Традиции и Фолклор

[Parabellum]

Октомври
Октомври в римския календар е осмият месец в годината. Старите хора му казват „Митровски месец" или още „листопад". в Тракия есента до Димитровден наричат „Бабино лято", в което усилено се прибира реколтата. Затуй и празниците са по-малко.

10 октомври. Имен ден на Филип
(„любител на коне" от старогръцки)

14 октомври ПЕТКОВДЕН

В деня на Св. Петка е забранено да се преде и плете. Според фолклорната ни митология тя е леля на Св. Димитър. в нейния ден децата не бива да се къпят, а който не пости в петъка преди празника, вярват, че може да се удави.

Имен ден за Петкана, Петрана, Пенка, Петко.

18 октомври. Имен ден на Златко, Златка. Лъскат се златните накити, за да носят здраве и късмет на притежателите си.

26 октомври ДИМИТРОВДЕН (Разпусш)

Димитровден е един от най-тачените празници за българите. Според легендите в Тракия Св. Димитър е покрови-тел на зимата и студа и е по-голям брат на Св. Георги. Топ язди червен кон, има дълга бяла брада, от която се изсипва снегът. в Северна България наричат празника още Разпуст, защото на този ден освобождавали ратаите и гурбетчиите и се договаряли за следващата година. Най-грижовните били дарувани и с един кат нови дрехи, овен или агне.

На този ден старите българи от Приазовието гадаели по месечината.

Ако тя очертаела пълен кръг, вярвали, че пролетта ще настъпи рано и пчелите ще препълнят кошерите с мед.

Около Димитровден завършвали строежите на новите къщи. Стопани и комшии дарявали зидарите, а баш-майсторът викал над поставения на покрива дървен кръст дюлгерски благослов за Здраве и берекет в новия дом. Обичаят изисквал стопанинът да заколи бял овен и да покани цялото село на освещаването на дома в този ден.

Най-почитан е Димитровден от именниците (Димитър, Димитрина, Димо, Дима, Митко, Митра). По стар обичай на имен ден се отива неканен и непременно бели китки се носят на този празник, за да е блага зимата. А цветята се усукват с ален конец, та почетеният именник или именница да са бели и червени през годината.

27 октомври МИШИНДЕН

Тачат го жените, не работят домашна работа, за да не пакостят мишките на дома и посевите. Зашиват предната и задната част на полите си, За да „зашият" символично очите на мишките.

[Parabellum]

Ноември
Деветия месец на годината римляните зовели „новембер", прабългарите - „месец на маймуната", славяните - „студен месец", а днешните българи - „Рангелов месец". Четиридесетте дни от Димитровден до Никулден народът нарича „Сиромашко лято".

1 ноември ГОЛЯМА ЗАДУШНЩА

Голямата, или още както я наричат Архангелската Задушница, е първата събота преди Архангеловден. Тя е не само последната за годината, но и най-голямата, защото на поменалната трапеза в гробищния парк се поставят седем различни ястия, за да „чуят" благослова на мъртвите в настъпващите коледни пости.

Особено значение на Голяма Задушница се отдава на каноническия църковен ритуал и прекадяването с тамян. Общо е вярването, че „дяволът бяга от тамян", и свещици се палят върху гробовете на починалите, за да не угасва паметта в душите на живите, да не я покрие пепелта на забвението. извършва се принос и преливане на гроба с вода и вино. През хилядолетните поменални традиции на българите гробът в народните представи се смята за принадлежаща територия на мъртвия и място, където може да се осъществи контакт с живите. Обредното преливане е начин За поддържане „живота" на мъртвия на „оня свят" чрез Задоволяване нуждите му от храна, вино или вода.

Преливането на гроба в този ден става обикновено от най-възрастната жена, която присъства на помена. Тя взема съда с вино и започвапки от мястото, където е положена главата, в посока наляво прави три кръга по периферията на гроба. Прекръства се до три пъти и чак тогава разчупва просорясания обреден хляб. всички се нареждат около трапезата, като оставят празно място и за душата на мъртвеца. Първа-та хапка всеки оставя на земята и отлива част от виното, като промълвява: "Господ да го прости!" вярва се, че на всеки помен душата се наяжда до насита, Затова и близките се стремят да при-готвят от ония ястия, които мъртвият приживе е обичал най-много. в някои селища на Задушница подаряват и нови дрехи на хора, участвали в погребението, и ако по време на помена над трапезата закръжи пеперуда или мушица, всички вярват, че душата на починалия е сред тях — видима, но недосегаема.

8 ноември АРХАНГЕЛОВДЕН

Според народната митология на българите Рангел е един от шестимата братя юнаци, които си разделили света. На него се паднала земята на мъртви-те. Затова в народната лексика топ е наричан „Рангел - душевадник".

Фолклорната представа за Архангел Михаил го е възнаградила със справедливост и състрадание, единствен застъпник пред Бога за душата на починалия. Когато умиращият се усмихва, значи Архангел Михаил подава златна ябълка, За да поеме душата му - казват възрастни хора от Шоплука, и много мъки изпитва умиращият, когато светецът закъснее. Затуй народът вярва, че който тачи празника, ще умре бързо и леко.

За Архангеловден в миналото всяко семейство коли овен или шиле за почитане на мъртвите. Бедните на тоя ден купували малко месо, четири крака и овнешка глава. Главата и краката трябвало да бъдат опърлени на жив огън и после сварени цели на курбан.

За този ден стопанката на къщата меси специален обреден хляб - Рангелова пита, просорясан на пет места и богато украсен с тестени фигурки. в някои селища тази пита наричат „колак".

Седнали край празничната трапеза, най-старият от домашните чупи обредния хляб на кръст, сипва отгоре вино от пръстена паница, а домакинята събира това вино отдолу с шепи и го пръска навред в къши за берекет, като благославя: „Свети Архангеле, Свети Никола и всички светии, помогнете ни, почитаме ви и на кръст колач сечем да се роди жито до пояс! Сега с шо можахме, а догодина с шо искаме ! Сега с паница, а догодина с бакъра!" После разчупва погачата и дава на всеки къшей хляб. Къшеят се поема с две ръце и се изрича благос-лов: „Колкото зърно в комата, толкова купни и здраве в дома! Амин!"

Имен ден на Ангел, Ангелина, Михаил, Михаела, Райчо, Райна, Рангел.

11 ноември. Имен ден за виктор, виктория (със значение „победител") и Минчо, Минка (по името на Св. Мина)

13 ноември КОЛЕДНИ ЗАГОВЕЗНИ

Като мине Голямата Задушница и Архангеловден, идват и „Коледните заговелки" - тъп се нарича денят преди да се започне постенето, когато за последно се яде блажно.

За Коледните заговезни се коли голяма кокошка, която се готви с кисело зеле. Приготвят се и пълнени чушки с боб и много мазнина. Точи се и вита баница с тиква - „тиквеник" с много орехи. След вечерята стопанката измива и скрива дървената лъжица, с която е сипвала блажно, и няма да я пипа 40 дни — чак до Коледа, когато става „отговяването".

За „отговяване" хората се подгот-вят още от Никулден. Мъжът в къщата хваща няколко врабчета, стопанката ги попарва, почиства и соли. После ги нанизва на конопена връв и провесва нани-За на прохладно под стрехата да съхнат. За Коледа врабците стават сухи чирози. Когато се върнат от църква, стопанката къса връвта с пилците и на всеки дава парченце - на момичетата крилце, а на момчетата - копанче, за да се „смърсят", след което могат да седнат на трапезата и да вкусят от блажните ястия.

14 ноември МРАТИНЯК

В народната митология Мратиняка е зъл, черен дух с перушина и големи зелени очи, който мори кокошките. всяка стопанка на този ден трябва да заколи черно петле на къщния праг, като кръвна жертва за умилостивяване на Мратиняка. в патриархалното българско семейство жена никога не коли животно. Но на тоя ден най-старата жена в къща-та взема ножа, хваща петлето и с помощта на друга жена го коли през прага на къщата, но така че главата му да падне вътре като изрича: „Не те колим ние, коли те Мратиняка". Главата и краката стопанката връзва с червен конец и закачва до огнището, като в човката на петлето предварително поставя живо въгленче. Така къщата се предпазва от зли очи, духове и таласъми. воденичката се скътва до комина, като я из-ползват за лекуване на дете, което се напикава - вадят от полусмляната храна и я поставят в мълчана вода и дават на болното дете да отпие до три глътки. жлъчката на петлето има целебна сила - лекува всички болести и разваля магии. Според старите ямболци лечебна сила притежава и перушината, с която лекуват болни от шемет (виене на свят), притъмняване пред очите и кръвотечение от носа.

14-21 ноември ВЪЛЧИ ПРАЗНЩИ (Мратинци)

Куме ле, Кумчо вьлчане, честито да тип името, дето го хаир дарува...
Народна песен

Някога траките са почитали вълка като водач-главатар на воинска дружина, но такъв воин, който е нарушил обичаите и станал предводител - цар, но на разбойници. Ето защо у него е останало нещо слънчево — царско, па макар и с обратен знак. Неговото име носят хора, местности и селища. А всичко идва от митологията, от вярванията на дедите ни, където тъждеството на мотива вълк-змей е отразено и ясно представено в изкуството от онова време - драконите са изобразени с вълчи глави в ювелирни предмети, дърворезбени орнаменти и шевици.

Българите вярват, че това са зли ноши, в които човек може да прихване всякакви болести. Стара и грозна жена на тефтер записва грешниците и ги мори с едно докосване на тоягата си. „По късна доба хората не излизат от дома си".

21 ноември КУЦУЛАН
Празнуват деня в чест на най-страшния куц вълк, който ядял човеци. в този ден гребен не се взема в ръка, мъжете не обличат нова риза, жените не перат, не шият, не плетат, дори хлябът не се реже с нож, а се разчупва.

23 ноември. Имен ден на Александър, Александра (от старогръцки произход и означава „зашитник на мъжете").

24 ноември КАТЕРИНИНДЕН

Празникът на Св. великомъченица Екатерина българите наричат още Катерининден. Хората почитат тая светица заради лечителските й способности при лекуване на болестите бяс и шарка.

Рано сутринта в този ден стопанката на дома, която трябва да бъде ритуално чиста (т. е. не е в цикъл), с мълчана вода омесва 5, 7, или 9 броя пшеничени питки, които шари с вретеното. После ги маже с петмез, рачел или мед и ги раздава на комшиите. Ако в къщата има малки деца, взема две питки, застава на кръстопът и дава на всеки минувач да си отчупи с думите: „Ха вземи за Света Катерина да ни е край дома и да ни пази от Шарко и Беско!" всеки трябва да отчупи къшей и след като се прекръсти до три пъти да изрече: „Сполай ти, стопанке, за сладкия залък. Както се лепят пръстите, тъй да се лепи Здравето по децата ти!" „Амин! — дай, Боже!" - отвръща стопанката и гледа на тек (нечетно число) минувачи да свършат питките, че пресечени да са болестите.

И вярвали, вярвали хората, че в дом, в който са раздадени такива питки, бяс и шарка няма да влязат. А най-баш песнопойките песни сътворили за Катери-нинден, с които възпели добротата и неземната красота на мома Катерина:

... Прочула се Катерина, дор до царя и везиря, че е мома хувавица, хувавица, гиздавица...

Имен ден на Екатерина, Катя.

30 ноември АНДРЕЕВДЕН (Едрей)


Българите го наричат още „Мечкинден". и легенда разправят:

Някога, много, много отдавна в едно семейство с малко момиченце починала жената. Бащата се оженил за друга, която също имала момиче. Но мащехата обичала повече своето си дете, а завареничето карала да върши цялата къщна работа, и все била недоволна.

Веднъж, когато било много студено, дала на завареничето черна вълна и заръчала да я пере дорде стане бяла. „иначе не се връщай у дома!" - рекла мащехата. Детето нарамило къделите с вълна и отишло на реката. Започнало да пере, но... черната вълна бяла не става. Цялото вкочанено от студ приседнало на брега и заплакало. А щом заплакало, пред него се появил белобрад старей.

„Защо плачеш момичение?" — благо попитал старикът. Момиченцето разказало всичко, а добрият старей добавил: „Наметни си вълната, отиди си в къщи и за нищо не се бой." После внезапно, както се появил, и изчезнал.

Детето се прибрало, дълго чукало на затворената врата, а когато злата мащеха ядно отворила вратата, в миг останала изумена - пред нея стояло Златно момиче и сияело като самото слънце. Още повече се разлютила повторията, като разбрала как детето се превърнало в златно и решила да изпрати и своето дете, та и то да стане такова. Облякла го хубаво, дала му една малка къделя вълна и го изпроводило до портата.

Доведеничето бързо стигнало реката, хвърлило къделята, защото нямало намерение да пере и седнало на брега. Чакало, чакало, но никой не идвал. измръзнало и заплакало. А като заплакало, в миг се появил белобрадият старей. „Защо плачеш момиченце?" — попитал старецът. „Тебе чакам, дядка - сопнало се момичето, искам да ме направиш Златно и да си вървя." „Хубаво, моето момиче, наметни си вълната и си отивай в къщи" - рекъл старецът и изчезнал. Момиченцето грабнало вълната и отърчало към дома. А мащехата, щом дочула стъпки, бързо отворила вратата, но още по-бързо я затворила, защо-то пред себе си видяла една голяма черна мечка. Дядото наказал злата мащеха като превърнал детето й в мечка. Оттогава в тоя ден разказват приказката за мечката.

С първите лъчи на слънцето най-старата жена в дома с дървена лъжица взема варена царевица, хвърля зърната в комина и нарича: „На ти, мечко, варена царевица, да не ядеш сурова!" и вярват, че „мечки няма да газят нивите и да пакостят на хората".

От Едрея денят започва да расте, „колкото просено зърно".

Имен ден е за онези, които се наричат Адриана, Андрей („мъжествен").

[Parabellum]

„Децембер" е десетият месец в римския календар, а по българския - дванадесетият месец с красивото народно име „просинец". Тази старобългарска дума е производна на индоевропейското „бхерать" -блестящ, лъчезарен. в старите предания се разказва, че през този месец денят започва да „просиява", да светлее и да расте. в някои райони българите наричат този месец още Никулденски.

4 декември ВАРВАРА

В Странджа има поречица: „варвара вари, Сава меси, Никола гости гощава!"

От Света варвара се завървяват Зимните празници по българско. На варваринден стопанката на дома опича малки „кравайчета" за момченцата и „куклички" за момиченцата, вари жито, царевица, боб и ги раздава по комшиите за здраве и милост от Баба Шарка, та да не боледуват децата.

Празника наричат още „женска Коледа", защото в него участват само жени и момичета.

Имен ден за Варвара.



5 декември САВА

В народните представи това е празник на светеца Андрогин, затова в някои селища Сава е жена - светица, сестра на Варвара и Никола, а другаде е мъж - покровител на вълците, наричан още „вълчи пастир".

в този ден яловите булки стават още в тъмно и пресяват брашно през ново сито, обърнато наопаки. А най-старата жена в дома нарежда: „Обърни, чедо, ситото, че да ти се обърне корема. " и вярват, че след като раздаде омесения и опечен обреден хляб на кръстопът, до годината рожба ще добие.

„Сава" от старогръцки е „събота" (предвиждащ). имен ден на Славка, Слав, Сава.

6 декември НИКУЛДЕН


Празникът е посветен на светеца покровител на водите, който пази и Закриля хората. Св. Никола властва над моретата, реките, езерата и целия подводен свят - риби, юди, самовили и русалки. в народните представи топ е белобрад старец, който помага на изпадналите в беда моряци. в едно предание се разказва как Св. Никола спасил гемия от потъване, като запушил пробойната с жив шаран. Затова на никулденската софра шаранът е задължителният курбан, наред с постните ястия - сарми, чушки и варива. Трапезата не се вдига през целия ден, а стопанката Запазва костицата от главата на шарана „кръстчето", като амулет против уроки и болести в семейството.

9 декември АНИНДЕН

Ана от староеврейски значи „благодат". Според народните легенди Св. Анна е майка на Богородица и закриля брака, семейството, девствеността, бременните жени и вдовиците.

Жените не работят този ден, мъже-те не излизат от селището, за да не ги Залюбят самодиви. вечерта пред портите мъжете палят суха говежда тор, За да бягат злите сили от къщата. жените мажат виметата на кравите, овцете и козите с дървена пепел, чесън и мазнина да не им се отнеме млечност-та. Птиците се държат затворени в курника да не ги примамят с магии. Девойките слагат под печката паничка сол и жито, покриват я с бяло месалче и сутринта захранват добитъка за здраве. Ако мъж първо влезе в дома - повече мъжки животни ще се раждат през годината, затуй по комшийски жените първо гостуват на съседите.
Празнуват и всички народни лечители — врачки, баячки и чекръкчии.

Имен ден за всички Анни.

Старогръцкото „Нике" значи „победа, победоносен, победител".
Имен ден за Николина, Никола, Николай, Кольо.

12 декември СШРИДОНОВДЕН


В някои селища наричат празника „Зачатие" - празнуват го жените и най-много ония, на които предстои ражда-не. На тоя ден се поливат с топли отвари от билки невестите, които искат да Заченат. в една легенда се разправя, че в стари времена другите светци не зачитали Спиридон за светия, че бил горделив и се обличал и обувал по чорбаджийски. веднъж, когато всички отивали при Господ на поклонение, като замръкнали в крайпътен хан, накарали ханджията да му заколи коня, а на измекярина му — магарето. На сутринта светиите се при-готвили да тръгват, само слугата на Спиридон стоял втрещен пред закланите животни. Светецът му рекъл: „Не се бой, тури им главите и те ще станат." и наистина, щом поставил отрязаните глави — животните мигом станали, но в бързината слугата сложил на коня магарешка глава, а на магарето - конска, и когато другите светии видели това чудо - признали Спиридон за светия.

Професионален ден на всички кондурджии (обущари).

Празнуват и именниците.

17 декември ДАНИЛОВДЕН

В християнските легенди Даниил е пуснат в ямата, където лъвът вместо да го разкъса, кротко го лизнал с език. Топ символизира личността на Христос, обезоръжила смъртта и изкушението от греха.

Почитат го всички бременни жени. Месят питки, които раздават на комшиите, да е плодовита годината и лесно рожба да добият.

Имен ден на Данаил, Даниел, Даниела.

20 декември ИГНАЖДЕН

Този ден бележи началото на народната Нова година.

Вечерта преди празника стопанката реди игнажденската трапеза — все постни ястия и голям кравай, който на утринта полазникът (първият гост на дома), раз-чупва над трапезата. После взема с лъжица от свареното жито и царевица (чиничка), кусва малко, а останалото хвърля над огнището, та весело да хвъркат пилетата и нависоко да расте житото. А като хвърля и благославя: „Колкото жар в огнището - толкоз Берекет през годината!" „Амин!" - отговарят всички, и знаят, че както е богат полазникът, дваж по-богати ще са стопаните.

После стопанката прави на двора кръг от мъжки пояс и в него захранва пилетата, за да не ходят по чуждите дворове. Пази кокошките да снасят този ден в своите полози, защото според вярванията на старите българи яйцето като символ на света и новия, благословен свят на дома трябва да си остане в къщата. Този ден хората се пазят нищо да не изнасят от къщи, а всеки трябва да носи в дома, за да е пълно през годината. Добре е и парици да има в джобовете на всеки.

Празнуват именниците, а „игнат" на латински значи „огън".

22 декември АНАСТАСИЙОВДЕН

Българите почитат в този ден Настася Смъртница — митологичен образ на смъртта. Старите люде разказват, че ако се разлюти Настася, "вред къщите ще почерни". Затуй в тоя ден жените гледат да не я сърдят и не работят къщна работа. Месят пшеничени питки, които мажат с мед и раздават в махалата за помен на умрелите и за предпазване на живите от чума.

24 декември БЪДНИ ВЕЧЕР

Наричат я още „Коледна" или „Кадена вечер", „Рождество". в ранно утро стопанката меси „Боговица" - обреден хляб за дома, а девойката прави кравай за коледарите, който ще дари на своя избраник, и китка свива от чимшир, с трес-чица от бъдника в огнището, усукана от червен конец. Приготвят и празничната трапеза. в патриархалния български дом подът на гостната стая се ръси със слама, върху нея постилат Бъднивечерния месал - трапезник, и се нареждат 7, 9 или 12 постни ястия. Когато цялото семейство се събере, стопанката прекадява вред из къщата. вечерята започва рано, за да узреят рано житата по нивите, при сядане на трапезата всеки се помества отляво надясно — да сторят място на мъртвите роднини и от всяка храна се отделя залък за тях. Най-старият мъж разчупва „Боговицата" над главата на малко дете, което подскача три пъти и раздава на всеки по къшей хляб, като един се оставя нависоко, та деца, добитък и реколта нависоко да растат. По време на вечерята не се става, за да не стават кокошките от яйцата, а ако се наложи някой да стане, трябва да ходи приведен, за да се пребият класовете от зърно. На късмет е, който пръв кихне на трапезата, на него стопанинът обрича първото агне, което се роди през годината. Първият залък младите скриват под възглавницата и вярват, че когото сънуват нощеска - за него ще се оженят. А наред със стародавните гадания по орехи, жито, брашно и въглени всеки с трепет очаква да чуе звънкия писък на гайда и веселия младежки коледарски на-пев:

Стани, Станинине, стани, господине, ' че ти идат добри гости, добри гости коледари, че ти носят добри вести, добри вести коледарски, пот Бога ти много здраве, от дружина — веселбина ...

Подготовката на коледарите започва през коледните пости. Коледуват само ергени. Те се събират на Никулден и отиват в къщата на човека, който ще калесат за „станиник" - водач на коледарите. в някои селища го наричат „куда-башия" или „добър вечер". За „станиник" се избира женен мъж, който добре знае всички песни и ритуали на селището.

Коледарите пеят по двойки, като двама подхващат песента (наричат ги „чоугари"), а други двама отпяват, като обикновено повтарят същата строфа, има две четворки певци, които се редуват, две по-малки момчета - „чираци" или „магарета", които учат песните от батьовците и носят подарените кра-ваи. вторият по старшинство в групата е „благословникът", наричан още „мърмарин", „поп" или „врач", който изрича благословията, „врачувката". Групата се придружава от гайдар, който свири само когато „кудата" се придвижва от къща на къща, при условие че коле-дарите не пеят. във всеки дом момците пеят песен за стопанина (според занаята, който упражнява), за стопанката и За всеки член от семейството, а слова-та са благослов за здраве, берекет и добруване. Коледуването свършва в Зори на Рождество, след като са обходили всички къщи в селището.

Имен ден на Евгени, Евгения (от староеврейски - „благопристойна").

25-27 декември КОЛЕДА (Рождество)

Коледа българите празнуват три дни.

В миналото, на първия ден след черква, става наддаването на момините краваи на мегдана. Било е въпрос на чест ергенът, що люби някоя мома, да й откупи кравая от станиника, колкото и пари да му струва.

в град Ямбол по традиция коледари-те за последен път на площада играят „коледарски буенек", който наричат още „ямболски" - защото в цяла България танцуват единствено ямболските коледари.

Според народните вярвания, ако сол вземеш на-Заем по Коледа и не я върнеш, ще те болят очите. Ако ти писне ухото на Коледа, значи ангел небесен е минал край теб. Затова трябва да се прекръстиш три пъти и каквото си намислиш — ще се сбъдне. деца с огън на Коледа да не играят, че ще се напишкват през цялата година, а вечерта звезди да не се броят, че брадавици ще излязат по ръцете.

След дългите коледни пости подир черква се вкусва от коледната жертва -прасето. Свинското е една от най-древните храни, използвани от незапомнени времена. Вергилий разказва, че когато Еней слязъл от кораба си в Лаииум, срещнал свиня с малки прасенца, убил ги и веднага ги принесъл в жертва на боговете. Неслучайно го наричали „благочестивият Еней". Но както всички древни, и топ отреждал на боговете кръвта и дима, който се виел над олтара, а останалото изяждал. Дълго време обаче свинското било смятано за храна на бедните. в господарските кухни обръщали внимание само на някои избрани части - задните бутове, главата и опашката. Старите митове отъждествяват Адонис с житото, а зурлата на глигана, който го убива - със сърпа. Семето бива „убито", но след „смъртта" се ражда за нов живот. Това всъщност е естественият цикъл на земеделието, на растителния и животинския свят. Затова прасето от старите фрески и мозайки бива отъждествявано с плодовитостта. На старогръцки думата „прасе" означава „утроба". То често присъства в митовете, в които се говори за смърт и възкръсване. Естествено през вековете загубва Значението си на символ и се превръща в домашно животно, задоволяващо гастрономическите вкусове на празничните трапези.

Вечерта празнуват всички, чието име започва с буквата Р - Радка, Радко, Радостин, Радост, Румен, Румяна.

Вторият ден е празник за онези, които носят името Христо - Христина, Йосиф.

Третият ден на Коледа е Стефанов-ден. Празнуват го Стефан, Стефанка, Станьо, Станой, Стоил, Стоян, Стоянка, Станимир. Даруват и къпят именниците, пеят песни, играят вити хора.

25 декември - 6 януари МРЪСНИ ДНИ (Поганни)


В някои краища българите ги наричат още „караконджови" дни. Народното вярване утвърждава, че през тези дни на земята идват зли сили — вампири, таласъми и караконджоли, за да ..лочат кръвта на закланите прасета" и да пакостят на хората. Ето защо в този период хората гледат да не замръкват вън от къщи. Не правят годежи, сватби, седенки и помен за мъртвите. На децата зашиват скилидка чесън на дрехата, за да ги предпазва от злите сили през деня.

Но в този период на „поганните" дни идват пак светли празници и първият от тях е Сурва.












Като живи въгленчета са празниците
на българите, носени през годините на времето.
въгленчета от старо бащино огнище, от което
винаги лумва силен огън, за да стоплят
с него бъдещите дни на своите потомци.

[Araslan]

Много интересни нещица.А мен ме интересуват някои от обичаите с прабългарски и славянски корен нещо някой знае ли?

[Parabellum]

Е, поназнайвам нещичко.Скоро ще пусна няколко статийки.

[Araslan]

Бавиш се

[Imperial]

Бавиш се

Скоро в случая означава до месец-два

[Parabellum]

Импереца е прав. Всичката ми база данни е в БГ-то.Напролет като си дойда със щъркелите ще има и за нашите Традиции

[Parabellum]

Д. Уста-Генчов
Жътварските задруги низ Търновско (1)

--------------------------------------------------------------------------------

За задружното работение на жътварите из Търновско Г-н Ив. Ев. Гешов писа два пъти вече, но се пак остава да се допълнят и изяснят някои неща по същия предмет.
Земеделието в северните поли на Стара-Планина е доста слабо. Колибарите (2) в Габровската, Тревненска и Дряновска околии са или майстори-зидари, или дърводелци, или търговци и разполагат с много по-малко земя от селяните в тракийските и крайдунавски полета. Освен това земята на колибарите се работи доста трудно и е безплодна, така щото тя не им дава нужните храни, които те са принудени да си доставят с пари или в замяна със стока (3) оттам, дето ги има в изобилие.
В източната част на Южна България, дето главният поминък на населението е земеделието, намират се едри и дребни земевладелци, на които са нужни за всяка жътва хиляди работни ръце. Понеже тия земевладелци не могат да си намерят нужното число жътвари в своите градове и села, то тям дохождат такива от колибите в полите на Стара-Планина, дето населението има малко и при това къснозрейни сеитби; нивята в Балкана стават за жънатье половин месец след Петровден, тъкмо тогава, когато жътварските чети се завръщат от Айтошко, Карнобатско, Ямболско и Старо-Загорско. На жътва ходебт по тия места не само из Габровско, Тревненско и Дреновско, но до нейде и из Килифарско, Еленско и Бебревско.
Населението в северните поли на Стара-Планина нарича отиванието на жътва в Ю. България: „отивание на Романя“; „наближава Романя“, „стягаме се за Романя", „ходихме на Романя“, говорят колибарите, които се занимават с тоя занаят. Момите, що ходят на Романя, се наричат Романк`и; а мъжете, що ходят на Романя, се наричат Романц`и. В градовете и селата, дето те работят, местното население нарича първите Загорки, а вторите — Загорци. (4)
В Бургаско, Анхиалско и околните брегове на Черно море ходят жътвари не само от северните, но и от южните поли на Стара-Планина. Част от населението на така наречената Розова долина, като извари през Маия триндафела си, отива да жъне по същите краища, защото и неговите нивя зреят малко късно. Едно време числото на жътварите из Казанлъшко било много голямо, но от преди няколко години насам то намаля значително, защото тамкашното население си накупи доволно земя от изселившите се Турци.
И в Добруджа отиват жътварски чети из северните поли на Стара-Планина, но те биват по-малобройни и се състоят само от майстори-зидари, които през жътвата жънат, а от после нататък се занимават със строение селски къщя и други здания.
На Романя ходят из Търновско повече моми от разна възраст. Те се предвождат от мъже наречени драгомани, които, както ще видим по-нататък, разделят с тях придобитата печалба. Драгоманите имат познати земевладелци, а както ги сами наричат чорбаджии, на които жънат почти всяка година, и докато още техните сеитби са неузрели, те отиват да ги прегледат и без да правят някакво условие, земат пей в пари (1—2 лир. турски) или в жито (1 — 2 кила). След това драгоманите се завръщат дома си и в края на Маия пристъпват към събирание четите си, като тръгват от колиби в колиби, дето си главяват по няколко моми, които и друг път са водили на Романя. При главяванието, момата си дава на драгоманина сърпа, за да го наточи и назъби, а той й оставя един чифт опинци — обувка за през жътвата. Така става събиранието на жътварската чета, която в началото на Юния захваща да се стега за път. (5)
На празниците Петдесятница и Св. Троица в някои колибя стават хор`а или л`азарни, на които се свиждат драгоманите с момите и се споразумяват за деня на потеглюванието.
На Романя отива и дъщерята на най-заможния колибарин, инак тя бива обвинена в ленивост и изгубва уважение. От друга страна младите колибарки обичат доста Романята, ако и тя да е пълна със сума трудности, защото те прекарват доста весело в дома на драгоманина, чорбаджията и из пътя. У жътварите има такава поговорка: Романя — слободя. всяка чета си води цигулар или гайдар, който я весели и й свири на хора, кога му е времето.
Голяма част от колибарите, които се главяват слугини в Габрово, Тревна и Дряново от Гергьовден до Димитровден, условват се да бъдат в отпуск, кога доде Романя, за да могат да отидат и на нея. В такъв случай тия моми изкарват по-голяма печалба през лятото.
Щом настъпи Юний, драгоманите си хващат кираджии с три-четири коня и тръгват от колиби в колиби, да си съберат момите и да им земат рубата (облекло, завивка и постилка).
Като събере в един-два деня сякой своята чета, завежда я у дома си, дето я нагощава хубаво и й назначава Чакъмдж`ика. За такава драгоманинът избира тая мома, която е и работна, и пъргава, и опитна, и разумна, защото ней, както ще видим по-нататък, се възлага най-голяма работа. Чакъмджиката е като домакиня и като майка на цялата чета. Ако последнята е по-многобройна, то в такъв случай й са нужни две чакъмджики.
Като се повесели и пренощува в дома на драгоманина, четата се прощава със сички, що са дошли да я изпратят, потегля към Стара-Планина и запява следните песни:

Прущавай, збогум,
Мила моя майко,
Пък ми са надявай,
Равна Романийо,
Равна сравнила са
С дребнити камъни,
Равна сравнила са
С черната земя,
Равна сравнила са
С Чернуту муре.
Царювуту друми
Дългу и широку,
Нийде края нема,
Края нити среда.
Царя си царува,
С Бога ни бугува.
Ний си утивами
Пудир драгомана,
Пудир драгомана,
Минча драгомана;
Пудир кираджия,
Миха кираджия;
Пудир чакъмджика,
Станка чакъмджика.
Байноле Иване
Сухидолченино!
Ни гледай мумити
Зимъс на уроту
Глатку причесани,
Ситну уплетени, —
Туй ситну плетени
Буля ми гу плела;
Най гледай мумити
Льатус на нивата,
Льатус на нивата
В равна Романйя.

В тая песен песнопойките споменуват своя драгоманин и кираджия и своята чакъмджика.
Когато четите минават през някои градове и села, по улиците се трупат да ги гледат сума хора и те пеят горнята песен и вървят в такъв порядък: най-напред два реда моми, от които някои носят нещо като кукли окачени с бел крем и други цветя; подир тях — останалите моми, сред които язди на кон драгоманинът с оръжие на пояс; най-подир — малките момчета и момичета, цигуларят и кираджията, водещ конете натоварени с рубата, сърповете, паламарките и едно-друго за ядене.
В поход романките се обличат, забраждат и обуват еднакво; всяка бива: в чер, пъстропол сукман, бели ръкави, бяла пазва, бяла забрадка, пъстра престилка и нещавени опинци. (6)
След 10-й и 15-й Юния през Стара-Планина минават стотини чети, които нощуват там, дето завърнат. Тия, които отиват за Сливненско и Бургаско, минават през проходите Твърдица и Хаинбоаз; а тия, които отиват за Старо-Загорско, минават през проходите Кръстец, Бурущица и Шипка.
Чорбаджиите посрещат четите си, завеждат ги дома си и ги нагощават богато. Условията между тях и драгоманите стават или в началото на жътвата, или след три деня от започванието й, или в самата й среда, която пада на празниците Петровден и събора св. Апостоли.
Цената на жътвата не бива всяка година еднаква; някоя година тя възлиза на 40—47 гроша килото, а някоя година спада на 27—30 гроша килото.
Като се знае от опит, че с едно кило жито или ръж може да се посее 3—4 дюлюма земя (?920 кв. м.), то общоприето е щото пожънатото пространство да се обръща от дюлюми в посеяни кила, за които чорбаджиите плащат на драгоманите.
Дюлюмът, който се приема при жътвата, не е навред еднакъв; в Бургаско той се нарича малък дюлюм и брои 1600 кв. крачки, а в Старо-Загорско той се нарича голям дюлюм и брои 1600 кв. метра. Вследствие на тая нееднаквост в Бургаско четири пожънати дюлюма се смятат за едно посеяно кило, а в Старо-Загорско три пожънати дюлюма се сметат за едно посеяно кило.
Цената на жътвата бива по-висока, когато сеитбите са хубави, а бива по-ниска, когато сеитбите са по-слаби или повредени от градушка. При плодородна година чорбаджиите срещат голяма нужда за жътвари и дават на драгоманите по-голяма цена само и само да не бъдат напуснати от тях. По някой път, за да се осигурят с жътвари, чорбаджиите сами дохаждат в Габровските, Тревненски и Дряновски колибя, за да си хванат драгомани и да им дадат пей. Но когато годината е безплодна, тогава виждаме съвсем противното; четите бързат да се заловят на работа от страх да не останат празни, а после драгоманите им скланят за една ниска цена, която във всякой случай да не спада по-долу от 27 гроша килото. (7)
Като се преоблекат в по-вехти дрехи, жътварките вземат сърповете и паламарките си и отиват на чифлика или на нивята на чорбаджията си. Когато започнат да жънат, те пеят разни песни, в които споменуват своите имена. А надвечер щом захване да се стъмнява, най-любимата им песен е следнята:

Слънци зад гора заижда,
Офчари чакат месеца;
Стаду на долу навалят,
Чи гу в кушара запират,
Кални цървули изуват,
Черни бутуши убуват,
Чи на сидьенки утиват,
Край Драганкини минуват.
Драганка сиди на двори.
Офчари думат Драганки:
— Добър ти вечер, Драганке!
Накладухти ли сидьенки?!
Драганка дума офчари:
— Какви са ваш’ти сидьенки
В събута срищу нидьеля?!! (8)


Жътвата се управлява всякога от чакъмджиката, която не само жъне, но и слугува, като дига и слага трапезата на обед, пладне и вечеря. Ако например четата се състои от двадесет и пет души (освен драгоманина), то чакъмджиката нарежда двадесетях души през всеки три крачки по един, а останалите пет души оставя да вържат снопи. Зажънатото на шир до шестдесет крачки пространство се нарича чакъм, който се продължава до тогава, до когато всяка мома направи по десет снопа. После до изкарания чакъм се захваща и вторият и третият, който не заминава на длъж първия. Широката три крачки ивица, която жъне всяка жътварка, се нарича коза. Такава коза има и чакъмджиката, но нейната бива най-тясна, защото тя върви най-напред за да определя границата на чакъма и освен това разнася на другарките си стовната да пият вода и върши други още работи. Захванатият чакъм върви на чупена линия, защото не всичките жътварки работят с еднаква бързина; по някой път има и такова надпреварвание, щото едни си свършват козите и отиват да помагат на останалите надире, с цел да придобият похвала и вземат по-голям дял от общата печалба. Трупанието снопите на кръстци се извършва от ратаите на чорбаджията.
През времето на жътвата драгоманинът се занимава само с несение вода и с несение хляба и ястието от чифликя или от селото на чорбаджията. (9) Храната се дава всякога от чорбаджията, който се старае, щото тя да бъде хубава и да се харесва на жътварите. Драгоманинът извършва принасянието на водата и храната с конете на кираджията, който жъне или върже снопи. Зададе ли се с конете драгоманинът, чакъмджиката отива да му помогне да стовари, слага трапезата нейде на близо, връща се пак на чакъма и след свършванието му завежда четата да яде.
Обедът, пладнята и вечерята стават там, дето се работи, под горещите лъчи на слънцето. Всяка мома, която няма напреде си хляб, иска от чакъмджиката и тя отива да й донесе. Всяка мома, която се е наяла, оттегля се при някои кръстци и си почива или се преобува, а в това време чакъмджиката се занимава с дигание трапезата. Свърши ли тя тая работа, повежда четата и захваща нов чакъм.
Жътварките нощуват там, дето работят. Те си на-трупват снопи към дето духа вятърът, постилат си чергиците, що си носят от дома си, и лягат по три-четири под една завивка. Най-накрая ляга чакъмджиката, която става през нощта и завива всяка, що се е отвила. Наблизо до нея ляга драгоманинът, който я разбужда на присъмвание, ако тя до това време не се е пробудила. Започне ли да се зазорява, чакъмджиката събужда другарките си, всяка взема сърпа и паламарката, които държи при главата си, и отива по хладината на работа.
Така трае жътвата около три недели, като се прекъсва само на Петровден и събора св. Апостоли, които падат често пъти на самата й среда. На тия два празника романките отиват в дома на чорбаджията си, дето им се дава хубаво угощение. Там те играят хоро и прекарват доста весело. На втория празник всяка мома се преоблича и си опира дрехите.
Случва се често щото от лятната горещина някои моми падат и се съвземат скоро, други лежат два-три деня и оздравяват съвсем, а други заболяват тежко и даже умират. Болните цери всякога чакъмджиката със студена вода и с народни лекове.
Жътварите ги мъчат и бавят много дебелите и легналите сеитби; напротив те жънат с голяма леснина и бързина редките и правите сеитби. Пресметнато е, че един човек пожънва на ден около два дюлюма пространство.
Когато четата пожъне всичките нивя на чорбаджията си, тя се прибере в дома му, дето се весели много докато бъде утъкмен драгоманинът й. В това време чакъмджиката умива паниците, лъжиците и другите съдове, с които си е служила през жътвата и ги поднася на чорбаджията, който й дава 10—20 гр. бакшиш.

<…>

Когато четата ще си тръгва, чорбаджията я снабдява с хляб за из пътя, които да й стигне най-малко за три четири деня. Освен това той я изпраща с домашните си, изказва желание да му работи до година пак и моли да му „не вържи кусур“, ако ястието, що е давал през жътвата, не е било някога добро. От своя страна драгоманинът и момите изказват благодарност към чорбаджията и домашните му за всичко; прощават се с тях най-любезно и им пожелават живот и здравье.
На връщание четата пее през градовете и селата, дето минава, следнята песен:

Оставай збогум,
Равна Романийо,
Пък ми са надявай
Мила моя майко!
Се сми живу здраву,
Пу се драгомани,
Сети кираджии,
Сети чакъмджики:
Иван драгомана,
Кольо кираджия,
Рада чакжмджйка.
В пун’делник на куриту,
В вторник на нивата. (10)

В старо време пред четата вървяла въоръжена мома. (11) На връщание романките различават малко, откаквито са били на отивание; сега едни имат на шията си гердани от улитки (12) или от трифил, други носят на главите си венци от слама, а трети носят в ръце бради от класове оплетени доста изкусно. На всички лицата биват почернели от слънчевата горещина. Когато те минават през някои градове, купуват за себе си едно-друго, а за домашните си — армаган.
В турско време връщанието на жътварските чети през Стара-Планина било пълно с опасност; често пъти на тях нападали разбойници турци, които им ограбват всичката печалба. Тогава имало обичай, щото всичките чорбаджии откупували на четите си ясакчии, които ги придружавали, както на дохаждание, така и на връщание. Понякога и драгоманите откупували такива ясакчии, платата на които разхвърляли на всякой член от четата.
През освободителната война в Сливен се събрали на връщание от жътва до 10.000 жътвари, на които турското правителство спомогнало да преминат свободно през Стара-Планина и то благодарение на някои земевладелци турци, що им жънели голяма част от тия жътвари. Но все пак разяреният азиатски фанатизъм излял всичкия си яд на две чети, които били изнасилвани и убивани до Кортенските лъжи (Ново-Загорско).
Сега жътварите пътуват спокойно през всичките проходи на Стара-Планина.
Най-първо драгоманинът спира четата дома си, дето я нагощава хубаво и после тръгва от колиби на колиби да заведе момите и да им остави рубата. Майките посрещат радостно дъщерите си и драгоманина им и полагат трапеза да ги нагостят. На тая гощавка се пие и се благославя: „ако е здравье, догодина пак.“
Както поменах в началото, и в Добруджа отиват жътварски чети, но те са малобройни и се състоят само от мъже по занятие майстори-зидари. Такива чети ходят от части и в Южна България, дето заемат пожънванието на по-малки пространства. Мъжките чети си имат така също драгоманин, а чакъмджиската длъжност се изпълнява от всякой неин член по ред. Мъжете изкарват двойно по-голяма печалба, която си разделят почти на равни дялове.

* * *
Нека ми бъде позволено да кажа няколко думи и за бъдещето на жътварските чети, на които работата се ограничава в района на Бургаския, Сливенския и Старо-Загорския окръзи.
Наскоро след освободителната война мнозина видни турци си продаваха чифлиците повечето на цели села, така щото тия чифлици се разпокъсаха на дребни части и останаха в ръцете на хиляди земевладелци. От същото време насам някой от по-едрите земевладелци из поменатите окръзи започнаха да употребяват машини-жътварки, но не успяха много да ги поправят, ако се нещо повредят и друго защото не могат да обработват така земята, щото движението им по нея да става доста свободно.
Докато употребението на машините-жътварки не върви успешно у нас и докато числото на едрите земевладелци е малобройно, не ще съмнение, че дълго време още за жътварите из Търновско ще се намира работа в източната част на Южна България. (13)

Източник: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, издава Министерството на народното просвещение, книга V²², София, Държавна печатница 1892, стр. 484–495. Поместваме със съкращения.


--------------------------------------------------------------------------------

Бележки
1. Някои от бележките ми, които съдържа настоящата статия, се намират и в „Овчарите от Котленско и жътварите от Търновско“, от Ив. Ев. Гешов в „Пер. Списание“, книжка XXXII — XXXIII.
2) Понеже селата край Балкана се наричат колиби, то от това тамошните селяни се наричат колибари или кол’бари. Техните жилища не са прости колиби, а хубави и здрави двуетажни къщя, покрити с плочи и измазани с вар и бяла глина. Колибарите са едни от най-напредналите селяни в страната ни.
3) Грънци, дървени изделия, катран, сапун, пестил, ябълки и др.
4) Сравни „Обща забележка“ при „Задружното владение и работение в България“, „Пер. Списание“, книжки XXV²²² — XXX.
5) До преди 50—60 години на връх Русалската неделя, която пада след Св. Троица, се събирал сред Трявна голям сбор, дето се свиждали момите с драгоманите. Тая неделя, особено нейната среда, се почитала тогава много и не се работела като празник. Засега по колибята през Русалската неделя не мият и не перат, от страх да ги не постигне някакво зло.
6) В тоя костюм всичко е домашно, освен забрадката, която има особен вид и се носи само през жътва.
7) В турско време четите, които жънели в Старо-Загорско, събирали се на брой 5000—6000 души в Туловата курия (Казанлъшко) дето дохаждали и чорбаджиите им за туряние нарк на жътвата. Там двете страни избирали по 5—6 души свои представители, които след един-два часа дохаждали в съглашение за една цена, която не подлежала на отменение. Ако в Туловата курия се приемело, щото цената на килото да бъде 30 rp. то всичките чорбаджии и драгомани в Старо-Загорско скланяли на тая цена без да имали право да я повишат или понижат. Турянието нарк на жътвата се продължавало до скоро, но от няколко години насам било напуснато като безполезно.
8) Срещу сряда, петък и неделя никога не стават седенки.
9) В някои места неговите ратаи извършват тая работа.
10) Песента свършва така, защото всяка мома, щом се завърне дома си, най-първо си опира дрехите и на другия ден отива на нивата. Сеитбите в полите на Стара-Планина както споменахме и в началото, стават за жънатье тъкмо тогава, когато жътварите се завръщат от Романя.
11) Преданието говори, че една такава мома спасила цяла чета от разбойници-турци.
12) Бели охлевови черупчици, които те си събират но Дервенския баир при Стара-Загора.
13) През 1885 година в Бургаско, Сливенско и Старозагорско работили не толкова сполучливо до 60 машини-жътварки разни системи, от които някои се повредили и станали негодни за нищо. Напротив доста хубаво работели вършачките и косачките.

[Parabellum]

Как спи българският селянин?

Лятно време челядта в една задруга спи вън на гумното на двора или под кошовете; в къщи или в гривицата [преддверие на хижа] се спи, само когато вали дъжд.

Зимно време всеки бяга в къщи, в зимника и в стаите. За отопление говорим по-долу. Ще кажем нещо за постелките и завивките.

В къщи, както видяхме, има два одра, които са постлани. На тия одрове спят старите мъже или мъже, останали вдовци; в стаите спят по-младите, а неженените — в зимника.

Постелката се състои от рогозка, черга и възглавница. Завивка е само една голяма черга. Както постелката, така и завивката са бели черги с цветни — червени, жълти или черни бразди. Шарени черги има, но те много рядко се употребят за постелка, а още по-рядко — за завивка. Шарените черги се постилат само на тържествени празднични дни.

На една постелка лягат и с една завивка се завиват всички членове от едно семейство и то по такъв ред: най-накрай ляга мъжьт, до него, жената, после най-малкото дете, след него по-възрастното и така на ред, а на другия край ляга най-старото дете. Най-малкото дете, за да легне в леглото, трябва да е навършило две годинки, иначе то лежи отделно, в корито или люлка; в такъв случай жената ляга на другия край за да бъде близу до детето.

Момче спи в леглото до 8-ма година, а най-много до 10-та; навърши ли десета година, то завива навуще, запасва гащняк (гащи) и вече излиза от общото легло, дири особено (отделно), а това ще бъде зимникът при впрегатния добитък.

Момиче спи в общото легло до 12-15 години, а после ляга и се завива отделно, но в същата стая. Като навърши 16-17 години, излиза из стаята и отива в избата или в зимника, където лягат всичките моми от задругата.

Възглавниците всякога са шарени, т. е. на червена основа пребразден вътък от разноцветни бразди. Тия възглавници са напълнени със слама, а много редко с шушляк (листове, с които е покрит кукурузът на стърка).

Лятно време, през летните къси нощи и дългите горещи дни селянинът и денем и нощем е занят с работа, не знае ни спане, ни почивка.

Късно вечер, завърнал се изнурен от тежка дневна работа, гледа да вечера надве-натри и да ляга, защото във втори петли (рано) трябва да става и да отива на далечната нива, гдето трябва да го завари зорницата.

Есенно време, когато полската работа намалее, старите, като вечерят около голяма вечера, си лягат, а пак младите остаят до сред нощ, „потайно доба“: момите, и момците седенкуват по седенките, а булките и мъжете им седят: едни работят, а други приказват.

Зимно време, после вечеря, жените по зимниците или в къщи работят до среднощ, а мъжете, налягали по одровете или насядали покрай огнището, слушат нескончаеми приказки, пословици и гатанки, с които се скратяват дългите зимни нощи.

Сутрена рано, в трети петли, всичко, що е в къщи работно, трябва да стане, да е будно, да се умие и да е готово да почне своята дневна работа. Съминялото [утринта] трябва да завари огнището накладено, куминя запушил и къщата пометена; а когато слънцето огрее, то трябва да затече всички на работа.

Ако бъдете на село и наблюдавате, колко работи селянинът и колко спи, ще помислите, че той никога не спи.

Лятно време: до сред нощ коли скърцат, идейки от поле, людие викат, моми пеят, връщайки се от работа; на кладенци и чешми глъчка и смях — и всичко това утихва само през времето, което се казва „потайно доба“. Кукуригне ли петелът, колата отново заскърцат, людие завикват, кладенците и чешмите заехтят — всичко пак е живо, пак е на крака, тръгнало на работа.

Есенно време: до среднощ седенки, песни, возене снопе, вършитба, берба на кукуруз, на лозе, оране угар и пр. работи полски, селски.

Зимно време изгледва тихо. Но ако сте гост в някоя селска къща, през цяла нощ не ще можете да отберете, кога тия людие спят, кога са будни: в зимниците смях, песни; моми работят и пеят; в къщи край огнището пак смях: приказки, пословици и гадане гатанки. Поутихнало малко, позаспали; но ето врата скърцат и мъжът излиза да тури на воловете сено; след малко друг мъж излиза да навиди овците, конете и говедата в обора. Дошло „потайно доба“, и ето няколко минути глуха тишина; всичко млъкнало. Но „първи петли“ дошло, и пак всичко мърда, всичко будно, приказва, смее се, пак глъчка.

Това е спането на селянина. „Селянинът спи като заек“, казва баба Първа, и това е право. „Селянинът с едното око спи, с едното е буден“, казва баба Стана (Раковица), баба Райка (Кнежа) и други. И наистина селянинът и когато спи, спи така леко, така будно, че само при едно залайване на псетата е буден и е на крака.


Източник: Д. Маринов, «Градиво за веществената култура на западна България», в СбНУНК, София, Държ. печатница 1901 г., стр. 20-22. Заглавието е дадено от П. Б.

[Parabellum]

Коледа (Рождество Христово) е един от най-обичаните и почитани християнски празници. В светлия ден на Христовото Рождество оживяват вярвания и представи, идващи от дълбока древност. Църквата е отредила дълъг и строг пост, започващ от 14 ноември, за да могат вярващите да подготвят тялото и душата си за големия празник. За достойното му честване са отделени три дни в християнския календар.

Денят преди Рождеството се чества като Малка Коледа. Според народното вярване Божията майка се е замъчила на Игнажден и е родила Младенеца на Малка Коледа, но съобщава на следния ден (традицията повелява родилките да съобщят на другия ден след раждането). Рано сутринта на празника по домовете тръгват малки коледарчета, момчета на възраст от 6-7 до 10-12 години, а след Първата световна война в коледарските дружини са включени и момичета. Те са облечени празнично, в ръката носят дрянова пръчка - „коледашка", и шарена торба през рамо. Коледарчетата обикалят домовете, влизат в къщите и разравят огнището, благославяйки „Да се роди, дето рало ходи, дето рало ходи и не ходи!" Стопаните ги даряват с малки кравайчета, сухи плодове, дребни пари и ги посипват с жито от сито или решето за плодородие.

ОБРЕДНИ ХЛЯБОВЕ

Още от ранни зори жените се подготвят за празника. Особено внимание се отделя на приготвянето на обредните хлябове - безкръвното жертвоприношение за светлия ден. Облечени в празнична премяна, те заместват обредните хлябове. Те се приготвят от най-чисто брашно. Още при приготвянето на реколтата най-хубавото зърно е отделено, измито в реката и изсушено. Брашното се пресява през три сита „копринени", замесва се с „мълчана", „цветна" и „неначената" вода,донесена в бяло котле и затоплена на жив огън. Докато се месят хлябовете, момите и невестите пеят обредни песни. Коледните хлябове са три вида. Първият е наречен на самия празник и носи наименованието „боговица", „божия пита", „светец". Храктерната за него украса е кръстът и неговите разновидности - свастика, розета,цвете и т. н. Вторият вид хляб е посветен на къщата и стопанството. На него обикновено се изобразява гумното, кошарата, добитъка, лозето и бъчвата и т. н. Третият тип хлябове са „витите, превити краваи" с дупка в средата, които се даряват на коледарите. Тях ги замесват и украсяват момите и ги подаряват на своите избраници в коледната нощ. На следния ден коледарите организират с тях търг на мегдана, като събраните средства даряват на черквата, училището или читалището.


Бъдник

Основен момент в подготовката на Бъдни вечер е отсичането и донасянето на бъдника. Най-младият мъж в семейството, облечен празнично, отива в гората. Той избира за бъдник здраво и плодовито дърво -дъб, бряст, круша и т. н. Преди да го отсече, моли за прошка. Дървото не



“Богу, на земята мир, благоволение..."

бива да докосва земята и до дома се носи на дясно рамо. Всички в дома го очакват с нетърпение. Момъкът пита „Славите ли Млада Бога?", на което му отговарят „Славим, славим, добре си ни дошъл!". Дървото се внася до огнището, където се миросва - издълбават дупка вединия край, в която поставят вино, зехтин и тамян, запушват я и увиват с бяло ленено платно. Момите и невестите през това време пеят старинни песни край огнището и трапезата:

„Я съм, моме, златно дръвце, Златно дръвце, плодовито, Ще порасна дор до небо Клон ще пусна дор до земля, Лист ще листна, дребен бисер, Цвет ще цъфна, чисто сребро Род ще родя сухо злато, Слез е по мене блага бога, Ще дарува добра дара" Вечерта на Бъдни вечер бъдникът ще гори през цялата нощ. Според народната вяра да е светло на Божията майка и да е видело на мъртвите предци, дошли на празничната трапеза. Според поверието бъдникът има магическа и лечебна сила. В някои краища на страната сутрин го гасят с вино и от недогорелите части правят части за рало и кръстчета за здраве. Пепелтаот бъдника се използва за лек, поставя се в ниви, лозя и ливади, за да раждат

ТРАПЕЗАТА НА БЪДНИ ВЕЧЕР

Най-вълнуващият момент в празничната вечер е сядането около трапезата. Вечерята трябва да се започне рано, за да узреят рано житата, никой не бива да става от нея, за да не стават кокошките от полозите, ако това се наложи, людете ходят приведени, за да се приведат и натежат житата. Трапезата задължително се подрежда около огнището, така че всички да са с лице към него, защото се вярва, че огнището е святото място в дома.Трапезата се подрежда върху слама, в която се поставят различни зърна за плодородие, отгоре се слага чувал и или месал. Трапезата на Бъдни вечер е постна. Стопанките са приготвили 7, 9 или 12 ястия - сърми с лозови листа, сухи чушки с булгур или ориз, боб, мед, баница с тиква, варено жито, вино, ошав - всичко, което е родила земята, с надеждата да роди отново идната година. Най-възрастният мъж в дома - домовладиката, кани Бога на вечеря и прекалява с палешника от ралото трапезата. Сетне стопанката кади всички стаи и постройки в двора, къде е стоката. След молитвата се разчупва питата със сребърната пара, като се вдига високо, за да растат високи житата. Първото парче от питата се отделя на Богородица и се оставя пред домашната икона, където се пази до следващата Коледа. Късметлия ще е онзи, комуто се падне парата от питата. Трапезата не се вдига цялата нощ, защото се вярва,че на нея идва и светецът-покровител на дома. Тази вечер се извършват и ред гадания за времето и берекета през следващата година, за женитба и благополучие. Всички са в трепетно очакване на добрите гости коледари, божии пратеници.

КОЛЕДАРИТЕ

Около полунощ по домовете тръгват коледарските дружини. Те се водят от „цар", „станеник". Той е най-добрият стопанин в селото, честен, работен, имотен. Коледарите са млади момци или наскоро женени мъже. Според народната традиция момък, който не е коледувал, не може да се задоми. Коледарите са облечени с празнична премяна, окичени с китки от бръшлян, чемшир и сухи цветя, с нанизи от сухи сливи и бучки захар по калпаците. Те обикалят празничната нощ и пеят своите обредни песни, своеобразен благослов. Вярва се, че дом, споходен от коледари, е щастливпрез следващата година. Коледарите имат нарочни песни на всеки от домакинството - на стопанина и стопанката, на майката, на ергенина, на малкото дете, на свещеника, търговеца и т. н. Стопаните даряват коледарите с кравай, вино, орехи, брашно и др.

РУСАЛИИ

На следния ден, 25 декември, всички вярващи християни отиват в божия храм на тържествената света литургия. Те се причестяват и играят хоро на мегдана или в черковния двор. В дните от Коледа до Богоявление, които народът нарича „мръсни", „погани", „некръстени", се вярва, че бродят зли, тъмни сили. Затова людете не бива да замръкват след залез слънце, забранени са брачните свеждания, защото заченатото в тези дни дете ще се роди пияница, побойник, нехранимайко. В тези дни още от коледната нощ по домовете в Западна България обикалят маскирани дружини. Те влизат във всеки дом и двама от персонажите -„старец" и „баба", изпълняват оргиастични миманси за плодородие. Това поведение, както и по-свободното държание на стопанките на дома напомнят за празници и тържества, идващи от предхристиянско време. В някои райони на Македония все по това време обикалят т. нар. русалийски дружини. Те са от по 30-40 мъже на възраст от 20 до 40 години. Руса-лиите са облечени в празнични премени с кръстосани алени шамии и нанизи от сребърни монети на гърдите. Те се водят от „прот" или „балтаджия" и „кесежия". Тръгвайки на своите обиколки по селата, русалиите се прощават с домашните си, сякаш отиват на война. И наистина, когато се срещат две русалийски дружини, те водят бой коя от тях да влезе в селото и до днес се пази споменът за русалийски гробища. Русалиите подобно на коледарите влизат във всеки дом, с изключение на къщите, в които има родилка и наскоро починал. Под звуците на старинни, монотонни мелодии те играят своите обредни танци за здраве и плодородие. След тези 12 дни те отиват в черквите, причестяват се и се връщат към нормалния начин на живот.

Коледната празнична обредност се запазва и до днес в българските домове, макар и видоизменена. Много промени настъпват в нея след Освобождението, когато България тръгва по европейски път на развитие. За пръв път коледна елха се организира в двореца през 1879 г. по инициатива на княза. Сетне се устройват тържества с коледни елхи във военните клубове, учрежденията организират коледни тържества за децата на своите чиновници, празникът се чества по новому в болници и благотворителни институции. От 20-те години на XX век елхи се продават в градската градина и дори и преди това всеки дом на български интелигент се украсява с елха за празника. Първоначално елхата е била кичена със сухи плодове и собственоръчно направени играчки. Сетне започват да внасят и да произвеждат играчки за коледната елха. Коледарските дружини, които до късно обикалят българското село, намаляват в големите градове в началото на века. Момчетата обикалят домовете на видните и по-богати граждани с благотворителна цел. Събраните средства даряват на болни и сираци. Баловете, които се организират от двореца и обществени организации, също имат благотворителен характер. Признак на добра воля е изпращането на коледни картички на близки и приятели.

В тихата, свята нощ на Рождество Христово хората отварят сърцата си за Бога. Те са изпълнени с обич и доброта.

[Batko Charly]

Български митове, предания и легенди

Здравейте!

Сетих се, че такава тема май няма. Ако някой е пуснал, добре, ако ли не, давайте смело.

Можем да почнем с легендата за Мартеницата. Знам поне за два варианта.

[Гост]

Давай!

[Batko Charly]

1. Легенда за мартениците


Хан Аспарух имал сестра на име Хуба. Тя била пленница в друго царство. Аспарух пратил вест на сестра си, че е намерил земя да се заселят - на Юг от река Дунав, днешна България. Като получила тази радостна вест, Хуба успяла да избяга от плен. Яхнала кон и препускала без почивка докато стигнала до реката Дунав. Търсела брод да преминат. Хуба пуснала сокол. На неговия крак вързала края на бял конц, а другия му край държала в ръцете си. Соколът литнал да намери брод през реката, но точно когато намерил пътя, стрела го пронизала и той паднал умъртвен, а конеца се обагрил с червения цвят на кръвта му. Хуба проследила нишката и така намерила път да стигне при брат си и да заживеят свободни и честити в новата земя, България.

От тогава, бяло-червения конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно – да сме здрави, силни и щастливи. Да помним, че сме Българи - където и по света да се намираме.

2. Според специалисти мартеницата, във вида, в който я познаваме, е чисто българско творение, като най-разпространената легенда за нейното възникване е свързана със зората на българската държавност. Според едно от преданията хан Аспарух получил дар от сестра си под формата на китка, привързана към крака на лястовица с бял конец. Червената багра била от кръвта на птицата, чийто крак бил наранен от конеца. Предполага се, че лястовицата е пристигнала при хан Аспарух точно на 1 март, откъдето води началото си и традицията на този ден всички българи да си даряват червено-бели мартеници за здраве, щастие и сполука.

3.Много и различни са легендите за единствено българското послание за късмет и красота в живота - мартеницата. Една от тях свързва носенето на мартеници с излизането на хайдутите в планините. Цветовете съвсем не са случайно избрани. Белият символизира жадуваната свобода, а червеният - неизбежното проливане на кръв за извоюването й.

Друга легенда ни пренася във времето на Аспарух. След победата над византийците и обявяването на новооснованата българска държава ханът решил да извърши жертвоприношение на бог Тангра. Обичаят от земите на хан Кубрат отреждал жертвената клада да се запали със стръкче изсъхнал копър, какъвто не успели да намерят наоколо. Докато мислел какво да прави, на рамото на хана кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял конец, половината обагрен в червено. Хуба, останалата в далечния бащин дом сестра на Аспарух, сънувала сън и разбрала за затруднението на брат си. Изпратила му копър по любимия сокол. По белия конец имало червени капки кръв - от одрасканата й от птицата длан. Хан Аспарух запалил огъня с копъра, а червено-белия конец завързал на китката си за спомен. После всички се закичили с червено-бели конци. Денят бил 1 март, тогавашната Нова година. Нарекли червено-белия конец мартеница, по името на месеца - и тя станала символ на мир и любов, на здраве и щастие. С белия цвят се изтъкват чистотата и искреността на отношенията, а с червения - топлотата на приятелството и взаимната обич. Има и още митове, разказващи за възникването на мартенския обичай. Но този за голямата обич между основателя на държавата ни и сестра му е най-хубавият и най-българският.

4.Езотерично тълкование на мартеницата
Традицията на закичването с мартенската връв е една от най-старите в българския етносен обичай и е пряко свързана със зачатието, с плодовитостта и с надеждата за богата реколта през настъпващата година. Тя е фалически знак и е най-завоалираният образ на половото единство.

Мартеницата е един от малкото знаци, пряко свързани с чисто прабългарския символ на властта и държавата - конската опашка. Не свободно веещата се, а усуканата в плитка конска опашка! Защото веещата се означава волност, свобода, необвързаност. Сплетената конска опашка е езотеричен символ на държавата и властта, затова тъкмо тя е била сложена за знаме на прабългарската конница - за да означи върховната, божествена, небесна власт на Танг-Ра. Конската опашка и мартеницата са сакрална символика, а не жреческо или ханско хрумване.

Мартеницата е символ на плодородието. Тя е двуцветна - от бял и червен конец, които задължително трябва да са усукани и да се завържат на двоен ключ. Краищата на конците не се завързват на възел. Закичва се само на неомъжени момичета, както и на животни, които трябва да раждат през годината. С мартеница не трябва да се закичват омъжени жени и мъже. Стои закичена, докато момичето види щъркел или друга прелетна птица - знак на зачатието. По този начин младото момиче е белязано, че е сгодено или е невеста (ще ражда) и му се пожелава плодоносна година.

Мартеницата е единство от двойните енергии на човешкия организъм, които управляват процесите на зачатието и живота. Това са Предният среден меридиан (на зачатието) и Задният среден меридиан, наречен още Управител, защото управлява жизнените процеси на организма. Тук са трите потока на свещения огън на живота, наречен Кундалини. В китайската митология това са двата енергийни потока Ян (мъжкият, червен) и Ин (женският, бял). По принцип Ин-потокът, женската плодоносна енергия, се бележи с черно или тъмно, но в мартеницата този цвят се замества с бял, защото момичето, закичено с мартеница, е още девственица.

Усукването на двата меридиана, символизирано чрез цветните конци, е било пожелание за плодоносно полово отношение между мъжа и жената, между женските и мъжките животни.

Мартеницата символизира и едно по-дълбоко равнище на познание, което древните българи явно са владеели - знанието за единосъщието между мъжа и жената, между мъжкото и женското начало в света. Китайският знак на единството между Ян и Ин е символично предаден тъкмо в мартеницата. Двете влакна, усукани едно в друго, имат сечението на знака на хармонизираните енергии Ян и Ин. То дава и знакът на Бога-Отец (Кетер), който е символ на безкрайността и на творческото начало.

Споменахме, че е задължително мартеницата да се завърже на двоен ключ и никога - на възел. Всяка от завитките олицетворява съхраняването на единството във взаимността. Възелът в края на конеца, както днес масово се практикува, означава спиране, завързване, секване на протичащата енергия, затова не трябва да се прави. Това е знак за безплодие и е съществен прийом на черната магия.

В структурата на тази символика може да се вплита и вълната на живота - единството между двете начала, описани по-горе. Вълната на живота се носи в биоструктурата на Земята от зеления цвят (545). Той енергийното подсигурява мартеницата. Така енергиите Ян и Ин - носители на животворното начало, се осъществяват чрез етерната субстанция на планетата. От това произлиза една особеност, която съвремието не знае: мартеницата с два цвята (бял и червен) трябва да се закача, след като щъркелът - символ на скитащите Ян и Ин, бъде съзрян върху зелен храст или дърво, които дават плод, които вече са раждали. В древността тя се е носела до празника на Пролетното равноденствие, когато природата е "зачевала" астрономично. Ако в мартеницата има вплетен зелен конец, тогава се слага под камък - на тъмно, влажно, плодотворно място (третият символ на щъркела - нощта на отсъствието, зимата, сънят).

Хората, които изработват мартеници, трябва да знаят, че зеленият цвят не може да присъства в едноцветното снопче на края, а се вплита само във въженцето по средата. Белият и червеният край са чисти. Споменахме, че тази вълна има математическият символ 545. Това са символите на Любовта (5) и действената проява в живота (4). Така се изразява съкровената тайна на Кундалини, когато я разглеждаме като единство.

СПАС МАВРОВ

[VladDracul]

1)Самодивите - Това са най-често очарователни девойки с руси коси, понякога и с крила. Силата им се крие в облеклото. Ако им се отнеме те стават подчинени на човека. То се стои от риза рокля, златна забрадка, зелен пояс и забунче. Тези дрехи имат особености на птиче облекло тъй като са украсени с пера. Според народните вярвания самодивите обитават горите, дивите и планински усои – най-често Пирин, Витоша, Рила и Стара планина. Тези същества владеят кладенците, реките, езерата и могат да спират водите т.е. да предизвикват суша. Самодивите са страстни любителки на музиката, обичат да слушат мелодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си за да им свирят. Обиталищата си пазят ревниво от хората – ако някой пристъпи в тях – той изчезва безследно или се връща неизличимо болен.
Не всички самодиви запазвали девствеността си. Някои имат деца, които къпят в езерата, в речните вирове. Случва се понякога да се омъжат за обикновени хора, но никога не стават добри домакини – често избягват с децата си, като изхвръкват през комина.
Обикновено самодивите се появяват през пролетта и лятото. Обичат много празниците най-вече Великден. Ако някой не зачита тези празници, те го наказват – убиват го, ослепяват го.

2) Ламите - Ламята е женско същество с иконографски вид на грамадно влечуго с остроноктести крака и кучешка глава и остри зъби. Устата и е толкова широка , че може да глътне човек или добиче. Тялото и е покрито с жълти люспи. Чести са образите с три или девет еднакви глави. Ламята е най-често мотив на народните песни и приказки. Живее на дъното на морето или в пусти гори, спира водите на кладенци, реки и езера също като самодивите. По този начин кара хората да жертват някой, за да го изяде.
Въпреки страхотността и някои юнаци излизат на борба с нея и я побеждава, като отрязват главите и. Най–често такива юнаци са Крали Марко, Бранко юнак и Храбро юнак.
Врагове на ламите са змеевете, млади мъжки същества в човешки образи, с опашка и с крила под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави като злато люспи. Те обитават непристъпни гори и пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кладенец и др. са чести из България. Змейовете се хранят главно с мляко, ядат много бял хляб и пият гъсто вино. Змейовете са приятелски настроени към хората.

3) Орисници са три женски същества, които ходят винаги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и определят съдбата им. Това става в третата нощ след раждането им. Тяхното обиталище е на края на света при слънцето. Видът на орисницата не е типизаран в народните представи. Най-често ги представят чернооки, тънки и високи като едната е на около 18, другата на 25-30 , а третата около 30-35 години. Те са облечени в най-хубавата местна носия. По своето естество орисниците са типично наследство от матриархалната култура.

4) вещиците - Смятало се, че това са определени жени от селото, които поради общуване с духове се превръщали на полудемонични същества и се занимавали предимно със зловредна магия. С нея те отмъщавали на неприятни тям лица, създавали свади между съпрузи без причина. Вещиците са преследвани от църковните проповедници. Вярването във вещици е много старо у българите.