Най-добрият град за живеене в средновековна България

[DelaRea]

Видинският деспот Белаур

Заварваме го във Видин през лятото на 1330 г.

Вече достатъчно известен, един от най-знатните мъже в царството, управлявал една от най-обширните обособени области в царството (в Законника на Стефан Душан като участници във войната са споменати той и племенникът му Иван Александър). Михаил III Шишман Асен се отправил на война срещу Сърбия по малко необичаен маршрут: през Ловеч, където към него се присъединил Иван Александър, и след това към Видин, където се съединил с войската на брат си Белаур (може би и с власите на Иванко Басараб, молдовци и т. нар. черни татари). След това се спуснал на юг и се озовал край Велбъжд (Кюстендил). Според изворите, с които разполагаме, Белаур не е участвал в трагичната за българите битка на 28 юли 1330 г., по време на която българският цар намерил своята гибел.

Часът на видинския господар ударил след поражението. Той предвождал българското болярство - това още веднъж говори за неговия авторитет и влияние - и в състоялите се преговори предложил на Стефан Урош III Дечански „цяла България" (изворът е сръбски и вероятно неговият автор преувеличава). Сръбският крал обаче намерил друго решение, а именно: на трона в Търново бил поставен Иван Стефан, син на Михаил Асен от брака му с Анна-Неда, т. е. той бил племенник на Стефан Дечански. Белаур бил най-активният поддръжник на новия български цар, също негов племенник. Очевидно той е имал изключително влияние в Търново, но без да изоставя Видин.

Влиянието на Сърбия в българското царство или поне в столицата било бързо ликвидирано.
През пролетта на 1331 г. Иван Александър - дотогава владетел на Ловеч, племенник на Михаил Асен и Белаур, следователно първи братовчед на Иван Стефан, организирал заговор, който бързо го извел до престола в Търново.

Най-яростният му противник бил вуйчо му Белаур, който намерил убежище във Видин и оттам организирал съпротивата срещу новия цар. Оттук нататък съдбата на Белаур била обвързана с Видин, а неговата цел била една: война срещу Иван Александър. Извори от различен произход и с различна степен на достоверност разкриват тази съдба. За съжаление на места противоречиви и понякога трудни за съгласуване.

Византийският историк Йоан Кантакузин съобщава, че в навечерието на битката при Русокастро (18 юли 1331 г.) между българи и ромеи в лагера на Иван Александър пристигнали скити, т. е. татари, които българският цар бил повикал на помощ срещу своя вуйчо Белаур, който въстанал срещу него и като му отнел част от царството, „бил безпощаден и жестоко опустошавал страната". Следователно, ако вярваме на византийския историк, действията на Белаур са предхождали българо-византийския сблъсък при Русокастро.

Така ли е било в действителност и как са се развили по-нататък отношенията между вуйчо и племенник? Отговор на този въпрос, който засяга стабилността на българското царство, дава словото, написано от монаха Симон като възхвала на цар Иван Александър (1337).

Като описва подвизите на българския цар, Симон отбелязва на първо място: „мощно отхвърли гръцкия цар [Андроник III Палеолог] и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си [битката при Русокастро] и завзе укрепени градове: Несебър и цялото Поморие заедно с Романия част от византийските земи в Тракия]". И веднага след това добавя: Иван Александър завзел „укрепени градове, така също и Бдин, и цялото Подунавие, даже и до Морава".

Този много важен текст, освен че маркира границите на Видинското владение, поставя усмиряването на Белаур след войната с Византия. Без да засяга въпроса кога Белаур е започнал военни действия срещу своя племенник.

За да предотврати подобни опити в бъдеще, Иван Александър е отстранил от Видин Белаур. Какво е станало с него, не се знае. Текстът в Песнивеца, показва без никакво съмнение, че Видин, Подунавието и Моравско са били присъединени към българското царство, т.е. те вече не са имали статут на самостоятелна област; статут, какъвто са имали „Несебър, цялото Поморие заедно с Романия", които Иван Александър отвоювал през лятото на 1331 г. и българската им принадлежност била потвърдена с мира, сключен с Андроник III Палеолог.

[DelaRea]

Втория Шишман

Почти за десет години Видин изчезнал от изворите. И изненадващо се появил в 1341 г.

Тогава в Константинопол пристигнал Шишман, един от синовете на Михаил Асен. След преврата през 1331 г., довел на власт Иван Александър, Шишман намерил убежище при татарите, където прекарал десет години. Той се появил във византийската столица след смъртта на император Андроник III Палеолог, разчитайки на промяна в отношенията с България (или може би ромеите сами са го привлекли, за да го използват в отношенията си с България?).
Иван Александър разбрал за пристигането на Шишман в Константинопол и изпратил ултиматум: ромеите да му предадат „неговия най-голям враг" или да се готвят за война.
Но византийският синклит, който обсъдил искането на българския цар, също отговорил с ултиматум, формулиран от великия доместик Йоан Кантакузин: или Иван Александър ще се откаже от искането си и мирът между двете страни ще бъде запазен, или ако той започне пръв война, ромеите ще му отговорят достойно - ще закарат с кораби Шишман и войска до Видин и ще предизвикат гражданска война в България. Очевидно тази заплаха е била идея не на Кантакузин, а на самия Шишман, който е разчитал на подкрепа във Видин.

Дали градът е бил готов да въстане срещу българския цар?
Трудно е да се каже. По-скоро не.
Жителите на града едва ли биха се хвърлили в подобна авантюра, чийто изход предварително е бил известен. Размяната на заплахи между Търново и Константинопол е била по-скоро израз на дипломация, отколкото възможност за реални военни действия, които и двете страни не желаели. Скоро ромеите забравили за Шишман, тъй като се хвърлили в ожесточена гражданска война а българският цар едва ли се е страхувал истински от сина нa Михаил III Шишман Асен.

[Guy de Mont Ferrand]

Не знам защо си толкова сигурен за Видин. Градът се доказва като сепаратистко гнездо поне 2 пъти ок. появата на Шишман: 1) малко преди това, когато явно се присъединява към бунта на Белаур и 2) малко след това, когато се отцепва в "нова България" под управлението на Йоан Срацимир. Това, заедно с някои съобщения за естеството на неговите жители, ми навява мисли за голям брой професионални войници-прониари, при това от преобладаващо чужд произход, които бранят ожесточено автономията и привилегиите си. Говоря за татари, яси - "измаелити", маджарски ренегати, руски бойци, останали от времената на Яков Светослав и Ростислав Михайлович и др. Двамата първи Шишмановци радушно са приемали всякакви подобни типове, които остават и до по-късно, напр. по време на унгарската атака от 1365 г., когато се сражават ожесточено срещу Луи Анжуйски. А с този Шишман и останалите Шишмановци, пръснати на запад след преврата на протовестиария Раксин и логотета Филип (които, кой знае защо, също изчезват безследно от изворите след това единствено споменаване на Кантакузин, че те организирали заговора против Анна-Неда и Иван Стефан), има твърде странна мистерия; за тях се появяват откъслечни съобщения чак до 1363 г., но не може да се разбере кой кой е и какво прави. Ясно е, че бягат чак към Маджарско, тъй като между Душан и Александър има крепък съюз, а някои - като споменатия Шишман - и при татарите. Но и маджарите, как да ви кажа, дали биха подпомагали безрезервно едни от бившите си най-яростни врагове? Вярно, че изглежда, преди да стане цар, Михаил Шишман сключва някакъв съюз с Унгария, но той, както изяснихме в каталанската тема, не продължава дълго. В този ред на мисли едва ли Унгария, разгромена от власите, подпомага бунта на Белаур. Така се получават две "гнезда" на династията - едно във Видин (Шишман и Белаур) и друго в далматинските владения на Унгария и после в Италия (Анна-Неда, Иван Стефан, Людовик). Защо не са се кооперирали? Вероятно причината е в нарастналата сила на Душан и евентуалната подкрепа, оказана срещу Белаур в полза на Йоан Александър. Така че...не са прави онези историци, които обвиняват Александър в инертност по отношение на сръбската експанзия в Македония. Явно в замяна на това Йоан Александър е получил Видин и заедно с него - онова, което е останало от Отвъддунавска Б-я. Изобщо не е малко...макар че историческите последици, знаем, не са добри за българския етнос.

[Guy de Mont Ferrand]

Така де, аз както си представям Видин по време на ВБЦ, че и преди това, той е гранична военна база и то преди всичко срещу войнствените маджари, което остава валидно и през османския период, само че вече и срещу австрийците и власите. Трудно е било да водиш спокоен живот там, макар и без съмнение да е бил интересен и динамичен, а някои търговци да са успявали да направят удара на живота си. Пазвантоглу и Шишмановци са представителна извадка за видински владетели от средновековието (защото в Османската империя то според мен е поне до Хатихумаюна) - военни вождове, издигнали се благодарение на щастливата си звезда до влиятелни владетели и въпреки това оставащи преди всичко кондотиерски главатари - и то по-скоро в близкоизточния си, а не в западния вариант, т.е. приличат повече на Надир Кули, отколкото на Пипо Спано. Мирният период при бездушния явно Срацимир унищожава военния капацитет на княжеството, а вероятно и репресиите, последвали бунта на Белаур (битките, които Александър спечелил "по Дунава, Морава и Бдин"), за да бъде заменен от акънджии. Видно е, че въпреки ожесточената съпротива през 1365 г. отбранителните възможности на Видин са слаби - при все сражението, което конниците яси дават на Луи пред стените на града. А нуждата на Александър да прибягва за освобождението му до помощта на влаха Влайку изобщо не говори добре и за военните възможности на цяла Търновска България преди падането й под османците.

[DelaRea]

Цар Иван Срацимир

Съдбата на Видин през втората половина на XIV в. била свързана с името на една личност, която повече от четири десетилетия властвала самостойно и независимо - Иван Срацимир.

Иван Срацимир е вторият син на цар Иван Александър Асен от първия му брак с влахинята Теодора. Подсказва го текстът на Симон в бележката към Софийския псалтир, или още Песнивец (1337), и, разбира се, миниатюрата във Ватиканския ръкопис на българската преработка на хрониката на Константин Манаси (Соd. Vat. Slavo 2, f 205). Иван Срацимир, роден по времето, когато баща му деспот Иван Александър е бил господар на Ловеч - израснал и възмъжал през втората половина на XIV в.

Твърде дълго като аргумент за самостоятелното властване на Иван Срацимир във Видин се сочеше бележката към известното четириевангелие, което днес се съхранява в Британския музей (ВМ add 39625). Анализът на богатата информация, която предлага приписката, показва, че книгата е поръчана от видинския митрополит Даниил и е завършена (около 1352 г.) по времето на Иван Александър, „благочестив и велик цар на българи и гърци", на неговия син младия цар Иван Срацимир, а в Търново светителствал патриарх Теодосий II. И толкова. Нищо в този текст не подсказва, че Иван Срацимир е свързан по някакъв начин с Видин. Напротив, титлата, която му дава неизвестният писач, млад цар, е ясна и категорична: той е наследник на престола, обвързва го здраво с баща му (цар и самодържец на всички българи и гърци) и е в Търново, готов във всеки момент, ако се наложи, да поеме в свои ръце върховната власт в царството. Но въпросът, кога Иван Срацимир е започнал да властва самостоятелно във Видин, остава.

Две миниатюри в прочутото Четириевангелие на Иван Александър (ВМ Add. 39627, ff. 2v-3r), които имат силно политическо звучене, разкриват състоянието на царското семейство в 1356 г. На едната миниатюра са изобразени деспот Константин, царев зет, съпругата му Кера Тамара и двете й сестри Кераца и Десислава; на другата са представени царица Теодора, Иван Шишман, Иван Александър и най-малкият им син Иван Асен. В случая е важно не присъствието, а отсъствието. На Иван Срацимир, млад цар и бъдещ цар и самодържец. Защо? В края на 1347 или в началото на 1348 г. Иван Александър се оженил втори път за християнизирана еврейка, която след кръщението получила името Теодора. От този брак към 1349-1350 г. се е родил син, наречен Иван Шишман, който под натиска на майка си (в надписа към миниатюрата тя е самодържица - нещо непознато за българската история!) започнал да измества големия си брат, определен да наследи престола. Съвсем скоро Иван Шишман бил обявен за багреренороден и млад цар и заел първото място в реда на престолонаследието.

А Иван Срацимир? Няма съмнение, че той е бил деградиран, т. е. лишен от достойнството млад цар, мястото, което му се е полагало по рождение е било заето и той е бил изпратен (а защо не и отстранен?) извън столицата, във Видин, с титлата цар, която той притежавал още от 1337 г. (Софийски псалтир). Кога е станала тази съдбовна промяна - не само лична, но и държавна? Преди 1356 г., когато е било завършено четириевангелието. Следователно Иван Срацимир се е настанил във Видин като негов самовластен господар наскоро след 1352 и малко преди 1356 г.

Загубил Търново, Иван Срацимир се постарал да се отдалечи и разграничи колкото може повече от столицата и от онова, което било царство България и да изгради самостоятелна държава с български характер. Първата му стъпка била свързана със статута, неговия и на владенията му. Той не се задоволил с традиционната титла цар и много скоро се обявил за „самодържавен цар на българи и гърци" (1360).

Той не само формално споделил титлата на баща си, това не било необичайно за тази епоха, но преди всичко той използвал понятието самодържец, за да заяви безапелационно, че в царството си той не зависи от никого и сам си е господар. За да подчертае, и то публично, своя суверенитет. Иван Срацимир Започнал да сече свои монети, които трябвало да бъдат наложени в парично обръщение на територията на неговото царство. Той се установил в един град, който бележката към четириевангелието на митрополит Даниил е наречен „великия и многолюден град Бдин". Очевидно тази ласкава характеристика не е плод на хвалебственото перо на неизвестния книжовник, а съответства на описанието на Видин в Анонима от 1308 г. Но това не било достатъчно, защото градът трябвало да се преобрази в столица. И тази промяна по-бързо или по-бавно ставала. Градът постепенно се превръщал в книжовно средище, полагали се старания той да се снабди с мощи на светци (това не било никак лесно!), които да го закрилят от врагове; църквата подсказвала амбиции за отделяне от Търново.

Какви са били границите на младото царство?
„Границата на Видинското княжество е тръгвала следователно от една точка на Дунава, западно от Оршава, вървяла по вододела между Морава и Тимок, постепенно извивала към първата и я достигала някъде при Алексинац и Делиград, към юг тя минавала някъде на север от Ниш и Свърлиг, обгръщайки областта на Княжевац; после се обръщала към север и оставяйки на изток областта на Враца и Оряхово, достигала пак Дунава." Така описа границите на Видинската област през 1327-1330 г. П. Ников. Може да се каже, че това описание, общо взето, е съответствало и на Иван-Срацимировото царство.

[DelaRea]

Видинското царство 1352-1371 г.

Маджарската инвазия и покатоличването

Видин бързо растял като столица на независимо царство. Видинското царство нямало проблеми, поне открити, с Търново, било далече от Византия и нахлуващите на Балканите османски турци, а Сърбия вече не би могла да бъде опасност за него, тъй като след края на 1355 г. навлязла в дълбока криза и бързо започнала да се разпада. Оставало Унгарското кралство. След като в продължение на седем-осем десетилетия маджарите отсъствали от живота на средновековна България, картината се променила изненадващо през 60-те години на XIV в.

Унгарските хронисти, тръгвайки от традиционната прекалено амбициозна и лишена от основания идея унгарските крале да се наричат и величаят с титлата гех Bulgariae, обявяват без колебание Иван Срацимир за бунтовник срещу своя господар и той трябвало да бъде наказан за тези си действия.
„След това кралят [Людовик I - Лайош I] повел войските си към България, която, макар и подчинена на панонската власт [Унгарското кралство], се разбунтувала под водачеството на Страшимир..." (Антонио де Бонфини).

Унгарският крал Лайош I (1342-1382) отправил искане към Иван Срацимир да се признае за унгарски васал. Отказът на видинския цар довел до войната.
В края на април 1365 г. унгарските войски се събрали, на 1 май потеглили и в края на същия месец вече преминали Дунав при Оршава и навлезли в земите на Видинското царство. На 30 май вече се били разположили край Видин, а на 2 юни унгарците превзели столицата на малкото царство. Последвали действия, които целели овладяване на цялото Видинско царство и назначаване на унгарска администрация - още в първите дни на унгарското господство за управител на Видин бил назначен Бенедикт Химфи, който бил и бан на Братислава. По-късно той бил заменен от Аионисиос Лацкфи, който се титулувал войвода на Трансилвания, управител на Видин и владетел на комитатите Темешвар и Солнок.

Лайош I завладял Видин лесно или поне изворите така го представят. Трудното идвало след това, защото царството трябвало не само да бъде покорено, но и задържано под унгарска власт. Унгарският крал не избрал най-доброто средство, за да го постигне. За първи път в петвековната история на християнска България поданиците на български владетел бивали насилвани да изоставят православната си вяра и да приемат католицизма. Основният инструмент в тази престъпна процедура, особено в морален план, били францисканските монаси, чието средище било в Босна, които успели да „покръстят" 200 000 души - това число според някои не съвсем сигурни изчисления се равнявало на около една трета от населението на Видинското царство. Атмосферата на унгарското господство е предадена по впечатляващ начин от братята Драган и Райко в тяхната приписка към един Апостол (днес в Атонския манастир „Св. Павел"): „Написа тази книжка многогрешният Драган заедно с брат си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време".

Съдбата не подминала самоя цар Иван Срацимир и семейството му. След като били пленени, те били изведени от Видин и затворени в крепостта Гомнех/Гомлех, т.е. Хумник (днес Босилево в Карловацката жупания - Хърватия). След това - а може би и преди да бъдат отведени от столичния град - и те били принудени да приемат католическото вероизповедание.

Следващата 1366 г., първата от унгарската окупация на Видин, преминала в някои неясни действия - плод на легендарни свидетелства - за освобождаването на града, и то в усложнена международна обстановка, която превърнала конфликта от двустранен в конфликт на Централна и Югоизточна Европа Случайно или не, Видин се превърнал в средоточие на европейската политика. Там се сблъскали интересите на Унгария, България Византия, а в последвалите събития се намесили много активно деспот Добротица, граф Амедей VI Савойски и влашкият войво да Владислав I Влайку.

В края на лятото във Видин пристигнал византийският император Йоан V Палеолог. Той се връщал от несполучлива мисия в Буда, където разговарял с Лайош I и чрез пратеници - с Папството. Иван Александър - не без намесата на Андроник IV Палеолог, първороден син и престолонаследник на Йоан V (той бил зет на българския цар), не позволил на императора да продължи пътя си към Константинопол.

Тогава в конфликта се намесил граф Амедей VI Савойски. С идеята, че се отправят на кръстоносен поход, през септември 1366 г. савойците пристигнали на Балканите и прогонили турците от крепостта Галиполи. Оттук нататък (по настояване на Анна Савойска, майка на Йоан V) походът от антитурски се превърнал в антибългарски. В началото на октомври бойците отплавали към Българското Черноморско крайбрежие и бързо завладели Ахтопол, Созопол, Скафида, Анхиало, Месемврия, а на 25 октомври обсадили Варна. И тук претърпели неуспех. Това принудило Амедей VI да започне преговори с цар Иван Александър деспот Добротица. След тези преговори, водени в Търново в продължение на два месеца, ясна била съдбата само на Йоан V Палеолог. Неговото „заточение" във Видин свършило. Той напуснал града в края на декември 1366 г. и през Калиакра и Несебър се завърнал в Константинопол.

Основният проблем за България - съдбата на Видин и войната с унгарците - оставал, тъй като унгарците не участвали в преговорите. Един писмо на видинския бан Петер Химфи до унгарската кралица Елизабета съобщава за споразумение или по-точно съглашение между Иван Александър и Йоан V Палеолог, според което българският цар трябвало да плати 180 000 флорина на влашкия войвода Влайку I, който пък трябвало да освободи Видин от унгарска окупация и да го върне на българите.

Така иначе 1367 г., въпреки плановете на тристранната коалиция, не донесла нищо ново за Видин. Не настъпили съществени промени и през 1368 г. В центъра на събитията била бойната между унгарците и влашкия войвода Владислав Влайку I. Унгарските войски били разбити край Дъмбовица (Влахия) и това влошило позициите им в България. Действията на Иван Александър - той едва ли е прекратил усилията си за освобождаването на покорените от унгарците български земи - остават скрити.

Но на следната 1369 г. започнали да дават резултати. Първо въстанали гражданите на Видин, които насочили своята ярост към францисканските монаси, предизвикали негодуванието им с „кръстителската" си дейност (унгарският хронист Блазий де Залка съобщава, че тогава намерили своята мъченическа смърт петима братя минорити). Но основният удар бил отправен към местните маджарски власти и не без помощта на местното население влашкият войвода успял да овладее града. Наистина след шест месеца унгарците успели да си върнат града, но краят на тяхната окупация идвал.

През август-септември 1369 г., след активните действия на Владислав Влайку и Добротица, унгарският крал бил принуден да отстъпи и като придал доброжелателен оттенък на своето решение, наредил освобождаването на Иван Срацимир и връщането му във Видин след изтеглянето на унгарските войски от града. Това станало през есента на 1369 г. и след четири години унгарска окупация Видинското царство било възстановено.

Иван Срацимир отново се установил във Видин като цар и самодържец на българите, запазвайки някаква формална зависимост от унгарския крал - двете му дъщери били заложнички в унгарския двор (едната, Доротея или Дорослава, по-късно се омъжила за босненския крал Твърдко, а другата - чието име е неизвестно - починала).

[DelaRea]

Видинското царство 1371-1396 г.

Година и половина след завръщането на Иван Срацимир в престолния му град в историята на българската държава настъпил решителен момент. На 17 февруари 1371 г. починал цар Иван Александър и търновският престол бил зает от Иван Шишман.

Каква е била реакцията на Иван Срацимир? Очевидно той не е сторил нищо, за да потърси законните си права. Той не може да не е разбрал, че по-малкият му брат отдавна е бил утвърден като законен наследник на престола и една гражданска война - а тя би била неизбежна - би довела само до трудности. Дори при успех тя би му донесла Търновското царство, сянка от някогашна България. От друга страна, той имал Видин с всички привилегии, почести и царска титла. И той решил да се задоволи със сигурното, вместо да преследва младежките си блянове.

От 1371 г. Видин все повече се отделял от Търново. Политически това било факт отдавна, оставала само църквата, която след 1381 г. скъсала с Търновската патриаршия и се обвързала с Константинопол.

През 1386 г. в Константинополската патриаршия е съставено ръководство за изготвяне на писма, адресирани както към лица, живеещи в империята, така и към пакива извън нейните предели. Като се остави настрана текстът, посветен на владетеля на Добруджа (деспот Добротица, който в 1386 г. вече е бил покойник), особена стойност имат обръщенията към владетелите на Видин и Търново. Ето ги:
„Как пишат патриархът и митрополитът до владетеля на Видин и василевс Канцимир (Срацимир):
Най-благочестиви и христолюбиви автократоре всемогъщи и господарю на Видин и на цяла България, в Светия дух господар и син на нашата скромност и/или смирение".
А ето и обръщението към търновския господар:
„Как пише митрополитът до господаря и василевса на българите Шишман:
Всемогъщи, преблагочестиви, христолюбиви, превисоки василевс на българите, в Светия дух най-любезни и най-желани Господарю и сине мой".

Това са формули, които са задължителни за патриаршеската канцелария, вероятно и за императорската. Тези формули не са случайни, а са разработени след внимателно осмисляне на положението в самата България и са отразявали съвременното състояние на някогашното единно българско царство. На пръв поглед Видин и Търново са равнопоставени (въпреки че Видин е поставен на по-предно място). Ако предимството на Видин - нещо, което текстът подсказва много дипломатично - не може да бъде убедително доказано, то равнопоставеността на Видин и Търново в очите на ромеите през 1386 г., а вероятно и през предходното десетилетие, не подлежи на съмнение.

На 26 септември 1371 г. край Черномен турците разгромили войската на двамата братя крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша. В тази тежка обстановка Видинското царство било в по-добро положение в сравнение с останалите „две Българии". След Черномен Иван Шишман бил принуден да изпрати сестра си Кера Тамара в харема на султан Мурад и да стане турски васал. Настъпил мир, макар плах и несигурен. Търновска България образувала защитен пояс между Видин и евентуалните заплахи, които можело да дойдат от турците. Така съдбата и политическата география този път били на страната на Иван Срацимир. Видинското царство преживяло четвърт век в съмнително спокойствие, гарантирано от покорството на брат му и от нерадостната съдба на сестра му.

Началото на края дошло в 1388 г. Тогава турски войски, предвождани от Али паша, за първи път проникнали на север от Стара планина и за няколко години се справили с Търновското царство. Те завладели дори Никопол, където се бил укрил Иван Шишман, и стигнали до опасна близост с Видинското царство. Обикновено се приема, че през 1388 г. Иван Срацимир се е признал за турски васал и че дори е бил принуден да допусне турски войски във Видин. А някои учени дори са склонни да отъждествят видинския цар със споменатия от Нешри Сарадж бей - безспорно християнски васал на Мурад и сетне на Баязид, и го виждат сред участниците в битките при Коня (1386), Косово (1389) и Ровине (1395).

На 1 7 юли 1395 г. (на 3 юни или на 29 октомври според различните извори) Баязид наредил да екзекутират Иван Шишман и превзел окончателно Никопол. През същата година престолонаследникът Константин и митрополит Йосиф посетили Търново „заради царски дела". Видимата страна на мисията била пренасяне във Видин на мощите на св. Филотея, които трябвало да пазят „богохранимия град" от опасности.

През 1396 г. Видинското царство било въвлечено в международните събития. Унгарският крал Сигизмунд (по-късно император на Свещената Римска империя) организирал кръстоносен поход срещу турците. Унгарските хронисти отбелязват, че кралят стигнал .до границите на България" и превзел Оряхово и Видин.

Ханс Шилтбергер, описал своите преживявания, в които между другото се чете: „Сега трябва да се отбележат страните между Дунав и морето, в които съм бил. Аз бях в три области, които и трите се наричат България. Първата България се простира там, където се преминава от Унгария през Железните врата. Столицата й се нарича Видин. Другата България лежи срещу Влахия, а столицата й се нарича Търново. Третата България се намира там, където Дунав се влива в морето. Столицата й се нарича Калиакра".

На 25 септември 1396 г. безгрижните и неопитни в такива битки рицари били разгромени катастрофално край Никопол. Вероятно наскоро след битката турците овладели Видин. Знаем само, че това е станало преди 23 декември 1396 г., тъй като на тази дата Робер дук на Бар Френския североизток) е отправил писмо до дожа на Венеция, с което искал съдействие, за да получи сведения за сина си Анри, „пленен от турците в някаква битка или война и затворен в крепостта Бдин".

Иван Срацимир бил отведен в Бруса, където завършил живота си.

[Guy de Mont Ferrand]

Малко е дразнеща замяната на "д" с "а" (напр. "Стефан Аушан"), но иначе материалчето е приятно. Адмирирам горещо посоката, в която се развива темата - кратки исторически очерци за всеки от посочените средновековни български градове. Може би по-нататък ще ни се удаде и да дискутираме интересните въпроси, които буди тяхната история...

А защо липсват градове, разположени извън днешните граници на страната? Не че бих оспорил аргументация, съобразена със съвременните географско-политически реалии. Но от друга страна са ми интересни много средновековни градове, които могат да минат за "български", а са извън днешните ни граници и не са споменати в анкетата. Един от тях е Скопие. Този град ми се струва някак незаслужено пренебрегван, а има доста голяма роля както за българската, така и за сръбската средновековна история. Тук е столицата на византийската тема "България", а преди това една от царските резиденции на Самуил; от тук идва първият търновски цар, който не принадлежи към фамилията на Асеневци - Константин Тих и, за финал, това именно е градът, който Стефан Душан избира за своя столица, в който е провъзгласен за пръв сръбски цар! Забележително, не мислите ли? На всичкото отгоре Скопие, преди падането си под турска власт изглежда се е ползвал с някаква висока степен на градско самоуправление, което е доста необичайно за балкански православен град. Последното съм го чел някъде, но не си спомням никакви подробности по въпроса, а е доста любопитен...Имах предположение, че хипотезата за автономията на Скопие се базира на обстоятелствата около неговото превземане от турците в 1391 г., когато градът се защитава сам и като че ли не е ничие владение (нещо като Филаделфия в Мала Азия). Дали превземането му е било част от някаква кампания срещу Вук Бранкович или, което май е по-вероятно, последният вече е сключил васален договор с Баязид, който обаче е отхвърлен от гражданите на Скопие? Подобна неясна съдба имат и Охрид, и Битоля - как така и двата града падат под османците, когато уж-владетелите им вече са станали васали на султана/емира?

Последните въпроси будят интерес и като част от по-големия въпрос за политическото градоустройство в средните векове. Макар и като цяло да е безспорно, че във византийския православен свят най-важна е столицата и централизираното управление, то все пак не може да не направи впечатление, че някои градове са толкова силни сами по себе си, че удържат незавимостта си дълго след като околната провинция е завладяна от чужда сила. При това без централното управление да има каквато и да била възможност да упражнява някакво влияние - напр. в случая с Филаделфия, до която имперските чиновници е абсурд да се доберат и която се защитава със собствени сили срещу турците от няколко бейлика - Айдън, Сарухан, Гермиян и Осман - цели 90 години!!! Това си е истински град-държава, като древногръцките полиси! Други градове пък като че ли сами "създават" владетелите си и техните държави - било то княжества, деспотства или дори...империи (царства). Случаят с Константинопол, смятам, е ясен, но какво да кажем за Солун, където в средата на 14 в. бушува въстанието на зилотите и където 30 години по-късно Мануил Палеолог прави опит да изгради "нова Византия" в борба с настъпващите османци? А, нещо по-фрапиращо, Сяр? Това е градът, където се установява властната българска принцеса и вдовстваща царица-майка на Сръбската империя Елена, за да не й се меси никой и да си прави каквото иска в този топъл и плодороден край. Придружена от цял куп сръбски и вероятно български велможи, сред които се откроява наследникът й Углеша. Това, че Углеша отново е владетел на "Сярското княжество", "създадено" от Queen Dowager, според мен демонстрира, че градът не е бил избран само по случайна прищявка на централната власт, защото иначе щеше да има вероятност бързо да бъде да бъде сменен (традиционно за сърбите, както пише Григора), но за такова нещо изобщо не става въпрос. Друг пример е Янина, чиито граждани сами избират владетелите си, а градът им напълно заснечва по значение бившата столица на Епир - Арта в 14 в. Българското царство може би също не остава встрани от този процес...Напр. интересният факт, съобщен от някои османски хроники (не съм сигурен коя точно беше), че управителят на Пловдив след превземането на града избягал при Углеша. Дали това, че не е отишъл при върховния си господар - търновския цар, не свидетелства ли и за известна политическа автономия на важния тракийски град? За Видин смятам, че след всичко изнесено тук е ясно, че е имал силни стремежи към автономия и до известна степен също е "създал" владетеля си - имам предвид Йоан Срацимир, който може би ако беше изпратен в Ловеч или Червен, нямаше да има същата съдба и Ханс Шилтбергер щеше да говори не за "три", а за "две" Българии по негово време (а ако правеше разлика между българи и гагаузи, глупакът му с глупак, щеше да е само една! ). Друг интересен факт, свързан с градската история е онзи епизод, разказан от Нешри, в който става въпрос за опит на някои жители на Варна да предадат ключовете на града на везира Али паша през 1388 г. Това би могло да е независимо решение на градската управа и жителите, което после да е било подавено от противниците им - напр. от деспот Иванко. За Ловеч пък се твърди, че "оцелял" сам и заобиколен от "неверниците" по същия начин като Филаделфия чак до втората половина на 15 в. Ако е вярно, то това само заслуга на местния феодал и неговия боен отряд ли е било или също така и на гражданите му и тяхната ефикасна отбрана на независмостта им?

Наистина знаем твърде малко, но за съжаление положението е такова и ако искаме да пресъздадем една по-детайлна картина на българското средновековие, то е неизбежно да не "спекулираме" по въпросите, които ни интересуват - или поне докато не "изскочат" някакви нови данни, които да потвърдят или отхърлят хипотезите ни. Така стои въпросът и с политическото състояние на градовете, което за мен изглежда най-интересно в "съдбоносния" 14 век. Във връзка с темата е любопитно дали един по-автономен град тогава е и "по-добър за живеене"? Вероятно, смятам, ако изключим някакви "орлови" и непристъпни гнезда като Просек или Урвич, които обаче трудно биха могли да се нарекат "градове" (това са по-скоро "замъци" или "крепости", отколкото нещо друго), по-автономните градове са били и по-силни - в смисъл на икономика, брой на населението и др. фактори, които увеличават възможностите му за ефективна отбрана. От друга страна в по-многолюдните градове и тези, разположени в близост до по-важни пътища, е можело да си набавиш всичко необходимо за читав живот, вкл. някои дефицитни вносни стоки. Представете си какво е било да си средновековен български жител в 14 в.! Ако живеехте напр. на село - да речем в предпланините на Средна гора вероятно янмаше да ви липсва прехрана от сорта на говеждо, свинско, овче, козе или птиче месо, макар че, знаем, за по-бедните месото е било лукс - факт, който не се отнася за пастирите, но те пък - особено онези в планинските райони и занимаващите се с номадско животновъдство - щяха да чувстват по-осезаемо липсата на земеделски продукти, които са си набавяли от равнините, къдеот са се произвеждали. Т.е. ако живеехте някъде в село някъде ок. бившия Тъмръш (Зап. Родопи) то дори иза хляба си щяхте да разчитате най-вече на минаващите от там търговци или да слезете поне до Гоце Делчев, за да си го закупите от там. Но тъй като и долината на Места в тази част е малка и продукцията й на жито не е била достатъчна, то най-вероятно планинците е трябвало да пътуват за зърно чак до Сяр на юг. А какви зеленчуци и плодове е имало собствено в земите на ВБЦ? Най-важните, зърнените, на които образно казано, се е крепяла основната прехрана на населението са били следните: пшеница, ечемик, ръж и в далеч по-малка степен такива "екзотични" като просото и ориза. За соя напр. никой не е и чувал тогава, камо ли да е опитвал и да се търгува с нея. Гледало се е освен това зеле, бакла, леща, ряпа, праз, чесън, лук и...марули, по малко цвекло, нахут, грах и...май в огромната си част ги изчерпахме. Няма нито картофи, нито царевица, нито дори такива по-късни представители на "националната кухня" като чушки, домати и боб! Масово народонаселението се прехранвало с всевъзможни зърнени манджи, каши и прочие варива и печива, като дори те са били понякога дефицит в планинските райони, където за сметка на това е имало по-голямо изобилие на сирене, мляко и месо - предимно овче. Вероятно в някои не толкова високи долини са били отглеждани и приспособени към по-планински климат зърнени, мисля, че ечемикът е по-непретенциозен в това отношение. Плодовете са играели може би по-малка роля отколкото днес - все пак и тогава сме били в умерения климатичен пояс, където не е толкова благоприятно, колко в по-топлите земи. Имало е, разбира се, но далеч по-малко, отколкот днес. Главно са се срешали ябълки, круши, дюли, грозде, сливи, ягоди, малини, къпини, вероятно дини и пъпеши, може би и мушмули и череши, не съм сигурен за прасковите, а кайсиите идват по-късно; черупковите са били представени от лешници, орехи и...жълъди! Не вярвам да забравям нещо чак толкова съществено. Диетата на средновековния българин се е допълвала от лов (ловът на места вероятно е бил нелош, но...едва ли е бил за всички, както личи от някои запазени документи, и тук по-добрите ловища са били запазени за царя и аристокрацията - а и, в интерес на истината, повечето по-едри диви животни като напр. зубъра и - самата истина - балканският лъв са били вече изтребени или на границата на изчезването), риболов и събиране на диви плодове , каквито са и почти всички, които изброих по-горе (не че е нямало и култивирани). Плодовете са били и една от малкото сладости, захарта е била истински лукс за богатите, тъй като е трябвало да се внася от по-топлите части на Близкия изток - поради голямото търсене и печалби кръстоносците в Леванта се ориентират към развитието на плантации от захарна тръстика (методът за производство от цвекло е бил непознат), които носят баснословни доходи - напр. онези на хоспиталиерите и тамплиерите в южен Кипър, но освен там и в Сицилия християнско производство на този толкова ценен и обикновен днес артикул почти няма до откриването на Карибските о-ви в кр. на 15 и нач. на 16 в. (както и на Канарите и Азорите малко преди това). За основен подсладител се използва меда, с което обаче ВБЦ може да се похвали - ние сме основен износител на пчелен восък и мед в Средиземноморието, което вероятно означава, че и средновековният българин не е страдал чак толкова от липса на сладко или свещи. За сметка на това по-вътрешните и изолирани райони вероятно периодично са изпитвали недостиг на сол - важна и стратегическа суровина, до която българите в ПБЦ имат широк достъп благодарение на притежанието на рудниците за каменна сол в Трансилвания, но те твърде скоро са загубени и печалбите от износа за "безсолните" Средна и Източна Европа отиват в джоба на маджарите. Сол вероятно се прави и изнася от крайморските селища под български контрол като Поморие/Анхиало; знаем напр. за една огромна купчина, намерена в двора на една явно търговска къща в Месемврия и присвоена от граф Аемедей Савойски, който я продава за немалка сума на различни типове, добрата цена означава, че и ако сте от по-бедните и живеете някъде из по-отдалечените райони често няма да има с какво да си засолите хапването. Но за гражданин на споменатите в темата средища последното не би трябвало да е проблем. Сега за пийването. "Бистра водица - мирна главица", а и от нея винаги е имало в изобилие по нашпите земи, нещо, с което напр. сирйците не могат да се похвалят, затова си мисля, че продавачите на вода не са имали много голяма популярност, освен след като тук се появява по-значително мюсюлманско малцинство и е привнесен шербета (подсладен с истинска тръстикова захар благодарение на добрите връзки на османците с ислямските земи на юг и по-сетнешното им включване в територията на Османовата държава). На второ място по популярност е виното - и то такова, каквото сигурно няма как да опитаме днес - не заради методите на производство, а заради...сортовете, които в огромната си част вече за изчезнали и са заменени от вносни благодарение на пагубни епидемии като напр. филоксерата. Лозя и вино е имало достатъчно за всички, но все пак по-изтънчените са си плащали за тежки гръцки вина (напр. известната "малвазия" по името на Монемвасия в Южен Пелопонес), а защо не - дори и тогава - за френски префинени вина. Все пак впечатленията ми за тази епоха са, че като прозиводители Шампан и Сев. Тракия далеч отстъпват по износ и популярност на, да речем, Лангедок, Прованс или Алтолуого. Напоследък някои твърдят, че през 14 в. нашите предци вече си посръбвали и ракия, но във всеки случай няма данни да е била толкова популярна напитка, както по-късно...Съмнява ме също така да е имало и бира или боза, но вероятно е имало някакви подобни аналози, приготвяни от зърно; бозата е внесена от турците, а други безалкохолни няма, като изключим сока от изстискани плодове и млякото на домашните животни. Последното служи за основа и на някои алкохолни напитки, но те, за съжаление или не, не са гледани с добро око от нашия средновековен роднина и на юг от Дунава кумисът просто изчезва. Виж за айряна съм сигурен само, че името му е турска заемка, но дали от османско време или по-ранна - не се наемам да кажа. Медовината пък е била по-популярна в славянските езически времена, след което рецептата явно се губи, тъй като не я срещаме в традиционната ни култура. Така виждаме, че основното питие освен различните видове млека е било виното - дефицитна стока на местата, където не са виреели лози - за щастие в равнинна България те не са чак толкова много, но пък в планините ситуацията е по-неприятна. Газирани напитки, разбира се, няма, както и такива "допинги" като чай или кафе, които са внесени отново от турците. Събуждането в 14 в. явно е било по-голям проблем, отколкото днес и може би в това се крие причината за ужасния разгром, който претърпява армията на Вълкашин и Углеша при Черномен - тя е атакувана призори, когато християните още къртят и/или не могат да се освестят от предишната (според турските хронисти - тежко-алкохолна) вечер, а акънджиите на Хаджи Илбеки може би са си били сварили по някое и друго джезве мъсърско кайве - по това време все още мистерия в Европа, но вероятно добре познато на епикурейците ахии в кервансараите на Бурса. Така, ако се пренесяхме във времето на Йоан Шишман, щяхме да трябва да се откажем и от това освен, може би, ако не сме много добри "партии" на османлиите, напр. спахии, или не прегърнехме "правата вяра" или, подобно на Искендер Сосманоглу и търновци, да бъдем преселени в Анадола...Толкова за етиопския храст, който докарва такива добри приходи на "Старбъкс" (пфу!) и "Коста" (йее!).
Какво да кажем за облеклото? Българската продукция в това отношение е доста скромна: има кожи на домашни животни, вълна, има лен, коноп, може би малко памук и с това се изчерпва родното прозиводство. Значи всичко останало трябва да се внася. Англичаните и фламандците и посредниците венецианци и генуезци правят луди пари от износ на сукно, качествената коприна и в 14 в. продължава да идва главно от Китай, а рисковият и супер дълъг превоз я оскъпява неимоверно. Повечето от останалите платове също не са по джоба на обикновен български селяк, да не говорим за парик или отрок. Болярите ни и останалите заможни люде по всяка вероятност харчат малки състояния за хубави вносни платове. Хубавите кожи за зимата също са лукс и трябва да се внасят - освен може би с изключение на лисицата всички подходящи за целта животни са изтребени много отдавна и русите плащат данъка си на 'Златната орда" - а през 14 в. вече и сами изнасят, самури, златки, белки и др. на юг. Ест. всяка самоуважаваща се бг болярка е трябвало да има палто от норка и шапка от самур, което е струвало куп пари, изтръгвани най-вече от труда на селяците, чиито конопени ризи и панталони, твърди и дерящи кожата, вече са били толкова прокъсани, че са се белеели задниците им (или чернеели, в зависмост от доста фактори, сред които достъпът до течаща вода, наличието на подходящ съд за топлене на такава през зимата и...религиозността, тъй като някои духовни пастири са смятали, че прекалената грижа за тялото, в която категория влиза и къпането, не е богоугодна). Е, все пак няма нужда да преувеличаваме, не всички са ходели в дрехи от зебло, но пък описанията на западните пътешественици за облеклото на българите от първите векове на османското владичество съвсем не са възторжени (меко казано). Наиситна тогава вече нямаме аристокрация...

(to be continued...)

[pehotinec]

Само да отбележа, че просото имало централно място между зърнените култури, по простата причина, че не се влияе толкова от засушавания, нито пък от почвата или качеството на обработването и. Можело да се сее дори напролет, все някоя крина щяло да излезе. Наричали го "житото на бедните", но "просеникът" спасявал от глад по време на войни, епидемии и пр. По времето на чумата някои пробвали да ядат дори и някаква вид глинеста пръст. Не знам доколко е вярно, но така съм чувал. Такива времена е имало...

[Guy de Mont Ferrand]

Само да отбележа, че просото имало централно място между зърнените култури, по простата причина, че не се влияе толкова от засушавания, нито пък от почвата или качеството на обработването и. Можело да се сее дори напролет, все някоя крина щяло да излезе. Наричали го "житото на бедните", но "просеникът" спасявал от глад по време на войни, епидемии и пр. По времето на чумата някои пробвали да ядат дори и някаква вид глинеста пръст. Не знам доколко е вярно, но така съм чувал. Такива времена е имало...

"Централно място" е имало...но в Судан Затова и съм написал "по-малко". Тук в България наистина е било само за бедните...Разбира се, може и да не съм прав, ако впечатленията или спомените ми ме лъжат, така че който има по-релевантно инфо да се чувства любезно поканен да ме коригира. А за глада - такъв, разбира се, е имало, както навсякъде из Европа през средновековието. Но , да ви кажа, струва ми се, че гладът във ВБЦ е бил по-малко, отколкото на някои други места. Има свидетелства за това: напр. как Теодор Светослав спасява Константинопол от глад (многократно споменаван случай в темата за беге флота), а за обратното, т.е. глад във ВБЦ поне в момента не мога да се сетя. А, да, има такъв случай в 1391 г., когато поради глада много българи емигрират на север от Дунав, вкл. ако се не лъжа "царския пчелар" от с. Мусина, който ни е оставил една скица на Търново. Този глад обаче без съмнение е свързан с войната от 1388-89 г., когато царството на Йоан Шишман е опустошено почти изцяло от тридесетхилядната армия на Али паша. Интересно е, че преди това Мехмед Нешри описва териториите под властта на Шишман като земен рай, където едва ли не по всяка река тече мед и масло, наблягайки на описанието на богатата земеделска и скотовъдска продукция. Такова описание, отнесено към друга страна, поне в българския превод на Нешри липсва, което е и една от причините да твърдя, че "гладът във ВБЦ е бил по-малко, отколкото на някои други места". Най-вероятно Мехмедовото описание на "земния рай" се отнася главно към територията на Дунавската равнина, но имаме описания и на Тракия като изключително плодородна и добре развита област - макар че много учени напоследък твърдят - и наистина има изворови и археологически доказателства за това - че една немалка част от нея е била дотолкова опустошена от различните войни, водени в района, че до османското нашествие остава безлюдна и вероятно "подивяла". Въпреки това можем да видим как Йоан Кантакузин изброява богатствата си, които се намират именно в Тракия (и мисля че недвусмислено я представят като богата и плодородна и заселена област - поне в една нейна част): "Стадата от говедата, които бяха на паша, бяха много и стигаха до пет хиляди глави; чифтовете волове, които използваха за земеделие - хиляда; кобили на паша - две хиляди и петстотин, камили - двеста; катъри - триста; магарета - петстотин; стада от свине - ок. петдесет хиляди, и овце - седемдесет хиляди. Имуществото му в продукти беше нещо невероятно и много трудно изборимо." Става въпрос за добитък и продукти, намиращи се в Одринска Тракия (главно дн. Гърция и Турция), принадлежащи само на един (вярно - опекун на малолетния василевс, най-близък приятел на баща му, "велик доместик" и бъдещ император) от немалобройните византийски магнати в нач. на 40-те год. на 14 в. след войните на Калоян, на кръстоносците, на българите срещу ромеите, куманските, каталанските, татарските и поне 5-6 турски набези. Всъщност съвсем наскоро преди "ошмулването" на Кантакузин точно същата област е атакувана от татарите от "Златната орда" в един особено впечатляващ по мащабите си набег, отзвукът от който стига чак до Италия и при който, според Григора, 200 000 тракийски ромеи били отвлечени в робство. Дори и Кантакузин да преувеличава (защото на него му е изгодно да твърди, че са му взели колкото се може повече неща) и да намалим наполовина броя на добитъка му, то той пак е направо зашеметяващ за страна, за която някои съвременни учени твърдят упорито (като колегата Стан), че е обезлюдена и съотв. некултивирана, а населението й вместо да разработва плодородния чернозем било заето да асимилира власите на север от Стара планина, изложено на онези така приятно галещи кожата зимни ветрове и сваляйки качеството на житото си, за да може италианските търговци да оценяват "онова от Варна" като "най-евтино и долнокачествено от другите" (за разлика впрочем от "житото от Созопол, Месемврия и Анхиало", което било "добро" и което естествено не се е произвеждало в пристанищата,а в континенталния им хинтерланд, т.е. в същата тази обезлюдена от войните тракийска пустош. Стан, който по думите му така прекрасно познава изворите, така и не ми отговори нито веднъж на неколкратно зададения от мен въпрос как ще обясни описа на имуществото на Кантакузин в Тракия, отнасящо се за 40-те год. на 14 в. - период, в който, ако слушаме него, там кьорав византиец или българин не е можело да откриеш! Ето, сега най-накрая го преписах от христоматията ми за 9 клас, която си купих от книжарницата и прочетох на 9 години, барем допринеса нещо и аз за допълването на неговото образование (съжалявам, че сигурно звуча грубо, но според мен имам основания, след като бях наричан "срам за археологията, историята" и какво ли още не ), след като явно отминаваше въпроса, тъй като нищо не му говореше и затова го сметна за проява на незнание...Както и да е. Мисълта ми беше, че по-скоро Григора преувеличава броя на жертвите на татарското нападение, както и останалите летописци, защото, попаднем ли на по-достоверни документи като напр. венецианските и генуезките документи за износа от същите тия безлюдни и опустошени земи, пълни само с руини и все пак вопъла на практичния Кантакузин, който е бил доста спестовен тип, откриваме, че Тракия (или поне част от нея) се е възродила от пепелта като птицата феникс твърде бързо, за да може да вярваме безрезервно на първите. Които впрочем не ни казват, че в Тракия никой вече не живеел и нищо не се произвеждало или пък че цяло тракийско се било изнесло във Влахия. И така, да се върнем на темата след краткото лирично отклонение: и Мизия, и Тракия, и Македония с изключение на по-планинските си области (без предпланините) са били плодородни и добре култивирани земи, с богата земеделска и скотовъдна продукция, което е правело вероятността живеещите там да гладуват по-малка, отколкото напр. в тогавашна Шотландия или Средна Гърция.

[DelaRea]

Адмирирам горещо посоката, в която се развива темата - кратки исторически очерци за всеки от посочените средновековни български градове. Може би по-нататък ще ни се удаде и да дискутираме интересните въпроси, които буди тяхната история...

А защо липсват градове, разположени извън днешните граници на страната? Не че бих оспорил аргументация, съобразена със съвременните географско-политически реалии. Но от друга страна са ми интересни много средновековни градове, които могат да минат за "български", а са извън днешните ни граници и не са споменати в анкетата. Един от тях е Скопие.

Подобна неясна съдба имат и Охрид, и Битоля - как така и двата града падат под османците, когато уж-владетелите им вече са станали васали на султана/емира?

А, нещо по-фрапиращо, Сяр?

Снощи се замислих именно над това - за съдбата на градовете, които не са в съвременните граници на България, но са също толкова интересни.

Можем да допълним списъка с "български градове" с още поне десетина:
Белград, (с Браничево), Скопие, Сяр, Охрид, Битоля, Драч, Прилеп, както и с някои от тези по или зад Дунава - (Гюргево, Търно, Северин, Търговище), или в Делтата на реката (Галац, Тулча, Браила, Килия).

[cven]

Изненадващо за мен, Ловеч (заедно с Карвуна) дели второ място в нашата класация. Затова нека му обърнем повече внимание.

Градът на ловците

Градът е наследник на тракийския град Мелта и на римската пътна станция Президиум, имаща стратегическо значение на главния път от Дунав до Бяло море.

Локализирането на Президиум в Ловеч е съмнително. Единственото споменаване на Президиум е в географията на Клавдий Птолемей (и то като Празидион - Πρασιδιον) в провинция Тракия, а Ловеч би трябвало да е в провинция Долна Мизия. Още повече че самия Птолемей за граница между Тракия и Мизия определя Хемус.
Като римска пътна станция е посочена именно Мелта в Tabula Peutingeriana, и като селище (civitas) в Anonymi Ravennatis Cosmographia.
Няма как Президиум да е наследник на Мелта, тъй като Птолемей пише географията си през ²² век, а данните за Мелта са след ²V век.
Археологическите находки доказват, че в Ловеч е имало тракийско селище, но римската пътна станция Мелта още не е открита. На хълмът Хисар, където е Ловешката крепост има находки от римско и ранновизантииско време (²²-V²² век), които обаче не могат да се свържат с римската пътна станция Мелта. Предполага се, че е била в равнинната част на Ловеч, или в околностите му, но археологически доказателства за сега няма.

През средновековието градът остава важен военно-стратегически център и до XI век се казва Ловъц (град на ловци). Той се споменава във връзка с нахлуването на печенеги във Византия през 1059 г.

Във връзка с похода на Исак Ангел срещу печенегите през 1059 г., Михаил Аталиат пише :
“ ... Като разположил стана си в подножието на една височина, наречена Ловеч (λοφου Λοβιτζου), [императорът] открил причината за названието на това място. И наистина изведнъж се излял проливен дъжд над войската и ненавременен сняг ...”
Това ни дава основание да свързваме произхода на името на Ловеч не с “град на ловци”, а по скоро с ловище, капан, клопка в която се е хванал императора.

Първото споменаване на Ловеч в средновековието е във връзка с войната с печенегите и печенежкият вожд Селте през 1050 и 1059. Никой от византийските автори през това време, които пишат за събитията (Михаил Аталиат, Скилица-Кедрин, Михаил Глика, Йоан Зонара, Ана Комнина) не нарича Ловеч град или крепост, а само място, местност, хълм, докато Никита Хониат и Теодор Скутариот, които пишат за събитията през 1187 година, наричат Ловеч крепост (φρουριου Λοβιτζος).
От друга страна при разкопките на Ловешката крепост първият строителен хоризонт е определен в Х век. Можем да предположим, че ако е имало крепост през Х-Х² век, тя е била разрушена, вероятно при печенежките нашествия, и възстановена в началото на Х²² век, така че данни за военно стратегически център преди Х²² век нямаме.
Ловеч е споменат още веднъж от Михаил Фил във връзка с похода на Михаил Глава с името Λοφτζον

Не ясно кога точна пада Ловеч под властта на султана, но със сигурност крепостта е една от последните завладени по време на османското нашествие. Във всеки случай, едва през 1520 г. е описан в османски данъчен регистър. Изглежда, че Ловеч се е ползвал с малко по-различен статут от другите завладени територии - прави впечатление, че не е имало нито една джамия в града (както и досега няма).

Ловеч е включен в османски данъчен регистър през 1479-1480 год., според датировката на Румен Ковачев. Не зная дали е повод за гордост на автора на текста във Wikipedia, че в Ловеч няма нито една джамия, но ще го разочаровам, В Ловеч има една джамия и съгласно строителния надпис заедно с турската баня Дели Хамам са най старите запазени постройки в града..
През ХV²² век Евлия Челеби пише “ ... В града има 30 храма, от които 7 са джамии. Най известните са Хюнкяр, Кирпичли, Бубру джамия и Ада джамия...”.
Филип Станиславович пише през 1659 год. “ ... Числото на турците е 5000, те имат 8 джамии и няколко други по малки... ”
През 1873 год. В Ловеч е имало 20 джамии, от които 15 с минарета.
Хюнкяр джамия е била построена още по времето на Мехмед ²² през ХV век и е доживяла до освобождението, когато са били разрушени минаретата и повечето джамии, а останалите са се ползвали за обществени сгради.

Във връзка с падането на Ловеч имам следната хипотеза :
Евлия Челеби пише “...Ловчанската крепост издигнал крал Ладко, който бил влашки бан. При завладяването на тия места отоманците са видели голяма мъка, защото с големи усилия са ги завладяли пет души турски султани, като почнем от Мурад Худавендигяр до султан Мехмед ²², завоевателя на Цариград...”
Ако предположим, че крал Ладко е влашкия Влад Цепеш, то последното превземане на Ловеч се вързва с похода му на юг от Никопол през 1462 година и то от Мехмед ²². Същото пише и Хаджи Калфа “ ... Лофджа лежи на източния склон на една планина, заобиколен от поля и градини, презвет на 866 година (1462) от Мохамед Завоевателя ... “, почти същото и Хугас Инджеджан (1463).
Това не противоречи и на следващото сведение на Евлия Челеби “...Ловчанската крепост била завладяна най напред в 750 година от Егира (1345) през времето на Мурад Худавендигяр. Превзел я Михал бей. След това тя наново паднала в ръцете на неверниците и чак в 807 (1404) била отново завладяна от султан Баязид. Много мъка са видели когато я превземали ... “
Като се абстрахираме от очевидно погрешната датировка, възможно е да е била превзета по времето на Баязид и после Влад Цепеш да я заел, укрепил и оставил гарнизон.
От описанието на Ловешката крепост от Евлия Челеби можем да съдим, че тя е оцеляла поне до ХV²² век, когато той я посещава: “...Крепоста се простира от изток към запад върху една висока и стръмна скала и има фомата на бадем. Само от източната страна се издига яка кула, а другите страни се състоят от проста, но назъбена стена. На източната страна, на караулната стена е израснало на края едно дърво, което като райско дърво е закрило всички страни ( Към изток наблюдателният пункт, който се състои от високо дърво, обхваща подобно на дървен топ всички полета и ниски места) Понеже около крепоста е стръмна скала, то няма никъде ров. Има една врата (открит кладенец) на източната си страна. В крепоста няма началник, ни войници... “

ПП. Благодаря на DelaRea за интересната и систематизирана информация в темата, но в случая с Ловеч смятам че се е подвел от популярните туристически публикации

[Thorn]

През 20-те години на Х²²² век херцогството вероятно става васално на Втората българска държава по време на царуването на Иван Асен II (1218-1241). Според някои източници, в битката при Клокотница на страната на българската войска участва и отряд рицари.

По силата на договора сключен на 9 април 1229 г. в Перуджа между Латинската империя и бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен, последният получава във владение Филипополското херцогство и става херцог на Филипопол за периода 1229 до 1237 г.. По силата на договора след смъртта му това владение трябва да премине у неговите синове.

Ей тази част ми е изключително интересна - моля те, сподели сведението за рицари при Клокотница. И още - сериозно ли смяташ, че по времето на Иван Асен ²² и войните му с латинците, Пловдив е останал под латинска власт?

[DelaRea]

ПП. Благодаря на DelaRea за интересната и систематизирана информация в темата, но в случая с Ловеч смятам че се е подвел от популярните туристически публикации

И аз благодаря за ценния ти пост. Очевидно си прав, относно Ловеч.

[DelaRea]

Ей тази част ми е изключително интересна - моля те, сподели сведението за рицари при Клокотница. И още - сериозно ли смяташ, че по времето на Иван Асен ²² и войните му с латинците, Пловдив е останал под латинска власт?

На мен лично ми прави впечатление, че Пловдив не е споменат в Дубровнишката грамота на Иван Асен II, където са изброени областите в царството.