Не е луд тоя дето яде зелника, луд е тоя дето му го дава! Именно за това ми е болката. До къде я докарахме през последните 15 години? Държавата ни се разсипа. Хората обедняха. Децата ни растат като безкрайно ограничени и лишени от ценности хора. Престъпността процъфтява – наркотиците заляха незащитената ни след разгрома на “Държавна сигурност” държава, ежедневно слушаме за убийства и атентати. Към това следва да добавим и ликвидирането на АЕЦ Козлодуй. Защото нека не се забл;уждавате, след затварянето на реакторите ни, може и да не изпаднем в енергийна криза, но така се подпшисва смъртната просъда над тежката индустрия у нас. На нея просто и “дърпат шалтера”. Ето, приватизираха БТК и ведната се заговори за неколкократно повишаване на тарифите до 2006г. Трябва ли да продължавам? Ами жертвите на инцидента в бившия металургичен гигант “Кремиковци”? Ами ликвидирането на корабните заводи във Варна, а попиляването на “Девня”? А разрушаването и осакатяването на селското ни стопанство? А далаверата с т.нар. пирамиди? А кредитните милионери? А зърнената криза?
За всеки един от тези случаи се измисля някакво оправдание. Било грешка. Било злоупотреба на отделни хора. Не сме (държавата) били знаели. Това било. Онова било. Оправдание след оправдание. Аз познавам хора от бившата “Държавна”. По техните думи те са залавяли престъпниците преди да е извършено престъплението. Докато си помислиш да правиш нещо такова са та “изнюхали” и са та вкарали в затвора. Толкова съвършенна е била машината. Всичко се е знаело. Кой, къде, с какъв мотив, кои ще са му съучастници. И после нашите упралвляващи се оправдават с незнаие и други подобни?! Що за смешка?
Ние все се оправдаваме с “държавата”. Държавата това, държавата онова. Някакси понятието и отговорността се размиват. Какво е държавата? “Държавата, това са хората!” – казва в една своя реч Адолф Хитлер. И той се оказва болезнено прав. Политиците, които НИЕ сме избрали не са държавата. Ние, хората, гражданите на Република България, сме Държавата. А политиците са просто упълномощени от нас да действат от от наше име за наша сметка. Гласовете ни по време на избори са своеобразни пълномощни, с които ние упълномощаваме последните да се разпореждат с държавата – сиреч с нас и нашето имущество. В това е иронията. Ние сами се набутахме в тази дупка. Ние сами разграбихме страната си. Ние сами си ликвидирахме индустрията. Сами си спряхме АЕЦ-а. И, о, да! Сами убихме хората в “Кремиковци”!!! Какво? Моля? Не сме били знаели? Не сме можели да предположим? Това, уважаеми дами и господа, в правото се нарича престъпна небрежност!!! Целия български народ със своята престъпна небрежност докара страната до разруха. Не политиците, не икономическите групировки, не интересите на тази или онази чужда сила. Ние самички обрякохме себе си, а така като гледам и нашите деца и внуци на мизерстване.
Какъв е извода? Сгрешили сме, това е извода. Сгрешили сме като сме допуснали една толкова корумпирана и злонамерена система в нашата страна. Сгрешили сме в избора си на “народни представители”. Сгрешили сме в избора си на довереници. С това, обаче, въпроса не се затваря. Защото колко от нас са се усетили какви сме ги вършили последните 15 години? Като гледам процента на гласувалите на последните избори, явно доста хора са направили първата стъпка – разбрали са, че всички водещи в момента партии са просто воюващи помежду си престъпни групи. На последните избори ние станахме свидетели и на необятната наглост на тези партии – станахме свидетели на избори без загубила партия. Всичките били спечелели. Да, спечелиха. Спечелиха още някокло години безнаказано мародерстване. Така че, колкото и гадно да е, те всички спечелиха. Загубихме само ние – гражданите. Появи се, обаче, лъч надежда! Защото тази победа се оказва “Пирова победа” за нашите политици. На хората явно им стана ясно, че в момента не им се предлага реален избор. Ясно стана, че за когото и да гласуват все ще загубят. И те решиха, като ще ги ограбват, поне те сами да не си подписват присъдата. Разбира се, далеч не всчики партии на тези избори бяха водени от користни мотиви. Имаше също и независими кандидати. Една част от хората гласуваха именно за тях. Тези, последните гласоподаватели, явно са направили и втората крачка. След като са разбрали, че дали ще гласуват за БСП, СДС, НДСВ или пък ДПС – все тая. И тези хора се огледаха и избраха алтернативни кандидати. Дали тези кандидати са си стрували или не, сега не е толкова важно. Въпроса е, че тези гласоподаватели, тези ГРАЖДАНИ в пълния смисъл на думата са тръгнали в правилната посока.
Но дори и да тръгнеш в правилната посока, това все още не значи, че си на правилния път. Защото пътя може и да завива. Плавно, неусетно, но сигурно. Извън всякакво съмение, част от т.нар. алтернативни и независими кандидати, явлиси се на изборите, са просто подставени лица. Може би дори по-голямта част от гражданите направили и втората стъпка в правилната посока, са гласували именно за тези подставени лица. Защо се получи така? От многото пътища водещи наглед в правилната посока, кой е правилния? Кой е този, който ще ни изведе от кризата?
Първата реакция е предлагането на крайност. На някакъв вид диктатура. Било то комунизъм или нацизъм. Някои дори “пеят” и поизтърканата и “леко” демоде монархическа песен. Верния избор, както в повечето случаи е компромисния. И то компромисен на много виско ниво. За да се измънкем от кризата, на нас ни трябва нова форма на държавно управление. Такава форма, която да съчетава най-добрите качества на посочените горе а също и на демокрацията. Явно е, че демокрацията, в този си вид, не може да функционира успешно в нашата страна. Това обаче е един много сложен въпрос. Материята е тежка, а и решението трябва да се съобрази с международното положение. Нека действаме поетапно. “Първото нещо първо”, както казват американците. Реализирането на толкова мащабна реформа не може да стане с настоящите партии. На нас ни трябва нещо качествено ново. Може и да ви изглежда крайно, но на нас ни трябва партия изповядваща фашистиките ценности. Сиреч – фашистка партия. Сега, повечето от вас сигурно вече са се хванали за главите и са почнали да се кръстят, да вадят чесъна и кръста, или пък просто са пуснали една дълга псувня. Но вие грешите. Идването на власт на една фашистка партия не означава въвеждане на фашистка диктатура. Фашистката партия може да действа и в условия на разделение на властите – сиреч на демокрация. Демокрацията далеч не е най-добрата форма на управление, нацизма я превъзхода многократно, но фашизма може да е успешен дори в такива тежки условия. А и при това международно положение, ние не бихме могли да изберем нацизма като форма на управление. Каква е тогава идеята? Е ли е фашизма път към нацизма?. Въпроса е доста заплетен. Трудността одва от честото сливане на понятията. Фашизма, така както го познаваме от Фашистка Италия е едно, а нацизма във вида му от Нациска Германия е друго. Фашизма напомня на парламентарна монархия – нещо като Великобритания. За разлика от случая с комунизма, където социализма се явява преходен етап към комунизма, то фашизма не е преходно ниво към нацизма. Нацизма е самостоятелно явление, макар че има много общи черти с фашизма. Това е така, защото тези две течения се явяват заместници на монархията. Да, именно на монархията. Всъщност монархията, ако се разгледа в духа на “идеалния газ” е една съвсем не лоша система за управление на държавата. Система далеч превъзхождаща демокрацията. Но монархията се оказа неспособна да отговори на изискванията и духа на 20-и век. Идеята, че някой човек е нещо повече от друг, само защото принадлежи към даден род, е като цяло дълбоко погрешна и не отговаря на хуманистичните ценности. Ето защо, напълно естествено, възникнаха фашизма – като заместник на парламентарната монархия и нацизма – като заместник на абсолютната монархия. Тези 2 нови (за 20-и век) течения са наследниците на монархията като концепция. Но тук вече се явява, особено при нацизма, който е по-съвършенна система от фашизма, един нов момент – издигането на човека в култ и обявяването на държавата за правно измерение на хората. Това наглед толкова очевидно обстоятелство не е заложено като ценност и не се следва като цел при традиционните партии. Разбира се, при тези първи поколения на фашизма и нацизма се забелязваха някои недостатъци. Като например прекалено тромавата система на фашизма, на която и липсваше решимост да се определи по-твърдо в лагера на ултра-десните партии. Германския нацизъм, от своя страна, достигна до някои крайности. Разбира се, ако в анализа се включат конкретните исторически обстоятелства и ако действията на Германската Националсоциалистическа Работническа Партия не се изкарват от контекста на конкретния исторически контекст, те далеч не изглеждат така мрачни. И все пак като най-висша градивна сила, нациската партия бе длъжна да не допусне чак такива крайности. Но, всяко начало е трудно, и като при всяко начало се правят грешки. Нациската и фашистката системи не правят изключение. Погрешно би било, обаче, грешките допуснати от фашистката и нациската партии в периода на формулирането им да се приписват и на днешните партии с такъв характер. Тълкуването на идеите в периода 1921-1945г. и методите за реализирането им не са същите днес. Те ще са съобразени с приетите днес норми както по света, така и у нас. Разбира се, тези норми не биха могли да се спазват на 100%, защото това би означавало да се запази настоящия гибелен курс на страната. Но също така е сигурно, че няма да се стига до крайности като "Кристалнахт” и “Аушвиц”. Малко по-горе аз разграничих фашистка система, фашистка партия, нациска система и насицка партия. Несъмнено в това разграничаване има известна доза условност, особено ако говорим за нацизма. Но в случая с фашизма това не е така. Аз предлагам като решение идването на власт на фашистка партия при запазване структурите на демокрацията. Т.е. разделението на властите. На практика, това си е почти фашистка система. Което е пък почти парламентарна монархия. Или най-близката форма, алтернатива, която предлага демокрацията е президентската република. Именно система наподобяваща президентска република бихме получили ако на власт дойде фашистка партия. А ситуация с установена с конституцията форма на управление – парламентарна република, а с действаща на практика президентска република, е по същество 1:1 системата действаща във Фашистка Италия – защото там пак е имало парламент, правителство, съдебна власт, имало е Мусолини, но имало е и Крал! Крал, без реална власт – нещо като нашия президент. Излиза, че дявола не бил толкова черен, нали?
В началото споменах за фашистките ценности. Дам, те са днес позабравени и да, нацистката партия ги споделя също. Тези ценности са обусловени от самата същност и от произхода на тези 2 течения. Както вече посочих по-горе, те произтичат и са наследници на монархията. Ето защо споделят сходни ценности. Към понятията чест и достойнство, пълна целеустременост и последователност в действията, се включват и новите, като например национализъм, себеотрицание, жертвоготовност, издигането в култ на човека, а не на монарха – Луи 14-и е казал “Държавата, това съм аз”, а Хитлер казва – “Държавата това са хората!” Това е и фундаменталната разлика между двете “поколения”. Разбира се, много партии и днес претендират, по един или друг начин, че изповядват горните цености. Но действията им ги издават. Действията им от последните 15 години говорят по-добре и и казват повече от колкото може да каже и най-добрия прокурор. “Пред фактите и боговете мълчат”. А двете страни на същата монета – фашизма и нацизма, са доказали че ги изповядват. Именно тези изначални добродетели, присъщи на човека, са залегнали в самата същност на тази идеология. Да, именно идеология. Ултра десните партии – фашистката и нациската, са “поцинковани” и напълно защитени от чумата на държавното управление – корупцията, именно защото те имат крайна цел. И то цел, която е идеал. Те дават свое тълкуване за Абсолюта и са готови да направят всичко по силите си за да го достигнат. Тук може да се поспори, от философска гледна точка. Това се дължи на факта, че абсолюта, по дефиниция, е нещо съвършенно, нещо което е на практика недостижимо, нещо като познатия ни от часовете по химия “идеален газ”. Нещо, което го няма в практиката. Но дори и така, то все пак си остава един ориентир. Защото абсолюта абсолютен, непреходен, неизменен и константен. Той запазва позицията си незавимо от това къде се намираме и накъде се движим. Той е абсолютен измерител. Всичко може да се измерва, сравнява и позиционира след като се сравни с абсолюта. С идеята. Защото абсолюта по същество е идея, цел. Само че недостижима цел. Какво има на практика? Човек си поставя цели. И ги достига. След това си поставя нови цели и така нататък. Целите се изменят, мотивите се изменят, средствата се именят, критериите също. Морала също. Човек търпи изменения под въздействие на постигнетите от него цели и техните резултати. Но как стои този въпрос при идеята? При абсолюта. Това е крайната цел на фашизма/нацизма. Тази цел бидейки недостижима по определение, защото човек е несъвършен и нищо и никой няма да може да промени това, се явява константа. Константата необходима ни за да можем винаги да даваме точна оценка на действията си. Идеята е нещо чисто, идеално, абсолютно, а това дава основание при сравнението с този “абсолют”, с тази константа, да се дават винаги точни и абсолютни оценки. С този идеал един фашист може да даде сравнима оценка на нещо което е станало преди 50 години и на нещо ставащо в наши дни. Тази оценка, един вид избягва проблема “инфалация”, инфлация на идеи, ценности и морал имам предвид, и дава оценка и сравнява нещата в еднакъв “мащаб” и мерна еденица. Разбира се, впримера, тази оценка не може да е крайна, поради различната историческа действителност тогава и сега, но все пак, за целите на един евентуален анализ, таква оценка може да се даде. Така както човек може да ползва компаса, показаващ винаги север, за да определи къде се намира и накъде се движи, така и фашизма показва своя “север”. Дава някаква абсолютна и непроменяща се позиция, която да служи за ориентир и която да тушира неблагоприятните въздействия на средата и в последна сметка да компенсира до една известна степен несъвършенността на човека. Та това е гаранцията, че фашизама и фашистите ще работят винаги вярно за своята държава. А как Хителр бе формулирал държавата? “Държавата, това са хората!” Истинския фашист, проникнат от Идеята, не смята себе си за абсолют. Истинския фашист си дава сметка кои са истински ценните и непреходни неща в живота. Ето защо за проникнатия от отровата на корупцията и демокрацията човек, истинския фашист изглежда идеалист и малко отнесен и заблуден човек. Човек, с поведение средно между Дон Кихот и Хектор. И това е разбираемо. Защото корумпираната демокрация е лишила обикновения човек от възможността да погледне “зад завесата” и да види за какво иде реч зад кулисите. В наши дни повечето хора водят живот лишен ит идеи, лишен от ценности, лишен от духовни блага. Гледа се винаги комерсиалното. Нещата като дълг, национализъм, чест и жертвоготовност остават на заден план и се считат за смехотворни. Днешния човек, до голяма степен, се е превърнал в модерен Бай Ганьо. Едеинствения “идеал”, който този строй може да предложи е алчността и жаждата за лично облагодетелстване. Това е единствената “непреходна ценност”, с която може да се похвали. Сами по себе си стремежа към лично облагодетелстване и увличаване на богатството не са лоши черти. Те са присъщи на човека като такъв и са дълбоко вкоренени в нас. Но и тези черти, както и всяко нещо се нуждае от коректив. От един вид противотежест, която да попречи трайното залитане в тази посока. Други черти, присъщи изначално на всички хора, като чест, дълг, обич, тези черти в нормални условия трябва да се задействат като противотежест. Обаче днес те са подтиснати. Жалко наистина. Именно възвръщането на тези изконни качества е една от дългосрочните цели на фашизма. Малко по-горе казах, че човек търпи промени под въздействие на постигнатите при реализирането на целите си резултати. Така стои въпроса и при фашистите. Само че тук, крайната цел никога не се достига. Това е неизбежно. Именно в това се крие и една от силите на фашиста. В стремежа си да постигне крайната цел, фашиста си поставя и осъществява множество цели. В този процес, той също, както и останалите хора, търпи изменения. Променя мирогледа си, ценностната си ситема, но всичко това става в определени граници. Без да се достига до крайности. Това се дължи на неизменността на крайната цел. Именно ограничителните условия за достигането на Абсолюта не му позволяват да залитне в някаква посока. По този начин същността на фашизма се явява постоянен и неизменен морален коректив в действията на всеки един фашист. А промените реализирани в процеса на достигане на междинните, дори можем да ги наречем травиални цели защото тук включваме и целите които си поставяме всеки ден, се използват за изграждане и усъвършенстване на пътя за достигане на Абсолюта. Така всчико което един фашист върши, е подчинено на една крайна цел. Така човешкия живот придобива цялост и посока. Фашизма цели възвръщането на тези изначални качества у човека. Но това съвсем не означава загърбването на стремежа са самоизява, самодоказване у човека, стремежа за лично облагодетелстване и увеличаване на богатството. Просто фашизма се опитва да отнеме от последните “контролния пакет акции” определящи поведението на човека и да го предаде на моралните ценности. Вече споменах, че човек не е съвършен. Това обаче не означава, че ние не се стремим към съвършенното. Този стремеж е заложен в нашата същност и човечеството го следва неизменно през цялата си история. Разбира се, понятието за съвършенство се е променяло през времето. А и тълкуването му от различните хора е различно. В този ред на мисли, всеки един строй дава своя дефиниция за съвършенството. И всеки човек гласно или не, умишлено или подсъзнателно, се стреми към това съвъшенство, към този идеал. Корумпираната демокрация също има такъв идеал, но не го оповестява публично. Този идеал, обаче, не може да бъде прикрит. Той се чете в поведението на хората намиращи се под такъв строй. Аз ще спестя епитетите и директното му представяне, за да не бъда обвинен в пристрастност. Ще оставя фактите да говорят сами за себе си. Наркотиците, корупцията и РАП-а, завладели корумпираните демокрации, са издигнати едва ли не в култ от хората под този строй. Като се вземат предвид моралните качества на тези явления, считам коментара си за ценностите и идеала на демокрацията за приключен. Въобще дори и да няма официално формулиран идеал, за него може да се съди по живота и поведението на хората. Това именно издава демокрацията. А какво предлага фашизма? За разлика от демокрацията ние на крием идеалите си и крайната си цел. Ние си казваме всичко, защото няма какво да крием. Нашия идеал е чист. Ето защо нмие го излагаме открито и го защитаваме открито. А не с подмолните средства присъщи за корумпираната демокрация. Забелязва се също така, че в страните с наложена демокрация се избягват каквито и да било “идеологически” спорове. Дори самата дума “идеология” се смята за мръсна. Това се забелязва и у нас. Нашите политици не закъсняха и побързаха да докажат “верността си” на своите господари, като открито заявиха, че в нашата страна вече няма “идеологически” спор. Как ли не съм изненадан? Нормално е строй не притежаващ никакви морални качества да избягва влизането в идеологически спор с друг строй, който е издигнал последните на пиадестал. Защото именно моралните качества са непреходни и защото фашизма не гледа толкова в настоящето, а в бъдещето. Моралните качества са същността на човека, както сочи и девиза гравиран на камите на СС-овците: “Повече същност, отколкото външност!” А демокрацията и нейните “идеали” са просто една лъскава опаковка, целяща да прикрие истинската същност на опакованата стока. Под въздействието на корумпираните демокрации, днес на фашизма се гледа априори като на нещо изначално зло. Благодарение на пълния им контрол върху средствата за масово осведомяване и върху образователните системи и планове фашизма се асоциира най-вече с насилие, с антисемитизъм, с военни престъпления, с концлагери, с убиване на деца и всякакви подобни дейнисти. Когато някой чуе за фашизъм или нацизъм, си представя това и само това. Но дали всичко е така, както някои хора се опитват да го представят? Ако трябва да сравня фашизма с нещо, което е познато на всички нас, аз бих се отнесъл към въпроса за разделението на хората на черни и бели. Сиреч за расизма. Няма да сбъркаме, ако заключим, че отнешението на масите към фашизма днес е 1:1 идентично с отношението на белите хора в САЩ към техните чернокожи сънародници властвало само до преди 50-60 години. На черните се е преписвало всичко лошо. Те са били смятани за недостойни и от по-ниско качество хора. Те не са имали никакви права, освен да робуват. Тяхното мнение не се е зачитало. Ситуацията с фашизма днес е напълно идентична. Идентично е и несправедливото и неоправдано, от гледна точка на фактите, обществено мнение. Също както спрямо чернокожите хора, и днес спрямо фашизма се води една целенасочена пропагандна капмания и заинтересованите лица се опитват да го изкарат по-черен и от самия дявол. Така както чернокожите хора допреди 60 години, така и фашизма и нацизма днес са несправедливо обвинени и осъдени, без да им се даде възможност за защита. Ето това е същността на демокрацията. Всъщност, едва ли бихме могли, ако разгледаме цялата човешка история, да намерим по-голяма и безскруполна диктаторска система от демокрацията. Може би само изстъпленията на Нерон я изпреварват. Въобще най-присъщата страна на демокрацията е лицемерието.
За всеки един от тези случаи се измисля някакво оправдание. Било грешка. Било злоупотреба на отделни хора. Не сме (държавата) били знаели. Това било. Онова било. Оправдание след оправдание. Аз познавам хора от бившата “Държавна”. По техните думи те са залавяли престъпниците преди да е извършено престъплението. Докато си помислиш да правиш нещо такова са та “изнюхали” и са та вкарали в затвора. Толкова съвършенна е била машината. Всичко се е знаело. Кой, къде, с какъв мотив, кои ще са му съучастници. И после нашите упралвляващи се оправдават с незнаие и други подобни?! Що за смешка?
Ние все се оправдаваме с “държавата”. Държавата това, държавата онова. Някакси понятието и отговорността се размиват. Какво е държавата? “Държавата, това са хората!” – казва в една своя реч Адолф Хитлер. И той се оказва болезнено прав. Политиците, които НИЕ сме избрали не са държавата. Ние, хората, гражданите на Република България, сме Държавата. А политиците са просто упълномощени от нас да действат от от наше име за наша сметка. Гласовете ни по време на избори са своеобразни пълномощни, с които ние упълномощаваме последните да се разпореждат с държавата – сиреч с нас и нашето имущество. В това е иронията. Ние сами се набутахме в тази дупка. Ние сами разграбихме страната си. Ние сами си ликвидирахме индустрията. Сами си спряхме АЕЦ-а. И, о, да! Сами убихме хората в “Кремиковци”!!! Какво? Моля? Не сме били знаели? Не сме можели да предположим? Това, уважаеми дами и господа, в правото се нарича престъпна небрежност!!! Целия български народ със своята престъпна небрежност докара страната до разруха. Не политиците, не икономическите групировки, не интересите на тази или онази чужда сила. Ние самички обрякохме себе си, а така като гледам и нашите деца и внуци на мизерстване.
Какъв е извода? Сгрешили сме, това е извода. Сгрешили сме като сме допуснали една толкова корумпирана и злонамерена система в нашата страна. Сгрешили сме в избора си на “народни представители”. Сгрешили сме в избора си на довереници. С това, обаче, въпроса не се затваря. Защото колко от нас са се усетили какви сме ги вършили последните 15 години? Като гледам процента на гласувалите на последните избори, явно доста хора са направили първата стъпка – разбрали са, че всички водещи в момента партии са просто воюващи помежду си престъпни групи. На последните избори ние станахме свидетели и на необятната наглост на тези партии – станахме свидетели на избори без загубила партия. Всичките били спечелели. Да, спечелиха. Спечелиха още някокло години безнаказано мародерстване. Така че, колкото и гадно да е, те всички спечелиха. Загубихме само ние – гражданите. Появи се, обаче, лъч надежда! Защото тази победа се оказва “Пирова победа” за нашите политици. На хората явно им стана ясно, че в момента не им се предлага реален избор. Ясно стана, че за когото и да гласуват все ще загубят. И те решиха, като ще ги ограбват, поне те сами да не си подписват присъдата. Разбира се, далеч не всчики партии на тези избори бяха водени от користни мотиви. Имаше също и независими кандидати. Една част от хората гласуваха именно за тях. Тези, последните гласоподаватели, явно са направили и втората крачка. След като са разбрали, че дали ще гласуват за БСП, СДС, НДСВ или пък ДПС – все тая. И тези хора се огледаха и избраха алтернативни кандидати. Дали тези кандидати са си стрували или не, сега не е толкова важно. Въпроса е, че тези гласоподаватели, тези ГРАЖДАНИ в пълния смисъл на думата са тръгнали в правилната посока.
Но дори и да тръгнеш в правилната посока, това все още не значи, че си на правилния път. Защото пътя може и да завива. Плавно, неусетно, но сигурно. Извън всякакво съмение, част от т.нар. алтернативни и независими кандидати, явлиси се на изборите, са просто подставени лица. Може би дори по-голямта част от гражданите направили и втората стъпка в правилната посока, са гласували именно за тези подставени лица. Защо се получи така? От многото пътища водещи наглед в правилната посока, кой е правилния? Кой е този, който ще ни изведе от кризата?
Първата реакция е предлагането на крайност. На някакъв вид диктатура. Било то комунизъм или нацизъм. Някои дори “пеят” и поизтърканата и “леко” демоде монархическа песен. Верния избор, както в повечето случаи е компромисния. И то компромисен на много виско ниво. За да се измънкем от кризата, на нас ни трябва нова форма на държавно управление. Такава форма, която да съчетава най-добрите качества на посочените горе а също и на демокрацията. Явно е, че демокрацията, в този си вид, не може да функционира успешно в нашата страна. Това обаче е един много сложен въпрос. Материята е тежка, а и решението трябва да се съобрази с международното положение. Нека действаме поетапно. “Първото нещо първо”, както казват американците. Реализирането на толкова мащабна реформа не може да стане с настоящите партии. На нас ни трябва нещо качествено ново. Може и да ви изглежда крайно, но на нас ни трябва партия изповядваща фашистиките ценности. Сиреч – фашистка партия. Сега, повечето от вас сигурно вече са се хванали за главите и са почнали да се кръстят, да вадят чесъна и кръста, или пък просто са пуснали една дълга псувня. Но вие грешите. Идването на власт на една фашистка партия не означава въвеждане на фашистка диктатура. Фашистката партия може да действа и в условия на разделение на властите – сиреч на демокрация. Демокрацията далеч не е най-добрата форма на управление, нацизма я превъзхода многократно, но фашизма може да е успешен дори в такива тежки условия. А и при това международно положение, ние не бихме могли да изберем нацизма като форма на управление. Каква е тогава идеята? Е ли е фашизма път към нацизма?. Въпроса е доста заплетен. Трудността одва от честото сливане на понятията. Фашизма, така както го познаваме от Фашистка Италия е едно, а нацизма във вида му от Нациска Германия е друго. Фашизма напомня на парламентарна монархия – нещо като Великобритания. За разлика от случая с комунизма, където социализма се явява преходен етап към комунизма, то фашизма не е преходно ниво към нацизма. Нацизма е самостоятелно явление, макар че има много общи черти с фашизма. Това е така, защото тези две течения се явяват заместници на монархията. Да, именно на монархията. Всъщност монархията, ако се разгледа в духа на “идеалния газ” е една съвсем не лоша система за управление на държавата. Система далеч превъзхождаща демокрацията. Но монархията се оказа неспособна да отговори на изискванията и духа на 20-и век. Идеята, че някой човек е нещо повече от друг, само защото принадлежи към даден род, е като цяло дълбоко погрешна и не отговаря на хуманистичните ценности. Ето защо, напълно естествено, възникнаха фашизма – като заместник на парламентарната монархия и нацизма – като заместник на абсолютната монархия. Тези 2 нови (за 20-и век) течения са наследниците на монархията като концепция. Но тук вече се явява, особено при нацизма, който е по-съвършенна система от фашизма, един нов момент – издигането на човека в култ и обявяването на държавата за правно измерение на хората. Това наглед толкова очевидно обстоятелство не е заложено като ценност и не се следва като цел при традиционните партии. Разбира се, при тези първи поколения на фашизма и нацизма се забелязваха някои недостатъци. Като например прекалено тромавата система на фашизма, на която и липсваше решимост да се определи по-твърдо в лагера на ултра-десните партии. Германския нацизъм, от своя страна, достигна до някои крайности. Разбира се, ако в анализа се включат конкретните исторически обстоятелства и ако действията на Германската Националсоциалистическа Работническа Партия не се изкарват от контекста на конкретния исторически контекст, те далеч не изглеждат така мрачни. И все пак като най-висша градивна сила, нациската партия бе длъжна да не допусне чак такива крайности. Но, всяко начало е трудно, и като при всяко начало се правят грешки. Нациската и фашистката системи не правят изключение. Погрешно би било, обаче, грешките допуснати от фашистката и нациската партии в периода на формулирането им да се приписват и на днешните партии с такъв характер. Тълкуването на идеите в периода 1921-1945г. и методите за реализирането им не са същите днес. Те ще са съобразени с приетите днес норми както по света, така и у нас. Разбира се, тези норми не биха могли да се спазват на 100%, защото това би означавало да се запази настоящия гибелен курс на страната. Но също така е сигурно, че няма да се стига до крайности като "Кристалнахт” и “Аушвиц”. Малко по-горе аз разграничих фашистка система, фашистка партия, нациска система и насицка партия. Несъмнено в това разграничаване има известна доза условност, особено ако говорим за нацизма. Но в случая с фашизма това не е така. Аз предлагам като решение идването на власт на фашистка партия при запазване структурите на демокрацията. Т.е. разделението на властите. На практика, това си е почти фашистка система. Което е пък почти парламентарна монархия. Или най-близката форма, алтернатива, която предлага демокрацията е президентската република. Именно система наподобяваща президентска република бихме получили ако на власт дойде фашистка партия. А ситуация с установена с конституцията форма на управление – парламентарна република, а с действаща на практика президентска република, е по същество 1:1 системата действаща във Фашистка Италия – защото там пак е имало парламент, правителство, съдебна власт, имало е Мусолини, но имало е и Крал! Крал, без реална власт – нещо като нашия президент. Излиза, че дявола не бил толкова черен, нали?
В началото споменах за фашистките ценности. Дам, те са днес позабравени и да, нацистката партия ги споделя също. Тези ценности са обусловени от самата същност и от произхода на тези 2 течения. Както вече посочих по-горе, те произтичат и са наследници на монархията. Ето защо споделят сходни ценности. Към понятията чест и достойнство, пълна целеустременост и последователност в действията, се включват и новите, като например национализъм, себеотрицание, жертвоготовност, издигането в култ на човека, а не на монарха – Луи 14-и е казал “Държавата, това съм аз”, а Хитлер казва – “Държавата това са хората!” Това е и фундаменталната разлика между двете “поколения”. Разбира се, много партии и днес претендират, по един или друг начин, че изповядват горните цености. Но действията им ги издават. Действията им от последните 15 години говорят по-добре и и казват повече от колкото може да каже и най-добрия прокурор. “Пред фактите и боговете мълчат”. А двете страни на същата монета – фашизма и нацизма, са доказали че ги изповядват. Именно тези изначални добродетели, присъщи на човека, са залегнали в самата същност на тази идеология. Да, именно идеология. Ултра десните партии – фашистката и нациската, са “поцинковани” и напълно защитени от чумата на държавното управление – корупцията, именно защото те имат крайна цел. И то цел, която е идеал. Те дават свое тълкуване за Абсолюта и са готови да направят всичко по силите си за да го достигнат. Тук може да се поспори, от философска гледна точка. Това се дължи на факта, че абсолюта, по дефиниция, е нещо съвършенно, нещо което е на практика недостижимо, нещо като познатия ни от часовете по химия “идеален газ”. Нещо, което го няма в практиката. Но дори и така, то все пак си остава един ориентир. Защото абсолюта абсолютен, непреходен, неизменен и константен. Той запазва позицията си незавимо от това къде се намираме и накъде се движим. Той е абсолютен измерител. Всичко може да се измерва, сравнява и позиционира след като се сравни с абсолюта. С идеята. Защото абсолюта по същество е идея, цел. Само че недостижима цел. Какво има на практика? Човек си поставя цели. И ги достига. След това си поставя нови цели и така нататък. Целите се изменят, мотивите се изменят, средствата се именят, критериите също. Морала също. Човек търпи изменения под въздействие на постигнетите от него цели и техните резултати. Но как стои този въпрос при идеята? При абсолюта. Това е крайната цел на фашизма/нацизма. Тази цел бидейки недостижима по определение, защото човек е несъвършен и нищо и никой няма да може да промени това, се явява константа. Константата необходима ни за да можем винаги да даваме точна оценка на действията си. Идеята е нещо чисто, идеално, абсолютно, а това дава основание при сравнението с този “абсолют”, с тази константа, да се дават винаги точни и абсолютни оценки. С този идеал един фашист може да даде сравнима оценка на нещо което е станало преди 50 години и на нещо ставащо в наши дни. Тази оценка, един вид избягва проблема “инфалация”, инфлация на идеи, ценности и морал имам предвид, и дава оценка и сравнява нещата в еднакъв “мащаб” и мерна еденица. Разбира се, впримера, тази оценка не може да е крайна, поради различната историческа действителност тогава и сега, но все пак, за целите на един евентуален анализ, таква оценка може да се даде. Така както човек може да ползва компаса, показаващ винаги север, за да определи къде се намира и накъде се движи, така и фашизма показва своя “север”. Дава някаква абсолютна и непроменяща се позиция, която да служи за ориентир и която да тушира неблагоприятните въздействия на средата и в последна сметка да компенсира до една известна степен несъвършенността на човека. Та това е гаранцията, че фашизама и фашистите ще работят винаги вярно за своята държава. А как Хителр бе формулирал държавата? “Държавата, това са хората!” Истинския фашист, проникнат от Идеята, не смята себе си за абсолют. Истинския фашист си дава сметка кои са истински ценните и непреходни неща в живота. Ето защо за проникнатия от отровата на корупцията и демокрацията човек, истинския фашист изглежда идеалист и малко отнесен и заблуден човек. Човек, с поведение средно между Дон Кихот и Хектор. И това е разбираемо. Защото корумпираната демокрация е лишила обикновения човек от възможността да погледне “зад завесата” и да види за какво иде реч зад кулисите. В наши дни повечето хора водят живот лишен ит идеи, лишен от ценности, лишен от духовни блага. Гледа се винаги комерсиалното. Нещата като дълг, национализъм, чест и жертвоготовност остават на заден план и се считат за смехотворни. Днешния човек, до голяма степен, се е превърнал в модерен Бай Ганьо. Едеинствения “идеал”, който този строй може да предложи е алчността и жаждата за лично облагодетелстване. Това е единствената “непреходна ценност”, с която може да се похвали. Сами по себе си стремежа към лично облагодетелстване и увличаване на богатството не са лоши черти. Те са присъщи на човека като такъв и са дълбоко вкоренени в нас. Но и тези черти, както и всяко нещо се нуждае от коректив. От един вид противотежест, която да попречи трайното залитане в тази посока. Други черти, присъщи изначално на всички хора, като чест, дълг, обич, тези черти в нормални условия трябва да се задействат като противотежест. Обаче днес те са подтиснати. Жалко наистина. Именно възвръщането на тези изконни качества е една от дългосрочните цели на фашизма. Малко по-горе казах, че човек търпи промени под въздействие на постигнатите при реализирането на целите си резултати. Така стои въпроса и при фашистите. Само че тук, крайната цел никога не се достига. Това е неизбежно. Именно в това се крие и една от силите на фашиста. В стремежа си да постигне крайната цел, фашиста си поставя и осъществява множество цели. В този процес, той също, както и останалите хора, търпи изменения. Променя мирогледа си, ценностната си ситема, но всичко това става в определени граници. Без да се достига до крайности. Това се дължи на неизменността на крайната цел. Именно ограничителните условия за достигането на Абсолюта не му позволяват да залитне в някаква посока. По този начин същността на фашизма се явява постоянен и неизменен морален коректив в действията на всеки един фашист. А промените реализирани в процеса на достигане на междинните, дори можем да ги наречем травиални цели защото тук включваме и целите които си поставяме всеки ден, се използват за изграждане и усъвършенстване на пътя за достигане на Абсолюта. Така всчико което един фашист върши, е подчинено на една крайна цел. Така човешкия живот придобива цялост и посока. Фашизма цели възвръщането на тези изначални качества у човека. Но това съвсем не означава загърбването на стремежа са самоизява, самодоказване у човека, стремежа за лично облагодетелстване и увеличаване на богатството. Просто фашизма се опитва да отнеме от последните “контролния пакет акции” определящи поведението на човека и да го предаде на моралните ценности. Вече споменах, че човек не е съвършен. Това обаче не означава, че ние не се стремим към съвършенното. Този стремеж е заложен в нашата същност и човечеството го следва неизменно през цялата си история. Разбира се, понятието за съвършенство се е променяло през времето. А и тълкуването му от различните хора е различно. В този ред на мисли, всеки един строй дава своя дефиниция за съвършенството. И всеки човек гласно или не, умишлено или подсъзнателно, се стреми към това съвъшенство, към този идеал. Корумпираната демокрация също има такъв идеал, но не го оповестява публично. Този идеал, обаче, не може да бъде прикрит. Той се чете в поведението на хората намиращи се под такъв строй. Аз ще спестя епитетите и директното му представяне, за да не бъда обвинен в пристрастност. Ще оставя фактите да говорят сами за себе си. Наркотиците, корупцията и РАП-а, завладели корумпираните демокрации, са издигнати едва ли не в култ от хората под този строй. Като се вземат предвид моралните качества на тези явления, считам коментара си за ценностите и идеала на демокрацията за приключен. Въобще дори и да няма официално формулиран идеал, за него може да се съди по живота и поведението на хората. Това именно издава демокрацията. А какво предлага фашизма? За разлика от демокрацията ние на крием идеалите си и крайната си цел. Ние си казваме всичко, защото няма какво да крием. Нашия идеал е чист. Ето защо нмие го излагаме открито и го защитаваме открито. А не с подмолните средства присъщи за корумпираната демокрация. Забелязва се също така, че в страните с наложена демокрация се избягват каквито и да било “идеологически” спорове. Дори самата дума “идеология” се смята за мръсна. Това се забелязва и у нас. Нашите политици не закъсняха и побързаха да докажат “верността си” на своите господари, като открито заявиха, че в нашата страна вече няма “идеологически” спор. Как ли не съм изненадан? Нормално е строй не притежаващ никакви морални качества да избягва влизането в идеологически спор с друг строй, който е издигнал последните на пиадестал. Защото именно моралните качества са непреходни и защото фашизма не гледа толкова в настоящето, а в бъдещето. Моралните качества са същността на човека, както сочи и девиза гравиран на камите на СС-овците: “Повече същност, отколкото външност!” А демокрацията и нейните “идеали” са просто една лъскава опаковка, целяща да прикрие истинската същност на опакованата стока. Под въздействието на корумпираните демокрации, днес на фашизма се гледа априори като на нещо изначално зло. Благодарение на пълния им контрол върху средствата за масово осведомяване и върху образователните системи и планове фашизма се асоциира най-вече с насилие, с антисемитизъм, с военни престъпления, с концлагери, с убиване на деца и всякакви подобни дейнисти. Когато някой чуе за фашизъм или нацизъм, си представя това и само това. Но дали всичко е така, както някои хора се опитват да го представят? Ако трябва да сравня фашизма с нещо, което е познато на всички нас, аз бих се отнесъл към въпроса за разделението на хората на черни и бели. Сиреч за расизма. Няма да сбъркаме, ако заключим, че отнешението на масите към фашизма днес е 1:1 идентично с отношението на белите хора в САЩ към техните чернокожи сънародници властвало само до преди 50-60 години. На черните се е преписвало всичко лошо. Те са били смятани за недостойни и от по-ниско качество хора. Те не са имали никакви права, освен да робуват. Тяхното мнение не се е зачитало. Ситуацията с фашизма днес е напълно идентична. Идентично е и несправедливото и неоправдано, от гледна точка на фактите, обществено мнение. Също както спрямо чернокожите хора, и днес спрямо фашизма се води една целенасочена пропагандна капмания и заинтересованите лица се опитват да го изкарат по-черен и от самия дявол. Така както чернокожите хора допреди 60 години, така и фашизма и нацизма днес са несправедливо обвинени и осъдени, без да им се даде възможност за защита. Ето това е същността на демокрацията. Всъщност, едва ли бихме могли, ако разгледаме цялата човешка история, да намерим по-голяма и безскруполна диктаторска система от демокрацията. Може би само изстъпленията на Нерон я изпреварват. Въобще най-присъщата страна на демокрацията е лицемерието.
Comment