Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Selianin: Лично творчество

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Selianin: Лично творчество

    Харесва ми, че тук е отделено място за литература. Срам не срам, ще се опитам да публикувам мои лични творби. Някои от тях съм публикувал под същия псевдоним в Хулитенет, но там темите, които докосвам, не вълнуват достатъчно по-младите хора. Смятам, че не е грешно да ги включа тук. Ако нещо бъркам, моля да бъда поправен и спрян навреме.



    БАТИ МАЙОРЕ!
    (разказ)

    Влязох при секретарката на генерала. Както винаги, трийсет секунди преди заповяданото ми явяване, хубавата лейтенант Василева му докладва и точно на секундата той ме прие.
    - Майоре, времето дойде – посрещна ме делово ген. Петров и продължи: - Ти не се тревожи, всички ще си заминем… Ти ръководеше българския мозъчен център по разработка на най-съвършенните ракетки в света за унищожаване на нисколетящи американски вертолети направо на бойното поле. Прости се със своята Родина! Забрави своята задача! Зарежи електрониката! Захвърли научните си степени и секретни патенти! Не си спомняй, че България беше на десето място на земното кълбо по износ на оръжие и бойна екипировка! Запомни, че сега България е на сто и първото място в света по специзноса… Трудно ми е да ти заповядам, но преглътни: новият ни голям брат пое нашите трудности и ни замести успешно на вече бившите ни оръжейни пазари… Ние изнасяхме мръсни, жестоки и античовешки оръжия, а тези на новия ни голям брат са хубави, меки и много хуманни… България получи друго направление на развитие. Отивай си на село. Концентрирай своите знания и усилия в животновъдството. Ти си много умен и аз не се съмнявам, че ще постигнеш забележителни резултати. Мини през касата и получи полагащата ти се сума от четиридесет брутни заплати. Успех!
    …Прегърнахме се с генерала; излязох, целунах секртарката му, хубавата лейтенант Василева, получих си парите, сложих ги в една селска торба и след три часа тръгнах с двадесет и две годишния си Москвич към родния край. Моето родно село! От него тръгнах и там щях да умра. Колко тъжно… Колко скръб…
    За един месец се аклиматизирах към селото и старата родна къща. Свикнах със съседите и с цялата обстановка. Живеех сам, защото майка ми и баща ми бяха починали преди девет години при една катастрофа с автобус.
    Парите от девоенизирането малко по малко взеха да намаляват, да се топят. Вместо противовертолетните ракетки взех да сънувам неща от селското си детство. Започнах да ставам отпуснат и неорганизиран човек. За да спра този процес, реших всяка вечер на лягане да си правя оценка - разбор на свършеното и да планирам задачите за утрешния си ден. Все по-често започна да ме тревожи мисълта, че парите ми ще свършат и че, рано или късно, ще изпадна в критично положение. Трябваше да започна някъде работа или да открия свой бизнес. Но какъв ти бизнес при моята военна квалификация тук, в това забутано, родно село?
    Отидох при Любен, бея на селото, с който учихме тук до осми клас. Посрещна ме любезно. В резюме ми каза и ми предложи:
    - Майоре, ти беше най-добрия ученик в класа. Аз – най-слабия. Е, к’ва стана тя? Дойде време да работиш за мене, новия бей на нашето родно село… Аз запомних от казармата само един умен лаф от старшината - всичко тече, всичко се изменя. Така е. Учените ще слугувате на нас, тъпите… Туй пък ти го запомни от мене… Аз си останах само с осми клас. За разлика от тебе, днес аз вече имам не твоя раздрънкан Москвич, а модерен джип, лимузина и един пикап. Имам фурна за хляб и магазин; купих си триста декара земя, взех съседния язовир барабар с хижата и строя цех за колбаси. За мене бачкат и всеки ден ме гледат в очите сто и двадесет българи, турци и цигани… Имам пари. Фрашкан съм със стабилни приятели и адвокати, които ми помагат и ме насочват в живота и бизнеса, за което си плащам като поп… Имам и трима лични телохранители… Имам и две любовници… А ти…ти като те слушам… ти нямаш нищо… Ти си един умен български голтак!... На всичкото отгоре и жена нямаш…
    След дълго и, както стана ясно, много умно излияние, Любен ми предложи ей тъй, от съжаление, да работя при него като пазач на язовира и хижата и да му измивам всеки ден трите коли. Целогодишно, без почивен ден… За тази работа щял да ми плаща на ръка по цели шейсет лева на месец, а ако е много доволен от мен – и по пет лева премия през няколко месеца… И никакви писмени молби, трудови договори, осигуровки и други подобни държавни глупости…
    Естествено, обещах му да си помисля и да му се обадя допълнително. Той ми каза да не се мотая много, защото пак от старшината бил чувал, че морето хвърля каймак само веднъж…
    Размислих и реших да не приема работата при Любен. Започах всеки ден да обикалям селото, бившето ТКЗС, мерата и хората. Моите съселяни ми казваха, пък и аз го виждах, че тук не е за мене, че трябва да бягам към града, че тук всичко бавно-бавно, но съвсем сигурно умира.
    Една вечер моят съсед бай Кръстьо ми подхвърли идеята да си купя един пръч и с него да заплождам козите на хората. Таксата била пет лева на един сеанс; козите в селото били много, а въпросът със заплождането им бил на трагично ниво. Освен това, според бай Кръстьо, никой нямало да ме търси дали имам регистрирана фирма, счетоводство и касов апарат. Можело да мина и без патентен данък.
    Приех работата присърце, отидохме с бай Кръстьо до съседното село, спазарихме един едър и млад пръч за триста лева, едва го сместихме в задната част на Москвича и го докарахме в нас. Изкъпахме го, че много миришеше и го нахранихме съгласно предписанията на бай Кръстьо. След като се почерпихме солидно, моят приятел си отиде късно през нощта, като на изпроводяк ми каза, че ще ми прати интересен клиент още утре.
    Сутринта станах рано, нахраних пръча обилно и го напоих с вода. Приготвих си един ремък със синжир за връзване за врата и за водене на този нов осеменител на селските кози по местодомуване. Отидох до магазина и купих една бутилка мастика за стимулант, от тази дето я рекламираха всеки ден по телевизията. И тъй зачаках за клиенти…
    Взе де се мръква… Все нямаше и нямаше желаещи. Почнах да се тревожа, че няма да успея и в частния бизнес и че инвестицията ми ще отиде на халос. От тревоги не бях ни закусил, ни обядвал и стомахът ми взе да се обажда. Изпих двеста и петдесет грама мастика и започнах да вечерям, макар че едва-едва започваше да се свечерява. Точно в този момент чух тънък женски глас да ми вика от портичката:
    - Бати майоре!... Бати майоре!...
    Излязох на улицата, ръкувах се и се запознах с младата жена. Слава богу, първи клиент, първи късмет… При това – жена, и то много хубава.
    Почерпих пръча със сто грама мастика, от тая дето я рекламираха по телевизията, сложих му повода и придружен от Данчето (така се казваше първата ми клиентка) тръгнахме към тях. Моят пръч вървеше наперено, имаше направо боен, атакуващ вид и дух. Данчето се оплака, че нейната много млада козичка вече цяла година е ялова, защото в селото имало много кози и само един дърт пръч, който вече премалял от употреба и не вършел нищо. Между другото, не знам как, Данчето разбрала, че аз съм разведен от шест години. Някак си ни в клин, ни в ръкав, тя по пътя ми разказа, че работела в читалището, получавала сто и двадесет лева заплата, имала полувисше образование и била семейна. Семейна, но преди осем години мъжът й заминал с любовницата си за САЩ и до ден днешен не се обадил… Взела си една козичка, за да има с какво да се занимава и да подпомага издръжката си с козе мляко, сиренце и някое друго яренце, защото живеела сама и нямала помощ отникъде… Пък на всичкото отгоре била и бездетна.
    Стигнахме до тях по тъмно. Дворът беше подреден образцово, градинката светеше, сушината с вързаната козичка блестеше, лампите грееха… Без да му обясняваме нищо, козелът се позавъртя край своята клиентка, подуши я от тук от там набързо, обхвана го ентусиазмът, качи се върху това беличко, кротичко и чистичко природно създанийце и без никакво притеснение започна своята работа в новото за него село… Козичката се огъваше, усукваше и нагаждаше. Процесът протичаше много правилно и много успешно… Аз от дете не бях наблюдавал таковане между животни и колкото повече продължаваше работата на пръча, толкова по – мъчно ми ставаше, че вече от шест години не бях се докосвал до жена… Огледах се и видях Данчето да разстила на пода зад мен една бала с меко и дъхаво планинско сенце…
    - Бати майоре… да оставим животните насаме… Ела… ела… бати майоре – ми каза тя и ме повлече към сенцето… Тялото й трепереше… Как и за колко време сме се разсъблекли, не мога да си спомня, но добре си спомням, че Данчето пожела в началото аз да легна отдолу, защото от осем години не била виждала мъж и можело да я боли…
    Данчето, поне десет – дванайсет години по-младо от мен, бавно и внимателно се нахлузи върху мене и започнаме едни добре премерени, отдавна непрактикувани и от двама ни, движения, гърчове и стонове… Хърлих едно око на другата двойка и видях, че моят пръч бичи яко, а от устата на козичката вече тече пяна… Тъкмо си помислих, че трябва да намеря начин моят пиян от мастиката пръч да даде малка почивка на козичката и в този момент Данчето ми прошепна:
    - О-о-о-х, бати майоре, премаляха ми колената, дай да се сменим…
    … Сменихме се… Застанах аз в активна, атакуваща, тъй да се каже позиция… Отдолу Данчето взе да пуска пяна отвсякъде… Гледам другата двойка: пръчът ми бичи, та са се пука… Козичката се гъне, но не плаче, не умира, а сякаш се въздига… При нас положението става по-друго: аз вече премалявам, но все още се държа, а Данчето само повтаря: “Ох, бати майоре! О-о-о-х бати… майоре… Още бати майоре… Още… Искам още… Още много, много искам… Давай… давай без притеснения и без… з-з-з-адръжки-и-и-иии”…
    Продължаваше пръчът, продължавах и аз… Почнах да си чертая планове за бъдещето… Козичката ще близни. И Данчето (бездетна досега), и тя ще близни…
    ще заживеем като хората…
    В този миг усетих как два миризливи крака ме обхванаха през раменете, нещо се стовари върху мен, една влажна муцуна ме захапа за косата и един горещ, лигав, натопорчен инструмент ме опипа отзад и тъкмо да проникне в мен, аз се събудих целия потънал в пот… Едва се отървах… Моят измислен в съня ми пиян пръч щеше да ми види сметката…
    … Събудих се в служебната майорска канцелария. Задрямал съм на бюрото си… Вратата сякаш се отвори… Сякаш влезе ефрейтор Никодимов и ми каза:
    - Господин майор, генералът звъни лично и Ви кани на разговор… Сигурно ще е за хубаво, господин майор…
    Измих си лицето, потегнах си униформата и закрачих към генерала. Той за мене беше един побелял супермозък на седемдесет и пет години, български патриот на ента степен… Той беше главния шеф на нас – водещите конструктори на спецназа… За какво хубаво можеше да ме вика, като всеки ден ни очакваше съкращение…
    Влязох и вместо секретарката, лейтенант Василева, видях новия секретар на генерала - подполковник Атлантичков. Той влезе при генерала, след пет секунди излезе и ми каза:
    - Влизай! Американецът те очаква…
    Влязох. Докладвах за явяването си, както е по устав. Генералът и цивилният американски младеж си размениха няколко думи и генералът ми каза на английски:
    - Майоре, оставям ти служебната кола и спецгрупа от ВКР и Военна полиция. Твоят американски колега е изпратен да се запознае с теб лично… И така, до утре сутрин, господа…
    Останахме двамата със Смит. Излязохме навън. Спецовете вървяха пред нас, след нас и в страни от нас. Отидохме към служебната кола. Смит се намръщи и ми прошепна да освободя и ВКР-то, и военните полицаи…
    Изпълних искането му, но нашите хора взеха да негодуват… Смит им каза:
    - Вие сте свободни. Аз съм личен гост на господин майора… Той, и само той, ще отговаря за мене…
    Спецовете, окомуш момчета, се подчиниха, подчертавайки дълбокото си уважение към представителя на новата велика братска армия…
    Качихме се на моя Москвич. Отидохме на хижата, на която по-рано водех моите колеги – руските конструктори на малки, преносими ракетки за сваляне на американски вертолети.
    Вечерята беше същата, както по-рано (когато посрещах руските колеги).
    Тръгнахме си след полунощ. Смит чак тогава ми каза в колата, пардон - в Москвича:
    - Бати български майоре, аз работя по същата, Вашата тема… По договореност между нашите страни и министерства, след две седмици трябва да си при мен, в моя конструктивен отдел. Запознаха ме с твоите разработки, твоето място е при нас… Ти си отишъл много, ама много напред…
    - Чакайте, не мога току-така. Трябва да докладвам на генерала… Аз съм обвързан със задължения по служебната и държавната тайни… Аз съм се клел в името на Родината и без нейно разрешение… За мене България е над всичко…
    - Остави тези глупости… За каква Родина ми говориш? За каква България?... Днес Вашият генерал беше на работа за последен ден - ми каза младежът. После продължи: - От утре мисли само по една тема: РАКЕТКИ ЗА СВАЛЯНЕ НА РУСКИ БОЙНИ ВЕРТОЛЕТИ ОТ НАТОВСКИ ПЕХОТИНЕЦ ДИРЕКТНО НА БОЙНОТО ПОЛЕ…
    … Будилникът иззвъня. Събудих се и този път станах, не се огънах. Главата ми тежеше като оловна. Откакто започнаха съкращенията и военната реформа в България, всяка вечер пия лексотан, за да спя. Тези хапове ме съсипаха… Смлях се да сънувам какви ли не глупости…
    Избръснах се, оправих всичко в квартирата и отидох в нашия уж секретен български институт. На портала ми извършиха рутинната проверка. Спецовете бдяха за Родината. Видях някаква американска дипломатическа кола до входната врата на сградата. Козичката, Данчето и моят пръч бяха сладък сън…
    Влязох в работната си канцелария. Всичко беше същото. Само аз не бях същия.
    Точно в десет часа и тридесет минути на вратата ми се почука. Влезе конструкторът от моя отдел - старши лейтенант Младенов, представи се по реда и докладва на английски:
    - Господин майор, днес за мене е велик ден!... Не съм мигнал тази нощ, но открих нещо страхотно…
    - Казвай, Младенов! Казвай какво откри! – прекъснах го аз.
    - Открих слабото място на вертолетите…
    - На кои вертолети?
    - Как на кои?... На руските… Нали тях ще сваляме вече…
    - Младенов, остани и ги сваляй ти!... Аз си заминавам, с руснаците никога няма да воювам… Разбираш ли!... Ни-ко-га…
    - Прав ти път, господин майор! Аз пък оставам и ще ги свалям! На мене не ми трябва Родина! Новите братя поне имат пари и знаят да плащат за мозъчна дейност…
    - От кога взе толкова много да знаеш? – попитах го аз.
    - Майоре, майоре… колко закъсняваш в развитието си… От тази сутрин генералът го няма. Тук има един млад американец… наш колега. Извика ме на двучасов разговор. Пита ме какво мисля за Родината, за клетвата и за парите… Каза, че много харесал и отговорите ми, и нашата разработка, и че след две седмици трябва да съм на работа в конструкторското му бюро в Америка. Нашата документация вече била там отдавна…
    - Нещо друго не ти ли каза?
    - Предай на господин глупавия майор моите сърдечни поздрави и пожелания за успехи на селскостопанския фронт – това ми поръча и това ти предавам бати майоре…
    Излязох и си тръгнах за квартирата. Беше ми писнало от всичко. Животът ми беше загубен безвъзвратно. Кой път да поема? Как ще живея по-нататък? Та аз вече съм на четиридесет и шест години… Ама, че безпътица… п-ф-у-у-у…

    *2004 г.
    Last edited by Selianin; 28-02-2006, 20:57. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение
    Аз съм селянин по рождение, но не всички селяни са мои братя!

    #2
    .
    Last edited by ; 20-03-2006, 22:14.

    Comment


      #3
      Поради късното ми включване във форума, изпуснах подходящия момент за тази публикация - 19.02.2006 г., за което съжалявам.
      .................................................. .................................................. ....


      СРАМ МЕ Е,
      АПОСТОЛЕ!

      Дяконе,
      Бесилото
      сънувах
      във захлас,
      га
      в съня ми
      ти почука
      снощи
      в късен
      час.

      От леглото
      скочих
      с ряз:
      посрещнах те,
      прегърнах те,
      целунах те,
      поканих те
      в дома си
      аз!
      Говорихме
      си дълго
      с тебе.
      Срамувам се
      от себе си,
      Апостоле!
      Тъй
      започнах аз…
      Не сме
      народ добър,
      нали?
      Главите ни
      наведени
      са пак.
      Скарани сме
      много,
      (ама много!)
      помежду си.
      Вождовете ни –
      без брой!
      Без чет!...
      Нямаме
      със тях
      късмет…
      Ех,
      нямаме
      със
      тях
      късмет!

      Разбрал си,
      знам:
      нямаме
      Султан.
      Без фес…
      имаме
      наместник
      днес!

      България –
      с половин снага!
      България –
      в плен
      на
      българе-
      убийци!
      И
      кръвопийци!

      Младите –
      немили,
      клети,
      недраги -
      далеч,
      на гурбет
      по целия
      свет!...
      Милиони
      бедни,
      гладни,
      болни!
      Отчаяни
      българе…
      Апостоле!!!

      Тефтер
      разгръщаш.
      Дириш
      прапрадядовата
      къща.
      Знам:
      с много плам
      в оназ
      пракъща
      тук
      прадядо ми
      силно
      те прегръщал;
      с него комитет
      сте основали
      и за българско
      мечтали…

      Апостоле,
      българ’те
      онез
      ги няма
      вече
      днес…
      Напусто
      дириш
      по села
      и паланки,
      по баири
      и чукари
      верни
      стари
      твои
      другари.

      Дяконе!
      Пасувам.
      Гладувам.
      Псувам.
      Гласувам…
      Срам ме е за мен!
      Срам ме е за всичко!
      Срам ме е за всички!
      Недостойни сме
      за твоята мечта!
      И за твоята борба!
      И за твоята душа!
      И за твоята сълза!
      Не плачи за нас,
      Апостоле!

      Ти искаш
      пак
      комитет
      да основем,
      народ
      да поведем.

      Готов съм!
      Но кой?
      Кой
      ще поеме
      по наш’те
      дири
      Бати
      Дядо
      Василе?…

      От време оно
      все чакаме
      от някой
      друг
      свобода.
      А, ти…
      ти искаше
      … сами
      да се
      направим
      свободни!
      Сгрешил ли си
      с нас?
      Дяконе…
      Пешман ли си
      с нас?!...
      Господи наш…
      Неповторими!
      Безгробни!
      Непрежалими!
      АПОСТОЛЕ!!!???....

      *19.02.2005
      Аз съм селянин по рождение, но не всички селяни са мои братя!

      Comment


        #4
        Разказът е много интересен. Поздравления
        "No beast so fierce but knows some touch of pity."
        "But I know none, and therefore am no beast."

        (Richard III - William Shakespeare)

        Comment


          #5
          Поздравления и от мен! Разказа е много добър и е така е братле............!
          Чакай да ти разкажа и аз нещо след майорската си служба - един ден на пенсионера....Само да не превърнем форума в "кошче за душевни отпадъци" - Занимава ме се и дано да сме с нещо полезни!
          СПОДЕЛЕНО
          В оная съботна сутрин, както обикновено четейки мнения в сайта на НД”Традиция”, където пишеше, че възстановката “Шипченска епопея 1877 г.” е в ход, си помислих – “а аз какво се мая още”, грабнах от стената закачената пушка “Снайдер” и почти на бегом се озовах при “Никалаич”. Намерих го, както винаги в онази възрожденска къща, в Шумен, където обстановката ти навява атмосферата на дух от онова време, време на бунтовници за свята свобода.
          Николай Божилов – така се казва човекът с ръце на реставратор от Историческия Музей в гр. Шумен и един от основателите на “Странджата”, а после на РК на “Традиция”-Шумен.
          Усмихна се и с ведро лице каза :
          - Влизай, тъкмо си цепя дърва за печката! Я... дай да видим какво ми носиш?
          - Ами…. един “Снайдер”, Никалаич, от 1865 година е. Била на турски аскер, а след това на партизанин от село Златар, издялал си е петолъчки на приклада. - казах с развълнуван глас. - И нали знаеш,… пак сме на Шипка!
          - Да-а! - каза утвърдително и с искри в очите, погледна към ръцете ми.
          - Я, я дай тая “пущина”! – огледа я внимателно - Хм, пълна е с история, засърбяха ме ръцете, ще я реставрирам ! Ще стане, нека да и “побая” малко! – усмихна се! - И да знаеш има майстори на оръжие, но и ние реставраторите не сме за подценяване! Е, това е дълго за обяснение, но нали на Шипка, трябва да покажем героизма на опълченците, нищо че сме “турци”. – и продължи - Да знаеш Ицо, на Орлово Гнездо, първата атака на турците са посрещнали шуменските опълченци в състава на I и IV дружина.
          Щракна два, три пъти с пушката и каза:
          - ЩЕ СТАНЕ, “Снайдера”! - стиснахме си ръцете, пихме по едно малиново вино, бъбрейки сладко за Шумен, “Традиция” и възстановката на Шипка.
          Останах възхитен от реставратора, освен че е майстор на “железата” от миналото, връщайки им живота със сръчните си ръце, той е и отличен познавач на историята.
          Взехме си довиждане и в четвъртък сме в “клуба”!
          о.р. майор инж....................


          С уважение: xr100
          Last edited by xr100; 28-02-2006, 16:22.

          Comment


            #6
            ЗА XR100 !!!
            Поздравления за разказчето, знаеш ли прилича ми на онези дето ги пишехме в училище едно време - съчинение по преживяно!!! Супер е много ми хареса, а и правописа е добър, на мен, като магистър по българска филология, това също ми прави впечатление!!! Успех и занапред!!!

            Comment


              #7
              Ще помоля в подобни теми да не се правят такива отклонения свързани с правописа на отделна дума или произхода и.
              Потребителят е направил тема, в която да представи част от личното си творчество(поздравления за това, че я е поставил на правилното място във форума) и където други също могат да представят свои творби или просто да изразят някаква оценка на изложеното. Нека проявим необходимото уважение и да се опитаме да запазим темата максимално чиста.

              Ще си позволя да поставя и връзка към една сходна с тази тема:

              Форумен Правилник

              Comment


                #8
                За жалост и двете произведения са много близо до реалноста . Харесаха ми, но има какво още да се желае. Особено при втория.
                "...времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме." В. Левски


                Приемайте промените, но не изменяйте на ценностите си.

                Comment


                  #9
                  Радва ме вниманието към мен - един от милионите български селяни. С най-голям интерес прочетох мнението на Alexa. Допускам, че имам правописни, политически и много други грешки. Гледам (отгоре) адресът е към писаното от xr100. Приемам критични и унищожителни оценки. Но не мога да не подчертая, че и уважаемият (или уважаемата) Alexa, магистър по българска филология, "случайно" е написал(а), че "правописА" е добър, вместо "правописЪТ" е добър...
                  Но, това са подробности... При това много важни... Все пак аз съм не магистър, а само КАЛФА НА СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ НАУКИ.
                  Това, разбира се, е в кръга на другарската шега....
                  Вероятно ще омръзна на мнозина от Вас, но ще публикувам още мои "произведения" на военно-патриотични и други граждански теми...
                  Правото да ги четете, поощрявате, критикувате или отминавате с безразличие е Ваше.
                  Last edited by Selianin; 28-02-2006, 21:56.
                  Аз съм селянин по рождение, но не всички селяни са мои братя!

                  Comment


                    #10
                    Selianin, не се притеснявай да пишеш още подобни произведения. Не знам за другите участници, но поне на мен не ми е скучно - нямам много познания за селския живот и бит и ми е интересно.
                    "No beast so fierce but knows some touch of pity."
                    "But I know none, and therefore am no beast."

                    (Richard III - William Shakespeare)

                    Comment


                      #11
                      Dinain,
                      Никак не е трудно човек, като премине шейсетте години, да се изложи съвсем и напълно... Приятно ми е, че се обаждаш... Ако имаш възможност и желание, чети моите "творби"... Имам за всеки ден по нещо... Благодаря за вниманието. Лека нощ!
                      Аз съм селянин по рождение, но не всички селяни са мои братя!

                      Comment


                        #12
                        Нещо и от мен.Дано да ви хареса!
                        Самодивата

                        Слънцето се спускаше все по ниско над хребета на планините на запад. Венсан караше доста разсеяно, наблюдавайки неправдоподобно огромната и неестественно цикламена топка която висеше вече съвсем ниско от лявата му страна. Да, природната картина си я биваше, и той спонтанно отвори прозореца за да се почуства по-близо до всичката обкръжаваща го красота. Не се получи… Заедно с ароматът на бор и някакви билки отвън нахлу и гръмотевичният тътен на двигателя. Този мощен и нисък звук който той така харесваше, сега му се стори много неуместен и той се опита да си представи как ли изглеждаше всичко отстрани – огромен и почти заспал горски масив, прорязан от криволичещ път и изведнъж целият този грохот от неговото чудовище който сигурно се чуваше от километри. Вятъра влизащ през прозореца разроши русата му коса и доста неприятно духаше в късия ръкав на фанелката му. “Обаче вечерите тук са доста хладни” помисли си Венсан и отби встрани за да се облече на спокойствие – не му се искаше да затваря прозореца. Дръпна коженото пилотско яке от съседната седалка и излезе навън осъзнавайки че всъщност отдавна подсъзнателно се е опитвал да намери начин да се пораздвижи. С удоволствие се протегна усещайки че все пак се е схванал.
                        - Да, човек залепва за теб, приятелю. – каза той на глас и с удоволствие и любов потупа Хемикудата по лъскавия хълбок. Облече якето и с задовоство отбеляза че никога не му омръзва да се наслаждавя на гледката на неговия “анаболен изрод”. Беше отделил толкова време на тази кола, че всяка жена би се почусвала крайно засегната ако разбереше. Но пък резултатът си го биваше – Plimouth Barracuda, с огромен 440 – кубически инчов HEMI двигател (хемикуда), това са близо петстотин коня. За повечето влюбени в muscle cars това е повече от достатъчно, но не и за него. След доста работа добави два огромни турбокомпресора Paxston-novi с двустъпални интеркулери, и за екстремален форсаж – N.O.S. – Nitrogen Oxide System или както я наричаха приятелите му – “нитроженка”. Системата впръсква райски газ в цилиндрите намалявайки температурата им и ето чудо – 20% мощност допълнително. По най-скромни преценки мощноста в този момент надминаваше 1000 коня – наистина безумна стойност. Оказа се че с това нещата не свършиха – беше почти невъзможно да се кара такова неуправляемо чудовище, и както се изрази една негова позната, която реши че може да се справи с колата, (но много бързо слезе) това е като да се опитваш да белиш краставица с мощен моторен трион. Наложи се прекалибровка на елементите на окачването и нови (и много скъпи) газо-хидромагнитни амортисьори на Delphi, ново кормилно управление с променливи характеристики и различни колела и гуми. Като за капак нови седалки от МОМО с четриточкови колани – абсолютна необходимост при тези параметри. И най-важното за всички останали които си нямаха и хабер какво се крие под ламарините – външния вид. Един приятел на Венсан, който бе художник така хареса колата че му я боядиса безплатно. Боядиса е слаба дума – Хемикудата беше изрисувана в змийска кожа, започваща с почти черни, тъмнозелени люспи върху покрива и капаците, изсветляващи до изумрудено отстрани и завършващи с почти жълт електриков цвят в долната част на вратите праговете и калниците. Отровна работа… Не автомобил, а демон -реален, истински демон с гръмотевичен глас, оставящ след себе си не миризма на сяра, а на високооктанов бензин и изгоряла гума.
                        Цялата тази красота сега стоеше безмълвна до пътя и тихичко пропукваше истивайки. Мараня от струйки горещ въздух се издигаше над хрилете на интеркулера. Венсан си спомни че едно от момичетата с които излизаше му каза че колата отивала на цвета на очите му. Какво ли щеше да каже тя ако го видеше сега – зелена кола, зелени борове, и призрачна зеленикава мъгла спускаща се заедно със слънцето. Той изведнж си помисли че всичките истории които беше чувал за това място сигурно са дошли на ум на този който ги е съчинил в такова време. Качи се и подкара надолу по пътя, и макар че трябваше да бърза, караше по-бавно и от главата му не излизаха мислите за мистичните истории които разказваха малкото минаваши през този район шофьори. Повечето бяха тираджии а той знаеше че както и всички други хора чиито професии са напрегнати и стресиращи, така и тираджиите са достатъчно суеверни. Това че всичките разказваха почти едно и също едва ли можеше да се приеме кото подвърждение на историите им. Пръв такава история му разказа приятелят му Ларс. Преди няколко години шведът претърпя тежка (но се оттърва с леки травми) авария минавайки с Кенуорта си през този район. Венсан го навести в болницата, където той се лекуваше не толкова от счупени ребра и натъртвания, колкото от преживения стрес. Спокойния и немногословен Ларс, сега не си намираше място, и не го сдържаше да разкаже всичко което беше преживял. Като начало трябвало да прекара десет тона първокачественно уиски, и докъто разгеждал картата за да види пункта за дестинация, видял и този видимо по-кратък път през планините. Нещо не много хубаво свързано с този път се въртяло някъде дълбоко в подсъзнонието му, но той решил това е заради репортажите които разказвали за блокираните през зимата в планината от снега коли. Сега обаче бил месец август и Ларс тръгнал без много-много да му мисли.
                        По пътя спрял да хапне в една селска кръчма, и когато дядката с каскета, който явно бил и барман и сервитьор и готвач, му донесъл порция наденички с боб, съвсем невинно се поинтересувал хубав ли е пътят през планината. Резултатът бил впечатляващ – няколко съвършинно различни изражения на лицито на дядото се сменили само за секунда, той погледнал навън, видял огромния тир на Ларс, отново го погледнал с някаква смесица от страхопочитание и съжаление и се отдалечил мърмореики си нещо под носа. В този момент зад гърба си Ларс чул най-дивия и смразяващ кръвта кикот, който бил чувал през живота си. С усилие на волята той се накарал да се обърне съвсем бавно, и видял мъж на неопределена възраст с вид на клошар. Онзи спрял да се смее също така внезапно както бил започнал и казал със тънък и дрезгав глас:
                        - През планината значи…Е, добре щом не ти е мил живота…
                        - Какви ги говориш – попитал го Ларс при който моментния уплах започнал да се сменя с нарастващо и усилващо се раздразнение.
                        - Самодивата…Там…живее…самодивата… Никого не обича…Никого не пуска да мине... когато е сам де…И мрази мъжете…Тя може всичко…да ти спука гума…когато си в завой…да събори върху тебе дърво или камък…а най-обича да разсейва мъжете…та да се пребият…сами… много е красива…Самодивата…
                        И след този брътвеж той се прибрал обратно зад по-далечната масичка и замлъкнал сякаш са го изключили.
                        Ларс станал – апетитът му бил изчезнал, и изведнъж усетил че несъзнателно е извадил автоматичният Colt 45-ти калибър и силно го стиска в ръка. Ама че простотия. Прибрал пистолета и тръгнал навън. Барманът явно доста поуплашен от израза на лицето му подтичвал отзад и извинително дърдорел:
                        - Пешо, местния идиот, прсото преди години катастрофира в планината и оттогава нещо се побърка…- И после изведнъж ставайки по-сериозен бавно и разбрано казал – Не минавайте през планината.
                        Ларс ядно се изплюл и се покатерил в кабината. Разбира се и дума не можело да става да се върне и да обикаля. Запалил и внимателно подкарал. Обаче пътят бил прекрасен – леко занемарен но с безупречна настилка, достатъчно широк и бърз. И най-важното никакво движение. Минал 20, 30, 50 километра и нищо необичайно. Ларс карал вече съвсем спокойно и си мислел че всичките 250 километра ще са детска игра, когато я видял…
                        Всички опити на Венсан да го накара да даде някакво описание се оказаха напразни. “Красива” беше казал Ларс и с това всичко приключи. А тогава Ларс просто бил толкова впечатлен че не могъл да откъсне поглед от тази красавица която стояла но банкета и мило му се усмихвала, махайки му с ръка. Някак със закъснение разбрал че тя е абсолютно гола, както и това че с тази скорост няма да може да вземе неочакванно острия, сякаш появил се отникъде завой… Многотонното чудовище на тира буквално издухало мантинелата и се понесло надолу по урвата. Ларс стискал волана и натискал спирачките, докъто един особенно свиреп удар не го изхвърлил през стъклото напред. Падането било много болезнено, и премятайки се през ниската растителност, която съвсем не омекотявала камъните отдолу той видял как камионът спрял сред един сипей и пламнал почти целия, някак изведнъж. После загубил съзнание. Свестил се от ураганен вятър който носел разни изсъхнали клечки и листа из въздуха, съпроводен от гръмотевичен тътен. Погледнал нагоре и видял че над него виси армейски хеликоптер МИ – 17. Усмихнал се и отново загубил съзнание. Свестил се окончателно в болницата. Спасила го сптниковата система за свръзка и навигация на камиона, която автоматично изпратила сигнал за бедствие при катастрофата, преди да изгори.
                        Венсан мислеше за това и за други подобни истории които беше чул оттогава но от непознати хора, и касаещи други, трети лица, и разглеждаше величественната панорама наоколо. Той не вярваше в тях, заклет материалист той беше единственно сигурен в ръкотворното торнадо от огън и метал, скрито (но не напълно) под капака, и във огромния Desert Eagle ’50 който така привично тежеше под лявата му мишница. Ниската скорост която поддържаше в момента акустично се изразяваше не в гръмотевичен тътен, а в ниско дрезгаво гъргорене, подобно на звука от дълбочинен каменопад, нейде дълбоко в земните недра. Той изведнъж се разсмя на глас, и си каза “коя ли ще е тази храбра самодива, която ще дръзне да се изпречи пред това чудо”. С тези мисли той лекичко настъпи газта и дрезгавото гъргорене се смени с кадифен рев, оборотомера показа 1000 оборота отгоре, докъто скоростомера подскочи с 45 километра. Сега вече отново чустваше че всичко е под контрол, и той сам си се присмиваше заради мислите които го бяха обзели. Просто караше и се наслаждаваше на тази чудесна лятна вечер. Такаа…разклон. Венсан намали, а после и съвсем спря, за да разгледа по внимателно, защото доколкото си спомняше тук отбивки не трябва да има (доколкото може да се вярва на картата). Да, работата е ясна. Отбивката наляво изглеждаше неизползвана много отдавна, тя водеше плътно покрай склона на планината който се издигаше стръмно от лявата и страна, а най отпред, подпрян на един камък се виждаше стълбът, на който се мъдреха знаците за затворен път и опасност от падащи камъни. Десния път беше като че ли по употребяван, той се спускаше леко надолу и заобикаляше опасния участък. И въпреки това на Венсан не му се минаваше по него, но трезвия разум взе връх и той зави надясно. Вече беше изминал няколко километра, и доста се отдалечи от хребета на планината, когато пътят отново промени посоката си и отново започна да се приближава към посоката преди отклонението. И тогава (а стига бе!) след поредния завой, той видя че пътя напред беше затворен. Огромен бор беше паднал напреки на двете планта и нямаше никаква възможност да го обиколи. Тфу, мама ти…Венсан изкрещя през прозореца такива думички, че всяка уважаваща себе си самодива, ако такава съществуваше щеше тутакси да си запуши зачервените уши. Еми-и това е, няма как. Той ядосано обърна колата (с вой на гуми и облак дим) и след малко вече беше отново на отбивката. Явно съдбата ми е такава – и той внимателно обикаляйки падналите на асфалта камъни и канари тръгна по лявата отбивка. Явно не целия участък беше опасен, на някои места по склона отляво растяха ниски храсталаци, и на тези участъци не беше паднал нито един камък. Съсредоточен Венсан си говореше сам:
                        - Така-а, този по-добре да го обиколя отдясно, леко само да не закачи отдолу. Я какъв дълаг равен и прав участък, няма никакви камъни а на склона нищо не расте. А това до огромния камък вдясно е ТЯ!!!
                        Не вярваше на очите си – небрежно облегнала гръб на твърдия камък там стоеше невероятно красива жена – водопад, не, неубоздана грива от пшеничени коси се спускаше към раменете и, две огромни леденостудени синьозелени очи го гледаха насмешливо и предизвикателно. Наистина не носеше никакви дрехи и погледът му се спускаше по съвършенното и тяло бавно надолу, въпреки магнетичната сила на погледа и от който беше почти невъзможно да се откъснеш. Нещо висеше на изящната и шия, и погледът му се плъзна по тънката сребърна верижка надолу, там където тя се събираше между гърдите и. Самите гърди бяха учудващо големи напрегнати и с такава безупречно геометрична форма, че при други обстоятелства той би рещил че тук си е казала думата съвременната силиконова индустрия. Гледката така го разконцентрира, че не можа да разбере, какво всъшност виси на края на верижката. Той отново вдигна поглед към лицето и – сладко чипо носле плътни леко приотворени устни и високи скули – красиво и чуственно, но очите толкова изпъкваха, че всичко останало бледнееше. Докъто зяпаше Венсан се изравни с нея и видя че тя му праща въздушна целувка, но погледът и стана леден и пронизващ. В този момент той не толкова видя, колкото почуства че нещо се промени в света който го обкръжава. Някакво подсъзнателно чуство го накара да се завърти на ляво и да погледне по склона нагоре… Цяла лавина от каменни блокове, някои с големината на автобус се спускаше по склона към него, и то на участък от близо триста метра…Отново рязко се завъртя надясно но там вече нямаше никой. Това беше краят. Тялото му отново реагира преди мозъка – първа, газ до дупка и плавно отпускане на съединителя. Четвърт секунда по-късно, когато смазващото ускорение вече го беше залепило за седалката, дясната му ръка натисна бутона на “нитроженката” и това почти спря дъхът му. Преди време той почти на шега “издуха” един мазен тип с чисто ново Ламборджини, пред един хотел в Монте Карло. Сега обаче залогът беше живота му . Зад него канарите вече прелитаха през платното, но тй беше четвърт секунда преди фронта на лавината. Малко се забави с преминаването на четвърта и няколко ситни камъчета изчаткаха по колата, но той нямаше време да мисли за това – скороста се приближаваше към двеста километра, а отпред липсваше цяло парче платно – близо двадесетина метра се бяха свлекли няколко метра надолу… В левия край дъждовете валяли през годините бяха нанесли полегата купчина чакъл и използвайки го като естественн трамплин Венсан прелетя над дупката и се приземи доста твърдо но успешно от другата му страна. Докъто летеше не си свали кракът от газта и защитата изключи двигателя за да не гръмне от свръхоборотите. След дългите спирачки настъпи тишина, и той знаеше че и този път е прескочил трапа (и в двата смисъла). Облакът прах който вдигна лавината обаче го настигна и обгърна колата. За повече от минута настъпи тъмнина, която така и не се разсея докрай. Тогава Венсан осъзна че навън прахта е покрила колата затъмнявайки по този начин стъклата. Отвори вратата и погледна навън – тишина. Излезе и се огледа в сгъсяващия се вечерен мрак всичко което му се случи преди малко изглеждаше съвсем в кръга на нещата. Слънцето беще залязло и небето беше придобило на запад нежния прасковен цвят, сякаш взет от китайска гравюра, докато на изток се разливаше дълбок плътен аквамарин. Въртейки се и опитвайки да успокои неприятната слабост в краката и треперещите си ръце, осъзна че ако и отпред пътят е непроходим, както и отзад, тогава е увиснал тук за дълго.
                        - Ама че се подредх…
                        Някой отзад се изхили така сякаш се беше опитвал да се сдържи но не беше успял. Венсан вече знаеше кой е, и се обърна преднамеренно бавно, като вътрешно се напрегна за да издържи на погледа на тези невероятни издължени очи.
                        Тя беше там, надничаше из зад едно дърво, но погледът и сега беше съвсем друг. В него се четеше закачка, желание и малко тъга. И в този момент сякаш някай завъртя невидимия регулатор на сетивните възприятия на Венсан, и го заля водопад от усещания…чуваше как в гората чуруликат птички, с басово жужене прелетя зелен бръмбар, някъде встрани се чуваше кълвач, работещ на къси откоси и от далече-далече долиташе шума на прелитащ самолет. Миришеше на борова смола, билки, окапали листа и бодлички и още неулегнал прах. Но очите на Венсан не се откъсваха от тялото на горската красавица, а тя прочела желанието в погледа му бавно излезе из зад скриващото я дърво. Очите и бяха леко притворени когато тя лекичко прехапа долната си устна, а рязкощните и гърди се повдигаха участено от дишането. Погледът му се плъзна нагло нодолу и се спря на онова съкровенно място, осъзнавайки че с изключение на косата, дългите мигли и неестественно правилните вежди, по тялото и няма никаква друга растителност, и дори следа от такава. Самодивата отметна назд глава и ръцете и се плъзнаха по тялото и галейки двата купола на гърдите. Венсан не се сдържа и протегна ръка напред, отначало смело, но почти докоснал я се спря и замръзна в нерешителност. Сега вече можеше да разгледа какво висеше на тънката сребърна верижка. Отначало му се стори че това е обикновен кръст с разпятие, но после забеляза че към кръста е прикована гола женска фигурка със съвършенни форми. Невероятно, странно, разпятие… Самодивата почуствала нерешителноста му хвана ръката му и я плъзна по корема си надолу. Предусещайки какво ще се случи в следващия момент Венсан инстинктивно се стегна, някаква топка заседна в стомаха му и едва си пое въздух. Ръката му се плъзна по топлата кадифена нежна кожа и дланта му се залепи за нещо толкова нежно и същевременно мокро и много хлъзгаво, че в почти блокиралия му мозък се мярна мисълта че никога не беше пипал по-възбудена и мокра жена. Усещането беше толкова приятно, че той не разбра как средния му пъст някак от самосебеси потъна в тази обхващаща го мекота и нежност. Не, това не се издържа … той я хвана внимателно и я пренесе върху топлия капак на колата, усещайки под меката и кадифена кожа стомонените мускули на дива котка. Венсан коленичи и впи устни в това толкова приятно място, което сега изглеждаше като разцъфнала екзотична орхидея. Вкусът и беше опияняващ – аромат от горски плодове и билки, и той я целуваше и потъваше в нея, докато ниските и стонове не се засилиха до сподавен вик. Бедрата и силно стиснаха лицето му, а тялото и се растресе в силни, дълго не свършващи конвулсии. Когато Венсан най-накрая се надига, срещна две очи пълни с любов и благодарност. Той протегна ръка, и хвана странното сребърно кръстче което тя носеше, и придърпвайки я към себе си впи устни в нейните. Езикът и страстно се сплете с неговия а ръцете и трескаво разкопчаваха колана му. Беше толкова възбуден, че имаше чуството че ще гръмне като прегрят парен котел. Усети дългите и влажни пръсти върху него и спя да диша, чуствайки как тя го намества вниматилно но трескаво между краката си. Меката влажна топлина го обхвана и сякаш от самостоятелно го засмука, обхващайки го плътно.
                        Ревът на мощен клаксон и пищенето на спирачки го стреснаха така че едвам успя да извърти встрани волана, натискайки спирачката. Сърцето му биеше в такт с тежкото боботене на двигателя. Отби встрани до пътя и отпусна глава върху волана. Шумът от тира в който той едва не се заби челно се отдалечаваше зад гърба му. Беше тъмно но и в светлината на фаровете той позна мястото – длече от планините, в низината пред него се простираше градът, зад който се виждаше лунната пътека от луната изгряла над морето. Нещо болезнено убиваше дланта му стиснала волана. С мъка разтвори схванатите си побелели пръсти, и се взря в шепата си. На дланта му лежеше сребърно кръстче с разпятие на жена с съвършенно тяло, и все още провряно през халкичката му късо парченце от скъсана сребърна верижка…
                        То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.

                        Comment


                          #13
                          СЛЕД БЪЛГАРСКАТА ТРАГЕДИЯ В КЕРБАЛА
                          (сатира)

                          Република България.Заседание на Министерския съвет. Пе-образна маса. Знамена. Цветя. Министрите: замислени, тревожни… Министър-председателят много отчаян. Две жени (министърки) - също. Заседанието е малко след националната траурна церемония посветена на загиналите при нападението срещу базата на българския батальон в Ирак.

                          Министър-председателят:
                          - Оставих си рахатлъка, дойдох във Вашата загубена страна, жертвах се не за моята, а за Вашата Родина!... Вие ме провалихте, но аз ще Ви отмъстя, запомнете това от мен…Ще Ви отмъстя… (Държи се за сърцето, пие някакъв хап с испанска минерална вода, удря се с юмрук по главата)…
                          Всички мълчат и се проклинат за това, че навремето се хванаха на въдицата и на хорото му…

                          Министър-председателят:
                          - Ще вземем решения по двата най-тежки въпроса: за Ирак и за Либия. Това са двата въпроса на живот и смърт за мен, а и за вас…
                          За Ирак (към военния министър): искам да приберем нашия батальон до три дни. С кого ще го заместим? Искам кратко, точно и много хитро решение… Докладвай!

                          Военният министър:
                          - А пратим в Ирак още един войник, тук, в България, оставаме без нито един войник… Ами тогава аз на кого ще съм министър?... Какво ще прави Министерството на отбраната? А Генералният ни щаб?... С какво ще членуваме в НАТО?...

                          Министър-председателят:
                          - Прав си… Какво да пратим, за да решим иракския въпрос веднъж завинаги?... Пък, дето казвате и Вий българите, да спасим и себе си?!...

                          Военният министър:
                          - Предлагам с тежки транспортни самолети на съюзниците да хвърлим мощен, нечуван и невиждан масов десант в района на Кербала. Хитрото, което предлагам е, че вместо войници и техника, аз предвиждам да хвърлим шестстотин хиляди прасета. По данни на моето разузнаване България разполага с над тридесет големи свинекомплекса и тези прасета може да бъдат осигурени. Прасетата ще разровят всичко и ще прогонят иракчаните чак до другата страна на пустинята. По този хитър начин хем си запазваме хората и постовете, хем се отсрамваме пред нашите приятели. Прасетата ще отидат без договори и няма да тегнат на военния ни бюджет. Доложих!

                          Министър-председателят:
                          - Ето това е! Ето го най-после решението… С техника и хора не можахме, но със свинете ще стане. Главната стенографка, запиши в протокола това брилянтно, свинско решение. Свинете ще преровят таз пуста Кербала… Свинете са нашето най-ново и най-секретно българско оръжие… Българинът започна с коня и стигна до върха – прасето!
                          Минаваме към втора точка – Либия. Обръщам се отново към незаменимия ми военен министър: Заради петте медицински сестри искам незабавен, мощен, ракетен удар. Повтарям: НЕ-ЗА-БА-ВЕН!!!...И, най-важното – МО–ЩЕН !... Ще я ликвидирам тази пуста Либия… Ах, този Кадафи! Неговата кожица гадна!...

                          Военният министър:
                          - Ракети нямаме. Правителството на Жан ги наряза… нали??... Ако Жан не беше ги нарязал, Либия щеше да види, ама на… Жан е виновен…

                          Министър-председателят:
                          - Това е вярно… Тогава да обявим война на Либия. Ще я смачкам тази страна… Ех, този Жан… този Жан…Дайте да подпиша указ… указ за обявяване на война… Или… знам ли… а… чак … пък… войнааа… За пет заложнички?... Де да знам… Страх ме е да не стане като дядо ми на времето…

                          Военният министър:
                          - Много хитро, Ваше Величество! Нека го запишем като решение в протокола: война и толкоз! Ще я проведем след три-четири години, като приключим стратегическия преглед по отбраната… А медсестрите… в Либия… Ще се жертват за Родината и толкоз… Ще им напишем имената със златни букви на пантеона на Отечеството… Ще строим почетна рота, ще направим почетен ритуал, ще поднесем венци, цветя, съболезнования и т.н… Ще овъргаляме и президента… Той ще говори при откриване на паметника… Нека и той се пооцапа малко… На нас не ни ли стига…

                          Министър-председателят:
                          - За сестрите друг път… Те са сбъркали още, като са тръгнали за там… Знам го от собствен опит… най – големите грешки стават, когато тръгнеш за някъде без да мислиш… Главната стенографка, запиши и решението за обявяване на война в протокола. Пиши, че и двете решения са приети с пълно единодушие, както винаги… Нали?... Пак питам: н а л и ???... Протокола го оформете с г-н Панайотакис… Чувате ли ме, главна стенографко!?...

                          Министърът на земеделието:
                          - Господин Министър председател, Министърът на отбраната борави с данни за свинекомплексите от Тодорживково време. Явно мястото на военното разузнаване е в земеделското министерство… По данни на земеделското секретно разузнаване свинекомплексите са празни и разрушени от много години. В България са останали много малко свине и те са все на ръководни длъжности в държавния апарат, в партийните централи, между нас, тъй да се каже. Тъй, че първото решение е неизпълнимо… За провала на свинекомплексите е виновен Жан…Ех, ако не беше Жан… щяхме да се справим в Ирак… Жалко… Жалко и тужно
                          г-н Министър-председател!… Ех, този Жан …

                          Началникът на генералния щаб:
                          - Господин Министър-председател, искам да доложа, че спокойно можете да обявите война на Либия, която да започне след приключване на стратегическия преглед по отбраната. До тогава никой от Вас и никой от нас, няма да е жив… Както е казал народът – до тогава ще изтече много, много вода… До тогава я камилата, я камиларя… Сега за едни медсестри… Някой от нас да ги е пращал там?... От къде на къде ние ще им берем гайлето?... Не е ли така?

                          Външният министър:
                          - Край! Точка по въпроса!... Решенията са взети. Както винаги през нашето управление, пък и при предишното, те са стратегически, умни, хитри , точни, бих казал мъдри… Предлагам да се възложи на говорителя на правителството веднага да даде гласност на тези съдбоносни за България решения. Да се успокои народът… И, както Цонков умее добре и дебелашки да подчертава пагубната роля на Жан… Жан, този престъпник неден… зачерни ни живота… То и аз бих говорил по телевизията, ама този побъркан народ много ме мрази… Вместо да ми целува ръцете и краката, ме мрази… Жан!!! Жан е на дъното на всичко… Тъй трябва да говорим навсякъде…

                          В този момент в заседателната зала с гръм и трясък влиза Хан Крум Страшний. Изплашени до полуда всички стават на крака… С могъщата си десница Крум вдига тежкия си боздуган над главите на министрите и нарежда:
                          - Отменям глупавите ви решения! Заповядвам: батальонът да се върне от Ирак незабавно! За заложници в Ирак изпращам: Симеон, Соломон, Свинаров и всички народни представители. С изключение на тези, които са гласували против… Петте медицински сестри и всички българи намиращи се в Либия да се върнат веднага. За заложници в Либия изпращам: Костов, Михайлова, Стоянов, Райков и още един дето, като тях, не става за нищо. Разговарях с Тангра. Така аз спасявам моя народ!!!.. Казах!!!...

                          …Глас в залата:
                          - Ювиги!!!... Та ти даваш най-ценния елит от твоя народ!?... Как ще ни прежали той?!!!... Как ще живее този народ без нас!!!?... Кой ще го управлява?...

                          Хан Крум:
                          - Моят народ ще Ви прежали ценни ми “велможи” и най-после България ще тръгне по правия път. Казах!!! ( Хан Крум удря с боздугана по масата и я строшава)… Тръгва си… На вратата се обръща и казва: Повече да не Ви виждам нито тук, нито в остатъка на моето велико царство! Казах! ( Излиза).

                          Всички са като попарени. Един се окопитва пръв:
                          Министърът на финансите:
                          - При това положение запазвам целия държавен резерв от триста грама злато за себе си и си заминавам за Лондон. Които са за Ирак и Либия – прав им път! Знаех си, че тъй ще свършим… Аз не съм взел нищо – нито връх, нито гори, нито резиденции, нито заводи, нито апартамент… Съжалявам… Тръгвам, щото ако оня се върне… Какъвто е грубиян ще ми отнеме и тези жалки, последни, златни, държавни резерви от триста грама злато… Що ли не си стоях в Лондон… Чао… Бог да прости България… Майната й с майнина… /Излиза/.

                          *2004
                          Last edited by Selianin; 01-03-2006, 10:44.
                          Аз съм селянин по рождение, но не всички селяни са мои братя!

                          Comment


                            #14
                            Здравейте момчета, извинете, но просто си казах мнението!!! Моите уважения Селянин, творчеството ти много ми хареса, пиши още, ще чета с удоволствие!!! Успех!!!

                            Comment


                              #15
                              neHCuoHEpa написа
                              ..но има какво още да се желае. Особено при втория.
                              Няма к'во да се желае - толкова мога, и да не се чувствам "ТЪПО"-до тук съм!- исках да oкуража Selianin ! --
                              С Уважение: xr100
                              p.p.Благодаря на Магистъра - Alexa! Парабекум - добър си!
                              МЕРСИИИ на ДЮК
                              Last edited by xr100; 01-03-2006, 12:20.

                              Comment

                              Working...
                              X