Бомбардировките 1943-1944

[Parabellum]

Да добре идея е да се дискутира решението на България да обяви на 13 декември Символична война на съюзниците

[Imperial]

всъщност севаста има друго предвид

[подводничаря]

ok,
отговарям в темата за Борис и Втората световна война

[Parabellum]

На 20 Декември се навършиха 60 години от подвига на Списаревски.Нека още веднъж си спомним за "Българската Жива Торпила"

[Shelenberg]

Наистина е добре да си спомним подвизите на Капитан Димитър Списаревски, който е роден в моя роден град Добрич.Той тука има една паметна плоча, където неговите колеги слагат цветя.
Иначе много ме е яд че затвориха най-голямото военно летище, което беше също в Добрич и то що заради пари.Нямали достатъчно срества за издръжка.
Иначе на 20 декември четох във весник "24 часа" статия за нашия летец Стефан Маринополски.Той на 26 юни 1944 г. вижда Б-17, 4-моторен с 10 души екипаж.Името му било "Описоня" .Иначе до тогава нашия човек е имал вече една свалена крепост на 20 декември 1943 г. Както вика Маринополски: "Нашите Месершмити го стреляха, ама нищо.Но накрая го улучиха и започнаха да излизат парашути".После се оказало че само един от американците умрял и един се спасил при партизаните другите ги заловили.Маринополски се държал с тях доста добре дори ги нахранили с офицерска дажба, а американците си мислели че ще ги разстрелват.През това време си разменили адресите.
И така след войната Маринополски минава през лагерите "Белене" и "Куциян", но от 1955 г. е свободен.
През 1982 г. Маринополски тръгва да търси бившите си пленници.Той казва: "Пиша на единия от моите - Мартин Хатинга, но той се оказва чак в Аляска".После му се обажда и оня не може да повярва. Когато се виждат Хатинга го посреща с жена си и със сина си с униформата.Минали са 38 години от както го е пленил.След време двамата организират среща на целия екипаж това е един от малкото екипажи запазили се почти в пълен състав и до днес.Събра ли са напили са после посетили 10-ия човек Дейвид Кингсли от екипажа във военните гробища в Арлингтън където погребвали героите на САЩ. Получава медал на честта от Конгреса на САЩ заради хуманитарното му отношение към пленниците на екипаж "Описоня". После Маринополски е включен като 10-и член на екипажа на "Описоня" на мястото на загиналия.Произведен е в чин полковник и казва: "И сега, като облека униформата и като вляза в тяхната легация - козируват ми." И също казва: "Аз съм си осигурил място в Арлингтън. Другите знаят".

В статията имаше и още интересни неща но не ми се пишеше. Това го писах, защото е добре да се знае повече за наште летци през ВСВ и особено оцелелите.

[scharfschutze]

Полк. Стефан Маринополски е един от малкото останали живи БЪЛГАРСКИ ОРЛИ.
Първо сваля един Б-24 с челна атака, както Стоян Стоянов. Втората свалена крепост не му се признава като победа.
През войната във Виетнам лети на DC-4, понеже не му разрешават да е изтребител. Летецът си остава летец. :tup:

Ето го как изглежда през 2000 година.

[Sir Gray]

Scharfschutze, ти говорил ли си с някой от ветераните? Разкажи ако имаш лични впечатления

[scharfschutze]

Да, говорил съм само със Стефан Маринополски. Видях го за много малко.
Такива бяха обстоятелствата. Страхотен човек! Направо нямам думи. Разказа ми как е свалил крепостта със своя Ме-109G-6... Вече го написах.
Стрелял е в нея доста и в последния момент е вдигнал месера нагоре. Либърейтърът се е килнал надолу.

[Parabellum]

Браво! Нямам думи! Колко са в момента Ветераните "Орли"?

[Neonix]

Нелсън срещу КГV

Попаднаха ми няколко интересни разказа от спомените на поручик Стоян Стоянов - пилотът с най-много въздушни победи (15 точки), според точковата система възприета по него време във ВНВВ.


Четете и надявам се ще ви е интересно!

[Neonix]

ПОРУЧИК СТОЯН СТОЯНОВ ЗА СВОЯТА ПОБЕДА НА 1- ВИ АВГУСТ 1943

Някъде над гр. Фердинанд /Монтана/ съзрях група тежки самолети , които като охранени патици се носеха тромаво във въздуха в югозападна посока , обратно на посоката, от която бяха дошли. Връщаха се след изпълнена задача.” На добър им час! “помислих си аз.” Да , но ако носят неизсипан още бомбен товар? И като не срещат отпор, решат да свият на юг –към София ? Кой в такъв случай ще ми прости , че висейки сега над тях , пропускам фатални минути? “

Решението ми е непоколебимо-веднага и направо в атака….

Увеличих скоростта като дадох пълна газ и започнах да изпреварвам групата бомбардировачи. Пред нас облаците се увеличаваха, което подобряваше възможността на противника да се прикрие. Слънцето беше слязло доста ниско и аз се устремих към него, лишавайки по този начин вражеските самолети от възможността да ме проследят с очи . Така се отдалечих на около десетина километра пред групата ,след което направих рязък обратен завой и се понесох към тях откъм слънцето и на същата височина . Те се движеха спокойно във въздуха , без да очакват такова дръзко нападение , неотговарящо на установени норми и тактически изисквания за нападение.

Не съм много религиозен , макар че съм завършил и семинария , но за всеки случай се прекръстих. След секунди наближих разстоянието , при което трябва да избера целта и да я вкарам в прицела. Бях избрал средната, водеща машина - флагман на групата. Ако успея да я изкарам от строя , ще спра може би желанието им да ударят по столицата !

Последни секунди…Носът на флагмана изпълва мерника, който е като едно светещо кръгче пред очите ми. Опипвам с пръсти спусъците на оръжията и ръцете ми овлажняват.Спирам да дишам и горя от напрежение . Вниманието ми е напрегнато до крайност. Натискам спусъците на оръдието и картечниците. Наблюдавам как снарядите оставят огнени следи и потъват в стъкления нос на тежкия бомбардировач. Оттам ми отвръщат със стрелба. В този миг се получава нещо като една вълшебна игра: аз хвърлям към противника огнени топки, те достигат до носа на неговия самолет и се връщат обратно към мен. Някои от тях минават съвсем близо до моя самолет , но все още не го докосват.

Това трае само няколко секунди. След миг-два ще се реши кой е победител. Напрежението стига своя връх , но все още не забелязвам явни поражения.Трябва да се оттегля от атаката, но накъде и как? Най –добре ще е да се плъзна съвсем близо над или под връхлитащия върху мен като страшно чудовище тежък самолет. Ако се забавя и секунди той ще ме смаже . Реших да мина на около пет метра над него, за да не могат да ме обстрелват нито от него нито от останалите бомбардировачи.

В този момент дойде развръзката. Поразения от мен флагман рязко наведе нос , при което с моят последен картечен и оръдеен огън го прорязах по дължина- от носа до опашката. Гиганта потъна буквално пред носа на моя самолет и изчезна от погледа ми.
Използвах моментално освободената от него празнина между бомбардировачите и като се обърнах на крило , се шмугнах бързо надолу и встрани . След мене струеше огнена градушка от околните “крепости”. Очаквах всеки момент да ме ударят и се свих в кабината , готов да скоча с парашута ако това се случи и самолета ми стане неуправляем. Така летях няколко секунди надолу, след което рязко свих нагоре към облаците и едва когато пухкавите им спасителни прегръдки ме обхванаха , можах да си поема по-спокойно дъх и почуствах сили за нова атака. Когато излязох от облаците видях групата бомбардировачи на противника да лети на югозапад с един бомбардировач по-малко..!

[Neonix]

ПОРУЧИК СТОЯН СТОЯНОВ ЗА ВЪЗДУШНАТА БИТКА НА 24 ЮНИ 1944

24 Юни 1944. Предишния ден американците бяха извършили силна бомбардировка над Букурещ и смятахме, че днес ще имат почивка. Но току-що бе надникнало слънцето иззад Мургаш и Ихтиман, когато пристигнаха и първите сведения за приближаваща въздушна опасност.

Стоим над картата в командното място и наблюдаваме как планшетистите чертаят пътя на неприятелските самолети. Мъчим се да отгадаем над кой ли обект днес пристигащата въздушна армада ще изсипе своя смъртоносен товар!

— Над Атина, ясно, няма да отидат. От това сборнс място надали ще се насочат и към Виена или Будапеща. 3начи към нас или към Ниш, а може и отново за Букурещ и Плоещ!

Сирените в София оповестиха тревогата в 7 часа. Гражданите за първи път прибягваха в скривалищата толкова рано сутринта.

Днес се получи заповед, че ще излитаме по нареждане на Главното командно място на изтребителите в село Бояна. Всички заехме местата си в самолетите в очакване на сигнала за старт. Високоговорителите предаваха данните за приближаващия нападател. И днес той идваше с рекорден брой самолети — повече от 600. Ние ще излетиме с 14. Толкова са за днес изправните за бой. Другият орляк временно пребазиран на летище Карлово, ще ни се притече на помощ, но и той няма повече от нас. Уговорка за събиране и едновременно действие нямаме. Излетяхме в 8.00 часа и насочвани от Главното командно място, започнахме да набираме височина към Курило.



Когато стигнахме до Ихтиманска средна гора, бяхме на височина над 7000 метра. Далеч се виждаше бомбардировъчната колона, която се източваше откъм Чам-кория (сега Боровец). Продължихме да набираме височина, като се държахме встрани от колоната и я пропускахме под нас да минава в североизточен курс. Една подир друга се нижеха групите, наредени като за парад, а ние, летящи встрани от тях, като че ли приемахме този парад. И броим: девет групи от по 20—30 самолета, охранявани от „Лайтнинги" и „Мустанги". Част от изтребителите осигуряваха непосредствената охрана, други единични самолети шареха непрекъснато над самите „крепости" — да оглеждат в близост по-добре и да вдъхват смелост на бомбардировъчните екипажи; няколко групи от по 40—60 изтребителя в кълба като рояци пчели се движеха на различни места и височини над колоната, готови да отбият нападение от всяка посока и височина.

Източваха се и последните групи под нас. Наблюдавахме ги, пропускахме ги и се чудехме от кой край да захванем да атакуваме. Намирахме се на около 1500 метра над тях. Те отдавна ни бяха забелязали и ни следяха. Една тяхна група изтребители се насочи постепенно към нас, но разбрали вероятно нашите „миролюбиви" намерения, отново се оттеглиха над колоната. Там им е мястото. А ние продължавахме да летим встрани и отзад на почетно разстояние от колоната.

При кратковременното отдалечаване на главните сили на изтребителната охрана напред и встрани връхлетяхме с изненада върху най-крайните задни самолети. Тогава, някъде във висините над Панагюрище и Копривщица, заедно с рева на моторите проехтя и трясъкът на много оръдия и картечници. Две от атакуваните четиримоторни машини имаха сериозни повреди и едва ли щяха да се завърнат обратно в базата си. Измъкнахме се назабавно от боя, за да не привлечем върху себе си вражеските изтребители. И едва отдъхнали си, един от летците доложи по радиото, че вижда една тежка машина да лети зад нас на няколко километра в същата посока.

Видях и аз веднага този странен самолет и недоумявах. Защо ли се движи сам и на такова разстояние от групата?

И то без никаква охрана! Ако е с неизправни мотори, би трябвало да се върне обратно. Защо ще продължава да рискува на чужда територия! А може -би е специална примамка за нас? Бяхме чували и чели в пресата, че неприятелят пращал единични самолети, въоръжени с 32 картечници и 4 оръдия, за да привличат към себе си изтребителите и да ги унищожават с огнения си водопад. Може би такъв е и този специално въоръжен самолет, наречен „Мародер" или нещо подобно! Но все пак той бе съблазнителна цел и като че ли предизвикателно ни зовеше: "-Хайде атакувайте, какво чакате!"

Реших да го атакуваме. Но той като че ли разбра нашето намерение (или пък това бе предварително заплануван вариант!) и започна бързо завой надясно, за да поеме точно обратен курс. Насочихме се с максимална скорост, след него. Определих първата атака да направи моята четворка и се изтеглихме напред и малко встрани, за да огледаме по-добре тайнствения самолет. Шест самолета останаха вдясно и горе, а над тях и вляво на около 500 метра превишение се намираше охраняващата ни четворка с водач подпоручик Михаил Банев. Догонвахме бавно и го доближавахме с едно особено чувство, уверени напълно в победата си— бяхме четиринадесет срещу един. Прелитахме вече над Ихтиманско и някъде над Карабаир заех позиция за атака. Застанах отзад и встрани,на около 500 метра по-високо, подготвях се за атака и отново щях да приложа един от изпитаните вече начини за борба със самостоятелно летящ четиримоторник. Зад мене, разтеглени в дясна бойна колона, бяха наредени останалите летци от четворката, готови да ме последвати дублират атаките.

Съобщих по радиото:

-Внимание,атакувам!Следващият да започне когато излизам от атаката!

Спуснах се стремглаво напред, приближавайки се от дясната страна на “крепостта”. Страничният стрелец започна стрелба по мене още от далеч,но аз се движех надолу и сплъзгане незабелязано в страни, следейки светещите следи и маневрирайки своевременно. От време на време пусках кратки серии от картечниците, за да смущавам страничния бордов стрелец. Нали и той е човек и трябваше да се прикрива зад бронята, каквато имаха тези стрелци.

Когато доближих по близко до самолета, усилих плъзгането и се изнесох изненадващо зад опашката на самолета- цел. Стрелецът от опашката до този момент не можеше да ме види и да се прицели добре. Изскочил неочаквано пред него, дадох една продължителна, серия, като продължавах да изнасям самолета си вляво. Така се появих с пълна изненада от лявата му страна. Насочих незабавно стрелбата в самия стрелец на левия борд, когото видях в отвора на стрелковото гнездо почти в цял ръст. Неочакваното ми появяване отзад не му даде възможност да се прицели добре. Той можа да пусне само една съвсем кратка серия. След това видях да се отделя от борда една човешка фигура, която се преметна няколко пъти и изчезна във въздушната бездна.
Може би по-надолу той е успял да отвори парашута си, ако изобщо е бил жив, но аз нямах възможност да го проследя, пък и това не бе интересно за мен. Моята задача бе друга и трябваше да я изпълнявам. Вниманието ми бе насочено в крайната цел — левите мотори на бомбардировача. Към тях отправих в следващия миг светещите следи на снарядите и картечниците. Частици от секундата, и зад единия от моторите се проточи бледа пушечна следа. Достатъчно! Време бе да се оттегля. Зад мене се насочи в атака подпоручик Михаил Узунов. Той бе добър ловец на земята и надежден стрелец във въздуха.
Нека той да продължи! А аз се спуснах ниско и под противниковата машина се изнесох отново вдясно, за да мога данаблюдавам атаките и попаденията на другите, атакуващи след мен. Светещите следи минаваха под бомбардировача и затова се обадих по радиото:
— Узунов, малко по-високо!... Така дръж!... Добре! Скоро пушеците от засегнатите мотори се увеличиха.

От противниковия самолет скочиха 6—7 души и разтвориха парашутите си. Разпоредих по радиото: ;

— Узунов, излизай! Следващият да атакува!

Връхлетя летецът подофицер Кирил Стоянов. Попаденията му също бяха добри. Буйни пламъци обхванаха самолета-цел. Последва експлозия, разхвърчаха се отделни части и самолетът потъна надолу. Някой извика по радиото:

— Урааа! Победааа! От командното място на орляка ,където следяха боя по нашите радиоразговори, ни поздравиха: „Браво, момчета!" Радвахме се всички, но съвсем за кратко, защото в същия момент ни сполетя неочаквана беда.

Преди да се спусна в атака, винаги оглеждах внимателно въздушното пространство наоколо и най-вече секторите над и зад самолета си. Направих го и сега. Но се оказа, че това е недостатъчно. Когато другите започнаха да атакуват, увлякох се да следя резултатите от стрелбата им и забравих оглеждането. Охраняващата четворка, както и летците от шесторката между нея и нас, също наблюдавали действията ни и забравили постоянното си главно задължение, не допускайки, че от чистото небе могат да се изсипят внезапно противникови изтребители. А тъкмо това стана през тези секунди. С пълна изненада върху нас връхлетяха повече от 40 „Лайтнинга". Нямахме време “да се уплашим". Едва долових гласа на водача на охранителната четворка:

— Над нас „Лайтнинги " и боят бе вече в разгара си.

Погледнах за миг нагоре и ми се стори, че цялото небе гъмжи от самолети.

В летателната си практика всеки пилот често има критични моменти, когато го застрашава непосредствена опасност за живота. Тъкмо такъв бе настъпил сега за всички ни. Започна динамичен неравен бой. Срещу всеки от нас имаше поне по 3—4 двутели самолета. Още в първите секунди видях покрай мен да се спуска стръмно един наш самолет. Насочих се към него, за да видя номера му. Когато го наближих и погледнах към опашката му, видях ужасен, че зад него се бяха настанили три „Лайтнинга". Дадох преграден огън пред носа на първия и успях да го отклоня от опашката на нашия, но сам аз, засилен, се изпречих пред тях и станах удобна цел за прострелване. Те веднага, разбра се, се възползуваха от самопредлагането ми и се насочиха към мене. Смъртта се изпречи пред очите ми и трябваше да се спасявам от ноктите й. Погледнах нагоре и видях група от десетина гонещи се самолета. Бях доста под тях и ако поемех нагоре, щях да се явя с много малка скорост на тяхната височина. А това бе нова и сигурна среща със смъртта. Значи нагоре — не! Напред или встрани — пак лошо, Единственият ми избор бе надолу, макар и неизгодно тактически! Около мене и над главата ми вече прелитаха светещите следи. Тръпки полазиха по гърба ми. Свих се инстинктивно на кълбо в кабината. Натиснах лоста право напред и полетях в отвесно пикиране — даже и малко гръбно. Почувствувах неприятно силното натоварване на центробежните сили и въпреки че имах голям тренинг, внезапното и грубо действие с кормилото повдигна целия ми стомах и притисна диафрагмата ми. Сърцето ми заби силно, кръв нахлу в главата и очите ми. Почти загубих за момент зрение, но мозъкът ми работеше и аз продължавах да натискам лоста напред като за обратен лупинг, въртейки самолета постепенно по надлъжната му ос така, че да изляза от пикирането в обратна посока. Все едно че правех нещо като полутоно, но в стръмно отвесно пикиране, а не в хоризонтален полет, или да кажем свещ, но не нагоре, а отвесно надолу. Така се спуснах повече от 5000 метра и съвсем ниско над терена „пречупих" самолета в хоризонтален полет. Скоростта ми бе по-голяма от 7ОО км в час и без да я намалявам, продължих в бръснещ полет над неравната местност в полите на Плана планина. Развъртях няколко пъти самолета си наляво и надясно, но не открих зад гърба си никакъв преследвач. Поех си дъх и с повишено внимание изтеглих самолета нагоре. Изкачих се на 4000 метра височина и тук дадох заповед за сбор на всички наши изтребители.

При случай като днешния въздушният бой се решава за няколко минути. За толкова време приключи и нашето сблъскване с противниковите изтребители. Докато аз се изтръгвах от ноктите на смъртта, простреляният бомбардировач бе паднал до моста на река Искър в центъра на гр. Самоков и там, в коритото на реката, димяха останките му. В същото време един „Лайтнинг" се беше забил в близките височини. Скочилите с парашути американски летци бяха се приземили. Подпоручик Христо Кръстев от охранителната четворка бил прострелян още при появата на вражеските самолети и кацнал принудително в Ихтиманското поле. Самолетът му се разрушил, а той, макар и тежко ранен, останал жив и бил откаран в болницата. Недалеч от това място с прострелян самолет кацнал и подпоручик Михаил Койчев Банов. Особено тежко премеждие преживял подпоручикТодор Розев.

След като получил няколко сериозни попадения в мотора, самолетът му започнал да гори и той се опитал да напусне и да се спаси с парашут. Но кабината му, деформирана от вражеските попадения, не се отваряла. Пламъците вече ближели краката му, а самолетът му, неуправляем, с голяма скорост се носел към земята. Още няколко секунди, и щели да настъпят последните мигове от жйвота му. Събрал всички сили в себе си, напъвал последни човешки усилия, но пак не успял да отвори капака на кабината си. И Розев се примирил със съдбата си. С приближаващата се земя идвала смъртта. Но било му писано да живее още. По една рядка, щастлива случайност допълнителният му, резервоар експлодирал, самолетът му се деформирал при кабината, вследствие на което тя се откъснала, а сам той, изтеглен от силната въздушна струя, литнал във въздуха. И веднага след това изтеглил ръчката на парашута. Спасителният купол се опънал над главата му едва над самия терен, в нивите между селата Радуил и Долна баня, Самоковско.

Пробойни получиха и летците Евгени Тончев и Цветан Груев, но те се завърнаха благополучно на летището.П одпоручик Тончев имаше, отново две пробойни в лопатите на витлото и една пробойна в дъгата на крилото, която бе разкъсана.

Не се завърна днес само мълчаливият и вечно усмихнат Цвятко Загорски. В завързалата се схватка той успял да простреля един „Лайтнинг", но няколко други го притиснали и преследвали чак до земята. Продължавайки боя, той постепенно ги увличал над позициите на малокалибрената зенитна артилерия в района на Новоселци(сега Елин Пелин). Самолетът му бил ударен на няколко места, но Загорски не отпаднал духом. Впускал се в атака, правел резки маневри на една или друга страна, за да стреля ту в един, ту в друг противник. Но и този път численото съотношение решило боя. Самолетът му бил засегнат и в бензиновия резервоар, избухнали пламъци в кабината му и той полетял неуправляем към близките ливади. Загина още един герои, но неговият подвиг остана жив пример за другарите му. И те обещаха да отмъстят за неговата смърт.

Това свое обещание изпълниха само няколко часа след този бой като свалиха и друга „крепост" при обратния курс на бомбардировачите...

[Parabellum]

Да така е било
Много мерси за инфото! Ти имаш ли книгата му "Ние Бранихме Тебе София"? Аз я имам и съм я чел поне 100 пъти! Това е цяла Библия за нашите ВВС през "Символичната война"!:tup:

[Neonix]

Не, книжката я нямам. Търся си я от доста време, но немога да я намеря, пък и ми казаха че скоро не е преиздавана.

Ако имаш време и ти се пише дай още някои интересни случки от нея. На мен ще ми е интересно, пък надявам се и на другите.

[Parabellum]

Немското технологично превъзходство през ВСВ

Книгата за съжаление е в България, като се върна ще я преснимам и ще ти пратя едно копие.
Имаш ли книгите на Тодор Розев и Михаил Григоров? Те също са интересни!