Участието на България във Втората световна война 1941-1945

[Parabellum]

ПО-ТЯСНО ОБВЪРЗВАНЕ С НЕМСКИТЕ СТРАТЕГИЧЕСКИ ПЛАНОВЕ
(юли-ноември 1943 г.)


Военностратегическата обстановка след победата на Червената армия при Сталинград и успехите на съюзниците в Африка принуждават Германия да търси нови възможности за усилване на войските си, особено на Източния фронт. Възможност за това германското командване вижда в предоставянето на по-голям относителен дял на българската армия в стратегическата отбрана на полуострова. Този въпрос се разисква на разговорите между цар Борис III и Хитлер на 31 март и 1 април 1943 година [1].

В края на май 1943 г. на цар Борис III е отправена покана за нова среша с Хитлер. Този въпрос се обсъжда и на разговорите между цар Борис III и Хитлер проведени на 3 юни 1943 година. Поставя се въпросът България да окупира Егейска Македония [2] западно от река Струма, приблизително до Бистрица. В този случай се „разрешава” да бъде зает дори и Солун. Царят е съгласен по принцип с военното осигуряване на области от Сърбия и Гърция, но отказва да приеме „дар” като Солун, за да не дразни италианците и турците. Ясно е, че илюзиите за териториално разширение постепенно се изоставят [3].

Като се „отказва” от Солун, цар Борис приема да „осигури” района северно и североизточно от него. Градът остава запазен за германските войски, които трябва да отразят евентуален англо-американски десант в района на крайбрежието [4].

В резултат на постигнатата договореност на 18 юни в София пристига генерал Буле, представител на германския Генерален щаб [5]. От българска страна се излага становището, че може да бъде отделена най-много една дивизия, която да заеме района североизточно от Солун с Халкидика [6]. Отклоняват се исканията за повече от една дивизия за отбраната на беломорския бряг западно от р. Струма.

На 29 юни 1943 г. се уточняват и подробностите за включването на 7-а пехотна дивизия в отбраната на беломорския бряг западно от р. Струма. От българската страна участва началник-щабът на войската генерал-лейтенант Лукаш, а от немска - представителят на главнокомандващия Югоизтока подполковник Фон Зелхов и съветникът при главното командване д-р Паризиус [7]. По този начин българските дивизии, ангажирани в отбраната на Беломорския бряг, стават две - 7-а и 16-а пехотна дивизия, която до момента действа източно от р. Струма. На 5 юли на 7-а пехотна дивизия е заповядано да заеме Солунската област, да организира отбраната на Беломорския бряг от фар Епаноми (на Халкидическия полуостров, на 25 км южно от Солун) до устието на р. Струма и да се подготви за отразяване на евентуален десант на англо-американските войски. Освен това тя трябва да осигурява реда и спокойствието в заетия район [8].

С това по същество 7-а пехотна дивизия, която дотогава влиза в състава на окупационния корпус в Сърбия, се дава в разположение на командващия Югоизтока. Тя трябва да действа на територия, останала под юрисдикцията на, гръцкото куислингово правителство. Това положение е неприемливо за гръцката страна. За да „узакони” влизането на български войски западно от р. Струма, командващият немските войски в Югоизтока на 4 юли 1943 г. подготвя наредба. На 10 юли с разрешение на немското главно командване тя започва да действа [9]. С нея част от гръцката територия се поставя под германско военноадминистративно управление. Германското командване я обособява като административна област с наименованието Германска административна област Македония [10]. По този начин една област в рамките на гръцката държава получава особен статут. Тя се извежда от управлението на гръцкото куислинговско правителство, като в нея се установява германско военно управление. Германското командване решава да назначи за началник на областта началника на отделението военна администрация в щаба на командващия Солун - Егея. Техническите указания за управлението на областта той получава от началника на отделението Военна администрация при щаба на командващия Югоизтока. На началника на отделението Военна администрация в щаба на командващия Солун - Егея се дават всички права, с които се ползвал управителят на Македония. Ръководството на административния апарат на гръцкото окупационно правителство в Македония се поема от германски военноадминистративни чиновници под ръководството на началника на германската административна област Македония [11].

По този начин в областта, част от която трябва да бъде окупирана от 7-а пехотна дивизия, се установява особен режим. Като държавна принадлежност тя остава към Гърция [12]. В същото време обаче гръцкото правителство губи правата си над нея.

Германските военни власти разпределят областта на административни окръзи, съответствуващи на окръжните комендантства. Управлението на административните окръзи се поема от окръжния комендант. Той изпълнява тази дейност чрез придадения му военноадминистративен чиновник, който е подчинен на началника на германската административна област Македония [13]. Префектурните окръзи се запазват, като остават да съществуват като подчинени административни окръзи. Администрацията се поема от германските военноадминистративни чиновници, които са подчинени на военноадминистративния чиновник при окръжното комендантство [14]. Кметовете и общинските съветници се назначават и уволняват от германските военни власти. В областта остават да действуват и гръцките съдилища, но наказателните дела по решение на германските военни власти могат да се разглеждат и от съответните германски и български военносъдебни органи [15]. По този начин се цели делата, отнасящи се за деяния, насочени срещу военноадминистративната власт, да се гледат от германски и български военни съдилища като органи на окупационните власти.

Така териториални части от Гърция се поставят под административната власт на командващия Солун-Егея с германска военна администрация. На 7-а пехотна дивизия се поставя задачата да заеме част от тази област, на която се дава името Българска окупационна зона в Германската административна област Македония. Солунската област, определена да бъде окупирана от 7-а пехотна дивизия, е с граници: на изток долното течение на р. Струма, на запад р. Вардар, на север политическата граница на България с Гърция и на юг брега на морето, от устието на р. Струма до фар Епаноми [16].

За изпълнение на поставената задача Щабът на войската разпорежда на 24 юни да се извърши мобилизация [17]. Запасните, които изпълнявали задачи в Сърбия, се освобождават. От 1 до 8 юли дивизията извършва мобилизацията, като в Кюстендил мобилизира 13-и пехотен полк, в София - 41 -ви пехотен полк, в Дупница -1 -ви армейски попълващ полк. Мобилизират се също 1-ви конен полк, 12-и дивизионен артилерийски полк, 12-а инженерна дружина, 12-а тежкокартечна дружина, 7-а свързочна дружина, 7-и конен дивизион, 12-а противовъздушна батарея, 7-а дивизионна интендантска дружина и 7-а етапна дружина [18]. С щатните възможности, с които разполага, дивизията не е в състояние да осигури снабдяването на частите и поделенията си. За целта Щабът на войската уточнява със специална заповед реда за снабдяването на дивизията [19].

Освен това възникват редица въпроси по разноските, паричното снабдяване, плащанията, продоволствието, превозите и други, свързани с обстоятелството, че дивизията преминава под немско командване и ще действа извън пределите на България. Тези въпроси се „урегулират” чрез споразумение между германското и българското командване от 5 юли 1943 година [20]. На практика обаче българската страна е принудена да заделя нови средства за издръжката на 7-а пехотна дивизия.

На 7 юли завършва мобилизацията и строевото сглобяване на дивизията и започва съсредоточаването към заповядания й район. Придвижването става по железопътните линии Дупница - Симитли и София -Ниш - Гевгели - Солун и по шосетата Симитли - Демирхисар - Астровалта. След това частите се насочват към заповяданите им райони [21].

Заедно с подготовката за навлизането на 7-а пехотна дивизия в областта се устройва и тилът й по военновременните щатове. Извършва се мобилизация и на тиловите й органи [22].

За да осигури снабдяването на частите на дивизията при заемането на заповяданите им райони, щабът на дивизията устройва етапни служби в областта, като се базира на армейските интендантски складове в Симитли и Валовище чрез предавателните гари Солун, Серес и Амфи-полис [23].

След разполагането на дивизията в заповядания й район тя се снабдява от 26-и АРИС (армейски разходен интендантски склад), който се изнася и разкрива в Солун, а 4-и АРИС се разкрива в Серес с клон в с. Амфиполис. Двата армейски разходни интендантски склада се попълват от 2-ри АРИС (армейски разходен главен интендантски склад), който се разкрива в района на гара Симитли [24].

По този начин се изгражда надеждна система за снабдяване на дивизията. Внимание се отделя и на начина на употреба на различните видове валута. Забранява се внасянето на български пари в окупираната област и изнасянето на драхми от Гърция. С влизането си в пределите на Гърция дивизията използва за вещеви разходи само гръцки драхми. С гръцка валута щабът на дивизията се снабдява от германския войскови интендант в Солун майор д-р Геде [25]. По този начин се вземат мерки за пресичане на изтичането на българската валута в чужбина.

На 25 юли 1943 г. командирът на дивизията донася на командващия Солун-Егея, че дивизията е завършила съсредоточаването си и частите й са заели заповяданите им райони [26]. Със заемането на заповядания район щабът на дивизията организира изучаването на местността и уточняването на десантно достъпните места. Търсят се възможности при организирането на отбраната да се използва онази част от линията „Метаксас”, която се намира в района на дивизията [27].

На 26 юли 1943 г. Хитлер издава Директива ¹ 48. Въз основа на нея от 20 август 1943 г. всички хитлеристки военни части се обединяват в група армии „Р” под командването на генерал-фелдмаршал Максимилиан фон Вайск, който като главнокомандващ Югоизтока е подчинен „непосредствено” на фюрера. В нея като най-важна задача на главнокомандващия Югоизтока се поставя подготовката на отбраната на островите и материка [28]. Това неминуемо води до увеличаване на българската ангажираност в стратегическата отбрана на полуострова. Българското командване е подготвено за това. На 20 юли 1943 г. то взема решение за попълването по щатовете за военно време без каквито и да е съкращения на всички поделения на 16-а пехотна дивизия [29]. За увеличаване на противодесаитните възможности на дивизията Щабът на войската я усилва с девет новосформирани противодесантни взвода, които се разполагат по беломорския бряг [30]. По същото време се взема решение за попълване на военновременния щат и на 2-ра конна бригада, с която е усилена дивизията [31].

След попълването на 16-а пехотна дивизия и придадените й части и на Беломорския флот личният състав на българските войски в Беломорието между Струма и демаркационната линия наброява общо 32 648 души. От тях 22 060 са от 16-а пехотна дивизия. В придадените й части са 4607, а в Беломорския флот, който е в оперативно подчинение на командира на 16-а пехотна дивизия – 5981 [32].

След като 7-а пехотна дивизия заема заповядания й район и минава в подчинение на командващия Солун-Егея в българско-германските военни отношения настъпват промени. Дивизията изпълнява задачи извън пределите на България под непосредственото германско ръководство. Тя действа в област с особен статут, в която има значителен български етнически елемент. Изменението в управлението на района е свързано с необходимостта от влизането на български войски. Гръцката администрация, доколкото се запазва, е подчинена непосредствено на германските военноадминистративни власти [33]. Като оставя част от гръцкия административен апарат, германското военно командване изисква от българските военнослужещи да смятат гръцките чиновници за германски военноадминистративни служители [34]. С цел да се пресече антибългарската дейност, се предвижда отделни чиновници да се заменят с лица, които се ползват с доверието на българските командири [35].

В отговор на българските искания, породени от факта, че в района има общини, населени предимно с българи, германската власт решава за кметове да бъдат назначени лица от български произход [36]. На 7-а пехотна дивизия се поставят преди всичко задачи, свързани с отбраната на областта [37].

Немското командване не допуска български командири и офицери да участвуват във военното управление [38]. За да се избягват възможни конфликтни ситуациите между българските командири и гръцките чиновници, останали на служба в германския военноадминистративен апарат, българските командири отправят исканията си не до службите, заети от гръцки чиновници, а до по-горните германски служби, заети от германски военноадминистративни чиновници. Непосредствено отдаване на заповеди от българска страна до службите, заети от гръцки чиновници, е недопустимо. Само в изключителни случаи, ако по-горната служба, заета от германски чиновници, не може да бъде уведомена своевременно, а въпросът не търпи отлагане, българският командир може да отдаде необходимите разпореждания, за което трябва да бъде докладвано веднага в германската ръководна служба. Началникът на Германската административна област Македония обаче си запазва правото, ако прецени, че се засягат германските интереси, да поиска от командира на 7-а пехотна дивизия отменянето на дадените от българска страна нареждания [39].

Това поставя в особено положение българските командири. Те са принудени да изхождат от германските интереси във взаимоотношенията с гръцкото население, а това често е в ущръб на българският етнически елемент в района. В много случаи българските командири са принудени да правят отстъпки и да проявяват търпимост спрямо предизвикателното държане на част от гръцкото население. Например на 8 октомври 1943 г. при влизането на българската войскова команда в с. Вати, Кукушка околия, в центъра на селото, в кръчмата, повече от 150 души гърци провеждат събрание. Българският командир заповядва на войниците да запеят, за да се разбере, че в селото влизат български войници. След около двадесет минути идва германският фелдфебсл, който започва да се кара с българския командир по повод на случилото се. От българска страна с проявена сдържаност, за да не се допусне изостряне на взаимоотношенията [40]. Всичко това илюстрира германската политика спрямо Гърция. По този начин се засилва напрежението в българско-германските военни отношения и се създават условия за засилване на антибългарските настроения сред гръцкото население.

Тези случаи не са изолирани. Подобни инциденти стават и на други места. От германска страна се подчертава, че българската армия се намира в Гърция и трябва да се съобразява с това [41]. Независимо че се вземат мерки гръцката жандармерия да бъде изтеглена от окупационната зона, част от полицията и жандармерията остават за осигуряване на административно-изпълнителната власт. Тя не е въоръжена и жан-дармеристите носят за отличаване само фуражки и ленти на ръкава [42]. Останалите в района гръцки полицаи трябва да бъдат третирани като представители на германската военна власт. Тъй като се ползват с „германски имунитет”, не са редки случаите, когато те продължават да действат съвместно с гръцките националистически настроени елементи срещу българското население в района. По този начин още повече се влошава животът на българите, с което се цели да се затормозява и потиска националното им съзнание.

За запазване на обществения ред и сигурност германската администрация въвежда германска полиция, но тя не е достатъчна за поддържането на реда в областта. Не може да бъде използвана по-широко и гръцката полиция. Затова се прибягва до подкрепата на българската военна полиция, която е подчинена на командира на 7-а пехотна дивизия. Тя охранява обекти с военно значение, но не й се разрешава да се занимава с административна дейност и особено с устройването на новите административни служби. Най-често българската полиция се използва като цялостни дежурни и охранителни единици [43].

След влизането на 7-а пехотна дивизия и заемането на заповядания й район по настояване на немското командване се вземат мерки да не се допуска влизането на военнослужещи от други български части в района. С това се подчертава териториалната принадлежност на района към Гърция. За военнослужещи от други части и съединения при влизане в Солунската област се въвеждат открити листове [44].

Заемането на част от Солунската област от български войски предизвиква смут сред гръцкото население както в областта, така и в останалата част на Гърция. Това се отразява и на действията и поведението на гръцкото население и в присъединената към България Беломорска област. Наблюдават се униние, примирение и по-точно изпълнение на българските правителствени разпоредби [45]. През юли и август губи позиции и гръцката националистическа пропаганда в областта [46]. За разлика от гръцкото население в Беломорската област гръцкото правителство в Атина бързо се ориентира в обстановката и прави енергични постъпки пред германския пълномощник в Атина Алтенбург. Министър-председателят на Гърция иска гаранции от страна на Германия във връзка с навлизането на български войски в Солунската област. Веднага германският стопански делегат Нойбахер отпътува за Берлин за сондиране на мнение относно отрицателната гръцка реакция, породена от окупацията на района западно от р. Струма от 7-а пехотна дивизия [47]. На 12 юли 1943 г. Алтенбург изпраща писмо до гръцкия министър-председател Ралис, за да внесе успокоение. В писмото се посочва, че влизането на български войски „в никакъв случай не се диктува от политически причини, а е чисто военно решение за разумно използване на немските сили. Следователно това мероприятие няма за цел да засегне гръцкия суверенитет в Македония” [48].

Независимо от това в Централна и Южна Гърция реакцията срещу навлизането на българските войски на гръцка територия е особено остра. На 13 юли десните сили в Гърция организират протестна стачка и обявяват всенароден траур [49]. Акцията обаче се проваля. Десните сили не успяват да организират и протестна манифестация. Затварят се само магазините и учрежденията, и то не всички.

В резултат на острата реакция от страна на правителството на Ралис веднага след 14 юли вестниците публикуват комюнике на германското Главно командване за заемането на гръцката територия до р. Вардар от българските войски [50]. С това комюнике се цели да се внесе яснота относно влизането на 7-а пехотна дивизия, което е продиктувано от общото военно положение. Подчертава се, че окупираните от българските войски райони ще бъдат под властта на германската администрация.

За разлика от първата втората стачка на 22 юли, организирана от ЕАМ и ЕЛАС, придобива по-масов и организиран характер. В Атина се провеждат няколко манифестации. Те са разпръснати от германската полиция. От стачкуващите има 15 убити и 60 ранени. Общо 63 души са осъдени от германските съдилища на затвор от 5 до 15 години. И двете стачки не получават масовост, но са със силно изразен антибългарски характер [51].

От германска страна се полагат усилия за запазване на спокойствието в Гърция, още повече че обстановката за Германия се усложнява с оглед на очерталата се перспектива за капитулация на Италия. Германските декларации не се възприемат от гръцките среди. Представители на правителството на Ралис, макар и неоснователно, направо изтъкват, че „с тях се прикривало само истинското положение и се осигурявало откъсването на етапи на тия територии от Гърция” [52].

Независимо от острата реакция на гръцката страна военнополитическата обстановка налага на Германия да увеличи исканията си спрямо България за разширяване на задачите по отбраната на беломорския бряг. На 2 август 1943 г. командирът на дивизията донася до Щаба на войската, че командващият Солун-Егея иска да се разшири участъкът на дивизията, като се включи и с. Епаноми. В този район трябва да се изпратят две ударни роти с тежки картечници за охрана на морския бряг и на германските брегови батареи, разположени в участъка на селото [53]. По този начин фронтът на дивизията се увеличава с 15 км. Това не е по силите на 41 -ви пехотен полк, който отбранява същия район от участъка на дивизията и заема за отбрана фронт от 35 км. Така заедно с новозаповядания му район и територията за наблюдение широчината на района му за отбрана става общо повече от 60 км. В района има малко германски сили. Поставен в трудно положение, командирът на 7-а пехотна дивизия генерал-майор Богданов търси съдействие от Щаба на войската. Българското командване и Щабът на войската реално оценяват, че това не е по силите на дивизията. Немското командване разполага с малко сили в района и цялата отбрана на Халкидическия полуостров, но голяма част от Солунския и Орфанския залив лежи върху цивизията [54].

Към 1 август 1943 г. за изпълнение на тази задача дивизията разполага с 13 648 души личен състав, от които 10 402 редови състав. Дивизията не е попълнена съобразно с определения й щат с 393 души [55]. С оглед на обстановката и задачите й обаче тези хора се оказват крайно необходими. Българското командване не е в състояние да изпълни поставената задача, а и не е склонно да се увеличават ангажиментите на българската армия извън държавните граници на страната. Веднага след получаването на донесението от генерал-майор Богданов помощник началник-щабът на войската генерал-майор Янчулов изпраща писмо до генерал-майор Жилков, представител на Щаба на войската в щаба на немското командване, в което се изисква да се обясни на командването на Солун-Егся, че 7-а пехотна дивизия не може да разшири района за осигуряване [56].

С това обаче натискът от немска страна за увеличаване на относителния дял на българската армия в стратегическата отбрана на полуострова не спира. На 14 август 1943 г. царят отново е извикан от Хитлер. Водят се разговори относно военното и стратегическото положение на Балканите и в Средиземномористо. Накрая цар Борис е „атакуван” с искането две български дивизии да бъдат изпратени в Северна Гърция и евентуално в Албания за осигуряване на тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие [57].

След остри дискусии царят се съгласява да удовлетвори по принцип искането на Хитлер. Преди обаче да даде окончателното си съгласие, той изразява желание да се проведат разговори между военните инстанции, като се надява, че чрез преговорите относно подробностите ще забави, а може и да не изпълни германското искане.

На този етап се устоява на натиска да се разширят задачите и ангажираността на българските войски по отбраната на полуострова. Към 1 септември 1943 г. 7-а пехотна дивизия организира отбраната на района, като в Солунския залив от с. Епаноми до с. Неа Мудания е разположен 41-ви пехотен полк, 12-а дивизионна инженерна дружина, 3/12 гаубично отделение (две батареи), 1/7 дивизионна бронеизтреби-телна и 1/1 пехотна рота. Все пак участъкът на полка се увеличава, като широчината му достига 45 км, а заедно с придадения му за охранение и наблюдение участък до с. Метажинци по права линия тя е 75, а по линията на морския бряг - 130 км [58]. Участъкът за отбрана е много голям, и то в двата най-важни залива на Халкидическия полуостров -Солунския и Ксандрийския. Това е почти невъзможна за изпълнение задача.

В Орфаниския залив, от с. Исриос до устието на Струма, се разполага 13-и пехотен полк, усилен с 2/12 возимо артилерийско отделение и 2/7 дивизионна бронеизтребителна рота. Участъкът за отбрана е 42 км, а заедно с поверения за охранение и наблюдение участък до селата Иериос и Аса дължината му възлиза на около 80, а по линията на морския бряг на около 110 км [59]. Участъкът на полка е също прекалено голям, като се има предвид, че в южната си част е и силно пресечен.

За артилерийската Поддръжка на бойните действия на пехотните полкове дивизията има по щат дивизионен артилерийски полк. Той разполага само с 4/7 товарно артилерийско отделение (товарни оръдия) „Шкода”, две батареи в с. Василика и една батарея в с. Липи. Артилерийското отделение е в полосата на 41-ви пехотен полк. Оставено е малко по-пазад по съображение за осигуряване на тила на дивизията и съдейства на частите за борба с партизанските групи в района [60].

Дивизионният резерв - 1-ви армейски попълващ полк - е разположен в района на с. Ксилополис - с. Лахна - с. Евангелистратия - гр. Нигрита [61]. Резервът е оставен в района, за да поддържа реда и сигурността в тила на дивизията и окупирания от нея район. Разположението на дивизионния резерв по този начин е недостатъчно целесъобразно, защото при необходимост той ще може да окаже съдействие на 13-и пехотен полк едва след 24, а на 41-ви пехотен полк - след 48 часа. Неудобството от разположението на резерва по този начин се отчита и от германското командване. На няколко пъти то напомня, че резервът с разположен твърде назад и че трябва да се изнесе в района Галатиста-Вавдост. Командирът на 7-а пехотна дивизия, като изхожда от необходимостта за охрана на тила на дивизията, отклонява исканията на немското командване [62].

В Кукуш е разположена 1/7 етапна дружина. От средата на септември 1943 г. тя поема охраната на железопътната линия Солун - Кукуш - Порти. По този начин в разположение на командира на дивизията остават незначителни сили - само една пехотна рота с един тежкокартечен взвод [63]. Командирът на дивизията разчита да използва тези сили като подвижен резерв и за поддържане на реда и сигурността в участъка на дружината. Единственото бързоподвижно ядро остава 7-и конен дивизион. На него се разчита в борбата с партизанските отряди и при провеждането на разузнаване в тила на дивизията [64].

Районът, който е предоставен за отбрана на дивизията, е твърде голям и при евентуален десант трудно може да бъде удържан. Десният фланг на дивизията от с. Епаноми до летище Седес е открит. В този участък германците имат само две брегови батареи. Те не разполагат с никакви пехотни части за охрана на крайбрежието. Левият фланг на 41-ви пехотен полк също е открит откъм Ксандрийския залив, който е десантно достъпен. Този факт се подчертава в изследването на бреговете на Халкидика от българския морски щаб. От пристанището в Ксандрийския залив до гр. Полигирос водят три удобни пътя с каменна настилка, а оттам закъм Солун и Арнея водят първокласни асфалтирани шосета. Също така от с. Мериос към с. Стратоника и гр. Арнея води удобен път, който позволява движение на всички видове превозни средства. При такава организация на отбраната частите на дивизията, разположени в Солунския залив, са изложени на голяма опасност от обхождане на десантирал в Ксандрийския залив противник. Командуването на дивизията правилно отчита, че противникът ще има превъзходство в сили и средства и ще може да стовари десант в удобен за него участък [65]. Това още повече притеснява командира на дивизията, защото той не разполага с достатъчно сили и средства, с които да маневрира за нанасянето на контраудар срещу десантирал противник.

В целия участък, зает за отбрана от дивизията, германското командване разполага само с четири брегови батареи и една крепостна инженерна дружина, която в началото на септември се изтегля към Епир. Командването на дивизията има сведения, че германското командване не разполага с почти никакви резерви в района на Солун, с които при нужда да съдейства на дивизията [66].

Германското командване цели по-здраво да ангажира българските войски в отбраната на беломорския бряг. Тези негови стремежи са продиктувани преди всичко от новосъздадената в света военностратегическа обстановка. Главните усилия на Вермахта са насочени на Източния фронт, като за целта от Балканите са изтеглени всички възможни сили и средства. Командването на Солун-Егея изисква от командира на дивизията да изнесе отбраната на дивизията колкото може по-напред по южните брегове на Халкидическия полуостров. При това положение силите на дивизията не са достатъчни, за да водят успешни бойни действия при десант на противника. Тя едва ли би удържала участъка за отбрана с наличните сили и средства.

Като прави оценка на обстановката, командирът на дивизията предлага на Щаба на войската ново прегрупиране. В участъка от с. Епаноми до с. Нея Мудания да се разположи един пехотен полк, усилен с една артилерийска група (едно гаубично и едно возимо артилерийско отделение), една инженерна рота и една моторизирана бронеизтребителна дружина [67].

В участъка от с. Нея Мудания до с. Никитас да се настанят един пехотен полк, усилен с една артилерийска група (едно возимо и едно товарно артилерийско отделение), една инженерна рота и една бронеизтребителна рота [68].

В резерв на дивизията командирът й предлага да остане един пехотен полк, който да се разположи в участъка на с. Галатиста, с. Вавдост, с. Ай-Продрамост в готовност за действие и към трите залива [69]. Командирът предлага охраната на тила на дивизията да се поеме от един етапен полк, който да разположи дружините си в гр. Кукуш, с. Лахна и гр. Нигрита. Полкът трябва да поеме охраната на пътищата и поддържането на реда в заетия от дивизията район.

Командирът на дивизията предлага също да остане конният дивизион като летящ отряд за борба с партизаните и евентуално спуснати парашутисти и да се отпуснат поне 10 товарни моторни коли за пренасяне на една ловна рота. Колите следва да се разположат в района на гр. Лангадас [70].

Като предлага по този начин една по-оптимална групировка на дивизията за изграждане на по-устойчива отбрана, командирът на дивизията обосновава необходимостта от усилването й. Той иска тя да се усили с един пехотен полк, едно возимо и едно товарно артилерийско отделение, един етапен полк, една картечна дружина, една моторна бронеизтребителна и една инженерна дружина [71].

При предлаганата групировка на дивизията възможностите й значително се увеличават и тя сравнително по-успешпо би изпълнявала задачата за удържане на определения й за отбрана участък.

С наличната групировка дивизията продължава да оборудва отбраната. През август в участъка й работи и една германска инженерна дружина. Изграждат се дълговременни огневи съоръжения в участъка на 41-ви пехотен полк и в дефилето, водещо от с. Ставроси към с. Рентиена, разположено в участъка на 13-и пехотен полк. Към началото на септември са завършени само отбранителните съоръжения в участъка на 3/41 пехотен полк в района на с. Неа Мудания [72]. Останалите съоръжения са в строеж, тъй като в началото на септември германската инженерна дружина се изтегля, а инженерното оборудване на отбраната на дивизията се поема изцяло от дивизионната инженерна дружина. Задачите по инженерното оборудване на отбраната на дивизията трудно могат да се изпълняват само с инженерната дружина на дивизията, още повече че тя е попълнена със запасни войници от Добруджа, служили в румънската армия, които нямат необходимата бойна и техническа подготовка. При това инженерната дружина трябва да изгражда минни полета в участъка на отбрана на 13-и и 41-и пехотен полк. По тази причина командирът на дивизията иска дивизията да бъде усилена с една трудова дружина [73]. На искането му обаче се отговаря, че инженерните войски не могат да отделят никакви трудови и инженерни части за нуждите на 7-а пехотна дивизия, тъй като наличните части са много натоварени [74].

Щабт/г на дивизията среща трудности и в устройването на свързочната мрежа на дивизията. Разстоянията, на които трябва да се устройва свързочната система, са големи, а свързочните средства са ограничени. Дивизията е принудена да използва правителствената мрежа, но тя се намира предимно в ръцете на гръцки чиновници на служба при германските военни власти. По този начин прекъсването на свръзката и подслушването на разговорите е възможно винаги.

Въпросът за осигуряването на тила на дивизията и устройването на стабилна свръзка между частите и поделенията й през септември и октомври все повече занимава командването й. Първоначалното стъписване и объркване сред гръцкото население през юли и началото на август, породено от влизането на българските войски в района, преминава. В резултат на победите на Червената армия на Източния фронт се активизира съпротивителната борба в района. Засилват се изстъпленията на гръцките националистически елементи срещу тези, които открито проявяват българското си национално съзнание. Гръцките националисти преминават към открита заплаха и физическа разправа с българите в района, които се записват за членове на българския клуб в Солун. На 29 юли е убит Христо Чингаров от с. Лахна, а синът му е ранен [75]. Няколко дни преди убийството те са заплашвани от гръцки националисти.

На 1 август 1943 г. националисти нападат две жени - българки от Лагадина, записали се в клуба в Солун. Едната от тях, Лулу, умира [76]. За половин месец националистите убиват осем по-влиятелни българи, пожелали да се запишат и записали се за членове на клуба [77]. Гръцките националистически елементи се активизират и при възможност издева-телствуват над населението с български произход. Тези хора са системно тормозени, като често се прибягва и до физическа саморазправа [78], изпращани са по административен път на работа в Германия [79], „набеждавани” са, че са комунисти [80], и други. Използват се най-различни начини, за да бъдат принудени да запишат децата си в гръцки училища, включително и подкупи от по 100 000 драхми [81].

В района се създава тежка обстановка. Възможностите на командването на 7-а пехотна дивизия за оказване на подкрепа на българското население и защитата му от изстъпленията на гръцките националистически елементи са ограничени. Германското командване не разрешава на българските войски да упражняват каквато и да било административна власт. Възлага им се само наблюдение над населението и в краен случай предприемане на действия, и то при явна опасност за живота на военнослужещи [82]. При всеки друг случай, за да се упражни контрол върху гръцкото население, трябва да се иска разрешение от немското командване [83]. Като се съобразява с немските изисквания, българската страна прави изложения за предприемане на мерки за защита на българите от района. Независимо от обоснованите искания германците проявяват снизхождение към гръцките националистически елементи [84].

Това дава отражение върху българско-германските отношения. Тази линия на поведение е най-ясно изразена в постъпките и действията на германските войници и по-нисши командири. Повечето от тях се държат предизвикателно и пренебрежително към българските войници и толерантно спрямо гърците [85].

Германският комендант от Кукуш заповядва на гара Муринан да се отдели едно от помещенията, заети от гръцката жандармерия, за нуждите на българските войници. Когато българите пристигат, помещението не само че не е освободено, но там се намират и няколко германски войници, повикани от гърците. На молбата на българския офицер германските войници с ирония отговарят, че помещението не може да бъде освободено [86]. На други гари също се случват подобни инциденти, като германците отговарят: „За български солдат никс квартири, те са за нас и за гърците.” [87]. На гара Дойран, когато българският офицер поставя часови, германските войници му казват да махне охраната, понеже нямат нужда от нея [88]. Германските войници не се съобразяват с това, че разговарят с офицери от българската армия. Проявяват високомерие, надменност и се държат предизвикателно. В същото време българското командване изисква от българските военнослужещи да проявяват сдържаност и да изразяват уважение към немската армия, донесла „обединението на българските земи”.

В края на лятото военностратегическата обстановка за Германия се влошава. „Обнадеждаващите съюзнически успехи... правят още по-неотложно окончателното решение на района на втория фронт...” [89]. Нова дискусия се състоя в Квебек (Канада) от 14 до 24 август 1943 г. Чърчил посещава два пъти САЩ - Ню Йорк, на 12-14 август, и Вашингтон - от 1 до 12 септември. Там също се обсъждат алтернативни операции и военнополитическата обстановка в района на евентуалните действия” [90]. Немското командване знае за тези срещи и предприема мерки за „осигуряване”. То е заставено да отделя все по-голямо внимание на Балканите, да осигурява южния фланг на войските си, воюващи на Източния фронт.

Под влияние на немския натиск 16-а пехотна дивизия и придадените й части се развръщат по военновременния щат. Към 7-а пехотна дивизия постоянно се предявяват претенции за разширяване на полосата й за отбрана и за осигуряване на заетия от нея район. Това по същество е крайно недостатъчно за организиране на надеждна отбрана на беломорския бряг [91].

В този смисъл генерал-полковпик Лъор, командващ групата армии „Е”, на 24 септември 1943 г., като изхожда от ограничените възможности на групировката си да осигури отбраната на района, прави предложение до главнокомандващия генерал-фелдмаршал Фон Вайкс. В изложението си той посочва, че е „абсолютно необходимо да се ускори отбранителната способност на северното крайбрежие на Егейско море (Солунския залив - Дедеагач), което досега се подготвя с недостатъчни сили, и да се усили в максимално възможния мащаб. Забавянията тук могат да доведат до жизнеопасни последици. Заедно със събирането на достатъчно немски сили трябва да се има предвид да се постигне от българите едно значително по-силно участие в отбраната на техните новоспечелени територии... Засега като най-малко може да се изисква използването на 5 български пехотни дивизии със съответните войскови части и по-точно: две дивизии на Халкидика до залива Орфано вкл., две дивизии в района Кавала - Тасос - Ксанти, една дивизия в района на Дедеагач” [92].

Генерал-полковник Лъор не само предлага, но иска и разрешение „още оттук да се въздействува върху българското командуване” [93]. Натискът от немска страна за разширяване на участието на българската армия в отбраната на Балканите се засилва. Това става преди всичко в резултат на настойчивите искания на командващия групата армии „E . На 6 октомври 1943 г. той прави нови предложения до генерал-фелдмаршал Фон Вайкс за „вземане на неотложни мерки: 1. Единно командуване в участъка Солунски залив - Дедеагач. Затова всички използвани в този участък български части трябва незабавно да се поставят в тактическо подчинение на групата армии „Е”. 2. Незабавно усилване на използваните в Тракия български съединения засега най-малко с една дивизия, която би било целесъобразно да се вмъкне между 7-а и 16-а дивизия (участък Кавала). 3. Обхващане на трите български дивизии под един български оперативен щаб, подчинен на гр. армии Е... 4. Подготовка за подвеждане на други български сили (най-малко 2 пехотни дивизии и 1 танков полк) към тракийското крайбрежие (участъка: устието на Струма - Дедеагач)...” [94]. Немското командване преценява, че тези въпроси трябва да се решават на по-високо ниво. Затова ги предоставя чрез Главното командване на вермахта (ОКВ) за решаване от фюрера.

На 18 октомври 1943 г. регентите се срещат за първи път с Хитлер. Той отново упражнява натиск и задачите на българската армия по отбраната на беломорския бряг се разширяват още повече [95]. Вследствие на това с министерска заповед ¹ IV - М 811 от 5 ноември 1943 г. се създава 2-ри корпус [96].

*

Периодът от юли до ноември 1943 г. е преходен етап в българското веоннополитическо присъствие в Беломорието. Неблагоприятното изменение на военностратегическата обстановка за райха рефлектира и върху политиката на българското правителство в района. То се противопоставя на искането да се ангажира повече с германските планове в Гърция. Седма пехотна дивизия се ограничава с изпълнението на задачи по прикритието на беломорското крайбрежие.

Навлизането на 7-а пехотна дивизия на територията на Гърция още повече разпалва гръцкия национализъм и увеличава репресиите и изстъпленията над българския елемент в гръцка Македония.

В същото време българското командване отделя все по-голямо внимание за прикритието на българските граници в Беломорието. Това е и една от причините да се „огъне” българското правителство пред германския натиск да се въведе още една дивизия в Беломорската област. По такъв начин България се обвързва още по-тясно с немските стратегически планове на Балканите, което утежнява положението й.

[Parabellum]

СЪЗДАВАНЕ НА 2-РИ КОРПУС И ВОЕННОПОЛИТИЧЕСКОТО ОСИГУРЯВАНЕ НА БЕЛОМОРИЕТО (декември 1943 - май 1944 г.)


Създаването на 2-ри корпус се извършва в изключително сложна и неблагоприятна за хитлеристкия блок международна военнополитическа обстановка. В резултат на победите на Червената армия, а така също и на първите успехи на въоръжените сили на Англия и САЩ на второстепенните фронтове, през есента на 1943 г. военностратегическата ситуация в света се изменя в полза на антифашистката коалиция.

След капитулацията на Италия и проведените конференции през годината и особено на тези на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания в Москва и на „голямата тройка” в Техеран се укрепва военновременното сътрудничество на държавите от антифашистката коалиция. Провъзгласеният принцип за безусловна капитулация като единствено допустимо условие за прекратяване на военните действия срещу Германия, Япония и съюзниците им, а така също и решенията на конференциите дават отражение и върху военнополитическата обстановка на Балканите в това число и на действията на българското държавно и военно ръководство. Дворецът и правителството правят опити за контакти отначало с някои от американските мисии последвани от „натиск” за промяна на българската ориентация [1].

Подчинеността на военното гледище на политическото, действията на българската дипломация и отражението им върху тези на българското командване проличава и в стъпките на последното по осигуряване на отбраната на беломорския бряг.

Събитията се развиват много бързо. Германците трудно удържат настъплението на Червената армия. От друга страна, съюзниците разполагат със значителни сили в Източното Средиземноморие. Все повече се засилват опасенията на немското командване за англо-американски десант в района на Балканите [2].

След продължително отклоняване в края на есента България не устоява на германския натиск и е заставена да увеличи военната си ангажираност в отбраната на беломорския бряг. Все пак оказаната от българска страна съпротива допринася ангажираността в отбраната на беломорския бряг да бъде минимално увеличена - само с една дивизия, като трите дивизии бъдат обединени под едно командване в корпусна организация.

Създаването на 2-ри корпус става с министерска заповед ¹ IV - М 811 от 5 ноември 1943 година [3]. Сформирането му трябва да завърши до 20 ноември, като се окомплектува щабът му, обслужващите го подразделения и 28-а пехотна дивизия, която се включва в неговия състав [4]. Решението на българското командване е: прикритието, охраната и отбраната на Беломорска Тракия и Македония между Дедеагач и нос Епаноми, източно от Солун да се поеме от 2-ри корпус с щаб в Драма в състава на 7-а, 16-а и 28-а пехотна дивизия, щабни поделения, 18-и, 19-и и 21-ви граничен участък [5]. В оперативно отношение на корпуса се подчиняват 17-и граничен учасп.к, Беломорския флот, противовъздушните части на беломорския бряг. Също му се подчиняват 10-а и 11 -а трудова дружина, но не може да им се възлагат оперативни задачи. Корпусът остава подчинен направо на Щаба на войската, а в оперативно отношение и на комащщашия армейската група „Е” с щаб в Солун [6].

Със завършване на мобилизирането на 28-а пехотна дивизия в Стара Загора на 25 ноември започва изнасянето й към Беломорието. Извършва се прегрупиране на частите на 16-а пехотна дивизия и в заповядания срок дивизиите заемат определените им райони. Числеността на корпуса към 8 декември 1943 г. достига 58573 души [7]. За командир на корпуса е назначен генерал-майор Трифонов, командир на 16-а пехотна дивизия.

Със заповед ¹ I-563 от 18 ноември 1943 г. Щабът на войската възлага на 2-ри корпус задачи: „Да охранява Беломорския бряг и не допуска стоварваме на брега на отделни неприятелски лица и групи. Да прикрива Беломорския фронт, като отбива всеки опит за десант и осигурява съсредоточаването на определените за същия фронт оперативни единици. Предна линия на главната съпротива - самия бряг. Оттегляне - само по заповед. Островите Тасос и Самотраки се задържат до край... Корпусът остава подчинен направо на Щаба на войската, а само в оперативно отношение - на германското командване „Е” в Солун...” [8]. Тези задачи на корпуса са неправилно формулирани от П. Витанов, който посочва, че „Втори корпус изпълнява задачи като резерв на група армии „Е” при евентуален десант на съюзниците в Пелопонес и Тесалия и като основна сила за действие срещу Турция по суша” [9]. Втори корпус първо не е съсредоточен като „резерв на група армии „Е”, а на него му е даден участък за отбрана на морския бряг, и второ - той не е „основна сила за действия срещу Турция по суша”. За прикритие на българско-турската граница българското командване е съсредоточило прикриващи войски. Даже при заемането на полосата за отбрана от корпуса, източно от него срещу Димотишката зона е развърната 11-а пехотна дивизия от Прикриващия фронт [10]. След изтеглянето на 11-а пехотна дивизия българското командване предвижда в участъка на 28-а пехотна дивизия северно от Дедеагач да се съсредоточат нови части, с които да се усили дивизията. Разчита се тя да вземе участие в отбраната на страната откъм Турция, като поеме прикритието и на част от демар-кационпата линия срещу Димотишката зона [11].

Към Турция проявяват нарастващи „ухажвания” от страна на държавите от антихитлеристката коалиция, преди всичко от Великобритания. Чърчил разчита и на Турция при изпълнение на своя вариант за нахлуване през Балканите [12] и „да се вреже като клин - по думите на Рузвелт - в Централна Европа, за да не пусне Червената армия в Австрия и Румъния, и дори ако е възможно в Унгария” [13].

На Московската конференция от 19 до 30 октомври 1943 г. на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, главно място в дневния ред взема въпросът за съкращаване на сроковете на войната срещу Германия и съюзниците й в Европа.

Интересно е да се проследи развитието на съветското становище на Московската и на Техеранската конференция по някои аспекти от Балканската му политика и отражението й върху перспективите на българското присъствие в Беломорието.

Съветският съюз предлагала се предложи на турското правителство Турция да влезе незабавно във войната [14]. Идън приема „да се разгледа съветското предложение”, но изглежда, че английската делегация предварително не е била подготвена за подобна съветска инициатива. На 20 октомври при разискване на този въпрос Идън в отговор на въпроса на Молотов за становището на английската и американската делегация по направените три предложения от съветската страна за съкращаване на сроковете на войната конкретно за Турция Идън посочва „няма разногласия, че е желателно Турция да бъде въвлечена във войната. Единственият въпрос е кога?” [15]. Идън повдига въпроса кога да се включи Турция. В съветското предложение е посочено „незабавно”. За сметка на това не е ясно съветското становище за мястото на включване на Турция във войната. Ако английското по отношение на времето не е конкретно, то не е така по отношение на мястото, като се посочва, че „що се отнася до позицията на Англия по отношение на Балканите, ние бихме приветствували една турска акция за прогонване на немците от Балканите. Но не бихме искали турска намеса на Балканите, когато немците вече си отиват оттам” [16].

Това означава откриване на Балкански фронт, от което произтичат много въпроси за политиката на Съветския съюз на Балканите. В същото време независимо от Балканския вариант на Чърчил английската делегация е сюрпризирана от съветското предложение. Британските дипломати в Анкара твърде отрано се ориентират в основните цели на турското правителство и достигат до заключението, че нищо освен пряка атака срещу територията й, няма да застани Турция да промени политиката си на неутралитет. Това мнение се разпространява и сред членовете на кабинета [17]. Чърчил обаче е в „плен” на своята идея и прави постоянни безуспешни до този момент опити за въвличане на Турция. И изведнъж съветското предложение. Още по-малко американците са готови да разискват за „незабавно” въвличане на Турция във войната. Идън посочва, че „ако нашите руски приятели смятат, че ние трябва да окажем натиск върху Турция, и ако се разбере, че ще получим изгода в резултат на влизането на Турция във войната, ние сме готови да разменим мнения, за да стигнем до споразумения” [18]. Това разбиране се възприема от Молотов.

По-голяма яснота за съветското становище по включване на Турция във войната дава срещата на Сталин с Идън на 21 октомври. На въпроса на Идън „защо Сталин смята, че е настъпил подходящ момент Турция да влезе във войната”, той му отговаря, че „следващата година участието на Турция във войната няма да е нужно. Сега турският неутралитет, който на времето беше от полза за съюзниците, е полезен за Хитлер, тъй като той прикрива фланга му на Балканите. Ако Турция влезе във войната през тази година, немците няма да могат да направят нищо, за да окажат силна съпротива, тъй като не им достигат резерви... Необходимо е тя да даде своя принос за победата и да заслужи участието си в мирната конференция.” [19].

През време на война политиката често е принудена да съобразява своите действия с това, до каква степен тези действия спомагат за постигане на желаните стратегически резултати, които в крайна сметка водят до постигане на политическите цели във войната. Въпросът е доколко в случая са съобразени действията на Сталин за привличане на Турция с оглед политическите цели на Съветския съюз на Балканите? В същото време откъсването на България от Оста стои в подозрението на американската дипломация като важна предпоставка за окончателно привличане на Турция на страната на съюзниците. Турските управляващи кръгове дори подсказват, че Турция може да бъде жандармът на Балканите след изтеглянето на германските войски. Без да свързват открито тази си роля с противопоставяне на СССР предупреждават, че Съветският съюз може би ще иска да доминира в този район и особено в България и Югославия. Следователно пътят към запазване на англо-американското влияние на Балканите може да минава само през Турция [20].

От отговора на Сталин може да се съди, че той се стреми с въвличането на Турция във войната да застраши фланга на Хитлер на Балканите. От военна гледна точка това е правилно, но от политическа едва ли е най-разумното. От това произтича въпросът ча положението на България. Логично е, че Идън го повдига. Проявява интерес „как се отнася Сталин към това, да се поиска от България да изтегли войските си от Югославия и Гърция” според Сталин, това би могло да се направи [21]. Тази позиция почти се покрива с английското становище за непризнаване на присъединените към България земи възвърнати през пролетта на 1941 година. Ако България има „симпатията на Русия”, едва ли я има на Сталин. Нещо повече „в случай, че е необходимо - отбелязва той - ние сме готови дори да скъсаме дипломатическите отношения с България [22].

Военното гледище, като не се подчинява на политиката, ограничава перспективите за нейната гъвкавост. Оттук произтича непоследователността на съветската политика по българските териториални претенции, особено що се отнася за излаза на Бяло море [23]. Казаното от Сталин съвпада с английското становище и не вещае нищо добро за външнополитическата програма на правителството на Д. Божилов да съхрани обединението на българските земи [24].

Английската делегация, като има предвид особените българо-съветски отношения, когато СССР подпомага антифашистката съпротива в България и в същото време поддържа официални връзки с българското правителство и обратно то не скъсва дипломатическите отношения със Съветския съюз, но предоставя българската територия на Германия за организиране на нападение срещу Съветския съюз, едва ли е очаквала такова благоприятно за Англия становище от Сталин. Това е добра предпоставка за информирането му относно английското решение за започване на въздушната война срещу България. Въпреки това на 27 октомври в разговора си със Сталин Идън внимателно опипва „почвата”. Същия ден е получил от Молотов в писмен вид исканата от него информация за положението в България. В нея не може да не са му направили впечатление проявяваното от българския народ все по-голя-мо недоволство от политиката на правителството и че „Божилов и бившият министър на външните работи Киров заявяват, че смятат войната на България срещу Англия и САЩ за чисто символична. В последно време българските управляващи среди специално подчертават, че България не е започнала по своя воля сътрудничество с Германия и че сега тя търси начин как да излезе от войната” [25]. Затова Идън, когато информира Сталин за английското решение да се бомбардира София, за него както и за посланика на Великобритания в СССР А. К. Кър и генерал-лейтенант Исмей, които присъствуват на срещата, Сталин е „учудващо любезен” в отговор на предложението София да бъде заплашена с бомбардировка, ако българските дивизии не бъдат изтеглени от Гърция и Югославия [26].

На практика Московската конференция засяга и българските национални интереси. Идън не само взема по същество съгласието на Сталин за изтегляне на българските войски от Гърция и Югославия, но и неговата „благословия” за изпълнение решението на Чърчил за „наказание” на българите, за когото „те са грешен народ, който заслужава да му бъде преподадем строг урок... София трябва да бъде бомбардирана колкото се може по-скоро” [27].

В случая съветската позиция не с много прецизна и далновидна. Предложението за въвличането на Турция във войната също се използва умело от английска страна за лансиране на балканския план на Чърчил. Това дава възможност на Чърчил да обосновава нашироко становището си на Техеранската конференция.

Съветската дипломация по всяка вероятност е коригирала виждането си по отношение на Турция. За разлика от съветската, английската дипломация се стреми да се предприемат стъпки, за да бъде убедена Турция да влезе във войната. Възникват въпроси, по които Чърчил директно пита Сталин: „Трябва ли (Турция - бел. Д. Й.) да нападне България и да обяви война на Германия? Трябва ли да започне настъпателна операция или не бива да напредва в Тракия? Каква би била позицията на русите по отношение на българите, които все още помнят, че Русия ги е освободила от турците?” [28]. В дискусиите Сталин отбягва въпроса за България и набляга на „Овърлод” да се превърне в база за всички операции през 1944 г., а „що се отнася до Турция, съмнявам се - посочва Сталин, - че тя ще влезе във войната. Тя няма да направи това, какъвто и натиск да й окажем” [29]. В същото време Чърчил и Идън се стремят да насочват дискусията за Турция към съветското предложение от Московската конференция за незабавното й влизане във войната.

Съветската делегация в Техеран по въпроса за Турция се поставя в комплицирано положение. Поставила вече въпроса за въвличането й във войната, сега се стреми да го заобикаля и отклонява. Това дава повод на специалния пълномощник на президента на САЩ Х. Хопкинс при разговора си с министрите на външните работи на СССР В. Молотов и на Великобритания А. Идън да изтъкне, че „инициативата по въпроса за привличането на Турция за участие във войната е на съветското правителство... А сега, след разговора с маршал Сталин, президентът има друго впечатление. От няколко повода той се убедил, че СССР няма особено желание да се въвлече Турция във войната. Маршал Сталин няколко пъти повтарял, че не ще можем да въвлечем Турция във войната, и нито веднъж не изтъквал необходимостта тя да участвува във войната.” [30]

Молотов проявява дипломатическа гъвкавост, за да мотивира изменението на съветската позиция по отношение на Турция, като я обвързва с разговорите на Идън с министъра на външните работи на Турция Нюман в Кайро. На 30 ноември 1943 г. Идън се стреми да уточни какви изисквания ще трябва да се предявят към Турция в Кайро, когато посочва, „че ние трябва да искаме от турците да се намесят във войната против Германия”. Сталин се намесва, като подчертава „именно срещу Германия - като прави характерен жест с десния си палец” [31].

Въпросът за въвличането на Турция във войната приключва след срещата на Рузвелт и Чърчил с турския президент Инъоню в Кайро. Не отбягва от Инъоню пределната сдържаност на американския президент на фона на срещата на огнената разпаленост на Чърчил. Не е неочаквано, че срещата завършва с неуспех [32].

Подробностите от разговорите са неизвестни за българското държавно и военно ръководство, но то долавя „интереса” на антихитлеристката коалиция към Турция. Затова въпросът за опасността от Турция и тенденциите в политиката й сериозно занимава през зимата на 1944 г. българското държавно ръководство [33]. Успоредно с активните дипломатически сондажи се отделя внимание и на военното осигуряване на границата. Тук 2-ри корпус обаче не е „основна сила”. Той по-скоро е основна сила в отбраната на Беломорския бряг.

С установяване на корпуса в района за отбрана се съгласуват много въпроси между Щаба на войската и германското командване „Е”. В съгласие с българското, немското командване известява командира на 2-ри корпус, че в оперативно отношение корпусът за отбрана на беломорския бряг (включително и Халкидика) влиза в подчинение на германската група „Е” [34]. Германското командване определя и конкретна задача на корпуса: „отбрана на македоно-тракийския бряг, включително островите Самотраки и Тасос, в сектора Халкидика - Дедеагач, включително последните” [35].

Границите на корпуса би трябвало да са „ясни”, но немското командване не изоставя опитите си да търси възможности за разширяване на полосата за отбрана на българските войски, като „западната граница на участъка се определя според развитието на военното положение от главното командване на германската група армии „Е”, но винаги в съгласие с българското командване” [36]. Независимо от това, при оценката на обстановката и отчитането на особеностите на местността се вижда, че е целесъобразно да се измести западната граница малко по на изток с цел едно по-надеждно обхващане от 7-а пехотна дивизия на югоизточната част на Халкидика и на Орфанския залив [37].

Това е незначителна корекция, но за нея се иска разрешение от щаба на германското командване Югоизтока. При изграждането на отбраната командването на групата армии „Е” има право да уточнява изграждането на отбраната от 2-ри корпус. Когато тези въпроси са от оперативно значение, се изисква да бъдат съгласувани с щаба на българската войска [38]. Това налага да има надеждна връзка между трите звена - Щаба на войската, командването на 2-ри корпус и немското командване „Е”. За целта при щаба на 2-ри корпус по искане на немското командване се придава немски офицер за свръзка с помощен персонал, който прераства в щаб на свръзка и е непосредствено подчинен на групата армии „Е”. В същото време полковник Морчев - офицер за свръзка на Щаба на войската в щаба на фупата армии „Е”, е натоварен да осъществява свръзката и с щаба на 2-ри корпус. Германското командване издава специално нареждане за работата и подчинеността на германския щаб за свръзка в корпуса [39].

С оперативното подчинение на 2-ри корпус на германското командване „Е” не се засягат по никакъв начин българските суверенни права източно от р. Струма [40]. Този пункт е особено важен в заповедта на немското командване. И в този документ германското командване подчертава териториалната принадлежност на Беломорската област към България. Вследствие на това и митническите постове на българско-гръцката граница по р. Струма си остават и преминаването на границата се извършва с установените карти [41].

Седма пехотна дивизия, която до създаването на 2-ри корпус се намира в оперативно подчинение на германското командване „Е”, излиза от негово подчинение. Дивизията обаче остава да действува извън българската територия. Това налага да се урегулират отношенията между 7-а пехотна дивизия, щаба на 2-ри корпус и германското командване „Е”. Решава се всички въпроси да се разглеждат и разрешават, като се отнасят до командването на 2-ри корпус чрез българският офицер за свръзка в щаба на армейска група „Е” [42]. По този начин информацията минава през полковник Мирчев и Щабът на войската има възможност да е в течение на въпросите, поставяни от германското командване. Заедно с това Щабът на войската се съгласява германското командване „Е” да може да дава направо нареждания до 7-а пехотна дивизия, но само при предприемане на действия срещу партизаните, като за целта уведомява веднага командира на 2-ри корпус [43]. Това е продиктувано от разрастването на партизанското движение и съпротивителната борба в района. В същото време командването на корпуса изрично подчертава, че не е съгласно с привличането на подразделения на дивизията в акции за продължително време, а само временно, като частите още същия ден се връщат в гарнизоните [44]. По този начин се цели да бъдат ограничени възможностите за привличане на дивизията в акции срещу партизаните, още повече че силите й са силно ограничени и групировката й е избрана по такъв начин, че да осигурява най-важните пунктове от тила и шосето Сяр-Солун.

Главните усилия на корпуса са насочени към усъвършенствуване на изграждането на отбраната на беломорския бряг. На 15 декември 1943 г. командването на армейска група „Е” изпраща указания до щаба на 2-ри корпус за начина на изграждане и изискванията към отбраната на морския бряг, мястото на огневите средства за най-оптимално използване на огневите им възможности [45]. Отделя се специално внимание за уточняване на местата и подготовката за изграждане на минните полета съобразно схващанията на германското командване [46].

Тези указания са последвани от специална заповед на Главната квартира на немското командване от 6 януари 1944 г. до командването на Югоизтока и групата армии „Е” за отбраната на морския бряг. В заповедта главната квартира иска да се вземат бързи мерки за ускоряване изграждането на отбраната [47]. На 10 януари 1944 г. щабът на армейската група „Е” изпраща заповед в този смисъл до 2-ри корпус. През цялата зима на 1944 г. се извършва усилено инженерно оборудване на Беломорието за отбрана. На тези въпроси отделя внимание и българското командване. На 5 януари 1944 г. Щабът на войската заповядва да се започне инженерно разузнаване. На практика се получава известно дублиране. Главното внимание се насочва в участъците на 16-а и 28-а пехотна дивизия. Това е продиктувано от прегрупирването на 16-а пехотна дивизия и заемането от 28-а пехотна дивизия на участъка за отбрана източно от р. Места. Командванията на 16-а и 28-а пехотна дивизия организират инженерно разузнаване за уточняване на местата за разрушения в случай на сполучлив десант от противника и преодоляване на главната съпротива на отбраната, изнесена на морския бряг.

Поради ограничените възможности за привеждане в изпълнение на цялостен и обширен план за разрушения, инженерното разузнаване се ограничава на линията Петрич - Неврокоп - Доспат и главно в районите Чаязи, Правище, Кавала, Гара Ангистра, Пресечен, Драма, Рупел, Зърнево, Ксанти, Окчилар, Порто Лагос, Дедеагач, Гюмюрджина и Маказа [48]. След инженерното разузнаване се иска да бъде изработен план за обема на укрепителните работи, необходимото количество мини и взрив, местата за съхранението им, реда за изграждането на минните полета за преграждане на вероятните направления за настъпление от страна на противника, необходимите работници, техници и други. Планът трябва да бъде предоставен на 5 февруари 1944 г. за одобрение в Щаба на войската [49].

От българска страна не се бърза чак толкова с инженерното оборудване, докато от немска страна се отправят настойчиви искания за ускоряване на работата. Независимо от заповедта на командването на армейската група „Е” от 10 януари 1944 г. от българска страна не се увеличават осезателно темповете на работа. В същото време през есента на 1943 и зимата на 1944 г. българското правителство предприема опити за разграничаване от Германия. Успоредно с тях се извършват сондажи за извеждане на страната от войната и излизане от безизходното международно положение. Всичко това се върши, като се полагат усилия да се съхрани обединението [50]. На българската дипломация все повече се възлагат и надежди за намиране на пътища за съхранение на съществуващия режим в България. Тези външнополитически стъпки на българското правителство рефлектират и върху действията на военното командване. Надеждите и сондажите са едно, но за подобни „опити” във военната област е трудно на този етап да се изявят. На българската армия се разчита от немското командване за прикритие на южния фланг на немските войски воюващи на Източния фронт.

И при така сложилата се ситуация военното гледище се подчинява на политическото. В тази връзка по покана на началник-щаба на българската войска генерал-лейтенант Лукаш на 18 януари 1944 г. в София пристига представител на германската главна квартира - началникът на командния щаб генерал-лейтепант Варлимон. На 19 януари се провежда конференция, на която присъстват от българска страна генерал Лукаш, помощник началник-щаба генерал-майор Янчулев и началника на оперативния отдел при Щаба на войската полковник Ив. Попов; от германска - генерал Варлимон и германския военен аташе в София генерал-майор Геде.

От оценката, която генерал Варлимон дава на политико-стратегаческото положение, е видно, че германците са преминали към стратегическа отбрана по всички фронтове. Най-голямото им внимание е насочено към подготовката за посрещане и бързо справяне с намерението на англо-америкаците за откриване на втори фронт в Западна Европа. Според сведенията на германското командване англо-американците ще се опитат през пролетта на 1944 г. да стоварят на източния бряг на Ламанша около 60-70 пехотни дивизии и бронетанкови сили подкрепяни от силен морски и въздушен флот. Този десант вероятно ще бъде придружен от други - по останалите фронтове, едновременно с което ще продължи и съветската офанзива на Източния фронт [51].

От изявлението на генерал Варлимон е видно, че германското главно командване е запознато с решенията на „голямата тройка” в Техеран [52]. От изложението му може да се заключи, че немското командване има адекватна оценка на обстановката на театрите на военните действия, но не е в състояние ефективно да противодействува поради липсата на необходимите сили и средства.

За щаба на българската войска е от първостепенно значение обстановката в Източното Средиземноморие и евентуални действия срещу Балканите. Според Варлимон оперативният театър в Италия дава възможност на германците да отбраняват полуострова със значително по-малко сили, което те успешно провеждат [53]. Според оценката на германското командване англо-американците могат да предприемат действия срещу Балканите или през адриатическия или през беломорския бряг. За действия през адриатическия бряг най-вероятно е да се използват силите, които се намират в Западното Средиземноморие [54]. Ако се предприемат подобни действия би поставило в зависимост изпълнението на решението на съюзниците за откриване на Втори фронт в Западна Европа.

Въпросът за десант в района на Адриатическо море се разглежда и на конференцията в Техеран. Той е важен елемент в плана на Чърчил. Сталин заема твърда позиция и отстоява становището, че „за база на всички операции през 1944 г. да бъде взета операцията „Овърлорд” [55]. Това затруднява намеренията на Чърчил, но не го отказва от плановете му.

Още от Кайро Чърчил изпраща на Рузвелт телеграма, в която предлага да се отложи с 3-4 седмици операция „Овърлорд”, за да се използват десантните средства в района на Егейско море и о-в Родос за придвижване към Балканите. Президентът твърдо държи на постигнатото в Техеран споразумение за сроковете на нахлуване в Северна Франция. На 28 декември 1943 г. той изпраща телеграма на Чърчил, в която се подчертава: „Като имам предвид съветско-британско-амери-капското споразумение, постигнато в Техеран, аз не мога да дам съгласието си, без одобрението на Сталин, за използване на силите или средствата на което и да е друго място, защото това може да забави или навреди на операциите „Овърлорд” или „Енвил”. [56]

Все пак британският премиер постига нещичко. Американците се съгласяват да задържат значителен брой десантни кораби в Средиземно море. Това открива възможност за разгръщане на операции в Егейско море [57]. Не без основание е оценката на възможните действия на съюзниците в Източното Средиземноморие и направения извод от генерал Варлимон, че „най-голяма вероятност има обаче за действие през Додеканезите към Беломорска Тракия” [58].

Впечатленията, с които остава българската делегация, са че „1. германците дават тежест на усилията си за подготовка за посрещане откриването на втори фронт в Западна Европа; 2. за сега те не могат да ни подпомогнат нито с пехотни, нито с въздушни сили. 3. препоръчват ни да разчитаме на собствените си сили, да се повдигне борческия дух на българския народ, чрез което да се респектират намеренията и на англосаксонците и на Турция за евентуални техни действия срещу България и изобщо срещу Балканите. 4. устно обещаната подкрепа, във връзка с оперативния план „Симеон” (валиден при евентуална война с Турция - бел.Д.Й.) остава в сила.” [59]

След конференцията в българските управляващи среди се затвърждава становището, че Берлин не е в състояние да приложи на практика реален план за благоприятни изменения на обстановката по фронтовете. В същото време на 17 януари 1944 г. радио Лондон предава: „Съюзническите правителства отправят строго предупреждение към българския народ. Ако той не престане да помага на Германия, ако не се откаже от съюза с нея, ако не отзове войските си и не капитулира, той ще се смята като съюзник на Германия.” [60]

Това подтиква българските управляващи среди по-интензивно да проучват тенденциите в международните отношения и да активизират опитите за контакти със САЩ с надежда да печелят време и да заложат на най-силната карта, без да вземат пряко участие във войната независимо на чия страна [61]. Засилването на българската дипломатическа активност е неприятна за Берлин. Рибентроп задължава Бекерле да направи и съответните предупреждения, като препоръча на българския външен министър да нареди да бъдат прекратени незабавно тези връзки [62].

Германците упражняват въздействие и по военна линия. На 29 януари 1944 г. командването на армейска група „Е” изпраща нова заповед относно инженерното осигуряване на разрушителните работи и изграждането на отбраната от 2-ри корпус. Изисква се подготвителните работи да започнат веднага и да завършат до 31 март 1944 година [63].

Тези нови изисквания на немското командване към 2-ри корпус са съчетани с подобни искания към българското командване, продиктувани от непосредствената опасност за десант (според немското разузнаване), който противникът подготвял в Егейското пространство. По повод на тази заповед Щабът на войската на 31 януари изпраща специална шифрограма, с която се изисква повишаване на бойната готовност от 2-ри корпус. Командирът на корпуса веднага взема решение войските да заемат районите за отбрана [64].

Във военната област българската страна е принудена да се съобразява с немските изисквания. Едно незачитане и неизпълнение на заповедите и указанията им е равносилно на противопоставяне на Германия, което на този етап е недопустимо. От друга страна, неясните перспективи на засилващата се българска дипломатическа активност и сложилата се военнополитическа обстановка на Балканите заставят българското държавно и военно ръководство да изграждат отбраната с главно внимание откъм Турция и на беломорския бряг.

Поведението на Турция внимателно се следи от българските управляващи кръгове. От българският пълномощен министър в Анкара Н. Балабанов се изисква да проучи настроенията в Турция за намеса във войната. На 29 януари Балабанов докладва пред правителството, че за турските управляващи кръгове Германия е загубила войната безвъзвратно. Турското правителство е против участието на Турция във войната, че то няма аспирации към България и прави всичко възможно за да не бъде въвлечена страната във военни действия [65].

Тази информация с благоприятна за българското правителство и стимулира стремежите му за разграничаване от Берлин. „Основен принцип и за двете страни остава избягването на пряко участие във войната.” [66].

Линията на поведение на българското правителство, разграничаваща се от тази на Хитлер спрямо Турция непосредствено заплашваща югоизточната граница на България предизвиква раздразнение в Берлин и съответно реакцията на Хитлер. На 1 февруари 1944 г. той изпраща писмо до княз Кирил, в което изразява съмнение, че Турция ще издържи на съюзническия натиск за влизане във войната. С оглед очакваната от него операция на англо-американските войски през Турция едновременно с военните действия през Егейските острови към Тракия или към Солун мотивира необходимостта от ускорена подготовка на Балканския полуостров в оперативно и снабдително отношение. Във връзка с това предлага командването на Балканския оперативен театър да се поеме от командващия армейската група „F” генерал-фелдмаршал фон Вайкс [67].

Настойчивите искания, които по същество представляват натиск от страна на немското командване, не са случайни. Те не могат да се разглеждат изолирано от общата военнополитическа обстановка, включително и от „опитите на българското правителство за разграничаване от Берлин” [68], които рефлектират както върху задачите, изпълнявани от българските войски, така и върху обществено-политическия живот в Беломорието.

На 10 януари 1944 г. Министерският съвет взема решение да се преустановят учебните занятия до края на учебната година за всички училища в страната [69]. То е взето, за да може да стане по-пълно и по-редовно евакуирането на населението от застрашените от въздушни нападения градове. В Беломорската област бомбардировки не се извършват. Прекратяването на учебните занятия оказва отрицателно влияние върху обществено-политическия живот и засилва още повече .духа” на гръцкото население и топа с турцизирано съзнание [70]. Едва ли обаче това е решаващо за подобни настроения сред населението. Причините за повишаване на духа му трябва да се търсят много по-дълбоко. В началото на 1944 г. ясно се очертава перспективата за изхода от войната. Това определено се разбира както от гръцкото, така и от българското население. Вече е прекъснат притокът на българи заселници, понеже няма желаещи. Забелязва се обратна тенденция, като през пролетта на 1944 г. тази тенденция обхваща най-напред „стопанските категории, които започват да ликвидират предприятията си и бързат да се настанят на по-сигурни места някъде в старите предели на страната” [71].

Най-силно влияние за повишаване на духа на гръцкото население оказва разгръщането на съпротивителната борба в Гърция. ЕЛАС през зимата на 1944 г. вече контролира близо две трети от територията на страната. ЦК на ЕАМ на 14 декември 1943 г. прави предложение до правителството в Кайро и до водачите на старите буржоазни партии за образуване на правителството на националното единство, но то не е прието. На 10 март 1944 г. в свободните зони е образуван Временен комитет на националното освобождение (ПЕЕА), която представлява временно правителство на свободна Гърция, съставено от ЕАМ под ръководството на ГКП. На 16 март 1944 г. членовете на ПЕЕА отново отправят подобно предложение [72].

Именно развитието на военнополитическата обстановка и съпротивителната борба в Гърция са главните фактори, които влияят върху настроението на населението в района. В същото време съпротивителната борба в Беломорската област е доста „анемична”. В донесение от 6 януари 1944 г. областният училищен инспектор Г. Налбантов пише до министъра на просветата: „явленията на шумкарство, нелегални чети и пр. не са много често наблюдавани, както в другите краища на страната... Съществуват отделни чети в Саръшабанско, Правищенско, Драмско и др., които обаче най-често нападат, ограбват, малтретират предимно свои хора, които те считат, че са в някаква услуга на българската власт.” [73]

Военнополитическата обстановка дава отражение и върху българската външна политика по териториалните въпроси и перспективите за мирното им урегулиране. На 1 март 1944 г. министърът на външните работи Димитър Шишманов възлага на пълномощния министър д-р Дечко Караджов задачата да оглави учредената Комисия за подготовка на мира. Поставя се началото на подготовката за защита на българските интереси при уреждане на бъдещия мир [74]. Комисията не разгръща широка дейност по-скоро по субективни, отколкото по обективни причини, но по искане на регентите представя план за подготовката на защита интересите на България.

Очаква се българската външна политика да бъде изправена пред три алтернативни обстановки: победа на Германия, мир по споразумение между Германия и съюзниците и победа на съюзниците, като дейността на комисията да се основава на етническа, историческа и юридическа аргументация [75]. Едва ли при победа на Германия ще е необходима предварителна подготовка за присъединените земи. Ясно е, че ще трябва да се устояват българските интереси при победа на съюзниците.

Независимо от предприетите опити във външната политика на българското правителство за разграничаване от Берлин, във военните инстанции продължава линията на военно сътрудничество с германците, изразяваща се главно в подготовка за отразяване на противников десант. Немското командване се стреми да стовари отбраната на полуострова колкото се може повече на българската армия. Темповете на инженерното оборудване на полосата, заета от 2-ри корпус, са незадоволителни за немското командване. В щаба на армейска група „Е” се оформя становището, че „липсата на началник по инженерната част в корпуса води до занемаряване на изграждането на неговия район, например изграждането на позицията, загражденията, поставянето на мини, изграждането на мостове. В това отношение е недостатъчно влиянието на щаба на бреговата охрана. Срочно пристигане на немски части е много наложително” [76], това изисква немското командване да усили германския щаб за свръзка при щаба на 2-ри корпус с един инженерен офицер за оказване на съдействие при оборудването и организирането на отбраната [77].

В същото време възможностите на немското командване за осигуряване на 2-ри корпус с необходимите средства и подпомагането му в изграждането на отбраната все повече се ограничават. Това е една от основните причини, за да не се завърши изработването на препятствията и подготовката за разрушения до 31 март 1944 година. На 1 април командирът на 28-а пехотна дивизия моли командирът на 2-ри корпус за „бързо отпускане на материалите и удължаване на срока с още 15 дни” [78].

Към 31 март 1944 г., когато трябва да е готова отбраната за отразяване на противников десант, 2-ри корпус разполага с 58 528 души личен състав [79]. Той е почти непроменен от създаването му. С тези сили се планира да бъде отбранявана заетата от него полоса.

На 17 март 1944 г. в София се срещат и водят разговори за българските войски в Гърция командващият немските войски в Беломорието генерал Пфлугард и началникът на оперативния отдел на Германската военна мисия в България подполковник фон Завадски. Изводът, който правят, е, че обстановката в района се изостря [80]. Оценката като цяло е правилна, но анализът е едностранчив. Те не отчитат, или по-скоро не са склонни да отчетат някои фактори, влияещи за "дестабилизиране” на обстановката. Както в цяла Гърция, така и в Македония съпротивителната борба през зимата и пролетта на 1944 г. придобива голям размах. В Западна Македония действа 9-а дивизия с 4500 човека, а в Централна Македония - 10-а дивизия на ЕЛАС с 5000 човека [81].

В същото време и гръцкият национализъм взема още по-големи размери в Централна и Западна Македония. Българите, които са проявили и проявяват българската си национална принадлежност, са подложени не само на тормоз и издевателства, но зачестяват и случаите на физическа саморазправа с тях [82]. В отделни села, като в с. Андитания, гръцките националисти предприемат мерки за събиране на цялото българско население, за да му „говорят”. Българите, като знаят какво ги очаква и в резултат на засилените репресии върху тях, започват да бягат към Солун, Кукуш или на север в пределите на България [83]. Германското командване има информация за тези случаи, но е .принудено да понася това, все с оглед на запазване на спокойствието в тази част на Балканите” [84].

България се стреми към съхраняване на етническите дадености и защита на българите намиращи се извън границите на държавата. Нетърпимата за сънародниците ни обстановка в Югозападна Македония принуждава командирите на 15-а и 17-а дивизия, без съгласие на немското командване, да въведат отделни части, за да защитят българите в Македония останали под гръцка власт. В разговорите си генерал Пфлугард и подполковник фон Завадски констатират, че „отношенията с българската 7-а пехотна дивизия... са добри. Не така стои въпросът с полковете на 15-а и 17-а дивизия” [85]. Особено големи грижи, според генерал Пфлугард, им създава командирът на 15-а пехотна дивизия генерал Иван Маринов, който не иска да изтегли някои части на дивизията от Егея, където по думите на немския генерал „уж те защитават българското население”, а там бил район на действие на германските войски.

Генерал Пфлугард е дошъл в София преди всичко да обсъжда с българското командване въпросите по отбраната на беломорския бряг. Те са предмет на разговор на 19 март 1944 г. между него и иачалник-щаба на българската войска генерал-лейтенант Лукаш. При разговорите се уеднаквяват оперативните и тактическите схващания по водене на бойните действия в района на 2-ри корпус [86]. Главното внимание се насочва към недопускане на стоварването на десант. Обсъждат се начините за провеждане на контраудари за отхвърляне на успешно стоварени десанти, а също така и подготовката за извършване на разрушения с цел да се преградят направленията, удобни за провеждане в случай на успешен десант на настъпателна операция към вътрешността на страната. Като най-вероятни места за извършване на десант се очакват районите на Кавалския и Орфанийския залив [87].

След проведените разговори на 29 март 1944 г. командването на армейска група „Е” издава специална заповед относно бреговата отбрана [88]. Немското командване се стреми да се ускори изграждането й в района, зает от 2-ри корпус. То изисква да се проявява особено внимание на „ешелонирането на отбраната”. Главната съпротивителна линия си остава морския бряг, но същевременно се изисква да се засили изграждането на укрепления и в дълбочина, както и планирането на контраудари за отхвърляне на десантирал противник [89].

Немското командване, като отчита липсата на боен опит в българската войска, дава подробни указания и за воденето на отбранителния бой [90].

Щабът на 2-ри корпус веднага пристъпва към организиране на изпълнение на получената заповед от командването на армейската група „Е” [91]. Ускорява се изграждането на отбраната съобразно с немските изисквания. Отделя се внимание за повишаване на знанията на командния състав за воденето на боя по германския боен опит. Същевременно се вземат мерки и за ускорено обучение на редовия състав за поставяне и устройване на минни полета [92].

В същото време Щабът на войската прави оценка на възможностите и голямото англо-американско въздушно превъзходство. Отчитат се ограничените възможности на българската противовъздушна отбрана и невъзможността за очакване на подкрепа от германска страна. Още на 18 януари 1944 г. генерал-лейтенант Варлимон заявява, че „на въздушна подкрепа, освен дадената вече такава, от Германия вече не може да се разчита, тъй като и самата тя има голяма нужда от въздушни сили” [93]. При тази обстановка Щабът на войската смята, че при извършване на мобилизация за подвеждане на резерви за отразяване на десант съобщителната мрежа, мобилизацията и съсредоточаването на българската войска ще бъдат извънредно затруднени, а може би и напълно разстроени. Ето защо се предвижда да се подготвят за самостоятелни бойни действия войските, съсредоточени в Беломорието и Македония. Щабът на войската предвижда при непосредствена опасност от десант да се извърши скрита мобилизация, която да изпревари противниковия въздушен удар, предхождащ извършването на десант от противника [94].

Военнополитическото положение на България през пролетта на 1944 г. бързо се влошава. Българското правителство се показва неспособно да извърши промяна във външнополитическата ориентация, за да търси спасителен път за България. То не можа да ориентира страната към единствено разумния и справедлив изход - за откъсване от Германия и приобщаване към антихитлеристката коалиция. В разрез с интересите на българския народ, независимо че се правеха опити за разграничаване от Германия, правителството продължаваше политиката България да бъде сателит на фашистка Германия.

С оглед на „общата политико-стратегическа обстановка” на 22 април със заповед ¹ IV М-317 българското командване нарежда да се пристъпи към постепенна мобилизация на българската армия [95]. Тя се извършва преди всичко под германски натиск. Независимо, че във външнополитическите си контакти българското правителство прави опити да се изплъзне от хитлеристката опека, [96] във военната област то е заставено да изпълнява задачи произтичащи от немските стратегически планове по осигуряване на отбраната на беломорския бряг. В края на зимата и през пролетта на 1944 по думите на генерал-лейтенант Варлимон „най-голямо внимание е насочено към подготовката за посрещане на англо-американците и бързо справяне с намерението им за откриване на втори фронт... такъв те сигурно ще се опитат да открият в Западна Европа” [97]. По оценка на немското командване в района на Балканите най-голямата вероятност за противников десант е към Беломорска Тракия [98]. Независимо от това германското командване е затруднено и не е в състояние да подпомага ефикасно България. Напротив то се стреми да увеличи ангажираността на българската армия в отбраната на полуострова. Не случайно се упражнява натиск от германска страна към България за изграждане на отбраната на беломорския бряг и извършване на мобилизация, за да се разполага с готови сили за подвеждане към застрашените участъци. През февруари-март в района на Гърция, без българската 7-а пехотна дивизия, германците разполагат с 19 пехотни полка с по 2-3 пехотни дружини, които се равняват на около 6 пехотни дивизии и то със силно намален състав [99]. На гръцките острови немското командване разполага и планира да ги отбранява с една моторизирана и две пехотни дивизии, един брониран полк, 35 укрепителни пехотни дружини, една щурмова батарея и 139 брегови батареи [100] или общо германско-българските сили, съсредоточени за отразяване на противников десант на беломорския бряг, възлизат на около 12-14 и то непопълнени дивизии. В същото време в Източното Средиземноморие „англо-американците разполагат с около 25 дивизии и достатъчно морски средства” [101].

В резултат на настъплението на съветските войски, несигурното положение на Турция и англо-американското превъзходство в Източното Средиземноморие се създава неблагоприятна за Германия обстановка. Това заставя германското главно командване да търси възможности да осигурява южния фланг на немските войски, воюващи на Източния фронт. През пролетта на 1944 г. все повече се разчита за това на българската войска и преди всичко на усилването на 2-ри корпус, отбраняващ беломорския бряг. В същото време „през втората половина на управлението на кабинета на Божилов се открояват по-ясно тенденциите за отслабване на зависимостта на неговата външна политика от Германия” [102]. При тази обстановка немското държавно и военно ръководство взема мерки да засили „опеката” си над българската армия. Преди всичко немците се опитват да наложат промени в командния състав на българската армия. Успоредно с това обаче през май 1944 г. германското командване, за да има възможност за непосредствено влияние върху българското командване, създава длъжността германски генерал при Главното командване на българските въоръжени сили. За нейното заемане се спират на генерал Шнекенбургер [103]. Той трябва да служи като офицер за свръзка между Главното командване на всрмахта и българския Щаб на войската и същевременно като командващ разположените в България германски войски.

Българското командване, като се страхува от евентуална реакция особено от Турция, настоява генерал Шнекенбургер да развива дейността си под друга форма. Тогава се решава от германското командване да се измени длъжността му в началник на Германската военна мисия в България [104]. По този начин чрез създадената мисия се засилва немската опека над българската армия в стратегическата отбрана на Балканите.

На 14 май 1944 г. се извършват нови назначения в българската армия. Германската военна мисия в България ги преценява като „една концентрация на силите в интерес на Германия” [105]. Това засяга и командването на 2-ри корпус. Командирът на корпуса генерал Трифонов е назначен за началник на щаба на българската войска, а на негово място е назначен генерал-майор Сираков. Генерал Трифонов, досегашен командир на 2-ри корпус, се характеризира от германската страна като енергичен и от него се очаква да активизира действията срещу разрастващата се съпротивителна борба в страната. От друга страна; като умен и дори хитър човек, от него се очаква една по-добра съгласуваност с тактиката на политическото ръководство [106]. Именно към такива личности се ориентира българската буржоазия в лицето на правителството на Божилов, когато „създава предпоставките за подготовката на завой в българската външна политика през следващите месеци” [107]. Не е случаен и изборът на генерал Сираков и назначаването му за командир на 2-ри корпус. Според оценката на германската военна мисия той е от генералите „стопроцентови германофили, поддържащи германските интереси” [108]. За командира на корпуса, заемащ важно място във военност-ратегическите планове на Германия на Балканите, е необходим именно такъв офицер, ползващ се с германското доверие. В същото време генерал Сираков е внимателно оценен и от българското командване. С встъпването си в длъжност той веднага пристъпва към цялостно изучаване на състоянието на отбраната в областта и борбата срещу партизанското движение. Една от първите му стъпки е насочена „за поддържане на реда в областта”. На 25 май 1944 г. генерал Сираков издава и първата си писмена заповед, с която цели да се засили борбата с партизанското движение. Като се основава на министерско постановление ¹ 30 от 28 април 1944 г., с което на войската се „възлага” съвместно с жандармерията и полицията да води борба с партизанските групи, още в началото на заповедта генерал Сираков посочва, че „в подчинение на войската, респективно на него влизат жандармерийските дружини, полицията и всички държавни, общински и областни организации, средства и органи” [109]. Заповедта се характеризира с решителността и непримиримостта, които генерал Сираков изисква от силите, поставени в негово разположение и подчинение за водене на борбата срещу съпротивителното движение в района [110].

На 30 май 1944 г. генерал Сираков разпорежда на 28-а пехотна дивизия „да подготви 6-и конен полк за действие като дивизионен резерв и да се разположи със силна бойна група по поддържане на реда в дивизионния участък” [111]. Полкът се изнася в района на Гюмюрджина и в близките села южно от града за борба срещу все по-често проникващите партизани от „неутралната зона”.

*

Периодът декември 1943 - май 1944 г. е характерен за българското военнополитическо присъствие в района с това, че българските войски се развръщат и достигат най-голямата си численост от присъединяването на Беломорието към България. Това не е случайно. Причината е засилването на външните функции на българската армия. Това се извършва както под германски натиск, така и по преценка на българското командване за необходимостта от прикритие на държавните граници на страната.

В практическата си дейност българското командване отдели все по-голямо внимание на усъвършенствуването отбраната на Беломорската област. Седма пехотна дивизия се насочва все повече за изпълнение на задачи по отбраната на морския бряг и се ограничават немските искания за привличане на подразделенията й в наказателни операции срещу съпротивителното движение в района.

Българското военнополитическо присъствие и обстановката в района са под влиянието на военнополитическата обстановка, в която се намира страната. Българското правителство провежда последователна политика към Беломорието и се отнася към него като неразделна част от България. В същото време изменението на военнополитическата обстановка в света и на Балканите влияе върху обществено-политическия живот в областта и перспективите относно нейното бъдеще.

Чърчил продължава да отстоява политическата си линия по отношение на Източното Средиземноморие и Балканите. Става дума за стратегически разположените гръцки острови Лерос, Кос и Родос, завземането на които би показало на Турция, че Великобритания сериозно се готви за военна кампания на Балканите и да натежи на колебливите везни на турското ръководство решително към британската кауза. Респективно пък българското правителство търси възможност за промяна на своята политика. Всичко това рефлектира върху настроението на населението и обстановката в областта.

Смяната на командуването на корпуса съвпада с правителствената криза в България. В същото време в началото на май 1944 г. правителството на САЩ и Великобритания се споразумяват и решават да предупредят съветското ръководство, че досегашните граници на Югославия и Гърция трябва да се възстановят. [112]

Тези по същество „случайни” фактори оказват влияние върху засилването на динамиката на процесите в Беломорието през следващите месеци.

[Parabellum]

ВТОРИ КОРПУС И ПРЕКЪСВАНЕ НА БЪЛГАРСКО-ГЕРМАНСКОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО В БЕЛОМОРИЕТО
(юни - 9 септември 1944 г.)


Краят на пролетта и лятото на 1944 г. е изключително тежък период за хитлеро-фашисткия блок. Откриването иа дългоочаквания Втори фронт на 6 юни и настъплението на Червената армия силно влошават военнополитическото състояние на Германия.

Обстановката на Балканите започва също бързо да се влошава и това се отразява на задачите, изпълнявани от 2-ри корпус и на българско-гермапското военнополитическо сътрудничество в Беломорието. В началото на юли германското командване оценява вероятността от противникови „операции в района на Егея” в зависимост от „благоразположението” на Турция. В информация на немското разузнаване до командването Югоизтока се посочва, че засега не може да се прецени дали е поставено като оперативна цел нахлуването в Егейските води. Операцията през Тракия ще изисква повече сили, отколкото досега, а всичко това кара съюзниците да настояват за участието на Турция. От това следва, че е по-вероятно противникът да планира завземането на североизточните острови на Гърция чрез нахлуване в Егея” [1].

Немското командване вижда причините за недостатъчната информацията плановете на съюзниците в района в работата на немските разузнавателни органи. Като „предпоставка за скорошно изясняване на ситуацията и точно определяне на противниковите намерения” то смята подобряването на дейността на разузнаването [2]. Поставена е задача на разузнавателните органи да изяснят „въпроса за съвместната дейност на английските и турските въоръжени сили” [3]. В същото време се изисква от войските да ускорят подготовката си за отразяване на противников десант.

Българското командване от своя страна се стреми също да си изясни обстановката, в това число и с какви сили немците разполагат в Гърция и в района на Солун, за да се посрещнат в района възможни „евентуалности”. За целта командването изисква от полковник Мирчев - офицер за свръзка на Щаба на войската при немското командване в Солун, да събере сведения за състава, организацията и разположението на немските войски. Независимо че германците пазят в тайна състава на своите сили, той все пак успява да набере информация и на 26 май представя исканите сведения. Те никак не са успокоителни за българското командване. Според него общо на полуострова и островите германците разполагат със седем непълни дивизии общо с 18 непопълнени полка [4]. Освен тях в района има немска група армии „Е”, но на практика тя разполага с три полка с общо 7 непопълнени дружини, които изпълняват и административни функции. Наличните немски сили са незначителни, а въздушните войски са също крайно недостатъчни, нямат постоянен състав и често се прехвърлят съобразно изискванията на обстановката [5].

За поддържане на реда и за нуждите на военното командване германците разполагат с една полицейска дивизия от два полка, един отделен полк и един полк за административни нужди [6].

Постоянната необходимост от немски войски, преди всичко за Източния фронт, принуждава Главното командване на вермахта постоянно да изтегля подразделения и части от формированията на Балканите. Няма покритие между наименованието на немските формирования, разположени на гръцка територия и реалното им съдържание. Немските сили са ограничени не само за отбрана, но и за борба срещу разрастващото се партизанско движение. Не навсякъде бреговата ивица се охранява надеждно, което позволява почти безпрепятствено снабдяване на партизаните западно от Струма и в неутралната зона чрез англо-американски кораби и подводници [7].

В същото време българското командване продължава да укрепва областга срещу евентуален десант на противника. Това се извършва не без немски натиск. Новият командир на корпуса генерал Сираков развива активна дейност в това направление. На 5 юни той отдава специална поверителна заповед за организиране на отбраната на населените места [8]. С нея цели да се създаде по-голяма устойчивост на отбраната главно в тила при противников пробив, въздушни стоварвания или въоръжено въстание. За целта населените места се разделят иа две категории. Първата категория са селищата, влизащи в първата съпротивителна позиция. Това са населени места, разположени за отбрана от съответните командири на бойни участъци [9]. Втората категория са селищата в тила. Те от своя страна се подразделят също на две групи. В първата група подлежат на организиране за отбрана на всички населени места, където има разположени войскови части на постоянна Стоянка като допълнителни части, гранични, въздушни, морски и трудови части. Тези населени места се подготвят за кръгова и постоянна отбрана. Втората група са населените места, заети временно от дивизионните или полкови резерви, които са организирани за временна отбрана главно срещу въздушните стоварвания или въстаници [10], като се има предвид, че при бойни действия тези резерви ще напуснат населените места и ще изпълняват своите бойни задачи.

С тази заповед по същество генерал Сираков поставя във военна обстановка Беломорската област. За организиране на отбраната той предоставя на всеки началник на гарнизон всички части на войската, полицейските формирования, всички въоръжени длъжностни лица и всички българи, годни да носят оръжие. Следователно, всички българи при опасност се поставят в разположение и на разпореждане на войската. Те се организират в дежурни местни части за отбрана на населените места, за охрана на складовете и запазване на реда. Въвеждат се степени за бойно използване, редът за овладяване и действия на различните формирования. Създава се организация за водене на боя за отбрана на областта и ешелониране дълбочината на отбраната. При получаване на сигнал за „Пълна бойна готовност” всички граждански учреждения следва да прекратят работата с изключение на онези служби, които са необходими за осигуряване на бойните действия в населеното място като телефонисти, телеграфисти, болници и пр. И да заемат районите за бойно използване [11].

За инженерно оборудване на отбраната на населените места се използват войсковите командири и войсковите части главно като ръководител и за специални задачи, а за общите работи се използва местното мъжко население [12]. Тази заповед не задължава 7-а пехотна дивизия да организира отбраната на населените места. Това е дело на немското командване. Заповедта се изпраща на командването на дивизията за сведение.

За изграждане на отбраната на 7-а дивизия в дълбочина и осигуряване на тила й се изпълняват разпорежданията и на командването на немската корпусна група в Солун [13].

Заповедта на генерал Сираков се изпраща както до всички войскови формирования, така и до областния управител, областния полицейски началник и до околийските управители. За непосредствени отговорници по организиране на отбраната в дълбочина се назначават командирите на 16-аи 28-а пехотна дивизия. Към 20 юни в резултат на взетите мерки за привличане за нуждите на отбраната на българите, заети в административното управление и по тиловите войскови формирования, се осигуряват допълнително 16 944 въоръжени лица. Те са формирани във взводове, роти и дружини в зависимост от особеностите на населеното място на обектите за охрана и за усилване на отбраната на областта в дълбочина. От тях 10 839 души са в участъка на 16-а пехотна дивизия и 6105 души - в района на 28-а пехотна дивизия. Най-голямо внимание се отделя на градовете Ксанти, Кавала, Дедеагач, Драма и Сяр [14].

В същото време немското командване „Е” със специални указания от 9 юни 1944 г. изисква да се предприеме проверка от командването и щаба на 2-ри корпус на готовността за отбрана. Повод за това са личните впечатления на генерал-полковник Лъор от подготовката на българските войски и от особеностите на водене на боя от англо-аме-риканските войски при извършване на десант. С оглед на повишената активност от противника при водене на боя и стремежът му чрез въвеждане на резерви за бързо разширяване на заетия плацдарм се обръща особено внимание на повишаване на активността на отбраната чрез провеждане на решителни контраудари и контраатаки. Генерал-полковник Лъор обръща внимание и дава инструкции за тяхната подготовка и провеждане [15]. Командването на корпуса веднага организира изпълнението на немските изисквания, като отчита особеностите за водене на боя от противника и съобразно на тях предприема мерки за подобряване на организацията и изграждането на отбраната на корпуса [16].

След откриването на Втория фронт напрежението по усъвършенствуването на отбраната от 2-ри корпус не намалява. Българското вътрешно и външнополитическо положение е сложно и продължава да се влошава. „Проявява се ясно началото на кризата в българо-германските отношения... Хитлеристкото военнополитическо ръководство не е в състояние да застави българските управляващи среди да му се подчиняват безпрекословно... Във военните взаимоотношения с щаба на българската армия германското командване също прави отстъпки. Разбира се, все още остава открит въпросът за участието на българската армия в отбранителните планове на ОКВ” [17]. През юни се предприемат мерки за засилване на знанията и уменията в личния състав на 7-а, 16-а и 28-а пехотна дивизия за борба с бронирани средства на противника [18].

С изменение на поведението на Турция и засилването на противоречията й с Германия се увеличават опасенията за предприемане на военни действия от съюзниците в района на Балканите.

Въпреки взетите от българското командване мерки в средата на юни генерал Сираков предприема обиколка в частите и поделенията на корпуса. Той е недоволен от състоянието на отбраната. Обективно като военен специалист той вижда, че при наличните сили на корпуса и разположението им, наложено от плана за укрепяването на брега, „не може да се осъществи една що-годе здрава отбрана” [19]. Групирани и то на широк фронт - по пристанища и по достъпни участъци, силите на корпуса ще окажат известна съпротива, но даже и при условие да се жертват, те не биха могли да изпълнят възложената им задача - отбиване на сериозен десант. Като изхождат от опита за водене на бойни действия в Италия, англо-амсриканските войски извършват десантите си през незаетите или слабо заетите участъци, смятани за неудобни за извършване на десанти, и чрез тях атакуват и овладяват пристанищата и удобните места за по-големи стоварва1гия при комбинирани действия откъм морето и с обход по сушата. Вниманието на командването на корпуса е насочено предимно към полосата на 16-а и 28-а пехотна дивизия, отбраняващи Беломорската област, като отклоняват немските искания за усилване на 7-а пехотна дивизия и увеличаване на ангажираността за отбрана на беломорското крайбрежие, което е извън държавната територия на България.

За да противодейства на подобен план на водене на бойните действия от противника, командването на корпуса смята, че опорните пунктове, разположени в дълбочина, трябва да се отбраняват докрай даже и да се води бой в обкръжение до подвеждане на резерви от дълбочина. Трябва да се организира постоянно наблюдение и изграждане на малки опорни места по целия бряг, да се създадат резерви за отхвърляне на десантите, стоварени за овладяване на пристанищата [20]. Генерал Сираков оценява, че нито едно от горните условия не е осигурено. Наличието на големи междини, които не се наблюдават, много подстъпи откъм морето към тила прави опорните пунктове незащитени, а и липсата на по-силни резерви за маневриране и за провеждане на контраудари поставят под сериозен въпрос надеждността на отбраната.

За организиране на по-надеждна отбрана на областта генерал Сираков иска от Щаба на войската усилване на 16-а и 28-а пехотна дивизия с по един пехотен полк, 16-а пехотна дивизия с още едно артилерийско тежко отделение, а артилерийската група на 28-а пехотна дивизия да се развие в полк от три артилерийски отделения [21].

Командирът на корпуса смята, че по този начин ще се уплътни отбраната на българския беломорски бряг и ще се обезпечат по-сигурно наблюдение и надеждни действия срещу малки стоварвалия. Дивизиите ще имат и по-големи резерви, като целият 62-ри пехотен полк остане в резерв на 16-а пехотна дивизия, 6-и конен полк - на 28-а пехотна дивизия, а 3-и конен полк - в корпусен резерв. В същото време генерал Сираков настоява да бъде мобилизирана крепостната дружина на корпуса, за да заеме мястото си във втора линия с цел да се преградят сигурно изходите на дефилетата и подстъпите към Демир хисар, Неврокоп, Смолян и Маказа при внезапен пробив от бързо подвижни противникови части [22].

Тези искания на генерал Сираков за усилване на двете дивизии на корпуса, които отбраняват българска територия, не са по възможностите на Щаба на войската. През пролетта и лятото на 1944 г. в резултат на сложния комплекс от политически и военни фактори българското държавно и военно ръководство пристъпва постепенно към развръщане на българската армия. Към 1 май армията достига 358 773 души [23]. След идването на правителството на Ив. Багрянов успоредно с демагогията във вътрешната и външната политика [24] се ускоряват и темповете за развръщане на армията. В резултат на това към 1 август 1944 г. численият състав на армията е 506 283 военнослужещи [25]. Независимо от това че българската армия постепенно се развръща, Щабът на войската не е в състояние да удовлетвори напълно исканията на командира на 2-ри корпус. На 14 юни Щабът на войската отговаря, че е изработен друг план за усилване на корпуса и е предоставен за одобряване от министъра на войната [26].

Генерал Сираков е настойчив в исканията си за усилване на корпуса и усъвършенствуване на организационната структура на отделни войскови звена. На 23 юни той прави ново обосновано искане до Министерството на войната и Щаба на войската за усилване на корпуса с една инженерна дружина, а инженерно-свързочните дружини на 16-а и 28-а пехотна дивизия да се обособят и развърнат в отделни инженерни и свързочни дружини [27]. В същото време на 28 юни влиза в действие планът за усилване на корпуса, който е част от общия план на Щаба на войската за прикритие на българските граници. С него 16-а пехотна дивизия се усилва с 22-ри пехотен полк, който от 24 юли ще започне съсредоточаването си, за да заеме за отбрана участъка при Неа Пера-мос. Най-същественото е, че по време на война 2-ри корпус остава със 7-а и 1 б-а пехотна дивизия, като се усилва с 4-и пехотен попълващ полк и 6/1 7,5-милиметрово товарно оръдейно армейско отделение, а 28-а пехотна дивизия влиза в състава на Прикриващата армия, развърната на българско-турската граница. Като разграничителна линия между 2-ри корпус и армията се запазва р. Места [28].

Независимо от тези усилия Щабът на войската не пристъпва към пълна мобилизация на българската армия. Този въпрос е от компетентността на българското държавно и военно ръководство. То полага отчаяни усилия в изключително сложната вътрешна и външна политическа обстановка за спасяване на позициите на съществуващия режим.

В сложната за Германия военностратегическа ситуация командването й от своя страна се стреми към разширяване на военното сътрудничество с България. Това се потвърждава от факта, че Главното командване на вермахта апелира за мобилизация на българската армия [29]. Не е случайно и посещението на командващия групата армия „F” генерал-фелдмаршал Максимилиян фон Вайкс на 30 юни в полосата на 2-ри корпус, който посещава само 7-а и 16-а пехотна дивизия, за да се запознае със състоянието на корпуса и степента на изграждане на полосата му за отбрана. В информацията на полковник Мирчев до Щаба на войската за посещението на Вайкс се посочва, че „фелдмаршалът от всички доклади остана твърде доволен, благодарение на всекиго поотделно, заявявайки, че се е работило и се работи твърде много в участъка на корпуса и дивизиите. Взе си бележка, че участъците на всички поделения са твърде големи” [30]. Тази констатация е потвърждение на активната работа, която разгръща генерал Сираков и щаба на корпуса по организиране на отбраната на корпуса.

До известна степен на немските стремежи за увеличаване на ангажираността на българската армия в отбраната на Беломорския бряг импонират настойчивите аргументирани искания на генерал Сираков за усилване на корпуса и мобилизиране на отделни негови формирования. Това принуждава началник-щаба на войската генерал Трифонов да отговори писмено на постоянните въпросни искания на генерал Сираков. На 5 юли Трифонов му пише, че „въпросите са разглеждани отдавна и неведнъж, необяснимо е, защо постоянно се повдигат и то все писмено. Ясно е и без туй, че корпусът не може да има всички армейски части и служби, тъй като няма от къде да се вземат. Не можем и не бива да се развръщаме повече” [31].

Все пак на 8 юли Щабът на войската издава заповед за попълване по военновременния щат на инженерните поделения на 16-а и 28-а пехотна дивизия. През юни и юли немското командване отделя все по-голямо внимание за изграждане на отбраната на Балканите. Настъплението на Червената армия принуждава Главното командване на вермахта да осигурява южния фланг на войските си, воюващи на Източния фронт. Войски за тази цел обаче то няма. Нещо повече, общата военностратегическа обстановка „изсмуква” всички възможни немски войски от района. Поради тази причина командването е принудено да дава все по-голяма тежест на инженерното оборудване на отбраната, която да позволява с по-малко жива сила да се осигурява прикритието на морските брегове. Поради това на 12 юли с помощта на немски сили започва минирането на морското пространство западно от остров Тасос и източно от същия остров до Дедеагач [32]. Това се извършва под ръководството на създадения през юни немски брегоукрепителенщаб Югоизток, който е придаден в помощ на германското командване за свръзка при 2-ри корпус. Брегоукрепителният щаб ръководи укрепяването на българската територия в сектора от р. Струма до границата с Димотишката зона, т.е. в онзи участък на 2-ри корпус зает от 16-а и 28-а пехотна дивизия [33].

Изпълнението на задачите от 2-ри корпус силно се затруднява от бързото падане на духа на личния състав. Все по-нескривано е недоволството от продължителното мобилизиране във войската. На 27 юни генерал Сираков изпраща служебно писмо до Щаба на войската, в което посочва: „след едно престояване на служба от 8-10 месеца, срокове, които са се втълпили в мисълта на войниците, те стават нетърпеливи, духът пада и дисциплината отслабва.” [34].

Нов размах получава и антифашистката борба в района. Засилва се работата на БРП сред войниците в частите и поделенията на 2-ри корпус. Разгръща се и антифашистка работа във 2-ри корпус. От командването се констатира падане на дисциплината, а оттук и понижаване на боеспособността на войските. Голяма част от войниците все по-ясно разбират антинародния характер на политиката, провеждана от правителството [35]. Командването на корпуса не може да бъде спокойно пред тази обстановка сред личния състав. То предприема най-различии мерки за заздравяване на духа и дисциплината на личния състав в частите и поделенията на корпуса.

Българските власти в областта внимателно следят развитието на съпротивителното движение в района. Към 28 юли те имат сведение за наличните сили, както за тези на „гръцкия националистически андартски корпус с главен водач Андон Чауш”, така и за тези на ЕЛАС. Според данните, с които разполагат, сумирано силите и на двете организации възлизат на около 1000-1200 въоръжени бойци. Главният извод, който българските власти правят от разположението и действието на четите е, „че те имат намерението да затворят всички главни пътища, водещи от Беломорието за вътрешността на страната с цел да не позволят подкрепа от вътрешностга при евентуален десант и да застрашат тила на нашите войскови части в Беломорието” [36].

Партизанските отряди са добре въоръжени и разполагат с определени бойни възможности. Независимо от това от българските органи за сигурност не се „констатират противодържавни прояви” сред гръцкото население [37]. Населението се е отдало на селскостопанска работа, но въпреки това и в градовете, и в селата то живо се интересува от развитието на военнополитическата обстановка в света. Това спокойствие у гръцкото население може да се обясни с факта, че „водачите на нелегалните гръцки комунистически организации по всевъзможни начини апелират до своите съмишленици да слушат българската власт, да се подчиняват на българските закони и да чакат още, за да не се дават излишни жертви от тяхна страна преждевременно” [38].

Това е една последователна линия на „нелегалните гръцки комунистически организации”. След Драмските събития няма подобни случаи на физическа разправа над българи и български административни чиновници, като тези от края на септември 1941 година. Спокойната обстановка сред населението се запазва включително и през лятото на 1944 година.

В същото време Щабът на войската продължава да засилва и усъвършенствува противодесантната отбрана. На 4 юли с командването на морските войски се уточняват местата за заемане на единадесет нови противодесантни взводове по беломорския бряг [39]. През юли продължават усилията за усъвършенствуване на отбраната от 2-ри корпус. С новия план на Щаба на войската се предвижда при започване на военни действия 28-а пехотна дивизия да влезе в състава на прикриващата армия. Главното внимание се отделя на направлението откъм Турция. В същото време обаче продължава и изграждането на отбраната на областта. Тази дейност на българското командване продължава и през юли и август 1944 година.

Интересно е да се анализира този процес. Той не може да се разглежда изолирано от вътрешната и външнополитическата дейност на българското правителство от стремежите му да спаси позициите на буржоазията в България [40].

Въпросът за укрепване и усъвършенствуване на прикритието на българските граници в Беломорието може да се разглежда като проблем, продиктуван от няколко обстоятелства. На първо място, в резултат на искането и настояването на Главното командване на вермахта. Независимо че през юли немското командване смята, че „една голяма офанзива срещу Балканите не може да се очаква в близко време нито от Италия, нито от Източното Средиземноморие” [41], то не снема въпроса за усъвършенстване на отбраната на полуострова. В същото време то оценява, че „при една промяна на позицията от страна на Турция, трябва да се съобразява с евентуално насилствено проникване в Егея” [42]. Поради това се отправят все по-настойчиви искания към Щаба на войската за прикритие на българско-турската граница и Беломорския бряг. От своя страна българското командване все повече пречупва този въпрос през призмата на българските интереси. Щабът на войската придава все по-голяма тежест на участъците на 16-а и 28-а пехотна дивизия, отбраняващи българската територия, и заделя по-малко усилия за 7-а пехотна дивизия, която е разположена на гръцка територия. На второ място, в сложната военнополитическа обстановка българското правителство се стреми да осигури и прикритието на границите си, като дава главна тежест на българско-турската граница. За това то има сериозно основание. През юни и юли германо-турските отношения все повече се изострят.

Активизира се и съпротивителното движение в неутралната зона. Пристигналият американски емисар майор Алекос Георгиадис осигурява оръжие, по-голямата част от което е автоматично, и боеприпаси за партизаните в неутралната зона. Осемдесет и първи полк на ЕЛАС по същество контролира положението в района [43]. Българското разузнаване донася, че силите на полка възлизат на около 2000 души, докато германците разполагат с около 600 души и не са в състояние да се справят с положението. Освен това в Одрин се обучават бивши гръцки войници. Те се подготвят да бъдат привлечени при евентуална война на България с Турция [44]. Главната цел на тези гръцки сили е при военни действия да се прехвърлят и да действат в тила на българската армия. Това налага българското командване да отдели все по-голямо внимание за изграждане на отбраната срещу Димотишката зона.

В същото време правителството на Багрянов се стреми да не допусне въвличането на страната във военен конфликт. В проведената на 5 юли 1944 г. среща с Бекерле Иван Багрянов заявява, че правителството му се стреми „да се избегне един конфликт със Съветския съюз и Турция, за да не възникне един нов боен фронт на Балканите”. На репликата на Бекерле, че с правене на отстъпки нямало да може да се отклони Съветския съюз от неговите планове, Багрянов изразява надеждата, че ще може „да развива безконечно винта” [45] и да не допусне скъсване на българо-съветските дипломатически отношения.

Докато в отношенията си със Съветския съюз Багрянов се стреми „към безконечно развиване на винта”, то срещу Турция, паралелно с прилагането на дипломатически усилия за неутрализирането й, се усъвършенствува прикритието на българско-турската граница. Още повече че турският пълномощен министър в София Ментеш „подхвърля” и идеята Турция да бъде „умиротворителка”, като вместо от английски войски, окупацията на заетите от България земи „се извърши от турски до сключването на мира” [46]. Тази позиция на турското правителство, подхвърлена от Ментеш, една ли е останала без внимание от българското правителство. В същото време се засилва турската пропаганда сред ислямизираното население в района. На 30 юни в германското командване Югоизток на съвещание с извънредния пълномощник на Министерството на външните работи Найбахер се обсъжда положението на Балканите и се правят препоръки, в това число и за противодействие на тази турска пропаганда [47].

Стремежът на Турция към „заетите от България земи”, в които има и ислямизирано население, особено в Западна Тракия, население, което турската пропаганда третира като турско, не е случаен. По всяка вероятност турското правителство се надява, че ако Турция бъде допусната за „умиротворителка”, при бъдещите мирни преговори тя ще може да претендира за териториално разширение. В същото време вероятността за съюзнически десант в Беломорието става все по-малко. Затова българските военни усилия се пренасят все повече на изток, с оглед обезопасяване откъм Турция. В това се крие и главната причина да се вземе решение при започване на бойните действия 28-а пехотна дивизия да се преподчини на Прикриващата армия, за да се осигури единно командване на войските при агресия срещу България от югоизток. В тази връзка на 21 юли Щабът на войската разпорежда на командването на морските войски да преработи плана за прикритие на териториалните води, като се усили охраната на българските териториални води в Беломорието [48].

Българското командване предприема мерки за прикритие на българската граница откъм Турция и се стреми да избегне инциденти и усложнения на югоизточната ни граница. На 2 август 1944 г. Щабът на войската изпраща шифрована телеграма ¹ 936 до командирите на Прикриващата армия и 2-ри корпус, в която се казва: „въпреки промяната в поведението на Турция, от страна на нашите войски, разположени край границата, да не се предприемат никакви действия, свързани с навлизане в турска територия или в неутралната Димотишка зона” [49]. Същия ден с нова шифрограма ¹ 939 се нарежда на командира на 2-ри корпус: „Разпоредете в случай на евентуално скъсване на отношенията между Турция и Германия, отношенията на прикриващите и гранични части да продължат да бъдат най-коректни спрямо турската погранична стража. Заедно с това предвид поведението на Турция и вероятността за действия от страна на Англия, особено от англо-американския въздушен флот, да се засили противовъздушната отбрана в областта.” [50].

На 2 август Турция прекъсва дипломатическите си отношения с Германия. Българско-германските отношения навлизат във фаза на крайно изостряне [51]. Те дават отражение и на обстановката в Беломорието. При изграждане на отбраната на изток Щабът на войската и командването на 2-ри корпус са зависими от немското командване. Българското командване няма право, а и по дипломатически причини не е желателно с оглед на взаимоотношенията с Турция, да въведе войски в Димотишката зона. По плана за прикритие на границата с Турция на 6 август 1944 г. Щабът на войската разпорежда поставянето на минни заграждения [52]. То не може обаче да вземе само решение за предохранителни мерки в самата неутрална зона. На 16 август Щабът на войската предлага на германското командване Югоизток да вземе мерки за миниране и подготовка на разрушения, за да не се използва Димотишката област като изходна база за настъпление [53]. На немското командване обаче едва ли му е до Димотишката зона с оглед цялостната военнополитическа обстановка, в която се намира Германия. На 17 август командващият армейска група „F” генерал-фелдмаршал фон Вайкс поема непосредственото командване на всички в Сърбия, Хърватско, Черна гора, Албания, Беломорието и островите в Бяло море.

В същото време обстановката в Беломорието става все по-сложна. Независимо от това българското правителство е последователно в политиката си за развитието на областта като неразделна част от България. На 4 август 1944 г. областният инженер Г. Семков донася до областния управител д-р Ст. Клечков за извършената работа през юли по строителството на пътищата Чаязи - Кавала - Ксанти - Гюмюрджина и Ксанти - Атмаджа - Кръстополе - гара Бук - Драма. Работи се по изграждане на мостове, благоустрояване на градове и изготвяне на кадастрални планове и регулации на много населени места. Пускат се газгенераторни уредби в градовете Кавала, Ксанти и Саръшабан. Значителна работа е извършена и по изграждане на водопроводната мрежа, на водоснабдителни строежи и други [54].

Независимо от последователната политика на българското правителство спрямо областта изменението на военнополитическата обстановка създава настроения на несигурност сред една част от българския административен апарат. Това налага на 16 август 1944 г. генерал Сираков да изиска спешно вземане на мерки от командирите на 1 б-а и 28-а пехотна дивизия, от областния директор и от областния железопътен инспектор, като им изпраща следната телеграма: „Има сведения, че някои държавни чиновници и частни лица изпращат багажа си и покъщнината си за старите предели. Вземете мерки за прекратяване на тази дейност, която оказва отрицателно влияние върху българското населеше.” [55].

Със започването на Яшко-Кишиневската операция на 20 август 1944 г. и успешно извършения пробив от Червената армия на немската армейска група „Южна Украйна” обстановката на Балканите започва стремително да се изменя. В българската външна политика основен проблем стават отношенията на България със Съветския съюз. Опасенията на българските управници от евентуален англо-американски десант на Балканите остават окончателно на заден план. Всичко това дава отражение и на обстановката в Беломорието. На 20 август 1944 г. германското командване на армейска група „Е” уведомява командира на 2-ри корпус, че германското областно командване се разформирова и от тая дата се превръща в Генерално командване за специални задачи. Немското командване по същество пристъпва към подготовка за изтегляне на незначителния си персонал, намиращ се в Беломорието.

В същото време, за разлика от политическите отношения, българс-ко-германските военни отношения в областта продължават да се поддържат в нормално състояние. В края на август, особено в района на 7-а пехотна дивизия и от Халкидическия полуостров, германското командване започва евакуацията на материалната част и обслужващи съоръжения и имущества. Забелязва се събирането на по-малките германски поделения в по-големи групи, а германската част, която експлоатира мина в района на с. Орманлия, в участъка за отбрана на 7-а пехотна дивизия, при оттеглянето си отнася цялото оборудване.

В края на август германското командване изтегля от Беломорската област шестте си брегови батареи, разположени източно от Дедеагач, около нос Хараланикос и в района на Порто Лагос и останалите малки поделения, които функционират предимно в по-големите населени пунктове и обслужват въздушно-предупредителната служба и воеюште представители, застъпващи германските икономически интереси в областта.

На 26 август 1944 г. в щаба на корпуса се получава окръжна шифрована радиограма ¹ 1-1094 на Щаба на войската, с която се нарежда всички германци, намиращи се на българската територия, да се обезоръжават и събират в определени места. На следващия ден обаче се получава допълнителна шифрована радиограма ¹ I-1098 от Щаба на войската, с която се пояснява, „че нареждането за обезоръжаване на германците се отнася само за тия части, които идват от румънска територия, но не се отнася за частите на Тракийския район” [56]. Съшия ден в щаба на корпуса се получава от Щаба на войската и нова окръжна телеграма ¹ I-1100, с която се нарежда „да се даде възможност на всички, намиращи се до сега в страната германски части да се съберат в по-големи групи около гарите, с оглед същите да се изтеглят по-бързо на запад” [57]. На 27 август от София се завръща и началник-щаба на корпуса полковник Тончев. Той е бил извикан спешно от генерал Трифонов за получаване на указания за борба срещу съпротивителното движение в страната. В същото време в резултат на изменящата се обстановка възниква въпросът за прибиране на българските войски, намиращи се извън българската територия. Полковник Тончев се интересува за положението на 2-ри корпус. Генерал Трифонов отговаря, че корпусът остава на място [58].

Последните дни на август са особено напрегнати за командването на 2-ри корпус. Генерал Сираков и неговият щаб запазват до последния момент благосклонно отношение към пребиваващите немски войски в полосата на корпуса. На 28 август той се среща с началника на немската трупа за свръзка ¹ 31 към корпуса и прави оценка на обстановката. В заключение генерал Сираков „помолва за по-нататъшно другарско сътрудничество с немското командване за свръзка и взаимопомагаие, както до сега” [59].

При тази обстановка намиращите се в корпусното пространство германски поделения се подготвят да се изтеглят, но не бързат с тази си дейност. Едва към 6 септември те се изтеглят безпрепятствено от Беломорската област. Също така безпрепятствено се изтегля от „неутралната зона”, само че малко по-рано, и германската пехотна дружина. На 29 август българският офицер за свръзка в командването на армейска група „Е” донася в Щаба на войската, „че немската окупационна дружина от неутралната територия Димотика се изтегля в Гърция. Относно областта групата заявява, че не се интересува повече от съдбата й в смисъл кой ще я заеме” [60]. Като дава информация на Щаба на войската за действията на немците в района и за предприеманите от тях мерки за обезпечаване на сигурността им, офицерът за свръзка анализира и някои от действията им. В гръцкото пространство немците привличат симпатизиращите им гръцки младежи, като ги обличат в германска униформа и ги използват за борба срещу съпротивителното движение - предимно за терористични убийства на гръцки комунисти. Българският офицер за свръзка посочва също, че „спрямо нас не се забелязва особена неприятност” [61].

Както се вижда, през този период в българско-германските отношения в Беломорието не се забелязват съществени сътресения. Нещо повече на 27 август командването на корпуса, като взема предвид настроенията на голяма част от личния състав, за да предотврати прояви, които да „помрачат българо-германските военни отношения” изпраща специално разпореждане до всички части и поделения на корпуса, с което се казва: „поради възможност отделни командири и войници да проявят почин и без специални нареждания да възпрепятстват със сила отделни германски чинове и команди да изпълняват служебните си задачи, да се нареди подобни действия да не се предприемат”. Независимо че при изтеглянето на германците от командването на корпуса се изисква „да се поддържа бдителност, особено в пунктовете където се събират по-големи групи” [62], все пак до последния момент се поддържа „колегиално” сътрудничество. Това се дължи от една страна на прогерманските настроения преди всичко на генерал Сираков и на преобладаващата част от офицерския и команден състав на 2-ри корпус и от друга, за възможно по-безкръвно прекъсване на сътрудничеството.

С изтеглянето на германската пехотна дружина от „неутралната зона” генерал Сираков иска указания от Щаба на войската за осигуряване на жп превоза през зоната. Щабът на войската, вероятно преди всичко до дипломатически причини, му разпорежда „демаркационната линия да не се преминава в никакъв случай” [63]. Това дава възможност „неутралната зона да се освободи от 29 август до 4 септември 1944 г., значи първа от всички гръцки области” [64]. Освобождаването на зоната става безпрепятствено със самото изтегляне на германската пехотна дружина.

Във връзка с изтеглянето на германците от Беломорието на 28 август командирът на корпуса отдава до командирите на съединенията и части разпореждане, с което отбраната на брега от бреговите артилерийски полкове да се организира без германските брегови батареи, а свързочната мрежа на корпуса да се организира и подготви без германските свързочни поделения. Същевременно се изисква от „28-а пехотна дивизия да увеличи бдителността си към неутрална зона с цел да не допусне преминаване на бандити” [65]. Командването на корпуса стриктно изпълнява указанията на Щаба на войската дадени на полковник Тончев за борбата с партизанското движение в страната. В случая се вземат мерки и за недопускане на проникване на партизанските части от 81-ви полк на ЕЛАС, действуващ в Димотишката зона.

В края на август българското правителство полага отчаяни дипломатически усилия да сключи примирие със САЩ и Англия и да предотврати навлизането на Червената армия в България. За да осъществи това е принудено на предприеме някои мерки - решава да изтегли пашите окупационни войски на българска територия.

На 29 август 1944 г. Щабът на войската разпорежда на командването на 2-ри корпус 7-а пехотна дивизия и всички други български части, намиращи се западно от разграничителната линия с Гърция да се оттеглят източно от р. Струма в района на Сяр – Демирхисар [66]. Съображенията на българското командване за това решение са „обявеният неутралитет от България на 26 август, като се счита, че територията източно от р. Струма - Беломорието, е наше, а не окупирано” [67].

На 1 септември генерал Сираков донася до щаба на германската група армии „Е” чрез 31-во германско командване за свръзка за полученото нареждане от Щаба на войската. Още същия ден започва изтегляне на службите на дивизията, след което и на оперативните й части. Към 5 септември 7-а пехотна дивизия вече се е прибрала на българска територия. Същия ден в щаба на корпуса се получава нареждане от военния министър генерал Маринов „за готовност за обезоръжаване на всички германски части при втора заповед или при тяхното предизвикателство” [68]. Заповедта за обезоръжаването се получава на 6 септември, след като на 5 септември в 19.00 ч. „В.И. Молотов връчва нота на българския пълномощен министър в Москва, в която се заявява, че съветското правителство скъсва всякакви отношения с България и ще се намира в състояние на война с нея... Тъкмо този акт на Съветския съюз подтиква Министерския съвет към по-бързи действия... и да скъса дипломатическите отношения с Германия” [69]. Германците вече са се изтеглили от Беломорската област и са прибрали почти цялото си военно имущество.

По този начин прогерманската политика, която българското правителство и военното командване водят, включително и към края на август и началото на септември 1944 г., се прояви и в действията на корпусното командване. Вместо с решителни действия да разоръжи малкото германски сили и да сложи ръка на цялото германско имущество, което се намираше в Беломорието, командването на корпуса в унисон с действията на Щаба на войската, дава възможност на германците да се оттеглят безпрепятствено, като отнесат със себе си цялото въоръжение, с което впоследствие те водят бойни действия срещу българската армия в Македония.

В стремежа си да постигне примирие и да спаси позициите на българската буржоазия и предотврати навлизането на Червената армия, Министерският съвет решава на 6 септември да обяви война на Германия. По военностратегически съображения (изтеглянето на пленения 1-ви корпус) се решава обявяването на война да влезе в сила на 8 септември от 18.00 ч. [70]. С влизането на България във война с Германия на 8 септември 1944 г. генерал Сираков издава заповед ¹ 59/824 за задачите на корпуса по отбраната на Беломорската област съобразно изменената обстановка [71]. Усилията на корпуса се насочват към прикритие на областта, включително и от запад от евентуално германско настъпление. Разграничителната линия между 7-а и 16-а пехотна дивизия е с. Вернар, с. Тумба, с. Клепунци, с. Просечен. Между 1б-а и 28-а пехотна дивизия се запазва досегашната разграничителна линия.

Тази заповед на генерал Сираков може да се разглежда от два аспекта. В решението на командира на корпуса не се подчертава, че главните усилия на отбраната трябва да се насочат на запад за отразяване на вероятно настъпление от довчерашните съюзници. От поставените на дивизиите задачи се вижда, че командването на корпуса правилно обръща внимание на неговите два фланга и особено на западния. Като се има предвид обаче, че най-опасен се явява евентуален германски удар от запад за излизане в Рупелското дефиле, мерките за отбрана, които се вземат, са непълни. Не се създава достатъчно силна групировка за преграждане на направленията от Дойран към Порой, Ветрен и от Негован към Демирхисар. За това командването на корпуса разполага с достатъчно сили и средства. Към 1 септември 1944 г. 2-ри корпус заедно с придадените му части възлиза на 63 503 души. Освен тях и оперативно отношение на корпуса се подчинява и Беломорският флот, който наброява 6210 души [72]. Общо българските войски в Беломорието по това време възлизат на 69 803 души.

За сметка на това генерал Сираков отделя „необходимото внимание” на борбата с партизаните и „поддържането на реда” в областта. На командирът на 28-а пехотна дивизия той заповядва „да обърне особено внимание на изток, към неутралната зона и не допусне преминаването на партизани в дивизионния участък”. На командирите на 7-а и 16-а пехотна дивизия се разпорежда да бъдат минирани мостовете на р. Струма за с. Орляк, гр. Нигрита при с. Ветрен и при Чаязи, които ще бъдат разрушени по негова заповед. Сираков заповядва всички останали мостчета по р. Струма да бъдат разрушени и да се направи невъзможно използването им от партизаните [73].

Освен това е заповядано .дивизиите да продължат борбата с партизаните в своите участъци, на север до бившата българо-гръцка граница, без да чакат указания за това. При появата на партизански групи да се вземат веднага съответни мерки. Командирът на 28-а пехотна дивизия трябва да използва за целта 10-а жандармерийска дружина” [74].

Независимо че България вече е във война с Германия, няма и намек в намеренията на корпусното командване за едно прегрупирване на силите на корпуса за създаване на групировка за предприемане на бойни действия срещу германските войски западно от р. Струма. В същото време командването взема мерки за борба срещу партизанското движение.

По този начин и офицерите от корпусното командване, както и висшите военни ръководители на българската армия се показват като германски привърженици и не проявяват стремеж за решително скъсване на българско-германските отношения въпреки явната опасност от катастрофа. В същото време се полагат и големи усилия за защита на интересите на монархията и българската буржоазия. В дните след 9 септември 1944 г. българското военно ръководство показва и качества на бързо приспособяване към динамично изменящата се обстановка.

*

През лятото на 1944 г. обстановката за Германия рязко се влошава. При сложното развитие на военнополитическото състояние на Балканите българското правителство продължава укрепването на Беломорието.

Положението в областта също се усложнява. Това налага генерал Сираков да въведе по същество военно положение в областта и да привлече всички налични сили за отбраната на областта.

Вероятността от съюзнически десант в Беломорието става все по-малка. През юли се очертава по-ясно тенденцията за пренасяне усилията на отбраната на изток. Това е продиктувано и от влошаване на германско-турските отношения и тяхното прекъсване на 2 август. В същото време се засилват аспирациите на Турция към „заетите от България земи”.

Към края на август опасенията на българските управници от евентуален англо-американски десант на Балканите остават окончателно на заден план. В същото време немското командване пристъпва към подготовка за изтегляне на незначителния си военен контингент, намиращ се в Беломорието.

На 29 август 1944 г. Щабът на войската разпорежда на командира на 2-ри корпус 7-а пехотна дивизия да се оттегли източно от р. Струма в района на Сяр - Демирхисар.

В същото време българско-германските военни отношения в областта продължават да се поддържат в нормално състояние, заповедта за обезоръжавало на германците се получава, след като те са се оттеглили от Беломорието.

При очерталата се обстановка усилията на корпуса се насочват главно към осигуряване на двата му фланга, както и към отбраната на държавните граници в Беломорието. Българското командване не предприема обаче мерки за прегрупирване на силите на корпуса за създаване на групировка за водене на бойни действия срещу Германия, независимо че България й обявява война.

[Parabellum]

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Въпросът за излаз на Бяло море става водещ във външната политика на българските управляващи среди през есента и зимата на 1940-1941 г. След продължително лавиране от царят и правителството на Б. Филов за избягване на войната, те присъединяват България към Тристранния пакт и въвличат по този начин страната ни в нея.

При така създалата се обстановка те се стремят да решат българския териториален и национален въпрос. В стремежите си към това царят и правителството не допускат пряко участие на българската армия в агресията срещу Гърция.

Българското правителство и Щабът на войската долавят двойнственото държание и недостатъчната определеност в позицията на ръководителите на Третия райх и командването на Вермахта спрямо българските териториални и национални проблеми. Това създава напрежение и се отразява на българско-германските военнополитически отношения в навечерието и по време на навлизането на българските войски в Беломорието.

Германското правителство умело използува тези стремежи на българските управници и съумява да наложи такива условия, с които да обремени България с нови икономически ангажименти.

С присъединяването на Беломорието, Македония и Западните покрайнини цар Борис III и правителството на Филов смятат, че са постигнали заветната цел - освобождаването и обединяването на по-голямата част от българите и българските земи, останали извън родината.

Но подходът за възвръщане на Беломорието и придобиване на излаз на Бяло море - чрез влизане в Тристранния пакт, коренно се различава от начина на решаване на въпроса за Южна Добруджа. Присъединяването се извършва без участието на българската армия във военни действия, но и без наличието на международноправен договор. Царят и българското правителство залагат на съюза с Германия, която през 1941 г. е на върха на своята военна мощ. Те вярват, че са решили окончателно въпроса и пристъпват към развитието на Беломорието. Областта придобива важно икономическо значение за страната. С присъединяването й се премахва една неестествено прокарана граница и се създават условия за ускореното й интегриране със старите предели на страната.

Българското правителство се сблъсква с редица трудности, произтичащи от политиката на гръцкото правителство между двете световни войни. В Беломорието не е провеждана планомерна дейност, а по-скоро са налице тенденции за извличане на суровини и даване на приоритет на селското стопанство, като и в него не са влагани необходимите средства за развитие.

Правителството на България се сблъсква с един от най-трудните проблеми в провеждането на набелязаната политическа линия. Този проблем е породен от насилствено извършените народностни промени в Беломорието от гръцките власти.

Периодът до срещата на 1943 г. е характерен със снижаване на българското военно присъствие в областта. През 1941-1942 г. българските войски в района са в мирновременен състав, но въпреки това се работи постоянно за изграждане на отбраната и осигуряването на прикритието на южната граница на България. Тази задача остава постоянна за българските войски през целия период на българското военнополитически присъствие в Беломорието.

През 1943 г. в резултат на прелома във Втората световна война се засилва българското военно присъствие в Беломорието. Това е продиктувано преди всичко от германския натиск за увеличаване на относителния дял на българската армия в отбраната на беломорския бряг.

Царят се съгласява 7-ма пехотна дивизия да влезе в пределите на Гърция. Неблагоприятното развитие на военностратегическата обстановка за райха рефлектира и върху политиката на българското правителство в района. Правителството на България все по-ясно проявява несъгласие да се заангажира в германските планове по отбраната на полуострова западно от р. Струма, т.е. в пределите на Гърция. Влизането на българските войски на гръцка територия предизвиква още по-силно разпалване на гръцкия национализъм и увеличаване на репресиите и изтъпленията над българския етнически елемент в гръцка Македония.

Независимо от влошаването на военнополитическата обстановка за силите на оста, българското правителство остава последователно в политиката си за развитие на областта като неразделна част от страната. Заделени са значителни средства за строителство, благоустрояване на областта и развитие на селското стопанство.

През зимата на 1944 г. българските войски достигат най-голямата си численост. Това не е случайно. Причина за това е засилването на външните функции на българската армия, продиктувано от опасността от англо-американска инвазия на Балканите. Българското правителство и при сложната външнополитическа обстановка през лятото на 1944 г. е последователно в политиката си към областта и продължава да субсидира средства за нейното развитие. В резултат на тази политика през разглеждания период България изразходва 47 102 232 169 лв. За всестранно стопанско развитие и благоустрояване на Беломорието. Това са значителни средства за развитие на една българска област и то заделени във военновременна обстановка.

Българското правителство провежда недалновидна политика спрямо християнското население в района, особено към тази част от него, която е колонизирана и преселена в областта през двадесетте години. Не се отчита, че значителна част от това население не е от гръцки произход. То е обединено преди всичко от влиянието на Гръцката православна църква сред него. Не се отчита и факта, че една част от това население, което е преселено от Мала Азия и Източна Тракия, е с български народностен произход. В крайна сметка българското присъствие в Беломорието може да се разглежда и като фактор за консолидиране и засилване елинизирането на съзнанието на колонизираното християнско население.

Присъединяването на Беломорието към България по същество не само че допринесе значително за стопанското развитие на областта, но и предпази населението й да бъде покосено от гладна смърт, която върлуваше тогава сред населението на Гърция, окупирана от Германия и Италия.

В крайна сметка българското присъствие през периода 1941 -1944 г. изигра важна роля за стопанското развитие на Беломорието и създаде добри обективни предпоставки за неговото социално-икономическо развитие в следвоенните години.

[Parabellum]

Та това е накратко от мен.Прочетете предишните старнички,защото малко май се поолях с писането.Мисля че този въпрос е приключен

[Hauptmann]

Това всичкото "написа" ли го "сканира" (примерно от книгата на Д. Йончев)

[Parabellum]

Това е Димитър Йончев-най-добрият познавач на периода.

[d`za]

Трябвало ли е България да се включва във войната на страната на Германия?Имала ли е друг избор и ако да какъв е бил той.
Колкото и банално да звучи :| това аз искам да разбера и няколко чужди мнения по въпроса .

[Parabellum]

Участието на България във втората световна война

Тази тема сме я дъвкали доста за съжаление.В "Българска История" има няколко открити теми по този въпрос.Ако искаш прочети ги и си кажи мнението.
Тази тема не е за този раздел.По-принцип темите за България се пишат в раздел "Българска история"

[scharfschutze]

Originally posted by "Parabellum"

Тази тема сме я дъвкали доста за съжаление.В "Българска История" има няколко открити теми по този въпрос.Ако искаш прочети ги и си кажи мнението.
Тази тема не е за този раздел.По-принцип темите за България се пишат в раздел "Българска история"

Parabellum, какво от това, че сме я дъвкали. Може пак да я преживяме.
Премести темата в точния раздел на форума.
България не е имала избор, зашото в противен случай е щяла да бъде прегазена от групи армии Егея, както е станало с Гръция и Сърбия. По този начин България си спестява не малко жертви.
Чест прави на тогавашните управници, които не разрешават участие на български войски на Източния фронт.
Темата е добра.

[Imperial]

а защо не си го предъвквате в съответната тема

просто хората които са си казали нещата там няма да имат желание да ги повтарят

[d`za]

Прави сте -темата може и да не е за тук но аз съм нова във този форум и за съжаление още незнам кое точно къде трябва да бъде и все пак ако някой иска да ми каже нещо по въпроса ,нека го направи,ако няма такъв просто я махнете от форума.Сигурна съм че вие знаете как.

[Imperial]

сега ще потърся къде бяха старите

няма страшно

цар Борис ²²² и ВСВ: http://www.boinaslava.net/forum/phpB...opic.php?t=670

българските летци през ВСВ: http://www.boinaslava.net/forum/phpB...opic.php?t=792

българските окупационни части през ВСВ: http://www.boinaslava.net/forum/phpB...opic.php?t=203

анти-държавно движение през ВСВ: http://www.boinaslava.net/forum/phpB...opic.php?t=581

[Parabellum]

Айде темата е местя.

[gollum]

В политическо отношение за България не е изгодно да се противопоставя на Германия в оня момент, тъй като не може да получи никаква реална изгода от подобна акция - възможните линии на поведение, които позволяват да се очаква някакво положително развитие са или на явна подкрепа, или на изчаквателен неутралитет. Ако България, да речем, беше отказала на Германия да пропусне нейната армия през територията си (че и да я снабдява и поддържа), това би имало съвсем определени военни последици, за които ще отворя дума малко по-долу, но не би имало никакви положителни следствия във външнополитически план - интересите на България, от една страна, и на Гърция и Югославия, от друга, са строго противоположни. Но едва ли може да се очаква, че ако бяхме дали отпор на Германя, Гърция и Югославия от своя страна биха отговорили с някакви компромисни стъпки към разрешаването на взаимните противоречия. Още повече, че и от СССР, и от Великобритания, тези две балкански държави се разглеждат като много по-съществени от България, и съответно техните позиции и интереси се ползват с поддръжка и предимство пред българските. Нашите политици не биха могли да очакват някакво преразглеждане на спорните въпроси в положителна за нас насока и след евентуалната победа над Германия .

От друга страна, присъединяването към Германия носи определени директни външнополитически положителни резултати - съглашението с Румъния за връщане на Северна Добруджа е пряко следствие от включването ни в коалицията. Участието на българската армия редом с немската в кампанията срещу Гърция и Югославия предоставя добра възможност за разрешаване на териториалните спорове в наша полза. Като прибавим към това факта, че към първата половина на 1941-ва година Германия изглежда като безспорна победителка (и дори за по-далновидните люде разгромът й не изглежда никак предопределен - да не забравяме, че Източният поход не е започнал още, нито САЩ са се включили в конфликта) решението, което ни поставя отново в един и същи лагер с Германия към времето на взимането му изглежда доста обосновано и логично.
Разбира се, когато разглеждаме тези събития знаейки как ще се развият нещата, поне на мен ми се струва, че едно по-различно решение би било по-подходящо. Затова ще се опитам да поразсъждавам какво би могло да е то и как биха се развили събитията.
Според мен, възможни са две други ясно изразени линии на поведение - неутралитет или активно участие на страната на Гърция и Сърбия (и реално - на Великобритания). Тази втора възможност я разгледах в общи линии по-горе - тя, поне на пръв поглед не може да доведе до никакъв сериозен положителен резултат, дори и да се предположи, че Германия в крайна сметка бъде победена - единственото на което може да разчита България е това, че този път ще бъде в лагера на победителите (т.е., няма опасност да ни бъдат отнети още територии) - проблемът е и, обаче, че и държавите с които имаме териториални спорове ще се окажат в него, може би с изключение на Румъния - но ние така или иначе разрешаваме териториалните си спорове с нея в другия случай. Разбира се, това на което може да се разчита е създаване на някакъв тип Балканска коалиция, което евентуално може да доведе до трайна промяна в духа на отношенята между балканските държави в положителна посока - евентуално и до заглаждане на основните противоречия. Но такова развитие е твърде малко вероятно, пък и не е сигурно каква роля би играла България в подобен род коалиция - по-вероятно е да е подчинена, въпреки средищното разположение, по-подходящо за ролята на посредник.
При другата възможност - България да запази неутралитет и да не участва на никоя страна, но и да не пропусне немската армия през територията си - отново няма никакви особени плюсове. Допълнително, в такъв случай е много малко вероятно да се достигне съглашение с Румъния.

Но като цяло - тогавашните управници имат известен избор (в този смисъл, не съм съгласен с Шарфшутце) - въпросът е, че направения от тях избор тогава е изглеждал най-подходящ. Впрочем, много добра отправна точка към този проблем би било разглеждането на един малко по-късен, но много сходен момент - обявяваването на война и навлизането на съветската армия в България през 1944 г. - какво би се случило, ако българската армия беше оказала съпротива? Обмислянето на този въпрос би дало добър контраст с тази тема.

Сега - в чисто военно отношение - смята се, че България не е имала реален избор, защото е щяла в противен случай да бъде "прегазена" от немската армия. Аз не съм съвсем съгласен с едно подобно мнение. В чисто военно отношение, за Вервахта балканската операция е едно нежелано и почти ненужно прахосване на сили и ресурси, така необходими за подготовката на кампанията срещу СССР. Иреално, тази балканска авантюра струва доста скъпо на операция "Барбароса" - закъснение с около месец и нещо, и по-късното участие на част от така необходимите и малобройни мобилни съединения. Същевременно, единствената "печалба" е необходимостта да се опазва още един, в общи линии безперспективен в оперативно отношение фронт и допълнително обтягане на отношенията със СССР точно в момент, когато това не е особено желателно.
Поради споменатите причини, отделените за участие в кампанията на Балканите немски сили не са особено големи - те успяват да постигнат толкова големи успехи за сравнително кратко време до голяма степен благодарение на участието на България - това им предоставя много удобна флангова позиция, много улеснява в логистично отношение цялата операция и добавя не малко сили - наистина за изпълнение на второстепенни задачи.
Хайде сега да предположим, че България се беше заинатила и отказала проход през територията си за немските сили, при това - и беше започнала мобилизация на армията си, както и подготовка за отбрана. Подобно решение първо би поставило известни политически проблеми - Германия няма противоречия с България и няма стремеж към война с нея. Допълнително, би поставило и сериозни военни спънки пред операцията - вместо тя да бъде маневрена и изкусна, би се наложило да се провеждат фронтални удари, през по-трудно достъпни райони, при това - целият тил на операцията, който реално се разполага в дружески настроена България, би бил на окупирана и враждебна територия. Това допълнително би забавило оперативните срокове и би се отразило още по-негативно на планираното нападение срещу СССР (да не говорим, че дава и повече време и възможности на Великобритания за различни действия в района - както и заструпване на войски в Гърция).
Да обощя - струва ми се, че неутралната позиция на България може би би довела до преосмисляне на цялата операция и използване на диплроматически средства срещу Югославия (каквото е било и намерението, впрочем). Т.е., "прегазването" на България от немската армия съвсем не е задължително като следствие от неутралната ни позиция. Друг е въпросът, че това не носи никакви видими изгоди за БЪлгария, за разлика от участието на немска страна.