Централноазиатският прабългарски хан Зиези
Според римляните от 354 г. родоначалникът на българите е Зиези (Анонимен Римски Хронограф).
Всъщност и в действителност това е централноазиатският прабългарски хан Джичи, кит. Чжичжи, който около средата на I в. пр.н.е. завършва земния си път, победен от китайците и за когото има голям брой най-подробни сведения и данни в древнокитайските летописи, на основата на които в най-ново време са осъществени немалък брой конкретно-частни или по-общи проучвания, особено подробно-задълбочено, а и фактологически най-богато сред които е това на Боровкова Л. А., Царства “Западного края” –Восточный Туркестан и Средняя Азия по сведениям “Ши цзи” и “Хань шу”. Москва, 2001., стр. 295-307.
Днес вече лингвистически повече от очевидно-безспорно името Зиези е гръко-римска фонотактическа реинтерпретация на центаз. праб. *Джичи, заето и адаптирано в китайския език като Чжичжи.
Прабългарското мъжко лично име *Джичи, възниква и се образува на основата на централноазиатското праб. *джичи “конник”, основата на което *джи “кон” е прабългарска интерпретация и адаптация на скитосарм. дзи “кон”, което от своя страна пък е в основата и на оронима Дзиакан – Хипийските Планини, дн. Ставрополски Възвишения, които при Михаил Сирийски обаче се споменават под собствено прабългарското си име Имеон, образувано на основата на праб. имен “кон” и източноиранското по произход *йон “планина”.
Според Азбелев в състава на войските на хан Зиези има малък римски отряд, именно поради което никак не е изключено сведения за него да са стигнали до Рим още по това време, но според нас най-вероятно споменаването му в Хронографа е по гръцка линия.
Особено важното и съществено за отбелязване тук е и това, че гърците от към началото на Новата Ера вече са чували и знаят за прабългарите и то на основата на тяхното изконно-първично и основно-главно народностно название болгар.
А от последната извадка по същия въпрос Читателят ще добие от ярка по-ярка представа за ирационално-легендарните дебри, сред които и до края на Света ще блуждае съвременната езотерико-паранормална българска медиевистика, стигайки до там да ни обяви и за библейски народ, откъдето пък няма начин Целокупното Человечество, че даже и Звездите да не ги “Удивява дълбочината, от която българската държавнотворна и военно-административна традиция черпи своите основания.”
До това толкова удивително, но и повече от гениално прозрение професорът философ достига много преди да се научи, че трябва да се преведе не „от който”, а „от когото”, което обаче ни най-малко не му пречи с напълно чиста съвест и най-сервилно-коленопреклонно, също и повече от неграмотно-безотговорно да приеме, признае и обяви Счетоводителя за пръв и единствен, направо световно гениален лингвист с изобщо неподражаеми и недостижими приноси за българската култура, даже много над Делото на Светите Братя.
И цялото това, безкрайно унизително-мерзко за всеки здравомислещ Българин въздигане на Счетоводителя до висините недостижими, неграмотно-безотговорният български Аристотел го прави, без изобщо да си дава сметка и дори и без да подозира, че при въпросния дребнобълхарски гений няма даже и една-единствена правилна етимология и нито един-единствен вярно и точно разчетен и преведен прабългарски надпис, да не говорим пък за псевдолингвистичния му пасквил, наречен "Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи. Речник и граматика", С., 1995 г., за който ние лично недоумяваме как въобще може да бъде написан, когато Счетоводителят, за разлика от децата четвъртокласници, не може да разграничи съществително от прилагателно име!??
Добрев Ив., Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.
Напълно неоснователно е също така и твърдението му, че тези хуни не са били забелязани от римляните, защото, най-напред, за хуните – Xoũnoi, в Сарматия пише още Батламиус, който съчинява географията си по времето на Марк Аврелий (161-180), но бележките му възлизат към Маринос от Тирос, живял по времето на император Адриан (117-138) [Németh 1962, 287], а и наистина малко по-късният римски Анонимен Хронограф от 354 г. съобщава за едни българи, които произлизат от Зиези – Ziezi ex quo Vulgares, т.е. “Зиези, от когото са българите”, без обаче да посочва дали се отнася за българи откъм южната, персийската или източната, скитската граница на Империята.
Именно поради това, указанието на Птоломей решава проблема в полза на второто допускане, което състояние на нещата като че ли изобщо не се променя от факта, че Анонимният Хронограф като цяло е превод на по-старата гръцка хроника на Иполит, доведена до 290 г. и според която тези българи са на Северен Кавказ, но още и от това, че в Хронографа на латински език народностното название на българите е изписано посредством букв. v, което потвърждава и засилва убеждението по-скоро за гръцко посредничество, недостатъчно ясно и определено донякъде като ретроспекция все пак поради неяснотата относно това кога всъщност започва спирантизацията на средногръцкия звук бета [вж. и срв. Джафаров 1985, 25-26; ЛтИзв-1, 82].
Бичурин
21. Кангюй. Кангюйский владетель пребывание имеет в стране Лоюени, в городе Битянь, за 12.300 ли от Чан-ань. Он не зависит от наместника. От Лоюени семь дней пути до летнего владетелева местопребывания. Окружность земель его содержит 9.104 ли. 47 Народонаселение состоит из 120.000 семейств, 600.000 душ; строевого войска 120.000 человек. На восток до местопребывания наместника 5 550 ли. Обыкновения одинаковы с Большим Юечжы. Кангюй на востоке подчинен хуннам. 48 В царствование Сюань-ди произошли беспокойствия в пределах хуннов. Пять шаньюев вступили между собою в спор о престоле. Китайский Двор возвел Хуханьйе-шаньюя. Чжичжы-шаньюй, негодуя на это, убил китайского посланника, и на западе укрепился в Кангюе. 49 Впоследствии наместник Гань Янь-шеу [185] и помощник его Чень Тхан, собрав своих военнопоселян и войска из государств Западного края, пришли в Кангюй, и истребили Чжичжы-шаньюя. 50 Об этом пространнее см. в повествовании о Гань Янь-шеу и Чень [36] Тхан. Сие случилось при Юань-ди, в 3-е лето правления Гянь-чжао, 36 до Р.X.
Кюнер
(3) В "История династии Цзинь: записки о Хэлянь Бобо" написано, что Бобо был "потомком сюннского Юсянь-вана Цюйбэя, из рода Лю Юаньхая.... Бобо ростом был 8 чи 5 цуней, пояс длиной в 10 вэй, по натуре мудрый, прекрасный и благородный." Еще в "Истории династии Вэй: жизнеописание Лю Сю" сказано: "Мать Лю Сю была из рода Хэлянь, ростом 7 чи 9 цуней "
Из этих записей можно видеть, что сюнну (аристократы) были высокое, белокожие, с красивыми усами и бородой. А это явно не отличительные черты монголоидной внешности. Согласно «Цзи чжи тун цзянь: Цзинь цзи», на 9-й год правления под девизом Юнхэ (353год), "Ху из западного края Лю Кан выдавал себя за сына Лю Яо, собрал народ в Пин-ян и объявил себя ваном Цзинь". Сам Лю Кан, может быть, был ху из семьи (рода) Кан. Этот ху назвал себя сыном Яо потому, что действительно был похож на его сына, что дает нам право считать, что внешне род Лю был очень похож на ху из западного края.
В «Синь Тан шу: Хуйху чжуань»("Новой истории династии Тан: повествование Хуйху")"Сягасы - это древняя страна Цзянькунь, земли ее находились к западу от И-у, севернее Яньцы, рядом с горами Байшань. Ее род смешался с Динлин, была соседом сюнну на западе. Сюнну назначили ханьского капитулянта-военачальника Ли Лина Юсянь-ваном (отмечаем: дожно быть, Юсяо-ван), Вэй Люя – Динлин-ваном.
Потом Чжичжи шаньюй разбил Цзянькунь, тогда он находился на востоке от двора шаньюя в 7000 ли, на юге от Чэши в 5000 ли. Чжичжи остановился и определил столицу там же... Все великим ростом, с красными волосами, белым лицом и зелеными глазами. Они считали черные волосы не к добру. Черноглазых непременно называли потомками (Ли)Линского Мяо." Цзянькунь была подчинена сюнну. Если бы сюнну были черноволосыми, разве они осмелились бы считать, что черные волосы не к добру; если бы сюнну были также черноглазыми, то черноглазых назвали бы потомками сюннского Мяо. Но судя по фразе "непременно называли потомками Линьского Мяо", сюнну, как будто, вовсе не были черноглазыми. У Лю Яо "в глазах красный блеск", может быть, цвет его глаз был различный, а у Лю Юаня было "три красных волоса", пожалуй, его тоже можно отнести к "красноволосым".44
Ю.С. Худяков. Проблемы истории древних кыргызов (первоначальное расселение).
В источниках более определенно о местоположении цзянькуней и динлинов говорится при описании событий середины I в. до н.э. После распада единой хуннской державы Чжичжи, шаньюй северных хуннов, совершил поход на запад, в Притяньшанье. Во время этого похода он "на севере от усуньских земель разбил (племя) уцзе, и уцзе сдались (ему). Подняв их (уцзе) войско, (Чжичжи) на западе (от уцзе) разгромил цзянькуней. К северу (от уцзе и цзянькуней) сдались динлины. Объединив (эти) три владения, (Чжичжи) неоднократно направлял свои войска против усуней и всегда побеждал их. В 7000 ли на восток от Цзянькунь находится ставка шаньюев, а в 5000 ли на юг - Чеши; Чжичжи и обосновался (в землях цзянькуней)" [46].
Хотя места расселения цзянькуней указаны довольно точно, исследователи локализовали их по-разному, поскольку направления и расстояния не вполне соответствуют друг другу. По реконструкции Л.А. Боровковой, земли уцзе и цзянькуней находились севернее восточных земель усуней к северу от хребта Боро-Хоро в системе Восточного Тянь-Шаня и к западу от пустыни Дзосотын-Элисун [47]. Динлины обитали севернее цзянькуней. По-видимому, они занимали значительно большую территорию, чем цзянькуни, поскольку ранее упоминались в качестве северных соседей самих хуннов. Во время пребывания Чжичжи в земле цзянькуней к нему было направлено посольство от правителя Канцзюя. Затем Чжичжи с войском ушел на запад к канцзюйцам, где и погиб [48].
Наконец, об исторической судьбе союза сюнну, о возможности появления сюнну в Европе. Выше отмечалось, что исходным толчком, который привел к возможной миграции сюнну и трансформации их в европейских гуннов, чаще всего называют либо события, связанные с перекочевкой отряда шаньюя Чжичжи на запад, в стану "Канцзюй", либо поражение сюнну от сяньбийцев, в конце 1 в. н. э. Рассмотрим достоверность обеих версий.
Согласно сведениям письменных источников, вместе с Чжичжи до "Канцзюй" дошло 3 тыс. человек, которые жили в "городе" шаньюя на берегу р. Дулай, отождествляемой иногда с р. Талас в Киргизии. Однако, в Таласской долине, хорошо изученной археологически, до сих пор не найдено ничего похожего на поселение сюнну или тем более город. Существенно, впрочем, другое. При разгроме ставки шаньюя в 36 г. до н. э. из пришедших с ним сюнну убито 1518 человек и свыше 1200 попало в плен. Естественно, это обстоятельство перечеркивает попытки связать эпопею шаньюя Чжичжи с началом перемещения сюнну на запад.
Абдуманапов Р.А., К вопросу происхождения кыргызского племени кангды
С начала нашего тысячелетия Кангюй оказывается вовлеченным в события связанные с крушением державы хунну. Завершающим эпизодом событий 91 г.н.э., когда произошло фактическое уничтожение могущества северных хунну, было бегство шаньюя Чжичжи на запад - в Кангюй. В пределы государства прибыло несколько тысяч подданых шаньюя, и если принять во внимание версию о тюркоязычности хунну, можно предположить, что началом постепенной тюркизации владения Кангюй послужило именно это переселение. Известно то, что кангюйский правитель поселил шаньюя и его народ на реке Или, отдав ему в жены свою дочь и часть своего войска. Проанализировав китайские источники, Л.А. Боровкова пришла к выводу о том, что граница между Кангюем и государством Усунь в I в.н.э. проходила по территориям немного восточнее озера Иссык-куль [13].
П. П. Азбелев, Древние кыргызы. Очерки истории и археологии
Более ч¸ткая локализация кыргызов-гяньгунь содержится в повествовании о мятежнике Чжичжи. Эта драматическая история могла бы стать сюжетом захватывающего романа или кинофильма, однако здесь существенна прежде всего познавательная е¸ часть. Суть событий состояла в следующем. В ходе междоусобиц середины I в. до н.э. у хуннов оказалось сразу два шанъюя: Хуханье и Чжичжи, близкие родственники.
В 50 г. до н.э. китайский императорский двор поддержал притязания Хуханье, и таким образом вышло, что Чжичжи мятежник. Ему оставалось только сражаться, и после нескольких неудач Чжичжи “остался жить в Западной стороне. Расчисляя, что собственными силами не в состоянии утвердить спокойствие во владениях хуннов, подался далее на запад к Усуню, < ... > выставил сво¸ войско и, ударив на усуньцев, разбил их; отселе, поворотив на север, ударил на Угйе. Угйе покорился, и Чжичжы при помощи войск его разбил на западе Гяньгунь; на севере покорил Динлин. Покорив три царства, он часто посылал войска на Усунь, и всегда одерживал верх. Гянь-гунь от шаньюевой орды на запад отстоит на 7000 ли, от Чешы на север 5000 ли. Здесь Чжичжы утвердил сво¸ пребывание”.
Через год Чжичжи уш¸л на запад в Кангюй, где заключил союз с местным владетелем, но это ему не помогло: китайский карательный отряд добрался-таки до мятежника и разгромил его окончательно (Бичурин 1951, т. I: ). Интересно отметить, что в последней битве на стороне Чжичжи выступал небольшой римский отряд, невесть как оказавшийся так далеко на востоке ( ); присутствие римлян в регионе подтверждается разрозненными латинскими надписями ( ).
Атанас Стаматов, TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ
Но християнският IV в. не е приемал така еднозначно библейското ни родословие. В две вече споменавани съчинения - "Латинския хронограф от 354 г." и "Анонима", преписван на св. Методий Патарски, - древните българи се обявяват за семити. "Анонимът" ги нарича "синове Амонови", потомци от дъщерите на Лот. В Библията има два интересни момента с участието на амонитяните - Бит. 14:5 и Вт. 2:20. Там става дума за народ, който веднъж е наречен "Зузим", втори път "Замзумим". Зузимите са били древно племе, обитавало района на Хам (предполага се, че става дума за Рабат Амон) на изток от р. Йордан. Името на този народ е било считано за общоизвестно и хронистите го съпровождали с определителен член. В Септуагинтата то е прието за съществително нарицателно и се превежда с понятията "сила" и "могъщество".
Летописите отъждествяват зузимите с гигантите от племето "Рафаим", разбити някога от коалиция народи, начело с еламския цар Кедорлаомер (Кудур-Лагомар). Някои изследователи наричат остатъците от зузимите "амонитяни"; други смятат, че амонитяните са се населили в земите на гигантите и са нарекли оцелелите от племето "Рафаим" - Замзумим [Еврейская энциклопедiя,М., 1991 г., т. VII,с. 666,856].
Всичко това не би ни интересувало пряко, ако в Хронографа не бяхме споменати редом с еламитите, асирийците, халдеите и пр. [Виж прил. ¹9] като потомци на Сим с родоначалник Зиези. Съблазнителна е възможността да се види проецирана библейската представа за народа "Зузим/Замзумим" като силен, могъщ в епонима Зиези.
По-перспективна изглежда връзката на споменатия епоним с името на сарматския вожд Зизаис отбелязано по времето на имп. Констанций II (358 г.) в Панония. Но търсенията в посока символното значение на името "Зиези" все още изцяло е в сферата на хипотетичното. За сметка на това, докато се ровех в изворовия материал, попаднах на един интересен паралел. В клинописите от времето на Саргон II(722/21 - 705 г. пр. Р. Х.) се споменава географското понятие "Зизи", което приблизително покрива района между езерото Урмия и сегашните Талишки планини. Тъй като в Талишките планини са открити топоними с ясен български произход умувах възможно ли е появата на българите в този район с утвърдено от векове име да е станало причина по топонимичен път да са получили епонима "Зиези" от Хронографа?
В друг случай бях попаднал на понятието "канаранг" - пазител на границата. И двете понятия, особено първото, действително ни откриват една библейска по време проекция. Удивява дълбочината, от която българската държавнотворна и военно-административна традиция черпи своите основания [Виж Дьяконов И. М., Цит. съч., кн. 2/1951 г., с. 303-309,319-320;кн. 3/1951 г., с. 249].
В крайна сметка, ако трябва да квалифицираме историческото битие на българите в географските и етнолингвистични представи за библейското разделение на света между Ноевите синове, то определено коренът ни е яфетически и редом с арменците можем да извеждаме библейското си родословие от "дома на Тогарма". Убеден съм, че резултатите биха оправдали усилието за осъществяване на едно по-обстойно изследване относно мястото на българите в създаваните през Средновековието генеалогии, надстроявани над библейския разказ за разселението, като специално внимание се отдели и на еврейската генеалогична традиция.
С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъствуват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.
Стремежът на П. Добрев да разчисти езиковедски хоризонта към нова историческа перспектива му коства над двадесетгодишен упорит изследователски труд. Крайният резултат откриваме в книгата му "Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи. Речник и граматика", С., 1995 г. В граматично, фонетично отношение и словен фонд езикът на древните българи се оказа най-близък до езиците на малките реликтови етноси населяващи долините на Памир и Хиндукуш.
Тези етноси запазват своя език, бит и култура, мигрирайки навътре в планините при тюркизацията, а по-късно и при ислямизацията на Средна Азия. Към тях спадат ваханците, мунджанците, народността "тагчи" и др. Етимологиите на много понятия и на повечето от запазените лични имена го отпращат към народите от авестийско-иранския кръг, между които трябва да са били и древните българи. Тесните връзки на тези народи с културите на Шумер и Елам явно са дали своето отражение и П. Добрев определя езика на древните българи като "ирански език със силен шумеро-акадски и в частност еламски отпечатък, а това показва, че той е твърде стар и е възникнал много векове преди да се появят средновековните ирански езици" [Добрев П., Каменната книга на прабългарите, С., 1992 г., с. 120].
Половината, дори една трета от предложените над 1000 етимологии да се окажат точни, това вече прави трудно защитима хуно-тюрко-алтайската теза за етническия произход на българите. И обратно - вече звучи доста пресилено схващането, че като етнос и език българите са "изчезнали" безследно в "огромното славянско море" само два и половина, три века след изграждането на Дунавска България.
Но П. Добрев не спира до тук. След като се оказа, че древните българи са имали своя писменост, той възстанови азбуката на Аспаруховите и Куберовите българи въз основа на съхранените надписи (Виж прил.¹1). Неговите възстановки бяха потвърдени от изследванията на Ел. Димитрова и Д. Ил. Димитров [Идентификацията на българската руническа писменост и на глаголицата в индоевропейския ареал, сп. Ави-Тохол, кн. 3/1995 г.].
Изкушавам се да приведа техните изводи: # Графично-фонетичната връзка между българските руни, писмото "брахми" и глаголицата е несъмнена.
# Авторът на глаголицата Константин-Кирил Философ не е имал за прототип гръцката азбука.
# Глаголицата е създадена, за да обслужва българския народ с неговия език и графично се опира на българското руническо писмо.
# Несъстоятелно е твърдението, че глаголицата е създадена от някакви "славянски" или "готски" руни.
# Потвърждава се рунната азбука на Петър Добрев.
# Създателят на глаголицата е черпил от опита на "Кармина Фигурата" и се е стремил графично към христограми, които да включват "култа без образ" и "символите на вярата".
# Създаването на глаголицата говори за цялостна и далеч преди покръстването подготовка за християнизация на България [с. 45-46].
Според римляните от 354 г. родоначалникът на българите е Зиези (Анонимен Римски Хронограф).
Всъщност и в действителност това е централноазиатският прабългарски хан Джичи, кит. Чжичжи, който около средата на I в. пр.н.е. завършва земния си път, победен от китайците и за когото има голям брой най-подробни сведения и данни в древнокитайските летописи, на основата на които в най-ново време са осъществени немалък брой конкретно-частни или по-общи проучвания, особено подробно-задълбочено, а и фактологически най-богато сред които е това на Боровкова Л. А., Царства “Западного края” –Восточный Туркестан и Средняя Азия по сведениям “Ши цзи” и “Хань шу”. Москва, 2001., стр. 295-307.
Днес вече лингвистически повече от очевидно-безспорно името Зиези е гръко-римска фонотактическа реинтерпретация на центаз. праб. *Джичи, заето и адаптирано в китайския език като Чжичжи.
Прабългарското мъжко лично име *Джичи, възниква и се образува на основата на централноазиатското праб. *джичи “конник”, основата на което *джи “кон” е прабългарска интерпретация и адаптация на скитосарм. дзи “кон”, което от своя страна пък е в основата и на оронима Дзиакан – Хипийските Планини, дн. Ставрополски Възвишения, които при Михаил Сирийски обаче се споменават под собствено прабългарското си име Имеон, образувано на основата на праб. имен “кон” и източноиранското по произход *йон “планина”.
Според Азбелев в състава на войските на хан Зиези има малък римски отряд, именно поради което никак не е изключено сведения за него да са стигнали до Рим още по това време, но според нас най-вероятно споменаването му в Хронографа е по гръцка линия.
Особено важното и съществено за отбелязване тук е и това, че гърците от към началото на Новата Ера вече са чували и знаят за прабългарите и то на основата на тяхното изконно-първично и основно-главно народностно название болгар.
А от последната извадка по същия въпрос Читателят ще добие от ярка по-ярка представа за ирационално-легендарните дебри, сред които и до края на Света ще блуждае съвременната езотерико-паранормална българска медиевистика, стигайки до там да ни обяви и за библейски народ, откъдето пък няма начин Целокупното Человечество, че даже и Звездите да не ги “Удивява дълбочината, от която българската държавнотворна и военно-административна традиция черпи своите основания.”
До това толкова удивително, но и повече от гениално прозрение професорът философ достига много преди да се научи, че трябва да се преведе не „от който”, а „от когото”, което обаче ни най-малко не му пречи с напълно чиста съвест и най-сервилно-коленопреклонно, също и повече от неграмотно-безотговорно да приеме, признае и обяви Счетоводителя за пръв и единствен, направо световно гениален лингвист с изобщо неподражаеми и недостижими приноси за българската култура, даже много над Делото на Светите Братя.
И цялото това, безкрайно унизително-мерзко за всеки здравомислещ Българин въздигане на Счетоводителя до висините недостижими, неграмотно-безотговорният български Аристотел го прави, без изобщо да си дава сметка и дори и без да подозира, че при въпросния дребнобълхарски гений няма даже и една-единствена правилна етимология и нито един-единствен вярно и точно разчетен и преведен прабългарски надпис, да не говорим пък за псевдолингвистичния му пасквил, наречен "Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи. Речник и граматика", С., 1995 г., за който ние лично недоумяваме как въобще може да бъде написан, когато Счетоводителят, за разлика от децата четвъртокласници, не може да разграничи съществително от прилагателно име!??
Добрев Ив., Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.
Напълно неоснователно е също така и твърдението му, че тези хуни не са били забелязани от римляните, защото, най-напред, за хуните – Xoũnoi, в Сарматия пише още Батламиус, който съчинява географията си по времето на Марк Аврелий (161-180), но бележките му възлизат към Маринос от Тирос, живял по времето на император Адриан (117-138) [Németh 1962, 287], а и наистина малко по-късният римски Анонимен Хронограф от 354 г. съобщава за едни българи, които произлизат от Зиези – Ziezi ex quo Vulgares, т.е. “Зиези, от когото са българите”, без обаче да посочва дали се отнася за българи откъм южната, персийската или източната, скитската граница на Империята.
Именно поради това, указанието на Птоломей решава проблема в полза на второто допускане, което състояние на нещата като че ли изобщо не се променя от факта, че Анонимният Хронограф като цяло е превод на по-старата гръцка хроника на Иполит, доведена до 290 г. и според която тези българи са на Северен Кавказ, но още и от това, че в Хронографа на латински език народностното название на българите е изписано посредством букв. v, което потвърждава и засилва убеждението по-скоро за гръцко посредничество, недостатъчно ясно и определено донякъде като ретроспекция все пак поради неяснотата относно това кога всъщност започва спирантизацията на средногръцкия звук бета [вж. и срв. Джафаров 1985, 25-26; ЛтИзв-1, 82].
Бичурин
21. Кангюй. Кангюйский владетель пребывание имеет в стране Лоюени, в городе Битянь, за 12.300 ли от Чан-ань. Он не зависит от наместника. От Лоюени семь дней пути до летнего владетелева местопребывания. Окружность земель его содержит 9.104 ли. 47 Народонаселение состоит из 120.000 семейств, 600.000 душ; строевого войска 120.000 человек. На восток до местопребывания наместника 5 550 ли. Обыкновения одинаковы с Большим Юечжы. Кангюй на востоке подчинен хуннам. 48 В царствование Сюань-ди произошли беспокойствия в пределах хуннов. Пять шаньюев вступили между собою в спор о престоле. Китайский Двор возвел Хуханьйе-шаньюя. Чжичжы-шаньюй, негодуя на это, убил китайского посланника, и на западе укрепился в Кангюе. 49 Впоследствии наместник Гань Янь-шеу [185] и помощник его Чень Тхан, собрав своих военнопоселян и войска из государств Западного края, пришли в Кангюй, и истребили Чжичжы-шаньюя. 50 Об этом пространнее см. в повествовании о Гань Янь-шеу и Чень [36] Тхан. Сие случилось при Юань-ди, в 3-е лето правления Гянь-чжао, 36 до Р.X.
Кюнер
(3) В "История династии Цзинь: записки о Хэлянь Бобо" написано, что Бобо был "потомком сюннского Юсянь-вана Цюйбэя, из рода Лю Юаньхая.... Бобо ростом был 8 чи 5 цуней, пояс длиной в 10 вэй, по натуре мудрый, прекрасный и благородный." Еще в "Истории династии Вэй: жизнеописание Лю Сю" сказано: "Мать Лю Сю была из рода Хэлянь, ростом 7 чи 9 цуней "
Из этих записей можно видеть, что сюнну (аристократы) были высокое, белокожие, с красивыми усами и бородой. А это явно не отличительные черты монголоидной внешности. Согласно «Цзи чжи тун цзянь: Цзинь цзи», на 9-й год правления под девизом Юнхэ (353год), "Ху из западного края Лю Кан выдавал себя за сына Лю Яо, собрал народ в Пин-ян и объявил себя ваном Цзинь". Сам Лю Кан, может быть, был ху из семьи (рода) Кан. Этот ху назвал себя сыном Яо потому, что действительно был похож на его сына, что дает нам право считать, что внешне род Лю был очень похож на ху из западного края.
В «Синь Тан шу: Хуйху чжуань»("Новой истории династии Тан: повествование Хуйху")"Сягасы - это древняя страна Цзянькунь, земли ее находились к западу от И-у, севернее Яньцы, рядом с горами Байшань. Ее род смешался с Динлин, была соседом сюнну на западе. Сюнну назначили ханьского капитулянта-военачальника Ли Лина Юсянь-ваном (отмечаем: дожно быть, Юсяо-ван), Вэй Люя – Динлин-ваном.
Потом Чжичжи шаньюй разбил Цзянькунь, тогда он находился на востоке от двора шаньюя в 7000 ли, на юге от Чэши в 5000 ли. Чжичжи остановился и определил столицу там же... Все великим ростом, с красными волосами, белым лицом и зелеными глазами. Они считали черные волосы не к добру. Черноглазых непременно называли потомками (Ли)Линского Мяо." Цзянькунь была подчинена сюнну. Если бы сюнну были черноволосыми, разве они осмелились бы считать, что черные волосы не к добру; если бы сюнну были также черноглазыми, то черноглазых назвали бы потомками сюннского Мяо. Но судя по фразе "непременно называли потомками Линьского Мяо", сюнну, как будто, вовсе не были черноглазыми. У Лю Яо "в глазах красный блеск", может быть, цвет его глаз был различный, а у Лю Юаня было "три красных волоса", пожалуй, его тоже можно отнести к "красноволосым".44
Ю.С. Худяков. Проблемы истории древних кыргызов (первоначальное расселение).
В источниках более определенно о местоположении цзянькуней и динлинов говорится при описании событий середины I в. до н.э. После распада единой хуннской державы Чжичжи, шаньюй северных хуннов, совершил поход на запад, в Притяньшанье. Во время этого похода он "на севере от усуньских земель разбил (племя) уцзе, и уцзе сдались (ему). Подняв их (уцзе) войско, (Чжичжи) на западе (от уцзе) разгромил цзянькуней. К северу (от уцзе и цзянькуней) сдались динлины. Объединив (эти) три владения, (Чжичжи) неоднократно направлял свои войска против усуней и всегда побеждал их. В 7000 ли на восток от Цзянькунь находится ставка шаньюев, а в 5000 ли на юг - Чеши; Чжичжи и обосновался (в землях цзянькуней)" [46].
Хотя места расселения цзянькуней указаны довольно точно, исследователи локализовали их по-разному, поскольку направления и расстояния не вполне соответствуют друг другу. По реконструкции Л.А. Боровковой, земли уцзе и цзянькуней находились севернее восточных земель усуней к северу от хребта Боро-Хоро в системе Восточного Тянь-Шаня и к западу от пустыни Дзосотын-Элисун [47]. Динлины обитали севернее цзянькуней. По-видимому, они занимали значительно большую территорию, чем цзянькуни, поскольку ранее упоминались в качестве северных соседей самих хуннов. Во время пребывания Чжичжи в земле цзянькуней к нему было направлено посольство от правителя Канцзюя. Затем Чжичжи с войском ушел на запад к канцзюйцам, где и погиб [48].
Наконец, об исторической судьбе союза сюнну, о возможности появления сюнну в Европе. Выше отмечалось, что исходным толчком, который привел к возможной миграции сюнну и трансформации их в европейских гуннов, чаще всего называют либо события, связанные с перекочевкой отряда шаньюя Чжичжи на запад, в стану "Канцзюй", либо поражение сюнну от сяньбийцев, в конце 1 в. н. э. Рассмотрим достоверность обеих версий.
Согласно сведениям письменных источников, вместе с Чжичжи до "Канцзюй" дошло 3 тыс. человек, которые жили в "городе" шаньюя на берегу р. Дулай, отождествляемой иногда с р. Талас в Киргизии. Однако, в Таласской долине, хорошо изученной археологически, до сих пор не найдено ничего похожего на поселение сюнну или тем более город. Существенно, впрочем, другое. При разгроме ставки шаньюя в 36 г. до н. э. из пришедших с ним сюнну убито 1518 человек и свыше 1200 попало в плен. Естественно, это обстоятельство перечеркивает попытки связать эпопею шаньюя Чжичжи с началом перемещения сюнну на запад.
Абдуманапов Р.А., К вопросу происхождения кыргызского племени кангды
С начала нашего тысячелетия Кангюй оказывается вовлеченным в события связанные с крушением державы хунну. Завершающим эпизодом событий 91 г.н.э., когда произошло фактическое уничтожение могущества северных хунну, было бегство шаньюя Чжичжи на запад - в Кангюй. В пределы государства прибыло несколько тысяч подданых шаньюя, и если принять во внимание версию о тюркоязычности хунну, можно предположить, что началом постепенной тюркизации владения Кангюй послужило именно это переселение. Известно то, что кангюйский правитель поселил шаньюя и его народ на реке Или, отдав ему в жены свою дочь и часть своего войска. Проанализировав китайские источники, Л.А. Боровкова пришла к выводу о том, что граница между Кангюем и государством Усунь в I в.н.э. проходила по территориям немного восточнее озера Иссык-куль [13].
П. П. Азбелев, Древние кыргызы. Очерки истории и археологии
Более ч¸ткая локализация кыргызов-гяньгунь содержится в повествовании о мятежнике Чжичжи. Эта драматическая история могла бы стать сюжетом захватывающего романа или кинофильма, однако здесь существенна прежде всего познавательная е¸ часть. Суть событий состояла в следующем. В ходе междоусобиц середины I в. до н.э. у хуннов оказалось сразу два шанъюя: Хуханье и Чжичжи, близкие родственники.
В 50 г. до н.э. китайский императорский двор поддержал притязания Хуханье, и таким образом вышло, что Чжичжи мятежник. Ему оставалось только сражаться, и после нескольких неудач Чжичжи “остался жить в Западной стороне. Расчисляя, что собственными силами не в состоянии утвердить спокойствие во владениях хуннов, подался далее на запад к Усуню, < ... > выставил сво¸ войско и, ударив на усуньцев, разбил их; отселе, поворотив на север, ударил на Угйе. Угйе покорился, и Чжичжы при помощи войск его разбил на западе Гяньгунь; на севере покорил Динлин. Покорив три царства, он часто посылал войска на Усунь, и всегда одерживал верх. Гянь-гунь от шаньюевой орды на запад отстоит на 7000 ли, от Чешы на север 5000 ли. Здесь Чжичжы утвердил сво¸ пребывание”.
Через год Чжичжи уш¸л на запад в Кангюй, где заключил союз с местным владетелем, но это ему не помогло: китайский карательный отряд добрался-таки до мятежника и разгромил его окончательно (Бичурин 1951, т. I: ). Интересно отметить, что в последней битве на стороне Чжичжи выступал небольшой римский отряд, невесть как оказавшийся так далеко на востоке ( ); присутствие римлян в регионе подтверждается разрозненными латинскими надписями ( ).
Атанас Стаматов, TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ
Но християнският IV в. не е приемал така еднозначно библейското ни родословие. В две вече споменавани съчинения - "Латинския хронограф от 354 г." и "Анонима", преписван на св. Методий Патарски, - древните българи се обявяват за семити. "Анонимът" ги нарича "синове Амонови", потомци от дъщерите на Лот. В Библията има два интересни момента с участието на амонитяните - Бит. 14:5 и Вт. 2:20. Там става дума за народ, който веднъж е наречен "Зузим", втори път "Замзумим". Зузимите са били древно племе, обитавало района на Хам (предполага се, че става дума за Рабат Амон) на изток от р. Йордан. Името на този народ е било считано за общоизвестно и хронистите го съпровождали с определителен член. В Септуагинтата то е прието за съществително нарицателно и се превежда с понятията "сила" и "могъщество".
Летописите отъждествяват зузимите с гигантите от племето "Рафаим", разбити някога от коалиция народи, начело с еламския цар Кедорлаомер (Кудур-Лагомар). Някои изследователи наричат остатъците от зузимите "амонитяни"; други смятат, че амонитяните са се населили в земите на гигантите и са нарекли оцелелите от племето "Рафаим" - Замзумим [Еврейская энциклопедiя,М., 1991 г., т. VII,с. 666,856].
Всичко това не би ни интересувало пряко, ако в Хронографа не бяхме споменати редом с еламитите, асирийците, халдеите и пр. [Виж прил. ¹9] като потомци на Сим с родоначалник Зиези. Съблазнителна е възможността да се види проецирана библейската представа за народа "Зузим/Замзумим" като силен, могъщ в епонима Зиези.
По-перспективна изглежда връзката на споменатия епоним с името на сарматския вожд Зизаис отбелязано по времето на имп. Констанций II (358 г.) в Панония. Но търсенията в посока символното значение на името "Зиези" все още изцяло е в сферата на хипотетичното. За сметка на това, докато се ровех в изворовия материал, попаднах на един интересен паралел. В клинописите от времето на Саргон II(722/21 - 705 г. пр. Р. Х.) се споменава географското понятие "Зизи", което приблизително покрива района между езерото Урмия и сегашните Талишки планини. Тъй като в Талишките планини са открити топоними с ясен български произход умувах възможно ли е появата на българите в този район с утвърдено от векове име да е станало причина по топонимичен път да са получили епонима "Зиези" от Хронографа?
В друг случай бях попаднал на понятието "канаранг" - пазител на границата. И двете понятия, особено първото, действително ни откриват една библейска по време проекция. Удивява дълбочината, от която българската държавнотворна и военно-административна традиция черпи своите основания [Виж Дьяконов И. М., Цит. съч., кн. 2/1951 г., с. 303-309,319-320;кн. 3/1951 г., с. 249].
В крайна сметка, ако трябва да квалифицираме историческото битие на българите в географските и етнолингвистични представи за библейското разделение на света между Ноевите синове, то определено коренът ни е яфетически и редом с арменците можем да извеждаме библейското си родословие от "дома на Тогарма". Убеден съм, че резултатите биха оправдали усилието за осъществяване на едно по-обстойно изследване относно мястото на българите в създаваните през Средновековието генеалогии, надстроявани над библейския разказ за разселението, като специално внимание се отдели и на еврейската генеалогична традиция.
С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъствуват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.
Стремежът на П. Добрев да разчисти езиковедски хоризонта към нова историческа перспектива му коства над двадесетгодишен упорит изследователски труд. Крайният резултат откриваме в книгата му "Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи. Речник и граматика", С., 1995 г. В граматично, фонетично отношение и словен фонд езикът на древните българи се оказа най-близък до езиците на малките реликтови етноси населяващи долините на Памир и Хиндукуш.
Тези етноси запазват своя език, бит и култура, мигрирайки навътре в планините при тюркизацията, а по-късно и при ислямизацията на Средна Азия. Към тях спадат ваханците, мунджанците, народността "тагчи" и др. Етимологиите на много понятия и на повечето от запазените лични имена го отпращат към народите от авестийско-иранския кръг, между които трябва да са били и древните българи. Тесните връзки на тези народи с културите на Шумер и Елам явно са дали своето отражение и П. Добрев определя езика на древните българи като "ирански език със силен шумеро-акадски и в частност еламски отпечатък, а това показва, че той е твърде стар и е възникнал много векове преди да се появят средновековните ирански езици" [Добрев П., Каменната книга на прабългарите, С., 1992 г., с. 120].
Половината, дори една трета от предложените над 1000 етимологии да се окажат точни, това вече прави трудно защитима хуно-тюрко-алтайската теза за етническия произход на българите. И обратно - вече звучи доста пресилено схващането, че като етнос и език българите са "изчезнали" безследно в "огромното славянско море" само два и половина, три века след изграждането на Дунавска България.
Но П. Добрев не спира до тук. След като се оказа, че древните българи са имали своя писменост, той възстанови азбуката на Аспаруховите и Куберовите българи въз основа на съхранените надписи (Виж прил.¹1). Неговите възстановки бяха потвърдени от изследванията на Ел. Димитрова и Д. Ил. Димитров [Идентификацията на българската руническа писменост и на глаголицата в индоевропейския ареал, сп. Ави-Тохол, кн. 3/1995 г.].
Изкушавам се да приведа техните изводи: # Графично-фонетичната връзка между българските руни, писмото "брахми" и глаголицата е несъмнена.
# Авторът на глаголицата Константин-Кирил Философ не е имал за прототип гръцката азбука.
# Глаголицата е създадена, за да обслужва българския народ с неговия език и графично се опира на българското руническо писмо.
# Несъстоятелно е твърдението, че глаголицата е създадена от някакви "славянски" или "готски" руни.
# Потвърждава се рунната азбука на Петър Добрев.
# Създателят на глаголицата е черпил от опита на "Кармина Фигурата" и се е стремил графично към христограми, които да включват "култа без образ" и "символите на вярата".
# Създаването на глаголицата говори за цялостна и далеч преди покръстването подготовка за християнизация на България [с. 45-46].
Comment