Най-накрая излезе поредният брой на Епохи, издавано от ВТУ, където е поместена тази статия. Беше написана още през 2002 г., някой неща би следвало да се пренапишат, но надявам се да е интересна на четящият
Станимир Димитров
На 14 април 1205 г. близо до Одрин се разиграва едно събитие, което пресича още в зародиш новосъздадената Латинска империя, а на възстановената българска държава открива пътя към последвалия възход и международно признание.
Настоящата работа бе провокирана от статията на Ивелин Иванов във ВИСб, от 1999 г., кн. 5, озаглавена Разгромът на латинската армия при Одрин от цар Калоян на 14 април 1205 година . Далеч съм от намерението да давам нова трактовка на събитията, но ще се опитам да разгледам западното военно дело, по начин нетрадиционен за нашата историография.
След кратък преглед на изворите за тази битка, Ив. Иванов съсредоточава своето внимание на събитията непосредствено преди сражението, като се опитва да определи численността на западната армия. Изчислявайки рицарите, водени от император Балдуин I, маршал Жофроа дьо Вилардуен и Енрико Дандоло, той заключва, че при Адрианопол, в началото на обсадата му латинската армия наброявала поне 340 рицари. . След това добавя, че към рицарите се числят и по-леко въоръжени, сержанти и пехотинци, извеждайки в заключение общият брои на кръстоносната войска на най-малко 1500-2000 войни (рицари, леко въоръжени конници, оръженосци пехотинци и стрелци). Трудно е да се правят подобни изчесления, без запазени описания, но ще си позволя да приведа няколко примера, макар и не от разглежданото от нас време, за да може читателят да добие представа за потенциала на средновековните армии.
При Вилхелм I Завоевателя, в Англия според регистрите трябвало да има, около 6000 рицари. При Роджер II (1127-1154 г.) в норманска Италия, имало 3453 фиефа, за които на краля дължали служба 8620 рицари и 11090 сержанта. След битката при Аскалон, през 1099 г., Годфрид де Байон имал 200 рицари и 2000 пехотинци. През XII в., графство Едеса можело да изкара на бойното поле 100 рицари; Триполи 200-300 рицари; Антиохия 700 рицари, а кралство Йерусалим около 1000 рицари. Трябва да се отчете, че данните от отчетите не винаги се покриват с реалните сили, събирани преди битка. Имало липси, било поради болест, старост или преждевременна смърт. Като цяло може да се заключи, че броят на армиите в XII-XIII в. съвсем не е бил голям спрямо днешните разбирания. Така, це цифрите относно рицарите под Адрианопол, приведени от Ив. Иванов, според мен могат да бъдат приети за близки до реалните.
Описвайки 13 април, деня преди решаващата битка, авторът разглежда атаката на куманите срещу латинският лагер и разсъждава върху тактиката на водене на бой от рицарите. Тези проблеми ще си позволя да разгледам по-подробно. Ив. Иванов отбелязва следното : При такива случаи рицарите се построявали като отделни конници, заставали на разстояние от десет метра един от друг. Това осигурявало достатъчно пространство между тях и широк боен фронт при сравнително малка численост на отряда. . Тежката, носеща доспехи конница, има своите наченки в Асирия, но истински разцвет достига при Ахеменидска Персия в V-IV в. пр. Хр., при скитите и партите, превръщайки се в решаващ фактор на бойното поле в късната Античност при сасанидите и римляните. Оттогава, до Първата световна война, когато е последното бойно използване на тежката конница, нейн основен боен строй е гъсто строеното каре. Това е главно условие за постигане на нейната основна цел в битката, да разсече и пробие вражеския строй. Именно тази цел може да бъде постигната само и единствено в плътно построение, когато конете и хората взаимно се натискат, придавайки своят устрем на предностоящите. При една редица, в която отделните бойци са строени на 10 м. един от друг, още при първата атака ще бъде пробита, а нейните храбри бойци, колкото и добре да са въоръжени ще бъдат избити. В такъв случай именно това достатъчно пространство и широк боен фронт , ще се окажат пагубни. Интересно, защо авторът смята, че при малка численост на отряда, той трябва да се разтегли на голям фронт? Твърдение напълно решено от логика, ако се има предвид гореописаното разтегляне на редицата, невъзможността за попълването на празнините с бойци и опасноста от обхождане и удар в гръб на разединените рицари. Има достатъчно доказателства, за средновековната епоха в Западна Европа, от където могат да се почерпят сведения за построението на бойното поле. Така например описвайки битката прри Хейстингс на 27 октомври 1066 г., неизвестен хронист пише за охраната на Вилхелм: те били около 1000 въоръжени бойци, които сгъстявайки редовете си атакували англичаните;( ) с тежеста на своите коне и удари с мечовете, те разбили гъстите маси на противника и го обърнали в бягство . Анна Комнина, описвайки военните замисли на великйят си баща, Алексий I Комнин, пише: когато латинците се хвърляли срещу ромейската фаланга, тези войни трябвало да тикат напред колесниците, по такъв начин пробивайки плътно строените латини . В битката при Воринген, Расс, граф Лидекерке виждайки настъпващият неприятел дава следният съвет: Виждам, че техният строй е широк и дълъг. Могат да ни обкръжат преди да разберем, затова нека направим нашият строй тънък и да го удължим, докато ги срещнем! . Чувайки това, Либрехт фон Дормаал, негов сеньор построил рицарите си с виковете Плътно, плътно, още по-плътно! Всеки да се притисне колкото може по-близко до съседа си и ние ще се прославим днес! . На този призив хората му отоворили: По-тясно, по-тясно! Близко един до друг! . Друго свидетелство има в устава на Тамплиерите, където било забранено: Никой, под страх да не загуби орденската мантия, няма право да напада без заповед и да напуска бойния строй. Считаме, че горепосочените цитати, достатъчно убедително показват начина на воюване през разглеждания от нас период.
Продължавайки с бойната тактика на западните войни Ивелин Иванов пише: Известно е, че от двадесетте години на XII в. във военната тактика на Запад все повече навлизал смесеният бой. Освен рицари в боя участвали и стрелци, които излизали в проходите между конниците и обстрелвали вражеските войски. След това се оттегляли в проходите между конниците. Тук отново ще си позволя да не се съглася с него. Този смесен бой, за който авторът пише, реално винаги е съществувал по бойните полета. Би било тактическо безумие, обречено на провал, да се остави само тежка конница срещу противника, без подкрепа на по-лековъоръжени части, били те пеши или конни, които да водят разузнаване, да прикриват фланговете и тила. Колкото до използването на стрелци, за първи път масово можем да го видим в сражението при Хейстингс, документално доказателство за което служи и прочутият гоблен от Байо. Стрелците с арбалети, помогнали на Ричард I , наричан Лъвското сърце, да спечели битката при Яфа през 1192 г. Там той строил пехотата си в три линии: в първата сложил щитоносци, във втората арбалетчици, а в третата войни които зареждали арбалетите и ги подавали на стрелците.
Следва описание на самото сражение, като от цялото изложение на автора прозира една отдавна приета в нашата историография теза, битуваща и до днес.Счита се, че западните войни, превъзхождали многократно българите и куманите по защитно въоръжение, ето защо рицарите били тежки и практически безсилни пред източното войнство. За да улесня читателя, ще си позволя да разгледам съвсем накратко защитното въоръжение в Западна Европа, през средните векове. През XIX в., когато се заражда интересът към колекциониране и изучаване на средновековните доспехи, проучвателите били изумени от тежките и неудобни турнирни доспехи от XVI в.. Те били приемани за бойни и сравнението с тогавашните защитни средства не било в полза на рицарските брони. Тогава тръгнал митът за средновековния войн, който поради глупост и суетност, навличал по 40-80 кг. метал върху себе си с напразната надежда да запази живота си. През 40-50 г. на XX в., с натрупването на нови знания и материали, с провеждането на експерименти със запазени доспехи, тази теория постепенно е изоставена. На Изток нещата обаче следват собствен ход на развитие. Във своите Събрани военни съчинения Фридрих Енгелс, разглежда военното дело от зората на човечеството до негови дни и естествено се поддава на модните тогава разбирания за рицарите и тяхното въоръжение. Тези идеи са възприети и от съветските историци, още повече, че рицарите се явяват класови врагове и като такива имат не само назадничаво разбиране и закостеняла тактика, но и исторически са осъдени да търпят поражения, от разбунтували се селяни, или източни войни, били те татари, или руси начело с Александър Невски. Тези разбирания са наложени и в нашата книжнина, където стават енциклопедични разбирания, като това че западните войни лесно били смъквани от конете с примки и куки, а щом паднели по гръб, те не можели да станат.
В началото на XIII в., рицарите носят като основно защитно средство плетена метална ризница, наричана haubergon. Тя достигала до коленете като отпред и отзад разрези, които спомагали възсядането на коня. Под тази ризница, обличали дреха, съставена от няколко пласта плат, между които имало пълнеж от памук или кълчища. Това облекло, наричано aketon или gambeson, служело да омекотява ударите попаднали върху ризницата, да спира проникналите под нея оръжия и да пречи разкъсани халкички от плетката да влязат в плътта. При бедните aketon се явявал единствено защитно средство. Краката се защитавали от ивици ризница, завързвани отзад, или от навлизащите чорапи, също от халки, които се закрепвали като жартиери на специален колан. Те започнали да се използват праз втората половина на XII в., но масово навлезли при тежковъоражените към 30-те г. на XIII в..
Войните носели все още коничният шлем с наносник, използван от норманите на Вилхелм Завоевателя, или шлем със закрито от пластина лице, който обаче още не се бил превърнал в типичния за втората половина на XIII в. цилиндричен, голям шлем barrel helmet.
Щитът през XIII в. бил наследник на големият листовиден щит, използван през XI-XII в.. Той имал по-малки размери и триъгълна форма, като умбото в центъра вече не се използвало.
Множество запазени ризници, от метални халки, произхождащи от цяла Европа и датиращи в периода XII-XV в., показват едно тегло вариращо в границите 6-12 кг..Теглото на шлемовете било около 2.5-3 кг, а щитовете тежали 5-7 кг.. Тази кратка справка ни дава данни, колко е тежало рицарското въоръжение около началото на XIII в.. Като сравнение бих посочил, че най-съвършената защита постигната в началото на XVI в., в лицето на т.нар. Максимилианов доспех, тежала около 20-28 кг.. Този доспех покривал боеца от главата до петите с метални пластини с различна големина, чиито брой надминавал 200. Това тегло, разпределено по цялото тяло, не пречело, а напротив плътно прилягало и давало надежна защита срещу неприятелските оръжия.
За жалост защитното въоръжение по нашите земи, не е добре проучено, материалите са малко и често произхождат от неясна археологическа среда. Все пак наличните данни, спомагат за изясняване донякъде на този проблем. Тежковъоръжената конница е характерна още за Първото българско царство. За това говорят както намерените инвентарни надписи, изсечени върху камък, хронистите споменаващи българската войска, и изобразителните сюжети и археологическите находки. Воини покрити с плетени, или люспести ризници, често изобразяват в графитите от Плиска и Преслав. Върху съд от съкровището от Наг Сент Миклош, от IX в. има изобразен конник с ризница от метални халки, достигаща до коленете му, и защита за подбедриците и предмишниците от метални шини върху кожа, нещо което ще се появи в Западна Европа в края на XIII в.. Към намерените при археологически разкопки плетени ризници, могат да се добавят и метални пластини оформящи люспести ризници, или такива свързвани помежду си чрез кожени ремъци, без подплата. В Преслав са открити и части от един много интересен доспех, представляващ железни пластини закрепвани чрез нитове към кожена или платнена основа. Той започва да се използва в Западна Европа към края на XIII в., навличан върху ризницата за допълнителна защита и наричан coat of plates. Към защитното въоръжение на българската войска от Първото царство, може да се добави и плетеният от метални халки чорап, произхождащ от масов гроб при с. Кюлевча, датиран във втората половина на VIII нач. на IX в..
За тежковъоръжени конници, като основна ударна част в ромейската войска, говорят и Псевдо-Маврикий, императорите Лъв и Никифор Фока. Според император Лъв VI (886-912 г.), тежковъоръжените конници трябвало да имат ризница и шлем, защита за ръцете от метал и неголеми щитове. При император Никифор Фока (963-969 г.), те имали и защита за краката. Няма никаква причина да считаме, че този защитен арсенал се е променил в началото на XIII в.. Запазените миниатюри от епохата на Второто българско царство, изобразяват конници с ризници и шлемове, яздещи в дълбоки седла с дълги стремена. Такива се използват на Запад, както и във Византия, Русия, Испания, Италия - все места където се използват и лековъоръжени кавалеристи.
Няма да се спирам върху детайлното разглеждане на самата битка, разиграла се на 14 април 1205 г.. Бих искал само да отбележа, че тя е протекла по начин съвсем познат на западните воини, от многобройните сражения в Светите Земи. В случая, като нетрадиционно може да се отбележи дългото преследване на куманите, което изтощило латинците. И когато били доведени до предварителната засада, всичко решила тежата конница на българи и кумани, подкрепяна от пехотата. Настъпилото объркване, дошло на мястото на опиянението от предстоящата победа, се добавило към умората и битката била загубена. Тук отново не мога да се съглася с Ив. Иванов, който пише: Преди сражението при Беневент през 1266 г. Шарл д`Анжу съветвал своите войни да се целят повече в конете, отколкото в хората, тъй като тежковъоръженият спешен рицар бил лесна плячка за пехотинеца. Явно подобна тактика изполвали в случая куманите и българската пехота. По-горе бе споменато, колко тежка е била рицарската конница през разглежданото време, но за да не голословим, бихме искали да приведем и няколко данни. Практически, рицарите били универсални бойци, те можели да се сражават на кон, но често се биели и пешком, катерели се по крепостните стени, стреляли с лък и арбалет. Доста често при средновековните битки, тежковъоръжената конница се спешавала, сгъстявайки своите редове за отразяване на нападение, или сама атакувала. Така например, рицарите слезли от конете си и се сражавали така при: Тинчбрай 1106 г., Бремюл 1119 г., Бургтремулд 1124 г.. Дори в много по-късен период, когато защитното снаряжение, било много по-тежко от използваното през 1205 г., тежковъоръжените конници продължавали да се спешават. Този начин на бой легнал в основата на английската стратегия през Стогодишната война 1337-1453 г. Англичаните се спешили при: Морле 1342 г., Креси 1346 г., Ардре 1351г., Сенте 1351 г., Морне 1352 г., при Поатие 1356 г., Ножан-сюр-Сен 1359г., Люсак 1370 г., при Азенкур 1415 г.. Французите слезли от конете си и атакували при Сен-Пол де Леон 1345г., Поатие и Азенкур. Този прийом станал почти шаблонен във Войната на Розите 1455-1485 г., когато оставяли малък отряд, около 100 конника като резерв, а всички други се биели пеша. Би било безсмислена саможертва целенасочено пехотинците, по-слабо защитени и по-малко обучени от рицарите, да се изправят в бой на равни начала, където именно бойното майсторство и защитеността на отделните воини, определят крайния резултат.
Странни са и финалните редове, на цитирания от мен автор, които явно са резултат именно от горепосочените безнадежно остарели разбирания за западноевропейското военно дело: Силният шок е предизвикан и от факта, че с изключение на Балдуин, българите не вземали пленници. Практиката на пленяването и откупуването срещу крупна сума била напълно нормална за Западна Европа, но Калоян не е спазвал подобни правила. Загинали много знатни хора с високо потекло и военен опит. Това шокирало, объркало и всяло паника сред останалите живи рицари. Често могат да се срещнат подобни твърдения, представящи военното дело в Западна Европа като игра с предварително ясни правила, но данните сочат друго.
През XI-XIII в., в Западна Европа съществували две концепции за войната. Първата била война на изтребление и жестокости, когато всичко било разрешено и оправдано, наричана mortelle. Тя била насочена спрямо друговерци, езичници и схизматици.
Вторият тип война guerre loyale, била рицарската война, предприемана срещу сродни противници, когато целта била не физическата смърт, а изясняването на по-силната страна. Смятало се за чест, противникът да бъде пленен, а отношението към него да бъде хуманно. В този аспект, тази втора форма на война, може да се отнесе към старогерманското разбиране за божия съд . Естествено, когато бойните действия са се водили срещу някоя съседна католическа държава, не е било прилично да се набляга на военните загуби. Оттук и странните цифри в хрониките. Така например в битката при Таншбре 1106 г., французите загубили 1 рицар. При Бремюле 1119 г. от 900 участващи рицари загинали едва 3, а 1490 били пленени. При Линкълн 1217 г. победителите от 400 рицари, загубили 1, а победените 2 и 400 били пленени. При Бувине 1214 г. французите и германците имали по около 1200-1500 рицари, като според писанията първите загубили 3, а вторите 70 рицари.
Битките с мюсюлманите дават друга картина. Например при Лас-Навас-де-Толоса, неверниците загубили 100 000 бойци. При р. Саладо, испанците загубили 20 убити, а маврите 400 000 души.
От гореспоменатите случаи, се вижда пристрастността и изборността на средновековния хронист. По-точна представа за човешките загуби, може да се създаде при един по-детайлен прочит на достигналите до нас данни, като се привлече и друга, съществуваща информация. Например в англо-шотландските войни, при пресмятане на загубите, чрез съпоставяне на различни източници се получават следните данни: при Фолкерк 1298 г. шотландците загубили 5000 бойци, около 40 % от състава на армията си. При Халидън-Хил 1333 г. от шотландската кавалерия загинали 55 %. При Невилс-Крос 1346 г., шотландците загубили от половината до 2/3 от хората си, а англичаните минимум 25 % от войската си при Банокбърн 1314г.
При Куртре 1302 г. французите загубили около 40 % от тръгналите в атака, а фламандците дали повече от половината си състав в жертви при Касел 1328 г. и Розебек 1382 г.. Швейцарците изтребили 50 % от австрийците при Моргартен 1315 г. и Земпах 1386 г.. По време на археологически разкопки на п-ов Готланд, където през 1361 г. се състояло сражението при Висби са открити над 2000 мъжки скелета, нахвърляни в няколко общи гроба.
Съпоставяйки съвкупността от достигнали до нас данни може да се заключи, че докато сражението протичало лице в лице, жертвите не били толкова големи, при едно паническо бягство или несполучливо отстъпление те ставали катастрофални. Това обаче не попречило на Хенри V, в чиито познания на рицарските правила никой не се съмнявал, да заповяда избиването на 1500 пленени френски рицари след сражението при Азенкур 1415 г..
От направеният разбор на самата битка при Одрин и от привлечените писменни и археологически данни, смело може да се отбележи наличието в България и региона през XIII в., на тежковъоръжена конница, която по качество и количество на доспехите си не отстъпва на западната, а дори я превъзхожда. Колкото до тактиката и тя е такава като на всички подобни на нея структури през вековете - атака в гъст строй целяща да пробие неприятелския строй, като след разпадането му да обкръжи и унищожи отделните части. Като добавим, към това и леката конница, дразнеща неприятеля, завързваща сражението и преследваща бягащите, както и пехотата, и като отчетем безспорния числен превес на българо-куманската войска, то задачата с която са се нагърбили латините, се оказва трудна и почти безнадежна.
В заключение, искам да отбележа, че с настоящата статия съвсем не целя омаловажаването на една от най-големите победи на българското оръжие, и пълководческия талант на цар Калоян. Напротив, той още повече изпъква при постигнатото, срещу един равностоен, опитен противник.
Иванов, И. Разгромът на латинската армия при Одрин от цар Калоян на 14 април 1205 година. ВИСб, кн5, 1999 г., с. 7-15
Иванов, И. Разгромът на латинската армия при Одрин с.7-8
Пак там.
Contamine, Ph. War in the Middle Age. Oxford, 1984. p.50-54
Contamine. Ph. War in the Middle Age p.54-65
Егерсь, Е. В. Крестовые походы и государства крестоносцев. Солдат, №8 1999 г., с.3-29
За по-детайлно вникване във въпроса за числеността на армиите по време на кръстоносните походи, помествам следната таблица :
СЪОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ РИЦАРИ И ПЕХОТИНЦИ
В
СВЕТИТЕ ЗЕМИ
ДАТА СРАЖЕНИЕ РИЦАРИ ПЕШИ ВОЙНИ
1098 Антиохийско езеро 700 -
1098 Антиохия 500-600 -
1099 Асквалон 120 9000
1101 1-а битка при Рамала 260 900
1102 2-а битка при Рамала 200 -
1102 Джафа 200 -
1105 3-а битка при Рамала 700 2000
1119 Атареб 700 3000
1119 Хаб 700 -
1125 Хазарт 1100 2000
Иванов. Цит съч. с.9
Тараторин, В.В. Конница на войне. Минск1999 г. с.37-137; Терченко, Г. Н. Скифы 700-300 г. до н.э. Солдат, № 47, 2002 г.,с.2-15; Солдат, № 48, 2002 г.,с.2-14; Терченко, Г. Н. Римская армия: от Цезаря до Траяна. Солдат № 42-42, 2001 г., с 2-15; Терченко, Г. Н. Римская армия: от Адриана до Константина. Солдат № 43-44, 2001 г. с.2-14; Древние армии Ближного Востока. Солдат № 37, 2001 г., с 2-13; Блаватский, В.Д. Очерки военного дела в античных государствах Северного Причерномория. Москва. 1954.; Бокщанин, А.Г. Битва при Каррах. ВДИ, №4, 1949; Хазанов, А.М. Характерные черти сарматского военного изкуства. СА, №2,1970.; Хазанов, А.М. Катафрактарии и их место в истории военного изкуства. ВДИ,№1,1968.; Е.В.Черненко. Скифский доспех. Киев.1968.; Мурзин, В. Ю.; Черненко, Е. В. О средствах защиты боевого коня в скифское время. Скифия и Кавказ. Киев. 1980, с. 53-58; Robinson, H.R.The armour of imperial Rome. London.1975.; Junkelman, M.Die Reiter Roms. Teil II: Der militarishe Einsatz. Maiz am Rhein.1991.; Junkelman, M. Die Reiter Roms. Teil III: Zubehor, Reitweise,Bewaffung. Maiz am Rhein.1992.; MacDonawall, S.; Hook, C. Late Roman cavaleryman.236-565 A.D. Warrior series, №15,1989;
Тараторин, В.В. Конница на войне с.191-193.
Пак там
Уваров, Д. Битва при Воррингене.( 5 июня 1288 г.). www.xlegio\warringen.htm
Тараторин, В.В. Цит. съч.
Иванов. Цит. съч. с.9. В описваното от Ив. Иванов време, стрелците с лък все още са твърде слабо разпространени в Западна Европа. Те щели да станат популярни през Стогодишната война, а през XII-XIII в., там господствали арбалетчиците, като най-използваните като такива, били италиански наемници. В българската и руска книжнина, на арбалета се гледа с пренебрежение, но изпитанията доказват, че той е по-далекобоен от английският лък. Арбалетът не изисква постоянни тренировки, за разлика от лъка. Неговите масивни болтове, без проблем пробивали плетена ризница. Тук ще си позволя да цитирам Анна Комнина: При изстрелването тетивата се движи с ужасяваща бързина и сила, така че където да ударят стрелите, те не рикошират; всъщност те пробиват щит; преминават през тежък железен нагръдник и продължават полета си от другата страна Такъв е арбалета, една наистина дяволска машина.
Тараторин, В.В. Цит. съч.
Ангелов, Д.; Чолпанов, Б. Българска военна история през Средновековието.(X-XV в.). София, 1994 .; Маркс, К.; Энгельс, Ф. Сочинения. Москва, 1959. с.303-305.
Крестовые походы и государства крестоносцев. Солдат, №8, Феодотов, Б.П. Норманские рыцари (950-1204). Солдат, №26, 2000, Артемовск, с. 13-28; Феодотов, Б.П. Норманские рыцари (950-1204). Солдат, №27,2000, Артемовск, с.15-31; Испанские средновековние армии. Солдат. № 16, Рига. 2000.с.7; Nicolle, D. Arthur and the Anglo-Saxon wars. London, 1984. p.3-22.; Nicolle, D. Italien Medieval armies. London, 1988. p.5-38.
17 Феодотов, Б.П. Норманские рыцари ; Nicolle, ор.сit.
http://www.chronique.com/Library/Glo.../armsindx.htm; http://www.claudiospage.com/armour1.htm;
Blear, C. European armour.London.1956.p.65-67; Pfaffenbichler, M. Armeros. Madrid. 1998. p. 4-5; Borg, A. Arms and armmour in Britain.London, 1979. p.10-12; Още за западноевропеските доспехи виж: Michael, N. Armies of Medieval Burgundy 1364-1477. London. 1983 p. 4-28; Gravett, C. German medievals armies 1300-1500. London 1984. p. 4-32.; Бехаим, В. Энциклопедия Оружия. Санкт-Петербург.1995. с.32-47.; Сражение при Креси и Пуатие. Солдат. № 13, Рига. 2000. с. 5-10.; Сражение при Креси и Пуатие. Солдат. № 14, Рига. 2000л с. 6-12.; Италианские средновековные армии. Солдат. № 11, Рига. 2000.с.6-12.; Испанские средновековние армии. сп. Солдат № 16, Рига. 2000.с.7; Геречинко, Т. В. Битва при Азенкуре. Солдат. №33 Артемовск. 2001. с.2-14; Геречинко, Т. В. Битва при Азенкуре. Солдат. №34. Артемовск.2001. с.2-13; Геречинко, Т. В. Швейцарские армии 1300-1500. Солдат, № 46, Артемовск. 2001. с. 3-7.; Трубников, Б. Г. Полная энциклопедия: оружие, вооружение всех времен и народов. Санкт-Петербург. 2002. с. 212-213.; В. О. Шпаковский, В. О. Рыцари Средневековья. Москва. 1997. с.35-43.; Васильиев, А. Войско Великого княжества литовскоко в сражение при Грюнвалде. сп. Цейхгауз, №10, с. 4-7.;
Нечитайлов, М. В. Столетная Война. http://www.vadimus.by.ru/Main/avooru.htm;
Попов, Ат. Находка от костени пластинки за ризница.-ВИСб, 1977, кн. 1, с. 185-187.; Витлянов, Ст.; Димитров, Я. Защитно въоръжение от Преслав. В: Преслав.С., 1994; Витлянов, Ст. Старобългарското въоръжение. С. 1996, с. 45-57. Въжарова, Ж. Славяни и прабългари. С.1976, с.126-133.; Овчаров, Д. Български средновековни рисунки-графити. С.,1982; Овчаров, Д. Въоръжението на ранносредновековната българска конниица. - Векове, 1975. кн. 5, с.31-34. Николова, Я. Домашния бит и въоръжението в двореца на Царевец според археологическият материал. - Царевград-Търнов. С., 1974, Т. 2, с. 198.; Кирпичников. А. Н. Древнерусское оружие. 3. САИ, Е1-36, Л. 1976, с.7-20. Медведев, А. Ф. К истории пластинчатаго доспеха на Руси. СА, 1959, №2, с.119-134.
19 Въжарова. Цит. съч. с.126-133.
В.В.Тараторин. Цит. съч. с.160-185.; Маврикий. Тактика и стратегия. http://xlegio.enjoy.ru/
Иванов. Цит. съч. с. 11. Цитирам французина Marbot, описващ битката при Енкмюл. Въпреки, че този пасаж се отнася за началото на 19 в., той е показателен за ползата или вредата от доспехите. Смелоста, упорството и силата бяха равни, но разликата бе в това, че австрийските кирасири носеха само нагръдна броня, и по време на схватката гърбовете им бяха незащитени. Поради това, френските конници, защитени и отпред и отзад, не се страхуваха от удари в гръб, мислеха само как да пробият напред, а после да нанесат удар на врага в гърба. Неравната схватка продължи няколко минути; най-накрая австрийците понесли огромни загуби в убити и ранени трябваше да отстъпят. Но когато се обърнаха назад, те разбраха какво значи да имаш броня и на гърба Този бой сложи край на дебата за броня от две части или само за гърдите; австрийските загуби в убити и ранени превишаваха френските 8 и 13 пъти съответно.
Виж : Максим Нечитайлов. http://www.vadimus.by.ru/Main/avooru.htm;
Герченко, Т. В. Война алой и белой роз. Солдат. Артемовск. 2001, № 35, с.2-15; Солдат, Артемовск.2001, № 36, с.2-15.
Иванов. Цит. съч. с.12.
Уваров,Д.Военные потери в Средневековье.
http://xlegio.enjoy.ru/armies/diu/war_losses.htm; Contamine, PН. ор.сit
Ако трябва умножавяме по 10, ще излезе, че общо всичко са били 4000 души. Отсреща се казва, че имало към 4000 кумани-диваци, не се споменават блаки и бугри 
Ама сигурно е имало. Тогава излиза, че латинците са по-малобройни и точно това е обяснението на маршала за загубата.
Comment