Бюджетния дефицит и вътрешния държавен дълг
Един от най-красноречивите периоди за икономическата ефективност на системата, определяна тогава като "развит социализъм" е последната петилетка (1985-1990), свързана с промените предизвикани от най-големия удар за Варшавския договор и СССР – падането на цените на природните горива (тогава до 20 долара за барел). Положението в особено голяма степен се влошава и за България, която след идването на Горбачов и ориентирането на СССР към премахване на икономическата зависимост между "братските" страни от "големия брат", се оказва изправена пред непредвидени затруднения. Една от неизбежните последици е натрупването на огромен бюджетен дефицит и най-голямото задлъжняване на държавата в цялата нейна история. Но освен добре познатият външен дълг от 10 млрд. долара, българската държава натрупва и по-неизвестните вътрешни задължения, възлизащи приблизително на 23 млрд. (стари) лева. Изпълнители на тези дотации са Българска народна банка (БНБ), Българска външнотърговска банка (БВТБ) и Държавна спестовна каса (ДСК). Въпросите на дефицитите в бюджета и техният натрупан израз – вътрешният държавен дълг, бяха табу в България, както и другите страни от СИВ. При тогавашната система на управление у нас подобна по същество дефицитност на бюджета на държавата не се разгласяваше, беше секретна информация, известна само на ограничен кръг хора от политическото ръководство и ръководствата на банките изпълняващи дотациите.
Като цяло вътрешният дълг е възникнал в продължение на редица години, като най-рано е документиран до 1966год., и като правило е предоставян от банките на Министерството на финансите въз основа на правителствени решения. Така например съгласно постановление на МС ¹52 от 1979год., БНБ е трябвало да предостави 837млн. лева за изплащане на незавършено строителство, през 1980год. пък предоставя други 300 млн. лева за покриване на разлики в цените на селскостопанска продукция и т.н.
Формирането и запълването (по този начин) на бюджетните дефицити е водело до неконтролирано пускане в обръщение на нови парични знаци за покриване на разходи по решения на партийното и държавно ръководство за изграждане на нови обекти, за покриване на превишени сметни стойности в строителството, за изплащане на заплати, за теглене на влогове от ДСК и т.н. Тази емисия от пари не е обсъждана нито веднъж в Политбюро, секретарята на ЦК на БКП или в правителството и е взимана в резултат на субективно взимани решения или указания.
Неконтролираната емисия на парични знаци без стоково покритие неизбежно води до засилване на инфлационните процеси. Но инфлацията през тогавашния период не е признавана като явление у нас, поради което няма методика за нейното отчитане, нито пък тези процеси са подлежали на държавно регулиране. В резултат на това петгодишните планове винаги са били неверни. Капиталните вложения в тях са влизали по цени на текущата година от началото на срока и дори когато проектосметните документи са били вярно съставени, сметната стойност на обектите винаги е била по-висока от първоначално предвидената.
Ето по какъв начин Тодор Живков обяснява тази страна на своето управление:
"Що се касае до вътрешния дълг, той е могъл да нарасне през последните години. Но това вероятно е скривано от ръководството. По какъв начин е могло да се скрие – като част или цялата сума от вътрешния дълг се трансформира в кредитна форма и се извади от бюджета на държавата. Друг начин няма. Кой е правил това и защо го е правил е въпрос на изясняване."
От протокола за разпит по следствието срещу него, 24 септември 1991год.
Последната "неяснотия" не беше "изяснена" нито от самия Живков, нито от който и да е друг. Но съвсем различно е твърдението на Васил Коларов, председател на БНБ от времето на разглеждания период, който отрича вътрешният дълг да е бил скриван от партията, твърдейки че е предоставял на Живков подробни справки и предложения относно положението. Като пример посочва справката, наброяваща близо 60 страници от 8 януари 1988год:
"Тази справка съм предал лично на Тодор Живков. Тя представлява анализ от гледна точка на банката на състоянието на инфлацията в страната и на възможните мерки за излизане от нея. Главното ударение е във фиксалните източници на инфлация у нас, по които до тази справка почти не се е говорило у нас. Общата сума на посочените в документа финансови бюджетни източници на инфлацията е от порядъка на 23 млрд. лева. По същество това е натрупан с годините неявен вътрешен държавен дълг."
Един от най-красноречивите периоди за икономическата ефективност на системата, определяна тогава като "развит социализъм" е последната петилетка (1985-1990), свързана с промените предизвикани от най-големия удар за Варшавския договор и СССР – падането на цените на природните горива (тогава до 20 долара за барел). Положението в особено голяма степен се влошава и за България, която след идването на Горбачов и ориентирането на СССР към премахване на икономическата зависимост между "братските" страни от "големия брат", се оказва изправена пред непредвидени затруднения. Една от неизбежните последици е натрупването на огромен бюджетен дефицит и най-голямото задлъжняване на държавата в цялата нейна история. Но освен добре познатият външен дълг от 10 млрд. долара, българската държава натрупва и по-неизвестните вътрешни задължения, възлизащи приблизително на 23 млрд. (стари) лева. Изпълнители на тези дотации са Българска народна банка (БНБ), Българска външнотърговска банка (БВТБ) и Държавна спестовна каса (ДСК). Въпросите на дефицитите в бюджета и техният натрупан израз – вътрешният държавен дълг, бяха табу в България, както и другите страни от СИВ. При тогавашната система на управление у нас подобна по същество дефицитност на бюджета на държавата не се разгласяваше, беше секретна информация, известна само на ограничен кръг хора от политическото ръководство и ръководствата на банките изпълняващи дотациите.
Като цяло вътрешният дълг е възникнал в продължение на редица години, като най-рано е документиран до 1966год., и като правило е предоставян от банките на Министерството на финансите въз основа на правителствени решения. Така например съгласно постановление на МС ¹52 от 1979год., БНБ е трябвало да предостави 837млн. лева за изплащане на незавършено строителство, през 1980год. пък предоставя други 300 млн. лева за покриване на разлики в цените на селскостопанска продукция и т.н.
Формирането и запълването (по този начин) на бюджетните дефицити е водело до неконтролирано пускане в обръщение на нови парични знаци за покриване на разходи по решения на партийното и държавно ръководство за изграждане на нови обекти, за покриване на превишени сметни стойности в строителството, за изплащане на заплати, за теглене на влогове от ДСК и т.н. Тази емисия от пари не е обсъждана нито веднъж в Политбюро, секретарята на ЦК на БКП или в правителството и е взимана в резултат на субективно взимани решения или указания.
Неконтролираната емисия на парични знаци без стоково покритие неизбежно води до засилване на инфлационните процеси. Но инфлацията през тогавашния период не е признавана като явление у нас, поради което няма методика за нейното отчитане, нито пък тези процеси са подлежали на държавно регулиране. В резултат на това петгодишните планове винаги са били неверни. Капиталните вложения в тях са влизали по цени на текущата година от началото на срока и дори когато проектосметните документи са били вярно съставени, сметната стойност на обектите винаги е била по-висока от първоначално предвидената.
Ето по какъв начин Тодор Живков обяснява тази страна на своето управление:
"Що се касае до вътрешния дълг, той е могъл да нарасне през последните години. Но това вероятно е скривано от ръководството. По какъв начин е могло да се скрие – като част или цялата сума от вътрешния дълг се трансформира в кредитна форма и се извади от бюджета на държавата. Друг начин няма. Кой е правил това и защо го е правил е въпрос на изясняване."
От протокола за разпит по следствието срещу него, 24 септември 1991год.
Последната "неяснотия" не беше "изяснена" нито от самия Живков, нито от който и да е друг. Но съвсем различно е твърдението на Васил Коларов, председател на БНБ от времето на разглеждания период, който отрича вътрешният дълг да е бил скриван от партията, твърдейки че е предоставял на Живков подробни справки и предложения относно положението. Като пример посочва справката, наброяваща близо 60 страници от 8 януари 1988год:
"Тази справка съм предал лично на Тодор Живков. Тя представлява анализ от гледна точка на банката на състоянието на инфлацията в страната и на възможните мерки за излизане от нея. Главното ударение е във фиксалните източници на инфлация у нас, по които до тази справка почти не се е говорило у нас. Общата сума на посочените в документа финансови бюджетни източници на инфлацията е от порядъка на 23 млрд. лева. По същество това е натрупан с годините неявен вътрешен държавен дълг."
Comment