Понеже преди няколко дни в един пост се почудих да правя ли коментар на “Джагфар Тарих” или да си спестя времето, а Gollum, пък и sir Gray, ме подканиха все пак да дам няколко бележки, заех се.
Сваляйки от нета руския превод на текста, го бях прегледал набързо и уводната част ми напомни ония лоши филми, в които през цялото време се търси несметно съкровище, което накрая пропада невъзвратимо, а зрителят остава по-разочарован и от търсачите. Така че започнах да чета самия “Джагфар Тарих” не без предубеждението, че имам работа с бая късен фалшификат. Впрочем още няколко дни преди това бях писал нещо в този смисъл в диалог с Resavsky във форума.
Като прочетох внимателно текста обаче категоричността ми по отношение присъдата взе да се изпарява и да се замества от – признавам си го - неприятното усещане за дефицит на компетентност. Не съм много “на ти” с източните извори, а етнонимите и топонимите в този текст се оказаха съвсем непознати за мен (е, с незначителни изключения). За да успея надеждно да ги декодирам, ще ми е необходимо доста време и много ровене из литературата.
Засега съм в състояние да споделя само най-общи впечатления и мнения по някои от разказаните в текста събития*, тъй като резервите, които имам към собственото си разбиране на паметника значително надхвърлят увереността ми:
1.Въпреки, че всъщност е фрагментиран, текстът носи следи от наслагване, което е характерно при компилации. Напр. началната му част (изложението до смъртта на Бат Боян приблизително) изобилства с топонимична информация (особено хидроними), а в следващата част тя е очебийно малко; топонимиката в някои случаи е представена в развитие (ранно име – късно име); на места разказът се води в 1л.ед.ч. и др. под.
2.Използват се изключително късни (като възникване и употреба) термини: бекство, орда, удел, кипчакци и пр. Същевременно българският владетел изрично се нарича “кан” или “хаган”, но не и “хан”.
3.Включени са някои известни митологични елементи: спасяване на дете, което се пуска да плува в река, сложено в нещо (в случая – котел); потоп, от който божеството спасява определен род чрез кораб, заседнал след потопа на планина; птици (в случая – жерави), които с крясъците си спасяват населено място от нощно нападение на врагове.
4.Хронологията е съвременна. Липсва указание датировките да са привеждани към съвременното летоброене. Това обаче е толкова директен показател за фалшифициране, че изглежда прекалено елементарно на фона доволно сложния текст.
5.При сравнение на данни от текста с такива от други (класически) източници се забелязват и съвпадения, и различия. Съвпаденията могат да се обяснят с познаване на съответните източници, а различията – с непознаване. Но наблюдението ми показва, че “Джакфар Тарих” противоречи на някои добре известни факти и същевременно потвърждава други известни факти от едни и същи източници. За пръв път в живота си срещам подобно нещо в спорен текст.
6.Текстът съдържа и факти, известни буквално по случайност на съвременната медиевистика, които едва ли биха могли да са познати на фалшификатор. Имам предвид следния откъс: “В войске балтавара было 20 тысяч бойцов, из которых 10 тысяч составляли анчийцы, 5 тысяч - кара-булгары, 3 тысячи - урусы и 2 тысячи - анатышцы и ак-урусы Будима. Моджар не было, так как они отправились в набег на сульских бурджан, притеснявших тамошних авар.” Това събитие според текста се отнася към 820г. или съвсем скоро след нея. Споменаваните тук “моджар” са унгарците, а “сульские бурджаньi” – дунавските българи. С други думи се говори за войната, в която копан Корсис се удавя в Днепър – събитие, което науката познава от един единствен извор: мемориалния надпис, открит едва в началото на ХХ век. Същевременно тук се казва, че унгарският набег бил предприет, понеже дунавските българи притеснявали аварите, а във всички наративни източници, както и в науката, се твърди, че Крум приключва с Аварския хаганат още около 805г.
Оттук веднага става ясно, че “Джагфар Тарих” не е възможно да е фалшификат от XVI или XVII век, каквото мнение прочетох, че има. По това време Омуртаговите мемориални надписи са неизвестни и ако текстът е съставен наистина тогава, той отразява реално състояли се събития, а не е измислица.
Трудно ми е да повярвам и че Ибрахим Нигматулин (р.1916; + 1941) е истинският автор на “Джагфар Тарих”, каквото становище също има. По негово време Омуртаговите надписи вече са били в научно обръщение, но вероятността да са били познати в една доволно глуха и дълбока провинция на изолирания СССР и да са били ползвани от най-обикновен човек ми се струва слаба.
Дали би могъл племенникът на Нигматулин – Ф. Нурутдинов, който издава, както сам заявява в предговора, собствените си записки върху руския превод** на “Джагфар Тарих” – да измисли и скалъпи всичко това? Теоретично не е изключено, защото всички днес известни извори, които науката използва, са били използвани и в началото на 90-те години на ХХ век. Но за да направи фалшификат като “Джагфар Тарих”, Нурутдинов би трябвало да е безкрайно талантлив фалшификатор с изключително и до детайли познаване на всички източници за миналото на един много обширен регион. Не зная този човек да е медиевист, а смятам, че подобно дело е почти непосилно за любител, колкото и много да е чел.
Но тъй като все пак няма невъзможни неща, според мен “Джагфар Тарих” трябва да се подложи на щателен критичен анализ – за предпочитане от екип тесни специалисти, които са в състояние “да хванат” и най-дребния пропуск и да докажат фалшификация, в случай, че има такава. Не разбирам всъщност защо това не е направено през последните десетина години. В това, което прочетох из нета за изданието, видях отрицания, но не и доказателства. А докато не се представят ясни доказателства – било “за”, било “против” – трябва да имаме поне едно на ум. Може и две.
_________________________
* Бих коментирал данните за Бу-Юрган, Курбат, Шамбат, Бат-Боян и Атилкесе (наречен Аспарух), но това ще превърне поста в цяла статия, което не смятам, че е уместно – особено ако потребителите нямат специален интерес да обсъждаме тези неща.
** Нурутдинов разказва, че вуйчо му превел “Джагфар Тарих”, оригиналът на който се пазел в неговия род, на руски език през 1939г. През 1966г. майката на Нигматулин и баба на Нурутдинов, предала на последния всички книжа на сина си. Нигматулин си водел повече или по-малко подробни записки от превода и държал документите на вилата на баща си, откъдето те били откраднати. Останали му само неговите записки.
Смятам да кача част от текстовете на "Джагфар Тарих" (това, което касае Кубратова и Дунавска България), но вероятно ще трябва да пусна отделна тема и там можем да коментираме.
Сваляйки от нета руския превод на текста, го бях прегледал набързо и уводната част ми напомни ония лоши филми, в които през цялото време се търси несметно съкровище, което накрая пропада невъзвратимо, а зрителят остава по-разочарован и от търсачите. Така че започнах да чета самия “Джагфар Тарих” не без предубеждението, че имам работа с бая късен фалшификат. Впрочем още няколко дни преди това бях писал нещо в този смисъл в диалог с Resavsky във форума.
Като прочетох внимателно текста обаче категоричността ми по отношение присъдата взе да се изпарява и да се замества от – признавам си го - неприятното усещане за дефицит на компетентност. Не съм много “на ти” с източните извори, а етнонимите и топонимите в този текст се оказаха съвсем непознати за мен (е, с незначителни изключения). За да успея надеждно да ги декодирам, ще ми е необходимо доста време и много ровене из литературата.
Засега съм в състояние да споделя само най-общи впечатления и мнения по някои от разказаните в текста събития*, тъй като резервите, които имам към собственото си разбиране на паметника значително надхвърлят увереността ми:
1.Въпреки, че всъщност е фрагментиран, текстът носи следи от наслагване, което е характерно при компилации. Напр. началната му част (изложението до смъртта на Бат Боян приблизително) изобилства с топонимична информация (особено хидроними), а в следващата част тя е очебийно малко; топонимиката в някои случаи е представена в развитие (ранно име – късно име); на места разказът се води в 1л.ед.ч. и др. под.
2.Използват се изключително късни (като възникване и употреба) термини: бекство, орда, удел, кипчакци и пр. Същевременно българският владетел изрично се нарича “кан” или “хаган”, но не и “хан”.
3.Включени са някои известни митологични елементи: спасяване на дете, което се пуска да плува в река, сложено в нещо (в случая – котел); потоп, от който божеството спасява определен род чрез кораб, заседнал след потопа на планина; птици (в случая – жерави), които с крясъците си спасяват населено място от нощно нападение на врагове.
4.Хронологията е съвременна. Липсва указание датировките да са привеждани към съвременното летоброене. Това обаче е толкова директен показател за фалшифициране, че изглежда прекалено елементарно на фона доволно сложния текст.
5.При сравнение на данни от текста с такива от други (класически) източници се забелязват и съвпадения, и различия. Съвпаденията могат да се обяснят с познаване на съответните източници, а различията – с непознаване. Но наблюдението ми показва, че “Джакфар Тарих” противоречи на някои добре известни факти и същевременно потвърждава други известни факти от едни и същи източници. За пръв път в живота си срещам подобно нещо в спорен текст.
6.Текстът съдържа и факти, известни буквално по случайност на съвременната медиевистика, които едва ли биха могли да са познати на фалшификатор. Имам предвид следния откъс: “В войске балтавара было 20 тысяч бойцов, из которых 10 тысяч составляли анчийцы, 5 тысяч - кара-булгары, 3 тысячи - урусы и 2 тысячи - анатышцы и ак-урусы Будима. Моджар не было, так как они отправились в набег на сульских бурджан, притеснявших тамошних авар.” Това събитие според текста се отнася към 820г. или съвсем скоро след нея. Споменаваните тук “моджар” са унгарците, а “сульские бурджаньi” – дунавските българи. С други думи се говори за войната, в която копан Корсис се удавя в Днепър – събитие, което науката познава от един единствен извор: мемориалния надпис, открит едва в началото на ХХ век. Същевременно тук се казва, че унгарският набег бил предприет, понеже дунавските българи притеснявали аварите, а във всички наративни източници, както и в науката, се твърди, че Крум приключва с Аварския хаганат още около 805г.
Оттук веднага става ясно, че “Джагфар Тарих” не е възможно да е фалшификат от XVI или XVII век, каквото мнение прочетох, че има. По това време Омуртаговите мемориални надписи са неизвестни и ако текстът е съставен наистина тогава, той отразява реално състояли се събития, а не е измислица.
Трудно ми е да повярвам и че Ибрахим Нигматулин (р.1916; + 1941) е истинският автор на “Джагфар Тарих”, каквото становище също има. По негово време Омуртаговите надписи вече са били в научно обръщение, но вероятността да са били познати в една доволно глуха и дълбока провинция на изолирания СССР и да са били ползвани от най-обикновен човек ми се струва слаба.
Дали би могъл племенникът на Нигматулин – Ф. Нурутдинов, който издава, както сам заявява в предговора, собствените си записки върху руския превод** на “Джагфар Тарих” – да измисли и скалъпи всичко това? Теоретично не е изключено, защото всички днес известни извори, които науката използва, са били използвани и в началото на 90-те години на ХХ век. Но за да направи фалшификат като “Джагфар Тарих”, Нурутдинов би трябвало да е безкрайно талантлив фалшификатор с изключително и до детайли познаване на всички източници за миналото на един много обширен регион. Не зная този човек да е медиевист, а смятам, че подобно дело е почти непосилно за любител, колкото и много да е чел.
Но тъй като все пак няма невъзможни неща, според мен “Джагфар Тарих” трябва да се подложи на щателен критичен анализ – за предпочитане от екип тесни специалисти, които са в състояние “да хванат” и най-дребния пропуск и да докажат фалшификация, в случай, че има такава. Не разбирам всъщност защо това не е направено през последните десетина години. В това, което прочетох из нета за изданието, видях отрицания, но не и доказателства. А докато не се представят ясни доказателства – било “за”, било “против” – трябва да имаме поне едно на ум. Може и две.
_________________________
* Бих коментирал данните за Бу-Юрган, Курбат, Шамбат, Бат-Боян и Атилкесе (наречен Аспарух), но това ще превърне поста в цяла статия, което не смятам, че е уместно – особено ако потребителите нямат специален интерес да обсъждаме тези неща.
** Нурутдинов разказва, че вуйчо му превел “Джагфар Тарих”, оригиналът на който се пазел в неговия род, на руски език през 1939г. През 1966г. майката на Нигматулин и баба на Нурутдинов, предала на последния всички книжа на сина си. Нигматулин си водел повече или по-малко подробни записки от превода и държал документите на вилата на баща си, откъдето те били откраднати. Останали му само неговите записки.
Смятам да кача част от текстовете на "Джагфар Тарих" (това, което касае Кубратова и Дунавска България), но вероятно ще трябва да пусна отделна тема и там можем да коментираме.
.
Comment