Митове и реалности в българската военна история.

[dibo]

Линкът ти не се отваря.

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2033&sectionid=8&id=0001601

[Thorn]

Митове колкото искаш. Примерно, че българската армия не била претърпяла нито едно поражение, а политиците губели войните.
Такива хора за сражения като Добро поле не щат и да знаят.

[HELLCAT]

По принцип е така. Българските политици не съумяват да се възползват от военните ни победи, тъй като по някаква ирония на съдбата политическите решения ни обвързват с губещата страна. Побеждава ли сме на бойното поле, но сме губили войната. Но що се касае до Добро поле - това е историята на една предопределена загуба. Не можем да отправяме никакви укори към българските войници на Добро поле - те са направили всичко възможно съобразно обстоятелствата. Виновниците за поражението са политиците - погрешна политическа линия, хаос в управлението, спекула и т.н.

[Гост]

Не ща да звуча от позицията на примитивния шовинизъм ама Добро поле е спорна загуба. При други обстоятелства и политическа обстановка пробивът би могъл да бъде "запълнен"

[Batko Charly]

Линкът ти не се отваря.

Да бе забелязах.

"Ноември, 1885 г.: България се доказа като държава

Горан Благоев

Наричат я братоубийствената ни и победоносна, сравняват я с библейския сюжет за младия Давид, който надвива великана Голиат. Мнозина я знаят като войната на сръбските генерали срещу българските капитани. В новата ни история няма друга война, която да има толкова много епитети. И не само защото е първото бойно кръщение на младата българска армия, но и защото е най-съдбоносната. Без победата на българското оръжие в тази война, България едва ли щеше да е същата - и като територия и като дух.
--
На 6. IХ. 1885 г. политическият и интелектуалният елит от двете страни на Балкана дръзва да провъзгласи Съединението на Северна и Южна България. Съединистите, както ги наричат, добре знаят, че без бой няма да им се размине. Султан Абдул Хамид II може всеки момент да прати войски в бившата Източна Румелия, за да възстановят властта му. Османската империя губи една от най-богатите си провинции - Румелия е перлата в султанската корона. Но колкото и неводолен да е султанът от българското Съединение, триж по-бесни са Сърбия и Гърция. Те затръбяват, че е нарушено статуквото на Берлинския договор от 1878 г. и типично по балкански искат териториални компенсации, задето България си е позволила да извърши част от националното си обединение и да стане "по-голяма". Най-алчен е сръбският крал Милан. За да приеме Съединението, той настоява България да го обезщети със свои земи,

да му даде Видинско, Трънско и Радомирско

На 2/14 ноември 1885 г. войските на Милан нахлуват в българска територия. По това време Източният корпус на нашата армия чака да ни нападнат османски войски и затова е разгърнат по цялата българо-турска граница - от Черно море почти до Рила. Западният корпус също се готви за атака от юг и е в района на Кюстендил и Дупница. По западната граница - срещу сърбите - има малобройни български части. На всичкото отгоре нашата войска няма никакъв боен опит, докато сърбите вече са участвали в две войни. Сърбия има опитни военачалници, а на България недостигат около 100 офицери. Двадесет дни преди войната император Александър III решава да накаже България за своеволието й от 6 септември. Той нарежда на руските офицери, които са на служба в българската армия, да напуснат незабавно страната. Това добре, но точно тези офицери изпълнявали основните командни длъжности в армията - българите все още нямали нужната квалификация. Но им се наложило да поемат командването на армията, когато "братушките" ги изоставили. Нищо че били твърде млади и неопитни. Най-стари - на по 33 години, са командващият Източния корпус подп. Данаил Николаев и началникът на артилерията - кап. Олипми Панов. Министърът на войната - кап. Константтин Никифоров, е 29-годишен. Главнокомандващият - княз Александър I - на 28 г. Милан смята, че срещу такива "паленца" войната ще прилича на разходка до София и обещава на своите генерали след 6 дни да пият "бела кава" (кафе с мляко) в центъра на българската столица. Но не би.
Още в първия ден сръбските дивизии срещат яростната съпротива на нашите и успяват да навлязат в българска територия едва на 5-7 км. По билото на "Дъсчан кладенец" в Руй планина, например, 60 български опълченци успяват да задържат в продължение на 7,30 ч цяла сръбска дивизия - Моравската. Няколко десетки дръзват да се изправят срещу няколко хиляди.

Героизмът и юношеският авантюризъм,

както го наричат някои автори, е най-печелившият български коз в тази война. Докато сърбите посрещат манифеста за войната с досада и нежелание да се бият, у нас тя предизвиква взрив от ентусиазъм. Българите за първи път имат шанс да премерят сили на бойното поле, и то във време, когато достойнството на една нация се определя от готовността й да пролее кръв за своя територия и своя кауза. При обявяването на войната почти няма българин, който да не иска да се бие срещу сърбите. Към родината тръгват и студентите, които учат в чужбина. Момчета от гимназиите в страната също горят от желание да отидат на фронта - от тях е сформиран ученически легион. В армията се записват над 10 000 доброволци. Повечето от тях тръгват за фронта със собствените си дрехи. Униформи има само за редовната армия. "Вместо уплаха войната възбуди един неудържим и бесен устрем" - пише по-късно полк. Йордан Венедиков, изследовател на Сръбско-българската война.
Когато Тимошката армия обсажда Видин, сръбският ген. Мльока Лешанин предлага на коменданта на града кап. Атанас Узунов да му предаде видинската крепост. Младият български офицер обаче не се стряска пред прославения герой от Сръбско-турската война и гордо му заявява, че се е учил да превзема крепости, но не и да ги предава. В продължение на две седмици Видин е под тежка обсада и перманентен сръбски обстрел, но в крайна сметка ген. Лешанин е принуден да свие знамената като победен.
Безспорно най-славната страница от тази война българският войник написва край Сливница и Гургулят. Прехвърлянето на частите от южната на западната граница е истински подвиг, който няма аналог в световната история. По онова време жп линията е стигала само до гара Белово - оставащите оттам до Сливница

стотина км войниците извървяват пеша

- почти без почивка, на ръба на физическото оцеляване: "Едва хранени, едва обути, викайки по пътя "ура", за да замаят своята умора и своя глад. Конниците слизаха от конете си, за да не паднат, заспали, от седлата; пехотинците вървяха като екзалтирани фантоми. За дисциплина не можеше да става ни дума: патриотизмът стигаше." Така публицистът Симеон Радев описва върховното изпитание на силите, което превъзмогват българските войници - след нечовешкия преход те влизат направо в боя.
Тридневните боеве при Сливница отварят пътя към българската победа. Тук прочутото българско "На нож!" дава първите си резултати - сърбите, иначе свикнали на пушечния бой, изпитват неописуем страх от настървението на българите да се бият с хладно оръжие - затова още щом чуели познатия зов за атака "На нож!", сръбските части го обръщали на бяг. След решителното сражение край Сливница на 7/19 ноември сърбите са принудени да отстъпят по цялата фронтова линия. Българската армия започва своя победоносен поход. Една седмица по-късно нашите войски влизат триумфално в Пирот. Сръбските дивизии панически отстъпват към Ниш. Крал Милан осъзнава, че е проиграл всичко. В Европа престават да говорят за българите като за народ, несподобен да направлява съдбините си...
--

Възстановяват паметника на Нешков връх
Невероятно, но факт. Усилен труд кипи около единствения паметник от Сръбско-българската война, останал оттатък границата - в Западните покрайнини. Той се издига на историческия Нешков връх край Цариброд (дн. Димитровград). Заедно с това е ремонтиран и пътят до върха. Инициатор за възстановяването му е царибродският кмет Веселин Величков от Демократическата партия в Сърбия. "Какво се чудите, някога българи са го строили този паметник, сега пак българи го възстановяват" - така ни посреща Стоимен Николов, един от тримата работници, които тези дни работят по паметника на Нешков връх. Личи си, че и тримата са опитни в майсторлъка - и няма как да е друго. Родом са трънските села, дето и от тази, и от онази страна на браздата си остават прочути със своите майстори-строители. "Дядо ми разказваше, че неговият баща помнел как Милан е ял голям пердах от нашите и как нашите са гонили чак до Пирот" - реди леко превъзбуден Стоимен.
След победата при Сливница нашите части настъпват на запад и на 11/23. ХI. 1885 г. освобождават последния тогава български град преди границата - Цариброд. Но сръбски части се укрепват над града - на Нешков връх. На следващия ден нашите атакуват върха. Започва най-бясната и ожесточена схватка във войната. За пръв път сърби и българи влизат в ръкопашен бой - срещат се гърди с гърди, хващат се гуша за гуша - "като саморазправа на лични врагове, жадни за кръв и възмездие". Една година след края на войната царибродчани издигат паметник на Нешков връх, в който събират останките и на българските, и на сръбските войни, загинали тук - така живите помиряват мъртвите. Това обаче няма да попречи на югославската пропаганда по-късно да го заклейми като "вражески паметник" и да го остави да се руши повече от 6 десетилетия. А сега царибродчани се питат дали възстановяването му не е знак, че за българите в Западните покрайнини настъпват по-добри времена."

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2033&sectionId=8&id=0001601

[Николай]

Не ща да звуча от позицията на примитивния шовинизъм ама Добро поле е спорна загуба. При други обстоятелства и политическа обстановка пробивът би могъл да бъде "запълнен"

Не, за голямо съжаление, не е никак спорна загуба. Два български полка: 10 Родопски и 30 Шейновски са почти напълно унищожени - остават с по 400 -500 души (оттогава и ги наричат Черните полкове). 29 Ямболски, 80 пехотен и 32 Загорски дават също големи загуби. Включилият се по-късно 53 пехотен е почти преполовен, а командирът му- сърцатия подполковник Ламбринов е смъртно ранен. Добро поле е голямо и много сериозно поражение. Съвсем отделен въпрос е, че българските войници и офицери са се били в голямата си част много самоотвержено при едно сериозно числено неравенство. Вината за това поражение е изцяло на командването на т.н. 11 Германска армия и на тези на 61 и 62 корпуси. Командване съставено изцяло от германски офицери. Изобщо в ПСВ немските висши офицери дадоха примери както на блестящо планирани и проведени операции, така и на фрапантна некадърност- Фон Шолц и подчинените му са блестящ пример за последното. Да оставиш само 9 батальона в резерв на фронт от почти 500 км, да пратиш цели 7 полка в клисурите на западния бряг на Охридското езеро, че и въпреки всички сведения за подготвяната атака да изпратиш половината и от и без това слабия си резерв на 200 км от започналата вече атака.....
Второто изречение е абсолютно вярно, според мен. При друга ситуация (материална и психологическа), друго командване на 11 армия, друг главнокомандващ (вместо Жеков и Тодоров), и друг нач.-щаб (вместо Бурмов) резултата от голямото сражение в Македония наистина можеше да бъде съвсем друг.

[albireo]

Ники, мисля, че като казваш "друга ситуация - материална и псохологическа" трябва да наблегнеш най-вече на материална. Дори и всички други условия да бяха изпълнени (главнокомандващ, нач. щаб, командир на 11армия, висок боен дух) ако това не е изпълнено едва ли резултата щеше да е по-различен.

[Николай]

Ники, мисля, че като казваш "друга ситуация - материална и псохологическа" трябва да наблегнеш най-вече на материална. Дори и всички други условия да бяха изпълнени (главнокомандващ, нач. щаб, командир на 11армия, висок боен дух) ако това не е изпълнено едва ли резултата щеше да е по-различен.

Така си е...

[gstg]

Като чета все се ....ъ да ви питам , знаете ли че , песента " продават се мамо , белите манастири " е по истински случай ?
Много хвърковато се изказвате , тук задълбавате нанякъде където митовете и легендите нямат място.
Ето ви моя любим мит :
Кракра Пернишки , е хвърлил ключа от крепоста във Струма.
( всичко пернишко е мило и родно)

[albireo]

...тук задълбавате нанякъде където митовете и легендите нямат място.

Виж колко хубаво си го разбрал.

[Гост]

Историята е вярна!!!Да ,Рангел се казва човекът спрял цяла дивизия през онея есенни дни на 1885-та.За съжаление гроба е отдавна запуснат,обрасъл и занемарен(даже аз самият не съм сигурен че ще успея да го намеря).Не съм сигурен дали е било в кухо дърво или на самото дърво--аз лично когато съм разпитвал съм чувал версията че е бил качен на дърво което е било на някакво възвишение,могила.Като при отстъплението на 1-ва Доброволческа чета му оставят 5 или 6 пушки с торба патрони .Той ги разполага в някакъв периметър около това дърво и започва от сутринта усилена стрелба .Сърбите успяват да го убият едва късният следобяд,като по Решение на Дивизионния щаб е погребан с военни почести(по скоро е погребано това което е останало от него ,тъй като е бил силно обезобразен -даже след смъртта му са продължавали да го мушкат с щиковете...Така заедно с времето за почести и самото погребение --този Рангел успява да задържи цяла дивизия.Не мога да твърдя дали е бил пъдар или не е бил,нямам данни за това -Факт е обаче че хора като него и катто Гюро Михайлов са силно пренебрегнати и неизвестни за нашата история.


В момента чакам хабер дали ще успея да взема за известно време книгата в която е описан подробно случая --изданието е преди 1944-та --ако успея ще внеса повече яснота...


ааа..и много моля хора които не са наясно с историята ,да не правят недвусмислени подмятания.Наистина звучи малко невероятно --но именно в това се корени обикновения човешки героизъм.

[майор]

Историята е вярна!!!Да ,Рангел се казва човекът спрял цяла дивизия през онея есенни дни на 1885-та.За съжаление гроба е отдавна запуснат,обрасъл и занемарен(даже аз самият не съм сигурен че ще успея да го намеря).Не съм сигурен дали е било в кухо дърво или на самото дърво--аз лично когато съм разпитвал съм чувал версията че е бил качен на дърво което е било на някакво възвишение,могила.Като при отстъплението на 1-ва Доброволческа чета му оставят 5 или 6 пушки с торба патрони .Той ги разполага в някакъв периметър около това дърво и започва от сутринта усилена стрелба .Сърбите успяват да го убият едва късният следобяд,като по Решение на Дивизионния щаб е погребан с военни почести(по скоро е погребано това което е останало от него ,тъй като е бил силно обезобразен -даже след смъртта му са продължавали да го мушкат с щиковете...Така заедно с времето за почести и самото погребение --този Рангел успява да задържи цяла дивизия.Не мога да твърдя дали е бил пъдар или не е бил,нямам данни за това -Факт е обаче че хора като него и катто Гюро Михайлов са силно пренебрегнати и неизвестни за нашата история.


В момента чакам хабер дали ще успея да взема за известно време книгата в която е описан подробно случая --изданието е преди 1944-та --ако успея ще внеса повече яснота...


ааа..и много моля хора които не са наясно с историята ,да не правят недвусмислени подмятания.Наистина звучи малко невероятно --но именно в това се корени обикновения човешки героизъм.

Дано историята е вярна и не е мит... Преди време някъде си четох за този случай. Доколкото си спомням - бай Рангел е останал жив, и е награден. Думите на въпросният Рангел,че пазел кукуруза от сърбетата,да не го оберат- също се споменаваха в статията. А когато го попитали защо е напуснал пусията си, отговорил в смисъл: че свършил патроните, сърбета също не се виждали, па бил гладен и жаден, щото цел ден бил стрелял и немал време ...

[Гост]

. Второто изречение е абсолютно вярно, според мен. При друга ситуация (материална и психологическа), друго командване на 11 армия, друг главнокомандващ (вместо Жеков и Тодоров), и друг нач.-щаб (вместо Бурмов) резултата от голямото сражение в Македония наистина можеше да бъде съвсем друг.

Ех, неща с 5 годишна давност

Имах (имал съм бил ) ) предвид друго - дори и с така случилите се събития, при друга обща политическа и военна ситуация, щеше да се намери ресурс, най-вероятно в поредното усилие, да се ликвидират или намалят резултатите от пробива. Но вече изходът е бил ясен и това е рефлектирало, ако се вярва на спомените, на духа и цялостната психологическа ситуация, в т.ч. до последния войник. Вече изхода на запад е бил едва ли не известен... Духът не е бил същия, волята за съпротива не е била същата. И в тая обстановка дивизиите бездействат, седи се в окопите, нищо не се прави, и когато ураганът идва, бива пометена. Не стига, че самата война "се проточва", а това влияе зле върху някои особености на българската психика, да оставим икононмиката настрана, но и на самите позиции нищо не се прави (контрастът с Дойран просто се набива на очи).