Видинският деспот Белаур
Заварваме го във Видин през лятото на 1330 г.
Вече достатъчно известен, един от най-знатните мъже в царството, управлявал една от най-обширните обособени области в царството (в Законника на Стефан Душан като участници във войната са споменати той и племенникът му Иван Александър). Михаил III Шишман Асен се отправил на война срещу Сърбия по малко необичаен маршрут: през Ловеч, където към него се присъединил Иван Александър, и след това към Видин, където се съединил с войската на брат си Белаур (може би и с власите на Иванко Басараб, молдовци и т. нар. черни татари). След това се спуснал на юг и се озовал край Велбъжд (Кюстендил). Според изворите, с които разполагаме, Белаур не е участвал в трагичната за българите битка на 28 юли 1330 г., по време на която българският цар намерил своята гибел.
Часът на видинския господар ударил след поражението. Той предвождал българското болярство - това още веднъж говори за неговия авторитет и влияние - и в състоялите се преговори предложил на Стефан Урош III Дечански „цяла България" (изворът е сръбски и вероятно неговият автор преувеличава). Сръбският крал обаче намерил друго решение, а именно: на трона в Търново бил поставен Иван Стефан, син на Михаил Асен от брака му с Анна-Неда, т. е. той бил племенник на Стефан Дечански. Белаур бил най-активният поддръжник на новия български цар, също негов племенник. Очевидно той е имал изключително влияние в Търново, но без да изоставя Видин.
Влиянието на Сърбия в българското царство или поне в столицата било бързо ликвидирано.
През пролетта на 1331 г. Иван Александър - дотогава владетел на Ловеч, племенник на Михаил Асен и Белаур, следователно първи братовчед на Иван Стефан, организирал заговор, който бързо го извел до престола в Търново.
Най-яростният му противник бил вуйчо му Белаур, който намерил убежище във Видин и оттам организирал съпротивата срещу новия цар. Оттук нататък съдбата на Белаур била обвързана с Видин, а неговата цел била една: война срещу Иван Александър. Извори от различен произход и с различна степен на достоверност разкриват тази съдба. За съжаление на места противоречиви и понякога трудни за съгласуване.
Византийският историк Йоан Кантакузин съобщава, че в навечерието на битката при Русокастро (18 юли 1331 г.) между българи и ромеи в лагера на Иван Александър пристигнали скити, т. е. татари, които българският цар бил повикал на помощ срещу своя вуйчо Белаур, който въстанал срещу него и като му отнел част от царството, „бил безпощаден и жестоко опустошавал страната". Следователно, ако вярваме на византийския историк, действията на Белаур са предхождали българо-византийския сблъсък при Русокастро.
Така ли е било в действителност и как са се развили по-нататък отношенията между вуйчо и племенник? Отговор на този въпрос, който засяга стабилността на българското царство, дава словото, написано от монаха Симон като възхвала на цар Иван Александър (1337).
Като описва подвизите на българския цар, Симон отбелязва на първо място: „мощно отхвърли гръцкия цар [Андроник III Палеолог] и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си [битката при Русокастро] и завзе укрепени градове: Несебър и цялото Поморие заедно с Романия част от византийските земи в Тракия]". И веднага след това добавя: Иван Александър завзел „укрепени градове, така също и Бдин, и цялото Подунавие, даже и до Морава".
Този много важен текст, освен че маркира границите на Видинското владение, поставя усмиряването на Белаур след войната с Византия. Без да засяга въпроса кога Белаур е започнал военни действия срещу своя племенник.
За да предотврати подобни опити в бъдеще, Иван Александър е отстранил от Видин Белаур. Какво е станало с него, не се знае. Текстът в Песнивеца, показва без никакво съмнение, че Видин, Подунавието и Моравско са били присъединени към българското царство, т.е. те вече не са имали статут на самостоятелна област; статут, какъвто са имали „Несебър, цялото Поморие заедно с Романия", които Иван Александър отвоювал през лятото на 1331 г. и българската им принадлежност била потвърдена с мира, сключен с Андроник III Палеолог.
Заварваме го във Видин през лятото на 1330 г.
Вече достатъчно известен, един от най-знатните мъже в царството, управлявал една от най-обширните обособени области в царството (в Законника на Стефан Душан като участници във войната са споменати той и племенникът му Иван Александър). Михаил III Шишман Асен се отправил на война срещу Сърбия по малко необичаен маршрут: през Ловеч, където към него се присъединил Иван Александър, и след това към Видин, където се съединил с войската на брат си Белаур (може би и с власите на Иванко Басараб, молдовци и т. нар. черни татари). След това се спуснал на юг и се озовал край Велбъжд (Кюстендил). Според изворите, с които разполагаме, Белаур не е участвал в трагичната за българите битка на 28 юли 1330 г., по време на която българският цар намерил своята гибел.
Часът на видинския господар ударил след поражението. Той предвождал българското болярство - това още веднъж говори за неговия авторитет и влияние - и в състоялите се преговори предложил на Стефан Урош III Дечански „цяла България" (изворът е сръбски и вероятно неговият автор преувеличава). Сръбският крал обаче намерил друго решение, а именно: на трона в Търново бил поставен Иван Стефан, син на Михаил Асен от брака му с Анна-Неда, т. е. той бил племенник на Стефан Дечански. Белаур бил най-активният поддръжник на новия български цар, също негов племенник. Очевидно той е имал изключително влияние в Търново, но без да изоставя Видин.
Влиянието на Сърбия в българското царство или поне в столицата било бързо ликвидирано.
През пролетта на 1331 г. Иван Александър - дотогава владетел на Ловеч, племенник на Михаил Асен и Белаур, следователно първи братовчед на Иван Стефан, организирал заговор, който бързо го извел до престола в Търново.
Най-яростният му противник бил вуйчо му Белаур, който намерил убежище във Видин и оттам организирал съпротивата срещу новия цар. Оттук нататък съдбата на Белаур била обвързана с Видин, а неговата цел била една: война срещу Иван Александър. Извори от различен произход и с различна степен на достоверност разкриват тази съдба. За съжаление на места противоречиви и понякога трудни за съгласуване.
Византийският историк Йоан Кантакузин съобщава, че в навечерието на битката при Русокастро (18 юли 1331 г.) между българи и ромеи в лагера на Иван Александър пристигнали скити, т. е. татари, които българският цар бил повикал на помощ срещу своя вуйчо Белаур, който въстанал срещу него и като му отнел част от царството, „бил безпощаден и жестоко опустошавал страната". Следователно, ако вярваме на византийския историк, действията на Белаур са предхождали българо-византийския сблъсък при Русокастро.
Така ли е било в действителност и как са се развили по-нататък отношенията между вуйчо и племенник? Отговор на този въпрос, който засяга стабилността на българското царство, дава словото, написано от монаха Симон като възхвала на цар Иван Александър (1337).
Като описва подвизите на българския цар, Симон отбелязва на първо място: „мощно отхвърли гръцкия цар [Андроник III Палеолог] и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си [битката при Русокастро] и завзе укрепени градове: Несебър и цялото Поморие заедно с Романия част от византийските земи в Тракия]". И веднага след това добавя: Иван Александър завзел „укрепени градове, така също и Бдин, и цялото Подунавие, даже и до Морава".
Този много важен текст, освен че маркира границите на Видинското владение, поставя усмиряването на Белаур след войната с Византия. Без да засяга въпроса кога Белаур е започнал военни действия срещу своя племенник.
За да предотврати подобни опити в бъдеще, Иван Александър е отстранил от Видин Белаур. Какво е станало с него, не се знае. Текстът в Песнивеца, показва без никакво съмнение, че Видин, Подунавието и Моравско са били присъединени към българското царство, т.е. те вече не са имали статут на самостоятелна област; статут, какъвто са имали „Несебър, цялото Поморие заедно с Романия", които Иван Александър отвоювал през лятото на 1331 г. и българската им принадлежност била потвърдена с мира, сключен с Андроник III Палеолог.
Comment