ЕЗИК И КУЛТУРА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ

[fifth_root]

Както трябва и да се очаква, изкуствоведът проф. Никола Мавродинов обосновава и доказва прабългарския произход и принадлежност на Съкровището повече от изкуствоведска, а в известна степен и от етнографска гледна точка.

В книгата си нееднократно се позовавам на него, но не съм попадал на негово разчитане и превод на кой да е от надписите.

Ще ви бъда безкрайно признателен, ако цитирате тук неговия превод със заглавието на съответната му публикация:

Странно, че не сте го срещал. Надписът "BOYHΛA.ZOAΠAN.TECH.ΔYΓΕTOIΓH.BOYTAOYΛ. ZΩAΠAN.TAΓPOΓH.HTZIΓH.TAICH" според Никола Мавродинов ("Старобългарско изкуство", Том ², издателство "Наука и изкуство", София, 1959 г.) означава: "Боил Зоапан направи този тас. Бутаул Зоапан го закачи (подари) за пиене".

А прав е! Помисли защо имаме почти стотина български надписа от 9 в. на гръцки, няколко на български с гръцки букви и нито един с тъй наречените руни. Говоря за сигурно датирани надписи, дело на държавната канцелария, а не примерно т.нар. руни от Мурфатлар, който няма как да са прабългарски, при положение че са в манастир от края на 9 - нач. на 10 в.

Има причина за това - покръстването. Защо мислиш, Черноризец Храбър е писал "Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви…"? Но този въпрос стои още по-сложно, защото първо историците не искат да дадат яснота за произхода на народа ни и колко е древен или хомогенен. От тук започват и споровете между самите историци кои са българи, кои не са и съответно надписите, оставили съответните наши ли са или не. А че към руните ни има целенасочена незаинтересованост или поне не се дава гласност на изследванията им - това е част от цялата тази работа. Ами надписите от Биляр, които са изписани с тях - нима не са на Котраговите българи? Нима не са писменост?

При цялото ми уважение към Н. Мавродинов, все пак трябва да се чете критично, а и да не се забравя, че това труд писан преди повече от половин век.

В случая не означава, че ако е по-стар труд и то не дори кой знае колко, трябва и да е по-некачествен/лош/незадълбочен (или както предпочиташ). Сега какви глупости говорят някои хора на науката...

Виж, за да няма неразбирателство - не споря, нито целя да те убедя или когото и да е друг в нещо. Просто "говорим" по темата...

[Кухулин]

При цялото ми уважение към Н. Мавродинов, все пак трябва да се чете критично, а и да не се забравя, че това труд писан преди повече от половин век.

Доколкото четох - без да съм изобщо навътре в областта - първите сериозни проучвания на съкровището са извършени съвсем скоро. Ставаше въпрос за материали, изработка, такива неща. По-късно ще потърся и ще пусна линк, беше качен някъде из нета.

[Stan]

Има причина за това - покръстването. Защо мислиш, Черноризец Храбър е писал "Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви…"? Но този въпрос стои още по-сложно, защото първо историците не искат да дадат яснота за произхода на народа ни и колко е древен или хомогенен. От тук започват и споровете между самите историци кои са българи, кои не са и съответно надписите, оставили съответните наши ли са или не. А че към руните ни има целенасочена незаинтересованост или поне не се дава гласност на изследванията им - това е част от цялата тази работа. Ами надписите от Биляр, които са изписани с тях - нима не са на Котраговите българи? Нима не са писменост?

Покръстването в случая няма отношение, тъй по-голямата част от т.нар. "прабългарски" надписи са от преди покръстването. Единствено инвентарните немогат да се датират с по-голяма точност.
По въпроса за "чертите и резките", то си е казано в извора - "славяните", не "българите", освен това изрично се казва че става въпрос за гадаене, а не за писане четене.
Колкото за произхода на народа ни, нито е древен, нито е нито е хомогенен. Това се отнася и за днешните българи и за прабългарите.
Данните от Волжска България, са си данни за Волжка България и угруба грешка да се пренасят за Дунавска. Всъщност, волжките българи са много по-голям каръшък от дунавските им братовчеди.

В случая не означава, че ако е по-стар труд и то не дори кой знае колко, трябва и да е по-некачествен/лош/незадълбочен (или както предпочиташ). Сега какви глупости говорят някои хора на науката...

Виж, за да няма неразбирателство - не споря, нито целя да те убедя или когото и да е друг в нещо. Просто "говорим" по темата...

Като е по-стар един труд в тази област (средновековната българска археология) означава най-малкото че емпиричният материал за заключенията е много по-малко. Последното означава, че те са много по-субективни. В областта на ранното средновековие, обобщаващ труд на възраст над половин век, вервай ми значи много остарял. Все едно да се пробваш компютър Правец 8 да вържеш към интернет. Само за пример - към момента на писането на въпросния труд т.нар. дървен период на Плиска все още не е бил открит, а дървеният период подества доста отрезняващо по отношение на романтичното отношение към прабългарите като носители на някаква кой знае каква култура.

[Кухулин]

По-късно ще потърся и ще пусна линк, беше качен някъде из нета.

Става дума за публикацията Avar Goldsmiths’ Work from the Perspective of Cultural History на Чанад Балинт от 2009 г. Самата техническа част е скицирана в списанието на Карл Цайс Innovation от декември 2008 г. За всеки случай прилагам страничките на Балинт като атачмънт, ако вземат мултикултуралистите да подпалят Британския музей...

[Гост]

Странно, че не сте го срещал. Надписът "BOYHΛA.ZOAΠAN.TECH.ΔYΓΕTOIΓH.BOYTAOYΛ. ZΩAΠAN.TAΓPOΓH.HTZIΓH.TAICH" според Никола Мавродинов ("Старобългарско изкуство", Том ², издателство "Наука и изкуство", София, 1959 г.) означава: "Боил Зоапан направи този тас. Бутаул Зоапан го закачи (подари) за пиене".

Не, не съм пропуснал това му изследване, но съм преценил,
че не е необходимо да вземам отношение по превода му на надписа:
...въоръжението си от образите на сасанидските владетели по сасанидските блюда и именно поради това Каната не е абасидска (Н. Мавродинов); Конникът е символ на властелина номад и доколкото някои свързват Съкровището с Атила, това може да бъде и Атила, Конникът прилича на портрета на Атила, описан от Приск и повторен от Йордан; в дома на Атила е имало немалко златни и сребърни съдове и тези златни и сребърни чаши са имали забележителни украшения (С. Байчоров) [вж. и срв. Байчоров 1989, 94-133; Ваклинов 1977, 146-150; Ваклинов, Ваклинова 1983, 6-47; Дончева-Петкова 1966, 25-55,108-127; История 1976, 133-138; Мавродинов 1959, 116-118,122-129; Младенов 1935, 7; Овчаров Н. 1989, 430-436; Фехеръ 1997, 66; Kunsthistorische Museum 2003; Lásló, Rácz 1984, 36-171; Mavrodinov 1943, 12-14,106-171; ЕнцБг-4, 406].

Stan: При цялото ми уважение към Н. Мавродинов, все пак трябва да се чете критично, а и да не се забравя, че това труд писан преди повече от половин век.
По времето на Мавродинов, за старобългарското ювелирно изкуство не се е знаело почти нищо. Сега вече има проучени производствени центрове и определено може да се каже, че е било доста скромно и само от това може да се заключи, че съкровището едва ли е дело на българско ателие.
Това са общи приказки. Освен това, май като декорация и форми, съкровището няма много, да не каже нищо със съкровището от Малая Пересчепина и по-точно с предметите, за които се предплага, че имат варварски произход.

Изобщо не сте прав и още по-малко справедлив и по отношение на проф. Мавродинов, и по отношение на изключително високото, дори над световното, равнище на прабългарското златарско изкуство, защото прабългарите още от прародината си Минусинската Котловина през 2-то хил. пр.н.е. имат не само приложно изкуство, но и много злато, което умеят обаче и да обработват.

Познавам всички достъпни ми изкуствоведски описания на Съкровището и смея да твърдя, че това е най-задълбочено-подробното, най-квалифицирано-компетентното, което между впрочем се признава и от чуждестранни изследователи.

Като цяло, това мое заключение се основава и на специално-индивидуалните изследвания тъкмо на български учени, имената на които може да видите в долуприведените извадки от монографията ми:
Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005
Златният Век на средновековната българска култура по времето на цар Симеон Велики е основа и начало на нова европейска цивилизация, като тъкмо това положение на нещата в българското просвещение и култура изпреварва с 4-5 века европейското Възраждане и изобщо не може да се приеме за нещо случайно, ако се има предвид, че българите, още в началните векове на своята поява на историческата сцена към края на ²²² и началото на ²² хил. пр.н.е., което съвпада с Бронзовата епоха, градят храмове и светилища със скулптури и рисунки, дълбаят върху каменни скали образи на хора и животни, знаци и маски, погребват мъртвите си с изрисувани гипсови маски и в ковчези, украсени с дълготрайно-устойчиви бои – “гроб, покрытый лаком просписью” (Н. Крадин), при българските племена в Минусинската котловина нанасят върху каменни плочи изображения на бикове, птици и хищници, изглежда рисове или вълци, дялат каменни фигури с образите на хора и животни, гравират женски лица върху каменни или костени пластинки (М. Артамонов), всичко което безспорно и същевременно означава също така и това, че някои от българските племена още тогава изграждат и развиват и духовната си култура под формата на такива монументални изкуства като архитектура, скулптура и живопис, историческия опит и умения за които те използуват и прилагат и след достигането и установяването си в своята европейска родина, тук, на Балканите [вж. Артамонов 1973, 218-219; Крадин 2003, 151; Новгородова 1981, 203-231; Савинов 1981, 232-248; Юхас 1985, 26].

През 434 г. Атила и Бледа се срещат с ромейските пратеници при крепостта Констанция, дн. Панчево, на другия бряг на Дунав, срещу Белград, където се договарят за размяната и откупуването на пленниците, за еднаквата достъпност и безопасност на тържищата, както за ромеи, така и за хуни, като за “спазването и поддържането на договорите ромеите трябвало да плащат на царските скити по седемстотин литри злато всяка година, докато по-рано данта била триста и петдесет литри”. Сред забягналите при ромеите и върнати скити били и “младежите от царски род Мама и Атакам”, които били разпънати на кръст в крепостта Карсум, най-вероятно дн. Хърсово в Добруджа.

Пред вълната колона на напредващите от двете страни на Дунав хуни, като авангард и разузнавателно-челен дозор на войските, вървят аланите и тази вълна не само е широка по фронта, но тя е силно разгърната и в дълбочина, защото пак през 443 г., докато нейната челна част е около Ниш, в Херсонес става голяма битка между хуни и ромеи, ромеите са разбити и съгласно сключения договор се задължават да предадат бегълците, между които “имало и царски скити, които били дошли при ромеите, понеже отказвали да се подчиняват на Атила”, “също така да им се дадат шест хиляди литри злато съгласно предишните спогодби”(!), първата от които най-вероятно е горепосоченият договор от 412 г., като “им се плаща всяка година данък две хиляди и сто литри злато”. Управниците на ромеите били обхванати от преголям страх и независимо че този данък бил прекалено тежък и труден за държавата и народа, “В старанието си да сключат мир, те приемали всяко искане”.

По това време епископът на Маргос “преминал в тяхна земя, издирил гробниците на техните царе и ограбил поставените там съкровища”, което става причина хуните да започнат война с ромеите и да разорят голям брой градове и крепости край Реката. Разбира се, че не тази е причината за войната на хуните с ромеите и ограбването на гробниците от Светиня му може да бъде само повод за нея, но по-важното в случая е това, че тези хуни очевидно не са първите, които достигат и се установяват по тези места, щом като тук вече има гробници на техни царе с богати съкровища, които гробници надали са от вчера и днес по тези земи [Златарски 1970, 55-57; ГрИзв-1, 13-20,67-129,201-211, подчерт. – И.Д.].

Специално този вид броня, която пък е елемент от материалната култура на номадите тюрки най-общо и много вероятно засега прабългари в частност, се появява за първи път в Европа още през V²² в. по земите на сегашна Южна Русия и в областта на Карпатите, но вж. по-добре в оригинал: “From the VIIth to the Xth century, there flourished in South Russia and around the Carpathians, a school of metal workers who are usually linked to the Sasanian silver-workers of Iran” [Lang 1976, 123].

Същевременно българите натрупват много злато и от данъка, който им плащат в злато покорените или съседни народи, които посредством този данък си осигуряват както верен съюзник, така и спокойствието на границите си откъм тях, като такъв данък ромеите плащат на българските племена още от към средата на ²²² в., когато те са главно на Кавказ и както вече се посочи по-горе, сабирите например са едно от българските племена на които ромеите плащат в злато за техните военни услуги и съдействие, но особено много като количество ще да е златото, което ромеите плащат като данък на българите хуни на Ругила и Атила, както също така беше по-подробно приведено по-горе.

По-точна и ясна представа за количеството на това злато като че ли може да се добие при пресмятането и превръщането на посочените в Изворите литри злато в килограми на основата на съответствието на тогавашната мерна единица за злато, която през различните периоди се изменя незначително и намалява от 324 до 319 гр. [ByzDc-2, 1238], поради което тук може да се приеме, че примерно през 443 г. нейната равностойност е 320 гр., откъдето съгласно сключения договор между хуните и ромеите след битката през тази година, ромеите се задължават да дадат като стар дълг “шест хиляди литри злато съгласно предишните спогодби”, т.е. 1920 кг злато, и да плащат “всяка година данък две хиляди и сто литри злато”, т.е. 672 кг, което количество изглежда не ще да е било никак малко дори за една империя като Византия, щом като и самите хронисти отбелязват, че този данък е прекалено тежък и труден за държавата и народа.

Българите се снабдяват със злато и по пътя на еднократните плащания срещу тяхната помощ и подкрепа с войска по различни поводи, какъвто е случаят с току-що посочените сабири, но така също и с изпращането на кавказските хони от страна на персийския цар Пероз през 459 г. на “огромни съкровища”, за да отидат да се бият срещу въстаналия цар на Албания [Джафаров 1985, 43].

Късноантичните и ранносредновековни българи потребяват доста много злато най-напред за златни и позлатени съдове и прибори за хранене, за накити и украшения по облеклото, за позлатяване на отделни части от бойното оръжие, за украса на домовете и дворците на хановете и болярите, а към края на Периода и за църковна утвар, одежди, обзавеждане и иконография и тук трябва да се каже най-напред за “приема”, който българският хан Атила дава за чуждестранните посланици, пратеници и представители при неговия двор, всички от които се хранят и пият от златни или сребърни съдове и прибори, докато самият Атила, не само че на крака произнася тоста си за всеки един от тях поотделно с дървена чаша в ръка, но се и храни от дървен съд, а така също и за това, че още при Атиловите българи, както и при по-късните кавказски българи рангът на сановниците се показва и отразява не само посредством специални златни украшения като колани, венци или обеци, но и чрез златните прибори за хранене и най-после, според византийските хронисти личната гвардия на българския хан носи позлатено оръжие и безспорно от тази гвардия са тримата погребани във Вознесенка войни от личната дружина на хан Аспарух, сабите на които са с позлатени ножници [вж. Каланкатуаци 1984, 65,195; ХрИБг, 204; Priscus 2004, 7, вж. и срв. Амброз 1982, 207-208].

Ето защо българите от това време определено се различават и рязко се открояват сред всички племена и народи в Югоизточна Европа по красотата и дори пищността на своето облекло, оръжие, сбруя на конете и домашно обзавеждане, в светлината на което като цяло за не особено премерено и даже направо като смехотворно-пресилено и лишено от всякакъв реалистичен поглед върху тогавашното състояние на нещата следва да се приеме твърдението на нашумял напоследък, но за много кратко време, разбира се, български археолог, че жителите на Перперикон “по това време са живели в лукс – за това свидетелствуват сребърните украшения, блестящата трапезна керамика, бронзовите нагръдни кръстове и амулети, уникалната рисувана керамика”(!!???) [Прес, подчерт. – И.Д.].

В действителност тъкмо Перешчепинското “съкровище”, разгледано откъм златните кани и чаши в него, е възможно най-близкото по състав, епоха и етническа принадлежност съкровище, което обстоятелство позволява да се направи и съпоставка между двете, резултатите от която показват, че при подбора на всеки един от съдовете за Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” именно и единствено българските ханове и царе, а не освирепялата и зажадняла за кръв тълпа от маджари диваци, са проявили изключително висок художествен вкус и критерий, както се твърди по-горе, и от един определено по-голям масив от такива златни съдове, с какъвто те очевидно-безспорно са разполагали, са подбрали и извадили само най-красивото и представителното, което пък като цяло от своя страна налага извода, че този подбор го е направил, но по-точно завършил лично и сам цар Симеон Велики, когато е трябвало да допълни и довърши украсата на новия си дворец, непосредствено-пряко указание за което са и думите на Йоан Екзарх, че палатите и църквите в Двореца са “разхубавени отвътре с мрамор и мед, сребро и злато” и това разхубавяване безспорно, особено на Тронната зала, в никакъв случай не е минало без личното участие на самия цар.

Според очевидеца и приближен на Царя, писателя Йоан Екзарх, преводач на византийска литература и автор на голям брой собствено-оригинални научно-богословски съчинения, централно място сред които заема творбата му “Шестоднев”, всичко в двореца на цар Симеон сияе и блести, Князът пребивава в разкошен дворец, сред такъв блясък и великолепие, че който го види онемява от почуда и възхита, той седи на трон, облечен в скъпоценни одежди, на бедрото му виси златен меч, от двете му страни стоят боляри, които слушат мъдрите му слова!!...

Пак според Йоан Екзарх в Двореца са “високите палати и църквите, разхубавени с много камък и дърво и бои, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато”, т.е. в тях се намират в изобилие златни, сребърни и медни предмети и съдове, но още и керамични такива; по подовете и стените има “мозайки със златни фонове” (Н. Мавродинов), рисувани в различни цветове и с различни орнаменти керамични плочки, също така златни, сребърни и медни облицовки във вид на листове, инкрустирани със злато и обсипани със скъпоценни камъни и перли, вратите са медни; два вида подова мозайка от разноцветни мраморни кубчета - с геометрични и растително-животински мотиви; материалите са от най-скъпите и най-редките – ромбовидни, листовидни, квадратни, триъгълни и дълги правоъгълни плочки от няколко вида най-рядък и красив мрамор и най-после дворецът на цар Симеон Велики по нищо не е отстъпвал на най-големите и красиви византийски дворци, “Той е бил един от най-хубавите дворци, които са правени изобщо” [вж. и срв. Ваклинов 1977, 124-127; История на България 1981, 296-323,351; Мавродинов 1955, 70-71; ~*~1959, 140-147].

Това обаче изобщо не е най-страшното, най-жестокото и богопротивно деяние на ромеите през тази война, защото те оплячкосват, разрушават и разграбват още и черквите и манастирите в областта на Велики Преслав, включително и дворцовите черкви и манастири, откъдето завличат и отнасят всичката църковна утвар и обзавеждане, сред които, пак според свидетелството на Лъв Дякон, е и една много красива и ценна, безспорно обкована със злато икона на Света Богородица с Христос, която икона, според специалистите, заедно с короната на българските царе, “хвърля светлина за високите върхове, до които достига по това време изкуството в Преслав” (Т. Тотев).

Онези от гражданите сановници и боляри, които не подлежат на евакуация, непосредствено още преди или веднага след започването на обсадата, събират в обшити с кожа и със сребърни закопчалки дървени сандъчета или в нещо друго златните си предмети и ги укриват набързо в някое по-закътано място, без да имат достатъчно време да ги заровят в земята, какъвто е случаят например с доста богатото, т.н. Преславско съкровище, състоящо се предимно от златни, позлатени и сребърни предмети, основно женски накити, прибори за хранене, апликация за златоткани дрехи, повече от 120 на брой, освен ако и този болярин не е побягнал през все още незатворения обръч на обсадения град или пък и той се е промъквал през тунелите, но тогава той непременно е някой от най-големите сановници и военачалници на пропадащите в мрака и мизерията на първото си голямо робство български народ и държава [вж. и срв. История на България 1981, 310; Тотев 1993, 8-17].

Българите от край време имат много злато и в хазната на българските владетели най-напред влиза голямо количество злато от обработваните с безплатен робски труд златоносни реки и рудници по тогавашните български земи [Друмев 1976, 13].

Наред с това много злато си набавят българите като военна плячка или по-точно като боен трофей по време на успешните войни, които те водят, какъвто е случаят с някои от съдовете с персийски сюжети и мотиви, придобити най-вероятно от племето на оногурите по време на техните войни с персите, още когато са в кавказската област Сюник, а такъв боен трофей трябва да са и някои от чашите и каните с рунически надпис като притежание на хан Аспарух, който обаче има и други бойни трофеи, какъвто например е плененият от ромейския император щандарт във вид на сребърен орел, който след неговата гибел на бойното поле е поставен в гробницата му [Каланкатуаци 1984, 63-66; Коледаров 1979, 28].

При този си набор и състав, форми, сюжети и мотиви Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” се характеризира още и с точно определено и конкретно, важно-централно място и значение в културно-историческото наследство на българския народ и на цялото човечество изобщо, дори само поставянето на който въпрос тъкмо по този начин не е никакво преувеличение или крайност, дължаща се на нашето, собствено българско пристрастие и заинтересованост, защото в действителност и фактически след Златото на египетските фараони, Съкровището се явява и по същество представлява първото и по-следващо най-богато и най-красиво сред всички златни съкровища по Света, по силата на това, че при него се наблюдава, както се изразяват специалистите, една “изключителност и неповторимост като съчетание на високо художествени качества с богатството на материала” [Ваклинов 1977, 150; История 1976, 137], което като цяло не само “го отделя от останалите произведения на старобългарското златарство”, репликираме ние, възползувайки се от заключителния израз на последния автор, но и от всички останали златарски произведения по Света.

И при това, тук става дума за най-голямата и най-ярката в Света музейна колекция от сребърни и златни изделия на сасанидската торевтика от ²²²-V²² в., повече от 50 на брой, за шедьовър сред които обаче се сочи сребърно блюдо от ²V в. с изгравиран на него царски лов на лъвове, докато каната, на която е изображението на староиранското митическо същество Семург, се определя само като “изящен съд”, но за които въпреки това като цяло се и счита, че са “световно признати за еталон” поради високите художествени качества на повечето от предметите; златната гривна, краищата на която завършват с фигурки на скитски ездачи от времето на Босфорското царство; “уникалните археологически находки” от ² хил. пр.н.е. в погребения на територията на Северното Причерноморие, Северен Кавказ и Западен Сибир и обединени в сбирката “Златото на древните номади” във вид на нагръдни украшения, поясни пластини, златен гребен, гривни и златни пластинки от конска сбруя, изпълнени в скито-сибирски зверинен стил; три златни токи във вид на животински фигурки от сбирката “Скитски старини” от V²²-²V в. пр.н.е., намерени в скитски царски погребения; поясни закопчалки, пластини и фигурки на животни от колекцията на Петър ² и от погребения през V²-V в. пр.н.е. в Западен Сибир и Саяно-Алтай; Новочеркаското “съкровище” от златна огърлица, гривни, диадема и златна чаша от погребения през ²V-V² в. в Северното Причерноморие,...

...включително и Перешчепинското “съкровище” от V²² в., което се определя като “необикновено богато” с неговите 16 златни и сребърни съда с различен произход, нито един от които обаче не е на нивото на златните съдове от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, златен ритон, който изобщо не може да се сравнява с ритона от нашето съкровище, колан и железен меч или сабя в ножница със златен обков, златни апликации и токи, украшения и др. с общо тегло почти 25 кг. и т.н. и т.н. [вж. и срв. напр. Артамонов 1973; Ваклинов 1977, 35; Векслер, Мельникова 1973; Залеская 1989, 39-53; История 1976, 16-17; Корзухина 1954; Овчаров 2003; The State Hermitage 2004].

В действителност тъкмо Перешчепинското “съкровище”, разгледано откъм златните кани и чаши в него, е възможно най-близкото по състав, епоха и етническа принадлежност съкровище, което обстоятелство позволява да се направи и съпоставка между двете, резултатите от която показват, че при подбора на всеки един от съдовете за Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” именно и единствено българските ханове и царе, а не освирепялата и зажадняла за кръв тълпа от маджари диваци, са проявили изключително висок художествен вкус и критерий, както се твърди по-горе, и от един определено по-голям масив от такива златни съдове, с какъвто те очевидно-безспорно са разполагали, са подбрали и извадили само най-красивото и представителното, което пък като цяло от своя страна налага извода, че този подбор го е направил, но по-точно завършил лично и сам цар Симеон Велики, когато е трябвало да допълни и довърши украсата на новия си дворец, непосредствено-пряко указание за което са и думите на Йоан Екзарх, че палатите и църквите в Двореца са “разхубавени отвътре с мрамор и мед, сребро и злато” и това разхубавяване безспорно, особено на Тронната зала, в никакъв случай не е минало без личното участие на самия цар.

Голямата културно-историческа стойност и ценност на Съкровището произтича още и от факта, че неговите съдове са събирани и ползувани лично от прабългарските владетели, сред които особено ярко се открояват праотецът на българите хан Кубрат и основателят на българската държава на Балканите хан Аспарух, като с две от купите пък е покръстен първият християнски български владетел княз Борис, ролята и значението както на самия него като държавник и личност, така също и неговото епохално дело не само и единствено за българската история, но и за европейската история, а от тук и за цялата световна история завинаги ще останат огромни и ненадминати.

И не на последно място, голямата културно-историческа стойност и ценност на Съкровището се обуславя и потвърждава и от уникалните прабългарски надписи по него, защото такива надписи не са открити досега никъде на друго място, а дори и за в бъдеще да бъдат открити, те надали ще бъдат върху точно такива “носители”, от една страна и от друга страна, прабългарските надписи по Съкровището по един категорично-неоспорим и неповторимо-убедителен начин представят и разкриват лексико-граматичната структура не на един изолирано-ограничен прабългарски диалект, а на всички без изключение късноантични и ранносредновековни български езици и диалекти, който научен проблем от своя страна е изключително важен и значим не толкова и единствено за българската лингвистика и историография, но напълно спокойно може се каже, и за цялата световна лингвистика и историография.

проф. Мавродинов: ...аз публикувах подобен шлем, открит в Асеновата крепост в Асеновград, сега се намира в Пловдивския археологически музей, всички мъжки “каменни баби” имат подобни шлемове, следователно той е тюркски по произход, а в случая български шлем;...
Стан: По въпроса за шлема, най-добре да се цитира изследването на В. Йотов, а той твърде предпазливо говори за българските шлемове. По-точно, единственото което казва, е че има писмени извори за такива и нищо повече.

Надявам се, че с това не искате да кажете, че проф. Мавродинов лъже, когато съобщава, че е публикувал подобен шлем!?

[fifth_root]

Покръстването в случая няма отношение, тъй по-голямата част от т.нар. "прабългарски" надписи са от преди покръстването. Единствено инвентарните немогат да се датират с по-голяма точност.
По въпроса за "чертите и резките", то си е казано в извора - "славяните", не "българите", освен това изрично се казва че става въпрос за гадаене, а не за писане четене.
Колкото за произхода на народа ни, нито е древен, нито е нито е хомогенен. Това се отнася и за днешните българи и за прабългарите.
Данните от Волжска България, са си данни за Волжка България и угруба грешка да се пренасят за Дунавска. Всъщност, волжките българи са много по-голям каръшък от дунавските им братовчеди.

Значи все пак има значение. И твърде буквализъм - ставало дума за гадаене, четене и писане, пише си го в цитата. И данните от Волжка България може да са си за нея, но са и за нас - онова е България и са били българи, ама вече тичаме по тъч линията с отмиращи глупости за нехомогенност, карашлъци и не знам си какво - както му казва в другата тема - общи приказки. Във въпросния цитат се говори за славянска реч, не народи. Дали е славянска или словенска - съвсем въпрос на политика (както се е случило със заглавието на една известна на всички ни творба). Видиш ли - всички измислици са древни, само ние сме новородени помияри. Дискусията свърши за мен, "другарю".

Като е по-стар един труд в тази област (средновековната българска археология) означава най-малкото че емпиричният материал за заключенията е много по-малко. Последното означава, че те са много по-субективни. В областта на ранното средновековие, обобщаващ труд на възраст над половин век, вервай ми значи много остарял. Все едно да се пробваш компютър Правец 8 да вържеш към интернет. Само за пример - към момента на писането на въпросния труд т.нар. дървен период на Плиска все още не е бил открит, а дървеният период подества доста отрезняващо по отношение на романтичното отношение към прабългарите като носители на някаква кой знае каква култура.

Означава на базата на какво? Да ти "вервам", ама не ти.

[Stan]

Дискусията свърши за мен, "другарю".

Прекрасно, тамън няма да досаждаш.

[fifth_root]

И да ти чета глупостите, длъжник си ми, че направих услуга и на двама ни.

[Stan]

Изобщо не сте прав и още по-малко справедлив и по отношение на проф. Мавродинов, и по отношение на изключително високото, дори над световното, равнище на прабългарското златарско изкуство, защото прабългарите още от прародината си Минусинската Котловина през 2-то хил. пр.н.е. имат не само приложно изкуство, но и много злато, което умеят обаче и да обработват.[/B]

Определено прабългарското златарско изкуство е било на над световно равнище, но мисля да не намесваме Минусинската котловина, щото тука темите за произхода на прабългарите са забранени.

Надявам се, че с това не искате да кажете, че проф. Мавродинов лъже, когато съобщава, че е публикувал подобен шлем!?

О, не разбира се. Само казвам, че изследването на Валери Йотов "Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (V²² - Х² век)", такъв шлем не се споменава, което означава, че по-късен и съответно няма как да прабългарски. Казано иначе, Мавродинов се объркал в датировката на шлема с има няма-няма 5 века.

[Thorn]

има и друга версия, че е напротив доста по-ранен - в смисъл късноримски, но това стана офтоп и да го прекратим. Също така моля да не се заяждате, а Добрев да намали саморекламата.

[Stan]

Не му е мястото баш тука, ама темата за тагмата на племето кайъ е заключена, пък бях казал, че т.нар. "арсенални тагми", който уж произлизали от нашия IYI, са схематично изображение на копие завършващо с полумесец и две конски опашки. Ето и изображение на такова. Обърнете внимание какво носи конникът в ляво.

[Гост]

Доколкото четох - без да съм изобщо навътре в областта - първите сериозни проучвания на съкровището са извършени съвсем скоро. Ставаше въпрос за материали, изработка, такива неща. По-късно ще потърся и ще пусна линк, беше качен някъде из нета.

Първото научно изследване на Съкровището е на:
Hampel J., Der Goldfund von Nagyszentmiklоs sogenannter “Schatz des Attila”. Budapest, 1885.

По принцип няма сериозни и несериозни изследвания, а само такива, които решават или не решават даден научен проблем.

Много се съмнявам в целесъобразността на подобно начинание, с което при подходящи методи най-много да открият, че част от златото е от персийските земи през този и този век, друга част - от Кавказ пак през този и този век, трета - от Балканите и т.н.
Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове. София, 2005.

http://bolgnames.com/text/Treasure.html

http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf

И по силата на отдавна направеното предположение за миналото притежаване и използуване на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, именно от страна на такъв един българин, то самото съкровище се приема и знае от някои изследователи, един от първите сред които като че ли е още J. Hampel [1885], също и като “Атиловото съкровище” и каквото между впрочем го приема, счита и популяризира през началните години от научния си живот и унгарският проф. Д. Немет например, видно от заглавията на публикациите му през 1915-1916 г. [Hazai 1962, 20].

По отделните съдове на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” има все още недостатъчно убедително и обосновано разчетени рунически и гръкографични надписи, а специално Надпис ¹ 21, както е номериран съответният съд още от J. Hampel [1885, 40-44], представлява по същество не само “най-дългия надписъ в гръцки букви на единъ от златните; съдове из казаното съкровище” (Ст. Младенов) или “Първият запазен текст на прабългарски език” (М. Москов), но той е преди всичко и най-вече лексико-граматически най-обемистият, пълният и завършен, формално-съдържателно коректно-правилният и дори изящно-красив, собствено-специфичният и известен засега текст на прабългарски език или с една дума, този Надпис, както и самото Съкровище, е уникален и неповторим.

...в нашия прочит и препис, направен при разглеждане под лупа на пренесената като че ли от J. Hampel [1885, 40] снимка на чашата при С. Байчоров [1989, 128], както и при проучването с просто око на особено ясната и четлива, като че ли със същия произход, снимка и при акад. Ст. Младенов [1935, 35], а така също и на сравнително четливото фотокопие при проф. Н. Мавродинов [1959, 123] и в английското унгарско издание на Съкровището [Lаslо, Rаcz 1984, 127], всички те използувани единствено поради това, че сред много чистите и ясни фотоси от Музея, със запис на които вече разполагаме, няма подходяща снимка на Чашата, целият Надпис ¹ 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” има следния вид:...

Наред с това, просто за практическо удобство и по-голяма яснота, улеснение и прегледност по време на целия по-нататъшен анализ, и големите букви на оригиналния гръцки надпис, се превръщат в малки букви, без, естествено, началните букви на собствените имена, което между впрочем много отдавна го е правил и друг, но всъщност първият проучвател на Съкровището [Hampel 1885, 47], в резултат на което Надписът получава следния вид:
†Βουηλα·ζοαπαν·τºςη·δυγºτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρ ογη·ητζ³γη·ταιςη†

Подчертаването на букв. Β в Надписа е забелязано естествено още от проф. В. Томсен, който на тази основа го поставя в ²Х в., но след Покръстването, т.е. във втората половина на ²Х в., и който ни съобщава, че според Хампел “тая форма фигурира за пръвъ пътъ върху една от монетите, сечени отъ гръцкия императоръ Василий (867-886. г.)” (Ст. Младенов)...

[Гост]

Не му е мястото баш тука, ама темата за тагмата на племето кайъ е заключена, пък бях казал, че т.нар. "арсенални тагми", който уж произлизали от нашия IYI, са схематично изображение на копие завършващо с полумесец и две конски опашки. Ето и изображение на такова. Обърнете внимание какво носи конникът в ляво.

Темата е за езика и културата на прабългарите, поради което тук можем да обсъждаме всичко, свързано с Ипсилона, включително и тамгата на огузското племето кайъ.

Кои са тези и от кой век е това?

[Stan]

[B]Първото научно изследване на Съкровището е на:
Hampel J., Der Goldfund von Nagyszentmiklоs sogenannter “Schatz des Attila”. Budapest, 1885.

Подчертаването на букв. Β в Надписа е забелязано естествено още от проф. В. Томсен, който на тази основа го поставя в ²Х в., но след Покръстването, т.е. във втората половина на ²Х в., и който ни съобщава, че според Хампел “тая форма фигурира за пръвъ пътъ върху една от монетите, сечени отъ гръцкия императоръ Василий (867-886. г.)” (Ст. Младенов)...[/I]

Това трябва да отпадне като аргумент. Подчертаване на В има и в надписите на Омуртаг.

[Кухулин]

Първото научно изследване на Съкровището е на:
Hampel J., Der Goldfund von Nagyszentmiklоs sogenannter “Schatz des Attila”. Budapest, 1885.

По принцип няма сериозни и несериозни изследвания, а само такива, които решават или не решават даден научен проблем.

Така е, имате право. Под "сериозно" визирах изследване, осъществено със съвременни технологии от порядъка на цитираното по-горе. Резултатите могат да покажат много неща, например типа използвани инструменти, специфичните техники на микрониво и т.н. Все неща, които ще са полезни при идентификацията на майсторите и ателиетата.