Бог да го прости!
Марков е може би единственият българин от неотдавнашното минало, който е убит заради нещата, които пише. Т.е неговото писмено слово е до такава степен силно, че да предизика сложно замислен заговор срещу него. Бих казал, че за нашата писмовна култура - и всички, които пишем тук имаме отношение към това - този факт е един комплимент, нещо успокоително, все пак: поне един наш съвременник е достатъчно силен, достатъчно различен от тази плитчина на съвременното ни говорене в нашата дрипава епоха, която е на път да забрави дори какво означава да се говори граматически правилно.
Това ме накара да се зачета в "Репортажите".
И знаете ли какво открих?
Ами едно много по-уравновесено отношение към Тодор Живков, например, от всяко друго, което днес съм чувал.
Прочетете главата "Срещи с Тодор Живков". Удивява ме колко нюансирано е отношението на Марков! Та той изобщо не го гледа едноизмерно отрицателно! Всъщност виждат се описани, признати доста дълбоки качества на Живков: много ме впечатли как Марков подчертава непосредствеността, нетърсенето на внимание от страна на Живков през 60-те години. Характерен е и разказът за спъването на Живков по време на разходката - изправяйки се от калната локва Живков казва: Е, не беше виждал изкалян първи секретар, сега и това видя.
Той произнесе думата „изкалян“ с добре подчертано двусмислие, което стигна при мен като:
„Аз знам много добре какво съм и нямам нужда други да ми го казват!“
Може би преувеличавам, но точно в този момент аз почувствувах, че за пръв път влязох в действителен контакт с него. Колкото пъти по-късно разказвах за това падане на Живков в калта и последвалите думи за „изкаляния първи секретар“, малцина ми повярваха, че той е бил в състояние да каже такова нещо. Толкова силно беше общото предубеждение спрямо него, че му отнемаше правото на такава твърде дълбока забележка.
Същата дълбочина на погледа си има Марков и към действителните пакостни действия на Живков: те не са в някакви пискливи съвременни обвинения за тоталитаризъм, а в:
В годините, последвали нашата първа среща, Тодор Живков разви огромна дейност за установяването на преки контакти с почти всички важни обществени групи и особено с интелигенцията. Това, което той правеше, беше точно обратното на мрачната отчужденост и недостъпност на Вълко Червенков. Фактически без Хрушчов Тодор Живков следваше в доста линии Хрушчовото обществено поведение и най-вече неговата общителност. Сигурно на пръсти се броят по-известните имена в българския културен живот, които не са обядвали, вечеряли или имали личен разговор с първия секретар на партията. Хората, който той канеше, бяха от всякакъв калибър и с всякакво отношение към него — от най-последователните му критици, като Радой Ралин и Христо Ганев, до най-раболепните му привърженици, като Богомил Нонев и Любомир Левчев. Понякога се чудех как на Живков му стига времето, за да се среща и разговаря с толкова много хора. Той ходеше на лов с Емилиян Станев и други писатели ловджии, устройваше вечери с поети и драматурзи, посещаваше художествени ателиета, събираше музиканти, заобикаляше се с популярни актьори и т.н. Тук не става дума за заобикаляне с тясна групичка от фаворити, а за твърде масово явление. Разбира се, групичката от фаворити си съществуваше, но малцина от художествената интелигенция биха могли да упрекнат Живков, че не ги е зачел. Почти всеки ден из клубовете и кафенетата се казваше, че Живков имал среща с Николай Хайтов, че най-после приел Йордан Радичков, че прекарал весела вечер с Калоянчев и Нейчо Попов, че танцувал с жената на Богомил Нонев, че лично похвалил Иван Кондов и така нататък. Аз не зная никой друг политически ръководител, който да се е отдавал на такъв всеобемащ флирт с цялата интелигенция. Като се знае, че Живков на младини бе имал известни актьорски аспирации, може би е обяснимо, че той изпитваше удоволствие да се заобикаля със света на изкуството.
Същевременно неговият инстинкт безпогрешно му подсказваше, че единичните хора, които биха могли сериозно да смутят спокойното му царуване, бяха именно хората на художествената интелигенция. Всички неприятности за партията и в Полша, и в Чехословакия, и в Унгария, и в Източна Германия бяха разпалени от художествената интелигенция или най-малко станаха с нейно главно участие. Опитите за военни преврати в България бяха предварително осъдени на неуспех не толкова защото нямаха подкрепата на масите, колкото подкрепата на художествената интелигенция. Затова Тодор Живков взе тази интелигенция под своя собствена закрила и възложи контрола върху нея на най-близките си хора.
Когато хората на Живков твърдят например, че те никога не биха допуснали явление като Солженицин в България (което е подмятане за грешка на съветското ръководство), те имат предвид не само възможната бърза разправа на Държавна сигурност, но предимно цялата живковска атмосфера. В момента, в който името на българския Солженицин се издигаше застрашително над допустимата височина, вместо да се надига вой и се привлича общото внимание, тихомълком щеше да бъде сторено всичко той сам да слезе надолу. Повече от сигурен съм, че Живков би му изпратил покана за обед или разходка като нашата, би го изслушал, би му обещал много неща, би му дал много неща, с изключение на главното — публикуването на произведенията в тяхната оригинална форма. А може би и това би било разрешено, но по такъв усукан начин, че техният ефект би бил почти погребан. Онзи, който смята, че аз не съм прав, нека попита Радой Ралин или Христо Ганев, или Константин Павлов, или още куп хора, които са потенциални български Солженициновци, но чието влияние, популярност и значение ловко бяха ограничени и доведени под опасното ниво.
Тъкмо в сложните и доста многобройни отношения на Тодор Живков с българската художествена интелигенция най-добре личат качествата му, чрез които той се задържа начело на страната за толкова много години. Но ако единият резултат беше укрепването на неговото собствено положение, то другият резултат беше безспорно ликвидирането на всякакви опасни духовни искри и превръщането на неспокойния творчески дух в дебел държавен храненик.
Според мен, никой друг в България не е оказвал по-съсипващо, по-рушително влияние върху живота на художествената интелигенция.
Живият образ на Живков се допълва в края на главата, когато Марков описва едно посещение при него, когато човешките черти на Живков проличават в неговото искрено вълнение и обида от една карикатура.
Прочетете всичко това - интересно е. Цялата глава оставя впечатлението за един по-скоро комплимент към Живков. Както и много по-дълбока и съществена критика от всичко, което десните изприказват днес по отношение на Тодор Живков и неговото време: разлагането на самата основа на възможността за дисидентство, за съпротива у нас - нещо, което е сякаш наш проблем и досега. Всъщност Марков отговаря много кратичко на една друга тема от форума - имало ли е дисиденти у нас - не, по тази и тази причина.
И все пак той е човекът, осмелил се да напише:
Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност.
Да, дори само след това този човек не би могъл да остане жив.
Мисля си, че ако опозицията след 10.XI.1989 беше взела като своя основа посланията на този дисидентски труд, избягвайки всяка елементарност, днес съдбата и може би щеше да бъде по-различна, от това, което виждаме. А заедно с това - и съдбата на родината.
Марков е може би единственият българин от неотдавнашното минало, който е убит заради нещата, които пише. Т.е неговото писмено слово е до такава степен силно, че да предизика сложно замислен заговор срещу него. Бих казал, че за нашата писмовна култура - и всички, които пишем тук имаме отношение към това - този факт е един комплимент, нещо успокоително, все пак: поне един наш съвременник е достатъчно силен, достатъчно различен от тази плитчина на съвременното ни говорене в нашата дрипава епоха, която е на път да забрави дори какво означава да се говори граматически правилно.
Това ме накара да се зачета в "Репортажите".
И знаете ли какво открих?
Ами едно много по-уравновесено отношение към Тодор Живков, например, от всяко друго, което днес съм чувал.
Прочетете главата "Срещи с Тодор Живков". Удивява ме колко нюансирано е отношението на Марков! Та той изобщо не го гледа едноизмерно отрицателно! Всъщност виждат се описани, признати доста дълбоки качества на Живков: много ме впечатли как Марков подчертава непосредствеността, нетърсенето на внимание от страна на Живков през 60-те години. Характерен е и разказът за спъването на Живков по време на разходката - изправяйки се от калната локва Живков казва: Е, не беше виждал изкалян първи секретар, сега и това видя.
Той произнесе думата „изкалян“ с добре подчертано двусмислие, което стигна при мен като:
„Аз знам много добре какво съм и нямам нужда други да ми го казват!“
Може би преувеличавам, но точно в този момент аз почувствувах, че за пръв път влязох в действителен контакт с него. Колкото пъти по-късно разказвах за това падане на Живков в калта и последвалите думи за „изкаляния първи секретар“, малцина ми повярваха, че той е бил в състояние да каже такова нещо. Толкова силно беше общото предубеждение спрямо него, че му отнемаше правото на такава твърде дълбока забележка.
Същата дълбочина на погледа си има Марков и към действителните пакостни действия на Живков: те не са в някакви пискливи съвременни обвинения за тоталитаризъм, а в:
В годините, последвали нашата първа среща, Тодор Живков разви огромна дейност за установяването на преки контакти с почти всички важни обществени групи и особено с интелигенцията. Това, което той правеше, беше точно обратното на мрачната отчужденост и недостъпност на Вълко Червенков. Фактически без Хрушчов Тодор Живков следваше в доста линии Хрушчовото обществено поведение и най-вече неговата общителност. Сигурно на пръсти се броят по-известните имена в българския културен живот, които не са обядвали, вечеряли или имали личен разговор с първия секретар на партията. Хората, който той канеше, бяха от всякакъв калибър и с всякакво отношение към него — от най-последователните му критици, като Радой Ралин и Христо Ганев, до най-раболепните му привърженици, като Богомил Нонев и Любомир Левчев. Понякога се чудех как на Живков му стига времето, за да се среща и разговаря с толкова много хора. Той ходеше на лов с Емилиян Станев и други писатели ловджии, устройваше вечери с поети и драматурзи, посещаваше художествени ателиета, събираше музиканти, заобикаляше се с популярни актьори и т.н. Тук не става дума за заобикаляне с тясна групичка от фаворити, а за твърде масово явление. Разбира се, групичката от фаворити си съществуваше, но малцина от художествената интелигенция биха могли да упрекнат Живков, че не ги е зачел. Почти всеки ден из клубовете и кафенетата се казваше, че Живков имал среща с Николай Хайтов, че най-после приел Йордан Радичков, че прекарал весела вечер с Калоянчев и Нейчо Попов, че танцувал с жената на Богомил Нонев, че лично похвалил Иван Кондов и така нататък. Аз не зная никой друг политически ръководител, който да се е отдавал на такъв всеобемащ флирт с цялата интелигенция. Като се знае, че Живков на младини бе имал известни актьорски аспирации, може би е обяснимо, че той изпитваше удоволствие да се заобикаля със света на изкуството.
Същевременно неговият инстинкт безпогрешно му подсказваше, че единичните хора, които биха могли сериозно да смутят спокойното му царуване, бяха именно хората на художествената интелигенция. Всички неприятности за партията и в Полша, и в Чехословакия, и в Унгария, и в Източна Германия бяха разпалени от художествената интелигенция или най-малко станаха с нейно главно участие. Опитите за военни преврати в България бяха предварително осъдени на неуспех не толкова защото нямаха подкрепата на масите, колкото подкрепата на художествената интелигенция. Затова Тодор Живков взе тази интелигенция под своя собствена закрила и възложи контрола върху нея на най-близките си хора.
Когато хората на Живков твърдят например, че те никога не биха допуснали явление като Солженицин в България (което е подмятане за грешка на съветското ръководство), те имат предвид не само възможната бърза разправа на Държавна сигурност, но предимно цялата живковска атмосфера. В момента, в който името на българския Солженицин се издигаше застрашително над допустимата височина, вместо да се надига вой и се привлича общото внимание, тихомълком щеше да бъде сторено всичко той сам да слезе надолу. Повече от сигурен съм, че Живков би му изпратил покана за обед или разходка като нашата, би го изслушал, би му обещал много неща, би му дал много неща, с изключение на главното — публикуването на произведенията в тяхната оригинална форма. А може би и това би било разрешено, но по такъв усукан начин, че техният ефект би бил почти погребан. Онзи, който смята, че аз не съм прав, нека попита Радой Ралин или Христо Ганев, или Константин Павлов, или още куп хора, които са потенциални български Солженициновци, но чието влияние, популярност и значение ловко бяха ограничени и доведени под опасното ниво.
Тъкмо в сложните и доста многобройни отношения на Тодор Живков с българската художествена интелигенция най-добре личат качествата му, чрез които той се задържа начело на страната за толкова много години. Но ако единият резултат беше укрепването на неговото собствено положение, то другият резултат беше безспорно ликвидирането на всякакви опасни духовни искри и превръщането на неспокойния творчески дух в дебел държавен храненик.
Според мен, никой друг в България не е оказвал по-съсипващо, по-рушително влияние върху живота на художествената интелигенция.
Живият образ на Живков се допълва в края на главата, когато Марков описва едно посещение при него, когато човешките черти на Живков проличават в неговото искрено вълнение и обида от една карикатура.
Прочетете всичко това - интересно е. Цялата глава оставя впечатлението за един по-скоро комплимент към Живков. Както и много по-дълбока и съществена критика от всичко, което десните изприказват днес по отношение на Тодор Живков и неговото време: разлагането на самата основа на възможността за дисидентство, за съпротива у нас - нещо, което е сякаш наш проблем и досега. Всъщност Марков отговаря много кратичко на една друга тема от форума - имало ли е дисиденти у нас - не, по тази и тази причина.
И все пак той е човекът, осмелил се да напише:
Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност.
Да, дори само след това този човек не би могъл да остане жив.
Мисля си, че ако опозицията след 10.XI.1989 беше взела като своя основа посланията на този дисидентски труд, избягвайки всяка елементарност, днес съдбата и може би щеше да бъде по-различна, от това, което виждаме. А заедно с това - и съдбата на родината.
Comment