Дълго време си мислех да се заема да направя нещо по този тъй малко известен въпрос .Мислих и накрая реших-ще се опитам да обясня доколкото мога Българските Народни Обичаи и Традиции.Все пак благодарение на тях сме си останали Българи.
Съобщение
Collapse
No announcement yet.
Традиции и Фолклор
Collapse
X
-
Традиции и Фолклор
ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ
Андреевден
Според бъгарския народ зимните празници започват на Андреевден /30 ноември/. Народът вярвал, че от този ден нататьк де нят започва да наедрява, колкото просено зърно. Ето защо на праз ника задължително се варяло жито, просо, леща, ечемик, боб, цареви ца, чушки, т.е. от всичко, което ще се сее на пролет, за да е пло дородна годината и да се пълнят плодовете на земята, както се "пълни" денят.
В някои краища. на страната този ден се почита като Мечин ден. В чест на мечките се варяла царевица. Когато първите лъчи на слънцето огреели земята, най-старата жена в дома взема няколко сварени царевични зърна и ги хвърляла нагоре в комина с думите "На ти, мечко, варен кукуруз, да не ядеш суров". Вярвало се, че след този обред мечките няма да тъпчат царевичните ниви и да нападат хора. За мечките в някои области на Бьлгария зака чали на вратата наниз от варена царевица.
Според изследователите на българската народна култура почитта, която народът отдава на мечките има твърде старинни ко рени и вероятно е свързана с остатък от някое древно тотемистич но вярване. Може би затова. навред в страната се счита, че мечка не трябва да се убива, освен ако не е стръвница, а народът ласка во я нарича "баба Меца".
Множество легенди свързват св. Андрей с мечката, чрез което народът обяснява защо този ден се тачи в нейна чест. Така според една от тях апостол Андрей бил единствения светец без празник. Той отишъл да помоли Господ да му определи и на него ден, като пристигнал яздейки мечка. Като го видял Господ казал "Който тебе не празнува да го язди твоя кон!"
Възможно е християнския светец Андрей да е заменил ня кое древно езическо божество, чествувано в началото на зимата, чийто атрибут е бил мечката.
Никулден
Никулден /6 декември/ е един от големите празници в кален дара на българския народ. Според представите св. Никола е един от шестимата братя светци, които някога си поделили света. При тази делба на него се паднали: Мътни води и дълбоки морета, Паднало му се по вода да ходи, По водата кораби да кара, По морето ветрове да спира.
Според легендата св. Никола е в непрекъсната борба с мор ската юда, която в народните представи е злонамерено същество, което преследва корабите, за да ги потопи. Но понесен от бързи те си криле св. Никола успявал да я намери и да помогне на из падналите в беда хора. Народното вярване утвърждава, че св. Никола спира морските бури и вихрушки, помага на моряците и рибари те при тяхния улов и спасява корабокрушенците. Заради големите добрини, които прави на хората, той бил един от най-тачените светци не само на земята, но и сред своите братя светии. Ето защо не говият ден се отбелязвал много тържествено. В чест на светеца всяка къща принасяла в жертва шаран.
3а празника се приготвяли обредни хлябове и рибник - ястие от риба увито в тесто. Около трапезата не се сядало, дока то не дойдел свещенникът да я прикади и благослови. На него в дар всяко семейство давало опашката от рибата.
Според вярването костите от жертвения шаран не трябва да се изхвърлят, а да се заровят под плодно дърво или да се пуснат по водата. 0т тях се запазвала една част от костта на гла вата, която се зашивала в шапчицата на малки деца, за да ги па зи от уроки. Вярванията и представите за св. Никола като повелител на моретата и реките и покровител на мореплавателите и задължител ното жертвоприношение, свързано с неговия празник, дава основание да се предподожи, че християнският светец Никола Мирликийски е заместил някое друго свръхестествено митично същество със същите атрибути.
Игнажден
С Игнажден /20. XII./ започва празнуването на Koледa. Cпоред представите на този ден започвала "младата година", поради което и празника е известен като "нов ден".
Ритуален хляб
Свързването на Игнажден с чествуването на нова година, опредедя и обичаите и обредите изпълнявани на празника. Всички те имат за цел да осигурят успешно начало, за да има здраве, щастие и благоденствие в семейството и да се отгатне бъдещето.
Навред в страната този ден е свързан с вярването, че който споходи пръв дома, такъв ще беде сполеза, късмета на къщата през годината. Тъй като не се знае какъв късмет ще донесе първият гост, в някои краища на страната било прието на Игнажден да не се ходи по къщите особено сутрин. В други области съществува традицията всяка къща да си има свой сполазник.Това обикновено бил човек, чието посещение на Игнажден е донесло радости и богатство на дома. Ето защо той се канел отново със специален ритуал.
"Добро утро! Да ви е честита младата година!" поздравявал сполазника още от портата. След това според обичая той отивал първо при дръвника, за да вземе една шумка от дъбово дърво. Влизайки в къщата той се отправял право към огнището и докато разбърквал огъня с пръчката благославял: "Колко искри, толкоз пиленц, теленца, яренца, жребчета, дечица, а най-вече мед и масло и бяла пшеница по сираци сиромаси и по цел народ!" Докато изказвал благословията цялото семейство седяло почитател но около него и след всяко пожелание повтаряло "Амин, дай Боже!"
След благословията полазникът сядал до огнището, а сто панката на на дома му подавала сито пълно с пшеница. Със сито в ръка скъпият гост обикалял навред дома и като "сеел" благосла вял: "Да се роди жито дето рало ходи и дето не ходи!"
Според поверието полазника, както и всеки, който посети този ден къщата трябвало да седне за малко край огнището, за да лежат квачките на яйцата си и да дойдат по-скоро годежни ци за момата.
На Игнажден момата, която иска да разбере кой ще бъде бъдещия й съпруг, отивала при дръвника, сядала на него и посип вала главата си с ечемик като наричала: "Който ми е на късмета да дойде нощес да го жънем заедно." После вземала малко тресчи ци и ечемик и ги слагала под възглавницата си. Вярвало се, че когото сънува тази нощ, той ще бъде бъдещия й съпруг.
0бичаите, свързани с Игнажден разкриват вярването в магията на първия ден. Ето защо празникът е изпълнен с обреди, които имат за цел да осигурят богата реколта през годината, щастие на дома и щастлив брачен живот за младите.
Коледа
Денят 25 декември днес се чествува от християнската цър ква, като рожденна дата на Исус Христос. Но малцина може би зна ят, че някога този ден се празнувал от перси, гърци, римляни и други народи като празник на "нопобедимия слънчев бог". Християнската църква обявила този ден за Рожество Хрестово едва през 334 г. На обвиненията, че християните чествуват езически празници, техните проповедници отговаряли: "Но ние не го праз нуваме като неверници, а заради оногова, който е дал слънцето".
Коледа
Почитането на слънчевия бог не било чуждо и на племената които образуват българската народност - траки, славяни, прабълга гари. В негова чест те извършвали редица обреди и жертвоприно шения. С въвеждането на християнството като официална религия на Българската държава, църковните празници се смесили с ези ческите обичаи и обреди.
Според българското народно вярване на Коледа слънцето се ражда отново, за да даде живот на всяко живо същество. Някога Бъдни вечер, т.е. вечерта преди Коледа, бил един от най-тържест вените празнщи, чествуван главно в семеен кръг. Тази вечер на трапезата се събирали само най-близки роднини, за да направят равносметка на изминалата година и да си пожелаят щастие през следващата.Приготовленията за тази вечер залочвали преди изгрев слън це. Работа в дома имало за всички, като тя била строго разпреде лена по пол и възраст. Докато момите се връщали без да продумат дума с "мълчана вода" от извора, за да се замесят с нея обред ните хлябове, момците с песни отивали в гората да отсекат бъдни ка. Бъдник се наричало дървото, което се слагало тържествено в огнището и горяло през цялата нощ като символ на вечния огън, земният заместник на слънцето, за който се вярвало, че пази до ма от зли сили и болести. На този ден стопанинът на къщата из лъсквал палешника, за да присъствува и той на коледната трапеза, като награда за труда му. На домакинята оставала най-важната за дача - да приготви тържествената вечеря.
Най-голямо внимание тя отделяла на обредните хлябове. От мекото тесто тя извайвала различни изображения, които символично представяли семейството, къщатa, xaмбapитe, дoбитъка. Пo-сpъчнитe жени моделирали резлични изображения на птици, животни и венчета от полски цветя. Тези хлябове се наричат краваи. С тях в късната нощ на Рождество да рявали коледарите, които идват да пожелаят здраве и благополу чие в дома. Освен краваите се месели и други хлябове, като все ки от тях се посвещавал съответно на къщата, на овчаря, на ни вата, на лозето, на градината и пр. Омесвала се и една голяма по гача наречена Боговица, която се посвещавала на късмета на кь щата. В нея се слагало сребърна пара.
Коледари
Привечер, когато вечерята била готова, слагали тържествената трапез. На нея тази вечер трябвало да има всичко, което земята е родила през годината: боб, леща, сърми с ориз, сушени плодове, орехи, вино... В една паничка слагали семена от жито, примесено с пепел, а под трапезата поставяли слама.
Това се правело, за да има плодородие през идващата година. Централно място на тържествената вечеря заемала Боговицата. Питата се разделяла на толкова парчета, колкото били членовете на семейс твото, като едно се оставяло под иконата. На когото се падне ла парата от погачата, вярвали, че той ще бъде късметлията през годината. Тази вечер всеки трябвало да хапне от чесъна оста налото да носи в пазвата си, за да го пази от зли сили и болести. От пепелта и житото хвърляли в хамбара, за да не заболяват посевите през лятото. Сламата отнасяли на другия ден на нивата, за да я пази от зли магьосници, обирачки на плодородие.
Поверието повелява тази вечер всеки да счупи по един орех, за да види какъв ще му бъде късмета през годината - ако орехът е пълен, считали че е на добро, ако е празен - вярвали че е на болест.
Най-тържествената част от вечерята било прикъдяването на трапезата, което извършвал стопанина на дома. В случая на место кадилнице използували най-свещенния уред за селянина палешника. На него домакинята поставя миризливи коренчита и три въглена, като единия се нарича на къщата, другият - на нивата, а третият - на добитъка. С палешник в ръка стопанинът прикъдя вал поред всички стаи в къщата, стопанските огради в двора и тралезата като благославял: Да се ражда пшеница, на път и под път и на бял камък. Да се ражда вино, на път и под път и т.н.
След свършването на тържествената вечеря трапезата се прибирала, но никой не лягал. Тази нощ не се спяло, тъй като тряб вало да пазят да не угасне огънят в огнището и да посрещнат ко ледарите. Техните песни еквали в полунощ и огласяли селото със звучните си мелодии.Коледарите били само млади момци, ергени, водени от един по-възрастен. За тази вечер те се приготвяли много преди праз ника, тъй като трябвало да разучат предварително песните. Коледа рите изпълнявали специални песни посветени на всеки член на семейството.
Коледарските песни са едни от най-добрите образци на бъл гарския фолклор. В тях се възпяват и славят добрите и работни стопани, хубостта на момите, юначеството на момците, грижовността на майките.
Коледарите били посрещани като скъпи гости във всеки дом. Поздравявали ги с "добре дошли" и ги дарявали със специялно при готвения "вит кравай", зясипвали ги с жито, за да има плодородие през идващата година, давали им от всичко, което имало за ядене в къщата. А те се отблагодарявали за гостоприемството с песни и благословии.
Сурваки
В народия календар Нова година /1 януари/ е известна като Сурваки или Васильовден. Някога този ден се считал за един от най-големите семейни празници. Вечерта срещу Нова година око ло трапезата се събирали само най-близки роднини, т.е. семейство то - баща, деца, внуци, снахи. За тази вечеря стопанката на дома подреждала грижливо софрата с точно определени ястия. Върху пъстротъканата покривка слагали свинска глава и пача, орехи, чесън, кромид лук, мед, вино, ракия.
Сурвачка
Централно място на трапезата заемала погачата. В тази питка се поставяла сребърна пара. След като се прикади трапезата от стопанина на дома, питата се раз чупва на толкова парчета, колкото са членовете на семейството. После гледали на кого ще се падне парата, за да видят кой ще е късметлията. Стопанинът на дома откупвал парата от него и я носел в кисията си до следващата Нова година. Освен погача на новогодишната трапеза имало винаги и баница с късмети.
Тази вечер всичко, което било сложено на масата трябвало да се изяде, за да не сметнат духовете, които витаели наоколо, че в къщата има нещо излишно". Само момите запазвали по едно късче от новогодишната баница, за да го сложат под възглавница та. Смятало се, че когото сънуват тази нощ, за него ще се омъжат през следавщата година.Един от най-веселите обичаи, определили името на празника, е сурвакането. Сурвакарите били 15-16 годишни момчета, които в нощта срещу Васильовден чакали да мине "глуха доба" и щом пропее ели първи петли тръгвали по къщите на селото. Всяко момче носело по едно дряново клонче, украсено от него с пъстроцветни или са мо с червени конци, кравайчета, пуканки, червени чушки. Сурвакари те посещавали всеки дом в селото, като шибали здраво със сурвак ниците наред млади и стари изричайки благословия за здраве и плодородие:
Сурва, сурва година, весела година!
Голям клас на нива,
червена ябълка в градина,
Живо здраво до година до година до амина!
Вярвало се, че живителната сила на дряна, който първи цъфти през годината, ще даде живот и здраве на сурваканите. Затова сурвакарите удряли най-силно старите хора. В някои краища на България по Нова година из селата ходели мъже, които пожелавали здраве, щастие и плодоро дие на хората и изпълнявали различни забавни игри със символичен смисъл.
Някога празнуването на Сурваки продължавало два дни. Накрая на този весел празник хората се събирали на площада в селото и под звучните извивки на гайдите и равномерните уда ри на тъпаните играели до късно вечерта бурни хора, изпълващи сърцата им с радост и надежда за бъдещето.
Мръсни дни
Мръсни дни, погани дни, караконджолови дни - това са част от названията, с които народът нарича периода от Бъдни вечер до Водици, 6 януари. Народното вярване утвърждава, че през тези дни от незнайни места идват различни зли сили, като вампири, таласъми, караконджоли, за да пакостят на хората. Най-опасен сред тях бил караконджо, митично същество, което според представите при личало на кон с човешка глава, четири крака и криле. Караконджо се явявал пред хората само през мръсните дни. Той можел да се превръща ту на куче, ту на котка, а също и на черен човек.
Според вярването караконджо живее в дълбоки пещери, запустели къщи, край воденици и по стари дървета. Тези свои обиталища той напускал на Бъдни вечер, още щом се прикади трапезата, за да броди по гътищата и улиците в потайна доба - от полунощ до първи петли. Вярвало се, че той дебне укъснялите пътници по друмищата, хвърля им се на гърба, възсяда ги и ги мъчи. завлича ги в дъбоки пропас ти или ги дави във ъирове. Ето зощо през поганите дни не трябвало да се излиза нощем. Зa запазени от тяхното зловредно влияние се считали само коледарите.
През тези дванадесет дни не се прави помен, не се ходи по седенки, не се правят годежи, не се вдигат сватби. За да се предпазят от злите питични същества зашивали в дрехите си чесън. Друго средство за пропъждане на злите сили според вярването би ло огъня. Ето защо през мръсните дни огънят в огнището се под държал непрекъснато разпален, тъй като се считало, че той притежава вълшебната сила да пропъжда надалеч вилнеещите зли духове. Във връза с вярването в магическата сила на огъня в някои селища на страната вечерта срещу Сурваки на площада в селото палели голям огън, който горял три дни и три нощи. Вярвало се, че всеки трябва да притури дърво към този огън, за да е здрав през годината и да е тя богата и плодородна. Вероятно обичаите, свърза ни с огъня през мръсните дни са един вид слънчева магия, имаща за цел да подсили неговата светлина, за да се съживи отново при родата за нов живот.
През мръсните дни се спазвали различии забрани, които според поверието трябвало да предпазят хората от различни злини и болести. Така през тези дни женито не предели, не тъчели, не миели, не чистсли, не се къпели за да не заболеят от различни болести. Тези забрани били свързани с вярването, че през този период во дата още не е кръстена и затова е опасна. Ето защо когато къпе ли доте, слагали във водата въглен, за да я пречистят чрез огън.
Ако през периода от Бъдни вечер до Водици се родяло дете веднага го "лекували", за да не се превърне в караконджо или да го залюби змей когато порасне. "Лекуването" ставало от три жени, които се качвали на комина на къщата и там за един ден из придали прежда и изтъкавали платно, от което ушивали на детето риза, с която го обличали.
Прогонването на караконджоловите дни ставало на празника Водокръсти /5 януари/. Тогава по къщите обикалял свещенник и ръ сел с босилкова китка. Заедно с него по селото ходели "старци" с маскирани лица, които правели различни смехории и изричали бла гословии. Според представите на нашия народ карнавалните игри, в които участвували само мъже, имали силята да пропъждат надалеч злите сили. Минел ли овещенника и старците на този ден, считало се че нечистите духове са прогонени надалеч.
Обичаите и представите за мръсните дни имат твърде арха-ична основа. Според изследователите на народната култура тези дни са свързани с митологичните представи на народа за преходните периоди. В случая отминаването на есента и идването на зимата. Според вярването на много народи през тези дни космическия ред се нарушава и затова на земята идват различни зли сили. Като време на преход се считало, че това е най-подходящия момент за гадания, предсказания и магии, за плодородие, успешна женитба, за здраве и благоденствие през идваща година. Обичаите и обреди те, свързани с този период, в който влизат и едни от най-големи те народни празници Коледа и Сурваки, показват още веднъж колко далеч е стоял мирогледа на народа от християнската религия.
Бабинден
Някога бабите, жените, които помагали при раждането, били дълбоко уважавани от народа. И така било редно според народни те представи за морал. Та нали бабата била тази, която през дъл гите часове на раждането бдяла над родилката и се грижела за спасението на майката и детето. Тя била тази, която с билки и баяния поемала грижата да ги запази от вредните влияния на лехусите - зли същества, които според вярването обикаляли около майката и детето до 40-тия ден от раждането. Бабата стояла и през ноща но третия ден след раждането, за да посрещне орисни ците. Тя нареждала специалната трапеза подготвена за тях и следяла на нея да има всичко необходимо, за да бъдат доволни и ве сели, тези които определяли съдбата. Бабата лекувала и всич ки детски болести, които се появявали в първите месеци след раждането.
В чест на бабите нашият народ устроил празник - Бабин ден /8 януари/, В него някои учени виждат далечни реминисценции от култа към богинята на плодородието - Богинята майка, почита на преди хилядолетия по нашите земи. На този ден младите майки ставали в ранни зори, за да отидат и полеят на бабата.Всяка гледала да стигне първа при нея, тъй като се вярвало, че на майката, която първа полее на ба бата да си умие ръцете, децата ще бъдат живи и здрави през го дината.
При бабата обикновено се ходело, докато детето е още пе леначе, но в някои области жените тачели бабата докато е жива, а след смъртта и на празникас ходели на гроба й.
Според обичая бабата отивала този ден при своите "бабин чета" - децата, които е израждала през годината. Окъпвала пеле начетата, измивала очите на майките и пръскала момите с вода против уроки. В някои краища, бабата връзвала на децата мартенич ки от усукан червен конец, за да са здрави и да ги пази от зли очи. След като обиколяла децата, бабата се връщала в дома си, за да се приготви за гощавката. На този ден тя посрещала гости само жени, на които е помагала при раждане. Гостенките й носели в дар ризи,чорапи, кърпи, а също варена кокошка, пита и вино. Половината от донесената храна се отделяла за бабата, а другата по ловина се слагала на общата трапеза. Бабата също приготвяла го лям обяд, като за сватба. На празника обикновено присъствувал га дулар или гайдар. Това бил единственият мъж, който имал право да участвува в това тържество. На трапезата жените пеели весели песни и си подмятали "пиперлии" шеги. Късно след обед, когато веселбата била в разгара си, всички излизали на двора. Там към тях се присъединявали и мъжете. Тогава качвали бабата на коле сар, двуколка, която теглели четире мъже и се отправяли към ре ката, където се извършвало обредно къпане на бабата. Обикновено къпането било символично - пръскали я с вода или изливали мен че на главата й, но имало случаи, когато наистина я окъпвали в реката. Веселбата обикновено завършвала с общо хоро на площада в селото, като в него взимали участие и бабите, накичени с даро вете, които са получили.
Празникът Бабинден е намерил място и в съвременния ни живот. въпреки че времето на бабите отдавна е отминало. Днес тях ното място е заето от висококвалифицирани лекари, акушери и сестри. Признателността си към тях по стар български обичай на шият народ изразява в Деня на родилната помощ, който е сменил древния празник.То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
-
Радвам се,че са ви харесали моите писания-твърде необичайни за мен признавам си.В интерес на истината освен Военната История живо се увличам и по Етнография.Сега продължавам с:
ПРОЛЕТНИ ПРАЗНИЦИ
Пробуждането на природата за нов живот вдъхвало у древни те обитатели на нашите земи надеждата за богат урожай и щастие през идващата пролет. Но заедно с нея идвал и страха от капризите на времето и превратностите на човешката cъдбa. Cпopед митологичните представи на българския народ заедно с възкръсването на природата от зимните си леговища през пролетта излизат зли и враждебни на човека същества, като змейове и змеици, вили и самодиви, змии и гущери. Ето защо най-характерно за българските пролетни празници са различните обреди и магически действия, които трябвало да подпомогнат растежа в природата, за да има богата реколта през лятото, да предпазят хората от болести и зловредното влияние на митичните същества, да предотвратят природните бедствия и да осигурят на младите щастлива женитба и семеен живот.
Трифон Зарезан
Първият празник, с който народът посреща новата аграрна година е "Трифон Зарезан" /1 февруари/, денят на лозарите и винари те. По същество този празник е израз на любовта на народа и желанието му чрез различни магически практики да предотврати различните природни бедствия, които заллашват рекол тата от грозде и да осигурят плодородие през идващата есен. Ето защо всички обичаи, свързани с този ден се въртят около лозето и виното.
В ранна утрин, преди изгрев, всяка стопанка ставала, за да омеси пресна погача, която отгоре нашарвала със символимчни изображеия и заклинателни знаци, които трябвало да осигурят богат урожай. Освен пита стопанката приготвяла и печена кокошка пълнена с ориз и напълвала една бъклица с вино.
И докато слънцето още сънливо наднича към земята, жадна за неговите топли лъчи, от всяка къща в лозарските райони на Бьлгария, излизали нагиздени селяни с пълни бъклици, преметнали торби с храна на рамо. Сред смях и закачки мъжете поемали дружно към лозята, за да извършат там различни обреди, които трябвало да обезпечат добра реколта.
При лозята се разделляи, за да отиде всеки в своето лозе. Там стопанинът заставал пред една от най-плодородните лози, прекръствал се три пъти с лице към слънцето и пристъпяли бавно, като древен жрец, започвал обредното зарязванве. Първото зарязване на лозите ставало винаги с косер, специален лозарски инструмент. Отрязвали се обикновено три пръчки и след това местата им се заливала с вино. Бликнел ли сок от отрязаните места, считало се, че светецът е чул молбата на лозаря и през есента ще има урожай. 0т отрязаните пръчки се свивал венец, с който стопанинът на лозето закичвал калпака си.
След този ритуал, лозарите се събирали заедно около бога то наредена обща тралеза, отрупана с печени пилета, топли пити и вино, за да изберат "цар на лозята", или "Трифон". 0бикновено за "цар" се избирал най-добрия стопанин, получил най-богата рекол та през изминалата година, и чието вино според всеобщото мнение било най-доброто. Царят, наричан също Трифон се избирал за ед на година и бил задължен заради оказаната му чест да даде гощавка на цялото село. Подканяни от него всички надигали бъклицата и празникът залочвал.
Развоселени от хубавото вино и радостни от това първо тържество сред природата, селяните грабвали царят на ръце и с песни потегляли към селото. В някои краища качвали Царя на колесар който теглели съселяните му. Така може би той трябвало да прилича на древния тракийски бог Дионисий, съпроводен от своите сатири и нимфи.
С възгласи и викове, веселата група пристигала в селото, за да спре там пред всеки дом, да опита от виното на всеки стопанин, да благослови със здраве, щастие и благоденствие вся ко семейство. След като обходели всички къщи лозарите, водени от Царя спирали в неговия дом. Сред двора на богато наредената тра пеза започвал празника, в който взимало участие цялото село. В чест на св. Трифон, покровителя на лозята, Царят колел за курбан теле или овен.
До късно в зимната нощ ехтели весели песни, играели се буйни хора, леело се руйно вино. На този ден всеки трябвало за дължително да пие вино, за да има богата реколта на есен.
Специфичните обичаи, свързани с празнуването на Трифон Зарезан дават основание да се счита, че основата на празника са се крие в древния култ към тракийския бог Сабазий или както е известен от девногръцката митология - Дионисий. В древността Дионисий се почитал като покровител на виното, веселието и лозята Считало се, че там където е минал той, хората се се научили да отглеждат лози и да правят вино. В негова чест се празнували тъй нар. Дионисиади, за които било характерно буйните игри и веселие сред природата. Този празник е влязал в системата от празници на нашия народ вероятно като наследство от траките и благодарение на традицията се е запазил и до днес, като Ден на лозаря.
Сирни заговезни
Някога един от най-очакваните празници в края на зимата бил Сирни Заговезни. Той се чества винаги в неделята, седем седмици преди великден и по своеобразен начин отбелязва започването на пролетта.
Един от най разпространените обичаи, свързани с този празник са огньовете. Те се палели по височините около селата и градовете в цялата страна. Някъде кладели огньовете по махали, другаде правели един общ огън. Огньовете издигали на високо, защото се вярвало че докъдето стигне светлината им, до там през лятото няма да пада градушка.
Около сирнишките огньове се събирало мало и голямо. Край огъня всички в селото се "прощавали" един с друг, т.е. извинявали се. Така се заличавали дребните обиди и старите свади и се поддържал задружния и сговорен живот в селския колектив.
Друг обичай свързан със Сирни Заговезни е прескачането на огъня за здраве. На тези огньове момците се надскачали, защото се вярвало, че който скочи най-високо, той ще се ожени най-рано наесен.
В някои краища на България на Сирница момците хвърляли огнени стрели, направени от дърво, които се изстрелвали чрез специални приспособления. Стрелите се мятат от върховете около селото, като трябвало да паднат точно в двора за който са насочени. Затова момците започват да се упражняват в стрелба още от Атанасов ден /18 януари/. Всяка стрела, която изпращал момъкът е наречена на някого - на майка, на баща, на любима. По дворовете с котли пълно с вода ги очаквали най-вече девойките, защото те или знак за любов. Момите събирали изпратените им стрели и ги броели. Смятало се че която мома избере най-много стрели, тя е най-хубава и желана в селото.
Вечерта на празника всички се събирали на тържествената трапеза. На нея присъствали само най-близки роднини. На масата се слагали само постни храни. След вечеря започвал обичая наречен хамкане. На таванската греда се връзвал дълъг червен конец, на който се завръзва яйце, сирене, а в по-ново време - бяла халва. Конецът се залюлява силно и наобиколилите го се мъчели само с уста да отхапят парченца от тях.
Считало се че който успее да откъсне късче от яйцето или сиренето, ще е здрав през лятото. Остатъка от яйцето или сиренето се скатавали и пазели за цяр през цялата година. С тях лекували детски болести.
Този ден обикновено завършвал с буйно и весело хоро, на което се залавяли млади и стари. Веселото настроение, което се създавало на Сирни Заговезни продължавало на другия ден с кукерските игри.
Кукерските игри са едни от най-интересните и живописни български обичаи, в които има елемент на драматично действие. Участващите в този карнавал са маскирани млади мъже и ергени, които в понеделник след Сирни Заговезни се събирали на селския площад, огласяли селото с шумните си подвиквания и закачки. Кукерската дружина представлявала различни персонажи. Начело стоял главния кукер, облечен с козя или овча кожа, обърната с козината навън. На кръста си всички кукери носели колан с накачени по него звънци, които издавали оглушителен шум по време на бурните обредни танци. Обикновено лицето на кукерите било покрито с маски. Кукерските маски, които са едни от най-добрите образци на народното изкуство, са изработени от дърво. Отгоре се украсявалис разноцветни бои и шарени конци изписващи различни орнаменти, имащи магическа символика. Освен това върху маските се лепели парчета от огледала, пайти, пера и друга украса, която има придавала голяма колоритност. За най-старинни по произход се смятали маските изобразяващи овен, козел или друго животно. Тази маска обикновено се носела от главния кукер. Другите действащи лица в обреда били "бабата", маска представляваща жената на главния кукер и "царя". "Бабата" се обличала в парцалива местна носия и се подпирала на патерица. В ръцете си носела увито в парцали дървено дете.
Основният атрибут на кукерите бил пометът за почистване на пеща. Това е дълъг прът с парцал накрая, с който те гонели и удряли насъбраните зрители. Освен помет, главния кукер носел и дървен, обагрен в червено фалос, с който докосвал по време на обреда бездетни жени "за плодородие".
На селския площад кукерите разигравали сцената на символично отвличане на "бабата" и детето и убииството на главния кукер, който след това бил съживяван от жена си. От площада кукерите се отправяли на обиколка из къщите на селото, като се отбивали във всеки дом, където ги дарявали с храна. Вярвало се че кукерите носят плодородие и прогонват надалеч злите сили. След като обходели селото, кукерите се събиралиотново на площада, където се извършвала ритуална оран и сеитба. Главното действащо лице в този обряд бил "царя". За цар се избирал най-личния стопанин на селото, който имал първа рожба мъжко дете или близнаци, "за да е плодородна годината". В чест на царя на площава се слагала тържествена трапеза, от която той хапвал по малко. След това започвало обредното забраване. В ралото се впрягали двама кукери, които изоравали три бразди, които царят засявал. Докато пръскал семената той изричал различни магически формули и заклинания, които трябвало да осигурят плодородие. Когато свършел сеитбата, царят бил нападан внезапно от кукерите и символично убиван, след което възкръсвал. След този ритуал започвало бурно веселие, в което взимали участие всички, както кукерите, така и зрителите. То продължавало до късно през нощта.
Предполага се че кукерските игри са свързани със запазен до късно древен култ, вероятно към тракийския бог Дионисий, който олицетворявал природните сили и бил свързан с плодородието на земята.То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
Comment
-
ЛЕТНИ И ЕСЕННИ ПРАЗНИЦИ
По своята същност повечето от обичаите и обредите разкриват вечната борба на човека с природата и безсилието му пред нея. Безсилие, което поддържа вярата че всички бедствия са дело на зли сили, които подобно на хората биха могли да се умилостивят, уплашат или заклеймят. Тази вечна борба между човека и природата е намерила най-силен израз в летните обичаи, които започват някъде около края на май. Това било времето на надеждата за плодородие, но и времето на най-голям страх пред жестоките игри на природата. Това е сезона през който житото се пълни със зърно, плодовете се наливат със сладък сок и селянина очаква награда за своя труд. Но често пъти пада градушка, която унищожава голяма част от реколтата, настъпва продължителна суша, която обрича хората на глад или пожари изгарят снопите, а с това и непосилният целогодишен труд на земеделеца. Магическите обреди, извършвани през лятото трябвало да предпазят реколтата от пагубните природни стихии като град, суша, пожар, от магьосници житомамници, коит обирали плодородието по нивите и да осигурят успешно прибиране на реколтата. Наесен народът отдавал почит на всички онези сили, които са помогнали за богатия урожай, най-вече мъртвите прадеди, като се стреми да измоли тяхното благоразположение и през идващата година.
Герман
Обичаят Герман се изпълнява по време на продължителни засушавания. Разпространен бил главно в Северна България, в селищата между Дунав и Стара планина, където е просъществувал до около 20те години на 20ти век. Обичаят носи името си от куклата, направена от вода и кал, около която се съсредоточава цялото обредно действие. Куклата Герман се прави от млади момичета.
Тя има добре оформени от кал тяло, ръце крака и подчертан фалос, определящ пола й. За очи се слагали царевични или житни зърна. На главата поставяли непременно шапчица от черупка на червено великденско яйце. Ръцете на куклата се кръстосвали като на мъртвец. В някои селища, в корема на Герман слагали жаба, тъй като според вярването, като се убие жаба, ще завали дъжд. Изработването на куклата от кал и вода не е случайно. Според народните представи, пръстта и водата са източници на плодородието. С тази цел вероятно се поставяли и житните и царевичните зърна, които в случая символизират възкръсващата природа.
След като изваели куклата, тя се поставяла в специално скован ковчег, покривала се с покров и се обграждала от всички страни със свежи цветя и зеленина. Така подготвен, като истински мъртвец, Герман се оплаквал.
Според българската традиция неоплакан покойник не може да се погребе. За да оплачат Герман, се събирали жените от цялото село. Оплакването се сътояло от жаловито нареждане проточено като песен:
Мамин Герман, мамин хубавец!
Умря мамин Герман, умря от суша за киша!
Преди да се погребе, Герман трябвало да бъде опят. До Освобождението на България /1878г./ опяването се извършвало от свещенника на селото. След това обаче свещенниците отказали да участват в обичая, тъй като не влизал в християнския календар. Поради това, жените само опявали куклата.
Погребалната процесия тръгвала тържествено от дома, където Герман е оплакан и опят и като минавал надлъж и нашир селото, отивала до реката, където се извършвало погребението в предварително изкопан гроб.
След погребението всички участници в него се връщали отново в същата къща, където имало трапеза "За бог да прости".
Произходът на обичая Герман не е напълно изяснен, но повечето изследователи считат, че е свързан с древнотракийското наследство. Предполага се че има връзка с източните и древни вярвания за умиращия и прероден бог, които били разпространени сред Траките.
Еньовден
Еньовден /24 юни/ е празник свързан със слънчевото слънцестоене. Вярвало се че билките събрани вечерта на Еньовден имали най-силен лечебен ефект, така че билкарките и магьосниците обикаляли гори и поляни през тази нощ за да събират билки. Вярвало се че болестите по света били седемдесет и седем и половина и че имало лек за всички 77 от тях, но не и за последната половина. Жените беряли известните им билки като затваряли очи и откъсвали билката с милитва да лекуват нелечимата болест.
Тъй-наречените магьосници също излизали в тази нощ и взимали плодородието от нивите на хората и го пренасяли в своята, или йрадяли плодородието на селото и го давали на друго. Ограбена нива се познавала по дългите и празни бразди.
Други европейски народи имат подобни вярвания, свързани със слънцестоенето, но вярването за откраднатото плодородие е типично славянско.
Еньова булка
На 23 юни, всички моми от селото правели китки и връзвали пръстена си за тях за да ги разпознават. След това се събирали в някоя къща и пускали китките в меден котел пълен с вода, който се оставял през ноща под звездите, защото се вярвало че звездите знаят съдбата на всеки човек.
На другия ден момите се събирали отново, като вземали със себе си едно 5-6 годишно момиченце и го обличали в сватбени дрехи. Това момиче се наричално Еньова буля, т.е. слънчова невеста. С привързани очи детето вадело една по една китките от водата. През това време девойките изричали гатанки с хумористичен отенък. В тях се определяла професията или имотното състояние на бъдещия съпруг на момата, чиято била китката. Така някога девойките гадаели каква ще бъде бъдещата им съдба. Интересен е факта, че някога в древния Рим, 24 юни се чествал като ден на Фортуна, богинята на съдбата. Тогава при нейния храм се извършвали гадания, в които главно действащо лице било малко момиченце.
Обичаите и обредите, свързани с Еньовден се изпълнявали в България до около началото на 20ти век. В тях днес се откриват следи от древни вярвания и представи, свързани с мирогледа на различните народи, участвали в генезиса на българския етнос.
Жетварски обичаи
Жътвата е върховен момент в живота на българския селянин. Още от деня на първото засяване неговите мисли в празник и делник били насочени към тези горещи летни дни, когато идва време да прибере плодовете от своя целогодишен труд.
За първия ден на жътвата всички се пременявали като за празник - с нови дрехи, а младите момичета и невестите затъквали китки зад ухото си. Народът вярвал, че жътвата трябва да се почне на "хубав ден" - понеделник или сряда, за да е богат урожая и да върви бързо работата. В някои краища зажънването ставало на нов месец за да спори.
Пеперуда, Кърджалийско
На много места в България бил разпространен обичай, свързан с изправянето на първия сноп. Някъде този сноп се връзвал с червен конец. Докато го изправяли жътварите пъшкали и викали: "Айде тая година едва те дигаме, ама догодина хич да не можем да те дигнем". Така те изказвали благопожеланията си за още по-богата реколта през следващото лято.
През първия ден на жътвата работата трябвало да свърши още по светло. Когато си тръгвали от нивата, жътварите оставяли на нея две ракойки, сложени на кръст. Това се казвало "вечеря на нивата". По този начин селянинът изказвал благодарността си къ щедрата природа и към житния дух, който според вярването пазел плодородието по нивята.
По време на жътвата гледали да открият стръковете, които са "брадясали", т.е. тези класове, които имат по 2-3 класа на едно. Този стрък се наричал "цар на нивата". Вярвало се че царят носи плодородието на цялата нива и затова някъде го отнасяли тържествено в дома на стопанина, като го оставяли в хамбара. Другаде около царя се оставяли по няколко стръка, които се ожънвали последни и от тях сплитали т.нар. "брада на нивата". Тя се прави от нарочно оставените най-хубави класове около "царя на нивата". Брадата представлява обикновено сплетени като женска плитка житни класове. Обикновено я сплитала най-младата жетварка, която я връзвала с червен конец или мартеница (червен и бял конец). В някои райони оставяли брадата на нивата, като я закопавали. Оставената непожъната брада според народното тълкуване бил делът на нивата от урожая. Затова някъде я наричали "нивина" или "нивин късмет". Другаде отнасяли "брадата" в къщатата на стопанина на нивата, кота я поставяли под иконата или в хамбара.
От брадата отронвали зърна, които слагали при житото за първа сеитба и при зърната за бъднивечерската трапеза. Обичаите свързани с последните житни класове се срещат не само при българите, но и при почти всички европейски народи.
Смята се че вероятно имат индо-европейски произход и са свързани с твърде архаичен период от човешката история. Християнството заличава езическите представи и насочва вярата към силата на бога и светците, но не успява да заличи вярата в магическото въздействие върху природните сили.
Илинден
Един от големите празници за българския народ бил Илинден, 20 юли. Според вярвянето някога светът бил разделен между четирима светии. При тази подялба на св. Иван се паднало "кумството и богомилството", на св. Никола "по море да ходи, гепии да крепи", на св. Петър - "ключовете от райските градини", а на св. Илия - "летните гръмотевици и светкавици".
В представите на народа, св. Илия, наречен още Гръмовник се разхожда по небето със златна колесница, теглена от коне, от чиито ноздри излизат пламъци. От нея той изпраща огнени стрели срещу ламите и змейовете, които ядат житото. Тези стрели хората виждали като светкавици. Ето защо на празника на св. Илия се тачи главно срещу пожари. По това време на годината жътвата в България е в разгара си и затова страхът от огъня, който би могъл да унищожи урожая е много голям. Затова този ден е свързан с редица забрани, които се спазвали много строго. На Илинден никой не излизал на работа на полето, за да не предизвика гнева на стрелеца и той да не изпрати огнен дъжд, който да унищожи целогодишния труд на хората, обричайки ги на глад.
В представите на нашия народ за св. Илия учените откриват много черти, характерни за древните индоевропейски богове на светкавиците и гръмотевиците. Във вярванията на българите за светеца се откриват елементи, които го свързват главно с представите на траките за Зевс. Така например в тракийското изкуство Зевс винаги е представен с колесница, теглена от буйни коне. Вероятно образът на на св. Илия притежава и много черти на Перун, древнославянския бог на гръмотевиците.
Успение Богородично
Успение Богородично се празнува на 15ти август. Той е един от най-големите християнски празници, но редица от обичаите свързани с този ден говрят че има предхристиянска основа. Народното вярване утвърждава, че Богородица е покровителка на майките и майчинството. Затова на повечето места в България този празник се счита за женски и се тачи главно от жените. В ранна утрин на Голяма Богородица, стопанката на всеки дом става още преди изгрев слънце, за да опече пресна погача, замесена от първото брашно, смляно след прибирането на новата реколта. Облечени в най-хубавите си премени жените отивали на църква, за да осветят там плодовете на земята. Освен пита в църквата се носели и първите узрели дини, пъпеши, грозде, първия изваден за годината мед.
След като бъдат осветени, жените раздавали от тези плодове на роднинир съседи и случайни пътници "за здраве на живите и в памет на починалите". Считало се че от тозе ден нататък може да се яде от всички тези плодове. На много места освен споменатите храни освещавали и млечни продукти като сирене, масло, кашкавал. Тези обичаи ни разкриват далечната връзка на Богородица с култа към богинята на земята и плодородието, почитана по нашите земи от дълбока древност. Първите узрели плодове трябвало да се раздадат в нейна чест, защото се вярвало че когато се "раздаде" земята ще се отблагодари щедро с нови, още по-богати дарове през идващата година. В това раздаване се откриват и следи от култа към мъртвите прадеди, които също трябвало да бъдат почетени, заради тяхната благосклонност към потомците си.
На Богородица млади майки и бременни жени носели в църква ризи, кърпи, чорапи, престилки и други дарове, за да покровителствува тя малките деца и родилките. Този обичай също разкрива връзката на празника с древната Богиня майка, покровителка на майчинството и плодородието с Богородица. На този ден семействата, които имали болно дете принасяли курбан на светата майка. С кръвта на закланото животно майките мажели на кръст челото на децата за здраве.
Оброк
Празникът на Богородица може да се счита като един от празниците на урожая в България. Затова на този ден на много места се правел общоселски курбан и трапеза. Вечерта на селското хорище навсякъде в страната се извивали буйни и весели хора. В тях участвали стари и млади. Хорото водел този, който е получил най-богата реколта през годинатар т.е. най-работливия стопанин.
Симеоновден
Още от дълбока древност основният поминък на населението по нашите земи било земеделието. Това определя и важното място на аграрните обичаи в българския народен календар. За това каква голяма роля е играла сеитбата в живота на нашия народ говори факта, че Симеоновден /1ви септември/, когато в голяма част от страната започва сеитба, се нарича Нова Година. Денят на първото засяване се счита от българина за един от най-големите празници. Още в ранни зори, далеч преди изгрев цялата къща била на крак. Първа грижа на стопанката била да замеси и опече обредна погача. И докато тя приготвяла хляба, стопанинът заколвал курбана на нивата. Това било обикновено петел или кокошка. Перата на птицата се запазвали, за да ги зарови сеяча в края на първата изорана бразда. В нея се заравяли и костите от курбана.
Особено внимание се отделяло през този ден на семето за посев. То се подбирало още по време на вършитба от снопите с най-едрите зърна. В чувала със семето се слагало червено великденско яйце, орехи, лук, вързан с червен конец и гребен или четка. Орехите се слагали "за да са едри зърната като орехи", четката и гребена - "за да е гъсто житото", лукът за да предпазва от болести и магии плодородието, затова го заравяли в нивата. Зърното се смесвало и с пепел от бъднивечерския огън, тъй като вярвали че огъня пропъжда надалеч всички зли сили.
В чиста торба стопанката слагала погачата, лук, петелът курбан и бъклица вино. Преди да тръгне сеяча за нивата, съпругата му го закичвала с китка цвете и плисвала пред колата менче с вода "за да е богата и плодородна годината".
"Добро утро, ниво" - казвал сеяча пристигайки на нея. Там той трябвало да стигне точно преди изгрев слънце, колкото да изоре първата бразда и да я засее. След като изорял браздата, сеячът изваждал донесената храна и прекръствайки се се покланял три пъти на изгряващото слънце, след това счупвал върху палещника погачата и я разделял на четири. Първото парче наричал на земята и слънцето, затова го закопавал в браздата. Второто - надробявал на птиците, "за да са сити и да не кълват зърната за посев".
Третото давал на воловетe - най-верните помощници на земеделеца. Последното парче от погачата оставял за себе си. От виното орачът поливал по няколко капки върху воловете, отпивал колкото може и останалото изливал в земята. В нея закопавал и червеното великденско яйце, за да пази плодородието по нивите.
След като свършел всичкото семе, сеяча се връщал морен, но доволен у дома си, където тази вечер го чакалатържествена трапеза, на която било сложено всичко, което земята е родила през годината - пресна пита, варено жито, дини, ябълки, грозде, круши, сливи и за курбан - печено агне.
Вълчи празници
Вълчите празници се тачели 3, 7 или 9 дни. Първият ден от тях бил 11 ноември, св. Мина, за когото се вярвало, че е господар на вълците. "Той ги пуска, той ги прибира" казвал народа. Празниците устройвани в чест на вълците са свързани главно със спазването на различни забрани, имачи за цел да осигурят защита на хората и домашните животни от техните нападения. По това време жените не похващали вълна, не плетели, не тъчели, не кроели, не шиели, не предели. Вярвало се че вълците нападат само хората, облечени с дрехи работени през тези дни. По време на вълчите празници завръвали здраво ножиците и ги качвали на високо за да не ги отвори някой. Тази магия се правела, за да не могат вълците да си отворят устата.
Според народното вярване, най-лош е последния ден от тези празници, тъй като се тази в чест на куц вълк. Забраните на този ден се спазват най-строго. В една приказка се разказва, че някога Господ дал време на вълците да ядат. Всички се втурнали да ядат кой каквото свари, и скоро всички били сити, с изключение на един куц вълк, който не пристигнал на време. Като не намерил какво да яде, той спрял под едно крушово дърво, на което стоял мъж и берял круши. "Късмет си ми, затова ще те изям!" казал вълкът. Мъжът отвърнал "Не съм овца, нито вол, нито кон. Нека попитаме Господ какво ще отсъди." След като всеки казал своята история, Господ казал: "Наистина, каквото си намерил, твое е," и вълкът изял човека.
В някои райони се вярвало че този вълк носи късмет. Децата, момчета и момичета се наричали Вълчо, Вълкана, Вълко, за да бъдат здрави и силни. На някои места се вярвало, че ако вълк влезе в стадото и открадне овца, без да бъде забелязан от овчаря, това предвещавало много агнета напролет и много мляко през лятото.
Според изследователи, митологичното понятие за вълка е остатък от прабългарите, при които вълкът имал основно място като тотем. Знамената на племената имали избродирана вълча глава. Владиката на Кремона, твърди че след приемане на християнството, Българите продължили да тачат вълкът като тотем и се твърдяло че синът на цар Симеон - Боян Магесник, можел да се превръща във вълк. Археологически разкопки, направени в прабългарски селища северно от река Дунав също показват култа към вълка. Намерени са множество амулети във формата на вълча глава, носени за предпазване от зли сили.
Оскъдността на историческите сведения по отношение на религията на прабългарите е пречка да се направят категорични изводи в това отношение, но твърде възможно е Вълчите празници да са далечна реминисценция на един забравен култ към вълка.
Българските календарни празници, обичаи и обреди разкриват сложните етнокултурни процеси, съпътсвуващи тяхното развитие. Днес старите магически обряди и лежащите в тяхната основа стопански мотиви са забравени. В последните години в България се наблюдава едно обръщане към старите народни обичаи и тяхното преосмисляне. В съвременната епоха те вече не се честват в семеен кръг, а стават обект на представления на художествената самодейност, акто се разиграват на многобройните фестивали и събори на народното творчество, където се демонстрират съкровищата на българското народно изкуство. Такива събори са Пирин пее, Рожденския събор в Родопите, националният събор на народното творчество в Копривщица и много други.То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
Comment
-
Знаете ли, страшно се радвам че излязох от страната за известно време. Така имах възможност да се запозная с чужди култури в някаква степен, което пък ме накара да се заинтересувам повече от нашата собствена култура. Нали знаете приказката, човек най оценява нещо когато го загуби. Е, аз не може да се каже че съм го загубил, но временно съм далече от всичко и определено сега много повече ценя Българските традиции отколкото преди. Живот и здраве ще се прибера за постоянно след най-много 3-4 години, но вече с доста по-ясно национално самосъзнание.albireo написа...в този форум... основно е пълно с теоретици, прогнили интелигенти и просто кръчмаро-кибици...
Comment
-
КОЛЕДА В БЪЛГАРСКИЯ НАРОДЕН КАЛЕНДАР
СПОМЕН ОТ "ЗЛАТНИЯ ВЕК" И ДВУЛИКИЯ ЯНУС. Коледа е най-таченият семеен празник у българите. Наследили сме го от античната традиция на Балканите. През 680 г. в Константинопол поредният църковен събор забранил "така наречените календи" заради неприкритото им езичество, но в пределите на младата българска държава, образувана година по-късно, те не били преследвани, затова сред балканските народи ние сме съхранили най-много обреди и песни по Коледа.
През Античността римляни и гърци (а навярно и траки) отбелязвали свършването на старата година и началото на новата с продължителни празници, посветени на бога Кронос (Сатурн). Времето на бог Кронос се мислело за "златен век" на човечеството, когато всичко било в изобилие и нямало бедни и богати, а припомнянето на изгубения рай ставало чрез богати трапези, на които роби и господари сменяли местата си и господарите прислужвали на своите роби. Избирали и карнавален "цар на крониите", когото после развенчавали и "убивали". Приликата между смъртта на "царя на крониите" и "страстите господни" на кръста според църквата била дяволско злоумишление, затова крониите били забранени. Средновековното българско общество имало сравнително вярна и пълна представа за "бесовствата" през крониите от Житието на свети Дазий, живял по времето на император Максимилиян в Силистра.
От пети век насам крониите във Византия били изместени от януарските календи. С думата "календи" в Рим отбелязвали началото на всеки месец, а корените на януарските календи са в култа към Янус, бог на небесния свод, своеобразен портиер, който отваря и затваря вратите на слънцето, покровител на входа и изхода, затова бил изобразяван с две лица. Известност добили и брумалиите, най-късите дни в годината (24 и 25 декември); празнували ги нощем, а селските жители заколвали свиня в чест на Кронос и Деметра, поради което църквата се отказала и от тях.
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО. След като се утвърдило за държавна религия на Римската империя християнството все пак отстъпило на победеното езичество и въвело нов празник - Рождество Христово, непознат до IV век и официално признат едва през 431 г. Първоначално Рождество Христово бил на 6 януари, Богоявление, но тази дата била възприета само в източните предели на империята, по-късно окончателно и повсеместно се наложила датата 25 декември, деня на зимното слънцестоене, на който езичниците празнували рождения ден на непобедимия слънчев бог и на бог Митра. За земеделците и пастирите старият календар запазил привлекателната си сила и под прикритието на Рождество Христово през цялото Средновековие съжителствували унаследените от прадедите и привнесените от църквата вярвания: появили се великолепните величаво-пантеистични и същевременно интимно сближени образи на Бога, Божията майка и светците във фолклора. Езическата подложка на обреди и песни по Коледа е явна, както е видимо и многовековното въздействие на източното православие върху тях, благодарение на което са достигнали до нас като "жива старина".
СРЕДИЗИМЕ ПО КОЛЕДА. Според едно поверие от село Подвис в Източния Балкан поповете не казвали кога е Игнажден и Първи март. То подсказва, че старите българи са имали две Нови години: мартенска, лунна, по която е датиран Съборът против богомилите, свикан от цар Борил през 1211 г., и игнажденска, слънчева, по която са подредени празниците в т. нар. "Книги на Григорий Цамблак" от XV век.
Самата година се поделяла на четири времена, чиито средоточия са слънцестоянията и равноденствията. Затова и Коледа в коледните песни се смята за средзима - "средизиме по Коледа". Именно защото е среда, спрямо 25 декември в календара се разполагат симетрично два четиридесетдневни отрязъка: в деня на апостол Филип (14. Х².) започват Коледни заговезни, които траят 40 дни, а на 40-ия ден от Рождество Христово е Сретение Господне (2. ²².). Забелязано е, че в жизнения ритъм на човека четиридесетдневието е възможно най-дългият период с едно и също емоционално състояние, в края на който чрез празник индивидът се пренасочва предпазно към друг световъзприемащ регистър.
В народната вяра дните от Игнажден до Коледа са "замъчени" (Божа майка се мъчи да роди Млада бога), а спрямо тях симетрично са разположени Никулден и Ивановден. Първият е посветен на "стар свети Никола", покровител на морската стихия и - образно казано - със своя кораб той пренася света към спасителния бряг на Новата година. Вторият е в чест на "Кум Иван", който наред с Млада бога кръщава земята и небето и установява новия ред. Подредбата на празниците е осмислена като движение от старо към ново, от хаос към ред и издава намерението смяната на старата година с нова да се опише с матрицата на мита за сътворението на света: от бездната на изначалните води се изважда от бога-творец бучица пръст (мая), която започва да расте, или пък бива убито чудовище (змей, риба) и от тялото му се създава Вселената, или пък светът се излюпва от яйце на водоплаваща птица. Но преди да се появи хаосът, старото слънце, старият ред и старата година трябва да изгубят своята сила, за да се разпаднат установените връзки (по-точно, те насилствено се убиват както царя на крониите, за да се запазят възпроизвеждащите им възможности, необходими при възкръсването им).
Очевидно, в годишния кръговрат това време е белязано със знака на свръхнапрежение, доколкото не е бил сигурен благополучният изход от двубоя между силите на хаоса и силите на вселенския ред. Човекът не е могъл да остане ням безучастен свидетел, затова с обреди и магии, с песни и благословии се присъединявал към силите на бъдещия ред.
КУРБАНЪТ НА СТАР СВЕТИ НИКОЛА. До последно време се е спазвала традицията на Никулден да се готви рибник, дори се казва, че ако няма риба, с рибя кост трябва да си почешеш зъбите. До Никулден се избира водачът на коледарската дружина и в неговия дом се прави "служба" - пеят песен пред кравай със запалена свещ и бъклица вино до него.
Доверим ли се на коледните песни, ще трябва да приемем, че рибата-курбан е равнозначна на змея, чудовището, от чиито части се създава светът (особено в случаите, когато "риболовец" е свети Георги). От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, народният календар е ням, едно мълчание, което съответствува на обредното мълчание при агонията на умиращия. Умира старата година и силите на хаоса са взели връх.
ИГНАЖДЕН - ДЕНЯТ ЕДИНАК. Името на празника по някои места е преосмислено в Единажден, защото се е смятал за първи ден на годината. Повсеместно е известно "полязването", обичай, при който се съблюдава пръв да влезе човек, носещ сполука за дома. И той показва, че Игнажден се е схващал като Млада година. Полязникът бил задължаван да сяда върху кринче с трески и слама и да "мъти яйца". Претълкуван с оглед на стопанските интереси на дома ("да се мътят пилците в него"), всъщност този обичай е остатък от подражателните магии, с които се подпомага излюпването на новия свят от т. нар. "световно яйце".
Полязникът е бил длъжен да вземе от дръвника дъбова вейка или треска, за да влезе с нея в дома (или това прави и този от домашните, който сутринта излезе пръв). Доколкото това е клонка на отсечено дърво, актът символизира внасянето на мъртвата вече стара година, познато и на други индоевропейски народи. Ако момата на къщата иска да узнае кой ще бъде нейният жених, трябва да седне на дръвника, да се посипе с ечемик и да изрече: "Кой ми е на късмет, да дойде нощес да го жънем заедно!" Най-старата жена пък удря със сурова пръчка децата, докато още спят - да растат заедно с Младата година.
На Игнажден колят отглежданата специално за този ден свиня и по далака гадаят за времето - ако предният край е дебел, зимата ще бъде тежка в началото и обратно. От месото на жертвата се яде едва на Коледа, след завръщане от църква, като преди това се "смърсяват" с уловени от децата врабчета.
Игнажденската вечеря е една от трите кадени вечери, при които на трапезата се събира цялото домочадие и най-старият я прикадява; тя е първата, в която по селата от поречието на Русенски Лом "пазят квас" - моми, булки и старици играят хоро, а две моми гърбом към нощвите замесват кваса. Мъже до тайнството не се допускат, крие се и къщата, в която се извършва обичаят. Сам един от активните дейци на българското националноосвободително движение в родния си град Лом, големият наш събирач на народната ни вяра и обичаи Димитър Маринов смята за нужно да съобщи, че тези сведения, пазени в тайна, са записани тъкмо на Игнажден през 1889 г. и то от знаменитата Баба Тонка: "Баба Тонка Обретенова като млада участвувала в един подобен обред, но щяла да яде добър лобут от дяда Тиха, затова и не повторила".
От същите села по поречието на Русенски Лом са познати и две песни, в едната от които от дъното на морето черен гарван вади камък и на него съгражда нова църква, а в другата на трапезата в дома на царя на коледарите има ведро с вино, а във ведрото се намира чаша "с жълта и бяла морска пяна", чийто необичаен цвят идва от оприличаването й с белтъка и жълтъка на "световното яйце". Както се вижда, взаимно се допълват и потвърждават три старинни представи за първоматерията от мита на сътворението - "квас (мая)", "камък" и "яйце".
МАЛКА КОЛЕДА. Денят преди Коледа е празник на малките момчета. Събрани в дружинки по пет-шест, с торбички на рамо и коледарки в ръце те обхождат къщите, тропат по портите. Посреща ги най-старата жена, посипва ги с жито, а момченцата чукат с тояжките по земята, "забиват" разпилените по нея зърна, за да зачене, и изричат благослови и молби за дарба: "Коледе, бабо, Коледе!" (Кукуш), "Тък, тък, тък! Да се роди, да се роди, дека рало ходи; дека ходи и дека не ходи!" (Софийско), "Сей, сей, Коледа, дай, бабо, орешки" (Русенско).
Малка Коледа завършва с Бъдни вечер с толкова много жестове на българина пред богатата трапеза и пред прага на Новата година, че се налага да бъдат описани отделно от "вървежа" на празниците.
ДВАНАДЕСЕТТЕ ПОГАНИ ДНИ. След излизането на коледарите от дома започват дванадесетте погани дни, познати и на други европейски народи. Те траят до Ивановден. Наричат ги още "некръстени", "мръсни", "караконджови" и ги тълкуват като своеобразно връщане към езичеството (поганството). Вярва се, че през това време кръстът е паднал, а земята е на решето, т.е. че преградата между този и отвъдния свят е снета и нощем до първи петли бродят нечисти духове (вампири, таласъми, самодиви). В края на Средновековието тези представи все още са занимавали умовете дори на книжовници, които отбелязали в приписки към сборници от XVIII в.: "Да се знае кога се отвори небето на 24 декември" и "На 27 декември да не се оставя съд открит, защото самодива блюва и човек полудява".
Само през дванайсетте погани дни се появяват караконджо и бутанци (поганци). Представяли са си ги поразному: караконджо като кон с човешка глава и криле, който може да хвърчи или като четирикрако животно с глава на таралеж, със свинска четина на гърба и гола опашка, завършваща с топуз, което ходи на задните си крака, носи на врата си гребенец от дарак и възсяда срещнатите нощем хора, а буганците приличали на хора, голи човеци, или ездачи на коне с по един крак, с дълги бради и облечени в сини дрехи. Описанията на тези чудновати същества от митологията се пресрещат с изображения върху амулети от Първото българско царство и навярно в основата им лежи култът към прадедите-покровители.
През дванайсетте погани дни не се извършват обичайните обреди при кръщаване на дете и опяване на покойници тъкмо защото са "отдадени на езичеството". Смята се, че заченатите през това опасно време ще станат магьосници или разбойници, а за родените се изтъкават и ушиват специални ризи, които да ги защитават от любовта на змейове и змеици.
ВАСИЛЬОВДЕН. Познат е и под името Сурваки заради обичая сурвакане. От ранни зори по близки и съседи ходят малки деца с пъстроцветни сурвакници, някога правени от напъпил вече дрян, с които удрят възрастните и изричат благослов: "Сурва, сурва година, весела година!... Да остарееш, да побелееш като Старата планина!"
ДАЙ, ЛАДО ЛЕ!... На Васильовден в Средна Северна България се прави ладуване - момите топят своите пръстени в медник с мълчана вода и ги припяват, за да отгатнат своя бъдещ жених. Любопитно е обръщението в началото на припевките: "Свинска глава Васильова". То е доказателство за важното място на жертвената свиня в новогодишните обреди, известно още от брумалиите през Античността. Още по-загадъчно е появяването на името Лада, към която момите се обръщат с молба: "Дай, Ладо ле!" Популярната у нас славянска богиня Лада се смята от изследвачите за "кабинетна измислица" на митолозите от миналото, но в нашето ладуване тя, ако не е богиня, то поне се схваща като персонификация на съдбата.
БОГОЯВЛЕНИЕ (ВОДОКРЪЩИ, ЙОРДАНОВДЕН) е последният ден от поганите дни. Вярва се, че в нощта на този празник небето се отваря и ако виделият това си пожелае нещо, то непременно се сбъдва. В западните краища по къщите ходят моми водичарки и пеят песни, а в селата на Търновско и Дряновско момите правят обичая "сивойница". Дружинката ходи от къща на къща, води със себе си "младоженец" и "булка", накичена с венче от горска шума, и пее една-единствена песен, в която пита сивойницата-булка къде е отишел нейният жених-войно, а тя отвръща, че е отишел "да заведе зимата, да доведе лятото". Споменатият войно е често срещан герой в коледни песни, но единствено тук той има грижата за вселенския ритъм (да отвежда и довежда сезоните).
ИВАНОВДЕН. И в народната вяра свети Иван кръщава новородения бог в "Йордан вода", наричат го още Кум Иван, покровител е на кумството и побратимството. На Ивановден къпят младоженците, а доколкото и водачът на коледарите се представя за "жених" на "булката", която води със себе си, него също го къпят на кладенец или чешма. До мястото го завеждат тържествено, возен на колесарка, а когато това става на Дунав, към реката се отправя шествие от конници; след завръщането си в селото те правят "конско хоро". В своя дом водачът гощава коледарите и при тази "служба" те му изпяват песен, последната, след която коледни песни могат да се запеят чак на следващото коледуване.То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
Comment
-
"БОЖАТА ЦАРСКА ТРАПЕЗА" НА БЪДНИ ВЕЧЕР
БЪДНИКЪТ - КОЙ ИЗГАРЯ В КАМИНАТА? Поетите, открили след Освобождението хубостта на празника и богатството на образи и песни (достатъчно е да споменем "Коледари" на Пенчо Славейков), обвързали асоциативно Бъдни вечер с "бъдни дни" и с всенощното бдение да не загасне бъдникът в камината, а изследвачите намерили за това тълкувание опора в гаданията и благословиите за идната година. Но етимологията на думата "бъдни" е друга, извеждат я от дума със значение на "дъно", която в митологията на някои индоевропейски народи се използува за именуване на Змея на дълбините (дъното), убит (изпепелен) от бога-змееборец - Ахя Будхнья от арийските "Веди", и змея Питон в гръцката митология. Към тези примери се прибавя и бъдникът при българи и при нашите съседи сърбите, а в такъв случай трябва да се запитаме - кой изгаря в камината на Бъдни вечер?
Дървото, което гори през цялата нощ, трябва да е здраво и затова се избира дъб или круша, по-рядко дрян, понякога е само пън. Описано единствено от Димитър Маринов и очевидно несрещащо се другаде, приготвянето на бъдника в село Литаково, Ботевградско, се явява реликт в обредния фолклор, който впечатлява с яркото извисяване на жестове и вещи над делничното и извеждането им до символи, а същевременно позволява да надникнем и към по-ранното състояние на нашето коледуване.
На Малка Коледа, след като са минали коледарчетата в Литаково, от всяка къща в гората отива празнично облечен момък, комуто предстои женитба (или младоженец). Той отсича и окастря тригодишно дъбче. Връща се вкъщи, застава пред старите врата и пита пременените жени и моми от дома, които го посрещат:
-Славите ли Млада бога?
-Славим, славим; добре ни дошел! - отвръщат те.
Тогава той влиза, като говори:
-Язе вкъщи и бог с мене!
-Амин, дай боже! - отговарят жените и момите.
Момъкът отива при огнището, слага дървото, което трябва да бъде миросано. Откъм дебелата част момъкът превърта дупка, в нея се сипва зехтин, тамян и восък, запушва се с клинче и тая част се увива в бяло ленено платно. От бабата на къщата то се изправя край огнището и когато вечерята се прекади, се слага в него. Тъкмо по време на миросването се пее и специална обредна песен от момите и булките, хванати на верига през раменете. Тук отсичането, повиването с бяло платно и изгарянето несъмнено отвеждат към погребалните обичаи от времето на българското езичество, което познава масово трупоизгарянето, практикувано дори след покръстването. В тоя смисъл бъдникът символизира Змея на дълбините, изпепелен от бога, притежател на мълнията. Изразът "Отдвоил се като Божик от Бадни вечер" и известието, че в Тетовско "спроти Божик правят Бадня баба", позволяват да видим в бъдника и символ на старата година, която умира, раждайки новата (Млада бога, Божич).
При отсичането на дървото се е спазвало то да не падне на земята, а при внасянето му (в Кюстендилско) най-старият в дома казвал:
-Добър вечер, дошел Бъдни вечер, повалила се година с дечица, с прасенца, с жребчета, с телета, с млади агънца, яренца и пиленца!
...И ПЯСЪК НА ТРАПЕЗАТА. Когато днес съвременникът надникне в първите томове на Сборника за народни умотворения от края на миналия век и се зачете в описанието на трапезата на Бъдни вечер по софийските села (защото били най-близо до проявилата интерес към "живата старина" столична интелигенция), той удивен открива "една империя от знаци". Ние сме се отказвали да ги разчетем дълго време и сега. те приличат на послание с верен адрес, на който то обаче е заварило бележката на Атанас Далчев: "Стопанинът заминал за Америка!"
На трапезата са сложени не само ястия и пития, не само семена от всичко, което трудолюбивото домочадие сее, сади и отглежда през цялата година, но и пясък, че дори и тор, който "означава гниенето на людето в земята". Пред нас е и трапеза, и философия, изразена със знаци - в сметката за добруване в идните дни е и смъртта на своя земя, която те приема. Защото най-страшната клетва е земята да не те приема ("да не се стопиш"). Използувана е от поп Стойко Владиславов, бъдещия Софроний Врачански, срещу оня, който би се осмелил да открадне преписаната от него История на Отец Паисий - "и туч, и желязо да се стопят, а той ни во веки!" Странното е, че обичаят да се слага и тор, за да приеме земята своите, е познат единствено в Брестовица и Перущица, оная същата "бледна Перущица", "гнездо на герои".
Слагането на пясък на трапезата има много по-широко разпространение, като се има предвид, че се заменя някъде със сол. Изследвачите смятат, че той представя първоматерията от мита за сътворението и затова в народната вяра замества семето в сеитбата на свети Никола. Но само в Брестовица и Перущица се разказва поверието, че пясъкът в реката се пази от чудовище, затова той се взема тайно от него на Бъдни вечер, "когато вече се стъмни". Кое е това чудовище, оказало се близо до селото и в реката? Може би пак е Змеят на дълбините. В името на Перущица някои виждат отглас от култа към бог Перун, а срещу градчето се възправя могилата Власевица (свети Влас е християнският възприемник на противника на бога-гръмовержец).
СЛАМА ЗА ВЕНЦИ НА ПЛОДНИТЕ ДЪРВЕТА. Възпята величално с епитетите "седмопола" и "шестореда", трапезата всъщност е застлана върху слама и нейното обичайно място е под иконата в югоизточния ъгъл на стаята (някъде сламата се поставя в кошче наравно с житото и солта). След вечерята на нея спят или децата се търкалят, а после дирят зърна. Тази слама е особено почитана, с част от нея захранват добитъка, а останалата на стиски или на венци подпъхват или окачват на къщата, на кошарата и най-вече по плодните дървета. Поставя се и на стожера на гумното и дори се запалва. Този огнен кръг на върха на стожера навярно е знакът на младото слънце, породил и българското име на месец януари (декември) - "коложег".
Окачването на сламени венци по плодните дървета било предхождано от заплашването им с посичане. По някои места то е ограничено до нераждащите плодни дръвчета. "Посичането" се прави от две деца, едното от които три пъти се кани да сече дръвчето, замахва с брадва, а другото го спира с думите: "Недей, то ще роди тази година!" Увенчаването им и посичането им напомня увенчаването, развенчаването и "посичането" на царя на крониите.
ЧЕТИРИ ОРЕХА В ЪГЛИТЕ НА СТАЯТА. На бъднивечерската трапеза задължително се оставят и орехи. Орехът е видно, "свято" дърво у българите, което само се сади, затова, според народната вяра, ако човек посегне да го сади, умира, щом стволът му надебелее колкото човешки врат. Всеки на трапезата получава по един орех, разчупва го и по пълноценността на ядката му се гадае за живота и здравето на притежателя през идната година. В Софийско най-старата жена хвърля отделно четири ореха в четирите ъгъла на стаята, където е трапезата. Чрез тях се отбелязват четирите ъгли на "осветеното" в тази нощ пространство по подобие на четирите космически дървета в четирите краища на земята.
КРАВАИТЕ И ЗЛИЯТ БОГ КОЛЕДО. Вещният мир на трапезата ,,говори" най-многословно чрез краваите. Когато те са няколко, един от които е за коледарите, а останалите за орача, за овчаря, за лозаря, в средата се поставя краваят богувица, т.е. посветената на бога безкръвна жертва. Когато той се разчупи, от него за иконата се заделя половинка, използувана през годината за лек, или пък се разделя на толкова части, колкото са сътрапезниците, "захващаем от бога, после от кукята, и со ред по-старите до по-младите" (Кукуш).
На краваите са изобразени птици, змии, кошара с овце и овчар, гумно с копни и стожер, рало и кола. Отрано оценил значението им, още в края на миналия век Димитър Маринов документира 127 кравая от всички достъпни му тогава краища на Отечеството. Богувицата обикновено се шари с кръг и кръст, които са и много стари знаци за отбелязване на слънцето, а краваите, които изобразяват гумно, кошара и двор, имат, имат кръгла "ограда" и врата с пазач. Може би земеделско-скотовъдната образност е използувана, за да се изпише и съхрани "зародишът" на пространството, неговият сакрален център, нещо, което българите отпреди покръстването знаели като "медно гумно". Обхождането и заораването в кръг, известно от дълбока древност и при други защитни обреди, през най-късите дни ("брумалиите") се проявява в трикратни обхождания на къщата и то с бъднивечерската трапеза на главата на стопанина, с изплитането от цялото домочадие на вълнен конец, с който се заграждат кошери, курници и кошари, с кръговото движение на дружината коледари (излизат от дома на своя водач и пак там се завръщат).
Присъствието на толкова много обредни краваи на трапезата на Бъдни вечер, особено в Софийско, задало гатанка дори на хладнокръвните шопи и те я "отгатнали" посвоему, превъртайки смисъла на старата езическа практика при обреди за плодородие жрецът да се крие зад натрупани хлябове: "Некогаш е имало на свето един бог, името му е било Коледо. Он бил млого зал, и кога му е бил деньо (именния му ден), давал млогу зло на земята, та требало на тоя ден секой дома да си седи, додека олаби времето. Секи треперел от него. Лугьето, да са обиколени от секаде сас рана през това зло време, измислиле да месат колаци (хлебове, на които в средата оставали дупки) и у сред них седели, че не знаяли докога кье ги държи бог Коледо, та оттогай е останало и сега да месат колаци" (СбНУ 16-17, с. 7).
ЕЛА, БОЖЕ, ДА ВЕЧЕРЯМЕ! Ястията на трапезата са постни поради коледните пости и нечетен брой (до седем или девет): пълнени чушки, сарми, боб, зеле, тиквеник, ошав, лук, чесън. За тази вечер се пазят диня, грозд, ябълки, дюли, тикви, семена от всичко онова, което сее къщата. Изобилието при всяка обредна трапеза е нагледният пример за желаното състояние на света, заради което се извършва обредът, но при Бъдни вечер в общата насока на символичното възпроизвеждане на връщането към началното състояние на света, то означава и изобилието на първия ,,златен век".
Когато всичко за трапезата е сложено, цялото домочадие сяда около нея и не става, докато вечерята не свърши. А когато свършат, всички се надигат едновременно: орачът на къщата дори подскача ("за да избуят житата"). Ако някому се наложи да стане по време на вечерята, той трябва да се движи приведен ("и житните класове да се наведат от тежко зърно"). Ако някому се наложи да стане по време на вечерята, той трябва да се движи приведен ("и житните класове да се наведат от тежко зърно"). Всъщност както и при други обреди, привеждането и подскачането имат предвид прастарата идея за единството между човек и космос, затова "сливането" и "разгъването" на човека в обредна ситуация илюстрират, подсказват и дори направляват пулсациите на космоса.
Върхов момент е каденето натрапезата. Кади я най-старият мъж в къщата, стопанинът, който върху палешник от ралото слага жар от съдника, посипва я с тамян и кади трикратно трапезата заедно с присъствуващите (движенията му са отдясно наляво "както се сее жито и както се коси"), изричайки "Отче наш". Голямото значение, което е отдавал българинът на бъднивечерската трапеза личи и по това, че тя е единствената, на която повсеместно канят Бога или Богородица на вечеря, а в някои западни краища умилостивително викат и Герман Градушкар. След като е прекадил, стопанинът, сам или заедно със стопанката, взема кравая богувица в ръце и, преди да започне да го ломи, изрича трикратно с поклон:
- Ела, Боже, да вечеряме!...
"НОЕВИЯТ КОВЧЕГ". Бъднивечерската трапеза е своеобразен залог за плодородието през идната година, затова част, от осветените чрез присъствието си на нея вещи, сечива, семена и краваи се запазва: свещта се гаси в брашно и се пали при заболяване или когато през лятото гърми; пепелта от бъдника се събира и се слага в семето, от недогорелите му части се правят "уши" за ралото; остатъкът от сламата се запалва на високо място на Гергьовден, та да не бие град онези ниви, до които достига светликът; делът на Бога от богувицата се ползува за лек. Наличието им на трапезата, прибирането на ралото или на чиряслото и лемежа, които се изнасят навън едва в един от следващите дни, и особено задължението на всички да се съберат около трапезата вкупом наподобяват спасението на живота в Ноевия ковчег от разрушителната стихия на потопа. То не е пряко внушение на Библията, защото митът за потопа е старо наследство на човечеството. Сега вече можем да кажем, че полагането на слама за основа на трапезата, събирането накуп на цялото семейство и привеждането при ставане се осмислят от представата, че в нощта на Бъдни вечер космосът се е "свил до зародиш", до "кораб-ковчег", в който да се запази животът от нашествието на злите сили и от водната стихия, образ на първоначалното състояние на света.
Така подготвена за най-решителния и най-труден час в прехода към Новата година, всяка къща очаква дружината коледари. През тази нощ чрез обхода си те единствени осигуряват връзка с другите къщи в селската община и чрез песните си възвестяват както победата над злите сили, тъй и "програмата", по която ще се интегрират разпадналите се в безпорядък части на космоса.То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
Comment
-
КОЛЕДУВАНЕ И КОЛЕДНИ ПЕСНИ
ОТБОР МОМЦИ КОЛЕДАРИ. Коледуват само мъже - празнично облечени момци, предвождали от женен мъж, обхождат след полунощ къщите на своите съселяни, пеят песни и изричат благослови, заради което щедро биват дарявани от стопаните.
Броят на коледарите в една дружина не надвишава двадесетина, когато е прието да пеят вътре в къщите, някъде се спазва да бъдат дванайсет (и с водача - тринайсет), другаде са само четирима или шестима певци, отбрани сред всички момци, разучавали песните и прослушвани от старейте на селото предния ден. Освен водача и певците в групата има "магаре", "котки", "поясмар", "булка" ("предач" или "баба-невеста"). "Котките" вървят напред и събуждат стопаните, ако са заспали, а "магарето" носи даровете.
ВОДАЧЪТ НА ДРУЖИНАТА се именува различно, според ролята в самото коледуване. Щом предоставя стан на коледарите, той е "станеник" и някога това име за водача ще да е било общоразпространено - среща се в коледни и водичарски песни по цялото българско землище. В ролята на предводител на "войска коладници" той е "цар" и притежава подобие на жезъл. Ако се отличава с правото единствен да благославя кравая, той е "поп", "блажич", "мармарин", а ако е "съпруг" на водената "баба-невеста", той е "старец" или "дедица".
Водачът е посредник както между мъртвите и живите, тъй и между старата и новата година. Наричан кум, почитан и възнаграждаван, покровител на момците, царят (станеникът) е най-представителната фигура и трябва да е добър стопанин, мъж в разцвета на силите си и речовит, за да може да благославя; по неговото име се споменават плодородните години в селото.
Най-късно на Никулден представителна част от момците избира нов водач, ако старият се е отказал. Тогава с песен му връчват "ела" или "китка", а в ново време - корона и сабя. "Елата" ("ябълка", "кръст", "стрела") е триклонато, увито в бръшлян дръвце, забучено върху кравай и с ябълки на върха, което се възпява с "върши до небе" и "клони до земя", т.е. като световно дърво. Същевременно един от вариантите на името му - "стрела", както и притежаваната от водача по някои места тояга с топуз на края, подсказват, че дръвцето е било и сакрално оръжие, присъщо на бога-гръмовержец (съответно и на неговия жрец).
СТАН СТАНУВАХМЕ... Станеникът предоставя на момците една стая от своята къща за стан, в който те се събират вечер, за да разучават песните, подпомогнати от по-стари и опитни певци. От деня на избора на водач до свършването на коледуването на Ивановден за реда се грижат негови помощници-слуги и навярно в миналото станът е играл ролята на култово средище. В коледна песен от Малък Преславец, Силистренско, "царювата къща" е до световно дърво, под което е застлана златна трапеза с превит кравай и кана с пропенено вино. В по-ново време събирането на момците е ставало и на обществени места (кафене, кръчма, читалището).
В нощта срещу Коледа коледарите тръгват от стана и, след като обходят всички къщи, се завръщат пак там, посрещнати от станеницата (царицата) и дарени с кърпи. В стана се играе и несключеното хоро буенец през дванайсетте погани дни и в него се слага трапеза от събраното при коледуването, на която се кани цялото село.
Отговорен за реда на коледуването, водачът е единственият упълномощен от традицията "жрец", който от своя дом и стан известява, приканва и разпорежда. В деня преди Коледа той изпраща калесници с бъклица да известят всички стопани от селото за предстоящия празник и от негово име да поискат съгласието им коледарите да ги посетят. Калесниците приканват настоятелно всички младоженци и по-възрастни мъже, стари коледари, да се присъединят към тяхното шествие през нощта. Вечерта момците и поканените се събират в стана, една внушителна дружина от стотина човека, и се разпределят по чети (тумби, куди, колове) за отделните махали в селото.
ВАМ СИ ПЕЕМ, БОГА СЛАВИМ!... Началото на коледуването, когато цялата дружина начело с водача тръгва от стана, се възвестява със звъна на църковната камбана, с гърмеж на пушка и със специална за случая песен. Представяли са се първо на кмета, а са блажили у свещеника. С кратка песен "Бог се роди, коладе ле, тази вечер, коладе ле" коледарите съобщават за своето пристигане пред портите, водачът честити Коледа на стопанина, излязъл да ги посрещне, подава му бъклица с вино и го пита: "Славите ли Бога?" При отговор: "Славим, славим, добре сте дошли!" четата влиза и изпява предварително намислените песни, съобразени с челядта и поминъка. Пеят на двора и по-често вътре в къщата, където ги приканват да приседнат на трапезата, за да вземат по хапка и пийнат по глътка.
Коледарите се стремят да се държат благоприличие и да пеят стройно. Показът на общото достояние от наследството, на завещаното от традицията, задължава и двете страни, певци и слушатели, към колективно съпреживяване с максимална съсредоточеност, със задължителна представителност в облеклото, даровете и жестовете. В една къща коледарите изпяват няколко песни, до десетина: за земеделци и за пастири, за моми и за момци, за малки деца и за старци, за стопанина и за стопанката. Всяка песен завършва с кратки стегнати пожелания: "Вам си пеем, бога славим!", "Колкото сме речом рекли, толкоз здраве на тази къща", "Колкото звезди в ясно небе, толкова здраве на тази къща" и други подобни.
ДОБРА ДАРА ВИТ-ПРЕВИТ КРАВАЙ. Щом певците изпеят предвидените песни, "магарето" започва да реве, с което дава знак стопаните да поднесат своите дарове. Стопанката дава кърпа, повясмо, сланина или отбрано месо от закланата свиня, а момата - кравая, който се надписва с нейното име. Краваят се поема от благословника, най-често водача, който се обръща на изток, върти го в ръце или пък всички коледари се докосват до него и го "люлеят", и казва бързо коледарската благословия. При изричането й благословникът често се обръща към останалите с думите "Речете амин, дружина!", а те гръмогласно откликват с дружно "Амин!" и тропат с тоягите си по пода или по тавана на къщата. При излизане от дома коледарите пеят повсеместно "Ние от къщи, а Господ вкъщи!"
Коледуването завършва с идването на деня. По някои села четите не се завръщат в дома на водача, а отиват в центъра на селото, където се надпяват. Същия ден се прави търг за събраните продукти, част от които се заделят за общоселската трапеза вечерта в стана. На търга става и наддаването за моминските краваи. Този обичай, при който съперниците за едно моминско сърце са доказвали своята любов с "наличен брой" левове, е заменил старите предбрачни състезания. Плод на възрожденските парично-стокови отношения, той все пак е съхранил метафорно-поетическото си излъчване като игра на мъжкото общество, зрител и съдник на отношенията между съперниците и момата. Негов пълноправен участник, а не наблюдател, е бил сам Йордан Йовков. По време на учителстването си в Добруджа, в село Долен извор, в самото начало на нашия век той наддавал за кравая на селската мома Пена Григорова и го купил за 20 гроша. А ето какво се помни до наши дни в село Горно Александрово, Сливенско: "Най-богат кравай е бил на Ганка от Узунгоровска миллет - на стойност 600 лева през 1916 година. Тя била от бедно семейство, но много красива и работна."
Събраните на търга пари се предавали на църквата за утвар и свещници, на училището и читалището и за градежи на мостове, чешми и кладенци (в много села съществуват "коледарски кладенци"), а след войните - за паметници на убитите по фронтовете.
"СТАРЕЦЪТ" И "БАБАТА-НЕВЕСТА". В самата коледарска дружина има и няколко маскирани лица (някъде те се движат току след нея или независимо от нея, често и по друго време, но все в дванайсетте погани дни). Най-разпространена е двойката "старец" и "баба-невеста". Познатото ни за шаманите напълно съвпада с описанието на външния вид и действията на "стареца" от село Церово, Софийско: той носи на главата си дървена черна маска с рога на вол, на която е закрепена цяла кожа от пръч, има и опашка на прасе, в ръце държи боздуган от дърво и остен. Под звуците на гайда и тупан "старецът" и "невестата" във всеки дом играят заклинателен танц - "старецът" маха боздугана и остена, като че ли иска да изгони някого. В Босилеградско освен колеждани в нощта срещу Коледа ходят и до дванайсет джамаларе - танцовод, дедица, невеста и прибислави, които са облечени с кози кожи, с опашки, със звънци, дървени саби и по един топуз. Те играят хоро преди да бъдат дарени, изричат коледарска благословия и пред всяка къща венчавали водената от тях невеста ("завалят я на земята и симулират полов акт").
Въпреки отликите с пролетните кукерски игри (липсата на заораване и засяване, смъртта и възкресението на кукерския цар) те имат обща основа. В Одринско царят на кукерите е същевременно и станеник на коледарите. Нашите карнавални игри са тълкувани в светлината на балканската карнавална традиция още от Михаил Арнаудов, който предполага първоначални центрове и миграции главно от юг към север. Но забелязаните от него шамански елементи подсказват, че върху старото антично наследство има градиво, донесено от пришелците славяни и исперихови българи. Твърде вероятно е прикрепената към Коледа сватба между "стареца" и "бабата-невеста" да е календарно-обредно повторение на началния космогоничен брак между небето и земята.
ПЕСНИТЕ - КОЛЕДНА МИТОЛОГИЯ. Живи свидетели на началните векове на българското битие, коледните песни излъчват очарование, което няма да помръкне, докато звучи нашата реч. По традиция българските фолклористи (Йордан Иванов, Михаил Арнаудов, Петър Динеков) ги ценят високо заради поезията в тях, плод на празничното настроение на момците-коледари. Но те са били и митология - съкровена вяра и средство - съкровенна вяра и средство за емоционално вживяване в ритъма на Вселената, за да се получи желаното ниво на доверие към нея и за да се извоюва достойно за човека присъствие в неизвестното бъдеще. В своето изследване за произхода на едно старинно склонение в праславянския език проф. Иван Добрев доказва, че те се градят върху индоевропейския космогоничен мит и че "по литературно-историческо значение се нареждат сред първостепенните филологически паметници на индоевропейската култура". Драгомир Петров установи, че старинният размер на юнашките епически песни, т. нар. бугарщици, дължи появата си на размера на нашите коледни песни.
И наистина, какво всъщност крепи в едно цяло тридесет или четиридесет песни, някои от които по стотина, че и повече реда, които се пеят в едно отделно селище (Бабово, Русенско; Глушник, Сливенско; Караманово, Свищовско и др.)? Ако е само до предназначението им да възхвалят домочадието, то са необходими до десетина-петнайсет. Особено показателен е цикълът от песни от село Аспарухово, Варненско - 48 песни с общо 1730 реда, които по-скоро представляват една своеобразна обредна поема, сравнима стадиално с "Теогония" на Хезиод, възхвала на "божия ред" от VIII в. пр. н. е. В обредната поема от Аспарухово се възпяват в по три песни шестнадесет персонажа, известни повсеместно (Млада бога, Вишен Господ, Божа майка. Стара Юда, Вида, Донка, Яна, Калина, Дан войвода, Крали Марко, Янкул Чобан, Цар Костадин и др.). Осем от тях са мъжки, поделени на две четворки и съотносими към "стан" (владетел) и към "дом" (Господ), т.е. едните са обитатели на "стана" на коледарите, а другите - на "дома", в който коледуват. Коледарската дружина и преди всичко водачът й са посредниците между "стана" и "дома", поради което обръщението към него е "станенине господине". Забележимо е и групирането на осемте мъжки персонажа в четири двойки (Цар и Млада бога, Янкул Чобан и Крали Марко, Дан войвода и Добър юнак. Цар Костадин и Вишен Господ), обвързани тематично с "раждане", "сватба", "посвещение" и "смърт" и прикрепени към четирите годишни времена. Може би в това трябва да видим превъплъщенията на Вселенския господар, тъждествен на самата Вселена, която "пулсира" - ражда се и умира, за да се възобнови. Изглежда, тази обредна поема не е съвсем спонтанна проява, а обмислено дело на някогашни жреци, защото извън своеобразната "Менделеева таблица" на тези тройки песни остава песента за двубоя между трима близнаци и триглавата Сура ламя. По-точно - не извън, а съсретодочие на разказа на поемата.
Както обредите от Никулден до Ивановден, така и в песните смяната на старата година с новата се осмисля като край на света и негово сътворение, но същинско разрушаване няма, има само заплаха, която се отстранява като се спазва унаследената и осветена традиция. В този двубой на човека с природата песните са памет за реда във Вселената, и когато той съществува, песни не се пеят, а когато е разрушен, те го заместват.
Тъкмо като коледна митология песните не трябва да се разглеждат по предназначението си за лицата, на които се пеят, а по тематичните си ядра: за самите коледари и тяхното дълго песенно пътуване във вълчи нощи, за двубоя между силите на хаоса и силите на реда, за Бога и неговите светци, за исторически личности и събития, "смлени" в мелницата на мита.То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
Comment
-
ДОБРИ ГОСТИ КОЛЕДАРИ
РАЗКЛЮЧВАНЕТО НА ЗЕМЯТА И НЕБЕТО. Коледуването унаследява старинните обреди за посвещение на юноши, в които посветените разиграват пътуване в отвъдния свят, преборване с неговите демонични обитатели и благополучно завръщане, т.е. умират временно и възкръсват. Най-пълно патилата на посветения се изреждат в приказката за тримата братя и златната ябълка и всеки юноша има съдбата на най-малкия брат, който е длъжен храбро да слезе в кладенеца, да доубие ламята, да изведе бъдещите младоженки, да спаси орлетата от змията (огъня) и да се завърне при своите, за да се ожени.
Момците-коледари са и бъдещите женихи в селището, а някога - и новият набор воини. В доста коледни песни певците възпяват сами себе си, наричат се войска и ратници, всеки един е войно и конник, защото са длъжни да подражават на своя покровител, бога-воин от пантеона, който същевременно е змееборец и отпушва спрените космически води (изворите). Плод на игрословица ("разключвам ключове-извори"), разключването със "златни ключи" бележи началния момент на обреда и в коледна песен от Средногорието то е дело на Добър юнак, който с кон-вихрогон достига вълшебно агне със златни рога; от разключената земя излизат триста момка коледари.
Добър юнак е герой предимно на коледните песни и под това скромно нарицателно име се подвизава един всемогъщ конник. В някои случаи то се е развило до личното име Добри и тогава коледарите го наричат "наш" или "мой". Притежаването на ключовете го представя като Вселенски господар, подобен на тракийския бог-конник. Че нещичко в мита за него дължим на траките личи и по тази песен, в която припевът споменава Билне (в други случаи Бинде, Бимне), отглас от съкратения вариант на името на тракийската богиня Бендида. Тъкмо върху една от каничките от Рогозен сцена с жертвоприношение в чест на Бендида е изобразена под фриз от овнешки глави.
ПЪТНИЦИ ВЪВ ВЪЛЧИ НОЩИ. Вярва се, че през дванайсетте погани дни преградата между световете е заличена и че тук при хората идват караконджо и поганци. Коледарите, обратно, заминават за другия свят, при мъртвите, затова в песен се жалват, че са останали сами във вълчи нощи ("нощи вълкумцени"), или че са предвождани от вълк и видра. Другият свят е зад река или в долна земя и до него те достигат, превърнати в птици (славеи, соколи), по мост или с кораб, направени от цар-коладника и неговата войска, които отсичат някакво си зелено дърво.
Посветените в облика на птици слугуват на своя повелител - ловят риба от Черно море, овен или шаро агне в Чисто поле, укротяват кон, довеждат мома или биват въвлечени в състезания по стрелба, по мятане на камък и по борба. "Отвъдните" ("долноземците") ги побеждават и пленяват "черни роби", но тогава в двубоя се намесва покровителят на посветителните обреди, който ги освобождава.
От селища покрай Дунав е записана песен в два варианта. В първия от върха на бяла пръчка славей гледа как Дан войвода гони змей надолу по реката, а във втория - пътуването на Дан и Даница в кораб заедно с моми и момци. Тази песен е доказателство, че у българите е съществувала старинната представа, според която по време на двубоя между силите на хаоса и силите на реда посветените пътуват към отвъдния свят с кораба на мъртвите. А самата бяла пръчка е твърде необичайна, пуснала е лист, който е и бистри води, и дълги друми за пътници коледари, една гатанка за нас и навярно нещо съвсем разбираемо за някогашните певци, обреден атрибут на водача, чрез който обикновеното пътуване във "вълчите нощи" се превръщало в "пътуване" в света на прадедите.
ДОБРИТЕ ВЕСТИ. Посветените се завръщат от оня свят не само целокупни, живи ("възкръснали"), но благодарение на досега си с него придобиват качества да умножават, да носят благополучие. Това обяснява защо нашите коледари твърде често са носители на добри вести. В песен те съобщават на стопанина, че току-що идват от Долна земя (Овче поле), където неговите стада са се умножили; не само желаното се взема за сбъднато и по този начин магически се подпомага ставането му, но и завръщането на коледарите от отвъдния свят е своеобразно завръщане от бъдещето.
В Долна земя коледарите са видели и Млада бога, когото Божа майка изгубила още при раждането, в облика на птица на върха на дърво край път тя пита за своя личен син и те я известяват, че силите на отвъдния свят го "измъчват": три юди ще се мъчат да му вземат отличителните знаци - слънце, месец и звезди, и Горска Дива го е вързала и го кара да ходи бос по слана. Подобно на коледарите и Млада бога, преди да е кръстен на Богоявление, по време на поганите дни се намира във властта на силите на Долна земя, за да донесе благополучие.
КОЛЕДАРСКАТА БЛАГОСЛОВИЯ. Благословията не познава здравите прегръдки на мерената реч в песните, но е много единна по разните краища. Не се е разсипала през вековете, защото е била пазена като най-голямо богатство от самите коледари - наградата за всички изпитания, реални и въображаеми, е полученото право да благославят.
От името на всички благословникът съобщава на първо място, че те много дълго са пътували, подложени на опасности, и дори че все още са замесени с "долното", поради което може би няма да ги приемат като желани гости. Сварили стопанина на "божа царска трапеза", те поискали да го повеселят и си признават, че по-малко му попели и по-много го проглушили, но той се оказал добър човек "като добър Господ" (колко ли зли и сприхави домовладики са били надарявани с несъществуващи добродетели!). И тъкмо защото е добър. Господ (Божа майка или Бог и Крачун) му е отделил сред всички братя най-голям дял, а когато му се видяло малко, добавил му и то житна нива и момче, сравнявано със златно кръстче, пръстенче, звънче. Забягнало в пусти гори, дето човешки крак не стъпва, то се завръща със слънчеви черти, а неговата "история" много прилича на "историята" на житното зърно.
Все пак в центъра на възхвалата стои самият домовладика - конник ловец и стопанин земеделец: "Господ го подари с врани коне, сини седла, златни юзди, бързи ърти, па яхна врани коне, па свика бързи ърти, па погна Млада бога, та го стигна в Дрянополе калиняво, та го къпа в пресно мляко, па го тюшна във люлки златояврови"; "Господ го подари до два волапърчероги, витороги, сивокоси, па впрегна пърчероги волове, па зажегли с бесилка жеглици, па окачи криворалци, па грабна калиня копралка, па погна пърчероги волове по широко поле, по дълбоко доле". А някои от вариантите ни карат да си зададем въпроса дали стопанинът е добър като добър господ или в благословията се възхвалява самият Вселенски господар: "Па запретна бели ръкави, запаса златни скутове, взе позлатени патерици, па излезе на край земя, та удари на кръст небе и на кръст земя, та попита бог от небо и цар от земя какво да си дари добро госке коледари!"То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
Comment
-
Осемнадесетият ден на месец януари е наричан Зимни св. Атанас или Среди зима. Това е неподвижен църковно-славянски празник в чест на св. Атанасий Велики (ок. 295-373). На 23 г. той участва във Вселенския събор в Никея, а по-късно става архиепископ на гр. Александрия. По негово време се появява ереста на Арий, който проповядвал, че Христос не е равнозначен с Отца, а само е подобен на него и има начало и край във времето. Свети Атанасй помага за разгромяването на арианството. Автор е на редица творби: "Слово против езичниците", "Четири слова против арианите", "Слово за въплощението на Словото", "Книга за Светата Троица и Светия Дух", "Житие за Свети Антоний". Наречен е "баща на православието".
Според народната вяра празникът бележи средата на зимния сезон. Светецът, на когото при подялбата на света се паднали зимните снегове и ледове, на този ден си съблича кожуха, облича копринена риза и качвайки се на висока планина, се провиква, за да прогони зимата. В този граничен ден се ражда и чумата. За да бъде омилостивена болестта, се коли черна кокошка и се пекат пресни питки, намазани с мед и набодени със стрък босилек. Те се раздават на домашни и съседи. Перата се запазват, защото се вярва, че носят лечебна сила. Атанасовден се почита, както и Антоновден, като патронен празник от ковачи, ножари и налбанти.
Именници: Атанас, Атанаска
Обредна трапеза: пиле, пита с мед, свинско с бамяТо исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
Comment
-
Айде.........
Тодоровден или Конски Великден
Съботата след Сирни заговезни е Тодоровден. Тази година т. нар. подвижен християнски празник се празнува на28 февруари. Почитането на св. Тодор /великомъченик Теодор Тирон/ е засвидетелствано още в ранните векове на Църквата. Освен през Великия пост, светецът се почита и на 17 февруари.
Според преданието византийският император Юлиан Отстъпник, знаейки че 40 дни преди Великден християните спазват строг пост, решил да се подиграе с тях, като заповядал да поръсят с кръв от идолски жертви всички постни храни на пазара. Свети Тодор обаче се явил на патриарха и му казал: "Забрани на християните да купуват каквото и да е от пазара, понеже храната е поръсена с кръв от идолски жертви. Поръчай на тези, които нямат храна у дома си да си варят пшеница с мед". Императорът видял, че мярката му няма ефект и заповядал храната да се продава както преди. От благодарност Църквата празнува светецът в събота на първата седмица на Великия пост.
Според народните обичаи Тодоровден се празнува главно за здраве на конете, затова се нарича още Конски Великден. Рано сутринта, преди изгрев слънце, жените приготвят обредни хлябове с форма на конче или подкова и украсени с орехови ядки, скилидки чеснов лук и сол. Всяка жена гледа да раздаде първа или поне да не бъде последна, защото се вярва, че който остане последен, неговите коне ще окраставеят. От обредните хлябове се слагат по малко и в храната на конете. За тяхно здраве се раздава и варена царевица.
Най-интересният момент от празника е надбягването с коне - кушия. Мъже и ергени извеждат конете, добре назобени и накичени, за надбягване. Победителят в състезанието получава награди: конят - юзда, а стопанинът му риза или кърпа. След надбягването ездачът, излязъл пръв, обикаля с коня си всички домове да честити Тодоровица, и навсякъде мома или млада жена запоява коня с ненапита вода или вино.То исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.
Comment
Comment