Съобщение

Collapse
No announcement yet.

30 години от смъртта на Георги Марков.

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    30 години от смъртта на Георги Марков.

    Бог да го прости!
    Марков е може би единственият българин от неотдавнашното минало, който е убит заради нещата, които пише. Т.е неговото писмено слово е до такава степен силно, че да предизика сложно замислен заговор срещу него. Бих казал, че за нашата писмовна култура - и всички, които пишем тук имаме отношение към това - този факт е един комплимент, нещо успокоително, все пак: поне един наш съвременник е достатъчно силен, достатъчно различен от тази плитчина на съвременното ни говорене в нашата дрипава епоха, която е на път да забрави дори какво означава да се говори граматически правилно.
    Това ме накара да се зачета в "Репортажите".
    И знаете ли какво открих?
    Ами едно много по-уравновесено отношение към Тодор Живков, например, от всяко друго, което днес съм чувал.
    Прочетете главата "Срещи с Тодор Живков". Удивява ме колко нюансирано е отношението на Марков! Та той изобщо не го гледа едноизмерно отрицателно! Всъщност виждат се описани, признати доста дълбоки качества на Живков: много ме впечатли как Марков подчертава непосредствеността, нетърсенето на внимание от страна на Живков през 60-те години. Характерен е и разказът за спъването на Живков по време на разходката - изправяйки се от калната локва Живков казва: Е, не беше виждал изкалян първи секретар, сега и това видя.

    Той произнесе думата „изкалян“ с добре подчертано двусмислие, което стигна при мен като:

    „Аз знам много добре какво съм и нямам нужда други да ми го казват!“

    Може би преувеличавам, но точно в този момент аз почувствувах, че за пръв път влязох в действителен контакт с него. Колкото пъти по-късно разказвах за това падане на Живков в калта и последвалите думи за „изкаляния първи секретар“, малцина ми повярваха, че той е бил в състояние да каже такова нещо. Толкова силно беше общото предубеждение спрямо него, че му отнемаше правото на такава твърде дълбока забележка.


    Същата дълбочина на погледа си има Марков и към действителните пакостни действия на Живков: те не са в някакви пискливи съвременни обвинения за тоталитаризъм, а в:


    В годините, последвали нашата първа среща, Тодор Живков разви огромна дейност за установяването на преки контакти с почти всички важни обществени групи и особено с интелигенцията. Това, което той правеше, беше точно обратното на мрачната отчужденост и недостъпност на Вълко Червенков. Фактически без Хрушчов Тодор Живков следваше в доста линии Хрушчовото обществено поведение и най-вече неговата общителност. Сигурно на пръсти се броят по-известните имена в българския културен живот, които не са обядвали, вечеряли или имали личен разговор с първия секретар на партията. Хората, който той канеше, бяха от всякакъв калибър и с всякакво отношение към него — от най-последователните му критици, като Радой Ралин и Христо Ганев, до най-раболепните му привърженици, като Богомил Нонев и Любомир Левчев. Понякога се чудех как на Живков му стига времето, за да се среща и разговаря с толкова много хора. Той ходеше на лов с Емилиян Станев и други писатели ловджии, устройваше вечери с поети и драматурзи, посещаваше художествени ателиета, събираше музиканти, заобикаляше се с популярни актьори и т.н. Тук не става дума за заобикаляне с тясна групичка от фаворити, а за твърде масово явление. Разбира се, групичката от фаворити си съществуваше, но малцина от художествената интелигенция биха могли да упрекнат Живков, че не ги е зачел. Почти всеки ден из клубовете и кафенетата се казваше, че Живков имал среща с Николай Хайтов, че най-после приел Йордан Радичков, че прекарал весела вечер с Калоянчев и Нейчо Попов, че танцувал с жената на Богомил Нонев, че лично похвалил Иван Кондов и така нататък. Аз не зная никой друг политически ръководител, който да се е отдавал на такъв всеобемащ флирт с цялата интелигенция. Като се знае, че Живков на младини бе имал известни актьорски аспирации, може би е обяснимо, че той изпитваше удоволствие да се заобикаля със света на изкуството.

    Същевременно неговият инстинкт безпогрешно му подсказваше, че единичните хора, които биха могли сериозно да смутят спокойното му царуване, бяха именно хората на художествената интелигенция. Всички неприятности за партията и в Полша, и в Чехословакия, и в Унгария, и в Източна Германия бяха разпалени от художествената интелигенция или най-малко станаха с нейно главно участие. Опитите за военни преврати в България бяха предварително осъдени на неуспех не толкова защото нямаха подкрепата на масите, колкото подкрепата на художествената интелигенция. Затова Тодор Живков взе тази интелигенция под своя собствена закрила и възложи контрола върху нея на най-близките си хора.

    Когато хората на Живков твърдят например, че те никога не биха допуснали явление като Солженицин в България (което е подмятане за грешка на съветското ръководство), те имат предвид не само възможната бърза разправа на Държавна сигурност, но предимно цялата живковска атмосфера. В момента, в който името на българския Солженицин се издигаше застрашително над допустимата височина, вместо да се надига вой и се привлича общото внимание, тихомълком щеше да бъде сторено всичко той сам да слезе надолу. Повече от сигурен съм, че Живков би му изпратил покана за обед или разходка като нашата, би го изслушал, би му обещал много неща, би му дал много неща, с изключение на главното — публикуването на произведенията в тяхната оригинална форма. А може би и това би било разрешено, но по такъв усукан начин, че техният ефект би бил почти погребан. Онзи, който смята, че аз не съм прав, нека попита Радой Ралин или Христо Ганев, или Константин Павлов, или още куп хора, които са потенциални български Солженициновци, но чието влияние, популярност и значение ловко бяха ограничени и доведени под опасното ниво.

    Тъкмо в сложните и доста многобройни отношения на Тодор Живков с българската художествена интелигенция най-добре личат качествата му, чрез които той се задържа начело на страната за толкова много години. Но ако единият резултат беше укрепването на неговото собствено положение, то другият резултат беше безспорно ликвидирането на всякакви опасни духовни искри и превръщането на неспокойния творчески дух в дебел държавен храненик.

    Според мен, никой друг в България не е оказвал по-съсипващо, по-рушително влияние върху живота на художествената интелигенция.



    Живият образ на Живков се допълва в края на главата, когато Марков описва едно посещение при него, когато човешките черти на Живков проличават в неговото искрено вълнение и обида от една карикатура.
    Прочетете всичко това - интересно е. Цялата глава оставя впечатлението за един по-скоро комплимент към Живков. Както и много по-дълбока и съществена критика от всичко, което десните изприказват днес по отношение на Тодор Живков и неговото време: разлагането на самата основа на възможността за дисидентство, за съпротива у нас - нещо, което е сякаш наш проблем и досега. Всъщност Марков отговаря много кратичко на една друга тема от форума - имало ли е дисиденти у нас - не, по тази и тази причина.
    И все пак той е човекът, осмелил се да напише:

    Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност.

    Да, дори само след това този човек не би могъл да остане жив.
    Мисля си, че ако опозицията след 10.XI.1989 беше взела като своя основа посланията на този дисидентски труд, избягвайки всяка елементарност, днес съдбата и може би щеше да бъде по-различна, от това, което виждаме. А заедно с това - и съдбата на родината.
    Last edited by ivan_kunchev; 11-09-2008, 20:22.

    #2
    Бог да го прости!
    Винаги ме е дразнило това че има едно такова усещане,как като че ли тези 45години просто изчезнаха.Никой не ще да си спомня за тях.За един са били лоши,за друг-прекрасни...Все едно в историята ни е зейнала една чръна дупка и тия 45години просто не ги е имало.
    В интерес на истината има много загадки от далечното ни минало за които се говори повече и са изучени по-добре(с колко души са разполагали Ханко брат и хан Остроух и какво са яли за закуска),отколкото неща случили се в съвсем,ама съвсем близкото минало(примерно събитията около ген.Анев,около Никола Петков,Трайчо Костов).
    Нищо от тези неща не се учи в училище.Все си мисля че тези събития трябва да се учат,че тези творци трябва да се учат,без значение дали са адмириращи режима или негови върли врагове-"Задочните репортажи"да се изучават,бай Радой,Змей Горянин,Пеньо Пенев,Петя Дубарова,Димитър Воев...
    Някакси тези хора и събития ги позабравихме и си запушваме ушите.Сякаш 45години нищо не е било...

    Comment


      #3
      Божилов, предположението ти не е съвсем точно, поне що се отнася до професионалните ни историци. Темата за "тези 45 години" се разработва достатъчно отдавна, поне доколкото аз имам впечатления, а има и историци (аз познавам такива), които са на мнение, че трябва да се проучва и да се изучава в училище, като хората си работят в тази посока.
      А не бих казал и че е "забравена". По-скоро имаше период на свръх-интерес, най-вече в търсене на сензации или краткосрочна изгода, като това време на прекомерности закономерно доведе до липса на интерес и омръзване, поне що се отнася до "публичното пространство", а и съвсем закономерно - до "младите".
      Last edited by gollum; 11-09-2008, 18:05.

      Comment


        #4
        примерно събитията около ген.Анев,около Никола Петков,Трайчо Костов).
        а какво точно неизследвано има около тези събития? вероятно не си запознат с огромното количество, къде качествени, къде - не, изследвания по тези теми.

        Колкото до Г. Марков, питам - не съм сигурен и не знам, нито съм чел на Христов книгите, - Има ли категорично доказателство за:

        - причина за смъртта
        - българска следа
        - участие на ДС


        Самият Марков, като изключим "Задочните репортажи..", които представляват някакъв интерес, поне на мен, ми се видя бая посредствен писател.

        Comment


          #5
          Кало, ако би бил съгласен нека да разискваме темата около убийството на Георги Марков в "Агент Пикадили".
          Според мен щом твърдиш, че е посредствен, върху тебе пада тежестта да извадиш примерен текст и да кажеш "това е посредствено", като обясниш защо. Така както по-горе аз съм привел дадени текстове и съм обяснил защо, според мен, те са силни, нюансирани, дълбоки.
          Иначе лично аз съм съгласен с Божилов и ми се струва, Голъм, че се говори за нещо по-различно. Прав си, че има изследвания, но - както личи и от този форум - мнозинството сякаш би желало да се занимава и да си обяснява своя произход повече чрез "произхода на прабългарите", отколкото през и чрез съвсем близките до нас събития, понеже това изглежда изисква една по-богата разделителна способност, една усетливост за богатството, нюансите на образа:

          "Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.

          Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки — нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден — да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание — че го е сторил за партията. Под похлупака партията — това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето й. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда — това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада".

          Това отново е текст на Георги Марков и както ми се струва, уважаеми Кало, не е посредствен.

          Comment


            #6
            ох, опитите за народопсихология с анти-тоталитарен елемент, натъпкани с клишета, не са художествена литература.
            тя пък, е посредствена/не, добра/лоша и т.н. в зависимост от гледната точка. за мен, това, което съм прочел - разните Мъже и разказчета, са посредствени. За теб не са. съгласен.

            Comment


              #7
              Всяка делнична сутрин вземам трамвая от Халите за квартал „Иван Вазов“. Заедно с рояк ученици слизам на спирката преди кино „Петър Берон“ и се отправям надолу, по посока на железопътната линия, край която са уединените сгради на техникума по керамика и стъкло. В средата на сградите дими коминът на стъкларската пещ на фабрика „СТИНД“. В епохата на Хрушчов и Булганин аз съм изпратен за инженер преподавател в този техникум, който преди време имаше славата на едно от най-добрите технически училища в България. Той трябваше да произвежда специалисти за цялата стъкларско-керамична индустрия в страната. Държавата полагаше големи усилия, за да модернизира и увеличи капацитета на тази индустрия, и безспорно въпросът с кадрите беше първостепенен. Но когато министърът на леката промишленост ме изпрати в техникума, ми беше казано, че там работите не вървят, че „група стари пияници саботирали всичко ново“, че аз трябва да внеса прелом в работата. Министърът и неговите съветници въобще не се бяха попитали какъв прелом може да постигне един млад инженер без абсолютно никакъв педагогически и преподавателски опит.

              Сега аз зная, че съм много далече от всякакъв прелом, защото той вече е направен — в обратна посока. Хубавото, голямото, полезното е било непоправимо разстроено и това истинско огнище за чудесни стъклари и керамици е сведено от народната власт до инкубатор на „полузнаещи и полуможещи хора“, според израза на моя колега, шефа на керамичния отдел инженер Васил Пеев. Сега аз зная, че „групата стари пияници“, както министърът ги нарече, бяха възрастните инженери и майстори, които бяха създали славата на това училище и които всепризнато бяха най-добрите специалисти в страната. Много пъти бях чувал из стъкларско-керамичните предприятия да казват:

              „Каквото знам, съм го научил от Пеев, Къньо Георгиев, Димов и другите!“ Инженер Пеев е колоритна фигура. Нисък, възпълен, с широко лице и светли очи, с цигара, неизбежно лепната в ъгъла на устните му, той проявява удивителна пъргавост за своите почти 60 години. Зад гърба му е висше образование в Чехия и след това повече от 30 години практика. Знанията му са изумителни. Специалистите го наричат „керамичната библия“. Говори ясно, кратко, с източнобългарски оттенък, където „якането“ сякаш става тон на иронията. В първия урок пред новите курсисти той бе казал:

              „За някои от вас това тук е училище. За други от вас — преживелище!“ „Хората умират от разни болести. Специалистите умират от една-единствена болест — посредствеността!“

              Човек може да си представи какво е неговото презрение спрямо всички тия „чели-недочели“, „учили-недоучили“ младоци, които министерството назначи в техникума, за да се подобри идейно-педагогическият му лик.

              И тук, в техникума, човек може да наблюдава един от основните конфликти на комунистическата действителност. От едната страна са старите специалисти с техните солидни знания, с честното им отношение към работата, с убеждението, че знанията са нужни на специалиста, за да работи с тях, а не за да прави евтина кариера, с тяхното безкомпромисно отношение към курсистите. От другата страна бяха тези млади и амбициозни партийни същества, които в използуването на връзките случайно бяха попаднали в техникума. (Все пак 18-часова работна седмица, добра заплата и два месеца годишна отпуска.) Тяхната главна грижа е не да научат курсистите, а да задоволят онова, което началниците от министерството искат от тях. Началниците, като всички началници, искат красиви отчети, искат максимална „успеваемост“, т.е. да няма двойки, да няма оставащи. Един от тези началници държа пред нас заплашително слово:

              — Всяка двойка, която преподавателят пише на ученика, всъщност я пише на себе си! Двойката означава, че не ученикът не знае, а че преподавателят не го е научил!

              Това беше нова, разбира се, съветска теория, която предизвика отвращение у хора като Пеев. Те се отнасят с голямо съмнение към онова, което се насажда като „съветска наука“. Убеждението им е, че буквалното прилагане на съветски методи е съсипало българската индустрия. На един изпит курсист трябваше да отговори на въпроса кой пръв е приложил даден метод на изпичане на керамика. Курсистът без колебание отвърна:

              — Съветският съюз!

              — Ама, разбира се — каза Пеев. — Няма значение, че китайците са ги правили тия работи още преди Христа!

              Министерството храни пълно подозрение спрямо старите инженери. Знам, че това подозрение постоянно се подхранва от тайни доноси на някои от младите преподаватели, особено тия, които разчитат единствено на партийния си актив. От своя страна те събират сведения чрез свои доносчици между посредствените ученици. Почти неизбежно е правилото (както и в живота): щом един ученик е слаб, той веднага търси покровител и го намира в лицето на другаря Б., който между другото е и човекът на Държавна сигурност в техникума. За да напомня постоянно за своето присъствие, министерството изпраща често свои инспектори, които присъствуват на уроците. Човек може само да се прекръсти, ако знае, че обикновено тия инспектори нямат елементарна подготовка и по време на урока не знаят за какво става дума. Шегата настрана, но една от тези инспектиращи персони веднъж отбеляза, че преподаващият инженер не споменал по време на урока нито веднъж Съветския съюз.

              — Но аз преподавам физико-химия на стъклото — отвърнал преподавателят.

              — Съветският съюз не може да не е на първо място и в тази област! — казала инспекторката.

              За да могат да контролират целия процес на преподаването, тези инспектори въведоха за доста дълго време през 50-те години плана скица на преподавателя или учителя. В историята на българското учителство планът скица ще остане вероятно като най-голямата гавра с учителското призвание. Той се състоеше в задължението всеки преподаващ, преди още да започне работния ден, да напише в специална тетрадка точен конспективен план (по съветски образец) на онова, което той възнамерява да преподава в клас. И по време на преподаването да се придържа строго към този план. Нормално инспекторите вземаха плана и следяха урока по него. За млади преподаватели може би правенето на плана помагаше да се систематизира материалът, но за по-опитните, които обичаха да боравят свободно и творчески с урока, планът се превръщаше в собствено изкована решетка. И тъй като преценяването на учителската дейност се извършваше главно въз основа на представените планове, почти всички некадърни учители бяха майстори на плановете, чиято безупречност високо се ценеше от инспекторите.

              И тук важеше правилото от производството: „Не е важно какво правиш, важно е какво отчиташ.“

              Заварвам Пеев сам в преподавателската стая. По стар навик той е дошъл преди другите. Бил е вече в лабораторията, подготвил е всичко за упражнения и сега почива. Останалите още ги няма. Той се обръща към мене:

              — В твоя клас — казва той — има един Петко… Добрев… Той е калпазанин! — тук Пеев се усмихва широко и твърдо добавя: — Но от него керамик ще стане!

              Чакам продължението. Пеев не бърза, всмуква от цигарата си и добавя:

              — Виж там… не е добре с българския… Не иска да учи… Мрази тази с конците!

              „Тази с конците“ е учителката по български език, която е бивша шивачка, партиен член и партиен секретар. Тя е 40-годишна, гори от енергия и се движи в коридорите така напористо, че всеки неволно се отмества. Нямам представа как е получила това място, защото тя няма понятие от българска литература и ми се струва, че заради нея учениците ненавиждат уроците по български език. Тя заучава материала си наизуст и след това като латерна го пее от класна стая в класна стая. Преди месец слушах урока и за Йордан Йовков. Тя застана пред черната дъска и издекламира, че Йордан Йовков е „най-яркият изразител на критическия реализъм“, че в своите разкази и повести обрисувал тежката съдба на отрудените и експлоатирани от буржоазно-капиталистическия строй бедни селяни и че „Бялата лястовица“ е символ на безизходицата и мизерията на черното минало. И така нататък. Като развалена грамофонна плоча другарката повтаряше тия вестникарски клишета, като смяташе, че ги втълпява на учениците. Те мигаха срещу нея, въобще не я слушаха, защото знаеха, че по-късно ще назубрят исканите глупости, които им бяха точно толкова чужди, колкото далечен си оставаше образът на писателя. Урокът по български език не бе онова толкова увлекателно пътуване в чудния свят на родната реч, а урок по скандиране на отчайващи безсмислици.

              Казвам на Пеев, че ми е трудно да разговарям с нея.

              „То кой ли може да разговаря с… радиоточка!“ — забелязва насмешливо той.

              После ми казва, че рано тази сутрин обикалял из работилниците и лабораториите „като някакъв призрак от добрите стари времена“, спомнял си колко ентусиазъм, колко усилия, колко радост и надежди са били вложени в създаването на това огнище на българската керамика… и как всичко сега изглежда обречено да стане жертва на посредствеността. Той мрачно натъртва, че след като старият шеф на декоративния отдел се пенсионирал, отделът буквално свършил, същото със стъкларския отдел…

              „И аз си отивам утре или вдругиден и искам да оставя това, което съм събрал… Няма на кого… Другарите млади колеги не искат да знаят… тях ги интересува само какво ще кажат инспекторчетата… Откъде се намери това безхарактерно поколение!“

              Той млъква, защото в стаята започват да пристигат инженери и учители. Отношенията на всички са формални, доста хладни и неестествени. Като че всеки е нахлупил някаква маска на лицето си и се представя за някой друг. Чувствувам, че в действителност те са доста различни. Дори приятелски забележки звучат изкуствено и кухо. Мисля си, защо в тяхната работа няма никакъв цвят? Защо повечето от тях са хора без инициативи? Защо не смеят да изразят своите човешки особености, своята вероятно интересна индивидуалност?

              „Карай си по планчето, та да ти е мирна главата!“ — усмихнат казва инженер Н. на младата и хубава учителка по гимнастика.

              В учителската стая владее дух на покорно чиновничество. Същият дух владее и в учителските съвети. Страхът да не се сбърка, да не се разгневи някой отгоре като че се бе превърнал в постоянен инстинкт.

              Мисля си, че страхът и идеологическите изисквания са обезцветили всички естествени импулси на учителя. Той не смее да се отдели от онова, което му е внушено, че трябва да прави. Той няма право да бъде учител-творец, учител-тълкувател, учител-мечтател, учител-по-възрастен приятел. Нему е разрешено да бъде само радиоточка от централна разпръсквателна система. И това сигурно е драма. Учителят няма право да разкрива своята личност, защото радиоточките нямат личност. Той не може да си позволи да изрази никакво съмнение срещу лозунгите, които преподава, а пък пази, боже да се обяви срещу официалната доктрина. Що се отнася до живота на учениците, учителят не бива да влиза в този живот другояче освен през съответната комсомолска врата.

              Колко унижения и горчивини трябваше да преглъщат колегите ми. Бях свидетел на сцени, когато безапелационни команди по телефона заставяха цял учителски съвет да променя бележките на даден ученик. И колко тягостна беше след това срещата с учениците в клас, които вече знаеха какво е станало.

              И неволно се връщам назад, към отдавна отминало време. Още виждам пред себе си моята учителка от първо отделение, възрастна госпожица, която нямаше семейство, нямаше нищо друго освен нас, трийсет неудържими хлапета, които я бомбардираха с лудории и въпроси. Тя имаше големи, тъмни и кротки очи. Беше винаги малко уморена, но всеки път намираше сили да отдаде внимание на всекиго от нас. Тя умееше да разказва неподражаемо приказки и успя да превърне класната стая в кът, който не искахме да напуснем. Тя ни научи не само да четем, да пишем, да броим до сто, да разпознаваме цветята, птиците и по-големите звезди, но се опита да ни вдъхне чувство за справедливост, чувство за състрадание и взаимопомощ и казваше, че ние трябва да сме много щастливи, че принадлежим към едно и също поколение и че ще прекараме живота си заедно. Много пъти тя беше за нас повече от майка. И години по-късно, по зла ирония на съдбата, някакъв кадровик ми изпрати писмо, с което ме питаше да му дам някакви сведения за моята учителка. Отговорих: „Тя беше истинска учителка.“

              От прогимназиалните години най-ярко помня учителя Иванов, който преподаваше естествена история. В неделни дни той бродеше из кърищата на Софийски окръг и мъкнеше на гърба си тежка раница с цимент, зидарски инструменти и парче желязна тръба. Той строеше чешми. Диреше изворчета край пътищата, проверяваше вкуса на водата, после ги каптираше, поставяше чучурчета и отминаваше, без да остави името си. Понякога ни водеше със себе си да помагаме. Беше построил десетки чешми и чешмички. Когато години по-късно го запитах защо е правил това, той ми отговори:

              „Нали всеки трябва да прави по нещо!“

              А учителите ми от Първа мъжка гимназия в София? Мнозина от тях бяха оригинални, интересни личности със забележителни знания, със свой собствен свят, който ни увличаше и завладяваше. Във времена на политически бури те винаги се опитваха да стоят над делничните страсти и воюващи идеологии. Те смятаха обективността като проява на задължителна честност и искаха от нас да бъдем обективни. Не зная точно какво съм научил от онова време, но паметта ми е запазила учителското чувство за достойнство и благородство. Някои от тях бяха едни от най-обаятелните оратори, които съм чул през живота си. Естествено не липсваха и изключения, които обаче не можеха да помрачат картината.

              Но всичко това е много далече от потиснатата, унила атмосфера на учителската стая в техникума по керамика в София.

              Пак сме двамата с Пеев, който пали поредната си цигара, гледа към мъглата, която е забулила града, и казва:

              „Като четеш историите на другите народи, виждаш, че те са правени от крале, генерали и политици. Нашата история, българската, е правена от учители! Това някои или не го знаят, или не го разбират!“
              Всяка алтруистична система е вътрешно нестабилна, защото е отворена за злоупотреби от страна на егоистични индивиди, готови да я експлоатират.

              Comment


                #8
                gollum написа Виж мнение
                А не бих казал и че е "забравена". По-скоро имаше период на свръх-интерес, най-вече в търсене на сензации или краткосрочна изгода, като това време на прекомерности закономерно доведе до липса на интерес и омръзване, поне що се отнася до "публичното пространство", а и съвсем закономерно - до "младите".
                Само че без нужната давност, тези събития ще продължават да се разглеждат в същия контекст и със същата цел. Просто няма как това време да се оцени качествено в рамките на някакви 20 г. и да се превърне в "история". То все още е само минало.
                Разбирам Божилов, но ми се струва, че избързва. Всяко нещо с времето си.
                Kато изключим историческата част на нещата, в чисто художествен план да, автори като П.Пенев, П.Дубарова, и т.н. биха могли спокойно да бъдат включени в учебния план. Не че при сегашното състояние на образованието ни би имало някакъв ефект (или изобщо смисъл), но това е предмет на друга тема.
                Quae fuerant vitia, mores sunt.

                Comment


                  #9
                  кало написа Виж мнение
                  ...Самият Марков.... ми се видя бая посредствен писател.
                  Та като стана въпрос за полуталанти и полудисиденти - кой, с изключение на Валери Петров, е прехвърлил границата на посредствеността?
                  Никто не обнимет необъятного! - Козьма Прутков
                  A який чоловiк горилку не п'є - то вiн або хворий, або падлюка. - Невідомий українець

                  Comment


                    #10
                    кало написа Виж мнение
                    ох, опитите за народопсихология с анти-тоталитарен елемент, натъпкани с клишета, не са художествена литература.
                    тя пък, е посредствена/не, добра/лоша и т.н. в зависимост от гледната точка. за мен, това, което съм прочел - разните Мъже и разказчета, са посредствени. За теб не са. съгласен.
                    "Задочните репортажи" са твърде обективен извор за тогавашната система.

                    Comment


                      #11
                      Nick написа Виж мнение
                      Та като стана въпрос за полуталанти и полудисиденти - кой, с изключение на Валери Петров, е прехвърлил границата на посредствеността?




                      това както се разбрахме е мое мнение и не ви натоварва...
                      Всяка алтруистична система е вътрешно нестабилна, защото е отворена за злоупотреби от страна на егоистични индивиди, готови да я експлоатират.

                      Comment


                        #12
                        Nick написа Виж мнение
                        Та като стана въпрос за полуталанти и полудисиденти - кой, с изключение на Валери Петров, е прехвърлил границата на посредствеността?
                        о, ИМХО бая са такива. дори Левчев има сравнително стойностни неща (ИМХО). Радичков изобщо не го споменавам, там нещата са на друга плоскост.

                        Comment


                          #13
                          KG125 написа Виж мнение
                          "Задочните репортажи" са твърде обективен извор за тогавашната система.
                          "Твърде" "обективен"? Но нали е писано от човек, значи е субективен А "твърде" в случая е показател за нечия неориентираност в понятията
                          Модератор на раздели "Втора световна война" и "Междувоенен период".
                          Проект 22.06.1941 г.
                          "... там можете да попаднете на персонажи като например "честен прокурор" - а това, съгласете се, е същество къде-къде по-фантастично от някакъв си там "тъмен елф"." ©

                          Comment


                            #14
                            Nick написа Виж мнение
                            Та като стана въпрос за полуталанти и полудисиденти - кой, с изключение на Валери Петров, е прехвърлил границата на посредствеността?
                            А защо ти не предложиш някакъв собствен текст, който да не е посредствен? За да разберем от висотата на какво определяш горните като посредствени, а Марков - като полудисидент?

                            Comment


                              #15
                              Юлиян Август написа
                              Само че без нужната давност, тези събития ще продължават да се разглеждат в същия контекст и със същата цел.
                              Юлияне, според мен (а и не само според мен, а и според историци, които разработват тези теми), това заключение не е вярно - документите ги има и минаването на времето няма да разкрие нови (особено за 50-те и 60-те години), т.е. няма никаква нужда от "изчакване", още повече, че това по-скоро ще доведе до изчезване на част от свидетелствата, отколкото до намиране на нови. Така че няма нужда да се изчаква, ад а се работи. Дали ще се работи професионално и съвестно или не, т.е. с какви мотиви, е въпрос на личност, а не на времева дистанция. Това също едва ли ще се промени съществено с отминаването на времето. Единственият сериозен фактор в това отношение е забравата.

                              Иван Кунчев написа
                              а Марков - като полудисидент?
                              Иване, за мен "дисиденти" са повече хора, които са такива в рамките на целия си житейски път, а не само на някаква част от него (като преди това са пребивавали в доста по-различна ситуация). За да дам пример, такъв за мен е Бродски (вярно, че не е български пример, но при нас е значително по-трудно да се открият чисти примери).

                              Comment

                              Working...
                              X