И аз успях най-накрая да гледам "Писма от Иво Джима". Чесно казано доста протеворечиви чувства изпитвам след гледаното. Поради това донякъде съм съгласен с Ханс, че титлата 'велик филм" може да почака и друга кандидатура. По въпроса за техническите и останали особености на филма няма как да взема отношение ( по разбираеми причини), но сценария според мен беше добър. Доста ми напомни за филмите "Взвод", "Добре дошли на Хамбургер хил" и цяла плеяда съветски филми за боевете през 1941 г. Като идея, не като усещане.
Друго обаче ме смущава - оставям историческата действителност настрана. Съгласен съм с Ханс - филмът е художествен, не документален. Обаче в един художествен филм според мен е редно да се наблегне на психологията и националния манталитет на героите. А чесно казано във филма малко се забелязваше "японската душа". Е, имаше сцени с пристигащия приятел и молбата за асистенция на неосъществимо харакири накрая. Обаче това е външната страна. От целия филм си лъхаше на "Дневника на един страхлив войник". Нямаше го онова чувство, което съм усещал в спомените на много други японци - капитани, адмирали или офицери от сухопътните сили - желанието да запазиш своята и на Императора чест. А това е било водещо тогава. И тук се сещам за дезертьорите - тяхното присъствие във филма според мен бе логически необходимо, за да обоснове оживяването на един от главните герои. Макар накрая на филма американските морски пехотинци да проявиха странно дълбока човечност след 30 дни непрекъснати боеве на острова пак остана едно странно чувство на неуместност на цялата сцена.
Друго с което съм на 100% съгласен, че филма си е повече военен, отколкото антивоенен. Защото нищо антивоенно не виждам в желанието на героя да оживее. По-скоро си е "физиологично", като рефлекс за самосъхранение, но това не прави филма "физиологичен". Да не говорим, че представянето на сцените със саоубийствата според мен са били доста смекчени от сценаристите. Поне аз не си спомням дали във филма показаха самоубийствата на ранените в лазарета. Но тогава филма може би щеше да стане много тежък.
Вероятно написах твърде много неточности или глупости, но личното ми мнение, е че Клин Ийстуд е направил добър американски филм за японската гледна точка по превземането на Иво Джима.
Друго обаче ме смущава - оставям историческата действителност настрана. Съгласен съм с Ханс - филмът е художествен, не документален. Обаче в един художествен филм според мен е редно да се наблегне на психологията и националния манталитет на героите. А чесно казано във филма малко се забелязваше "японската душа". Е, имаше сцени с пристигащия приятел и молбата за асистенция на неосъществимо харакири накрая. Обаче това е външната страна. От целия филм си лъхаше на "Дневника на един страхлив войник". Нямаше го онова чувство, което съм усещал в спомените на много други японци - капитани, адмирали или офицери от сухопътните сили - желанието да запазиш своята и на Императора чест. А това е било водещо тогава. И тук се сещам за дезертьорите - тяхното присъствие във филма според мен бе логически необходимо, за да обоснове оживяването на един от главните герои. Макар накрая на филма американските морски пехотинци да проявиха странно дълбока човечност след 30 дни непрекъснати боеве на острова пак остана едно странно чувство на неуместност на цялата сцена.
Друго с което съм на 100% съгласен, че филма си е повече военен, отколкото антивоенен. Защото нищо антивоенно не виждам в желанието на героя да оживее. По-скоро си е "физиологично", като рефлекс за самосъхранение, но това не прави филма "физиологичен". Да не говорим, че представянето на сцените със саоубийствата според мен са били доста смекчени от сценаристите. Поне аз не си спомням дали във филма показаха самоубийствата на ранените в лазарета. Но тогава филма може би щеше да стане много тежък.
Вероятно написах твърде много неточности или глупости, но личното ми мнение, е че Клин Ийстуд е направил добър американски филм за японската гледна точка по превземането на Иво Джима.
Comment