Долната статия е написана от доц. д-р ист. н. Трендафил Митев, и е едно от най-добрите и смислени неща, които някога съм чел от български историк. Самата статия е публикувана във "Военноисторически сборник", книжка 1 за 1998, стр. 146-161
Трендафил Митев
ЗАКОНЪТ ЗА ПОСТОЯННАТА НЕДОСТАТЪЧНОСТ В БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА
Частнонаучните закони в политиката са откритие на бележития фло*рентински политически мислител Николо Макиавели. Отчитайки острата нужда на младата буржоазна класа през XVI век да обори феодално-библейската догма за общественото устройство като творение на извънземните, божествени сили, Макиавели разработва нов метод за политически анализ. Той е известен като индуктивен метод". С негова помощ се формира умението за извличане на знания за политиката чрез съпоставителен анализ на съв*ременната (живата, актуалната) и историческата (мъртвата) политическа практика. По този начин Макиавели успява за пръв път да формулира серия от строго определени максими или правила за успешно политическо пове*дение"1. Въпросните максими (правила) всъщност, разгледани в глобален план, са законите, но които се реализира политическият процес. Те са уни*версално приложими. В зависимост от обстоятелствата действието им може временно да се забави или не. Но като правило то неизменно се проявява независимо от смяната на политическите режими и обществените устройства, следващи логиката на политическата цивилизация.
Откриването на политическия закон стабилизира позициите на политологията като частна наука, защото позволява да се очертават ясно нейният предмет и задачи. Приносът на Макиавели обаче автоматически усложнява представата за социалните закони изобщо. Поради това възниква необходимостта да се внесе яснота и в тази материя.
Всъщност законите на политиката са неразделна част от законите на обществото като цяло. Самите обществени закони обаче биват два основни вида. Първата група закони са известни като нормативни закони". Нормативният обществен закон обозначава това, което установява някакъв нормативен ред в живота на разумните същества"2. Тоест нормативните закони фиксират логиката, по която обществото се развива.
Втората категория обществени закони е известна като описателни закони". Тяхната функция е да опишат универсалните правила", които трябва да се спазват в естествените или обществените процеси"3 за управлението на обществото. Значи законите във въпросния смисъл са норми или правила, или стандарти от определен вид, определящ как хората трябва да се държат в обществото"4, за да може законите на управлението да са в съзвучие с обективните закони на общественото развитие.
Една част от описателните (частнонаучните) закони на политиката действат върху обратната плоскост на живота" тогава, когато обществото не спазва логиката, заложена в системата от определен вид норми, регламентиращи процеса на производството и реализацията на политическата теория и практика. Точно на тази база например се подчиняват т. нар. деструктивни закони" в политиката, които са с отрицателна натовареност. Такива са: законът за оптималните възможности за разширение на държавата; законът за гибелта на империите: законът за непоследователността на по-слабия в политиката; законът за зараждането на политическия хаос и др. Тази проблематика обаче все още не е разработвана детайлно в българската политология. Особено слаб е бил интересът към деструктивните закони, проявили се в българската политическа практика като резултат от нейната специфика. Настоящата статия е опит да се изясни проявата на един от най-жестоките закони, донесъл най-много поражения в политиката на българите в ново време Законът за постоянната недостатьчност в българската политика.
Неговото откриване има предистория. То стана възможно в края на 80-те години след повече от четвъртвековно изучаване на политическия процес в България. Най-ранните изводи, свързани със същността и пораженията на интересуващия ни политически закон, бяха отразени в лекционния ни курс по Нова политическа история на България, четен пред студентите от Журналистическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" между 1989 и 1992 година. През 1991 година направихме и първото кратко съобщение за печата по тази тема.5 Въпросната публикация предизвика голям интерес. Пет години по-късно крупният български народовед професор Марко Семов, оцени откриването на Закона за постоянната недостатъчност в българската политика като едно от значимите постижения, регистрирано в цялостното развитие на българската аналитична политическа мисловност.6 В научната си систематизация този изследовател постави Закона за постоянната недостатъчност в българската политика редом с приносите на професор Петър Мутафчиев и Иван Хаджийски, регистрирани в областта на българското родоопознаване. Тази научна оценка ни подтикна да пристъпим тук към пространно изложение на схващането за Закона за постоянната недостатъчност в българската политика, вече в мащабите и със средствата, характерни за академичната политология.
***********
При анализ на пътя изминат от Третата българска държава, поразява обстоятелството, че в най-съдбоносните моменти от нейното развитие българите като правило грешат. В ново време те винаги избират губещата страна в политиката, Във всички възлови моменти с преломно значение на управляващите екипи в София независимо от тяхната конкретна партийно-политическа принадлежност, е липсвало точно онова, което би им позволило най-пълноценно да осмислят собствения ни исторически път през съответната епоха. Да се възползват пределно от нейните позитивни възможности и като неутрализират неизбежните негативи на всяко историческо време, да оплодят" до такава степен развитието, че нацията да обере възможно най-добрите плодове за нея Така е през 1876 1878 година, така е през 1912 1913 година, така е между 1915 1919 година, така е през 1923 1925 година, така е от 1941 до 1944 година. така е между 1944 и 1948 година, така е в края на 80-те години.
Българите като нация загубиха почти толкова, колкото и спечелиха от начина, по който беше извършено тяхното освобождение; българите повече загубиха и по-малко спечелиха от начина, по който беше направен опитът да се постигне национално обединение, българите загубиха, а не спечелиха и от начина, по който бе реализирано "националното обновление" през втората половина на XX в. и т.н.
Ето това системно повтарящо се явление най-общо илюстрира непреставащото действие на Закона за постоянната недостатъчност в българската политика. Този закон се оказва една от неизменните причини за всичките беди на нашия народ. Именно той не позволява вече на България да си поставя смело, да преследва решително и най-важното да постига реално смислени цели, които да я водят напред и нагоре. В политиката на българите винаги се случва точно обратното на онова, което историческото развитие е предпоставило и следователно то логически трябваше да се случи. И когато трябваше да се реши проблемът с българското освобождение, и когато се търсеше справедливото национално обединение, и когато на дневен ред излиза необходимостта да се постигне вътрешнонационалното помирение, и когато животът налагаше да се извърши националното обновление!
Тъкмо тогава на българските управляващи екипи не им достига точно това, което животът изисква, което обаче другите (в случая съседите) имат на въоръжение и затова те печелят, а българите непрекъснато губят в политиката. Само губят от политиката и като правило единствено губят в политиката! Предвид на всичко това ясно е следователно, че тук не става въпрос за случайно явление. Съвсем очевидно е, че в българската политическа традиция действа един обективен Закон за постоянната недостатъчност. Независимо от смяната на режими и управляващи елити при всяка следваща съдбовна ситуация като нравило той носи неблагоприятни и даже катастрофални политически резултати. Самият факт, че действието на въпросния закон в глобалното ни развитие като нация се проявява при всяка нова генерация, по повод на всяка съдбоносна фаза, при наличието на съвършено различни по идеология и социалнокласовата си същност управленчески екипи (и в контекста на най-разнообразни международни условия), при които се е реализирала българската политика, е необо-римо доказателство, че законът действително е обективен политически закон. Тоест той е продукт на един цялостен комплекс от фактори, предопределящи възможностите на българското политическо общество. Затова правилният подход за обяснението на интересуващото ни политическо явление е най-напред да изясним причините, които са направили възможно в началото да започне действието на Закона за постоянната недостатъчност в българската политика.
Трендафил Митев
ЗАКОНЪТ ЗА ПОСТОЯННАТА НЕДОСТАТЪЧНОСТ В БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА
Частнонаучните закони в политиката са откритие на бележития фло*рентински политически мислител Николо Макиавели. Отчитайки острата нужда на младата буржоазна класа през XVI век да обори феодално-библейската догма за общественото устройство като творение на извънземните, божествени сили, Макиавели разработва нов метод за политически анализ. Той е известен като индуктивен метод". С негова помощ се формира умението за извличане на знания за политиката чрез съпоставителен анализ на съв*ременната (живата, актуалната) и историческата (мъртвата) политическа практика. По този начин Макиавели успява за пръв път да формулира серия от строго определени максими или правила за успешно политическо пове*дение"1. Въпросните максими (правила) всъщност, разгледани в глобален план, са законите, но които се реализира политическият процес. Те са уни*версално приложими. В зависимост от обстоятелствата действието им може временно да се забави или не. Но като правило то неизменно се проявява независимо от смяната на политическите режими и обществените устройства, следващи логиката на политическата цивилизация.
Откриването на политическия закон стабилизира позициите на политологията като частна наука, защото позволява да се очертават ясно нейният предмет и задачи. Приносът на Макиавели обаче автоматически усложнява представата за социалните закони изобщо. Поради това възниква необходимостта да се внесе яснота и в тази материя.
Всъщност законите на политиката са неразделна част от законите на обществото като цяло. Самите обществени закони обаче биват два основни вида. Първата група закони са известни като нормативни закони". Нормативният обществен закон обозначава това, което установява някакъв нормативен ред в живота на разумните същества"2. Тоест нормативните закони фиксират логиката, по която обществото се развива.
Втората категория обществени закони е известна като описателни закони". Тяхната функция е да опишат универсалните правила", които трябва да се спазват в естествените или обществените процеси"3 за управлението на обществото. Значи законите във въпросния смисъл са норми или правила, или стандарти от определен вид, определящ как хората трябва да се държат в обществото"4, за да може законите на управлението да са в съзвучие с обективните закони на общественото развитие.
Една част от описателните (частнонаучните) закони на политиката действат върху обратната плоскост на живота" тогава, когато обществото не спазва логиката, заложена в системата от определен вид норми, регламентиращи процеса на производството и реализацията на политическата теория и практика. Точно на тази база например се подчиняват т. нар. деструктивни закони" в политиката, които са с отрицателна натовареност. Такива са: законът за оптималните възможности за разширение на държавата; законът за гибелта на империите: законът за непоследователността на по-слабия в политиката; законът за зараждането на политическия хаос и др. Тази проблематика обаче все още не е разработвана детайлно в българската политология. Особено слаб е бил интересът към деструктивните закони, проявили се в българската политическа практика като резултат от нейната специфика. Настоящата статия е опит да се изясни проявата на един от най-жестоките закони, донесъл най-много поражения в политиката на българите в ново време Законът за постоянната недостатьчност в българската политика.
Неговото откриване има предистория. То стана възможно в края на 80-те години след повече от четвъртвековно изучаване на политическия процес в България. Най-ранните изводи, свързани със същността и пораженията на интересуващия ни политически закон, бяха отразени в лекционния ни курс по Нова политическа история на България, четен пред студентите от Журналистическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" между 1989 и 1992 година. През 1991 година направихме и първото кратко съобщение за печата по тази тема.5 Въпросната публикация предизвика голям интерес. Пет години по-късно крупният български народовед професор Марко Семов, оцени откриването на Закона за постоянната недостатъчност в българската политика като едно от значимите постижения, регистрирано в цялостното развитие на българската аналитична политическа мисловност.6 В научната си систематизация този изследовател постави Закона за постоянната недостатъчност в българската политика редом с приносите на професор Петър Мутафчиев и Иван Хаджийски, регистрирани в областта на българското родоопознаване. Тази научна оценка ни подтикна да пристъпим тук към пространно изложение на схващането за Закона за постоянната недостатъчност в българската политика, вече в мащабите и със средствата, характерни за академичната политология.
***********
При анализ на пътя изминат от Третата българска държава, поразява обстоятелството, че в най-съдбоносните моменти от нейното развитие българите като правило грешат. В ново време те винаги избират губещата страна в политиката, Във всички възлови моменти с преломно значение на управляващите екипи в София независимо от тяхната конкретна партийно-политическа принадлежност, е липсвало точно онова, което би им позволило най-пълноценно да осмислят собствения ни исторически път през съответната епоха. Да се възползват пределно от нейните позитивни възможности и като неутрализират неизбежните негативи на всяко историческо време, да оплодят" до такава степен развитието, че нацията да обере възможно най-добрите плодове за нея Така е през 1876 1878 година, така е през 1912 1913 година, така е между 1915 1919 година, така е през 1923 1925 година, така е от 1941 до 1944 година. така е между 1944 и 1948 година, така е в края на 80-те години.
Българите като нация загубиха почти толкова, колкото и спечелиха от начина, по който беше извършено тяхното освобождение; българите повече загубиха и по-малко спечелиха от начина, по който беше направен опитът да се постигне национално обединение, българите загубиха, а не спечелиха и от начина, по който бе реализирано "националното обновление" през втората половина на XX в. и т.н.
Ето това системно повтарящо се явление най-общо илюстрира непреставащото действие на Закона за постоянната недостатъчност в българската политика. Този закон се оказва една от неизменните причини за всичките беди на нашия народ. Именно той не позволява вече на България да си поставя смело, да преследва решително и най-важното да постига реално смислени цели, които да я водят напред и нагоре. В политиката на българите винаги се случва точно обратното на онова, което историческото развитие е предпоставило и следователно то логически трябваше да се случи. И когато трябваше да се реши проблемът с българското освобождение, и когато се търсеше справедливото национално обединение, и когато на дневен ред излиза необходимостта да се постигне вътрешнонационалното помирение, и когато животът налагаше да се извърши националното обновление!
Тъкмо тогава на българските управляващи екипи не им достига точно това, което животът изисква, което обаче другите (в случая съседите) имат на въоръжение и затова те печелят, а българите непрекъснато губят в политиката. Само губят от политиката и като правило единствено губят в политиката! Предвид на всичко това ясно е следователно, че тук не става въпрос за случайно явление. Съвсем очевидно е, че в българската политическа традиция действа един обективен Закон за постоянната недостатъчност. Независимо от смяната на режими и управляващи елити при всяка следваща съдбовна ситуация като нравило той носи неблагоприятни и даже катастрофални политически резултати. Самият факт, че действието на въпросния закон в глобалното ни развитие като нация се проявява при всяка нова генерация, по повод на всяка съдбоносна фаза, при наличието на съвършено различни по идеология и социалнокласовата си същност управленчески екипи (и в контекста на най-разнообразни международни условия), при които се е реализирала българската политика, е необо-римо доказателство, че законът действително е обективен политически закон. Тоест той е продукт на един цялостен комплекс от фактори, предопределящи възможностите на българското политическо общество. Затова правилният подход за обяснението на интересуващото ни политическо явление е най-напред да изясним причините, които са направили възможно в началото да започне действието на Закона за постоянната недостатъчност в българската политика.
Comment