Икономическата катастрофа на социализма

[ndragostinov]

Бюджетния дефицит и вътрешния държавен дълг

Един от най-красноречивите периоди за икономическата ефективност на системата, определяна тогава като "развит социализъм" е последната петилетка (1985-1990), свързана с промените предизвикани от най-големия удар за Варшавския договор и СССР – падането на цените на природните горива (тогава до 20 долара за барел). Положението в особено голяма степен се влошава и за България, която след идването на Горбачов и ориентирането на СССР към премахване на икономическата зависимост между "братските" страни от "големия брат", се оказва изправена пред непредвидени затруднения. Една от неизбежните последици е натрупването на огромен бюджетен дефицит и най-голямото задлъжняване на държавата в цялата нейна история. Но освен добре познатият външен дълг от 10 млрд. долара, българската държава натрупва и по-неизвестните вътрешни задължения, възлизащи приблизително на 23 млрд. (стари) лева. Изпълнители на тези дотации са Българска народна банка (БНБ), Българска външнотърговска банка (БВТБ) и Държавна спестовна каса (ДСК). Въпросите на дефицитите в бюджета и техният натрупан израз – вътрешният държавен дълг, бяха табу в България, както и другите страни от СИВ. При тогавашната система на управление у нас подобна по същество дефицитност на бюджета на държавата не се разгласяваше, беше секретна информация, известна само на ограничен кръг хора от политическото ръководство и ръководствата на банките изпълняващи дотациите.
Като цяло вътрешният дълг е възникнал в продължение на редица години, като най-рано е документиран до 1966год., и като правило е предоставян от банките на Министерството на финансите въз основа на правителствени решения. Така например съгласно постановление на МС ¹52 от 1979год., БНБ е трябвало да предостави 837млн. лева за изплащане на незавършено строителство, през 1980год. пък предоставя други 300 млн. лева за покриване на разлики в цените на селскостопанска продукция и т.н.
Формирането и запълването (по този начин) на бюджетните дефицити е водело до неконтролирано пускане в обръщение на нови парични знаци за покриване на разходи по решения на партийното и държавно ръководство за изграждане на нови обекти, за покриване на превишени сметни стойности в строителството, за изплащане на заплати, за теглене на влогове от ДСК и т.н. Тази емисия от пари не е обсъждана нито веднъж в Политбюро, секретарята на ЦК на БКП или в правителството и е взимана в резултат на субективно взимани решения или указания.
Неконтролираната емисия на парични знаци без стоково покритие неизбежно води до засилване на инфлационните процеси. Но инфлацията през тогавашния период не е признавана като явление у нас, поради което няма методика за нейното отчитане, нито пък тези процеси са подлежали на държавно регулиране. В резултат на това петгодишните планове винаги са били неверни. Капиталните вложения в тях са влизали по цени на текущата година от началото на срока и дори когато проектосметните документи са били вярно съставени, сметната стойност на обектите винаги е била по-висока от първоначално предвидената.
Ето по какъв начин Тодор Живков обяснява тази страна на своето управление:

"Що се касае до вътрешния дълг, той е могъл да нарасне през последните години. Но това вероятно е скривано от ръководството. По какъв начин е могло да се скрие – като част или цялата сума от вътрешния дълг се трансформира в кредитна форма и се извади от бюджета на държавата. Друг начин няма. Кой е правил това и защо го е правил е въпрос на изясняване."
От протокола за разпит по следствието срещу него, 24 септември 1991год.

Последната "неяснотия" не беше "изяснена" нито от самия Живков, нито от който и да е друг. Но съвсем различно е твърдението на Васил Коларов, председател на БНБ от времето на разглеждания период, който отрича вътрешният дълг да е бил скриван от партията, твърдейки че е предоставял на Живков подробни справки и предложения относно положението. Като пример посочва справката, наброяваща близо 60 страници от 8 януари 1988год:

"Тази справка съм предал лично на Тодор Живков. Тя представлява анализ от гледна точка на банката на състоянието на инфлацията в страната и на възможните мерки за излизане от нея. Главното ударение е във фиксалните източници на инфлация у нас, по които до тази справка почти не се е говорило у нас. Общата сума на посочените в документа финансови бюджетни източници на инфлацията е от порядъка на 23 млрд. лева. По същество това е натрупан с годините неявен вътрешен държавен дълг."

[ndragostinov]

СЕЛСКОСТОПАНСКОТО РАЗЛОЖЕНИЕ

"България създаде и имаше една от най-едрите и модерни земеделски икономики в Европа. Ние произвеждахме средно по 8-9 млн. тона зърно; имахме елитни стада от крави, свине, овце; достатъчен машинен парк за механизирана обработка на земята; химизирано селско стопанство; широка мрежа от поливни системи и площи; първокласни селскостопански институти и станции; висококвалифицирани специалисти и мениджъри.
(...)
[след 1989год.] Проблемът беше да се реформира селското стопанство, да се тласне още по-напред неговата производителност. Но колкото и да звучи парадоксално днес, вместо реформиране и модернизиране се извърши ликвидиране на модерното българско селско стопанство. Причината беше политическа. Тогава дясното управление на държавата в лицето на правителството на СДС и президента на СДС взеха курс не на реформиране, а на ликвидиране на едрото българско селско стопанство"

Цитираният текст е от книгата на Александър Лилов "Диалогът на цивилизациите (Световният и българският преход)". Неговото разбиране през последните години се радва на нараснала популярност и тенденцията да се обвинява демократизацията в България за икономическата катастрофа, сега е очевидна. Философ и специализант по проблемите на идеологическата дейност по времето на комунизма, Лилов взема активно участие при решаването на въпроси свързани с управлението на селското стопанство. В качеството си на член на ЦК на БКП, член на Политбюро, член на Държавния съвет и разбира се – народен представител, той беше част от ръководния елит, отговорен за състоянието на въпросния отрасъл през разглеждания период. Поради тази причина не буди и никаква изненада становището на г-н Лилов върху проблема.
Обаче съвсем друго описание ни предоставят онези участници в управлението на селското стопанство, които за разлика от Лилов още преди 1989год. сигнализираха за фрапиращите нередности, които се трупат в продължение на десетилетия.
Първите сериозни затруднения възникват още с образуването на ТКЗС (териториално-кооперативен земеделски съюз), извършено с помощта на репресии заради широка съпротива от страна на замеделците (25 000 задържани от органите на милицията и МВР, и над 3 000 интернирани семейства). Несъгласието не лишено от основание – когато ТКЗС става преобладаваща форма на стопанисване, частното земеползване практически е ликвидирано напълно. А с приетия през 1967год. устав на ТКЗС, членовете му изцяло изгубват правата си на собственици. Земеделецът не може да се ползва със своя дял и нещо повече – вече не знае какво притежава. По този начин всеки кооператор се превръща в наемен работник, което от своя страна намалява личната мотивация на индивида в производството.
В началото на 70-те години започва окрупняване на ТКЗС в АПК (Аграрно-промишлен комплекс) и по-късно в НАПС (Национален аграрно-промишлен съюз). Последното, заедно с поделените му окръзи (ОАПС), стоварва допълнително финансово бреме върху производителите, тъй като увеличава административно-управленския апарат на този сектор. Неговото обезпечаване е поето изцяло от производствените звена. Така към края на 70-те години над 50 процента от печалбата потъва за издръжка на администрацията. За възникването на тази инициатива разказва секретарят на ЦК на БКП Васил Цанов:

"Тази идея беше тясно разработена съвместно от Тодор Божинов и Тодор Живков. Но и двете реорганизации – АПК и НАПС бяха една от причините за започналия упадък в селското стопанство"

На реорганизациите се спира и Веселин Никифоров, председател на БНБ през 70-те и 80-те години, който в това му качество, беше принуждаван да отпуска финансови средства за тях:

"Идеите за преминаване към АПК и НАПС се наложиха по обичайния път. Авторите на тези идеи са запознали Тодор Живков с тях, без да са ги поставяли на предварително обсъждане със заинтересованите органи и организации. Тъкмо защото тези идеи се наложиха по този начин, започна процес на упадък в селското стопанство, до затруднения в снабдяването на населението и до загуби, които в края на краищата плати обществото. Все по-трудно и по-трудно беше на БНБ да предоставя кредити на селското стопанство. Стигна се до доста конфликти – от една страна, НАПС и АПК се оплакваха, че банката не ги кредитира, а от друга страна, Тя внасяше документи в МС и обясняваше, че няма място за кредитиране поради спадащата ефективност на тези стопанства. В резултат на това започнаха да излизат решения на правителството, с които то задължаваше банката да кредитира стопанските организации. Стигна се дотам, че те не можеха да покриват даже годишните си погашения, което означава, че селскостопанските организации са в истински фалит."

Освен едрата администрация, друга причина за неефективността на селското стопанство е политиката на централното управление по отношение на цените. Десетилетия наред изкупните цени на селскостопанските продукти запазват ниското си равнище, докато цените на средствата за производство, енергоносители, технически парк, резервни части, препарати, торове и др. непрекъснато увеличават стойността си. Този проблем довежда до положението в много случаи договорите межди производителите и търговските организации да се сключват по "силов" път. Производителят е незаинтересуван от производството на някои земеделски продукти и не желае да ги произвежда поради високата им себестойности и реципрочно ниската им продажна цена. През тези десетилетия в България не се извършва ценообразуване по пътя на калкулацията на фактическите разходи, за да бъде реално и съответстващо на тях заплащането.
Министър-председателят от 70-те години Станко Тодоров обобщава:

"Ценовата политика беше погрешна. Преминаването на рентата и натуралното разплащане доведе до практическо приравняване на селяните до промишлените работници, но при по-ниско заплащане и по-лоши социално-битови условия. Чувствам и своя политическа отговорност, че като чкен на Политбюро не оцених голямата опасност и не се противопоставих на преобразуването на кооперативните стопанства в АПК.
(...)
Въобще, създаването на АПК беше една грандомания в управлението. Тодор Живков като инициатор на тази идея и основен организатор непрекъснато подчертаваше своята роля за това пред наши и чужди ръководители, дипломати, че с АПК сме създали най-крупните земеделски стопанства, а практиката показа, че те се оказаха най-неефективни."

Горепосочените затруднения от самото начало бяха лишени от вниманието на партийното ръководство, поради което за кратко време в своята съвкупност довеждат селското стопанство до реална криза. Заедно с нея идват логичните й последици, описани от председателя на НАПС Васил Цанов пред ЦК на БКП на пленум от 19 март 1985год. Изнесени са следните факти: от 1960 до 1985год. обработваемата земя е намаляла с около 2 240 000 дка, от които 30 процента са земи първа категория. Цанов не крие критиката си към Министерския съвет и неговия заместник-председател, по чието нареждане над 30 промишлени предприятия са преминали от производство на селскостопански машини в производство на други изделия. През 1988 същият изпраща докладна лично до Тодор Живков, в която поставя всички нерешени въпроси. Не последва никаква реакция.
По-късно председателят на НАПС споделя впечатленията си и от материално-битовите условия в селското стопанство, доведени от управлението на партийното ръководство:

"Условията на труд през всичките тези десетилетия не се промениха по начин, който да ги стимулира. Селскостопанските работници бяха лишени от транспорт и ходеха пеша до обектите. В много от отраслите ръчният труд остана основен вид и не се облекчаваше с въвеждането на модерни и механизирани начини. И понеже това продължаваше с десетилетия, голяма част от селяните емигрираха в градовете, където в индустриалните отрасли заплащането беше по-високо.
(...)
Материалната база в селското стопанство не можеше да гарантира въвеждането на модерни съвременни способи за производство. Основният източник на оборудването беше от социалистическите страни, а неговото ниво не беше на най-съвременно равнище. Например един комбайн съветско или полско производство имаше далеч по-ниски качества от този, произведен в капиталистическите страни. При неговата експлоатация нивото на производителността беше по-ниска и с по-големи загуби при прибирането на реколтата. В някои отрасли на селското стопанство въобще липсваше оборудване на съвременно ниво – зеленчукопроизводството, лозарството, овощарството, тютюнът се обработваше и прибираше на нивото отпреди 9 септември 1944год.
(...)
Състоянието с резервните части за селскостопанското оборудване направо може да се каже, че беше ужасно. Външнотърговските централи, вносителите на селскостопанска техника, въобще не обезпечаваха вноса с резервни части. Това довеждаше до големи затруднения в експлоатацията. По тази причина ремонтите се осъществяваха със стари и употребявани части, което на практика довеждаше до това, че един ремонт на трактор го оскъпяваше до степен, по-висока от цената за нов трактор, а освен това намаляваха и експлоатационните му качества."

70-те години са периода, в който партийното ръководство взема още едно решение, което напред във времето има огромни негативни последици за селата. С него те биват разделени на два типа – със затихващи функции и перспективни. При първите е преустановена всяка дейност за развитието им в социално, битово и производствено отношение и са оставени на изживяване. Закриват се много училища и част от търговските дейности. Здравеопазването, особено в селата със затихващи функции, остава примитивно. Станко Тодоров потвърждава тези факти:

"Идеята за разделянето на селата беше една вредна по своите последици идея на Съвета по управление към Държавния съвет и секретаря по съвета Тодор Божинов, около 1975. това доведе до закриването на пунктовете за услуги и началните училища, прогони по-младите хора към по-големите селища. Така тези села останаха без работна ръка и това доведе до намаляване на производството на селскостопанска продукция и до увеличаване на пустеещите обработваеми земи."

Реалните действия на партийното и държавно ръководство за спасяване на селското стопанство от окончателно рухване са елементарни:

"БНБ да предостави допълнителни милиони на Министерството на финансите за по-нататъшно развитие и повишаване ефективността на селскостопанското производство"
Протокол ¹33 от заседание на МС от 12 декември 1980год.

В края на 1980год. по този начин правителството налива 200 млн. лева за "надбавки към изкупните цени и за подпомагане на аграрно-промишлените комплекси и други селскостопански организации". Въпреки това, производството в страната продължава да спада, като от 1985год. в страната започват да се внасят традиционно произвеждани продукти – фасул, лук, картофи, които в предишни години България е изнасяла. След същата година вносът на селскостопанска продукция възлиза на около 400-500 млн. долара. От отчета за 1982год. става ясно, че стопанските организации на НАПС са реализирали 927 млн. лева загуби от износа. А през 1987год. Държавната балансова комисия утвърждава окончателен недостиг на средствата за разплащане до 90 процента от начисленото основно трудово възнаграждение на колективите в АПК в размер на 599 337 000 лева. Правителството "решава" и този проблем като принуждава БНБ да продължи да кредитира селскостопанските организации, които нямат собствени средства по фонд "Работна заплата". При тези условия държавният банков кредит се превръща от временен допълнител в постоянен и евтин източник на средства. Това се изразява в следната тенденция:
През 1966год. от средствата на селскостопанските организации 44.8 процента са собствено оборотни, а банковите кредити са 4.6 процента.
През 1975год.: собствено оборотни средства - 41.3 процента, банкови кредити – 21.8 процента.
През 1984год.: собствени оборотни средства – 35.1 процента, банкови кредити – 39.1 процента.
На въпроса защо се стига до описаното селскостопанско разложение, отговорът даден от Васил Цанов не е никак сложен:

"В групата помощници на Тодор Живков в Политбюро нямаше нито един специалист по селско стопанство, а именно тази група подготвяше решенията на ЦК и Политбюро."

--------------------------------------------------------------------------
Специални благодарности дължим на журналиста Христо Христов за това, че направи общодостъпни архивите на БНБ, Българската външнотърговска банка, Министерството на финансите, Министерството на външната търговия, секретни партийни и правителствени решения, документи от разследването по дело ¹4 известно като делото за икономическата катастрофа, които бяха разсекретени поради изтичане на давностния им срок.

[SRH]

Спор няма - през 80-те години стопанската политика беше объркана, непоследователна, слабо оценила икономическите тенденции в света. Тази политика не беше гъвкава и приспособима към променящите се обстоятелства, базирана беше на стари и неадекватни към момента икономически решения.

По отношение на вътрешния дълг (пак от Хр. Христов) - явно става дума за натрупване:

Това не е всичко. Васил Коларов прави следната калкулация:

"Вътрешният дълг беше явно от порядъка на около 10 млрд. лв. В тази сума се включват, първо, около 5 млрд. лева явен дълг на държавата към банките на 31 декември 1988. Отделно от този дълг през 1989 той се увеличи с още около 2.1 млрд. лева. През 1989 с 1.2 млрд. лева се увеличи и дългът на фирмите към фонд "Държавно кредитиране". Така че общото увеличение на вътрешния държавен дълг през 1989 е от порядъка на 3.3 млрд. лева. Отделно от тези суми Министерството на финансите беше получило пряко суми, по същество заеми, без да съм сигурен, че това е оформено като държавен кредит официално, и от ДЗИ, който по това време беше в системата на финансовото министерство. С тези суми общият вътрешен дълг възлизаше на около 10 млрд. лева."

Виж, тук не се прави някаква връзка с БВП. Пак ще напиша, че към края на 80-те стойностите на БВП не са достатъчни, за да компенсират вътрешния държавен дълг, но за 70-те (до 1978 г. - включително) това по никакъв начин не може да се каже. Това е свързано с функционалността на реалната икономика, която (както написах в началото) се определя от слаби и несъобразени с момента политически решения.

Трябва да се вникне в същината на социалистическото управление. То си има етапи и когато се изнасят данни, те трябва да са отнесени към определено време. Така това обобщение ще е фрагментарно вярно, т.е. към края на епохата и съвсем неадекватно към други моменти. Например не случайно дадох числото от 147 млн. хектара поливна площ към 1976 г., защото по този показател, към съответното време България е една от водещите страни в света. Към тези години могат да се приведат числа за механизацията на селското стопанство и т.н. - примери могат да се дават много, обаче те не са релевантни без да се съотнесат към даденото време.