Съобщение

**Francis Drake** · 03-08-2011, 19:58

ОТ
За Саруджа паша от статията на Недялко Димов "Войнствен стих в Ески джамия- единствен на Бaлканите", научаваме и следното:

„Ески джами е съградена в 797 г. от Саруджа паша Юмероглу, важен турски военачалник, които може да се брои за основател на Казанлък, гдето е съградил първата джамия 1395 или 1396 г.", пише Васил Кънчов. Действително Саруджа паша, а след него и синът му, са били начело на вилаета Чирмен. Оказва се, че той не е бил само султанов човек в Чирменския вилает, но и военачалник на турската пешеходна войска в Румелия. Между неговите вакъфи поименно се посочва една джамия в Хасково: „Нивата Шейх Джемал дервиш, записана в тефтера за харач на Ак пънар, с граница помежду двата пътя, владяна съгласно вакъф от времето на Саруджа паша, се намира в ръцете на имамина на джамия месджид в Хас кьой", се казва в поземлените тефтери от времето на Мехмед II. Месджид джамия без съмнение е получилата по-късно името Ески джамия, надписа на която коментирахме по-горе. Друга джамия на името на Саруджа паша не е известна в Хасково.Надписът на джамията на Умур бей, син на Саруджа паша, известна като Ески, е на арабски език, което косвено подсказва, че благодетелят е произхождал от феодалната върхушка.

Юмероглу, просто не се вързва по никакъв начин с династията на Шишмановци-Страцимировци.

**1951** · 23-03-2020, 20:14

Благодарение на карантината прочетох "Османските завоевания и държавата на духа" на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, а през миналото лято прочетох и "Залезът на средновековна България" на Христо Матанов. И двете книги са от 2017 г., като тази на Матанов е до известна степен реплика на хипотезата на Павлов и Тютюнджиев, че Видинското царство просъществува до първите десетилетия на XV век.

Тия хипотези, версии и закачки между тримата историци, не са нещо ново за форумните стари кучета и са многократно обсъждани из разни теми тук, но поради липса на занимания в момента, реших да резюмирам хипотезата на Павлов и Тютюнджиев, както и трактовката на Матанов. Може да е от полза за някого.

Какво казва традиционната българска историография за падането под османска власт? За нея трите Българии падат в последното десетилетие на XIV век. Доброджанското деспотство изчезва някъде през 90-те години, Търновското царство загива през 1393 или 1395 г. (зависи дали гледаш превземането на Търново или екзекуцията на Шишман), а Видинското царство престава да съществува в края на 1396 г., след победата на Баязид при Никопол, като Срацимир е отведен в плен, поради неизпълнение на васалните си задължения. И точка.

Това, което предлагат Павлов и Тютюнджиев е нова трактовка на различни изводи, малко логически съждения и тук-там смели предположения, които не почиват на конкретни документи.

И така, Павлов и Тютюнджиев оспорват версията, че Срацимир е отведен в плен малко след битката при Никопол (25 септември 1396 г.). Те цитират Българската анонимна хроника, влашкия хронист Михаил Мокса, както и сръбски и руски летописи, според които това събитие е станало в 6906 година от сътворението на света, което отговаря на 1397 или 1398 г. Превеждат и други доказателства, че наказателния поход на Баязид във Влахия и Унгария, който традиционно се свързва с появата му във Видин и разправата със Срацимир, не е станал през 1396 г., а на следващата година.

Двамата предполагат, че това не слага край на Видинското царство, а то продължава да съществува под форма на васална буферна държава с по-утежнен статус от този на сърбите и власите, която да отделя османците от Унгария. Предполагат и че срацимировият син Константин се възкачва на престола, като смятат, че Баязид е имал известен сантимент към младия Константин, който е смятал за по-сигурен съюзник от баща му. Основното конкретно доказателство за съществуването на Видинското царство в последните години на XIV век е решение на Големия съвет на Дубровнишката република за удължаване правомощията на консулите в няколко страни, включително и в България. Това решение е от ноември 1398 г. Според тях, няма как Дубровник да не е запознат с точната политическа обстановка на Балканите, съответно, няма как да дават консулски правомощия за несъществуваща държава.

Двамата превеждат и няколко косвени доказателства - няма категорична информация, че 1396/1397 г. Видинско става османски санджак, във Видин гостува сръбската владетелска фамилия, взети са мощите на св. Петка, но Цамблак изрично посочва, че сърбите не искат града или земите му (което трябва да показва, че Видинско е някаква полуавтономна единица), в "Руския хронограф" пише, че Видинско получава статут подобен на оня на "арбанаския и босненския владетели" (тоест, васалитет някакъв), а Мокса казва, че Срацимир станал „данник” на султана, като се прави уговорка, че често пъти наследниците на предишния владетел се идентифицират с тяхното име.

Следващото доказателство на хипотезата на Павлов и Тютюнджиев е известното писмо на унгарския крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г., в което изброява воюващите срещу османците свои съюзници и където пише и следното:

"...известният Константин, прославен император на България.... Последните двама (става въпрос за Константин и влахът Мирчо) се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти смело нападаха гръцките области и други области, които и до сега са владения на турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си..."

Традиционно този цитат се приема за индикация за т.нар. "Въстание на Константин и Фружин" или най-малкото за военни действия срещу османците, в резултат на които някои стари български владения временно са оставени под контрол на двамата.

За Павлов и Тютюнджиев, обаче този цитат показва друго - след разгрома на османците в Битката при Анкара (юли 1402 г.) Константин явно отхвърля османския васалитет и се поставя под васалитет на унгарския крал.

Следващото доказателство е църковна грамота на Стефан Лазаревич от 1406 г., в която се дава право на бегълците в Унгария или България да се завръщат в църковните села, като изричното споменаване на България говори за някаква форма на независимост.

Следва пасажа от житието на Стефан Лазаревич писано от Константин Костенечки, в който се казва, че към 1408 г. „...и българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе...”. Павлов и Тютюнджиев приемат това за доказателство, че към този момент български градове под контрола на Константин и Фружин са отхвърлили османската власт. Правят и предположение, че Константин помага на братовчед си да възстанови властта си над градове в Пиротско, които са били част от Търновското царство.

В същото житие се казва, че в същата 1408 г. султан Сюлейман превзема Темско с бой, но според двамата историци, това е само епизод от военните действия и показват падане на крепост под контрола на Фружин, като категорично не става въпрос за превземане на Видин.

Павлов и Тютюнджиев отбелязват, че през следващата 1409 г. се говори (Българската анонимна хроника и Мокса) за това, че в армията на Муса се сражават власи, сърби и българи, като според тях, това не е показател за етническия състав на армията, а че Муса е съюзник със съответните владетели.

През пролетта на 1413 г. Муса, след като той успява да овладее Балканите, започва да се разправя с бившите си съюзници, като традиционно това се приема за край на т.нар. „Въстание на Константин и Фружин”. В анонимна османска хроника се споменава, че Муса превзема Видин, но Павлов и Тютюнджиев смятат, че това не е бил края на съществуването на някаква форма на българска държавност. Двамата посочват, че във византийската хроника на Псевдо-Сфранцис е посочено, че през юли 1413 г., в битката при Чамурли на страната на Мехмед се сражават „...владетелите на Сърбия и България...” След битката, в която Муса е разбит, Костенечки пише, че Мехмед освобождава българските пленници и заживява в мир с всички.

За Павлов и Тютюнджиев най-важните данни за събитията от лятото на 1413 г. са на византийския историк Дука, който пише следното:

"Султанът (Мехмед) приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир..."

Според двамата, това е ясна индикация, че в този момент България съществува, има свой владетел и за Мехмед тя е наравно със сръбската и влашка държава. Те цитират и „Хроника на османските султани” от XVII век, в която пише следното:

„Подари (Мехмед) на принципеса (принца, княза) на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много...”

Посочват, че под „принципес” най-вероятно трябва да се разбира Константин.

Павлов и Тютюнджиев признават, че след 1413 г. няма никакви писмени индикации за съществуването на България под каквато и да е форма, което води и до въпросът, кога владенията на Константин са подчинени окончателно. Те отхвърлят предположенията, че Видин (или каквото там в владял Константин) са подчинени около потушаването на въстанието на Бедреддин Симави около 1417 г., защото няма индикации, че е имало някакво сътрудничество, а и Бедреддин е действал в Лудогорието. Отхвърлят и теорията, че към 1419 г. Видинско е ликвидирано, отново уповавайки се на тезата, че османците искат буферни държави по границата си с Унгария.

Павлов и Тютюнджиев предполагат, че окончателното ликвидиране на Видинското царство става през пролетта на 1422 г., покрай бунта на претендента за османския трон Мустафа (Дюзме Мустафа ). Според двамата историци, вероятно Константин е бил принуден да признае Мустафа за законен султан, след потушаване на бунта, за отмъщение султан Мурад II ликвидира владенията му, а Константин бяга, за да умре в Белград през септември 1422 г.

В заключение, Павлов и Тютюнджиев пишат, че за Видински санджак за първи път се говори едва през 1430 г., когато се споменава и неговия санджак-бей – Видин Синанъ.

Така двамата историци обобщават, че Видинското царство, под една или друга форма, продължава да съществува до 1422 г., а Константин следва да се нарича цар Константин II Асен.

Какво мисли и пише по въпроса Христо Матанов?

Той гледа по-скоро традиционно на събитията от последните години на XIV век и първите на XV век, но макар и да слага точка на България през 1396 г., прави уговорка, че агонията на държавността ни продължава дълго, включително и през първите години на XV век.

Матанов смята, че цар Срацимир е пленен в края на 1396 г., като султан Баязид I няма никаква реалистична причина да не ликвидира Видинското царство, предвид предателството на царя му. Той дава и доказателство под формата на писмо от 23 декември 1396 г. подписано от френския благородник Роберд, дук на Бар, който моли венецианския дож за съдействие за освобождаване на сина му Анри, който бил заключен от османците във Видин, след Битката при Никопол.

Матанов отхвърля хипотезата, че пленяването на Срацимир става през 1397 г., но не дава доказателства за това. Отхвърля и възможността Константин да управлява между 1397 и 1404 г. (когато е споменат в писмото на унгарския крал), защото според него, нямало никакви писмени свидетелства за подобно шест – седем годишно управление.

Матанов смята, че между 1396 и 1402 г. (Битката при Анкара) властта на османците по българските земи до известна степен е формална, като се крепи на малък брой османски сановници. Основната грижа на османците е местните феодали да предоставят военни сили за походите им, а цялостната ситуация прилича по-скоро на „военна окупация”, като местните български феодали безпроблемно се интегрират в османската военно-феодална система. Данъчната система остава непроменена и продължава да е поголовно-поземлена.

След Битката при Анкара настава хаос, който според Митанов, не е разбран правилно от тогавашните христиански владетели и феодали, което довежда и до липсата на реално възползване от него.

Матанов смята, че между 1402 и 1404 г. Константин успява да възстанови някаква част от бащините си владения, след някакви военни действия, за които няма данни. Не става ясно къде е бил Константин в годините след падането на Видин. След 1406 г. в акцията на Константин се включва и Фружи, който преди това се намира в двора на унгарския крал Сигизмунд. Митанов, обаче акцентира върху българите след превземането на крепостта Темско през 1408 г., но все пак и той се съгласява, че вероятно за Константин и Фружин поражението не е фатално.

Матанов подчертава, че в тези години на междуособици, окъсването на дребни феодали от османската орбита и присламчването им към други силни владетели не е било нещо изключително, като дава примери за такива действия в Македония, където кесар Углеш, някой си Каралюк и някой си Богдан успяват за известно време да имат миниатюрни държавици.

Матанов, обаче категорични отхвърля твърденията, че България с център Видин продължава да съществува до 1421 – 1422 г., като дори доста грубо, иронично и саркастично се изказва, макар и индиректно, към работата на Павлов и Тютюнджиев. Според него, Константин и Фружин имат някакви владения, чиято точна позиция и размер е невъзможно да се определи. Тези владения са подложени на опустошение от Муса, но все пак съществуват под някаква форма през 1413 г. и участват активно в борбата на Мехмед срещу Муса.

Според Матанов, Мехмед дава мир на съществуващите български феодални владения, които включват сигурно и тези на Константин и Фружин, поради помощта, която получава срещу Муса. Мехмед е миролюбив, внимателен, но и безкомпромисен при явни бунтове, като този на Бедреддин. Историкът отбелязва и че Мехмед, съзнателно или не до там, има стратегия за изграждане на стабилна държава от имперски тип, което определя и политиката му.

Именно около бунта на Бедреддин през 1416 - 1417 г. са ликвидирани българските феодални владения, които са се радвали на някаква форма на автономия, смята Матанов. Липсата на писмени сведения за тези действия той обяснява с факта, че те са били лесни и незабележителни за тогавашните и по-късни османски хронисти.

Матанов изрично пише, че историческата логика казва, че ако трябва да се търси някакъв край на опитите за поддържане на някаква форма на българска държавност, то той трябва да се търси именно тогава – през 1417 г. Обаче Матанов бяга по всякакъв начин от това да напише в прав текст, че българското царство продължава да съществува след 1396 г., а тези 12 – 13 години, в които Константин и Фружин имат някакви феодални автономни владения, той не издига до съществуването на реална държава.

**Blackwolf** · 23-04-2020, 19:12

За мен тезата ва Пламен и Иван е по-приемлива. И то не заради това, че са ми състуденти...

**von Danitz** · 24-04-2020, 00:38

Благодаря за обширното резюме!

Впечатлението ми от Матанов е, че е "технологично" много подкован и много внимателен с изворите и литературата като цяло. Гледа да не теоретизира, което за историк е важно качество. Трябва един ден, ако остане време да прошетам тези бургундци на sans Peur-а по Дунава не дават ли нещо допълнително... Но специализанти във Франция - бол, изворите са изкълвани вероятно!?
Павлов, какво да ти кажа, пък и тезите му от 1995 до сега, не знам как са се изменили. Иречек още първо слага 96, после поставя въпроса за още две години продължение. И така си карахме сто и нещо години, хубаво е, че някой изобщо копа по въпроса. И като се появяват разни албански Страцимири из Венеция, и става пълна обърквация...

Като първо, което сега виждам, щото ми стана интересно, е че Филип (Philippe de Bar), починал след сражението в плен, в Превеза, Епир , син на Робер де Бар и Мария Валоа е станал Анри?! Ако не ти представлява затруднение, погледни в книгата, има ли цитиран източник и кой е той, за тази молба на баща му.

Но аз си намерих сам обяснението, двама братя са - “Philippus…et Henricus qui erat primogenitus” - Латинската история на крал Шарл V². В нея обаче за България плътна мъгла - военната експедиция срещу турците сарацини в Унгария (expeditione bellica contra Turcos Saracenos)

**boilad** · 24-04-2020, 19:48

Според мен в хипотезата на Матанов за кратковременно въстановяване на Видинското царство през 1404/8 до 1416/7 г., има повече основания и ще се опитам да се аргументирам защо, като акцентирам върху слабостите на хипотезата на Павлов и Тютюнджиев.

1951 написа Виж мнение

И така, Павлов и Тютюнджиев оспорват версията, че Срацимир е отведен в плен малко след битката при Никопол (25 септември 1396 г.). Те цитират Българската анонимна хроника, влашкия хронист Михаил Мокса, както и сръбски и руски летописи, според които това събитие е станало в 6906 година от сътворението на света, което отговаря на 1397 или 1398 г. Превеждат и други доказателства, че наказателния поход на Баязид във Влахия и Унгария, който традиционно се свързва с появата му във Видин и разправата със Срацимир, не е станал през 1396 г., а на следващата година.
...
Двамата превеждат и няколко косвени доказателства - няма категорична информация, че 1396/1397 г. Видинско става османски санджак, във Видин гостува сръбската владетелска фамилия, взети са мощите на св. Петка, но Цамблак изрично посочва, че сърбите не искат града или земите му (което трябва да показва, че Видинско е някаква полуавтономна единица), в "Руския хронограф" пише, че Видинско получава статут подобен на оня на "арбанаския и босненския владетели" (тоест, васалитет някакъв), а Мокса казва, че Срацимир станал „данник” на султана, като се прави уговорка, че често пъти наследниците на предишния владетел се идентифицират с тяхното име.

Именно Цамблак в "Разказ за пренасяне на мощите на Петка Търновска във Видин и Белград" (http://www.slovo.bg/showwork.php3?Au...=15757&Level=1) опровергава хипотезата, че Видинското царство продължава да си съществува и след Никопол. За разлика от компилатора на БАХ и Мокса, който също ползва БАХ, и другите извори използвани в аргументацията на двамата автори, Григорий Цамблак е не само съвременник на събитията, но и през последното десетилетие на Х²V в. пребивава основно във Византия и Сърбия, а за нивото му на осведоменост можем да съдим, както от заеманите длъжности, така и от споменатата творба. Цамблак изрично пише, че превземането на Видин и низвержението на Срацимир е непосредствено след османската победа при Никопол: "Сетне, когато угърският крал заедно с подвластните му сили премина река Дунав и превзе града Бдин, и докато беше в Никопол, варварският предводител, оставяйки Византия — защото тогава жестоко воюваше с тях, — опълчва се колкото може по-бързо срещу угрите. И щом стана сражението, побеждава ги напълно, става причина по-голямата част от войската да се издави в реката; и така измаилтянинът, гордеейки се със светли победи, идва срещу града Бдин. И тъй като, прочее, царят излезе при него, без да се бои, понеже за тях му бе проводен пратеник, отпраща го вързан в град Бруса, а богатствата му, които са безчетни, и тях взема, та ги изпраща в своите [предели]." По-нататък Цамблак разказва за посещението на сръбския владетелски двор във Видин и желанието им да придобият мощите на св. Петка. Павлов и Тютюнджиев много удобно пропускат въпроса от кой цар сърбите измолват мощите. Очевидно е че този владетел не само не е български, но и не е християнин, иначе нямаше да се учудва на искането, а и ако беше християнин не би допуснал да ощети владението си, лишавайки го от небесната закрила на светицата. Когато този владетел решава да им подари мощите, Цамблак го характеризира по следния начин: "понеже на добродетелите е присъщо да удивляват и мъчителите". Възможно ли е български християнски цар да се удивява на християнската добродетел и да бъде оприличаван на мъчител? Още един пасаж показва, че българското царство вече го няма като политически субект: "Отне Владиката българската слава от нея, а й дарува сръбската, понеже онази [българската] не остана никак!" За това според мен хипотезата, че Видинското царство е продължило своето съществуване до края на 1397 г., или дори след това, е меко казано спекулативна, а като основен недостатък можем да посочим, че се опира основно на късни извори, докато добре осведоменият съвременник не дава основания за подобно заключение. Наред с това няма как да не посочим, че политиката на Баязид е насочена към ликвидиране на буферните васални владения с оглед пресичане на стремежа им към независимост. Първата жертва е Търново, следват лоялните му Кюстендил и Прилеп. В Мала Азия ликвидира бейлиците Айдън, Сарухан, Ментеше, Гермиян, последната опора на Византия в Мала Азия градът Филаделфия. Тази съвсем отчетлива политика също не позволява допускане за съществуването на някаква българска държава, та макар и васална. Сред изброените Сърбия заема по-особено място, но нейното съществуване на първо време е гарантирано от междуособицата между Баязид и брат му Якуб, а в последствие от умелата политика на княгиня Милица, която дефакто управлява при малолетието на синовете си. Във връзка именно с това сръбско посещение във Видин не бива да пропускаме и написаното от Нешри, което впрочем е отбелязано от Павлов в статията му за Константин (https://liternet.bg/publish13/p_pavl...in_II_asen.htm), но е съвсем превратно тълкувано, "...се примолил на султана за Семендире (Смедерево)... Баязид хан склонил, дал му Гювернджинлик (дунавската българска крепост Гълъбец, дн. Голубац в Сърбия), ама Нигболъ (Никопол) и другия град (Видин! - вариант на разчитане, предлаган от преводачката на текста Мария Калицин!) не му дал...". Ако тези градове не бяха подвластни на Баязид, щяха ли сърбите да ги искат от него като отплата за вярната им служба? Тоест отпада и аргумента, че сърбите не са имали териториални претенции, а се задоволили само с мощите на светицата. Цамблак явно пропуска чисто материалния интерес, за да възвеличи достойнствата на сръбския двор.

1951 написа Виж мнение

Основното конкретно доказателство за съществуването на Видинското царство в последните години на XIV век е решение на Големия съвет на Дубровнишката република за удължаване правомощията на консулите в няколко страни, включително и в България. Това решение е от ноември 1398 г. Според тях, няма как Дубровник да не е запознат с точната политическа обстановка на Балканите, съответно, няма как да дават консулски правомощия за несъществуваща държава.

Изводите от този документ също са пресилени. В него наред с България са споменати Босна, Срем и Славония. Последните две страни съвсем не са независими, а се явяват унгарски банати, а в Босна през същата година е извършен преврат, което може да е вероятната причина за препотвърждаване пълномощията на тамошния консул. С оглед на това можем да предположим, че поради скорошното завладяване на България новата османска номенклатура по отношение на българските земи още не се е наложила и за това рагузани използват утвърденото политико-географско понятие, но това съвсем не означава, че България съществува като самостоятелен политическо-правен субект, впрочем също като Славония и Срем.

1951 написа Виж мнение

За Павлов и Тютюнджиев, обаче този цитат показва друго - след разгрома на османците в Битката при Анкара (юли 1402 г.) Константин явно отхвърля османския васалитет и се поставя под васалитет на унгарския крал.

Прословутото писмо на Сигизмунд, също е интерпретирано много едностранно. На първо място това, че някой е титулован "император на България" съвсем не означава, че той реално, а не номинално, е такъв. Примери за номинални титли от епохата могат да се дадат много, включително и от българската история (например неназования по име "imperator de Bolgaria" подвизавал се в Италия през 60-те г. на Х²V век, за когото след седмица-две планирам да пусна очерк в блога). Наред с това фактът, че "Последните двама (има се предвид Мирчо Стари и Константин - б. м.) също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си..." съвсем не означава, че те са признавали до този момент османския сюзеренитет. Въобще политическото влияние на османците във Влашко става отчетливо едва в края на управлението на Мирчо. До тогава той е принуден да лавира между Полша и Унгария. Дори през 1395 г., посредством Молдова, на Ягело се удава да наложи свой човек във Влашко. Макар да няма преки изворови данни (както впрочем и за васалитет към османците до 1417 г.) може да се предположи, че връщайки се на власт през 1397 г. Мирчо отново се преориентира към съюз с Полша, за да избегне нови нейни интервенции. Новият молдавски владетел Александър Добрия в началото на ХV в. също се ориентира към съюз с Полша, а в църковно отношение признава Цариград. Именно в контекста на системата установена от Галиполския договор през 1403 г. трябва да се разглеждат и усилията на Сигизмунд за организиране на антиосманска коалиция, тъй като тази система никак не го устройва. Новата преориентация на Мирчо в чиято орбита попада и Константин може да се дължи не само на унгарския натиск, но и на полската политика, която в този момент се диктува от конфронтацията с тевтонския орден. Константин в лицето на Мирчо има влиятелен покровител, а и да не забравяме, че са далечни роднини. От своя страна влашкият владетел вероятно използва българския престолонаследник, за да оправдае аспирациите си южно от Дунав. Подписването на договора не успокоява страстите на Балканите, тъй като още непосредствено след битката при Анкара ромеите заформят интрига със Стефан Лазаревич, удостоявайки го с титлата "деспот", докато брат му Вук търси помощ от Сюлейман. В крайна сметка Стефан е принуден да търси подкрепата на Унгария, докато брат му и Георги Бранкович се ориентират към Евренос бей (венецианския преговарящ в Галиполи Пиетро Зено пише за недоволството на удж бейовете от договора, та се наложило да бъдат подкупвани), може би не само заради ангажираността на Сюлейман с договора, но и заради похода му в Мала Азия.
Всичко това води до единствения логичен извод, че за българска държавност между 1396 и 1404 г. не може да се говори.
Що се отнася до края на въстановената държавност Павлов и Тютюнджиев се стремят да я обвържат с датата на смъртта на Константин и най-ранното известие за санджак Видин. Но смъртта на Константин не е с точно установена година, тъй като изворите споменават както 1422, така и 1419. Тоест и тук се тръгва от едно несигурно предположение.

1951 написа Виж мнение

Павлов и Тютюнджиев признават, че след 1413 г. няма никакви писмени индикации за съществуването на България под каквато и да е форма, което води и до въпросът, кога владенията на Константин са подчинени окончателно. Те отхвърлят предположенията, че Видин (или каквото там в владял Константин) са подчинени около потушаването на въстанието на Бедреддин Симави около 1417 г., защото няма индикации, че е имало някакво сътрудничество, а и Бедреддин е действал в Лудогорието. Отхвърлят и теорията, че към 1419 г. Видинско е ликвидирано, отново уповавайки се на тезата, че османците искат буферни държави по границата си с Унгария.

Тук двамата автори настояват отново на хипотезата си за буферна държава с Унгария, но през този период (след 1413 г.) Видин няма обща граница с Унгария. Напротив дори може да се яви като пречка в отношенията със Сърбия, която набира мощ, и за набезите към Влашко. Тук не трябва да ни убягват отношенията на Константин и Мирчо до този момент и активната политика на воеводата срещу османците през 1415-1417 г., когато подкрепя Мустафа и Бедреддин Симави. Именно през 1417 г. влашкият владетел се признава за васал на султана, което прави безпредметно съществуването на Видинското владение след тази година. След тази година основният вектор на сблъсъка между Унгария и османлиите ще минава през отношенията им със Сърбия и Влашко. Въобще, не бива да се робува на мита за миролюбивия Мехмед, фактите говорят, че когато е необходимо той действа достатъчно решително и твърдо.

**Henry Sinclair** · 11-05-2020, 22:44

През 1409г. Муса Челеби отива във Влашко, става съюзник на Мирчо и се жени за негова дъщеря, коя е тя ???

**Henry Sinclair** · 11-05-2020, 22:45

1. След битката при Никопол, Баязид недоволен, вероятно от факта, че Страцимир не е оказал по-ярка съпротива на кръстоносците и е загубил поверения му турски гарнизон, го взема и заточава в Бурса, като на негово място на престола поставя синът му Константин, който очевидно е считал за надежден и му е правил добро впечатление. Територията на Видинското царство е ограничена, то продължава да има статут на податно спрямо Османската империя, но запазва своята търговска и политическа самостоятелност, засвидетелствано от грамоти на съседни и не само владетели и държави. До битката при Анкара през 1402 г. Константин е лоялен васал на Баязид.

2. След битката при Анкара и все по-засилващите се междуособици между синовете на Баязид, Константин и оцелелия любим сръбски съюзник на отнесения от Тамерлан султан Стефан Лазаревич се преориентират политически и влизат в съюз с унгарския крал, Сигизмунд и другите антиосмански настроени балкански държави. На политическата сцена се появява княз или господин Фружин, който вероятно започва опити с помощта на братовчед си да отвоюва земите на Търновското царство;

3. Съюзните български сили са разбити от Сюлейман (най-вече опита за възстановяване на владенията на Фружин) и прекратяват самостоятелните си действия, като влизат в съюз с Муса "Кесаджия". Този съюз не просъществува дълго, като Муса се обръща срещу Константин, разбива го, завладява Видин и го принуждава да емигрира за кратко в Унгария;

4. Възходът на Мехмед I дава шанс на Константин да възстанови своите владения и да участва в битките срещу Муса. След като Муса е победен, а Мехмед I става безспорен султан, той сключва мир с християнските си съюзници, възстановява отношенията на данъчна и военна зависимост и не предприема агресивни действия срещу тях.

5. В края на управлението си Мехмед II проявява активност по посока на Влашко, така и по отношение на Пипо Спано (Маджарин), като вероятно Константин е лоялен към него и пропуска войските му за действия срещу противниците му.

6. В този период българския владетел, чрез свои представители участва в Костанцкия събор;

7. През 1421 г. Мехмед I умира и започва битка между Мурад II и Мустафа (Дюзме Мустафа) за султанския престол. По-скоро Константин се оказва на грешната страна на конфликта и след разбиването на Мустафа, Мурад II предприема офанзива на Балканите, като прави и втората обсада над Константинопол (Йоан VIII Палеолог е съюзник на Мустафа), вероятно тогава е прогонен Константин от Видин в Унгария;

8. От Унгария, той отива в Белград, за да се подготви за възстановяване (дипломатическо или военно) на земите си, където умира.

**boilad** · 12-06-2020, 12:00

На какви документи и аргументи се опират следните твърдения (за някои се досещам, но все пак бих искал видя някаква доказателствена база, за да преценим доколко са състоятелни):