, свежият въздух и самотата на чичо напълно пропъдиха от мен софийския шум и нерви и добих чувството, че не съм в родното си село, а в някой резерват.
Седнахме на масата. Печката бумтеше и даваше живот в започналата студена, есенна нощ. Наченахме вечеря и разговор.
- От две хиляди човека днес в Китка останаха да живеят цифром и словом двеста осемдесет и седем. Читалище имаме, имаме училище, детска градина къщи, ток, вода, асфалт, но хора… хора нямаме - въздишаше чичо. После ми разправи с какъв труд и с какви средства са преобразили селото. През няколко изречения все за стопанството му беше думата. Липсата на хора станала хронична и то едва смогвало. Чичо все търсеше причината в това, че навремето никой не го послушал.
- Ти помниш за какво се скарахме с тебе тогава - каза той. – Аз още тогава усещах докъде ще стигнем. Старите си умираха по реда. Тракторите и комбайните изтласкваха народа и работния добитък от полето. Останали без работа мнозина се изселиха в градовете, заминаха по строежите и оставиха Китка завинаги.
Вземах си мезе от кремвиршите, които носех от София и бавно отпивах от вечно хубавото чичово вино. Навън се появи силен вятър. Той започна да свири в комина и след някое време по плочите пред къщата заплющя студен, есенен
дъжд. Нощта обгръщаше все по-пълно и нас, и селото, и близката гора.
След моето заминаване чичо председателствал още няколко години. Скарал се с окръжните началства. Срещу едни избори се явил в окръжния комитет и си подал оставката. Казал без заобикалки, че му е омръзнало да го вика ден през ден председателят на окръжния съвет и да го тормози да изпраща все нови и нови работници за строежите и заводите на страната. Казал, че се отказва от председателството на общината, защото не иска един ден историята да свързва нерадостното обезлюдяване на селото с неговото име.
Като дългогодишен учител чичо станал отново директор на селската прогимназия. Избрали друг председател на общината. После друг и след туй още
много други. Сегашният кмет живеел в окръжния град , пътувал всеки ден и нямал нищо общо с местните хора.
След пенсионирането си чичо не се затворил в черупката си, а участвал според силите си във всичко, което ставало в нашето село. Годините се въртели една след друга. Успехите взели да намаляват, трудностите растели. Стопанството много пъти сменило името си. Много пъти се сменили и ръководителите му. Един след друг идвали и си отивали външни кадри – агрономи, зоотехници, лекари, фелдшери, учители. Според чичо направлението на главния удар в икономиката ни минавало встрани от нашето село. Двадесет и шест хиляди декара земя, триста крави и две хиляди овце от година на година губели своите стопани и все по-слабо отдавали възможностите си.
- Чичо, главният редактор ми иска нещо значително, нещо актуално и прочувствено. Помогни ми да трогна и него, и нашите читатели, които освен че са технократи, са и хора - помолих аз.
Старецът се извини, излезе навън по старческите си нужди, върна се, напали печката, седна тежко на стола, облакти ръце на масата и заразказва за бай Петър, тракториста. Добре си го спомнях от времето, когато през летните ваканции работех в стопанството като товарач на ремаркето му. Той беше добър, трудолюбив и много честен човек. Когато навършил възраст, пенсионирал се, но продължил да обслужва кравефермата с поверения си трактор. Държал фронта, както тук било прието да се казва. Големият син на бай Петър служел, като полковник в едно поделение в Пловдив, а дъщеря му преподавала химия в института в Бургас. Малкият му син Харалан завършил инженерство в Русе, върнал се на село и станал главен инженер на стопанството. Снахата била фелдшерка. Доста години живяло семейството на бай Петър в задружие и радост. Голямо щастие за него и жена му били двете внучета, които заедно с младите научили на труд и добро.
Хората в селото все намалявали и намалявали. Рядко се мяркали младежи. Бай Петър усещал,че нещо ще се случи и един ден това нещо дошло. Харалан уведомил и него, и майка си, че си е намерил по-хубава работа в окръжния град. От завода му осигурявали жителство и хубаво жилище. Щяло да е по-добре и за децата. Що се отнасяло до тях самите, той нямало да ги изостави. Шестдесет километра били едно нищо, щом вдигнели телефона я за болест, я за нещо друго, веднага щял да прехвръкне с колата.
… Дошъл най-тежкият ден. Една седмица преди да дойда в Китка един товарен камион спрял пред къщата на бай Петър. Той и жена му сновели напред-назад, кършели ръце и свивали устни от мъка. Късали се техните сърца и души. Харалан, снахата и внучетата товарели багажа и покъщнината. На улицата се събрали петдесетина човека и мълчаливо наблюдавали до болка познатата им картина. Едни от тях горкосвали бай Петър и жена му, а други си спомняли как се разделили със своите деца. Имало и такива, които съжалявали стопанството, което имало толкова много машини и електрификация, а оставало без нито едно образовано и технически грамотно лице.
Никой от управата на стопанството не се явил да изпрати главния инженер и семейството му. Управниците се занимавали с поредната реформа и хич не им било до този “дребен” случай. Те си падали по големите работи. По тях си падал и кметът, който чакал всеки момент да го изтеглят по-нагоре и изобщо не се интерисувал от този инженер и бъдещето на селото. Него не го боляло, че то оставало с четирима жители по-малко, че стопанството оставало без главен инженер, че селото загубвало своя фелдшер, а училището още двама ученика.
Когато камионът бил натоварен, бай Петър и буля Петровица се простили със сина и снахата. Тежка била раздялата им с внуците. Сълзите на младите и на старите, на децата и на зяпачите, течели на воля, но всички стискали зъби и мълчели, защото в селото имало горчив опит – много фатални думи при тези непрекъснати раздели и преселвания се обръщали в капитални причини за изостряне или замразяване на по-нататъшните отношения между младите и старите.
Тръгнала леката кола. Забръмчал и камионът с багажа. Щом те се скрили зад завоя, бай Петър и жена му заплакали като на умряло. По утвърдила се вече традиция хората от улицата влезли в двора на бай Петър, кокошките и кучето се сврели умърлушени в единия ъгъл и с разбиране им направили място. Покрусеният стопанин изкарал една кана с вино, подал я на чичо и казал с мъка: - Учителю! От тази кана пихме на моята сватба и на сватбите на децата ми… Пийни глътчица вино… учителю!... Отлетя… отлетя и последната ни надеждица…
Чичо взел каната, ливнал малко вино на земята и пророчески прошепнал:
- Петре, те пак ще се върнат! Не се отчайвай! Ще дойде ден и пак ще стане росна нашата Китка…
Вдигнал чичо каната и въпреки напредналата си възраст бавно, глътка по глътка я пресушил. Пресушил я и я строшил в каменния зид…
Вървял след малко чичо към къщи и все си повтарял наум: “Сега стопанството няма инженер, а селото фелдшер… Сега стопанството няма инженер, а селото фелдшер”…
Като се върнал в къщи, той извадил домашния си регистър на жителите на Китка, задраскал имената на четиримата новопреселенци, поправил числото двеста деветдесет и един на двеста осемдесет и седем и се предал на алкохолната и човешка дрямка…
... Нощта напредна. Легнахме си. С часове се въртях в леглото. Мислех си дали ще мога в оставащите ми два дни да напипам нещо забележително и поу- чително. Питах се с какво мога да трогна нашите технократизирали се читатели, които добре боравят с проблемите на научно-техническия прогрес, но мнозина като мен са забравили и родните си села, и гробовете на близките си. Влизам в положението им понеже, и те като мен, черпеха информация за състоянието и проблемите на нашите села само от вестниците и телевизията.Чак сега ми стана ясно кое е накарало моя шеф да ми възложи такава несвойствена за мен задача.
Опиянението от виното и дрямката правеха мисълта ми все по-ленива и несвързана. В главата ми пробягваха кадри от филма за дългото преселение на аспаруховите българи. Явиха ми се страници от масовото преселение към Бесарабията. Сетих се, че за сегашното преселение, което най-културно наричаме “миграция от селото към града”, все още нямаме достатъчно филми, пиеси и романи, но съм сигурен, че и на това ще дойде времето.
Сутринта ранобуден петел наруши тишината и ме събуди. Станах и тръгнах по улиците на разсънващото се село. Бродех из Китка и търсех нещо актуално, нещо поучително и трогателно за трудно вълнуващите се души на моя главен редактор и на нашите устремени към върховете на научно-техническата революция читатели.
Не знам защо , но все си мислех, че село Китка даде много ценни хора на нашата държава, но то, горкото, не можа да помисли за самото себе си.

*1988

[Док Холидей]

Евала!
Машала!
Ашколсун!
Продуктивност.
Балзак да ходи в задния двор на отритнатите от литературната фабрика )))
почни да групираш творбите (Балзак реализира 95 произведения от плана на "Човешка комедия")
"Селска комедия" (да не помислиш, че е гавра - просто взимам предвид nickname-а ти) ще е нещо наистина мастодонтско.