Съобщение

**dibo** · 23-12-2004, 20:17

Казано кратко, действието на този закон става възможно в новата ни история благодарение складирането на комплекс от неблагоприятни обстоятелства, при наличието на които българското общество прекрачва прага от средновековието към Възраждането. В конкретния случай става въпрос за двете столетия от XVIII век насетне. В рамките на тази историческа отсечка от време, както ще видим по-нататък, въпросният комплекс от фактори се видоизменя, без обаче да изчезне никога напълно от сферата на българската политика.
Добре известно е, че полезният ефект от всяка значима политика е в правопропорционална зависимост от силата и действието на три фундаментални фактора: с какви материални ресурси разполага съответната нация или политическа сила, каква е интелектуалната им мощ и какви са възможностите на конкретния политически арсенал. Българите предприемат крачката към новото време от позицията на един поробен народ, в рамките на трансконтиненталната Османска империя. Поради това преходът на българския народ от феодализма към новото време не им осигурява достатъчен нов материален, духовен и политически потенциал, за да може политиката на нацията да разполага с ресурси за едно блестящо бъдеще. Какво се има предвид?
Да вземем за пример икономическите постижения на българите през Възраждането. Вярно е, че това е времето, през което и по българските земи протича разпадът на феодалните производствени отношения и налагането на новите стоковопарични, буржоазни отношения.7 Промяната става обаче при условията на уникалния държавно-административен хаос, характерен за Османската империя в края на XVIII и началото на XIX век; при отсъствието на модерни закони; при липсата на стопански протекционизъм и в условията на цяла система от извъникономически възможности за спъване на стопанството.8 Към всичко това трябва да се прибави и обстоятелството, че като икономически регион през XVIII и XIX век българските земи стоят далеч в периферията на колосалните стопански процеси, протичащи тогава в световен мащаб. Защото те се реализират преди всичко около и през Атлантическия океан. В резултат и като форми, и като обеми, и като възможности постигнатото от българската нация в стопанската област до последната четвърт на XIX в. може да се характеризира като „забогатяване на роба".
В българските земи са построени само 11 по-едри производствени предприятия, от които 2—3 имат действително фабричен облик. От целия контингент на буржоазното съсловие у нас през Възраждането само трима негови представители имат статуса и възможностите на „милионери" в европейския смисъл на думата. Това са фирмата на Тъпчилещови в Цариград, фирмата на Евлоги и Христо Георгиеви в Букурещ и фирмата на манифактуриста Гюмюшгердана край Пловдив. Сред българската буржоазия преобладава прослойката на средните и най-вече на дребните търговци и занаятчии. Те са ангажирани предимно с посреднически функции на българския пазар.9 А това означава, че през Възраждането богатите, силните, предприемчивите, влиятелните представители на новата буржоазна класа са малко. Те са едно нищожно малцинство върху общия фон на нацията.
Стопанските операции, реализирани по българските закони, са предимно дребни. Влиянието на буржоазната класа сред аналогичните среди на другите народи е нищожно и даже нулево за много европейски държави. Ето на такава обективна основа се оформя първата част от факторите, предопределящи предварително възможностите на българската политика до последната четвърт на XIX век. Ясно е, че нацията ни не разполага с дръзки и мащабни в своята предприемчивост стопански дейци. Липсва й необходимият финансов ресурс, за да може буржоазията да въоръжи една победоносна национална освободителна армия, способна да отхвърли сама турския режим. Политическата интелигенция не разполага с възможности да осигури армията си с муниции, храна и медикаменти, да финансира една паралелна пропагандна кампания в чужбина, за да се постигне желаната международна поддръжка и да реализира основната политическа цел — освобождението, единствено със собствени сили. Към 1878 г. стопанските връзки на българската буржоазия не й осигуряват контакти и влияние, за да може тази класа да експлоатира престиж и да печели уважението на онези общества в Европа, от които в решаваща степен зависи българското освобождение.10 Естествено ниският национален икономически ресурс изначало предопределя слабата ефективност и на практическите политически инициативи на българите. Независимо дали те са базирани на въоръжените или на легалните средства. Затова съвсем логично априлци през 1876 : в последна сметка прегръщат тактиката на „затрогващото самоубийство" и само мащабите на техните страдания задвижват желаните международни политически процеси в подкрепа на освобождението.
Втората изключително важна група от фактори, свързани пряко с оформянето на обстановката, при която става възможно действието на Закона за недостатъчността в българската политика, трябва да се търси в културното равнище на нацията ни през XVIII и XIX век. Известно е, че в резултат на османското завоевание е погребана богатата българска средновековна култура. Изчезването на държавата премахва институцията, която подпомага в най-голяма степен духовното развитие на всеки народ. Вследствие на антибългарския геноцид, устроен от завоевателите, изчезва и българската интелигенция — главният творец на културата. Разрушението на манастирите, изгарянето на книжнината, превръщането на църквите в джамии и пр. смазват и системата за производство и разпространение на културата.11 По тези причини за цели четири века — от XIV до XVIII в., когато Европа изживява обновлението на Просвещението и Ренесанса, само един единствен българин завършва висше университетско образование в Италия!?
На прага на новото време българското общество е духовно деградирано от поробителя. То е откъснато радикално от традициите си и е принудено да започне всичко от нулата. Действително през Възраждането нацията съумява да промени впечатляващо нещата и в рамките на половин век — към 70-те години на XIX век тя достига друго културно равнище. По духа и съдържанието си то я сродява с европейската цивилизация.12 Равнището на постигнатото обаче и в културната сфера от българите до Освобождението е несравнимо по-ниска от онова, на което се намират останалите народи на стария континент. Все пак безспорен факт е, че до Освобождението през 1878 г. в българските земи съществуват числом и словом само две гимназии с европейски облик (в Пловдив и в Габрово).13 България все още няма собствен национален университет. Дори първообразът на бъдещата Академия на науките — Българското книжовно дружество, е основано през 1869 г. и пребивава зад граница. До 1878 година само един българин е носител на научното звание „професор", присвоено му през 1875 г. за реални приноси в хуманитаристиката — професор Марин Дри-нов. И той обаче работи в руски университети. Знае се също така, че цялостната академична история на българите, обобщила за пръв път пълната картина на тяхната съдба, е издадена от чужденец — професор Константин Иречек.14 И то през 1876 г. — т. е. само две години преди появата на независимата българска държава. Най-търсените и влиятелни български вестници се печатат в чужбина и се внасят до 1878 г. нелегално за разпространение в България и т. н., и т. н.
Тези факти свидетелстват, че българската нация прекрачва прага на новото време с „лек интелектуален багаж". Равнището на общата национална култура, нивото, на което българите осмислят ценностите на буржоазната цивилизация, както и възможностите тези ценности да се отстояват последователно при устройството, управлението и защитата на свободния живот са видимо ограничени. Не може да има съмнение, че оттук също в решаваща степен зависи какво ще обхване „българският национален политически идеал", на какво ниво той ще бъде осмислен и с какви средства ще се защити. Вярно е, че политиката не е култура в буквалния смисъл на думата! Но не по-малко вярно е обаче, че от равнището на общата национална култура в решаваща степен се определят нивото и дълбочинните възможности на националното политическо мислене.
Третото изключително важно обществено поле, чиито постижения откриват простор за изява на Закона за постоянната недостатъчност, е конкретното състояние на националната политическа система и традиция. В условията на жестоко чуждо робство, при отсъствието на големи икономически възможности и сравнително семпъл обшокултурен потенциал равнището на българското национално политическо мислене и действие не може да бъде изключително. Действително още през XVIII век то стъпва върху националната идея; успява да очертае правилно естествените етнически граници на общността; формулира вярно основната политическа цел — освобождението от чуждата власт15 и предлага републиканско-социалния модел за бъдещото устройство на свободна България.16 В същото време обаче трябва да се има предвид, че това е постигнато в отсъствието на най-важния фактор за производството и реализацията на политиката — независимата национална държава. Тоест липсва трайно сглобена и постоянно работеща легална българска национална политическа система. (До 1878 г. вътре в българските земи липсват политически партии със своя структура, идеология и конкретна практическа дейност.) Преобладаването на дребните социални съществувания в обществото и особено чуждото потисничество диктуват едно деформирано предпочитане предимно към ляво ориентираните ценности на европейската политическа теория и практика. (През Възраждането с най-голям приоритет сред българите се ползват революционните политически идеи — главно с народнически, социално-утопически и анархистки произход.)17 Благодарение на това обстоятелство през втората половина на XIX век на българската нация се предлага с най-голям ентусиазъм революционния тип политическа теория и практика за решаването на основния политически въпрос на нацията — освобождението от чужда власт. Въпреки че за постигането на тази политическа цел българите не разполагат с обективни възможности точно за "революционен успех". В същото време сред политически най-активния слой много по-скромно е застъпена либералната европейска мисловност. А консервативната политическа теория и практика през Възраждането е овладяна в детайли от едно нищожно малцинство на интелигенцията, което не води след себе си сериозен човешки контингент.
Ако към казаното дотук се прибави, че основните политически организации, които все пак работят сред българите до 1878 година, по неизбежност са нелегални, че скотските условия на живот през робството са повлияли за появата на такива тежки дефекти в политическото поведение на българина като нерешителността, склонността към компромис и особено предателството, ако не се забравя, че най-ярките представители на възрожденската ни „политическа класа" са унищожени физически до 1878 година, то очертанията на контурите, определящи нивото на българския политически инструментариум към 1878 година, ще придобият още по-мрачни окраски. Естествено не трябва да се изпускат и постоянните усилия на заинтересованите велики сили — особено Англия, Русия, Франция и Австро-Унгария, да държат под контрол полити-ческия процес в Ориента — фактор, който допълнително затормозява нормал-ния ход на политическия процес по българските земи до 1878 г.
Обхванати в единство, обобщените дотук обстоятелства доказват нещо принципно важно за българската политика изобщо до 1878 г.: „Трите кита" върху които по принцип се крепи всяка политика — материалните ре-сурси, общото интелектуално равнище на нацията и постигнатото в политическата практика към финалната фаза на българското Възраждане. са на ниско ниво.
Към последната четвърт на XIX век, когато историята поставя на дневен ред разрешаването на фундаменталния за нацията ни политически проблем през Възраждането — освобождението от чуждото феодално робство, на българската политика липсват жизнено важните възможности за едно мащабно политическо мислене и за смели и ефективни практически ходове. Нацията просто не разполага реално с обективни ресурси, за да си изгради една трайна политическа традиция, да произвежда самостоятелно и да реализира ритмично зряла, решителна и печеливша политика. Казано с други думи, отсъствието на „достатъчните фактори", от които зависи производството и реализацията на печелившата политическа теория и практика, характерни за Европейското общество през последната четвърт на XIX в., ОТКРИВАТ ОБЕКТИВНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЗА ДА ЗАПОЧНЕ ДЕЙСТВИЕТО НА Закона за недостатъчността в българската политика.
За пръв път този закон се проявява в българската политика ярко по време на Освобождението. Буржоазията ни се оказва икономически слаба и лишена от международни връзки и опит, за да съумее да организира сама победоносна национална революция. Свободата на българите трябва да съдържа и елементите на подарък! Точно от това обстоятелство се нанизва нова серия от изключително неблагоприятни фактори. В бъдеще от тях ще зависят възможностите на политическата традиция вече в свободната държава. Етническата територия на нацията по време на Освобождението е разкъсана на пет части. В три от тях (Северна Добруджа, Македония и Западните земи) се настанява нова чужда власт, която предприема тотално обезбългаряване или денационализация на населението. Оттук започва да намалява и отслабва българското етническо тяло на Балканите. Двата „политически атома" — Княжество България и Източна Румелия, са поставени в абсолютно беззащитни позиции по отношение на всевъзможни външни посегателства спрямо българите. Разпокъсани са трудовите ресурси, суровинните наличности и финансовите сборове на нацията и т. н. Затова вместо да изграждат бързо и на широк фронт инфраструктура, индустрия и култура, българите трябва да догонват Европа, като едновременно с това извършват и една гигантска подготовка за постигането на изкуствен наложеното им национално обединение. В тази обстановка обективните условия, които правят възможна появата на Закона за постоянната недостатъчно: на практика се запазват и в политическия процес на свободното българско общество: недостатъчен стопански ресурс, незадоволително общокултурно ниво и сериозни недостатъци в политическата практика. Това са проблеми, които ще тормозят развитието и на Третата българска държава до 1912 година. Разбира се — видоизменени, но не променили същността на своето действие! Това се доказва от реалностите, които се наблюдават в трите решаващи области на националния живот, осигуряващи ресурсите за един ефективен политическа процес от Освобождението до Балканските войни през 1912—1913 година. Естествено много са показателни и обективните политически последици след изтичането на така очертания период от време.

**dibo** · 23-12-2004, 20:25

В областта на икономиката в освободените територии след 1878 г. българското общество прави решителни усилия да издигне стопанския си потенциал на качествено ново ниво — особено след 80-те години на XIX в.:18 натуралните данъци в земеделието са заменени с парични и подоходни; държавата.възприема и прилага политиката на икономическия протекционизъм; разработени са и влизат в действие закони, стимулиращи стопанската инициатива; положени са основите на националната банкова система; правят се реални усилия на българска почва да се пренесат постиженията на европейската стопанска теория и практика и пр. В резултат за около четвърт век България излиза на първо място в Балканския регион по дължина на железопътните линии; клоновете на леката промишленост задоволяват потребностите на обществото; нараства свободният финансов ресурс в държавната хазна и пр.19 Заедно с това обаче налице са все още и много недостатъци. България не разполага с оптималния комплекс в развитието на националните си производителни сили. Доминира предимно леката промишленост, неравномерно е териториалното разпределение на индустрията. Липсата на тежка промишленост прави националния стопански комплекс напълно зависим от европейския внос на машини, резервни части и материали. Производителността на труда в българското стопанство все още е далеч от постиженията, регистрирани в икономиките на развитите държави и т. н.
Следователно вярно е, че за около четвърт век българите са на път да преодолеят равнището, характерно за една от най-сериозните слабости на възрожденския политически процес — недостига на материален ресурс. В тази област обаче и при наличието на свободната държава до 1912 година не е постигнат оптималният максимум, за да може българското общество все още да се ангажира — особено в сферата на външната политика, с максималистични и рискови политически инициативи с гарантирано сигурен краен успех. Рисковете се увеличават, ако това обстоятелство се оценява в съпоставка с постиженията и възможностите и на останалите две основни национални сфери, осигуряващи „интелектуалния ресурс" и „политическия инструментариум" — тоест общото културно равнище и практическите постижения на българската школа в областта на политиката.
Тенденциите на постигнатото в областта на общокултурното развитие от 1878 до 1912 г. са известни: разработени са и влизат в сила модерни образователни закони, които се усъвършенстват периодично; изградена е нова материална база и стройна училищна система по европейски образец; през 1888 година отваря вратите си първото Висше училище, преименувано през 1904 година в Софийски университет; заделени са немалко средства за подпомагане образованието на младите българи в чужбина; разширява се обемът и възможностите на националните културни институции, на българското книгоиздаване, базата на периодичния печат.20 В резултат само за четвърт век в общокултурното равнище на българската нация се забелязват редица качествено нови явления. Видимо нараства преди всичко общообразователното равнище. По степен на грамотност към края на първото десетилетие на XX в. българите заемат първо място на Балканите. Появяват се първите произведения в областта на художественото творчество, които са съизмерими с върховите постижения на европейската култура, характерни за епохата и т. н.
Безпристрастната преценка на новата културна реалност сред свободнотс българско общество обаче предполага постигнатото да се окачестви като постижение около и малко под „средното европейско равнище". До 1912 г. в общо-културния живот на следосвобожденска България там, където се подготвя народният учител — във Висшето училище в София, на същото това място получават образование и онези мъже, които дават облика на държавната администрация и на политическата класа. В България все още липсват стари, богато уредени (да не говорим за „елитарни") висши учебни заведения, в които да работят световно известни учени и съответно да подготвят елитарен тип, държавни и обществени лидери. Завършващите европейските университета до 1912 г. в болшинството си следват в „най-евтините" и широко достъпни учебни заведения на Запад като Свободния университет в Брюксел, либералните швейцарски университети или в известните със своите идейни ограничения университети на самодържавна Русия. На пръсти се броят българите, дипломирали се в Кембридж, Станфорд, Сорбоната — тоест там, където израства политическият елит на водещите европейски нации.
Има и още нещо: ниските заплати, получавани от почти всички прослойки на цивилната българска следосвобожденска интелигенция, прибавят и един особен вид „генетични повреди" в културната картина на нова България — изключително силната зависимост на интелигенцията на нацията от държавната хазна. От 1878 до 1912 година само двама-трима са видните български интелектуалци, като Иван Вазов например, които са в състояние да се издържат единствено от продуктите на своя интелектуален труд, без да разчитат на някакво чиновническо подаяние от страна на държавата. Подобно обстоятелство естествено намалява самостоятелността в мисленето на интелектуалния елит.
Едно е ясно. От 1878 до 1912 г. напредък в областта на българската национална култура е налице! Той обаче също е частичен! Отнася се до определени сфери. Като цяло до Балканската война в общото културно развитие на свободното българско общество все още преобладават процесите на количественото натрупване. Новото качество на общото културно равнище все още е само във фазата на зараждането. Необоримо доказателство за подобно твърдение са фактите. До Балканските войни от 1912—1913 г. само един български роман — „Под игото" на Иван Вазов, е преведен на някои от основните световни езици!" Европа не знае нищо за българската драматургия, не познава постиженията на живописта и музиката ни! Европеецът все още не е получил никакъв реален продукт в своя бит, роден от българския технически гений, и т. н.
Казано по друг начин, постигнатото в общокултурното развитие на българската нация до 1912 г. дава основание на нейните представители да имат вече ново, и то по-високо европейско самочувствие. То обаче работи все още предимно във вътрешнополитически план — и при това не винаги достатъчно ефективно. В Европа липсва ярка представа за българските културни възможности — един фактор, който не поражда още трайна позитивна тенденция, гарантираща протекция и подпомагане на българите.
Вярно е, че в областта на материалния прогрес Европа забелязва постигнатото от нова България. Но представата й за българския интелект изобщо свършва дотам! Истина е също така, че користни интереси на заинтересовани велики сили в голяма степен влияят за допълнителното деформиране и „задушаване" на европейската оценка за културното равнище на българската нация
Но не по-малко вярно е обаче, че в Балканския регион могат да се посочат и точно обратните примери. Реално равнището, постигнато от новата гръцка държава към началото на XX век, е доста сходно с това на Третата българска държава. И въпреки това, когато през 1897 г. гърците губят войната с Турция, когато през 1913 г. гръцкото правителство заграбва Егейска Македония, когато през периода 1918—1920 г. трябва да се реши отношението на великите сили към гръцкото участие в Първата световна война — абсолютно винаги в такива моменти в столиците на великите сили спонтанно се създава едно достатъчно авторитетно обществено лоби оказващо сериозен натиск върху отговорните държавници, за да се подпомогне Гърция.21 В посочените случаи, предопределили възхода на новата гръцка държава, въпросните европейски среди действат със съзнанието, че защитават и помагат на родината на Омир и Аристотел, на Платон и Херодот!? От „културното си излъчване" върху света гръцката нация само печели политически победи в ново време. Подобна „българска културна ниша" в съзнанието на Европа към началото на XX век обаче все още няма. Трите десетилетия свободен живот не са достатъчни да компенсират колосалните загуби от културната катастрофа, изживяна от нашия народ през предишните пет века. Така че постигнатото в областта на културата от 1878 до 1912 г. също не може още да осигури тесни духовни връзки с решаващите външни фактори, играещи важна роля за успехите в националната политика на една малка държава.
Все на тази база сред българското обществено мнение се наблюдават уникални „липси", каквито не забелязваме така ярко в съседните държави. Особено типичен е примерът с непознаването и неизиолзването на постиженията на англо-саксонската политическа култура.22 До Балканските войни в общобългарските културни постижения преобладават главно проруските и прогерманските културно-исторически аргументи. Следователно налице е едно безспорно „стесняване" (или по-точно казано — все ще не е достигнат пределът) на общобългарския духовен хоризонт, чрез който нацията да е в състояние да си изгради една добре балансирана доктрина за съжителство с всички останали членове на голямото европейско семейство. Затова все още не са изведени на равнище аксиоми и възгледи за това: кои са печелившите стилове за общонационалното ни развитие, след като общата балканска политическа практика е доказала вече невъзможността в тази част на света революцията да решава с успех сложните национални и цивилизационни проблеми? Трябва ли българинът да акцентува и в бъдеще преди всичко на въоръжената борба в усилията си за решаването на национално обединителния проблем? Абсолютно никакво основание ли няма политиката, чийто идеолог беше Екзарх Йосиф I за „културната революция" като средство за съхраняването, развитието и в последна сметка спасяването на българите, останали под робство? 23 Изобщо ли не са прави и държавниците като Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Григор Начович, които не симпатизират на въоръжената четническа тактика в борбата за Македония и залагат главно на възможностите, които дипломацията и правителството на свободна България могат да постигнат за националната кауза, и т. н.24 Ето това са фундаментални проблеми, свързани с политическото развитие на нацията, които са в най-тясна връзка с общото цивилизационно равнище на българското национално мислене от 1878 до 1912 година. Има ли възможност то да решава нестандартно проблемите, заставайки единствено върху почвата на естествените предимства, с които нашият народ разполага, и без да се излага държавата на излишни рискове?
Фактите говорят, че и в общокултурен план ресурсите, които развитието на свободна България осигурява до 1912 година за глобалното развитие на българското национално политическо мислене (и във вътрешен, и във външнополитически план), все още не предполагат оптимални възможности да се преценяват навреме всички слабости, допускани в българското политическо действие в миналото, с цел да се осигурява една обновена и винаги нестандартна, но полезна политика за нацията.
Най-песимистични обаче са изводите за политическия инструментариум и присъщите му процеси, протичащи в областта на практическия политически живот в нова България. В началото строителите на Третата българска държава полагат усилия чрез благоприятни изходни условия, от които тръгва политическият процес в освободените земи, да се намалят неблагоприятните последици от разкъсването на нацията. Разработена е и влиза в сила една от най-демократичните конституции на ХIХ-то столетие — Търновската конституция,25 от Европа са заимствали рационални идеи за законите и програмите на политическите партии; на въоръжение са взети почти всички глобални направления на модерната европейска политическа мисловност — като се започне от консерватизма, мине се през либералното мислене и се стигне до социалистическото учение. (При това трябва да се отбележи, че „европеизацията" специално на българското политическо мислене протича с непознати темпове. Консервативната и Либералната партия реално възникват още при конституирането на държавата през 1879 г. От 1880 г. те започват да публикуват първите си самостоятелни по-програмни документи.26 През пролетта на 1885 г. възниква и социалистическото движение в Княжество България.)
В паралелен план обаче, в недрата на новооформящата се политическа традиция на свободните българи, се заражда и една противоположна (деструктивна) тенденция. С течение на времето тя прогресивно разширява неблагоприятния ефект от своето действие. В последна сметка достига до резултати, при които рожбите й — политиците на свободна България, ще разпилеят напълно и онова, което все пак е създадено в областта на икономическите и интелектуалните ресурси на обществото. В основата на деструктивните процеси, намерили място в новозараждащата се политическа традиция на свободните българи, залягат два специфични изначални фактора — господството на еднородната дребнобуржоазна социална среда27 в обществото и липсата на условия за спокоен вътрешнополитически живот. Затова културният диалог, разностранният обществен дебат, многообразието на мненията при дискусиите, а и спокойните дискусии изобщо ще липсват, точно когато трябва да се оформи рационалният тип политик, придържащ се към печелившата политическа стратегия и тактика.
Господството на дребнобуржоазната социална среда в следосвобожденското българско общество осигурява подобаваща тежест на либералните политически идеи. Консервативното течение от самото начало се очертава като слаб и неравностоен опонент на либерализма в обществено-политическата дискусия. Опитът на Консервативната партия, подкрепена от княз Александър Батенберг, през 1881 г. да наложи режима на пълномощията, като суспендира Търновската конституция, взривява и равномерния ход на демократичния политически процес в Княжеството. Появяват се първите трайни деформации, предопределили едно постоянно и трудно за смъкване напрежение в политическата практика впоследствие. Консервативната партия се компрометира. Тя губи напълно своето влияние и само след седем години съществуване се разпада като отделна политическа сила (1885 г.).28 Заедно с нейното изчезване от политическата сцена като самостоятелен фактор изчезва и консерватизмът като активна обществена алтернатива, дебатираща изграждането и управлението на свободната българска държава.29 От 1885 г. Либералната партия става монополен притежател на политическата власт. А либералната идеология заема позицията на единствена идейно-политическа система от възгледи за устройството и управлението на държавата. Компрометирането на княз Батенберг през периода на пълномощията разклаща силно и позициите на короната. На 9 август 1886 г. Батенберг е свален от трона чрез военен преврат от неговите политически противници. Оттук нататък в политическия процес на Княжество България е задвижен един „омагьосан кръг" от взаимоизключващи се процеси, които окончателно погребват възможността политиката в България да се формулира спокойно, при всестранно отчитане на реалните алтернативи.
Офицерите русофили организират военни метежи — регентството начело със Стефан Стамболов ги смазва с физическа сила (1886,1887,1888). Емигрантите русофили устройват атентати за физическото убийство на отговорните държавници (1890, 1891, 1892) — властта в София противодейства със съдебни процеси и произнася нови смъртни присъди. Част от българския политически елит кани руския царизъм да окупира младата балканска държава, за да се „въведе ред" в нея; противната прослойка преследва подобни идеи с огън и меч за тази тяхна дейност!30 Като резултат от вътрешнополитическата война голямата Либерална партия се разцепва на няколко по-малки политически образования. От края на 80-те години тя губи монопола над държавната власт.31 Политическите убийства се налагат като практика при решаването на най-острите и сложни политически проблеми на нацията.32 Търпимостта към противното политическо мнение, толерантността в междупартийните отношения, стремежът към национално единение посредством политическите отстъпки са заменени от ненавистта към политическия противник, враждата в междупартийните отношения и забавянето (дори усложняването) на единителните вътрешнонационални политически процеси. В резултат, когато в края на 90-те години в България окончателно е изградена многопартийната политическа система, в нея вече са кодирани серия непоправими дефекти, които не й позволяват да изпълнява нормално функцията си на главен генератор на политическа теория и практика. При тримилионното население на страната вместо две-три, но силни, в България в края на XIX в. вече съществуват 10, но слаби политически партии.32 Всички те са толкова безпомощни, че нито една от тях не е в състояние, при спазване на нормалната конституционно избирателна процедура, да спечели парламентарно мнозинство, на което основание да формира свое правителство и да управлява държавата.
На второ място, в тази обстановка политическият либерализъм търпи видима девалвация. Като пример може да се посочи фактът, че в страната към началото на XX в. вече съществуват 4 партии, всяка от които претендира, че точно тя е „по" и „най-либералната", в сравнение с останалите си съименнички. (Либералната партия на В. Радославов — основана 1888 г., Народнолибералната партия на Ст. Стамболов — основана 1887—1890 г., Прогресивнолибералната партия на Ст. Данев — основана 1897 г. и Младолибералната партия на Д. Тончев — основана 1904 г.) Трите от споменатите либерални партии са прозападно ориентирани, а Прогресивнолибералната на Цанков е най-яркият изразител на политическото русофилство в страната. Самият този факт, както и обстоятелството, че четирите малки (все либерални) партии до 1912 г. не се споразумяват, за да формират една обща и силна либерална партия, показва, че самото понятие за либерализма вече започва да девалвира. Никой в България не може да обясни задоволително какво означава „прогресивен" либерализъм, „народен" либерализъм или „млад" либерализъм — все понятия от абревиатурите на споменатите партии. И най-важното: каква е принципната разлика между тях!
Останало без сериозен критик в държавнотворната практика от страна на изчезналата Консервативна алтернатива, либералното политическо мислене в България от началото на XX век явно вече се плъзга по повърхностния и затова недостатъчно плодотворен анализ на реални политически проблеми на следосвобожденското ни общество. Оттук враждата между политическите партии се задълбочава непрекъснато. Шири се политическото безкултурие. Произволът и злоупотребата с доверието на избирателите и властта ангажира постоянно общественото мнение. В последна сметка към началото на XX в. многопартийната политическа система в България на практика е отслабена и блокирана отвътре. До такава степен, че тя не е в състояние да излъчва по нормален, конституционен път управленческия екип на държавата. Нито една от тези десет слаби политически партии не разполага с достатъчно собствени сили, политически авторитет и възможности сама, в единоборство с останалите си противници да спечели парламентарните избори, да излъчи правителство и да управлява. При това положение политическата система търпи трайна деформация. Наложен е от нар. „личен режим" на княз Фердинанд.34 Използвайки част от своите конституционни прерогативи, формално без да ревизира парламентарната процедура, на практика монархът я изпразва от нейното предишно съдържание. За да се формира правителство, той започва най-напред да назначава министерския съвет. Новият кабинет, опрян на властта, която му дава контрола над администрацията, полицията и войската, организира поредните избори и като правило „печели" съревнованието за Народно събрание!35
Налагането на личния режим следователно се явява логичен завършек на деструктивните процеси, наченати в българската политическа практика. Личният режим обаче не подобрява, а обратно — задълбочава още повече разрушителната сила на деструктивните фактори в българския политически процес. Фердинанд увеличава присъствието на военните във вътрешната политика. Монархът оглавява и лично ръководи насоките на външната политика на държавата. В обстановката, когато от двореца вече зависи коя партия да бъде повикана първо да формира правителство, за да си произведе след това парламентарни избори, в отделните политически партии надделява „царедворският синдром". Оттам начело на политическите сили постепенно излизат нови, но по-слаби политически лидери. Те не могат да се сравняват по качества и далновидност с първата политическа генерация — строителите на България. Политиците от поколението на Иван Е. Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев примерно са доста по-добре подготвени от гледна точка на етикецията в политическата практика. Всички те обаче като поколение далеч отстъпват по способности от своите предшественици, стояли начело на партиите им до края на XIX век, като д-р Константин Стоилов, Петко Каравелов и Драган Цанков.36
Втората политическа генерация на Третата българска държава е далеч по-боязлива, по-нерешителна, много по-непоследователна и несамостоятелна в своето политическо мислене. Затова, когато през 1912 г. България, Сърбия и Гърция формираха известния Балкански съюз за обща война срещу Османската империя, начело на правителствата в Белград и Атина се оказват такива лъвове на балканската политика като Никола Пашич и Константин Венизелос. Преди да се ангажират с окончателното решаване на националнообединителните проблеми на своята нация, всеки един от тях има зад гърба си минимум по четвърт век реално участие в националния и в общобалканския политически процес. Докато начело на правителството и Народното събрание в София точно тогава стоят Иван Е. Гешов и д-р Стоян Данев. Първият заслужил главно като книжовник, а вторият всеизвестен с поведението си като символ на русофилската несамостоятелност в българското политическо мислене. Тези „книжни" и слаби политици, които в много по-голяма степен се съобразяват с мнението на двореца или волята на руския цар, трябва да изнесат интелектуалната политическа битка с Пашич и Венизелос за подялбата на историческото наследство на Османската империя.
Законът за постоянната недостатъчност в българската политика отново изтласква в най-решителния политически момент на най-отговорните постове в държавата и обществото неподготвени хора за глобална политика! Чудно ли е тогава, че те отстъпват от старата и рационална българска идея: Македония да не се дели между балканските християнски държави; че не дозират тежките ангажименти, поети от България към съюзниците й в Балканския съюз, поради което изтощават военния потенциал и материалните ресурси на нацията до фатална степен; че не прецизират изискванията за характера на колективните ангажименти на съюзниците към самата България, за да не им позволят да ограбят нашата нация; че не разчитат разумно начина, по който да се използват българските военни ефективи на Тракийския военен театър. (В резултат България овладява Тракия, но оставя непокрита Македония и тя е окупирана от сръбската и гръцката войска.) Чудно ли е защо отговорните български политици не разчитат нито ходовете си, нито подходящия момент и при разтрогването на Балканския съюз, поради което отговорността за Междусъюзническата война светът хвърля върху българите. По време на Междусъюзническата война отново не бяха използвани разумно националните ефективи, за да се поправят грешките.37 По-късно — макар и в променен състав, управляващият екип в София не намира сполучливо и новите стратегически съюзници по време на Първата световна война от 1915 до 1918 г. А самата война се води до самия й край по начин, който не може да донесе окончателна победа на българския народ. И естествено през 1913 и 1919 г. България неизбежно преживява двете си национални катастрофи! Те разпиляват напълно и материалния ресурс, създаден от нацията през изтеклите десетилетия и обезсмислят постигнатото от нейния интелектуален потенциал.
Ньойският мирен договор от 27 ноември 1919 г. прави от България единствената европейска държава, коя то по всички свои сухоземни граници „граничи вече само със себе си". Тоест тя е заобиколена само с население, откъснато от нейното етническо и географско тяло. Резултатите са известни: след минимизирането на резултатите от българското освобождение до възможния максимум минимизиран е и ефектът от борбата за българското национално обединение. Жизненото пространство на нацията е ограничено до крайния възможен предел. Най-многобройният, най-трудолюбивият и най-надареният с природни дадености народ на Балканите през Възраждането — българският народ, отново е осъден на жалко съществуване. Без геополитическа цена и с ограничени до нищожност възможности за напредък. Законът за постоянната недостатъчност в българската политика задейства нови и нови силни и разрушителни тенденции в недрата на българската нация. Точно те придават през епохата след Първата световна война необратим характер на Закона за постоянната недостатъчност в българската политика. Но това вече е тема за друго изследване.
(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Б л е к у е л, В. Енциклопедия на политическата мисъл. С, 1997, с. 271.
2 П а к т а м, с. 193.
3 П а к там.
4 П а к там.
5 Вж. М и т е в, Т. Да не пропуснем днешния шанс на България. (Законът за
„фаталната недостатъчност" в пашата история). — Дума, бр. 162, 26 юни 1991.
6 С е м о в, М. Комплексите и парадоксите в българския характер. Народопсихо-
логия. Т. III. С, 1997, с. 12.
7 К о с е в, К. За капиталистическото развитие па българските земи през 60-те и
70-те години на XIX век. С, 1968, с. 100 и сл.
8 С т о я п о в, И. Стопанското развитие на българските земи през Възраждането. —
В: Проблеми на стопанската история на България. С, 1996. Университетско издателство
„Стопанство", с. 15 и сл.
9 Г е н ч е в, Н. Българско Възраждане. С, 1981, с. 191; Стоя н о в, И. Цит. съч..
с. 16 и сл.
10 Генчев, Н. Българско Възраждане..., с. 316 и сл.
11 Г е н ч е в, Н. Българската култура XV—XIX век. С, 1988, с. 90 и сл.
12 Г е н ч е в, Н. Франция и българското духовно възраждане. С, 1979, с. 414—416.
13 История на България. Т. I. О, 1964, с. 504.
14 И р с ч е к, К. История на българите. [Б. гр.] 1876.
15 Г е н ч е в, Н. Българско Възраждане..., с. 252 и сл.
16 П а в л о в с к а, Ц. Васил Левски и Вътрешната революционна организация. С,
1993, с. 446 и сл.
17 П а в л о в с к а, Ц. Революциошю-демократичнитс възгледи на Стефан Стамболов
до 1875 година. — В: Военноистор. сборник, кн. 6, 1997, с. 18 и сл.
18 С а з д о в, Д. Стопанската политика на Временното руско управление и първите
български правителства на Княжество България (1877—1878). — В: Сб. Проблеми на
стопанската история па България, с. 29—77.
19 История на България. Т. VII (1878—1903). С, 1991, с. 322—323.
20 История на България. Т. II. С, 1962, с. 318 и сл.
21 М и т с в, Т. Македонобългарският Централен комитет в САЩ (1918—1919). С,
1992, с. 26 и сл.
22 Г е и ч е в, Н. Франция и българското духовно възраждане..., с. 414—415.
23 Екзарх Йосиф I. Дневник. С, 1992, с. 27 и сл.
24 История па България. Т. VII (1878—1903)..., с. 258.
25 П а к та м, с. 59—70.
26 С а з д о в, Д, В. Н и к о л о в а. Програми и устави на политическите партии в
България. С, 1985.
27 История на България. Т. VII (1878—1903)..., с. 99—100.
28 Д и м и т р о в, И. Князът, конституцията и народът. С, 1972, с. 214—216.
29 М и т е в, Т. Миогопартийиата политическа система и националните интереси
на България. — Военноистор. сборник, 1996, кн. 6, с. 173 и сл.

**dibo** · 23-12-2004, 20:30

За съжаление на мен не ми е известно да е публикувано заявеното продължение на тази статия.

**Sa4mo** · 23-12-2004, 22:30

Мнооого интересно и поучително! :tup:

**Batko Charly** · 05-01-2005, 13:55

Винаги сам си мислил, поредните поражения от 1878 насам, губене на войни и земи, както и разоряване се дължят на бедната българска политика, като част от мнoгoто неблагоприятни фактори. Просто нямаме карадни политици и дипломати, нито тогава, нито днес, или поне, не от калибъра на авторитети като да кажем Калоян или Иван-Асен. Тва са за съжаление май най-големите имена с които можем да се похвалим "напоследък"

**dibo** · 08-07-2009, 22:01

Размисли за българския национален елит

Conservative :: Размисли за българския национален елит

http://templar.blog.bg/politika/2009/07/08/razmisli-za-bylgarskiia-nacionalen-elit.360540

Conservative :: Размисли за българския национален елит

Съобщение

Законът за постоянната недостатъчност в българската политика

Законът за постоянната недостатъчност в българската политика

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment