Деспотското достойнство в България и генеалогията на Шишманите

[Guy de Mont Ferrand]

Също е възможно, но аз изтълкувах деспотското достойнство на Михаил като косвено указание за подкрепа, то обаче може да е резултат на изменената политическа обстановка в края на първото десетилетие на 14 век (което е по-вероятно от първосигналното ми мнение) - Светослав е уредил отношенията си с Ордата, с Византия и Сърбия, а това е довело до примиряването на видинския господар с положението и се е стигнало до компромисно решение, като урегулирането на отношенията със Сърбия изглежда част от това решение.

И аз бия натам

[boilad]

Срацимир

Срацимир е деспот по времето когато цар е Михаил Шишман. Традиционната историография го представя като зет на цар Михаил Шишман - женен за сестра му Кера Петрица (Иван Божилов дори привежда името й като аргумент, че вероятно е потомка/внучка на севастократор Петър). Петър Николов-Зиков обаче ни представя една друга възможност http://genealogy-bg.com/en/library/2...-26/57--statii , като обяснява родеенето с Комнините чрез по-близка връзка, а не по линия на Асеневци, според него това обяснява и израза с който величаят Йоан Александър, че произхождал "от двете страни от царско коляно", т. е. той бил потомък на Комнините и на Асеневци. Според мен е възможно да е полубрат на Михаил Шишман от втория брак на баща му с дъщерята на великия жупан Драгош (понеже към началото на XIV век когато пише архиепископ Данило, който ни съобщава за този брак, титлата " велик жупан" е анахронизъм някои предполагат тъждественост на даниловия Драгош с великия казнац Йован Драгослав). Каква е съдбата на деспот Срацимир можем само да гадаем, но изглежда, че към битката при Велбъжд той не е сред живите, а наследника му Йоан Александър е спомет като един от велможите, които били срещу сръбския цар.

[T.Jonchev]

Статията на Николов-Зиков звучи доста убедително, но по мое мнение не са използвани всички възможности да се докаже нейната теза. Византийската просопография съдържа още данни, които могат да се привлекат към изследването.

[boilad]

Докато рових из нета за инфо за Синадините, провокиран от статия на П. Ников, това беше най-смислената информация, която намерих, и донякъде провокира и създаването на темата.

[Walker]

Срацимир е деспот по времето когато цар е Михаил Шишман. Традиционната историография го представя като зет на цар Михаил Шишман - женен за сестра му Кера Петрица (Иван Божилов дори привежда името й като аргумент, че вероятно е потомка/внучка на севастократор Петър). Петър Николов-Зиков обаче ни представя една друга възможност http://genealogy-bg.com/en/library/2...-26/57--statii , като обяснява родеенето с Комнините чрез по-близка връзка, а не по линия на Асеневци, според него това обяснява и израза с който величаят Йоан Александър, че произхождал "от двете страни от царско коляно", т. е. той бил потомък на Комнините и на Асеневци. Според мен е възможно да е полубрат на Михаил Шишман от втория брак на баща му с дъщерята на великия жупан Драгош (понеже към началото на XIV век когато пише архиепископ Данило, който ни съобщава за този брак, титлата " велик жупан" е анахронизъм някои предполагат тъждественост на даниловия Драгош с великия казнац Йован Драгослав). Каква е съдбата на деспот Срацимир можем само да гадаем, но изглежда, че към битката при Велбъжд той не е сред живите, а наследника му Йоан Александър е спомет като един от велможите, които били срещу сръбския цар.

Честита Нова Година на всички! Срацимир със сигурност не е син на дъщерята на Драгош (Драгослав). В този форум никой няма да ти се смее, ако твърдиш такова нещо, но ако вън от форума кажеш такова нещо може и да ти се смеят. Защо ли? Ако дъщерята на Драгош е имала деца от деспот Шишман, то няма как тези деца да са родени преди 1293г. и мисля че на всички е ясно защо. Михаил IV Асен (който е син на цар Иван Александър) се жени през 1336г. Направи си сметка, кога най-вероятно е роден Михаил IV Асен (Според мен най-вероятните години на раждане са 1321 или 1322) и след това си направи сметка кога е роден цар Иван Александър. Очевидно е, че е невъзможно бащата на цар Иван Александър да е роден от такъв брак за който ти спомена.

[boilad]

Честита да ни е!
Принципно си прав, но не е невъзможно Михаил да е роден и през 1328 година примерно като възможно най-късна година. При това положение, като имаме предвид ранните бракове сред аристокрацията, една такава генеалогия не изглежда невъзможна.
Все пак това е само едно предположение де.

[Walker]

Честита да ни е!
Принципно си прав, но не е невъзможно Михаил да е роден и през 1328 година примерно като възможно най-късна година. При това положение, като имаме предвид ранните бракове сред аристокрацията, една такава генеалогия не изглежда невъзможна.
Все пак това е само едно предположение де.

Рабрах, че е само твое предположение, но не е възможно. Съпругата на Михаил IV Асен (Никифор Григора я нарича Ирина, а Йоан Кантакузин я нарича Мария) е родена през 1327г. и това се смята почти за безспорно. Чел съм че Михаил IV Асен е бил 6 години по-голям от нея. Тоест Михаил IV Асен трябва да е роден през 1320 или 1321г. Генеалозите от Западна Европа посочват, че неговата година на раждане е 1321г., но съм срещал и отбелязване, че 1322г. е неговата година на раждане.

[T.Jonchev]

Наистина, boilad, walker е прав, че не става. Дори биологически нещата да могат да се натъманят, представяш ли си го Иван Александър подкрепен в претенциите си за трона през 1330, ако е бил само 20-годишен?

[boilad]

Направих справка с Божилов, та според него, позовавайки се на Кантакузин и Григора, съпругата на Михаил е родена през 1330 г. а той е шест години по-голям, както пише и Walker, значи дори биологически предположението ми си е едно едно голо предположение.

[boilad]

Александър

"... при деспот Александър и сина му Михаил Асен"
Споменаването му като деспот е от Ловчанския сборник. По кое точно време е получил деспотската инвеститура е трудно да се твърди със сигурност, но най-вероятно след смъртта на баща му Срацимир при управлението на Михаил Шишман, изглежда, че след идването на власт на сръбското протеже Йоан Стефан е бил в немилост, понеже разполагаме с известие, че тогава деспот е друга личност. Нещото което обаче се набива на очи е афиширането на фамилното име Асен известно време преди заемането на престола.

[boilad]

Константин

"Константин деспот, зет на великия цар Иван Александър"
Лондонско четвероевангелие
"Благословлением Отца и совершением Сина и поспешением Святаго Духа, съгради се и изобрази се този свят храм на Свети Никола със средствата на Арсений и Евтимия и Костандин (...) в дните на благоверния Цар Йоан Асен, и на господина Белаур в годината 6840"
Надпис от църквата в с. Станичене
Това е последния известен български деспот. Името му се споменава в илюстрация към Лондонското четвероевангелие (1356 г.) като съпруг на царевата щерка Кера Тамара. Изобразен е като относително млад човек. Съществува предположение, че е идентичен с един от ктиторите на църквата в с. Станичене край река Нишава северно от Пирот, която е изографисана през 1331/2 г. На практика за него не знаем нищо друго. Съвременните медиевисти убедително отхвърлят по-старото предположение, че деспот Константин е идентичен с Константин Деянов. Интересен е образа на Константиновата съпруга, която вероятно е същата Тамара дадена за жена на Мурад, а в такъв случай към началото на 70-те г. на 14 в. деспот Константин или е покойник, или е изпаднал в немилост.
"Кера-Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, обрученица (съпруга) на великия амир Амурат, която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет."
Борилов синодик

[boilad]

Нов поглед към въпроса за престолонаследието в българското владетелско семейство

Нов поглед към въпроса за престолонаследието в българското владетелско семейство през 1350-1360 г.

В две приписки датиращи от 50-те години на XIV в. по унгарски и сръбски образец Йоан Срацимир и Йоан Шишман са отбелязани с титлата "млад цар", означаваща престолонаследника. Тъй като не може и двамата да наследят трона, приписките отразяват настъпилото разцепление в царското семейство. Поради несигурността при датирането им не знаем дали аспирациите на Срацимир към короната са резултат от издигането на брат му за престолонаследник. Съвременната историография се придържа към тази теза, обвинявайки в интриги "еврейката", която искала да види на трона собствения си син. Имайки предвид, че няма никакви сигурни доказателства за това твърдение, с основание можем да предполагаме, че обявяването на Шишман за престолонаследник е в отговор на претенциите на брат му към върховната власт в страната, когато в приписка към Бдинския сборник от 1359/1360 г. за пръв и последен път е наречен "...самодържавен наш цар на българи и гърци", титул който по принцип е запазен за номиналния цар, т. е. баща му. Точно по това време Шишман за пръв път се явява на политическата сцена, участвайки в църковния събор от ноември 1359 г.
Според Божилов, липсата на Йоан Срацимир от миниатюрите, изобразяващи царското семейство в Лондонското четириевангелие, което датира от 1355/6 г., вече говори за нарушен ред в престолонаследието. Същият автор датира приписката от четириевангелието на бдинския митрополит Данаил в която Срацимир е титулован "млад цар" към 1352 г. когато неоспорим наследник все още е най-големият син на Йоан Александър Михаил за когото знаем със сигурност, че е починал преди 1357 г. (Григора съобщава, че годеницата на Андроник IV, който е роден през 1348 г., пристигнала в Константинопол, когато той бил на девет години, а малко след нея и вдовицата на Михаил) и предвид сключения през лятото на 1355 г. българо-ромейски съюз бихме могли да предположим, че Михаил е починал приблизително по това време. Към същия извод ни навежда и надпис от църквата "Св. Георги" в Момина клисура, който е датиран от 1355 г. Дуйчев изказва съмнение относно достоверността му, тъй като е използвана ерата от Рождество Христово, а не обичайната от "сътворението на света". Доколкото обаче метода за датиране от Рождество Христово не е уникално за епохата явление, то няма и основания за сериозни съмнения. Според Тютюнджиев Ямболския надпис от 1355/6 г. също може би има връзка със смъртта на Михаил, отразявайки настъпилите административни промени и новия владетел в района. Датирането на приписката в която Йоан Срацимир е наречен "млад цар" от Божилов се основа две главни съображения: търновски патриарх по времето на Йоан Александър е Теодосий II и в месецослова към евангелието, съдържащо приписката, февруари е с 29 дни, откъдето и извода, че търсим високосна година, която би трябвало да е 1356, а не 1352, както предполага Божилов без да отчете съображенията за вероятната година на смъртта на Михаил (той най-общо я поставя между 1345 и 1355 г.). От друга страна приписката от Бдинския сборник не позволява разглежданата приписка от четириевангелието на митрополит Данаил да бъде отнесена към следващото десетилетие. На тази основа бихме могли да предположим, че липсата на Срацимир от миниатюрите в Лондонското четириевангелие отразява не раздор в царското семейство и нарушен ред на престолонаследието, а отсъствието му от Търново в битността му на "млад цар", комуто вероятно е поверена за управляване част от държавата (в случая Видинско). Самата титла "млад цар" е нововъведение в българската практика и ни насочва към мисълта, че Срацимир вече с порастнали амбиции се е отнасял ревниво към новопридобитата си позиция на престолонаследник, и ни препраща към сръбската връзка и тамошните аналози на титлата, но за това малко по-нататък. Друг довод, който привежда Божилов в защита на тезата за интриги на "еврейката" срещу заварения й син, е епитета "багренороден"отнесен към Йоан Шишман в препис на Германовия сборник от 1359 г., но видяхме, че към тази година брат му има аспирации към царската власт, затова по-вероятно изглежда появата на този епитет да е в отговор на бунта на Срацимир, както въобще промяната в престолонаследието в полза на Шишман. Титулуването на царицата като "самодържица" обикновено също се поставя в светлината на тезата за интригите й. Безспорно титлата е уникална за българска царица, но се среща в съседната Ромейска империя. Причината за въвеждането й може да е реакция на нейния произход, чиито негативи трябва да се парират с подобаващи пропагандни средства.
Един поглед към политическата обстановка в края на разглежданото десетилетие ще хвърли допълнителна светлина върху претенциите на Срацимир към самодържавната власт и дали те имат нещо общо с въображаемите интриги на "еврейката". Развода на Йоан Александър с първата му съпруга, дъщеря на влашкия воевода Иванку Басараб, води до влошаване на отношенията със северния съсед. През май 1359 г. воеводството отхвърля духовната власт на Търново и минава под опеката на Константинополската патриаршия. Вероятно в контекста на това събитие трябва да се поставят сватбите на Йоан Срацимир и сръбския цар с дъщери на влашкия воевода Николае Александру. Чрез този брак Йоан Александър се надява да подобри отношенията си с Влашко, но остава излъган. Сина му, сроден с двама силни съседи, посяга към върховната власт. Бихме могли да предположим, че амбициите му вероятно са подклаждани от роднините в Сърбия и Влашко. В тази връзка ще припомним титлата "млад цар", която е аналог на сръбската "млад крал", означаваща престолонаследника, затова е възможно въвеждането й да е по-сръбско внушение. Можем да направим и още един паралел със Сърбия - там престолонаследниците рядко дочакват спокойно реда си да седнат на трона, по-често бързат преждевременно да го заемат. Освен заразителния сръбски пример видинският владетел има възможността да следва и местните традиции. Сепаратистичните тенденции в този край датират още от времето на Константин Тих, а корените им вероятно се простират още по-назад във времето. Споменът за независимостта от търновската корона и факта, че местен владетел се е окичил с нея, сигурно са били живи.

[boilad]

Към въпроса за родството на Шишмани и Асени

През XIV в. родството с Асените, макар и да е все по-имагинерно, си остава пропаганден фактор за легитимацията на един или друг български владетел. Това е единствения възможен извод, който можем да направим въз основа на известните ни факти за Тертери и Шишмани. И ако Тертерите не парадират с това опосредствено родство, то Шишманите не пропускат случай да го подчертаят. Кантакузин и Григора - от които основно черпим информация за първата половина на XIV в. - твърдят, че Йоан Александър е племенник на Михаил Шишман. Според господстващата историографска парадигма, това родство е по линия на майка му Кера Петрица за която се твърди, че е сестра на Михаил Шишман. Иван Божилов дори изказва предположение, опирайки се единствено на името й, че е внучка на севастократор Петър за чиято дъщеря от брака му с дъщерята на Йоан II Асен и Ирина Комнина уж бил женен видинския владетел Шишман. Стройна и примамлива хипотеза, но нищо повече, най-малкото няма никакви данни за децата на севастократора и въобще имал ли е такива. От Кантакузин знаем, че Михаил Шишман произхождал от "мизи и кумани". Опирайки се основно на името на баща му и прикачването на фамилното име Асен, изследователите приемат, че връзката на Михаил Шишман с Асените е по линия на майка му, което е много съмнително. Както видяхме, за нея изворите не казват нищо определено, но пък има по-ранни случаи при които с фамилията Асен се окичват двама царе след брака им с Асеневки - Константин Тих и Мицо, т. е. по произход самите те не са Асени. Връщайки се към Михаил Шишман и неговата претенция към фамилното име Асен, не можем да не забележим липсата на преки данни за родство с Асените. За сметка на това има данни за косвени връзки, които потвърждават по-горната констатация. От една страна, според дубровнишкия историк Лукари, Михаил Шишман е братовчед на Теодор Светослав, чиято мащеха е Мария Асенина - дъщеря на Мицо. От друга - съпругата му Ана Неда е заварена дъщеря на Ана Тертер, която според Пахимер е дъщеря на същата Мария Асенина. На основа на това, че Теодор Светослав и Михаил Шишман са женени за една и съща жена - Теодора Палеологина - може да се предположи, че известието на Лукари не е точно, тъй като църквата забранява толкова близки роднини да се женят за една и съща жена (изключения от правилата има, най-често по политически причини и нерядко с църковна благословия). Средновековния правен мир обаче, счита един брак за недействителен, ако той не е консумиран, а фактите ни навеждат на точно такова предположение. Теодора е била малолетна, когато през 1308 г. е омъжена за Теодор Светослав и като имаме предвид, че първото дете от брака на Михаил IX и Рита е родено през 1296/7 г., то имаме всички основания да предполагаме, че тя е родена в първите години на XIV в., и когато първият й съпруг е починал е била на възраст 18-20 г. и сигурно не е имала деца от него, тъй като те биха се оказали сериозна пречка за втория й брак, но за сметка на това има сигурни данни, че от Михаил Шишман тя има няколко деца с които едва успява да избяга в Константинопол при възцаряването на Ана Неда и сина й. Най-вероятно претенцията към фамилията Асен идва по линия на Палеолозите, които са сродени с Асените чрез брака на Йоан ²²² Асен и Ирина Палеологина. Това вероятно е една от причините Михаил Шишман да се ожени повторно. Тези съображения се потвърждават и от единственото сигурно датирано засвидетелстване на фамилията Асен към името на Михаил, то се отнася към 1325 г., когато Андроник ²² Палеолог по молба на българския цар издава грамоти в полза на българския атонски манастир Зограф. Липсата на сигурни данни за използването от Михаил на фамилията Асен преди повторния му брак навежда именно на извода за изтъкването на родството му с Асените след брака с Теодора Палеологина.
Друг основен довод, който се привежда като доказателство, че именно майката, а не бащата на Йоан Александър е дете на видинския владетел Шишман е този, че в Бориловия синодик се споменават още двама братя на Срацимир - Радослав и Димитър, а тъй като имената им не съответстват на известните от други извори синове на Шишман, а именно Михаил и Белаур, се прави заключението, че не бащата, а майката на Йоан Александър е дете на Шишман. Подобен извод обаче, не е логически издържан, тъй като Белаур въобще не фигурира в синодика, и имаме основания да предполагаме, че е обречен на damnatio memoriae, а Михаил е споменат в друга негова част посветена на царете. Освен това в Боянския и Погановския поменици е споменат още един брат на деспот Срацимир - Владислав - затова няма основания да твърдим, че списъка с братята на Срацимир в синодика е изчерпателен.
Петър Николов-Зиков предложи хипотеза, че Кера Петрица е от рода на Синадините, която обяснява, както използваната от Кантакузин и в други гръкоезични извори дума "θείος" (която може да се преведе, както като "чичо", така и като "вуйчо") по отношение на роднинството на представители на Синадините към Йоан Александър, така и свободното владеене от последния на гръцкия език. Също така Синадините са сродени с Комнини, Палеолози и Асени, а от там и претенцията на Йоан Александър към фамилията Асен и изтъкването на родството с Комнините. Ако погледнем имената на Срацимир и братята му, то виждаме предимство на славянската именна традиция, което също говори в подкрепа на хипотезата, че не те, а Кера Петрица е роднина на Синадините. Родството на Йоан Александър със Синадините ни позволява да открием и една друга династична връзка останала встрани от погледа на изследователите - с рода на Смилец, чиято съпруга Смилцена (както я нарича Пахимер) е дъщеря на Константин Палеолог - полубрата на Михаил VIII - и сестра на майката на Кера Петрица. Бракът на Кера Петрица със Срацимир пък по време се пада или в края на управлението на Смилец, или през регентството на Смилцена. Целта на този брак вероятно е двояка, от една страна да засили позициите на царицата в българската политика, а от друга да се повлияе на сърбо-ромейските преговори за мир. Може също да предположим, че като племенница на Смилцена именно Кера Петрица наследява родовите владения на Смилец, което обяснява израза на папа Бенедикт XII „благородната жена Петриса, дукеса на Карнона”, т. е. деспотица на Крън. Наистина някои изследователи сред които Петър Николов-Зиков и Георги Атанасов идентифицират "Карнона" с Карвуна, а други като Дуйчев, Бурмов и Божилов се придържат към отъждествяването с Крън. Това разночетене се дължи на особеностите на латинското изписване на името и без странични данни е трудно да се отдаде предпочитание на едното или другото тълкуване. Предполагаемото родство със Смилцена насочва по-скоро към Крън. Биха могли да се посочат и някои косвени доводи, навеждащи на мисълта, че Крънската хора чрез Кера Петрица е станала владение на Шишманите. Иван Тютюнджиев предполага, че Ямболският надпис от 1356/7 г. отразява настъпилата административна промяна в Южна България след смъртта на престолонаследника Михаил Асен. Управлението в района минава в ръцете на братовчед му Шишман (син на Михаил - по-малък брат на царя). Защо е предадено на него, а не на някой от другите синове на Йоан Александър? Отговорът на този въпрос поне на пръв поглед изглежда лесен. По това време на Йоан Срацимир вече е поверен северозападът, а Йоан Шишман и Йоан Асен още са малолетни.

[boilad]

Някои проблеми около възцаряването на Йоан Александър и бунтът на Белаур

В смутния период между битките при Велбъжд и при Русокастро се открояват някои проблемни моменти, които не са намерили задоволителен отговор в историографията и може би ще си останат такива. В резултат на сръбската победа при Велбъжд и последвалите преговори с българските боляри Стефан Дечански успява да наложи на българския трон племенника си Йоан Стефан, който е син на сестра му Ана Неда и починалия вследствие на раните получени в битката български цар Михаил Шишман. Ромейските хронисти, които разказват за събитията, въобще не споменават Йоан Стефан като цар, а отреждат водеща роля на майка му. Кантакузин пише: "... на сестрата на Стефан (става дума за Стефан Дечански - б. м.), която преди това бе съпруга на Михаил, и на децата й предали дворците и властта на българите", а Григора отбелязва: "На следващата година императорът научил, че става спор за царството на българите между първата жена на Михаил и неговите роднини". По-късните автори също не знаят за царуването на Йоан Стефан. Според Григорий Цамблак, Халкокондил, Орбини следващият след смъртта на Михаил Шишман български цар е Йоан Александър. Наред с Даниловият продължител единствените извори споменаващи Йоан Стефан като цар са домашни - Бориловият снодик, Боянският и Погановският поменници. Като знем как Йоан Александър ревностно преследва потомците на Михаил Шишман възниква въпросът как е допуснал паметта за един от тях да бъде запазена. Отговорът на този въпрос може да не е толкова прост колкото изглежда, но може би Църквата е устояла на натиска името му да не се споменава по простата причина, че все пак той е бил венчан за царството и е получил нейната благословия. По странното е, че никой извор не споменава за някаква политическа активност на Йоан Стефан, напротив, освен в споменатите извори, броящи го за цар, името му винаги остава в сянката на майка му и в мнозинството от случаите само се подразбира като част от "нейната фамилия" (документ от 5 юли 1338 г. с който неаполитанският крал Роберт й изпраща жито), "синовете й" (документ от 1343 г. на наследничката на Роберт Джована), или "децата й" (виж по-горе цитата от Кантакузин). Дори и в периодите на изгнание, както по време на втория брак на баща му, така и след детронирането, името му не е замесено в никакви политически начинания или ако има такива опити, то надеждите се възлагат основно на майка му. В миналото някои от тези факти са породили съмнение (у Златарски например), че Йоан Стефан е бил малолетен, но наличието на по-малък брат, който според Кантакузин е бил достатъчно възрастен, за да избяга при татарите, когато Александър взема властта, и бракът на родителите му, датиращ още от 90-те години на Х²²² век, поставя под сериозно съмнение тази хипотеза. По всичко изглежда, че той е бил доста семпла и неугледна личност за разлика от родителите си, а единственото му достойнство е, че по случайно стечение на обстоятелствата се е озовал на българския трон. Дори да приемем, че към датата на сватбата си Ана Неда е била малолетна, то пак най-големият й син към 1330 г. би бил около 20-годишен. Някои автори приемат, че изобразеният в църквата в Долна Каменица деспот Михаил е неизвестен от другаде син на цар Михаил Шишман и доколкото той е изобразен със съпругата си приемат, че Йоан Стефан който е по-голям от него и е роден около 1300 г. Този довод обаче е доста спорен, тъй като надписът към изображението поради неговото състояние позволява разночетене и известна доза хипотетичност на възстановката. Първите му издатели, сърбите Миличевич и Стояноянович, не са разчели предполагаемото "син на Михаил цар" след сигурното "Михаил деспот в Христа Бога верен". От остатъка от надписа двамата сочат отделни букви или срички, които трудно се вписват в предполагаемата въстановка. При това единият е разчел осем букви, а другият четири. С времето едва ли надписът е станал по-четлив. Според Ников деспот Михаил е бъдещия цар Михаил Шишман, което изглежда приемливо. Ферянчич критикува Ников, опирайки се на два много спорни пункта - отбелязаното съмнително допълнение към сигурно разчетената част от надписа и собствената му хипотеза, че Михаил Шишман не е бил деспот.
Още в самото начало на управлението си Йоан Стефан се сблъсква със силна опозиция от страна на роднините на баща си, както отбелязва Григора. Вероятно изправени пред опасността от затягане на войната със Сърбия и неочакваната смърт на Михаил Шишман никой от тях не е бил готов да се бори за короната, така възцаряването на Йоан Стефан се е явило като компромисно решение удовлетворяващо за момента както сръбския крал, така и българската аристокрация. За Стефан Дечански това решение е изгодно поради няколко съображения - наличието на български войски неучаствали в битката, стоящи на пътя му; проблеми с продоволственото снабдяване на вражеска територия; ромейската войска по южната му граница и не на последно място чрез сестра си и сина й налага влиянието си в Търново, което поне на първо време отстранява опасността от българо-ромейски съюз. А болярите отстраняват непосредствената опасност от продължаване на войната и печелят време за реализиране на собствените амбиции. Съвременната историография, макар и с някои резерви, следвайки повествованието на Кантакузин, представя Йоан Александър като пасивен изпълнител на волята на болярите, които извършили преврата, но Григора рисува по-различна картина. Разказвайки за събитията непосредствено след възцаряването на Йоан Стефан, той пише, че между Ана и роднините на мъжа й започнал спор за царството "мнозина се борили и оспорвали властта", тоест срещу царя не е имало обединена опозиция, а поне няколко отделни фракции, всяка с претенции към короната. Изглежда това е една от причините през късната есен на 1330 г. ромеите да не срещнат никакъв отпор при нахлуването им в българските земи, а единствената причина да се оттеглят, пак според Григора, са липсата на продоволствие и съкращаване на доходите. В случаи съществена роля за ромейските успехи изиграва, не толкова личната неспособност на царя да даде някакъв отпор, колкото борбата за власт, ангажираща на практика всички способни да направят нещо срещу ромеите. Същият автор разказва, че Александър "завзел върховната власт след много борби". Една приписка от Ловчанския сборник писан през 20-те години на Х²V в. съдържа намек за претенции към върховната власт. Още като деспот Александър не е пропуснал да подчертае родството си с Асеневата династития, тъй като авторът на приписката е добавил фамилията Асен към името на първородния му син. Всичко това говори, че бъдещият цар едва ли е бил пасивен наблюдател на "играта на тронове", а ключовият му опонент вероятно е бил Белаур.
След загубата при Велбъжд, според Даниловия продължител, братът на починалия цар изпъква като авторитетна личност от чието име се водят преговорите със сръбския крал. Към онзи момент изглежда е бил човек със сериозно влияние върху политиката на царството. Съвременната историография го представя като привърженик на Йоан Стефан само защото се е бунтувал срещу Александър. Подобен извод противоречи не само на елементарната логика (бунтът срещу Александър не означава непременно поддръжка за Йоан Стефан), но и на изворите. Григора изрично пише, че "става спор за царството на българите между първата жена на Михаил и неговите роднини", а Белаур е брат на мъжа й, т. е. според Григора влиза в числото на опонентите й, Кантакузин пък казва, че Белаур въстанал срещу Александър и си присвоил част от царството. Няма и намек, че по този начин защитава нечий чужд интерес (в случая на Ана и сина й), а не собствения си. Кантакузин поставя бунта на Белаур през късната пролет и лятото на 1331 г., тъй като по време на битката при Русокастро Александър използвал срещу ромеите татари, които уж бил повикал на помощ срещу Белаур, като ги измамил, че ще воюват срещу него. Авторът разказва, че татарите, ако знаели, нямало да воюват срещу ромеите заради договора сключен неотдавна с тях. Тук ще си позволим да се усъмним в думите му, защото малко преди това, както и Григора, твърди, че още през март Александър използва татари, когато си връща отнетите само няколко месеца по-рано земи. Напълно е възможно Кантакузин да е объркал хронологията, защото намираме не само вътрешни противоречия в повествованието му, но и противоречия с написаното от Григора. Последният изрично пише, че походът на Александър през март започва след като "завзел върховната власт след много борби и щом като утвърдил властта си...", а това поставя борбата между него и Белаур в началото на 1331 г. Надпис от цървата "Св. Никола" в с. Станичане, Пиротско датиран от 1 септември 1331 - 31 август 1332 г. не загатва за никакво напрежение между Александър и Белаур - "в дните на българския цар Йоан Асен и при господин Белаур... в лято 6840". Сянка на съмнение върху трайността на помирението хвърля приписката от Софийския песнивец, където се казва, че след победата при Русокастро Александър превзел Видин с Подунавието чак до Морава. Разбира се, това не е основание да се твърди, че бунтът е продължил чак до 1337 г., но във всеки случай края на непокорството на Белаур е настъпил някъде между 1332 и 1337 г., когато царят окончателно успява да наложи властта си в контролираните от него земи и вероятно да го отстрани (било чрез убийство, изгнание или замонашаване). Само няколко години по-късно през 1341 г. Кантакузин заплашва да изпрати с кораби по Дунав във Видин по-малкия син на Михаил Шишман. Това известие позволява да предполагаме, че този край е останал размирен и след това, а и по-късно продължава да създава проблеми на царя. Сепаратистичните стремежи в българския северозапад могат да се проследят от управлението на Борил, та чак до обособяването на Видинското царство от Йоан Срацимир, като особено отчетливи са през втората половина на Х²²² и началото на Х²V в.
Годината на битката при Русокастро и хода й са обект на дискусии (доста по-отчетливи за разлика от някои от споменатите по-горе проблемни моменти), понеже двата основни извора за нея, Кантакузин и Григора, се разминават. Според повествованието на Кантакузин тя се е състояла на 18 юли 1331 г., а Григора я отнася към следващата година. У Кантакузин обаче има редица неточности, които поставят под съмнение изложението му. Вече видяхме, че думите му за нежелаещите да воюват с ромеите татарски наемници с които си служи Александър най-вероятно не съответстват на истината и е по-вероятно да се отнасят към първия поход на Александър срещу ромеите. Според него те дошли непосредствено в навечерието на битката, докато Григора разказва, че са дошли с останалата войска на царя. В историографията обикновено се отдава предпочитание на повествованието на Кантакузин, който е непосредствен участник в събитията, но не бива да се пропуска и факта, че изложението му на места е объркано и с хронологически неточности. Например за първия ромейски поход в България непосредствено след битката при Велбъжд Кантакузин разказва, че след него, когато Андроник ²²² се прибрал в Константинопол, трябвало да се погрижи за избора на нов патриарх, понеже Исай починал малко преди това. Патриарх Исай обаче е починал на 13 май 1332 г. За събитията след битката при Русокастро пък пише, че императорът се оттеглил в Димотика и не воювал една година, а следващата война в която участва се отнася към лятото на 1333 г., а от тук следва, че Кантакузин греши или при датировката на битката при Русокастро, която според това би трябвало да е през 1332 г., или императорът не е воювал не една, а две години. Доколкото Григора също отнася битката при Русокастро към 1332 г., то първото допускане изглежда по-вероятно. Друг пример за хронологическа неточност у Кантакузин са действията на сръбския кесар Хрельо, авторът отнася някои от тях към пролетта на 1343 г., докато кесарят е починал още през декември 1342 г. През март 1331 г. българите успяват да си върнат превзетите от ромеите само няколко месеца по-рано градове. Само Месемврия оказва упорита съпротива и отказва да се предаде. Поради проблеми с османлиите в Мала Азия (превземането на Никея и обсадата на Никомидия) Андроник ²²² не може веднага да отговори на предизвикаталството, а това поражда опасения, че забавянето на помощтта може да доведе до предаването на Месемврия, затова за ръководител на отбраната й е изпратен протостратор Теодор Синадин. Едва през лятото на 1332 г. след раждането на престолонаследника си Йоан V, според Григора, Андроник ²²² успява да организира поход срещу българите и съвсем неочаквано ги напада. С изключение на Анхиало, градовете се предават с условие за безпрепятствено оттегляне на оставените от Александър гарнизони. Според Кантакузин българският цар успява да изпрати помощ на Анхиало и сам заема височините при Айтоския проход. Вероятно междувременно изчаква да се събере цялата му войска и за да печели време започва преговори, настоявайки всеки да задържи това което има, но Андроник ²²² иска предаването на Анхиало. Започва спор кой има повече права над градовете. Григора разказва, че като аргумент за мир българите изтъкват, че е по-добре да воюват заедно срещу "безбожниците", врагове и на двете страни, отколкото едни с други, тоест били са наясно с проблемите на ромеите с османлиите. Кантакузин подчертава храбростта на императора, който на няколко пъти предизвиква българите, но Григора не скрива, че василевсът се уплашил от внезапната им поява. Освен това Кантакузин разказва, че сред ромейската войска има остър недостиг на припаси, та за това трябвало или да воюват или да отстъпят. Според авторът, надявайки се на скорошен мир василевсът разпуснал част от войската, което едва ли отговаря на истината. Вероятно са разпуснати заради настъпилата продоволствена криза още преди появата на българите. Опасността от попадане в обкръжение между стоящите насреща му българи и гарнизона на Анхиало, който би препятства и оттеглянето в Месемврия са принуждават Андроник ²²² да установи лагера си край Русокастро. Призори на 18 юли българите напускат теснините на Айтоския проход и в боен ред настъпват срещу ромейския стан. Съгледвачите на василевса успяват навреме да го предупредят и той построява армията си, очаквайки нападението. Императорският отряд в който влизат самият Андроник ²²² и великият доместик Кантакузин заема центъра и е командван от шурея на Кантакузин Мануил Асен, лявото крило - от великия папиаш Алексий Цамблак, а дясното - от простратора Теодор Синадин. Срещу тях в българския център са строени тежковъоръжените войници, а по крилата е леката конница. Заплашени от обкръжение от по-многобройната българска войска ромеите са принудени да отстъпят към Русокастро (според Григора 8 000 българи и 2 000 татари срещу едва 3 000 ромеи). По думите на Григора, когато жителите виждат изхода от битката заключват вратите, но войниците ги разбиват и нахлуват в града. Някои от гражданите са избити, а другите прогонени. Останали без провизии и вода и обградени от врагове ромеите губят надежда за спасение, а вестта за българската победа стига до превзетите градове, които въстават и признават властта на българския цар. Постигнал блестяща победа Александър проявява великодушие, позволявайки на императора да се оттегли при условие, когато достигнат подходяща възраст децата им да се оженят "за по-голямо приятелство и сигурност на договорите" (по думите на Кантакузин). Царят, разбира се, запазва за себе си спорните градове, макар ромейските хронисти да премълчават този факт. Кантакузин въобще пропуска да спомене за безизходното положение на затворените в Русокастро ромеи и настоява, че Андроник ²²² отказва предложението за сродяване, но приема "в бъдеще да живеят в мир и всеки да владее това, което има", а българите "пуснаха оцелелите ромейски пленници без откуп, защото така бе уговорено в договора".